Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
GeOrg (2010)

Издание:

Уилям С. Дийц. Потопът

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

© 2003 by Microsoft Corporation

ISBN 0-345-45921-0

© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2006

ISBN: 978-954-761-416-1

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Д +17:11:04 (по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / Пеликан „Ехо 419“, по време на полет

Разузнавателните полети предишния ден бяха разкрили, че сензорите на борда на съглашенския кораб „Истина и Помирение“ явно имат сляпо петно от долната страна на настоящото местоположение на извънземното чудо, където малка планина успешно блокираше електронното зрение. И, което бе още по-важно, Уелсли бе създал набор сигнали, предназначени да заблудят техниците на Съглашението, че всеки един катер на КУОН всъщност е от техните. Петдесет метра над повърхността и загърнати в електронен камуфлаж, Главния и пеликанският товар „Парашутисти от Ада“ чакаха да разберат дали маскировката им ще подейства. Само времето щеше да подскаже дали фалшивите сигнали са ефективни. Едно беше сигурно — макар и да бе събран с основната цел да спаси капитан Кийс, техният отряд, съставен от Силва, Уелсли и Кортана, имаше и друга, дори още по-важна цел.

Ако той съумееше да се промъкне на кораба на Съглашението и успешно да изведе затворника, човешкото присъствие на Хейло щеше да се преобрази от опит просто да оцелеят в пълноценно съпротивително движение.

Катерът се разтърси, попаднал в поредица въздушни ями, след това се залюля насам-натам, докато пилотът — с кодовото име Вражи чук — го превеждаше на зигзаг по сложния курс към ниските хълмове. Главния използва възможността да прецени пехотинците, насядали около него. Те бяха „Парашутисти от Ада“ — същите, за които Силва бе казал, че в крайна сметка ще спечелят войната, отпращайки „изроди“ като него в кофата за боклук на историята.

Силва може и да беше прав — може пък програмата „Спартанец“ наистина да приключи с него, но това нямаше значение. Не тук и сега. Пехотинците щяха да му помогнат да свали пазачите, да се справи с разполагането на оръжията и да стигне до гравитационния асансьор, намиращ се точно под „търбуха“ на кораба, и войникът се радваше, че ще му помогнат. Дори и като се имаше предвид изненадващия им ход плюс подкрепата на другите войници на ОСБР, положението щеше да е доста напечено, когато стигнат до асансьора. Точно тогава щеше да кацне втори катер и да разтовари група пехотинци, които да се включат в нападението на „Истина и Помирение“. Теоретично бе възможно точно в този момент корабът да се издигне, но Кортана следеше комуникациите на Съглашението и беше убедена, че на извънземния крайцер все още се извършват жизненоважни ремонти.

Допускайки, че успеят да стигнат до гравитационния асансьор, да се срещнат с подкреплението си и да си проправят с бой път през извънземния кораб, то им оставаше само да намерят Кийс, да елиминират неизвестен брой врагове и да се върнат за излитане. Разходка в парка.

Вражи чук се обади по интеркома:

— На пет от точката… повтарям, пет от точката.

Настъпи време сержант Паркър да се изправи и да се обърне към войниците си. Гласът му се разнесе по честотата на отряда и отекна в ушите на спартанеца:

— Добре, момчета и момичета… хайде на работа. Съглашението прави купон и ние сме поканени. Не забравяйте — Главния минава първи, а вие го следвате. За вас не знам, но аз се радвам, че има кой да върви напред!

Всички се засмяха. Паркър вдигна палец към спартанеца и той му отвърна със същия жест. Хубаво беше за разнообразие да разполага с подкрепление.

Наум прехвърли плана, който изискваше от него да върви пред всички Парашутисти и да прочиства пътя си с пушката снайпер 82AM. Щом външните защити паднеха, щяха да настъпят и пехотинците. След това, когато отпадне елементът на изненада, Главния смяташе да се прехвърли на своята МА5В за по-близка стрелба. Както всички други войници, и той носеше пълен боен запас амуниции, гранати и оборудване, плюс два пълнителя за ракетните установки М19.

— Трийсет секунди до точката! — обяви Вражи чук. — Гръмнете някое копеле и заради мен!

Щом пеликанът зависна на една педя от повърхността, Паркър извика:

— Хайде, давай! — и Главния скочи по рампата. Застана отстрани и огледа района. Парашутистите тичаха с тътен по трапа и скачаха на земята точно зад него.

Беше тъмно, което означаваше, че не разполагат с друго осветление, освен отразяваните от висящата в небето луна лъчи и сиянието на направляващите светлини на Съглашението, които да ги отведат до целта им. Миг по-късно „Ехо 419“ отново излетя. Пилотът обърна катера, форсира двигателите и изчезна в нощта.

Главния чу пеликана да прелита над главата му, взе си нещата и забеляза пътечка, водеща надясно. Войниците на ОСБР се разпръснаха от двете му страни, а Паркър и боен отряд от трима пехотинци бяха готови да прикриват останалите шестима. Главния запълзя по каменистата пътека, която водеше до високо два метра укрепление. Щом приближи скалите, Кортана предупреди спартанеца за вражеска активност пред него. На сензора за движение се появи верига червени точици. Няколко метра пред него и наляво имаше дълбока яма — изкоп, ако се съди по прожекторите на Съглашението, осейващи района с езерца светлина. Главния за миг се почуди какво ли търсят извънземните.

Свали предпазителя на снайпера си. Какво търсеха не беше от значение. В крайна сметка щеше да се погрижи да не доживеят да го намерят.

Той откри удобно прикритие близо до едно дърво, вдигна снайпера й използва оптиката и уреда за нощно виждане, за да намери оръжейните позиции на Съглашението, разположени от другата страна на изкопа. Там имаше много грънтове, чакали и елитни, но най-важното преди пехотинците да излязат на открито, беше да неутрализират плазмените оръдия — наричани още „привидения“. Неговата броня „Мьолнир“ и щитовете можеха да понесат ограничен плазмен огън от привиденията. Балистичната броня на Парашутистите, от друга страна, просто не можеше да се справи с такава огнева мощ.

Щом маркира и двете привидения, спартанецът превключи на десетократно увеличение, репетира прехода от едната мишена към другата — и повтори репетицията. Когато се увери, че може да се прехвърли достатъчно бързо между двете, той тихо издиша и затаи дъх. Натисна спусъка и пушката го ритна по рамото. Първият изстрел улучи най-близкия оръдеен стрелец в гърдите. Грънтът още падаше от седалката на привидението, когато Главния обърна пушката надясно и вкара 14.5 милиметров куршум през заострената глава на втория грънт.

Тътенът на пушката стресна съглашенците и те отвърнаха на огъня. Главния се придвижи напред по ниския хребет и си избра нова огнева позиция зад люспестия ствол на едно дърво. Пушката изтътна още два пъти и два чакала паднаха. Той презареди с породена от опита лекота и продължи да сваля мишените си. Без подкрепата на привиденията, враговете падаха като зрели круши.

Главния презареди отново и продължи да стреля, докато в полезрението му не останаха мишени, после смени оръжието с карабината си. Скочи в ямата и се сви зад една голяма скала — една от няколкото, които минаваха по протежение на изкопа.

— Парашутистите — напред! — извика по радиото.

След секунди момчетата от ОСБР се спуснаха при него. При влизането на първите, тройка грънтове се показаха от скривалището си, единият застреля в главата някакъв пехотинец и се опита да избяга. Тялото на парашутиста още не бе паднало на земята, преди спартанецът и още един войник от ОСБР да обсипят извънземните с куршуми.

Изстрелите отекваха през криволичещите каньони, след това затихнаха. Спартанецът се намръщи — нямаше как нападащите да преминат незабелязани. Бяха изгубили елемента на изненадата. Нямаше време за губене. Той поведе парашутистите през изкопа, нагоре по склона от другата страна и по протежение на една гладка скална стена. Придържаше се близо до нея, без да забравя за тежкото падане, което чакаше всеки, посмял да се отдалечи от ръба. Благодарение на лунните лъчи можеше да различи плискащия се далеч долу океан.

Сензорът му за движение засече две цели и той махна на войниците да спрат. Приведе се зад гъст храст на върха на пътеката, отвъд който го очакваше стръмен склон. Двойка чакали се появиха зад завоя, презаредените им плазмени пистолети пулсираха в зелено… платиха прескъпо за ентусиазма си.

Спартанецът изскочи от прикритието си и удари приклада на карабината в щита на по-близкия чакал. Енергийното поле проблесна и изчезна, а силата на удара изпрати извънземния встрани от пътеката. Той изпищя и падна от скалата. Главния се обърна и стреля от бедро. Откосът порази другия извънземен в хълбока. Чакалът падна на земята и пръстът му върху спусъка се стегна, докато умираше. Масивна дупка цъфна на скалите над главата на Главния.

Той пъхна нов пълнител в оръжието си и продължи напред.

— Ето ви по нещо за спомен — изръмжа единият пехотинец и застреля чакалите в главите.

Докато отрядът продължаваше нагоре по пътеката, се натъкнаха на ново привидение, на още грънтове, на група чакали… те всички буквално се топяха под обединената стрелба на Главния, карабините на пехотинците и няколко хвърлени на място гранати.

Спасителният отряд напредваше към светлините отвъд. Съпротивата на Съглашението бе целеустремена, но хаотична и не след дълго Главния чу тътнещия рев на зависналия на стотина метра над тях извънземен кораб. Целият настръхна от статичното електричество. В средата на дълбока яма в скалното легло се намираше голям метален диск — гравитационният асансьор, който Съглашението използваше за превозване на войници, запаси и превозни средства до и от повърхността на пръстеновия свят. Около платформата, от мястото на закотвяне на лъча, се лееше пурпурна светлина.

— Хайде! — извика Главния, сочейки към асансьора. — Това е пътят ни за вътре. Размърдайте се!

Втурнаха се бясно през тесен каньон и се впуснаха в кратка схватка, щом навлязоха в областта точно под кораба. Ямата беше обградена с привидения, които откриха огън едновременно. Главния използва снайпера си да убие по-близкия стрелец, засили се нагоре по склона и скочи на празната седалка. Първата му задача беше да накара останалите оръдия да замлъкнат.

Дръпна контролната ръчка наляво и оръдието се обърна към другото привидение, на отсрещната страна на дефилето. Пред лицето му изплува бляскав образ на плитък триъгълник, който засия в червено, щом се изравни с другото оръдие. Главния натисна бутоните за стрелба и бич от пурпурно бяла енергия се стовари върху вражеското гнездо. Грънтът стрелец се помъчи да се освободи от привидението си, попадна на пътя на огъня и се пръсна под мощния изстрел. Остана неподвижен в основата на изоставеното си оръжие, с прогорена в гърдите димяща дупка.

Главния завъртя плененото оръдие и се прицели в останалите привидения. Поразяваше мишените с адска вълна от разрушителна енергия и после, доволен, че огневите позиции са затихнали, се захвана с пехотинците на врага. Тъкмо беше изпекъл двойка чакали, когато Кортана обяви, че приближава катер на Съглашението и Главния се принуди да обърне огъня си срещу извънземния съд и изсипващите се на земята войници.

Човекът насочи синия огън на привидението срещу извънземните, сваляйки ги и изгаряйки останките им. Все още се занимаваше с това, когато един пехотинец извика:

— Гледай само! Идат гости! — и дузина фигури се зареяха през шахтата на гравитационния асансьор. Двойка от новодошлите бяха масивни и носеха стоманеносини брони, а освен това и ръчни щитове.

Главния се бе сблъсквал с такива същества и преди, малко преди падането на Рийч. Ловците на Съглашението бяха корави и опасни врагове — практически ходещи танкове. Бяха бавни и изглеждаха тромави, но оръдията, разположени на раменете им, бяха същия модел като тежката артилерия, носена от баншитата, и можеха да влязат в употреба с поразителна бързина. Металните брони на ловците бяха в състояние да понесат невероятни поражения. И, което бе по-лошото, чудовищата не се спираха, докато врагът не се проснеше в краката им мъртъв… или не загинеха те самите.

„Парашутисти от Ада“ откриха огън, експлодираха гранати и двойката Ловци изреваха. Един от тях вдигна дясната си ръка и стреля — носеше огнепръскачка. Един от ОСБР изпищя и падна с топяща се плът. Ракетата на пехотинеца излетя във въздуха, плъзна се в лъча на асансьора и се взриви, без да нанесе поражения.

Ловците излязоха от гравитационния лъч и тръгнаха към ръба на изкопа. Зад тях глутница чакали и елитни се строяваха в неравна фаланга и обсипваха позициите на хората с плазмен огън.

Сержант Паркър извика:

— Ударете ги, Парашутисти! — и ОСБР плисна огън върху масивните извънземни гиганти. Куршумите рикошираха в броните им и с вой излитаха сред скалите.

Спартанецът се завъртя и чу предупредителния звук от стрелбата на оръжието на Ловците. Изгаряща енергия се удари в него. Привидението се тресеше под напора на насрещния огън, докато Главния стискаше зъби и се мъчеше да наведе прицелния триъгълник върху мишената. Щитът му губеше енергия и алармата пронизително засвири. В мига, в който мерникът припламна в червено, спартанецът настъпи педалите за стрелба и освободи поток поразяваща синя светлина. Ловецът нямаше време да вдигне изцяло щитовете си и плазмените изстрели успяха да прогорят многобройните пластове на бронята му и да се покажат през гърба.

Спартанецът чу писък, изпълнен — както му прозвуча — с гняв, щом вторият извънземен видя падането на своя събрат. Ловецът се завъртя и стреля с огнепръскачката си към огневото гнездо на Главния. Привидението пое пряк удар, катурна се настрани и изхвърли човека на земята.

Пръстта завибрира — вбесеният извънземен се втурна по склона, право към падналия спартанец. Главния се претърколи надясно и се надигна, присвит ниско. Извънземният вече беше близо — на по-малко от пет метра. Редица остри като бръсначи шипове наизскачаха по гърба на Ловеца. Щитовете на Главния бяха изтощени и остриетата с лекота щяха да го прережат на две. Той приклекна на коляно и завъртя карабината си. Куршумите се удряха в бронята на извънземния, без да му нанесат вреда. В последната секунда стрелецът се хвърли наляво и се плъзна по склона. Ловецът не предвиди хода му и шиповете преминаха над главата на спартанеца, пропускайки го с броени сантиметри.

Главния се претърколи по корем — и видя открилата се възможност. По протежение на извития гръбнак на Ловеца се виждаше ивица оранжева, суха кожа. Той изпразни пълнителя на своя МА5В в незащитената мишена и от огнестрелните рани бликна гъста оранжева течност. Ловецът нададе нисък, протяжен вой и се срути в локва от собствената си кръв. Главния се надигна на коляно, зареди нов пълнител в карабината и огледа района за врагове.

— Чисто е — обади се накрая.

Останалите от ОСБР също потвърдиха, че е чисто. Така пътят към асансьора беше открит и Кортана бързо се вкопчи в тази възможност. Тя задейства комуникационната система на бронята:

— Кортана до „Ехо 419“. Стигнахме до гравитационния асансьор — и сме готови за подкрепленията.

— Прието, Кортана… „Ехо 419“ пристига. Разчистете площадка за кацане!

— Какво има? — поиска да узнае сержант Паркър от войниците си, някои от които с копнеж гледаха към въртящите се светлини на приближаващия пеликан. — Не сте виждали катер на КУОН или какво? Зяпайте в скалите, дявол ви взел — оттам ще изникнат копелетата!

Спартанецът изчака „Ехо 419“ да стовари свежите пехотинци, махна им да се приближат и тръгна към проучващите площадката на асансьора Парашутисти.

— Май успяхме — каза един редник, точно преди невидима ръка да се пресегне да го отлепи от повърхността.

Сержант Паркър погледна към корема на кораба и се захили:

— Не сме ли късметлии? — след което се издигна като че издърпан с въже.

— Щом влезем в кораба, мога да открия невралния интерфейс на капитана — обади се Кортана. — КНИ-то му ще ни заведе до него. Той сигурно ще е близо до корабния затвор.

— Радвам се да го чуя — отвърна сухо Главния и остави лъча да го изтегли нагоре. Някой от другите се провикна: „Йеееее!“, и изчезна в търбуха на кораба. Съглашението още не бе осъзнало този печален факт, но пехотинците вече бяха стъпили на крайцера му.

 

 

Никой от хората не разбираше, нито пък имаше способността да предсказва, климата на пръстеновия свят. Така че, когато по платото заваляха едри капки топъл като кръв дъжд, той се стовари върху им като пълна изненада. Парашутистите се разпръснаха, а водата се стичаше по лицата им, просмукваше се в униформите и започна да се събира на повърхността на площадката за кацане. Макей обаче виждаше положението от друг ъгъл. Обичаше влагата, не само защото приятно действаше на кожата й, но и защото лошото време щеше да предостави на нападателния екип много повече прикрития.

— Чуйте, хора! — подвикна сержант Листър. — Знаете си упражнението. Да се отърсим, да се приготвим и напред!

Нямаше много фенери — точно колкото хората да могат да се придвижват насам-натам, без да се блъскат един в друг, но фактът, че Силва е присъствал лично на такива мисии означаваше, че може да си представи онова, което очите не виждаха.

Войниците бяха в пълно бойно снаряжение, което означаваше, че раниците им са натъпкани с оръжия, амуниции, гранати, ракети, радио— и медицински пакети — всичко това би вдигало шум, ако не бе правилно прикрепено. Шумът пък би им стоварил неприятности на главата по време на операцията. Ето защо Листър се разхождаше по редиците и караше всеки пехотинец да подскача. Всичко, което тракаше, писукаше или дрънчеше, биваше откривано и намествано, залепяно или прикрепяно на място по някакъв друг начин.

Когато всички войници преминаха инспекцията, „Парашутисти от Ада“ се озоваха на борда на чакащите ги катери за кратък полет до мястото, където беше паднала „Есенна колона“. Съглашението бе поставило стража в и около падналия крайцер, тъй че на Макей и пехотинците й се налагаше да превземат и удържат кораба поне за толкова време, колкото да изпълнят дългия списък за пазаруване, даден й от Силва.

Според Уелсли, Наполеон I бил казал веднъж: „Онова, което прави задачата на генерала така трудна, е нуждата да храни толкова много мъже и животни“. Силва нямаше животни за хранене, но разполагаше с ято пеликани и същината на проблема бе сходна. С изключение на войниците на ОСБР, които носеха допълнителни запаси в своите ЕЧЛ, останалите военни бяха слезли от „Колоната“ с твърде малко неща в джобовете. Придобиването на повечко от всичко — и то преди Съглашението да атакува база „Алфа“ — беше ключът към оцеляването им. В по-дългосрочен план, ако приемеха, че изобщо успеят да удържат твърдината, главнокомандващият трябваше да намери начин да разкара хората си от пръстеновия свят.

Размислите на Силва бяха прекъснати от появата на „Ехо 419“ над платото. Катерът навири нос и кацна на така наречената „Площадка 3“.

Нападението над „Истина и Помирение“ засега вървеше отлично, което означаваше, че е осигурена постоянна заетост и за втори лейтенант Далу, който бе изпратен да върви след спасителния екип и да събира всичко, което му попадне пред очите. Всеки път, когато „Ехо 419“ стовареше войници, връщаше назад вражески оръжия и оборудване. Плазмени пушки, плазмени пистолети, игломети, зарядни устройства, разнообразни инструменти, комуникационно оборудване и дори хранителни рациони. Далу обожаваше всичко това.

Силва се ухили, щом лейтенантът привика екип от военни техници под корема на пеликана, за да получат доставката — привидение, което те с екипа му бяха измъкнали точно под колективния нос на Съглашението. Това беше третото оръдие, придобито от началото на операцията и скоро щеше да заеме мястото си сред стабилно нарастващата защита на колоната.

Сержант Листър се провикна:

— Внимань-е! — направи лукава гримаса и козирува на лейтенант Макей.

Тя отвърна на поздрава му и нареди:

— Свободно!

Силва излезе под дъжда и капките обляха лицето му. Обърна се да огледа редиците черни, кафяви и бели физиономии. Виждаше само пехотинци.

— Повечето, ако не и всички вие, сте запознати с кабинета ми на борда на „Есенна колона“. При прибързаното оттегляне явно съм оставил пълна бутилка скоч в долното ляво чекмедже на бюрото си. Ако някой от вас бъде тъй любезен да я измъкне, не само ще му бъда извънредно признателен, но и ще покажа благодарността си като я разделя с човека или хората, които са успели да я изнесат.

Разнесе се одобрителен рев. Листър укроти войниците.

— Тишина! Ефрейтор, запиши името на онзи там!

Ефрейторът, към когото бе насочена заповедта, нямаше представа чие име се предполага да запише, но знаеше и че няма значение. Силва пък знаеше, че Парашутистите са минали брифинг и разбираше истинската цел на мисията, тъй че приключи с допълненията.

— Късмет на място… Ще се видим след няколко дни!

Само дето нямаше да ги види отново — не и всичките. Добрите командващи офицери трябва да обичат хората си — и въпреки това да са готови да ги пратят на смърт, ако се наложи. Това беше най-омразният аспект на командването за него.

Формацията се разпръсна. Пехотинците се затичаха към кърмата на чакащите пеликани и катерите скоро изчезнаха в тъмнината на нощта.

Силва остана на площадката, докато звукът от двигателите престана да се чува. След това, наясно с факта, че всяка война трябва да бъде спечелена в еквивалента на хартия, преди да я спечелите и на земята, се обърна отново към ниската постройка, която приютяваше командния му пост. Нощта тепърва започваше — и имаше още много работа за вършене.

 

 

Гравитационният асансьор достави спасителния екип на около половин метър над палубата. Те повисяха неподвижно за миг, после паднаха. Паркър даде серия сигнали с ръка и пехотинците от ОСБР запълзяха напред в шлюза на асансьора.

В просторното помещение бяха струпани правоъгълни кутии от блещукащия, набразден пурпурен метал, така обичан от извънземните — техният еквивалент на товарни контейнери. От дясната страна на халето бяха подредени двойка съглашенски танкове — „Дух“.

Главния тръгна към една от високите метални врати, разположени по периметъра на халето. Паркър даде сигнал, че всичко е чисто и пехотинците се поотпуснаха.

— Тук няма съглашенци — прошепна един от тях. — Къде, по дяволите, са тогава?

Вратата се активираше при приближаване и, щом Главния стигна до нея, тя се отвори и разкри един изненадан елитен. Без да спира, спартанецът го сграбчи и удари бронираната му глава в ръждивите плочи на палубата. Ако имаше късмет, щеше да довърши врага си достатъчно бързо, за да… Вратите от другата страна на халето се отвориха и през тях нахлуха съглашенски войници.

Втори пехотинец се обърна към обадилия се преди малко ефрейтор.

— Нямало съглашенци — изръмжа той, имитирайки събрата си. — Просто трябваше да си отвориш устата, а?

 

 

В кораба на Съглашението цареше хаос. Главния крачеше напред и спасителният екип си пробиваше път през лабиринт от преплитащи се коридори, които в крайна сметка ги изведоха в голям хангар за совалки. Катер на Съглашението премина през яркото синьо силово поле и адът се стовари върху им. Огън блъвна от платформата над тях. Един от пехотинците пое вихрушка от игли в гърдите си и бе разкъсан на две от последвалата експлозия. Някакъв грънт скочи изотгоре и се приземи на раменете на ефрейтора. Той посегна, сграбчи метановия маркуч на извънземния и го смъкна. Грънтът се загърчи, падна на палубата и се замята като риба. Някой го застреля.

По протежение на хангара се отвориха многобройни люкове и от всички страни се изсипаха още войници на Съглашението. Паркър се изправи и махна на хората си да се придвижат напред.

— Време е за купон! — извика той.

Обърна се, откри огън и скоро към него се присъединиха и другите. За броени секунди битката се разпадна на поне дузина обособени престрелки. Палубата бе обсипана с ранени и мъртъвци — както съглашенци, така и хора.

Главния внимаваше гърбът му да е прикрит от пехотинец, колона или стена. Неговата броня „Мьолнир“ и презареденият й щит пазеха спартанеца с предимство, което никой от пехотинците не притежаваше, така че той съсредоточаваше вниманието си най-вече върху елитните, оставяйки чакалите и грънтовете на останалите. Междувременно Кортана се напъваше с все сили да се включи в електронната система на кораба в опит да открие най-добрия път за бягство от капана.

— Трябва да се измъкнем от този хангар веднага — каза й Главния, — иначе няма да остане кой да завърши мисията.

Той се гмурна зад един сандък, изпразни пълнителя си в нападащия грънт, който размахваше плазмена граната и после спря да презареди.

Един Ловец нададе смразяващ кръвта рев и се втурна в битката. Спартанецът се обърна и видя сержант Паркър да стреля по масивния извънземен. Къс откос блъвна от пушката му — последните три патрона от пълнителя. Сержантът захвърли празното оръжие и се втурна заднешком в опит да си спечели малко време. Трескаво опипваше за кобура си. Ловецът се хвърли напред и връхчетата на острите като бръсначи шипове се врязаха през балистичната броня на пехотинеца. Той падна на палубата.

Главния изруга под нос, пъхна нов пълнител на място, зареди и се прицели в Ловеца. Извънземният приближаваше бързо — толкова бързо! — и спартанецът знаеше, че няма да успее да го убие навреме. Ловецът прескочи неподвижното тяло на сержант Паркър. Шиповете се показаха и звярът набра скорост, докато спартанецът го засипваше с огън, наясно, че това е безполезно — но не искаше да пусне врага в оголения тил на другарите си. Без предупреждение Ловецът даде на заден, изви зловещо и тупна на земята. Главния остана изумен и погледна пушката си. Да не би да бе извадил късмет?

Чу кашлица и видя сержант Паркър да се мъчи да се изправи, с димящ пистолет M6D в ръка. От раните на хълбока му бликаше кръв и той се олюляваше, но намери сила да се изплюе върху трупа на врага си. Главния се прикри близо до ранения сержант. Кимна му късо:

— Не е зле за пехотинец. Благодаря!

Сержантът сграбчи една паднала пушка, пъхна нов пълнител в нея и се ухили:

— Пак заповядай, старши!

Сензорът за движение показа приближаването на още цели, но те се държаха на разстояние. Провалената засада в хангара сигурно ги бе объркала. „Добре — каза си Главния. — Нуждаем се от всяка секунда, която можем да спечелим!“. На глас попита:

— Кортана, колко ще ти отнеме да отвориш вратата?

— Готово — обяви триумфално Кортана. Една от тежките врати се отвори със съскане. — Всички трябва да минат оттук незабавно. Не мога да гарантирам, че няма да се заключи, ако се затвори.

— След мен! — извика Главния и поведе оцелелите пехотинци извън хангара за совалки и в относителната безопасност на коридора отвъд.

Следващите петнайсет минути бяха като кошмар на забавен кадър — спасителният отряд си пробиваше път през лабиринт от коридори, нагоре по серия тесни рампи и на горното ниво на хангара. С напътствия от Кортана, те се гмурнаха обратно в потискащите коридори на кораба. Докато се движеха през вътрешността на големия крайцер, Кортана най-сетне им съобщи добра новина:

— Сигналът на капитана е силен. Сигурно е наблизо.

Главния се намръщи. Операцията продължаваше твърде дълго. Всяка изминала секунда намаляваше вероятността който и да е от спасителния отряд да успее да се измъкне жив от „Истина и Помирение“, да не говорим пък да го стори съпроводен с капитан Кийс. ОСБР бяха добри бойци, но те го бавеха.

Обърна се към сержант Паркър и каза:

— Задръж хората си тук. Ще се върна бързо — и с капитана.

Той се опита да възрази, после кимна:

— Само не казвай на Силва!

— Няма.

Главния притичваше от врата до врата, докато една от тях не се отвори, за да разкрие правоъгълна зала, по протежението на която бяха разположени килии. За решетки служеха прозрачни силови полета. Той се втурна вътре, викайки по име капитана, но не получи отговор. Бърза проверка потвърди, че с изключение на един мъртъв пехотинец, помещението е празно.

Разочарован, но подкрепян от твърденията на Кортана, че сигналът на капитана е все така силен, спартанецът излезе от залата, влезе в коридора и буквално тръгна да проверява от врата на врата, в търсене на точното място. Щом го откри, му се прииска да не беше успял.

Порталната врата се отвори, някакъв грънт извика неразбираемо срещу Главния и покрай шлема на човека блесна плазмен лъч. Спартанецът откри огън, чу от една от килиите поздрава на някакъв пехотинец:

— Радвам се да те видя, Главен! — и разбра, че е попаднал на правилното място.

Плазмен лъч изникна от нищото, удари боеца в гърдите и включи алармата на бронята. Той се скри зад една опорна колона — точно навреме, за да види следващия лъч, минаващ през мястото, където бе стоял току-що. Огледа стаята, търсейки нападателя. Нищо. Сензорът му за движение показваше слаби странични сигнали, но той не успяваше да открие източника им. Присви очи и забеляза леко проблясване във въздуха точно пред себе си. Изстреля къс откос право през средата на блещукането и бе възнаграден с шумен вой. Елитният сякаш се материализира от нищото, посегна към вътрешностите си и успя да ги хване, преди да умре.

Главния се приближи до контролните панели и, с помощта на Кортана, спря силовите полета. Капитан Кийс излезе от килията си, поспря да прибере един игломет от пода и погледна Главния в очите.

— Появата ти тук беше проява на неподчинение — каза с дрезгав глас. Главния се канеше да обясни дадените му заповеди, когато изражението на Кийс омекна и той се усмихна ведро. — Благодаря!

Спартанецът кимна:

— Пак заповядайте, сър!

— Можеш ли да ни изведеш оттук? — поинтересува се Кийс със съмнение. — Коридорите в този кораб са същински лабиринт.

— Надали ще е особено трудно — отвърна Главния. — Трябва само да следваме пътеката от трупове.

 

 

Лейтенант „Куки“ Питърсън свали „Ехо 136“ на цял километър от „Колоната“, погледна през опръсканото от дъжда предно стъкло и видя „Ехо 206“ да каца на приблизително петдесет метра встрани. Полетът премина съвсем спокойно, отчасти благодарение на времето, а и на факта, че нападението на „Истина и Помирение“ вероятно бе отвлякло Съглашението от случващото се на други места. Питърсън усети потръпването на катера при удара на трапа в земята, изчака командира на батальона да извика:

— Чисто е! — и задейства дюзите на пеликана. Транспортьорът беше извънредно уязвим при престой на земята — и той изгаряше от нетърпение да се върне в относителната безопасност на база „Алфа“. Тогава, ако се предположеше, че Парашутистите си свършеха работата, той и екипажът му щяха да се върнат да превозят някои от оцелелите и тяхната плячка.

 

 

Междувременно в база „Алфа“ Макей наблюдаваше как „Ехо 136“ се олюля, когато един порив на вятъра го удари отстрани, видя кораба да набира скорост и височина. „Ехо 206“ излетя секунди по-късно и двата кораба изчезнаха за нула време. Хората й знаеха какво правят, тъй че вместо да им досажда, тя предпочете да почака и да наблюдава как командирите на отряди разпределят задачите. Офицерът изпитваше непривичен за нея страх и съмнение в способността си да изпълни мисията, но се успокояваше с думите, които един инструктор й бе казал навремето: „Огледай се! — бе я посъветвал той. — Запитай се има ли някой друг с по-добра квалификация за тази задача. Не някъде по принцип, а точно тук и сега. Ако отговорът е «да», помоли човека да поеме командването и прави всичко по силите си да го подкрепяш. Ако отговорът е «не» — а той ще е отрицателен през 95% от времето тогава дай всичко от себе си. Това е най-доброто, което може да стори всеки от нас.“ Съветът беше добър — такъв, в който си струва да се вслушаш — и макар да не притъпяваше страховете на Макей, определено ги успокояваше.

Главен сержант Листър и втори лейтенант Орос сякаш изникнаха от мрака. Орос имаше малко личице като на фея, изобщо не си личеше колко е корава всъщност. Ако нещо се случеше с Макей, тя щеше да поеме командването и, ако тя на свой ред гушнеше букета, идваше редът на Листър. Батальонът бе останал без офицери още преди ситуацията да се разсмърди до небесата, а при условие, че лейтенант Далу си играеше на интендант, Макей оставаше с още един командир по-малко. Ето защо бяха повикали Листър да запълни дупката.

— Отряди едно и две са готови за тръгване — докладва весело Орос. — Да им се нахвърлим!

— Просто искаш да се докопаш до склада на кораба — заяви Макей, намеквайки за добре известната страст към шоколада, наблюдавана у подчинената й.

— Не, госпожо — отвърна с невинен тон Орос, — лейтенантът живее само, за да служи на нуждите на човечеството, на военноморските сили и на командира на поделението.

Дори и по принцип каменният Листър се принуди да се разсмее, а Макей усети, как и нейният боен дух се повишава.

— Добре, лейтенант Орос, човечеството ще ви бъде благодарно, ако пратите неколцина от най-добрите си хора на пост и поведете това поделение към кораба. Ще придружавам вашата шесторка заедно със сержант Листър, а втори отряд ще се движи отзад. Така харесва ли ви?

И двамата командири кимнаха и изчезнаха в нощта. Макей потърси края на редицата на първи отряд, зае мястото си и остави мислите си да се реят. На около километър пред тях „Есенна колона“ се бе проснала на земята. Съглашението притежаваше кораба за момента — но Макей възнамеряваше да си го върне.

 

 

Време беше да се махат от „Истина и Помирение“. Докато войниците на Съглашението се щураха напред и назад, наскоро освободените пехотинци се въоръжаваха с извънземни оръжия и се присъединяваха към спасителния отряд. Кийс и Кортана проведоха кратък военен съвет.

— Докато Съглашението ме държеше тук горе, подслушах разговори за пръстеновия свят — каза Кийс — и неговите разрушителни възможности.

— Един момент, сър — прекъсна го Кортана, — влизам в бойната мрежа на Съглашението… — тя замълча, докато извънредно мощните й проникващи протоколи ровеха в системите на Съглашението. Информационните системи явно бяха сред областите, където човешките технологии бяха поне равни на тези на врага. Секунди по-късно ИИ завърши претърсването на извънземния поток от данни. — Ако правилно разчитам данните, те смятат, че Хейло е нещо като оръжие — притежаващо огромна, невъобразима сила.

Кийс кимна замислено:

— Извънземните, които ме разпитваха, непрекъснато повтаряха, че „който държи Хейло, държи в ръце и съдбата на вселената“.

— Да, разбирам… — вметна Кортана. — Прихванах няколко съобщения относно разузнавателен екип на Съглашението, който търси контролна зала. Сметнах, че издирват мостика на кораба, който поразих по време на битката над пръстена — но явно търсят контролната зала на Хейло.

— Това е лоша новина — отвърна мрачно Кийс. — Ако Хейло е оръжие и Съглашението се сдобие с власт над него, ще го използват срещу нас. Кой знае какво могъщество ще им даде? Главен, Кортана, имам нова мисия за вас. Трябва да се доберем първи до контролната зала на Хейло.

— Не се засягайте, сър — отвърна Главния, — но може би ще е по-добре да приключим тази мисия, преди да се заемаме с нова.

Кийс се ухили уморено.

— Разумно казано, Главен. Хора! Хайде да се размърдаме!

— Трябва да се върнем обратно в хангара и да поискаме евакуация — сподели Кортана, — освен ако не искате да ходите пеша до вкъщи.

— Не, благодаря — отвърна Кийс. — Аз съм от флота — предпочитам да се возя.

Излизането от целевия район и връщането към хангара за катери беше трудно, но не толкова, колкото влизането. Мина много време, преди всички да осъзнаят, че наистина биха могли да следват пътеката от трупове чак до хангара. За съжаление, някои от мъртъвците носеха зелени флотски униформи, което напомни на Главния колко хора е избило Съглашението от началото на войната преди повече от двадесет и пет години, та досега… Все някак, без значение как, трябваше да си платят за това. Тактическата ситуация ставаше още по-рискована заради състоянието на капитана. Той не се оплакваше, но спартанецът виждаше, че Кийс е ранен и отслабнал след разпитите на Съглашението. За него беше истинска мъка да се държи наравно с останалите.

Главния даде знак на отряда да спре. Капитанът — останал без дъх — го възнагради с кисела гримаса, но изглеждаше благодарен за почивката.

Две минути по-късно, когато Главния тъкмо се канеше да даде знак на групата да тръгне отново, тройка грънтове се показаха пред тях. В стените рикошираха иглени снаряди и се насочиха право към него. Щитовете му поеха удара и той отвърна на огъня, както и другите в групата. Кийс разкъса на части единия грънт с откос експлозивни стъклени игли. Останалите бяха довършени от комбинация на плазмен огън и картечния откос на Главния.

— Да се размърдаме — посъветва спартанецът. Сам последва съвета си и тръгна по коридора, приведен ниско и готов за неприятности. Едва бе изминал двадесетина метра и се появиха още съглашенци — двама чакали и един елитен.

Врагът се приближаваше и ставаше толкова по-целеустремен, колкото по-дълго оставаха тук. Той довърши чакалите с последната си осколочна граната, след това свали елитния с куршуми. Кийс насочи пехотинците да стрелят по хълбока на извънземния и той падна.

— Трябва да тръгваме, сър — предупреди Главния капитана. — При цялото ми уважение, движите се твърде бавно.

Кийс кимна и отрядът се втурна по криволичещите коридори, изоставил прикритието си. Най-накрая, след многобройни завои и кръстовища, те стигнаха до хангара за совалки. Отначало спартанецът го помисли за празен, но после забеляза нещо, приличащо на две бели пръчици, носещи се в средата на залата.

С все още пресен спомен за срещата си със скрития елитен, който бе стоял на пост, Главния изобщо не посмя да рискува. Извади пистолета си, свърза оптиката и внимателно се прицели. Натисна спусъка няколко пъти и вкара около половин пълнител в областта отдясно на енергийното острие. Войнът на Съглашението изплува от нищото и рухна на платформата.

Един от пехотинците извика:

— Внимавай! Прикрий Капитана! — и миг по-късно второто острие разряза въздуха на геометрични форми и започна да се придвижва напред, сякаш самостоятелно. Спартанецът изстреля три бързи откоса във втория извънземен, улучи камуфлажния му генератор и Елитният се разкри. Огън бликна от всички страни и войнът падна.

Последва радиошум, щом Кортана задейства комуникационното оборудване на „Мьолнир“.

— Кортана до „Ехо 419“… Взехме Капитана и се нуждаем от бързо прибиране!

Отговорът дойде почти незабавно:

— Отказ, Кортана! Ято банши ме следва по петите… и не мога да се отърва от тях. Най-добре си потърсете друг транспорт!

— Прието, Вражи чук! Кортана — край!

Радиото изщрака, щом ИИ превключи от вътрешните слушалки на външните високоговорители.

— Въздушното подкрепление е отрязано, капитане. Ще трябва да се задържим тук, докато Вражи чук успее да дойде.

Един пехотинец ги чу и, вече травматизиран от прекараното като затворник на Съглашението време, си изпусна нервите.

— В капан сме! Всички ще умрем!

— Я млъквай, войниче! — изръмжа Кийс. — Кортана, ако ти и Главния успеете да ни вкарате в някой от катерите на Съглашението, ще се погрижа да излетим като птички!

— Да, капитане — отвърна ИИ-то. — Долу има съглашенски кораб на док.

На дисплея на шлема на Главния се появи навигационен индикатор, той последва стрелката през един люк, надолу по серия коридори и навън в корабен хангар.

За нещастие, хангарът беше добре защитен и избухна нова престрелка. Положението се влошаваше. Главния пъхна последния си цял пълнител в МА5В и го използва на къси, добре прицелени откоси. Грънтовете и чакалите се разпиляха и отвърнаха на огъня. Броячът за муниции бързо намаляваше. Двойка грънтове паднаха под буйния огън на спартанеца. След секунди броячът отчете 00 — празен. Той захвърли пушката и извади пистолета си, след което продължи стрелбата по извънземните, които бяха започнали да се прегрупират от другата страна на хангара.

— Ако ще тръгваме — подвикна високо спартанецът, — сега е моментът!

Катерът имаше формата на гигантска подкова. Беше закотвен върху гравитационно поле и се люлееше леко, когато въздухът се вихреше наоколо. Щом се приближиха, Кийс нареди:

— Всички да се качват! Бързо на борда! — и поведе пехотинците през отворения люк.

Спартанецът изчака всички да се качат и отстъпи заднешком в шлюза — точно навреме. Беше му останал последен пълнител в патрондаша.

Кортана заяви:

— Дайте ми минутка да се свържа с управлението на кораба!

Кийс поклати глава:

— Няма нужда. Аз лично ще вдигна тази птичка!

— Капитане! — обади се един от пехотинците. — Ловци!

Главния надникна през най-близкия илюминатор и откри, че редникът е прав. Нова двойка масивни извънземни бяха пристигнали на платформата и напредваха към катера. Гърбовете им бяха изправени, огнепръскачките им се въртяха и се канеха да стрелят.

— Дръжте се! — каза Кийс, щом освободи гравитационните котви на кораба, вдигна го над ръба на платформата и бутна единия от джойстиците му напред. От двойната обшивка изскочи масивно рамо, блъсна и двамата Ловци с, както изглеждаше, мълниеносни удари и се прибра.

Дори леко погалване от кораб, тежащ хиляди килограми, можеше да нанесе сериозни поражения. Обшивката смачка гръдната броня на Ловците и я вкара в телесните им кухини, убивайки незабавно и двамата. Единият труп някак си успя да се задържи за едната от двете кърми. Падна, когато катерът напусна „Истина и Помирение“.

Главния се облегна на металната стена. Катерът на Съглашението беше претъпкан, неудобен и слабо осветен — но с класи надминаваше мотаенето с някой от техните крайцери. Той се стегна, когато Кийс вкара извънземния катер в остър завой и ускори през обкръжаващия ги мрак. Главния с усилие отпусна рамене и затвори очи. Капитанът бе спасен и Съглашението бе получило посланието им — хората имаха намерение да бъдат не просто дребен дразнител, а сериозен трън в задника.

 

 

Зората точно бе започнала да се разпуква, когато Зука ’Замамии и Яяп преминаха през наново укрепения периметър, обкръжаващ гравитационния асансьор и бяха принудени да изчакат, докато екип занимаващи се с почистващи операции грънтове примъкне товар съглашенски жертви през окъпаната в кръв площадка, преди да могат да стъпят на лепкавата повърхност и да бъдат издърпани горе на кораба.

Макар че командващият „Истина и Помирение“ офицер вярваше, че всички оцелели хора са напуснали кораба, нямаше начин да се уверят в това без щателно претърсване на всяко ъгълче. Корабните сензори даваха „чисто“, но това нападение бе демонстрирало извън всякакво съмнение, че хората са се научили как да мамят детекторите на Съглашението. Посетителите усещаха напрежението, докато отряди мрачни елитни, чакали и грънтове изпълняваха претърсването палуба по палуба.

Щом двойката си проправи път през коридорите към асансьора, който щеше да ги заведе до командния мостик, ’Замамии остана изумен от размерите на пораженията, които видя. Да, имаше дълги участъци, в които коридорите бяха напълно недокоснати, но ту тук, ту там подминаваха окъпан в кръв отсек, където стените бяха надупчени от куршуми, палубата — изгорена от плазма и полустопените люкове подсказваха за сериозната престрелка и битка.

’Замамии с почуда се загледа в една гравитационна количка, натоварена с преплетени тела на чакали, която премина покрай тях, ръсейки кръв по палубата зад себе си.

Най-сетне двамата стигнаха до необходимия асансьор и излязоха на командния мостик. Елитният очакваше някаква проверка на самоличността, както последния път, когато бе разговарял с Пророка от Съвета на Господарите; без съмнение щеше да бъде захвърлен в някоя чакалня за поредното продължително изчакване. Нищо не беше по-далеч от истината. Веднага щом ’Замамии бе проверен, двамата с Яяп бяха избутани в отделението, където се бе събирал Съветът на Господарите по време на последното му посещение.

Нямаше и следа от Пророка, нито от някой от непосредствените началници на ’Замамии — но там беше потъналият в работа Соха ’Роламии заедно с отряд по-нисши елитни. Веднага си личеше напрегнатата атмосфера на пристигащи доклади, които биваха преглеждани и използвани за съставяне на разнообразни планове за действие. ’Роламии видя ’Замамии и вдигна ръка в приветствен жест.

— Добре дошъл. Моля, седни.

’Замамии се подчини. На никой от елитните не му хрумна да предложи същото и на Яяп, който продължи да стърчи прав. Дребният грънт се люлееше леко, притеснен до немай-къде.

— Така… — поде ’Роламии, — какво точно си чул за последното… „нахлуване“?

— Почти нищо — принуди се да признае ’Замамии. — Хората са успели да се качат на кораба с гравитационния асансьор. Това е всичко, което знам.

— И е напълно вярно — съгласи се ’Роламии. — Но има и още. Системата за сигурност на кораба е записала доста събития. Хвърли едно око на това.

Елитният натисна един бутон и във въздуха пред тях изникнаха образи. ’Замамии откри, че гледа двама грънтове и един чакал, застанали в коридор. Внезапно, без предупреждение, същият човек, с когото се бе сблъскал на борда на „Есенна колона“ — онзи големият с необичайната броня — излезе иззад ъгъла, забеляза войниците на Съглашението и откри огън по тях. Грънтовете паднаха бързо, но чакалът успя да стреля и ’Замамии видя плазмата да се разсейва пред бронята на човека. При все това, вместо да падне, както би трябвало, видението застреля чакала в главата, прекрачи единия от мъртвите грънтове и продължи напред към камерата. Образът застина, щом ’Роламии докосна друго копче.

’Замамии усети почти невероятно стягане в гърдите. Дали щеше да има смелост да се изправи отново срещу човека? Не беше сигурен — и това също го плашеше.

— Та така — каза на глас ’Роламии, — ето го и него — същият човек, за когото ни предупреди. Опасен индивид, който носи по-голямата част от отговорността за шестцифрените загуби, получени по време само на това нападение, да не споменаваме за загубата на ценен затворник и шест привидения, които врагът успя да открадне.

— А хората? — поиска да знае ’Замамии. — Колко от тях успяха да убият войните ни?

— Не сме приключили преброяването на труповете — отвърна другият елитен, — но предварителните изчисления показват, че са тридесет и шест.

’Замамии остана поразен. Нима не трябваше да е обратното? Съотношението щеше да е обратното, ако не беше извънземният с бляскавата му броня.

— Ще останеш доволен да научиш, че първоначалната ти молба вече е била одобрена — продължи ’Роламии. — Получихме предварителни доклади от други нападателни отряди, че повечето от тези необичайни хора са били убити по време на последната голяма битка. Този тук явно е последният от вида си. Използвай каквито ресурси намериш за необходимо, намери човека и го убий. Имаш ли въпроси?

— Не, Ваше превъзходителство — каза ’Замамии и се изправи. — Абсолютно никакви.