Уилям Дийц
Потопът (4)

Глава 2

Разгръщане: +00:03:24 (по часовника на „Мисията“ на майор Силва) / командна ЕЧЛ в бойно спускане към повърхността на Хейло

Спазвайки стандартните процедури на КУОН за навлизане, непосредствено след изстрелването ЕЧЛ на майор Антонио Силва се ускори, тъй че се спусна в атмосферата на Хейло сред първите. За това имаше няколко причини, включително силно подкрепяното суеверие, че офицерите трябва по-скоро да предвождат, а не да следват, и да са готови да сторят всичко, което се иска и от войниците им — и да се излагат на най-малко същото ниво на опасност.

Имаше и други причини, разбира се, като започнем с необходимостта да се съберат, подредят и организират войниците в момента, щом ботушите им докоснат земята. Опитът показваше, че каквото и да успееха да изпълнят „Парашутисти от Ада“ по време на първия тъй наречен „златен час“, ще има огромен ефект върху успеха или провала на цялата мисия. Особено сега, когато пехотинците се спускаха към враждебен свят без никакъв брифинг от разузнаването, симулации на виртуална реалност или модификации по околната среда, каквито при нормални обстоятелства биха получили предварително. За да се справи с това, командният скачач бе екипиран с много оборудване, каквото липсваше на нормалните „яйца“, включително и някои мощни наблюдателни уреди, а също и военен ИИ клас II, нужен за оперирането с тях.

Този конкретен ИИ беше програмиран с мъжка личност на име Уелсли — кръстен беше на знаменития Уелингтънски херцог — и със съответната идентичност. Макар и с много по-слаби способности от ИИ висш клас като Кортана, всички умения на Уелсли бяха съсредоточени върху военни цели, което го правеше извънредно полезен, макар и малко тесногръд.

ЕЧЛ се разтърси яростно и цялата затрепери, когато вътрешната температура се покачи до 36 градуса. По лицето на Силва се стичаше пот.

— Та така — продължи Уелсли, чийто глас се разнасяше от слушалките на офицера, — ако се съди по телеметрията, достъпна от космоса, плюс анализа ми, изглежда, че структурата с етикет HS2604 ще посрещне нуждите ни… — тонът на ИИ се промени леко, когато се включи разговорната подпрограма. — Дали бихте се съгласили да го наречете Гауилгур, на името на крепостта, която покорих в Индия?

— Благодаря — изхъхри Силва, когато подът се преобърна за втори път, — но, не. Първо, ти не си покорявал нищо, Уелингтън го е сторил. Второ, през 1803-та не е имало компютри. Трето, никой от войниците ми няма да успее да произнесе „Гауилгур“. Названието „База Алфа“ ще свърши чудесна работа.

ИИ издаде сносна имитация на човешка въздишка.

— Много добре. Та, както казвах, „База Алфа“ е разположена на върха на тази издатина… — Вдлъбнатият екран, разположен само на една педя от носа на пехотинеца сякаш потръпна и образът се оформи в картина на плътна, подобна на колона формация, увенчана със скалисто плато с разнообразни постройки с плоски покриви в единия край.

Това беше всичко, което Силва успя да види, преди обшивката на ЕЧЛ да започне да се бели, разкривайки вътрешната капсула, съдържаща един брой офицер и оборудването му. Студеният вятър задърпа дрехите му. Миг по-късно парашутът се изстреля и прие формата на въздушно крило. Силва изстена, когато скачачът забави скорост с разтърсващо костите друсване. Предпазната мрежа се впи в раменете и гърдите му.

Уелсли изпрати електронен сигнал на останалите „Парашутисти от Ада“. Останките от техните ЕЧЛ се завъртяха в съответните посоки, така че да се ориентират спрямо командния скачач и да го последват надолу през атмосферата.

Всички, с изключение на тази на редник Мари Постли, която чу щрак, щом главният й парашут се откъсна. Последва болезнен миг на свободно падане, след това дръпване при освобождаването на задния парашут. На контролното табло пред Постли блесна червена светлина. Тя се разкрещя на честота две, докато Силва не я отряза.

Той затвори очи. Така изглеждаше смъртта, от която всеки Парашутист на Ада се бои, но никой не споменава. Някъде, далеч на повърхността на Хейло, Постли щеше да изкопае собствения си гроб.

Силва усети как неговата ЕЧЛ се стабилизира и погледна отново издатината. Беше достатъчно висока, за да осигури на онзи, който я притежава, добра наблюдателна точка към околността, плюс стръмни скали, които принуждаваха нападателите да идват или по въздуха, или да си пробиват с бой път по тесните пътеки. Допълнителен бонус — постройките, разположени на върха, щяха да осигурят на пехотинците защита и убежище.

— Добре изглежда. Харесва ми.

— И аз така си помислих — отвърна самодоволно Уелсли. — Има обаче един малък проблем…

— Който е? — изкрещя Силва, когато последното парче от бронята на ЕЧЛ се откъсна и въздушният поток удари в маската му.

— Ами, този участък недвижима собственост е притежание на Съглашението — обясни кротко ИИ, — и ако го искаме, се налага да го вземем със сила.

Разгръщане: +00:02:51(по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / спасителна лодка „Лима «Фокстрот» «Алфа» 43“, по време на аварийно спускане към Хейло

Главния наблюдаваше как пръстенът се разгръща пред него, докато пилотът плъзгаше спасителната лодка покрай плътния сребърен ръб и надолу „под“ вътрешната повърхност на конструкцията, преди да вкара малкото корабче в плитко гмуркане, пресметнато така, че да го намести върху странния пейзаж под тях. Загледан напред, спартанецът видя планини, хълмове и равнина, която се извиваше нагоре и излизаше от фокус, тъй като пръстенът също се проточваше нагоре, за да се затвори някъде над главата му. Гледката беше прекрасна, странна и дезориентираща едновременно.

След това разглеждането на забележителности приключи, тъй като земята се надигна да ги посрещне. Главния не би могъл да познае дали спасителната лодка е поела вражески удар, получила е повреда в двигателя или се е сблъскала с препятствие по време на последния заход. Всъщност това нямаше значение — резултатът беше все същият. Пилотът имаше време да изкрещи:

— Приближаваме твърде бързо!

Миг по-късно обшивката се удари в нещо твърдо и ударът събори спартанеца. Болка прониза слепоочията му, когато шлемът се удари в стената по пътя към палубата — последва лепкава чернота…

 

 

— Главен… Главен… Чуваш ли ме? — отекваше в главата му гласът на Кортана.

Спартанецът отвори очи и откри, че гледа към осветителните панели над главата си. Те примигваха и искряха.

— Да, чувам те — отвърна той. — Няма нужда да викаш.

— О, така ли! — отвърна заядливо ИИ. — Е, може да попълниш оплакване пред Съглашението. Катастрофата предизвика доста радиотрафик и по мое предположение комитетът по посрещането идва насам.

Главния успя да се изправи на крака и се канеше да отговори любезно, когато видя телата. Ударът при катастрофата бе разпрал лодката и бе разпилял незащитените хора в нея. Никой друг не беше оцелял.

Нямаше време за тъга — не и ако искаше да остане жив и да запази Кортана от попадане във вражески ръце. Побърза да събере колкото се може повече муниции и запаси. Тъкмо бе приключил с проверката на четири осколочни гранати, когато Кортана се обади притеснена:

— Предупреждение — засичам приближаването на множество бойни съдове на Съглашението. Препоръчвам изтегляне към онези хълмове. Ако имаме късмет, Съглашението ще повярва, че всички на борда на спасителната лодка са загинали при катастрофата.

— Прието.

Планът на Кортана изглеждаше смислен. Спартанецът огледа района за опасности, след това забърза към каньона и по моста, който го пресичаше. Той бе лишен от предпазни перила и бе изработен от странен, ръждив на цвят метал. Под моста тътнеше внушителен водопад, падащ от голяма височина.

Краят на света полека се издигаше високо над главата му. Отпред се извисяваха изгладени от времето сиви скали и имаше горичка от нещо като иглолистни растения, които напомниха на Главния за горите, в които бе тренирал на Рийч. Имаше и известни разлики, като например в това как пръстенът се спуска от хоризонта, начинът, по който сянката му пада на земята и свежият, чист въздух, който влизаше през филтрите. Беше прекрасно, направо да ти спре дъха, но и потенциално опасно.

— Тревога — засечен спускателен апарат на Съглашението! — обади се Кортана спокойно, но настоятелно.

Предсказанието й скоро доказа точността си, когато голяма сянка се спусна върху другия край на моста и двигателите на кораба забумтяха предупредително. Почти нямаше съмнение, че спартанецът е бил забелязан, тъй че той започна да крои план как да се справи с проблема.

Стигна до края на моста, видя един подходящ камък от лявата си страна и побърза да се възползва от него. Промъкна се по ръба на скалата, без да обръща внимание на стръмния склон. Внимавайки къде стъпва, заобиколи камъка и намери пукнатина, където той се опираше в скалата. Сега, опирайки гръб на стената, имаше шанс да се защити.

Провери индикатора за движение и осъзна, че двойка „Банши“ на Съглашението се намират практически над него. Извънземните катери бяха съоръжени с плазмени оръдия и огнепръскачки. Макар и да не бяха особено бързи, те все пак представляваха опасност, особено за наземни войски. В съчетание с въздушна подкрепа, грънтовете и елитните, които слизаха от приличащия на вилица извънземен превоз, представляваха сериозна заплаха.

Спартанецът се прицели грижливо в най-близкия „Банши“. Внимаваше да не стреля прекалено рано и изчака самолетът да навлезе в обсега му, след това натиска спусъка. Първият боен катер се спусна право към него, което го правеше относително лесна мишена. Куршумите избиха искри от обшивката на баншито, а броячът за муниции заприсветва. Катерът потръпна, когато поне един от бронебойните куршуми проби опашката му, измъкна се от гмуркането и се отдалечи с гъста димна следа.

Главния не беше в състояние да оценява резултатите от усилията си, тъй като вторият „Банши“ се спусна откъм слънцето, заливайки всичко пред себе си с плазмен огън. Екранчето на щита падна, след това запулсира в червено. В слушалките на шлема запищя аларма. Главния отвърна на огъня. Без да спира, той натисна с палец бутона за пълнителя и пъхна нов на освободеното място.

Присви се, оглеждайки небето за мишени, и забеляза „Банши“ номер едно. Облегна се и се приготви за ново нападение. Позволи на вражеския самолет да се приближи, прецени местоположението на мишената и натисна спусъка отново. Катерът на Съглашението налетя в пороя от куршуми, избухна в пламъци и се удари в скалите. Вторият самолет още бе тук, обикаляше в мързеливи кръгчета, но спартанецът нямаше намерение да стои и да го гледа. На сензорите за движение се бяха появили половин дузина червени кръгчета. Всяко от тях представляваше потенциален убиец и повечето се намираха зад гърба му.

Главния изчака щитът му да се презареди напълно, след това се извърна, скочи върху скалата и бързо се огледа. Вражеският катер бе стоварил глутница грънтове в задния край на каньона, където те се занимаваха с оглед на катастрофиралата спасителна лодка. Но това не беше всичко. От лявата му страна, от неговия край на моста, друга група грънтове си проправяха път през дърветата, напредвайки в негова посока. Все още бяха далеч обаче, което му даде няколко секунди да се подготви.

Макар и да не беше стандартен снайпер 82AM, какъвто би предпочел за подобна ситуация, спартанецът носеше пистолета M6D, който Кийс му беше дал. Той имаше двойно увеличаваща оптика и в ръцете на опитен човек можеше да бъде доста полезен. Главния извади пистолета, обърна се към групата около останките и постави кръгчето на мишената над най-близкия грънт. Въпреки факта, че не представляваха пряка заплаха, извънземните от другата страна на каньона бяха в идеално положение да го обградят, което означаваше, че първо трябва да се разправи с тях. Отекнаха дванадесет изстрела и седмина грънтове паднаха.

Доволен, че дясната му страна е относително обезопасена, спартанецът пъхна нов пълнител в пистолета и съсредоточи вниманието си върху вражите войници, които излизаха между дърветата. Тази група вече напредваше — и то значително — и откри огън. Главния предпочете да стреля първо по най-отдалечения извънземен, с което се подсигуряваше, че ще може да се прицели и в другите, ако те се обърнат и се опитат да избягат.

Пистолетните изстрели отекваха в бърза последователност. Грънтовете лаеха, виеха и се давеха, щом добре прицелените куршуми подмятаха безжизнените им трупове надолу по склона. Когато не останаха повече мишени за стрелба, спартанецът отдели секунда да презареди оръжието, щракна предпазителя и върна пистолета в кобура му. Скочи от скалата и се присви под една изпъкналост на склона.

Погледна към баншито горе. То все още кръжеше далеч извън обсега му, изчаквайки плячката да излезе от прикритието си. Това означаваше, че Главния може да си седи и да чака пристигането на други наземни отряди — или да напусне скривалището и да се опита да се измъкне.

Спартанецът никога не бе предпочитал криенето на място, тъй че приготви карабината си и се плъзна напред. Щом се озова на открито, се втурна мълниеносно край пръснатите мъртви грънтове. Присви се под прикритие, предложено му от дървесен ствол. Преброи до три, след това се втурна от камък на камък. Подскачаше нагоре по склона, все още болезнено осъзнавайки, че баншито се намира зад гърба му, донякъде уверен, че се е измъкнал от преследвача си.

На дисплея не се появиха примигващи светлинки, докато не стигна до върха и не спря да огледа терена пред себе си. Тогава на екрана на шлема блесна мигаща червена точка. Главния полека тръгна напред, очаквайки мига на контакта. След това видя движение — приведените врагове се втурваха от едно минимално прикритие към следващото. Бяха общо четирима, в това число брониран в синьо елитен, който безгрижно се хвърли напред, стреляйки в движение.

Главния се бе сражавал с такива елитни и преди — явно цветът на броните на извънземните имаше някакво значение — и те винаги се биеха като агресивни новаци. Тънка усмивка разтегна устните му. Без да обръща внимание на зле прицелените изстрели на врага, той се изправи и отвърна на огъня. Напредъкът на елитния секна и грънтовете се разбързаха обратно към китката дървета. Индикаторът за опасност звънна предупредително и червена стрелка насочи вниманието му надясно. Главния извади и приготви граната M9 HE-DP.

Обърна се точно навреме да види друг елитен — този път в червената броня на ветеран — който го нападна. Гранатата му беше под ръка, а разстоянието до мишената — достатъчно, тъй че спартанецът я хвърли. Тя избухна с шумно буф и метна вражеския войник във въздуха, сваляйки пътем и половината клони от съседното дърво.

Новакът вече бе близо и нададе боен рев, а после заля Главния с плазма. Зарядът на щита спадна значително. Спартанецът отстъпи, стреляйки на къси, точни откоси с карабината си и най-сетне успя да свали на земята оцелелия елитен. След като водачът им падна, грънтовете нарушиха бойния ред и се разпиляха. Главния прекрати отстъплението им с порой от куршуми. Отпусна спусъка и изчака тишината да се възцари наоколо, наясно, че е допуснал грешка. Ветеранът за малко да успее да го издебне. Как?

Осъзна стреснато, че все още се бие като част от група. Макар да бе обучен да действа и самостоятелно, по-голямата част от военната си кариера бе прекарал като част от отбор. Елитният бе успял да го издебне изотзад, защото той чисто и просто бе свикнал някой от приятелите му спартанци да го прикрива. Беше отрязан от веригата на командването, сам и най-вероятно — обграден от врагове. Кимна, сбърчил мрачно вежди зад огледалния визьор. Тази мисия изискваше сериозно преразглеждане на тактиката му.

Прекоси поляна, обрасла с висока до колене, остра трева. Чуваше в далечината тракането на автоматични оръжия и осъзна, че някъде пред него се намират морски пехотинци. Втурна се към отзвуците от битката. Вероятно нямаше да остане сам задълго.

Разгръщане: +00:05:08(по часовника на „Мисията“ на капитан Кийс) / спасителна лодка „Кило Танго Виктор 17“, по време на аварийно спускане към повърхността на Хейло

Може би защото на пулта за управление беше навигаторът на „Колоната“, младши лейтенант Лъвъл, или пък просто бе въпрос на добър късмет, но — все едно по каква причина — пътуването през атмосферата на Хейло се оказа напълно спокойно. Толкова спокойно, че капитан Кийс се изнерви.

— Къде искате да приземя лодката, сър? — попита Лъвъл, когато се плъзнаха над тревиста равнина.

— Все едно къде — отвърна Кийс, — стига наблизо да няма сили на Съглашението. Няма да е зле да намериш прикритие — те ще се лепнат за лодката като мухи на мед, ако я оставим на открито.

Както и другите подобни съдове, лодката не е била предназначена за продължителна употреба в атмосферни условия, и на практика летеше като камък. Но предложението бе разумно, тъй че пилотът я обърна в посоката, която временно бе нарекъл „запад“ и към точката, където саваната се срещаше с няколко ниски, полегати хълма.

* * *

Спасителната лодка летеше ниско — толкова ниско, че патрулът на Съглашението едва успя да я види, преди мъничкият съд да проблесне над главите им и да изчезне. Ветераните елитни, яхнали малки едноседалкови антигравитационни шейни — „Призрак“ — се надигнаха да гледат как лодката се плъзга над равнината.

Старшият прекрати наблюдението. Те се обърнаха към хълмовете и надуха дюзите. Онова, което обещаваше да бъде дълъг, скучен ден, внезапно започна да изглежда далеч по-интересно. Елитните се спогледаха, приведоха се над пултовете и се надпреварваха да проверят кой от двамата ще стигне пръв до лодката — и кой ще запише първата жертва за този следобед.

 

 

Далеч по-нататък сред хълмовете, Лъвъл включи задните дюзи на лодката, свали онова, което минаваше за елерони на широките къси криле и пусна и долните дюзи в действие. Кийс следеше въодушевено как младият пилот спуска лодката в едно дере, където бе невъзможно да я забележат, освен право отгоре. Когато капитанът го призова на служба, Лъвъл се водеше проблемен офицер, на път безчестно да изгуби нашивките си. Оттогава насам бе изминал доста път.

— Добра работа — каза капитанът, когато лодката стъпи на плъзгачите си. — Добре, момчета и момичета, да измъкнем оттук всичко, което може да ни бъде от полза, и да се постараем да оставим това колкото се може по-далеч зад гърба си. Ефрейтор, сложете пехотинците си на стража. Уанг, Довски, Абиад, отворете складовите отсеци. Да видим що за шампанско държи КУОН на лодките си. Хикова, помогни ми за това тяло!

С известно суетене трупът на ’Носолии бе изнесен навън и безцеремонно изхвърлен в една дупка, корабът — оголен и контролният пулт — обезопасен. Метнали спасителните раници на гръб, хората от командния състав на мостика тръгнаха към хълмовете. Не се бяха отдалечили много, когато над земята се разнесе свръхзвуков тътен, „Есенна колона“ изрева през небето и се спусна под хоризонта на относителния „юг“.

Кийс затаи дъх, докато чакаше да види какво ще се случи. И той, като всички от командния състав, имаше неврални импланти, свързващи го с кораба, корабния ИИ и ключовия персонал. Последва пауза, а след това нещо като леко земетресение. Миг по-късно кратко съобщение от подпрограмата на Кортана прекоси полезрението на капитана, благодарение на невралната му мрежа: „CSR-1[еднократно предаване] «Есенна колона» кацна. Системите, които са останали функционални, са в състояние на изчакване. Оперативна готовност на 8.7%. CSR-1 край.“

Не беше точно съобщението, което който и да е командващ офицер би искал да получи. Независимо от факта, че „Колоната“ никога повече нямаше да лети в космоса, Кийс все пак се утешаваше малко с мисълта, че корабът все още има еквивалента на пулс и може да послужи за нещо. Той се усмихна пресилено.

— Добре, хора, какво се мотаем? Пещерата ни очаква. Последният, който стигне до върха, ще копае тоалетната!

Екипажът му продължи изкачването.

 

 

Въпреки усилията да се задържат заедно, „Парашутисти от Ада“ се приземиха в зона за кацане, чийто диаметър бе приблизително три километра. Някои от кацанията бяха класически, при тях по-късметлийските пехотинци успяваха да се освободят от вътрешните корпуси на около петдесет метра от земята и да кацнат като симулирани войници в тренировъчен филм. Други бяха далеч по-малко грациозни — скелетоподобните останки от скачачите се удряха в скали, падаха в езера, а една нещастна капсула се търколи в дълбоко дере. Щом оцелелите „Парашутисти от Ада“ се измъкнаха от своите ЕЧЛ, насочващ сигнален маяк оживя и те съумяха да се ориентират по червеното квадратче, появило се на прозрачните им очни екрани. Това беше мястото на кацане на майор Силва — временно обявено за щаб на батальона и точка за прегрупиране.

Всеки скачач бе изпразнен от допълнителните оръжия, амуниции и други запаси, което означаваше, че армията, събрала се на горещото сухо плато, е добре екипирана. От „Парашутисти от Ада“ се очакваше да оперират без външно презареждане за период до две седмици, й Силва остана доволен, че въпреки трудните условия на скока, войниците му са запазили по-голямата част от оборудването си. „Всъщност — помисли си Силва, докато гледаше как войниците се появяват от всевъзможни посоки, — единственото, което ни липсва, е флот «Глигани» и ескадрон «Скорпиони»“. Но и тези придобивки щяха да се появят — о, да, веднага щом измъкнеха от вражеските ръце тази твърдина. Междувременно Парашутистите щяха да използват онези превозни средства, които им служеха винаги — краката си.

 

 

Лейтенант Мелиса Макей първа кацна нормално, както и повечето от сто и трийсетте човека в отряда й трима бяха убити при битката в „Колоната“, а двама изчезнали се брояха за мъртви. Не беше толкова зле, като се имаше предвид ситуацията като цяло. Въпрос на късмет беше, че тупна в прахта само на половин километър от базовия маяк, което пък значеше, че докато установят периметъра, тя вече беше примъкнала снаряжението си по твърдата пръст, беше открила майор Силва и бе докладвала. Макей бе една от любимците му. Офицерът от ОСБР кимна за поздрав.

— Хубаво, че намина, лейтенант… Започвах да се питам дали не си си взела отпуск за този следобед!

— Не, сър — отвърна Макей. — Задрямах по пътя надолу и проспах сигнала за събуждане. Няма да се повтори!

Силва успя да запази каменно изражение.

— Радвам се да го чуя… — той поспря и посочи напред: — Виждаш ли онази скала? Тази с постройките на върха? Искам я.

Макей погледна, извади бинокъла си и погледна отново. Подножието на скалното образувание се появи в основата на образа и набързо изчезна под мрежата от координати, които Уелсли въведе, за да замени понятията за височина и дължина, които действаха при повечето планетарни повърхности, но не и тук. Слънцето „залязваше“, но все още имаше достатъчно светлина за наблюдение. Докато Макей проучваше мишената, един „Банши“ на Съглашението излетя от върха на скалата, зави на „запад“ и се насочи право към нея. Единственото изненадващо в случая беше, че на врага му е отнело толкова време да реагира на кацането им.

— Изглежда ми като корав орех, сър. Особено от земята.

— Така си е — съгласи се Силва, — което е и причината да я нападнем и от въздуха, и от земята. Само един Бог знае как са го направили, но група пилоти на пеликани са успели да изстрелят корабите си, преди Старецът да свали „Колоната“ и те са скрити на около десет километра северно оттук. Можем да ги използваме за подсигуряване на операцията от въздуха.

Макей свали бинокъла си.

— А „Колоната“?

— Тя се намира някъде ей там — отвърна Силва, махвайки с палец през рамо. — Ще ми се да ида да й окажа последните си почитания, но това ще почака. Нуждаем се от база, нещо, което можем да укрепим и да използваме, за да сдържаме Съглашението. Иначе те ще ни изловят един по един, по двама или по трима.

— Ето къде в картинката попада платото — кимна Макей.

— Именно — отвърна Силва. — Е, значи тръгвай. Искам отряда ти в подножието на скалата, ако може — още вчера. Ако до върха има пътека, искам да я намерите и да тръгнете по нея. Щом им привлечете вниманието, ще ги ударим от въздуха.

Разнесе се шумно „бум“, когато един от първите ракетни жокеи на отряда стреля с преносимата си установка M19SSM, издуха от небето наближаващия „Банши“ и сложи точката на речта на Силва. Димящи парчета от самолета се посипаха от небето и батальонът избухна в приветствия.

— Сър, да, сър — отвърна Макей. — Когато стигнем там горе, можете да ме черпите една бира.

— Нямам нищо против — съгласи се Силва, — само че първо ще трябва да си я сварим.

 

 

Дори грънтовете от време на време трябва да получават почивка, което и бе причината на повърхността на Хейло да се изпращат дългите, цилиндрични цистерни с въздушни шлюзове. Пълнеха ги с метан и ги използваха за казарми. След като преживя почти самоубийственото нападение на „Колоната“ като спаси ранения елитен и настоя войнът да бъде евакуиран, вместо оставен да умре, Яяп повиши продължителността на собствения си живот, да не споменаваме и за тези на грънтовете под прякото му командване. Сега, за да отпразнува тази победа, извънземният войник бе свит на малка топчица и спеше дълбоко. Единият му крак леко потръпваше, докато грънтът сънуваше как си проправя път през блатата на родния си свят, покрай естествено избликващите колони от огън и към блатистия естуар, където бе израснал. После, преди да успее да прекоси редицата древни камъни към тръстиковата колиба от другата страна на семейния наследствен басейн с риба, Гагау го разтърси, хващайки го за рамото.

— Яяп! Ставай бързо! Помниш ли елитния, когото донесохме от кораба? Той е отвън и иска да те види!

Яяп скочи на крака.

— Мен! Каза ли защо?

— Не, — отвърна другият грънт, — но надали е за добро.

Това поне със сигурност е вярно, каза си Яяп, докато се мъкнеше през хаоса от оборудване, накачено на разхвърляни купчини по протежение на цилиндричната цистерна. Влезе в общата баня и набързо надяна бронята си, дихателния апарат и оръжейната сбруя.

Кое ли е по-опасно, запита се той: да излезе разрошен и елитният да сметне вида му за лош, или да закъснее, защото си е позволил да се бави толкова, че да се приведе в приемлив вид? Отношенията с елитните като че ли винаги водеха до такива двоумения, което беше една от многото причини Яяп да мрази вида им от все сърце. Накрая, като избра бързината пред достолепието, дребосъкът стъпи във въздушния шлюз, изчака да бъде прехвърлен през него и излезе под яркото слънце. Първото, което забеляза, бяха стражите, които по принцип се облягаха по протежение на цистерната и си приказваха колко са ужасни рационите тук, но сега стояха в стойка „мирно“.

— Ти ли си онзи, когото наричат Яяп? — разнесе се изотзад басов глас и накара грънта да подскочи.

Той се обърна, застана мирно и се постара да си придаде военен вид.

— Да, Ваше превъзходителство.

Елитният на име Зука ’Замамии не носеше шлем. Не би и могъл, не и с превръзките, омотани около главата му, но останалата част от бронята му беше на място. Беше безупречно чиста, както и накачените по него оръжия.

— Добре. Медиците ми казаха, че ти и групата ти не само сте ме измъкнали от кораба, но и сте накарали катера да ме свали долу на повърхността.

Яяп усети в гърлото му да засяда буца и се помъчи да я преглътне. Пилотът малко нещо се колебаеше, цитирайки заповед, според която трябвало да чака връщането на всички, преди да прекъсне контакта с човешкия кораб, но и Гагау се оказа доста настоятелен — стигна чак дотам, че да извади плазмения си пистолет и да го размаха демонстративно.

— Да, Ваше превъзходителство — отвърна Яяп, — но мога да обясня защо…

— Няма нужда — отвърна ’Замамии. Грънтът почти подскочи — в гласа на елитния отсъстваше привичният команден тон. Звучеше почти… успокоително.

Яяп обаче хич не се успокои.

— Видял си, че висшестоящ е бил ранен — продължи елитният, — и си сторил всичко, за да се увериш, че ще получи навременна медицинска помощ. Такъв вид инициатива е рядка, особено сред по-нисшите класи.

Яяп зяпаше елитния, неспособен да отговори. Беше замаян. Елитните не хвалеха такива като него — не и в този живот.

— За да покажа благодарността си, уредих да те прехвърлят.

Яяп харесваше обикновено сънения отряд, в който служеше, и нямаше желание да го напуска.

— Преместен ли, Ваше превъзходителство? В кой отряд?

— Ами в моя, разбира се — отвърна елитният, сякаш нямаше нищо по-естествено. — Асистентът ми беше убит, когато нападнахме човешкия кораб. Ти ще заемеш мястото му.

Сърцето на Яяп падна в петите. Елитните на специална служба при Пророците бяха фанатици, избирани заради безграничното им желание да рискуват живота си — и живота на онези под тяхно командване.

— Блъ-благодаря, Ваше превъзходителство! — съумя да изтърси Яяп. — Но не заслужавам такава чест!

— Глупости! — възкликна елитният. — Името ти вече е добавено в свитъците. Събери си вещите, сбогувай се с отряда си и ще се срещнем тук след петнадесет единици. Тази вечер трябва да се явя пред Съвета на Господарите. Ти ще ме съпровождаш.

— Да, Ваше превъзходителство — каза Яяп покорно. — Може ли да попитам каква е целта на срещата?

— Можеш — отвърна ’Замамии, позволявайки си да пипне с ръка превръзката, обгръщаща главата му. — Човекът, който предизвика тази рана, беше войн, толкова способен, че представлява опасност за цял боен отряд. Индивид, който, ако може да се вярва на записите ни, е лично отговорен за смъртта на поне хиляда от нашите войници.

Яяп усети, че коленете му поддават.

— Лично ли, Ваше превъзходителство?

— Да. Но не се бой, онези дни свършиха. Щом веднъж получа разрешение, ние с теб ще намерим този човек.

— Ще го намерим? — възкликна Яяп, забравил за протокола. — И после?

— После — изръмжа ’Замамии, — ще го убием.

 

 

Въздухът призори беше студен и Макей виждаше дъха си, докато се взираше нагоре и се чудеше какво ли я чака. Половината нощ бе прекарала в поход през ивица нагъната земя, за да заеме позиция под скалите, а другата половина бе поделила между опити да намери път към върха и да поспи поне мъничко. Втората задача бе лесна — вероятно твърде лесна, защото като се изключи една несръчно съоръжена барикада, подножието на метър и нещо широката рампа беше напълно неохраняемо. Все пак, последното, което Съглашението очакваше, беше човешки кораб да се появи от хиперпространството и да приземи пехота на повърхността на съоръжението. От тази гледна точка, липсата на определена подготовка бе разбираема.

Във всеки случай, пътеката започваше на нивото на земята и се виеше равномерно нагоре, и, съдейки по видяното от Макей, не бе използвана от известно време. Поне така изглеждаше, макар че беше трудно да се увериш отдолу и Силва, естествено, не искаше да изпраща някой от пеликаните, за да не провали плана им. Не, Макей и войниците й трябваше да се изкатерят догоре по тази криволичеща пътека, да се заемат с каквито защити бе сложило Съглашението на място и да се надяват пеликаните да пристигнат достатъчно бързо, за да понижат напрежението.

Лейтенантът огледа данните на прозрачния, окачен на шлема наочен екран и изчака броенето да завърши, след което тръгна по стръмния склон. Сержант Тинк Картър се обърна с лице към мъжете и жените, строени зад него.

— Какво, по дяволите, чакате, бе? Лична покана? Я се размърдайте!

 

 

Докато отряд B крачеше към скалите, а отряд C се насочваше към срещата с пеликаните, останалите от батальона използваха последните часове мрак да се подготвят за идущия ден под наблюдателния взор на майор Силва. На разстояние двеста метра поставиха безжични сензори под наблюдението на Уелсли, бойни отряди от по трима души заемаха позиции на всеки петдесет метра, а екип за бързо реагиране се готвеше да ги подкрепи.

Наоколо нямаше никакви естествени укрития, така че „Парашутисти от Ада“ преместиха оборудването си на един нисък хълм и направиха всичко възможно да го укрепят. Изкопаната от огневите гнезда пръст се използваше за строежа на ниска бариера около периметъра на батальона, бяха прокарани свързочни окопи и очертана площадка за кацане, така че пеликаните да могат да се приземят право при батальона.

Сега, застанал на най-високата точка на хълма и загледан на запад, Силва слушаше рапорта на Уелсли в ухото си.

— Имам добри и лоши новини. Добрите са, че лейтенант Макей е започнала изкачването си. Лошите са, че Съглашението се готви да ни атакува от запад.

Силва свали очилата си, обърна се и погледна на запад. Откакто за последен път бе гледал натам преди пет минути, се бе появил огромен прашен облак.

— С какво разполагат? — попита любезно офицерът от ОСБР.

— Доста трудно е да се каже — отвърна внимателно Уелсли, — особено без корабите, сателитите и разузнавателните сонди, на които по принцип разчитам за информация. При все това, съдейки по количеството прах, плюс познанията ми за оръжейния инвентар на Съглашението, изглежда ми като старовремско кавалерийско нападение от типа на онова, което Наполеон проведе срещу мен при Ватерло.

— Не си бил при Ватерло — напомни на ИИ Силва, докато вдигаше бинокъла към очите си. — Но, ако приемем, че си прав, на какво се возят?

— За бързо нападение и разузнаване употребяват превозни средства, наричани от нашата армия „Призраци“ — отвърна педантично Уелсли. — Вероятно стотина такива… ако се съди по прахта.

Силва изруга. По-лош момент просто нямаше как да се падне. Съглашението би трябвало да реагира на присъствието му — с това беше наясно, — но се бе надявал да му отпуснат малко повече време. Сега, когато почти половината му сили бяха дислоцирани на друго място, му оставаха само приблизително двеста войника. Е, все пак бяха от ОСБР — най-добрите в целия КУОН.

— Добре — изръмжа мрачно Силва, — ако искат да нападат, да им приготвим съответното посрещане. Нареди да изтеглят предните постове, кажи на отряди A и D да се строят в каре и нека получат всички резервни амуниции на наземно ниво. Искам картечниците в окопите, ракетометите — по средата на склона и снайперистите — горе на пътеката. Никой да не стреля, докато не дам команда!

Също като Силва, и Уелсли знаеше, че римските легиони са използвали карето с добър резултат — а също така и лорд Уелингтън, пък и мнозина други. Формацията се състоеше от „квадрат“ с редици войници, всички обърнати с лице навън, и беше извънредно трудна за преодоляване. Изкуственият интелект предаде нарежданията на войниците, които — макар и изненадани да ги подреждат в толкова архаичен строй, знаеха какво точно да правят. Когато призраците пристигнаха и бликнаха като вълна от прииждащ прилив, карето беше готово.

Силва огледа разположението на силите на тактическия си дисплей и изчака врагът да навлезе в обхвата. Включи на обща честота и подаде заповед:

— Огън! Огън!

Потоци бронебойни куршуми литнаха във въздуха. Предните машини се олюляха, сякаш се бяха натъкнали на стена. От седалките изпопадаха елитни, а някаква машина беглец се отклони на изток. Но нападателите разполагаха с много призраци и прииждащата орда поливаше пехотинците с плазмен огън, тъй че войниците на ОСБР започнаха да падат. За късмет, оръжията, които стреляха с енергийни стрели, не можеха да коригират ъгъла на стрелба, което означаваше, че хълмовете ще продължат да предлагат на хората добра защита, поне докато на призраците не се позволи да изкачат склона.

В полза на „Парашутисти от Ада“ беше и самата нестабилна природа на машините, лошото им управление и липсата на обща координация. Мнозина елитни явно изгаряха от желание да отбележат убийство — те нарушаваха формацията и се втурваха пред събратята си. Силва видя един от нападащите мотори да поема изстрела на друг призрак, който се удари в трета машина, а тя на свой ред избухна в пламъци. Болшинството елитни обаче, бяха компетентни и след първоначалното объркване, се захванаха да измислят онази тактика, която ще разбие карето. Един елитен в златни доспехи водеше атаката. Първо, вместо да позволи на пилотите да обикалят около хората в каквато посока си изберат, той ги накара да се въртят срещу часовниковата стрелка. След това, като намали сблъсъците поне с една трета, вражеският офицер избра най-ниския овраг — онзи, срещу който неподлежащите на промяна на ъгъла плазмени оръдия щяха да са най-ефективни — и се зае да го обстрелва периодично. Умираха пехотинци, насрещният огън намаля и единият край на карето стана уязвим.

Силва предприе насрещен ход, като изпрати един отряд подкрепления за слабото място и нареди на снайперистите да съсредоточат огъня си върху златната броня на елитния, а призова и ракетните жокеи да осигурят прикриващ огън. Ако човешките ракетомети имаха слабост, това бе фактът, че могат да изстрелват само по две ракети преди да бъдат презаредени, което оставяше поне пет секунди промеждутък между откосите. Редувайки огъня и съсредоточавайки го върху най-близките до хълма призраци, пехотинците защитници успяха да се нагодят към недостатъка на оръжията.

Тази стратегия се оказа печеливша. Разбитите, горящи и смазани призраци издигнаха метална барикада, която допълнително защитаваше хората от плазмения огън и пречеше на последващите нападения. Силва вдигна бинокъла си и огледа покритото с дим бойно поле. Благодари мълчаливо на онова божество, което се грижеше за пехотата. Ако той предвождаше нападението, би изпратил първо въздушно подкрепление, за да прикове Парашутистите към земята, а след това да пусне призраците от запад. Неговият противник обаче бе обучен по различен начин и се предоверяваше на механизираните си войници… или пък просто бе неопитен.

Каквато и да бе причината, баншитата влязоха в битката късно — явно се бяха сетили за тях впоследствие. Ракетните жокеи на Силва свалиха два от самолетите още при първото им преминаване, заковаха още един на втория заход и отпратиха на юг четвърти, чиито губещи мощност двигатели бълваха струя дим.

Накрая, след като елитният със златната броня умря и поне половината от първоначалните нападатели загинаха, оцелелите елитни се изтеглиха. Някои от призраците останаха недокоснати, но поне дузина от оцелелите носеха допълнителни ездачи, и повечето бяха надупчени от куршуми. Два бяха изтеглени от бойното поле с разрушени двигатели.

„Ето защо ни трябва платото — помисли си Силва, докато оглеждаше клането, — за да избегнем друга подобна победа!“ Двадесет и трима „Парашутисти от Ада“ бяха мъртви, шестима — тежко ранени, а десетина — с по-леки рани.

В ухото му запукаха радиосмущения и по командната честота се разнесе гласът на Макей:

— Синьо едно до Червено едно, край.

Силва се обърна към колоноподобното образувание, вдигна очилата си и видя дима, който се виеше от място на половината път към върха.

— Червено едно на линия — давай. Край.

— Мисля, че привлякохме вниманието им, сър.

Майорът се ухили. Приличаше повече на гримаса.

— Прието, Синьо едно. Освен това им изнесохме и представление. Дръжте се здраво… помощта иде към вас.

Макей се втурна обратно под каменната козирка, щом отгоре се посипа следващият душ от плазмени гранати. Някои продължиха надолу, други си намериха мишени, залепнаха за тях и избухнаха миг по-късно. Един войник изпищя — на раницата му се приземи извънземна бомба. Сержантът изкрещя:

— Хвърли я! — но пехотинецът се паникьоса и изтича заднешком встрани от пътеката. Гранатата се взриви и заля скалите с нещо, което приличаше на червена боя. Офицерът простена.

— Прието, Червено едно. По-скоричко ще е направо супер. Край.

Уелсли изкара пеликаните във въздуха, докато Силва тръгваше на поход през равнината. Той се чудеше дали планът му ще сработи и дали ще преглътне цената, която трябваше да се плати.