Уилям Дийц
Потопът (11)

Глава 9

Д +60:33:54 (по часовника на „Мисията“ на капитан Роули, пилот) / Пеликан „Ехо 419“, над армейския склад на Съглашението

— Има по-голяма кула на няколкостотин метра от настоящата ви позиция. Намерете начин да се издигнете над мъглата и зеленината и ще мога да дойда да ви прибера — каза Роули. Очите й останаха залепени за наблюдателните уреди, докато Спартанец-117 застана начело, напусна заедно с пехотинците древната постройка и навлезе в лепкавата прегръдка на блатото. Дъждът и някаква интерференция от постройката си играеха номера с детекторното оборудване на пеликана, но тя бе готова да иде по дяволите, ако изгуби точно сега отряда. В крайна сметка, трябваше да се грижи и за репутацията си.

— Прието — обади се Главния, — на път сме.

Пилотът продължи да кръжи с катера, отворила очи на четири. Не забелязваше преки заплахи. Това я притесняваше даже още повече. Още откакто бе стигнала до повърхността на пръстена, проблемите винаги се появяваха без предупреждение. За стотен път, откакто бе излетяла от база „Алфа“, тя изруга липсата на муниции за пеликаните.

 

 

Знаейки, че катерът е някъде в мъглата и изгарящи от нетърпение да се махнат оттук, пехотинците бързаха напред. Спартанецът ги предупреди да забавят ход и да си държат очите отворени на четири, но не мина много време, преди да открие, че се намира приблизително в средата на групата.

Кулата, която Вражи чук бе споменала, се извисяваше пред тях. Основата на колоната бе овална, с полукръгли опори, които стърчаха от стените й, вероятно за стабилност. По-нагоре на равни разстояния бяха разположени подобни на крила платформи. Не беше ясно за какво служат, но същото можеше да се каже и за цялата постройка. Върхът чезнеше в мъглата.

Главния поспря да се огледа, чу един от войниците да вика:

— Контакт! — и последва отсечено тракане, щом карабината му започна да стреля на пълен автоматик. Облак от червени точки се появи на индикатора за движение на спартанеца. Той видя дузина от сферичните заразни форми да изскачат от мъглата и осъзна, че са изгубили всякаква възможност да задържат тварите под земята.

 

 

Сензорите на пеликана внезапно изрисуваха дузини — поправка — стотици — нови цели на земята. Роули изруга и завъртя катера в очакване на наземен огън.

Никой не стреляше по нея.

— Какво, по дяволите…? — промърмори тя. Първо, целите се бяха появили от нищото, бяха изскочили на открито и не стреляха по въздушното прикритие? Може би съглашенците бяха вече не само грозни, но и тъпи.

Тя включи радиото, за да предупреди войниците и потръпна, щом в слушалките й избухна приглушеният тътен на автоматични оръжия.

— Главите нагоре, наземен отряд! — извика тя. — Многобройни цели на земята — и са право върху вас!

Радиото изписка, после в слушалките й се появи бял шум. Смущенията се влошиха. Пилотът удари с облечения си в ръкавица юмрук по копчето за настройка.

— По дяволите!

— Ъ-ъ, шефе — обади се Фрай, — по-добре виж това!

Тя се извърна към втория си пилот, проследи погледа му и собствените й очи се ококориха.

— Добре — каза, — да имаш представа какво, по дяволите, е това?!

 

 

Главния стреляше на къси откоси с карабината си, пукаше извънземните топки с дузини и се сблъска с бойна форма. Тя беше въоръжена с плазмен пистолет, но по-скоро се готвеше да му се нахвърли, а не да го застреля. Автоматичното оръжие на Главния на практика докосваше тварта, когато дръпна спусъка. Гърдите на някогашния елитен се разтвориха като отвратително цвете и скритата вътре заразна форма избухна в месести късове.

Той чу пукане на смущения в слушалките си. Смущенията преминаха във вой, когато мощното комуникационно оборудване на „Мьолнир“ се опита да почисти сигнала, но без полза. Стори му се, че говори Вражи чук, но не беше съвсем сигурен.

 

 

То повися пред рубката на пеликана за секунда и в очите на Роули блесна светлина. Беше изработено от някакъв сребърен метал, приблизително цилиндрично, но все пак ъгловато и ръбато. Приличните на крила квадратни плавници помръдваха и се преместиха, щом устройството се понесе по-нататък във въздуха. То — каквото и да беше това — озари с ярка светлина рубката, след това се обърна и започна да губи височина. Под себе си пилотът виждаше още дузини от тези неща, летящи в хлабава редица. След секунди слязоха под нивото на дърветата и изчезнаха от поглед.

— Фрай — каза Вражи чук с внезапно пресъхнала уста, — кажи на Кълън да се потруди върху комуникационната система и да ми пробие дупка през тези смущения. Трябва да говоря с наземния отряд веднага!

 

 

Вълната врагове отстъпи назад в дълбоката до глезен вода и се прегрупира. Дузина странни на вид цилиндрични машини изплуваха измежду дърветата и се понесоха над поляната. Най-близкият пехотинец извика:

— Какво е пък това? — и се канеше да стреля по тях, когато Главния вдигна предупредително ръка.

— Задръж, човече… да видим какво ще сторят.

Това, което сториха, бе и неочаквано, и мило. Всяка от машините създаде енергиен лъч, откри по някой от враговете и го изпепели. Някои от бойните форми се поучиха от тази терапия и се опитаха да отвърнат на огъня, но скоро бяха извадени от строя чрез съвместните усилия на пехотинците и новооткритите им съюзници.

Въпреки помощта, пехотинците не се справяха добре. Просто наоколо имаше твърде много враждебни гадини. Отрядът се смаляваше, докато не останаха само двама редници, после един, накрая и последният пехотинец падна под орляк от малките заразни твари.

Щом новодошлите над главите им посипаха червен лазерен огън по строя на бойните форми, Главния зашляпа през блатото към кулата. Привличаха го както високата наблюдателна точка, така и възможността да сигнализира на Вражи чук за евакуация. Покатери се по опорите и се изтегли на една от странните, подобни на листа тераси, които обкръжаваха кулата. Оттук имаше добра видимост за стрелба и изстреля откос в една бойна форма, останала твърде близо. Опита пак радиото си, но чу само бял шум.

Последва звук, който му напомни тананикане и спартанецът се обърна, за да открие, че изотзад го е приближила друга машина. Първите бяха цилиндрични по форма, с ъгловати, подобни на крила плавници, а тази бе обла, почти сферична. Имаше едно-единствено, блестящо синьо око, обтекаем корпус и весело делово поведение.

— Поздравления! Аз съм Наблюдателят на инсталация нула-четири. Аз съм 343та Виновна искра. Някой е освободил Потопа. Функцията ми е да му попреча да напусне тази инсталация. Настоявам за вашето съдействие! Моля, насам!

Гласът звучеше като изкуствен. Тази 343та Виновна искра беше някаква изкуствена машина, осъзна спартанецът. Над нея виждаше пеликана на Вражи чук да заема позиция.

— Задръж — отвърна Главния, опитвайки се да говори дружелюбно. — Потопа ли? Тези неща там долу „Потоп“ ли се наричат?

— Разбира се — отвърна 343та Виновна искра с лека нотка на объркване в синтетичния си глас. — Що за странен въпрос. Нямаме време за това, Преродени!

„Прероден ли?“ — запита се Главния. Канеше се да попита какво е имала предвид малката машинка, но тя така и не заговори. Пръстени пулсираща златна светлина се плъзнаха по протежение на тялото му, той усети замайване и видя експлозия от бяла светлина.

 

 

Роули тъкмо бе вкарала пеликана в позиция за полет към кулата и виждаше ясно масивния силует на спартанеца, застанал върху постройката. Тя натисна ръчката и катерът полетя напред. Вдигна глава точно навреме да види как спартанецът изчезва в колона от златна светлина.

— Главен! — извика Вражи чук. — Изгубих сигнала ти! Къде отиде? Главен! Главен!

Спартанецът бе изчезнал и тя нямаше какво друго да прави, освен да събере пехотинците и да се надява, че не се е случило нищо лошо.

 

 

Също като останалите офицери на батальона, Макей се бе трудила упорито по време на нощния напън да се върне към нормалното зле засегнатата защита на колоната, да се убеди, че ранените са получили всички възможни грижи и да възстанови що-годе нормалното опериране. Най-сетне около 03:00, Силва й нареди да слезе долу, като намекна, че някой трябва да застане на вахта в 08:30, и това няма да е той.

Все още с остатъци от адреналин в кръвта и образи от битката, проблясващи пред очите й, командирът на отряда откри, че не може да заспи. Вместо това се въртя, мята и зяпа в тавана, докато не стана приблизително 04:30 и тя най-сетне задряма.

В 07:30, след само три часа сън, Макей спря да вземе чаша разтворимо кафе от импровизираната закусвалня, преди да се изкатери по окъпаните в кръв стъпала, за да излезе на платото. Останките от някогашния „Чарли 217“ бяха разчистени през нощта, но голяма ивица изгорен метал маркираше мястото, където бяха запалили горивото.

Офицерът поспря да погледне и се запита какво е станало с човека пилот, след което продължи обиколката си. Цялата повърхност на Хейло бе обявена за бойна зона, което означаваше, че не е прието по-нискостоящите да козируват на началниците си, за да не ги издадат пред снайперисти. Но имаше и други начини да изразиш уважението си и докато Макей преминаваше покрай площадките за кацане и през бойното поле отвъд, изглежда всички пехотинци искаха да я поздравят.

— Добро утро, мадам!

— Как върви, лейтенант? Дано успя да поспиш!

— Хей, шкипер, показахме им, а?

Макей отговаряше на всички и продължаваше по пътя си. Самият факт, че тя е там и се разхожда между изгорените от плазма защитни линии с чаша кафе в ръка, служеше за повдигане на бойния дух на войниците.

— Виж — каза един от тях, докато тя минаваше наблизо, — ето я плячката. Студена като лед, човече. Видя ли я снощи? Как стоеше на оня ми ти танк? Все едно нищо не би могло да я докосне!

Другият пехотинец не отговори, просто кимна в съгласие и продължи да копае окопа.

Кой знае как, дори без съзнателно да мисли за това, краката на Макей сами я отведоха при скорпионите и мястото, от което бе водила своята лична битка. Съглашението вече знаеше за металните носорози, поради което и двете машини бяха изкопани и изведени на твърда земя. Офицерката се питаше какво ли се кани да прави с тях Силва, и изпи последната си глътка кафе, преди да се залута към платото отвъд. Съглашенските пленници, всички вързани на общо въже в глезените, копаеха усърдно гробове. Една част за членовете на техните въоръжени сили и друга — за хората. Беше гледка, предназначена да те върне в реалността — също и редиците покрити с брезент тела… и всичко това за какво?

„За Земята — каза си Макей, — и милионите, които биха си останали непогребани, ако Съглашението я открие.“

Имаше много работа за вършене — сутринта отмина бързо. Майор Силва се върна на вахта в 13:00 часа и прати куриер да намери Макей. Когато влезе в кабинета му, тя го видя да седи зад набързо сглобеното си бюро да работи с компютър. Той вдигна глава и посочи към стола, измъкнат от една спасителна лодка.

— Сядай, лейтенант! Добра работа си свършила. Трябва да подремвам по-честичко! Как се чувстваш?

Макей се тръшна в креслото, усети как то се наглася спрямо тялото й и сви рамене:

— Уморена съм, сър, но иначе съм добре.

— Добре — каза Силва и сплете пръсти. — Защото има още доста работа. Ще трябва да ръчкаме всички до краен предел, а това включва и нас самите.

— Сър, да, сър!

— Та така — продължи майорът, — знам, че си била заета, но дали имаше възможност да хвърлиш едно око на докладите, които Уелсли сглоби?

От останките на „Колоната“ бе изваден кашон с малки, но мощни безжични компютри като този, който бе разположен на бюрото на майора, но Макей все още не бе включвала своя.

— Боя се, че не, сър. Съжалявам.

Силва кимна.

— Е, според информацията, получена по време на рутинните разпити, нашият дигитален приятел смята, че нападението е било и повече, и по-малко, отколкото предполагаме.

Макей си позволи да вдигне вежди:

— В смисъл?

— В смисъл, че вместо правото върху самата земя, съглашенците са преследвали нещо, или по-право някой, когото са смятали, че ще намерят тук.

— Капитан Кийс ли?

— Не — отвърна другият офицер, — Уелсли не мисли така, аз също. Група от техните скрити елитни са успели да проникнат на долните нива на комплекса. Убивали са всеки, с когото влязат в контакт или поне така са мислели, но един от техниците се е престорил на мъртъв, а друг само е изгубил съзнание. Намирали са се в различни помещения, но и двамата разказват едно и също. Щом влезел в стаята и я овладявал, един от онези командоси елитни — копелетата в черни бойни брони — веднага се разкривал. Говорел поносим стандартен език и е задавал и на двете групи един и същ въпрос: „Къде е човекът със специалната броня?“

— Значи са търсели спартанеца… — замислено проточи Макей.

— Именно.

— Е, и къде е Главния?

— Това — отвърна Силва — е прекрасен въпрос. Наистина, къде е? Тръгна да търси Кийс, изплувал насред някакво блато, казал на Вражи чук, че капитанът най-вероятно е мъртъв и изчезнал няколко минути по-късно.

— Смяташ ли, че е загинал? — попита Макей.

— Не знам — отвърна Силва мрачно, — въпреки че за мен е без особено значение дали е жив или мъртъв. Не, подозирам, че те с Кортана са някъде там и си играят.

След като Кийс отново отсъстваше, начело на командната верига идваше майорът и Макей разбираше разочарованието му. Главния беше ценна пионка — или поне щеше да бъде, ако се намираше под ръка, но сега — неизвестно къде, движещ се по собствена инициатива, спартанецът започваше да изглежда като тежест. Особено като се имаше предвид колко от войниците на Силва бяха загинали, за да защитят човек, който дори не бе тук. Да, Макей разбираше разочарованието на майора, но не му симпатизираше. Не и след като бе видяла Главния в същата тази зала, с неестествено бяла кожа от твърде дългия престой в бронята, и с поглед изпълнен с… какво? Болка? Страдание? Нещо като враждебно недоверие? Офицерът не бе сигурен, но това чувство нямаше нищо общо с егото, с неподчинението или с желанието за лична слава. Това бяха истини, които Макей можеше да осъзнае, не защото беше опитен войник, а защото бе жена — нещо, на което Силва просто не бе способен. Нямаше никаква полза да го казва на глас, така че си премълча. Отвърна с равен тон:

— Е, и какво е положението?

— Ситуацията е нормална — отрязани сме и вероятно сме обкръжени. — Креслото изпука, когато Силва се облегна удобно. — Както в старата поговорка, най-добрата защита е атаката. Вместо просто да си седим и да чакаме Съглашението пак да ни нападне, нека ги ужилим. Нищо голямо — поне засега, — но и карфичките могат да пуснат кръв.

Макей кимна.

— И ти искаш от мен да дам предложения?

Майорът се ухили:

— И аз самият не бих го казал по-добре.

— Да, сър — отвърна Макей и се изправи. — Ще измисля нещо до сутринта.

Силва проследи как командващата отряда напуска кабинета му, похаби пет секунди в мечти да разполага с още шестима като нея и се захвана с работата си.

 

 

Главния имаше чувството, че го сглобяват наново като пъзел с милиони парченца, почуди се какво е станало и къде се намира. Беше объркан, гадеше му се и се ядосваше. Един бърз поглед му стигаше да се убеди, че машината на име 343та Виновна искра по някакъв начин го е прехвърлила от блатото във вътрешността на тъмна, огромна постройка. Видя машината да се рее високо над него, сияейки в бледо, призрачно синьо.

Спартанецът вдигна карабината си и изстреля половин пълнител по нея. Куршумите улучваха до един, но не постигнаха друг резултат, освен развеселен коментар:

— Това беше ненужно, Преродени. Предлагам да си пестиш амунициите за предстоящите битки!

Не по-малко ядосан, но без друг избор, освен да приеме положението каквото е, Главния се огледа:

— Е, къде се намирам?

— Инсталацията бе специално построена да изучава и поддържа Потопа — отвърна търпеливо машината. — Тяхното оцеляване като раса зависи от нея. Благодарна съм да видя, че някои от тях са оцелели до репродукция.

— „Оцелели“? Репродукция? За какво, по дяволите, става дума? — поиска да знае Главния.

— Трябва да вземем Индекса — отвърна Искрата, оставяйки въпроса на спартанеца без отговор. — И времето ни е малко. Моля, последвай ме!

Синята светлина се стрелна встрани, принуждавайки спартанеца да я последва или да бъде изоставен. Той провери и двете си оръжия в движение.

— Като става дума за теб… о какво, дявол те взел, си ти и каква е функцията ти?

— Аз съм 343та Виновна искра — каза машината педантично. — Аз съм Наблюдател или, по-точно казано, саморемонтиращ се изкуствен интелект, натоварен с поддръжката и оперирането на тази система. Но ти си Прероденият — така че вече го знаеш.

Главния не знаеше нищо по въпроса, но му се стори разумно да й върви по свирката, както и стори.

— Да, ами, я ми поосвежи паметта… колко време е минало, откакто са те оставили тук?

— Точно 101217 местни години — отвърна весело Наблюдателят, — по-голямата част от които бяха доста отегчителни. Но вече не! Хе-хе-хе.

Спартанецът се стресна от внезапния кикот на малката машина. Знаеше, че ИИ, използвани от хората, с времето развиват личностни отклонения и любезно ги описват като „чалдисани“. 343та Виновна искра бе преживяла тук десетки хиляди години. Твърде вероятно бе да е луда.

Наблюдателят продължаваше да дрънка, споменавайки за „действени ремонти на подстанция девет“ и други безсмислици.

Диалогът му бе прекъснат от разнообразни Потопни форми, които подскачаха, клатеха се и изскачаха от околния мрак. Внезапно Главния отново се бореше за живота си, отстъпвайки насам-натам, за да разточи колоната на врага, и стреляйки по всичко, което се движи. Точно тогава за първи път забеляза нова Потопна форма. Това бяха големи, безформени същества, които се взривяваха, когато стреляше по тях и бълваха по дузина заразни форми във всички посоки, умножавайки по този начин броя на мишените, които стрелецът трябваше да проследи и убие. Най-сетне, като че някой бе врътнал кранчето, нападението свърши и Главния имаше възможност да презареди оръжията си.

Наблюдателят се рееше наблизо, като си тананикаше безспир и от време на време се хилеше.

— Нямаме време за губене! Имаме да вършим работа!

— Що за работа? — поиска да знае Главния, докато зареждаше карабината си и бързаше след него.

— Това тук е Библиотеката — обясни машината, забавяйки ход така, че човекът да я догони. — Енергийното поле над нас съдържа Индекса. Трябва да се качим горе.

Спартанецът се канеше да попита какъв е този Индекс, когато една бойна форма изскочи иззад алкова и откри огън. Той стреля в отговор, видя тварта да пада и да скача отново. Следващият откос откъсна левия му крак.

— Това трябва да те забави — каза човекът, докато се обръщаше да се оправи с новата орда люлеещи се, скачащи врагове. Стабилен поток от куршуми изригна от карабината на Главния, докато той обработваше тълпата, усети нещо да го удря изотзад и се обърна, за да открие, че еднокраката бойна форма се е върнала в боя.

Този път спартанецът издуха главата на тварта, отстъпи встрани, за да избегне един връхлитащ носител и застреля изотзад подуто чудовище. Последва експлозия от зелена мъгла, смесена с балоноподобни заразни форми и парчета влажна плът. Следващите десет секунди Главния прекара в пукане на малчовците. След това Наблюдателят потегли отново и войникът нямаше друг избор, освен да го последва. Скоро стигнаха пред голяма метална врата. Дали бе построена да сдържа Потопа? Може би, но не беше особено полезна, тъй като плъзгавите копеленца сякаш се промъкваха през всяка цепнатинка и пукнатина.

Наблюдателят увисна над главата на човека.

— Предпазните врати се заключват автоматично. Ще ида да ги дам накъсо, за да ги отворя. Аз съм гений! — рече с безразличен глас. — Хе-хе-хе.

— По-скоро си трън в задника — заяви Главния, без да се обръща към никого конкретно. На индикатора му за опасност се появи една червена точица, а към нея бързо се присъединиха още половин дузина.

След това, като част от явлението, превърнало се в познат мотив, бойните форми скочиха на петнадесетина метра през въздуха, само за да ги накъсат на парчета 7.62-милиметровите куршуми. Носителите се люлееха като стари приятели, късаха се като мокър картон и сипеха топки навсякъде. Заразните форми танцуваха на изящните си крачета, скачаха насам-натам, всяка с надеждата да докопа човека само за себе си.

Но Главния имаше други идеи. Уби и последните точно когато двойната врата започна да се отваря и последва Наблюдателя през нея.

— Моля, следвай ме плътно! — обяви 343та Виновна искра — Тази врата е първата от десет.

Главния отвърна, докато крачеше след ИИ покрай редица от огромни сини панели:

— Още врати. Направо изгарям от нетърпение!

Сарказмът му явно не достигна 343та Виновна искра, която дърдореше за първокласните изследователски мощности, които все още ги обкръжават — и сляпо водеше човешкия си спътник към поредната засада. Така и продължиха, като Главния си проправяше път през залети от Потопа коридори, тунели по поддръжката и още коридори, преди да завият зад ъгъл и да се сблъскат с поредната група чудовища.

Този път спартанецът разполагаше с помощ — някъде изотгоре се появиха дузина от машините убийци, които бе видял в блатото и нападнаха скупчените долу създания.

— Тези Стражи ще ти съдействат, Преродени — съобщи Наблюдателят.

Лазерите съскаха и пукаха, докато роботите поразяваха противниците си и, след като го сториха, пристъпиха към стерилизация на останките. Спартанецът с изумление гледаше как машините се грижат за тежките тела. Притичваше им се на помощ, когато му се струваше необходимо и започна да се задавя, когато минаващият през филтрите му въздух натежа от смрадта на изгорена плът.

Докато спартанецът си проправяше път през инсталацията, Наблюдателят, който се носеше над хаоса, коментираше ведро:

— Тези Стражи са допълнение към бойната ти система. Но предлагам да преминеш на бойна броня поне клас 12. Настоящият ти модел излиза на скенерите само клас 2 — което не е подходящо за такава дейност.

„Ако съществува бойна броня, шест пъти по-мощна от «Мьолнир» — помисли си Главния, — ще съм първи в редицата доброволци за пробите!“

Скочи, за да избегне нападението на една от бойните форми, притисна дулото на карабината в гърба й и продуха дупка широка един метър в тварта. Накрая, след като усърдно трудещите се Стражи бяха свели Потопа до буцеста кайма, спартанецът прекоси клането и излезе на обла платформа. Тя беше огромна — напълно достатъчна да побере „Скорпион“ — и в прилично добро състояние.

Замъркаха машини, ивици бяла светлина запулсираха някъде откъм тавана и асансьорът пренесе човека нагоре. Може би горе положението щеше да е по-добро. „Може би Потопът още не е стигнал до това ниво“ — помисли си спартанецът. Не таеше особена надежда обаче. Поне засега нищо в тази мисия не бе минало както трябва.

 

 

Дълбоко в подземията на Хейло представителите на Потопа стояха затворени за предстоящи изследвания и за да им се попречи да избягат. Наясно за изключителната опасност, която представляваха и за способността им да се множат в геометрична прогресия, както и да се възползват от още по-високоразвити раси, древните бяха построили стените на затвора си с голямо внимание и бяха обучили добре пазачите си. Без възможност да се хранят или да се преместят, създанията лежаха в сън вече повече от сто хиляди години.

След това дойдоха нашествениците, отвориха затвора и нахраниха Потопа с телата си. Разполагайки с изход за бягство и храна за себе си, пипалата на зловещия растеж плъзнаха през лабиринта от тунели и проходи, намиращ се под кожата на Хейло, и се събираха там, където намираха потенциален изход към повърхността.

Едно от тези места бе залата, разположена под високата колона, където само една метална преграда спираше Потопа да избухне от подземното си гнездо и да се стрелне към повърхността. Хората на база „Алфа“ още не го знаеха, но те имаха нов враг — и той живееше точно под краката им.

 

 

Асансьорът спря рязко. Главния премина по тесния коридор към галерията отдолу. Потопът го нападна веднага, но без заплаха зад гърба си, той спокойно можеше да се оттегли в коридора, откъдето бе дошъл току-що и да накара тълпата чудовища да се приближи към него през теснината. Не след дълго пред него започнаха да се трупат тела. Той спря, изчаквайки следващата вълна нападатели, след това избута встрани купчината мъртъвци и пристъпи към следващата секция на комплекса. Гадините пукаха под краката му, издавайки задавени звуци и изпускайки неприятно миришещ газ. Главния благодари на Бога, когато ботушите му отново стъпиха на твърда земя.

Стражите се появиха скоро след това и поведоха спартанеца покрай редица големи сини панели.

— Е, къде бяхте преди малко, копеленца? — попита човекът.

Но, дори и да можеха да го чуят, роботите не отговориха — просто се носеха, кръжаха и се вихреха през прохода пред него.

— Дейността на Потопа е предизвикала късо в контролната система на дроновете. Трябваше да включа допълнителните елементи — отвърна 343та Виновна искра. — Моля, продължавай. Ще се присъединя към теб, след като завърша задачата си.

Наблюдателят отново го остави сам — и всяко негово отсъствие съвпадаше с нова вълна нападатели.

— Чакай — възрази човекът, — нека обсъдим това…

Но беше твърде късно. 343та Виновна искра вече бе изчезнала през някакъв отвор в стената в неизвестно направление. И, естествено, веднага щом Наблюдателят изчезна, на светлото се появи един тлъст носител, забеляза плячката си и забърза да я посрещне. Спартанецът стреля по него, но остави стражите да разчистят бъркотията — така пестеше мунициите си.

През дървената стена нахлу нова вълна и спартанецът премина към по-предпазлива тактика — оставяше стражите да ги свалят. В началото защитните машини се движеха през вълната от заразни форми без затруднение. След това се появиха още врагове, и още, и още. Скоро Главния бе принуден да отстъпи. Смачка една от топките под ботуша си, удари друга с приклада на пушката си и уби още дузина с тройка бързи изстрели.

Наблюдателят се появи отново в залата, завъртя се, сякаш оглеждаше клането и издаде странно, металическо кискане, което прозвуча почти като неодобрителен смях.

— Стражите могат да използват оръжията си, за да се справят с Потопа за кратко време, Преродени. Скоростта е съществена.

— Тогава да вървим — изръмжа Главния.

Наблюдателят не коментира, но се стрелна напред. Малката машина водеше спартанеца все по-навътре в сумрачните дълбини на Библиотеката. Преминаха през няколко големи отворени порти, преди да стигнат пред една, която беше затворена. Главния поспря за миг, очаквайки 343та Виновна искра да му я отвори, но Наблюдателят изчезна — отново.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си той. Малката машинка бързо източваше запасите му от търпение. Твърдо решен да се придвижва напред със или без помощта на постоянно изчезващия си водач, Главния се върна по стъпките си до мястото, където от дълбините изникваше стръмна наклонена рампа, спусна се по нея и скоро се озова в служебен коридор, претъпкан с нови представители на Потопа. Но тесните стени на коридора отново улесняваха избиването на паразитиращите форми и пет минути по-късно човекът се изкачи по рампата от другата страна на металната врата, за да открие, че Наблюдателят стои там и си тананика.

— О, здрасти! Аз съм гений.

— Да. А аз съм вицеадмирал!

Наблюдателят се стрелна напред, водейки го през обла вдлъбнатина към следващата огромна врата. Застенаха машинарии и Главния бе принуден да поспре, докато портите започнат да се отварят. След това чу щракане, последвано от скърцане и движението им спря.

— Моля, изчакай тук! — каза Искрата й бързо изчезна.

Точно докато Главния вадеше нов пълнител и го пъхаше в пушката, на индикатора му се появиха дузини червени точки. Той облегна гръб на вратата, а цял взвод твари се приготвиха да го връхлетят. Вместо просто да стреля по тях и да рискува да го погребат под себе си, Главния метна една граната в гмежта и половината му противници се взривиха наведнъж. Отне му няколко минути плюс няколкостотин патрона да положи и останалите в гроба, но все пак успя.

Точно тогава машините се задвижиха отново, вратата се отвори и Наблюдателят се появи, припявайки си:

— Аз съм гений!

 

 

Преминаваше през нова стая — висока, сводеста галерия, смътно озарена от езерца златистожълта светлина. За първи път, откакто Искрата го завлече тук, можеше да си отдъхне. Откакто бе влязъл в Библиотеката, главата на спартанеца се въртеше непрестанно. Вълна след вълна от враждебните твари го нападаха от всички посоки.

Той отвори един стимулационен пакет, глътна хранителна пръчка и огледа оръжията си. Време беше да продължи.

Докато навлизаше все по-навътре в Библиотеката, намери труп — човешки. Спря да огледа тялото.

Не беше приятна гледка. Трупът на пехотинеца бе толкова смазан, че дори Потопът не бе успял да го използва. Лежеше в средата на грамадно кърваво петно, обкръжен от използвани гилзи.

— А! — възкликна 343та Виновна искра, надничайки над рамото на спартанеца. — Другият Прероден. Бойната му броня се оказа дори по-безполезна от твоята.

Войникът вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Това някакъв изпит ли е, Преродени? — Наблюдателят изглеждаше искрено озадачен. — Намерих го да скита из сграда от другата страна на пръстена и го доведох до същото онова място, откъдето тръгна ти.

Главния погледна към трупа и се изуми от факта, че който и да е би могъл да стигне чак дотук. Дори с помощта на физическите си подсилвания и с предоставените от бронята предимства, спартанецът вече бе изтощен до краен предел. Провери, намери медальона на войника и прочете името. Мобуто, Марвин, взводен сержант, последвано от служебния номер.

Главния прибра обозначението.

— Не те познавах, сержант, но повярвай, адски ми се ще да беше обратното. Сигурно си бил корав кучи син!

Не беше кой знае какво надгробно слово, но той се надяваше, че ако сержант Марвин Мобуто бе наблизо да го чуе, би му харесало.

 

 

Добрият капан изисква хубава примамка, ето защо по време на тъмните часове Макей накара един от пеликаните да вдигне изгорелите останки на „Чарли 217“ и да ги пусне в кръга на засадата. Нужни бяха три полета, за да прехвърлят достатъчно останки, последвани от часове изтощителни усилия да се пръснат парчетата по реалистичен начин, след което да разположи войниците си на скалите отгоре. Накрая, точно когато слънцето огря района с първите си утринни лъчи, всичко бе готово. Пуснаха фалшив сигнал за тревога и специално приготвеният огън бе запален дълбоко в останките. Разпръснати около „мястото на катастрофата“ се намираха няколко „доброволци“ — трупове на съратници, убити в колоната, разположени така, че да се виждат от въздуха.

Докато половината войни от първи взвод се мъчеха да поспят, останалите стояха на стража. Макей използва очилата си да огледа района. Фалшивата катастрофа бе разположена между нисък склон с равен връх и скалисти хълмове, покрити с хаос от грамадни камъни. Останките, допълнени със струйка дим, изглеждаха доста правдоподобно.

Уелсли предполагаше, че след като в началото бе сметнал пехотинците и флотските офицери за дребна досада, врагът вече е бил принуден да промени мнението си и е започнал да ги приема по-сериозно. Това означаваше, че следят човешкия радиотрафик, провеждат редовни разузнавателни полети и извършват всичко друго, присъщо на съвременната военна тактика. Ако ИИ беше прав, извънземните щяха да прихванат спешното повикване, да проследят източника и да пратят екип, който да провери какво е положението. Такъв беше планът, във всеки случай, и Макей не виждаше причини да не проработи.

Слънцето се изкачи по-високо в небето и долу сред скалите температурата се повиши. Пехотинците се възползваха от всяко сенчесто ъгълче, което можеха да намерят, макар че Макей наум се радваше, че обичайното мърморене по повод жегата бе минимално.

Тридесет минути след началото на операцията, лейтенантът чу звук, подобен на бръмчене на комар и се зае да оглежда небето с бинокъла си. Не мина много време, преди да забележи задаваща се от посока обратно на въртенето искрица. Много бързо тя се превърна в банши. Офицерът включи микрофона си:

— „Червен Едно“ до отряд три — време е за шоу!

Не посмя да каже нищо повече, да не би да събуди подозренията на подслушвачите на Съглашението. Нямаше и нужда да обяснява подробно. Хората й знаеха какво да правят.

Щом вражеският самолет се приближи, членовете на трети отряд, някои от които бяха маскирани така, че да изглеждат ранени, забързаха на открито и прикриха очи, сякаш очакваха идването на пеликан, разиграха изненада при забелязването на баншито, постреляха по него и после избягаха сред скалите. Пилотът прати серия плазмени изстрели след тях, обиколи два пъти мястото на катастрофата и отлетя в посоката, от която бе дошъл.

Макей проследи оттеглянето му. Кукичката бе на място, рибата я клъвна, нейна работа беше да навие макарата.

 

 

На половин километър от фалшивата катастрофа друг един пехотинец — или по-скоро някогашен пехотинец — изникна от подземна въздушна шахта и усети слънцето по ужасяващо разкъсаното си лице. Е, не по лицето си, тъй като още откакто инфекциозната форма бе забила пипалото си в гърба му, редник Уолъс А. Дженкинс споделяше тялото си с нещо, което смяташе за „другия“. Странно същество, което нямаше никакви мисли — поне такива, до които човекът можеше да стигне — и изглежда нямаше представа, че домакинът му все още е запазил своите сетивни и, вероятно, двигателни функции. Случилото се бе уникално, поне доколкото войникът можеше да прецени, защото въпреки факта, че някои от телата в групата му бяха принадлежали навремето на другари от неговия отряд, постоянните опити да се свърже с тях се бяха провалили.

Сега, докато нестройният отряд от заразници, носители и бойни форми изникна с подскачане, олюляване и крачене по повърхността на Хейло, Дженкинс осъзна, че накъдето и да е тръгнала колоната, целта й е една — да намери и поглъща разумния живот. Смътно усещаше зиналия, леден глад на останалите.

Неговата цел обаче, беше доста по-различна. След като бе превърнато в бойна форма, тялото му все още бе в състояние да държи оръжие. Някои от другите форми имаха такива — и Дженкинс копнееше да се докопа повече от всичко друго до тях. Един пистолет би бил идеален, но енергийно оръжие също щеше да свърши работа, както и някоя граната. Не за употреба върху Съглашението или върху Потопа, а върху него самия. Върху онова, което бе представлявал някога. Ето защо много внимаваше да прикрие съзнанието си от другия. Така щеше да има възможност да разруши тялото, в което бе затворник и да избегне ужаса от всяка чужда крачка.

Потопът стигна до един хълм и, следвайки една от формите носители, скоро започна да се катери. Другите, с Дженкинс в редицата, се влачеха отзад.

* * *

Макей осъзна, че капанът ще сработи още когато един от U-образните катери се появи, направи кръг над мястото на фалшивата катастрофа и се приготви за кацане. Щом веднъж напуснеха кораба, елитните, чакалите и грънтовете щяха да са лесна плячка за пехотинците, скрити в скалите и за снайперистите, разположени на плоския връх на хълма. Но войната е пълна с изненади и, когато съглашенският катер отлетя, Макей откри, че е изправена срещу всичко, което бе очаквала да срещне плюс комплект Ловци. Коравите копелета щяха да умрат трудно и можеха да накъсат отряда й на парченца.

Офицерката преглътна буцата, образувала се внезапно в гърлото й, включи микрофона и прошепна няколко нареждания.

— „Червен Едно“ до всички снайперисти и ракетчици. Вкарайте всичко под ръка в онези Ловци. Веднага. Край.

Трудно беше да се каже точно кой уби Ловците, като се има предвид внезапната стена от куршуми и ракети, понесли се в тяхна посока, но Макей не се и интересуваше кой бе, стига вървящите танкове да умрат… което определено им се случи. Това беше добрата новина. Лошата беше, че катерът се върна, обля камъните с плазмен огън и принуди Парашутистите да се скрият или да се разделят с главите си.

Окуражени от въздушното подкрепление, съглашенските пехотинци се втурнаха към камарата скали с трескавото желание да намерят някакво прикритие и да убият злобните хора. Все пак им се наложи да си платят, тъй като снайперистите на хълма свалиха петима от извънземните войници, преди катерът да встъпи в боя, за да отмъсти. Пехотинците бяха принудени да се крият дълбоко, докато вражеският кораб заливаше с двойна струя плазма върха на малкото плато, уби двама от снайперистите и рани трети.

На каменистия склон положението скоро започна да се сгорещява, докато хора и съглашенци се преследваха едни други между грамадните, обветрени скали. Енергийни стрели и автоматична стрелба се смесваха, докато двете групи участваха в смъртоносната игра на криеница. Не това бе планирала Макей и сега търсеше начин да отстъпи, когато в боя влезе нова вълна врагове.

Струя странни твари нападна и двете групи от другата страна на хълма. Макей мерна за миг трупна плът, безформени тела и орляци малки сфери, които подскачаха, мятаха се и се катереха през скалите.

Първият проблем беше, че докато съглашенските войници изглежда бяха запознати с тварите, парашутистите не знаеха какво представляват и трима членове на втори отряд вече бяха паднали под общата тежест на многобройни месести балончета, а един войник от трети бе убит от гротескно изглеждащ двукрак, преди Макей да осъзнае размера на опасността.

Още докато офицерът си проправяше път нагоре по склона през лабиринт от камъни, радиоповикванията продължиха да отекват в ушите й.

— Какво, по дяволите, е това чудо?

— Огън, огън, огън!

— Махни го от мен!

Радиотрафикът се утрои и командната честота се превърна в такава мешавица от викове, настоявания за заповеди и молби за отстъпление, че пехотинците все едно говореха на различни езици.

Макей изруга. Нямаше начин. Нямаше начин тези неща да ги пречупят. Не! Тя зави зад една скала и видя надолу по хълма да тича грънт с прикрепени към гърба му две от сферичните твари. Грънтът изпищя и се завъртя, а тя за първи път успя да види отблизо чудесиите. Къс откос от карабината свали и трите чудовища.

Докато се изкачваше още по-нагоре откри, че новият враг се среща и в други форми. Макей уби двукрак, видя един редник да вкарва половин пълнител в буцесто на вид чудовище и с отвращение проследи как умиращата твар пръсна дори още повече чудесии на бял свят. Точно в този миг третата форма излезе между два камъка, видя човека и скочи високо във въздуха.

 

 

Дженкинс имаше същата гледна точка като останалите, забеляза лейтенанта и се помоли тя да се прицели добре. Това беше по-добре от самоубийство — беше…

Да, ама не му било писано.

 

 

Макей проследи напредването на нападателя, отстъпи встрани и използва приклада на оръжието си, за да удари отстрани главата на тварта. Чудовището падна тежко, претърколи се и тъкмо се канеше да скочи пак, когато лейтенантът го посочи.

— Малко помощ! — подвикна. — Искам този тук жив!

Бяха нужни четирима пехотинци да усмирят звяра, да успеят да вържат и китките, и глезените му и накрая да го овладеят. След схватката един от парашутистите остана с насинено око, друг — със счупено рамо, а трети кървеше от разкъсано ухапване на ръката.

Последвалата битка трая около петнадесет минути — цяла вечност по измеренията на войната — като и хората, и съглашенците се откъснаха от взаимната схватка, за да се съсредоточат върху новия враг. В мига, когато и последното балонесто чудо бе пукнато обаче, те се върнаха отново към битката си, преследвайки се един друг през лабиринта в гоненица на живот и смърт, без милост и пощада.

Макей поиска подкрепление по радиото и с помощта на силите за бързо реагиране плюс два пеликана и четири заловени баншита, успя да изтласка катера на Съглашението и да убие онези от наземните войници, които не искаха да се предадат. След това, по заповед на Макей, „Парашутисти от Ада“ преровиха района за относително недокоснати образци от новия вид враг, които да бъдат занесени в база „Алфа“ за анализ.

Накрая, след като прибраха телата, Дженкинс се оказа единственият оцелял представител на новите. Макар че се дърпаше, гърчеше и се опитваше да хапе, войниците го метнаха в пеликана, вързаха го към заварените за палубата халки и му нанесоха няколко ритника за послушание.

Половината от войниците й се връщаха в найлонови чували. По време на привидно безкрайното пътуване към база „Алфа“, Макей седя тихо. През мръсотията по лицето на парашутистката се стичаха сълзи и мокреха палубата между ботушите й. Само по себе си Съглашението бе достатъчно страшно, а сега имаха насреща си и още по-ужасен враг. За пръв път от кацането на Хейло, Макей не чувстваше друго, освен отчаяние.

 

 

Спартанецът остави зад гърба си тялото на сержант Мобуто и се приближи до една от големите метални врати. За негово задоволство, тя беше отворена. Приведе се и премина през нея. Няколко секунди по-късно 343та Виновна искра изчезна на една от мистериозните си мисии и, като по часовник, Потопът налетя за игра.

Главния бе готов да ги посрещне. Врагът връхлетя в залата — дузина от облите заразни форми се носеха по стените и пода, а около половин дузина от бойните форми вървяха в редичка. Спряха, сякаш объркани. Една от бойните форми вдигна глава — и спартанецът скочи иззад колоната, по която се бе покатерил. Металните подметки на ботушите му смачкаха лицето на тварта. Куршумите от карабината отнесоха основната маса от заразните. Те се взривиха във верижна реакция.

„Това привлече вниманието им“ — помисли си Главния, обърна се и хукна. Скочи на една висока платформа, откъдето продължи схватката, сменяше пълнители и подновяваше стрелбата. Накрая, когато и последното тяло падна, и Наблюдателят, и стражите се появиха отново.

Спартанецът презареди оръжията си, събра мунициите на бойните форми на Потопа и с отвратена гримаса последва 343та Виновна искра на един асансьор — същият като онзи, на който се бе качил преди това.

Платформата пренесе човека на още по-високо ниво, където той слезе, поспря, за да могат стражите да омекотят приветствения парад на Потопа, чакащ в коридора и накрая излезе да им помогне. Една от бойните форми скочи от висока арка и с шумен трясък се приземи право върху страж. Бикоподобните пипала удариха гърба на робота, последва серия искри и от него блъвна пламък. Миг по-късно стражът се взриви и бойната форма и повреденият робот се удариха в пода в обща топка от плът, кости и метал. Последвалият дъжд от шрапнели разкъса три твари и рани доста други. Спартанецът свали друга бойна форма с къс откос на карабината си и роботите пристъпиха към изпичане на останките.

Щом контингентът изроди бе избит, Главния последва Наблюдателя по един обкръжен от сини панели коридор, през пълен с Потоп отсек и на следващия асансьор, по-различен от последния, на който се бе возил. Геометричните мотиви по пода оформяха подобен на пъзел образ, серия изпъкнали панели стърчаха около колона от прозрачна синя светлина и цялото чудо сякаш сияеше.

Главния стъпи на борда, усети леко трепване, когато древната машинария реагира на присъствието му и видя, че стените започват да се издигат. Този път пътуваше надолу — и се надяваше, че пътешествието му наближава своя край. Без колебание пъхна нов пълнител в оръжието си; струваше му се, че всеки път, когато се качи на асансьор, попада на голямо струпване на Потоп.

Асансьорът издаваше кухи, ръмжащи звуци, спускаше се дълго време и спря със силен тътен. 343та Виновна искра висна над рамото на войника, когато той излезе от асансьора и приближи до един пиедестал.

— Вече можеш да вземеш Индекса — каза Наблюдателят.

Артефактът сияеше в светлозелено и имаше формата на буква „Т“. Бавно се издигна от дълбините на цилиндрична тръба, в която бе съхраняван през всичките тези векове. Поредица метални блокчета, които обкръжаваха устройството, се завъртяха и разтвориха, разхлабвайки защитната си хватка около Индекса.

Спартанецът хвана устройството, дръпна го нагоре и го извади от защитната обвивка. Вдигна го, за да проучи блестящия артефакт — и се стресна, когато от Искрата се стрелна сив лъч. Индексът бе издърпан от ръката му и изчезна в камерата в тялото на Наблюдателя.

— Какво, по дяволите, правиш? — озъби се спартанецът.

— Както знаеш, Преродени — отвърна Искрата, сякаш се обръщаше към виновно дете, — протоколът изисква аз да пренасям Индекса по време на транспортиране.

343та Виновна искра се обърна и се превъртя, след това долетя на място.

— Твоята биологична форма те прави уязвим за инфекция. Индексът не бива да попада в ръцете на Потопа, преди да стигнем до контролната зала и да задействаме инсталацията. Потопът се разпространява! По-добре да побързаме!

Главния се канеше да отговори, когато видя ивици пулсираща светлина около тялото си, осъзна, че сега ще го телепортират и отново усети замайване.

 

 

„То иска нещо“ — осъзна Кийс. Спомените, които се повтаряха като безкрайна библиотека от видеоклипове, бяха претърсвани за конкретен елемент. Бръмчащото присъствие в ума му търсеше… какво ли?

Той сграбчи тази мисъл и се блъсна отново срещу стената от съпротива, която създаваше другият, ровещ в съзнанието му. Натискаше отново и отново, и почти се промъкна… И получи каквото търсеше — бягство. Каквото и да бе това чудо, то искаше да се махне от пръстена. Гладуваше, а можеше да си намери прекрасни ловни полета…

Другият пъхна остро като тел пипало в мозъка му и продължи да рови през образа на изгрева на Земята, гледан от Луната, който се преля в образи на крави в кланица. Капитанът усети как пипалата на другия алчно сграбчват образа на планетата. „Къде? — изрева той. — Кажи!“

Напрежението нарастваше и се вряза през съпротивата на Кийс, и в отчаянието си той повика нов спомен. Извънземното присъствие остана сепнато от образа — Кийс и един негов приятел от детството, ритащи футболна топка по яркозелена морава.

Напрежението отслабна, докато гладният друг огледа спомена.

Кийс потръпна от жалост. Вече знаеше какво трябва да стори. Изтегли всичко, което знаеше за Земята — местоположението й, способността му да я намери, защитите й — и ги пъхна колкото се може по-дълбоко. Обхвана го пронизващо чувство за загуба, когато споменът за футболното поле му бе изтръгнат и захвърлен завинаги. Бързо привика друг — вкусът на любимо ястие. Започна да подхранва със спомени нахлулото в ума му присъствие — хапка по хапка… От всички битки, които някога бе водил, тази беше най-трудната — и най-важната.

 

 

Главния се материализира отново на платформата, която сякаш се носеше над черната бездна долу — Контролната зала. Ето го копието на Хейло, кацнало над него, глобусът, сияещ в средата и контролният панел, където за последно бе видял Кортана. Дали още бе тук?

343та Виновна искра надвисна над главата му.

— Нещо не е наред ли?

— Не, нищо.

— Прекрасно. Може ли да продължим?

Спартанецът тръгна напред. Контролният панел беше дълъг и извит и в двата края. Безкрайно светлинно шоу танцуваше по повърхността на панела, докато различни аспекти от извънредно сложната електронна и механична машинария на пръстеновия свят захранваха с постоянно текущи данни дисплея, всички те проявяващи се като мозайка от непрестанно променящи се глифове и символи.

Тук, ако човек знаеше как да ги разчете, се намираха еквивалентите на пулса на пръстеновия свят, дишането и мозъчните му вълни. Доклади, които осигуряваха сведения за въртенето, атмосферата, климата, много сложната биосфера, машинариите, които поддържаха всичко това в движение, плюс дейността на тварите, заради които бе създаден светът — Потопа. Беше изумителна гледка — и още по-изумителна тема за размисъл.

343та Виновна искра увисна над контролния панел и погледна към човека, който стоеше пред него. Имаше нещо високомерно в тона, с който заговори машината:

— Моята роля в това конкретно приключение привърши. Протоколът не позволява на единици с моята класификация да изпълняват задача така важна, като повторното свързване на Индекса с Центъра… — Наблюдателят се стрелна и увисна близо до Главния. — Последната стъпка е запазена за теб, Преродени!

— Защо все ме наричаш така? — попита спартанецът.

Искрата не отговори.

Войникът сви рамене, взе Индекса и се взря в панела пред себе си. Един подходящ на вид слот пулсираше със същата зелена светлина, която се излъчваше и от артефакта. Главния го пъхна там. Устройството пасна идеално с Т-образната форма.

Контролният панел потрепна като ударен, дисплеите присветнаха като че в отговор на претоварване и се разнесе електронно стенание. 343та Виновна искра се наклони леко, сякаш за да погледне към контролния панел. Изчурулика:

— Не се предполагаше да стане така…

Внезапно затрептя светлина, холографският образ на Кортана се появи и продължи да расте, докато надвисна над контролния панел. Очите й бяха яркорозови, по тялото й се лееха данни и Главния осъзна, че е ядосана.

— О, така ли? — каза тя. Махна с ръка, а Наблюдателят падна и с дрънчене се удари в палубата.

Спартанецът вдигна поглед към холограмата.

— Кортана…

ИИ опря юмруци на хълбоците си:

— Прекарах часове наред сгърчена тук, да те гледам как помагаш на това… нещо да уреди да ни прережат гърлата!

Главния погледна за миг към Наблюдателя.

— Задръж малко. Той е приятел.

Кортана вдигна ръка към устата си, имитирайки подигравателно изненада.

— О, не бях се сетила. Той ти е другарче, така ли? Твоя дружка? Имаш ли представа какво за малко да те накара да направиш това копеленце?

— Да — отвърна спартанецът кротко. — Да задействам защитата на Хейло и да разруша Потопа. Което е и причината да донесем Индекса до Контролния център.

Образът на Кортана измъкна Индекса от слота и го вдигна пред нея.

— Това ли имаш предвид?

Върнал се в съзнание, 343та Виновна искра заплува точно над пода. Беше бесен.

— Конструкт в центъра? Това е абсолютно неприемливо!

Очите на Кортана блеснаха, когато се наведе:

— Разкарай се!

Наблюдателят подскочи нагоре.

— Какво нахалство! Ще те изпържа веднага!

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита Кортана, докато размахваше Индекса, а после добави съхранените в него данни в паметта си.

— Как смееш! — възкликна Искрата. — Аз ще…

— Ще какво? — поиска да знае ИИ. — Аз държа Индекса. Ти можеш да летиш и да дърдориш.

Главния вдигна ръце. В едната държеше карабината.

— Стига! Потопът се разпространява. Ако можем да задействаме защитите на Хейло, ще ги смажем.

Кортана погледна жалостиво човека:

— Нямаш представа как действа този пръстен, нали? Защо са го построили Предходниците? — Тя се наведе напред с мрачно изражение. — Хейло не избива Потопа. Той избива тяхната храна. Хора, съглашенци, все едно какви. Вие сте ядивни за тях. Единственият начин да се спре Потопа, е да ги уморите от глад. И точно това е предназначението на Хейло. Да изчисти галактиката от всякакъв разумен живот. Не ми ли вярваш? — завърши ИИ. — Попитай него! — и посочи 343та Виновна искра.

Последствията от казаното от Кортана най-сетне улучиха целта и Главния стисна здраво пушката си. Извърна се към Наблюдателя.

— Вярно ли е?

Искрата се залюля леко и отвърна просто:

— Разбира се… — след това, с по-присъщ за обичайното си поведение тон, продължи: — Конкретната инсталация има максимален ефективен радиус от двадесет и пет хиляди светлинни години, но щом и другите ни последват, тази галактика ще бъде изцяло лишена от живот, или поне от живот с достатъчна за изхранването на Потопа биомаса. Но вие вече знаете това — продължи разкаяно той. Малкото устройство изглеждаше искрено озадачено. — Искам да кажа, как бихте могли да не знаете?

Кортана стрелна Главния със злобен поглед.

— Пропусна този дребен момент, нали?

— Следвахме до буква процедурата за аварийно задействане — заяви в своя защита Наблюдателят. — Ти беше с мен по всяка стъпка от пътя, докато подготвяхме процеса…

— Главен — прекъсна го Кортана, — долавям движение…

— Защо ще се колебаете да сторите онова, което вече сте правили? — поиска да знае 343та Виновна искра.

— Трябва да тръгваме! — настоя Кортана. — Веднага!

— Последния път ме попитахте, ако изборът бе мой, какво щях да сторя… — продължи Наблюдателят, докато ято стражи се подреждаше зад него. — Разполагах с достатъчно време да умувам над въпроса и отговорът ми не се е променил. Нямам избор. Трябва да задействаме пръстена.

— Да. Се. Махаме. Оттук — изръмжа Кортана, следейки с поглед стражите.

— Ако не желаеш да помогнеш — просто ще намеря някой друг — продължи Искрата с разговорен тон. — Но все пак Индексът ми трябва. Предай ми конструкта си или ще бъда принуден да ти го взема.

Спартанецът погледна към Искрата и машините, строени зад нея. Карабината се надигна, готова за стрелба.

— Няма да стане!

— Така да бъде! — съгласи се Наблюдателят уморено. След това, като заповед, предназначена за стражите, добави: — Запазете главата му. Останалото изхвърлете.