Уилям Дийц
Потопът (7)

Глава 5

Д +28:15:25 (по часовника на „Мисията“ на лейтенант Макей) / В равнината около „Есенна колона“

Дъждът спря точно призори — не постепенно, а изведнъж, сякаш някой бе затворил кранчето. Облаците се стопиха, бликнаха първите слънчеви лъчи и мракът отстъпи пред светлината. Бавно, сякаш за да разкрие нещо безценно, златното сияние се плъзна над равнината и озари „Есенна колона“, която лежеше като изоставен скиптър с кърма, увиснала над ръба на стръмен склон.

Беше огромна — толкова грамадна, че Съглашението бе изпратило две баншита да летят над нея и ескадрон от шест призрака патрулираха района точно до падналия кораб. При все това, съдейки по спокойния начин, по който вражеските войници изпълняваха задълженията си, Макей можеше да познае, че нямат представа за опасността, която бе пропълзяла към тях през часовете на дъждовната нощ.

У дома, на Земята, преди изобретяването на свръхсветлинния двигател на Шоу-Фуджикава и последвалите усилия за колонизацията на други звездни системи, човешките бойни сили често се бяха впускали в атака призори, когато има повече светлина, а вражеските стражи най-вероятно са уморени и сънени. За да се противопоставят, по-сериозните армии бързо бяха развили традицията за ранни утринни „проверки“, когато войниците до един отивали на барикадите, в случай че врагът избере за нападението си точно тази сутрин.

Дали съглашенците имаха подобна традиция, запита се Макей? Или те спяха, успокоени, че дългият период на мрак най-сетне е свършил, а утринното слънце стопяваше страховете им? Скоро щеше да разбере. Както и останалите шейсет и двама „Парашутисти от Ада“ в отряда й, тя се бе скрила точно зад ръба на приблизително подковообразната област, из която Съглашението усърдно патрулираше. А сега, когато до деня оставаха само броени минути, време бе или да се хвърли в дълбокото, или да се оттегли.

Макей се огледа за последен път. Ръката я болеше, пикочният й мехур беше пълен, но всичко друго беше просто перфектно. Тя включи радиото и даде заповедта, която двата отряда чакаха.

— „Червено Едно“ до „Синьо Едно“ и „Зелено Едно“… Тръгвайте към целта. Край.

Всичко се разви толкова бързо, че Макей пропусна потвържденията на двамата отрядни командири, ако бе имало такива. Ключът бе да се неутрализират баншитата и призраците толкова бързо и решително, че войниците на ОСБР да могат да прекосят дългата ивица открито пространство и да стигнат до „Колоната“ на практика живи и здрави. Ето защо поне по три мощни ракетни установки М19 бяха прицелени във всеки от самолетите — и по трима пехотинци бяха прикрепени към всеки от половин дузината призраци-мишени.

Две от четирите ракети, изпратени по самолетите на Съглашението, пропуснаха целите си, но и двете баншита бяха улучени и незабавно се взривиха. Останките им се посипаха по позициите на врага. Пилотите на призраците от двете страни на кораба все още гледаха нагоре в опит да открият какво се е случило, когато повече от две дузини карабини откриха огън по тях.

Четири от устройствата за бързо нападение бяха разрушени още през първите секунди на битката. Петото, пилотирано от смъртно ранен елитен, описа няколко големи припокриващи се кръга, преди да се удари в обшивката на кораба и най-сетне да избави пилота от мъките му. Елитният, управляващ шестия и последен призрак се паникьоса, даде заден пред настъпилата разруха и се прекатури през ръба на пропастта.

Ако извънземният бе пищял по време на падането си, Макей не бе успяла да го чуе под непрестанния съпровод трака-трака-трака на множеството снайпери 32 около нея. Тя включи радиото си на командната честота и нареди на командирите си да тръгват напред.

Нападателният отряд пресече откритото пространство на бегом и се насочи към въздушните шлюзове на носа на кораба.

Разположените в кораба съглашенски войници чуха трясъка и изтичаха навън, където ги посрещна гледката на все още димящото им механизирано подкрепление и ентусиазираните — макар и малобройни — нападатели пехотинци. Повечето съглашенци просто си стояха, чакайки някой да им каже какво да правят, когато бронебойните, стабилизирани, шрапнелни куршуми на снайперите се врязаха в тях. Ударът бе разрушителен. Макей видя елитни, чакали и грънтове да вдигат ръце и да падат, щом прииждащата вълна взе своята дан.

После, когато извънземните започнаха да отстъпват в относителната безопасност на вътрешността на кораба, Макей скочи на крака, наясно, че някой от командирите й ще стори същото от другата страна на кораба, и махна на стрелците да тръгват.

— Прехвърлете се на карабините! Последният, който стигне до шлюза, остава да го пази!

Всички ОСБР войници знаеха, че вътре в кораба има цял куп плячка за събиране и изгаряха от желание да се докопат до нея. Възможността да останат да пазят шлюза, вместо да разграбват „Колоната“, беше повече от достатъчен мотив всеки пехотинец да хукне, все едно дяволът го гони по петите. Целта на упражнението беше да прекарат колкото се може по-бързо всички членове на отряда през мястото, което Съглашението би могло да използва за стрелбище. Макей си мислеше, че е успяла, че е постигнала чист пробив, но над нея премина сянка и някой изкрещя:

— Враг! Вражески катер!

Офицерът погледна през рамо и видя съглашенски катер. Странното на вид превозно средство изплува от изток и се канеше да стовари допълнително подкрепление. Плазменото му оръдие откри огън и проряза линия от черни дупки в прахта, близо до площадката за кацане. Един снайперист изчезна от кръста надолу и дори му остана въздух да изпищи, щом движението му напред се забави, а торсът му се приземи в купчина от собствените му вътрешности.

Макей рязко спря, извика:

— Снайперисти! Обърни се, огън! — и се надяваше, че кратката й, несвързана заповед ще е достатъчна да предаде какво иска.

Всеки съглашенски катер си имаше странични отделения — малки, подобни на кутийки пространства, където се намираха войниците по време на преход и откъдето ги пускаха, когато самолетът пристигнеше над зоната за кацане. Ако пилотът беше по-опитен, щеше да разположи кораба си така, че да е обърнат с носа към врага и да стреля с оръдията, докато войниците скачат — но той не беше или просто сбърка, като обърна десния борд на катера си към хората и отвори вратите.

Повече от половината снайперисти на ОСБР бяха грабнали отново своите 82-мм и ги бяха метнали на рамо, когато вратите се отвориха. Откриха огън, преди войниците от Съглашението да успеят да скочат на земята. Един от откосите удари в плазмена граната и я взриви. Сигурно бе прекъсната и някоя верига на управлението, защото катерът подскочи, стрелна се напред и заби нос в земята, изоравайки две дълбоки бразди и вдигайки ветрила от пръст, удари се в скала и се взриви в пламъци. Вторичните експлозии продължиха и двойният му корпус се разпадна. Звукът от взрива отекна в обшивката на „Колоната“ и се понесе над равнината наоколо.

Пехотинците изчакаха малко да проверят дали някакви извънземни ще се опитат да изпълзят, излязат или изтичат от катера, но не се появи нито един.

Макей чу приглушеното тумп-тумп-тумп на автоматични оръжия, идващо от вътрешността на кораба зад нея и осъзна, че са свършили работата само наполовина, така че махна на половин дузината пехотинци.

— Какво чакате? Хайде, размърдайте се!

„Парашутисти от Ада“ се спогледаха, ухилиха се и последваха Макей в кораба. Лейтенантката може и да приличаше на ококорена маниачка, но си знаеше работата, а на тях това им стигаше.

 

 

Пръстта бе още влажна след дъжда, така че когато слънцето огря платото, започна да се оформя тежка мъгла, сякаш бяха пуснали от затвора батальон духове. Кийс, изтощен от затворничеството, да не споменаваме и тежкото бягство от „Истина и Помирение“, буквално се бе срутил в леглото, което „Парашутисти от Ада“ му бяха приготвили, и спа непробудно през следващите три часа. Сега, събуден едновременно от кошмар и от вътрешния си часовник, все още настроен на относителното корабно време, флотският офицер бе на крак и обикаляше базата.

Гледката от възвишението бе наистина впечатляваща — обширна равнина, обкръжена с полегати хълмове. Наниз бели като слонова кост облаци витаеше над хребетите им. Гледката беше толкова красива, тъй пасторална, че бе трудно да се повярва, че Хейло е оръжие. Кийс чу стъпки и се обърна да види Силва, който излизаше от стълбището, водещо към наблюдателната платформа.

— Добро утро, сър — каза пехотинецът. — Чух, че сте станали. Може ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — отвърна Кийс и махна към високата до кръста стена. — Заповядай! Саморазведох се из площадките за кацане, позициите на привиденията и наченките на работилницата. Добре свършена работа, майоре. Ти и парашутистите ти заслужавате похвала. Благодарение на вас имаме място за почивка, прегрупиране и планиране.

— Съглашението свърши част от работата вместо нас — отвърна скромно Силва, — но съм съгласен, сър, хората ми здравата се изпотиха. Като стана дума за това, искам да знаете, че лейтенант Макей и два отряда ОСБР точно в момента си проправят път към „Есенна колона“. Ако успеят да извадят запасите, от които имаме нужда, база „Алфа“ ще бъде в състояние да издържи доста време.

— А ако Съглашението атакува преди това?

— В такъв случай ще сме здравата прецакани. Свършват ни мунициите, храната и горивото за пеликаните.

Кийс кимна:

— Е, да се надяваме, че Макей ще се справи. Междувременно има и други неща, които трябва да обсъдим.

Макар да знаеше, че е задължение на офицера да го стори, Силва смяташе за малко дразнещ безгрижния, дори фриволен начин, по който Кийс си бе върнал командването. Йерархията бе ясно структурирана и сега, когато капитанът бе освободен, той заставаше начело. Пехотинецът нямаше какво да направи, освен да си придаде заинтригувано изражение — и да се надява, че началникът му ще измисли поне някои от правилните действия.

— Да, сър. Какво има?

И така, Кийс заговори, а Силва го слушаше, докато капитанът преразказваше какво е научил, докато е бил в плен.

— Същността на проблема е, че, макар да изглежда, че расите, които съставят Съглашението, притежават високо развита технология, по-голямата част от нея, ако не и всичко, е откраднато от същества, които те наричат „Предходници“ — древна раса, оставила руини на дузини планети и вероятно отговорна за създаването на Хейло. В дългосрочна перспектива фактът, че съглашенците се адаптират лесно, но не са склонни към новости, може да се окаже техен недостатък. За момента обаче, преди да успеем да се възползваме от слабостта им, първо трябва да намерим начин да оцелеем. Ако Хейло е оръжие и ако има способността да унищожи цялото човечество, както те, изглежда вярват, тогава трябва да открием начин да го неутрализираме — и вероятно да го обърнем срещу Съглашението. Ето защо наредих на Кортана и Главния да намерят тъй наречената Контролна зала, която все още търсят и извънземните, и да проверят дали има начин да блокираме плановете им.

Силва облегна лакти на парапета, който заобикаляше укреплението и надникна към равнината. Ако човек знаеше накъде да гледа и имаше силно зрение, можеше да различи изгорялото място, където бяха нападнали призраците и бяха оказали съпротива „Парашутисти от Ада“, и където бяха погребани някои от пехотинците му.

— Разбирам какво имате предвид, сър. Може ли да говоря откровено?

Кийс погледна към Силва, после отново се извърна към долината:

— Разбира се. Ти си втори в командването, и очевидно по-добре от мен знаеш как да се оправяш при наземни кампании. Ако имаш някакви идеи, предложения или притеснения, искам да ги чуя до едно.

Силва кимна с уважение:

— Благодаря ви, сър. Въпросът ми има връзка със спартанеца. Като всички други, мога само да се възхитя на досието на Главния. При все това, дали той е подходящият човек за мисията, която имате наум? И, като се замисля, изобщо има ли отделен човек, подходящ за тази мисия? Знам, че тялото на Главния е подсилено — допълни майорът, — да не споменавам и за предимството, което му осигурява бронята, но… огледайте се. Тази база и тази защитна линия, са дело на нормални хора. Спартанската програма е провал и, капитане, фактът, че Главния е единственият оцелял, го доказва, тъй че нека оставим вашата мисия в ръцете на няколко угодни Богу пехотинци и да ги накараме да си заслужат заплатата. Благодаря, че ме изслушахте.

Кийс бе прекарал във флота доста време. Знаеше, че Силва е амбициозен — не само за собственото си издигане, но и за издигането на целия отдел ОСБР на Военноморските сили. Знаеше също, че майорът е смел, добронамерен и че в този случай греши напълно. Но как, по дяволите, да му го каже? Имаше нужда от ентусиазираната подкрепа на Силва, ако изобщо смятаха някой да се измъкне от тази каша жив.

Капитанът обмисли думите на морския пехотинец и кимна:

— Донякъде имаш право. Това, което ти и богоугодните ти войници сте постигнали на тази колона е цяло чудо. При все това не съм съгласен със заключенията ти по отношение на Главния и спартанската програма. Първо, важно е да се разбере, че онова, което прави Главния толкова ефективен не е това, което той самият представлява, а онова, което е. Досието му не е резултат от технологиите — не е плод на стореното с него, а обратното, постигнато е при все причиненото му и болката, която е преживял. Истината е, че той щеше да израсне като забележителен човек, независимо какво му е или не му е причинило правителството. Дали смятам, че децата трябва да бъдат отвличани от семействата си? Да ги отглежда армията? Да ги променя хирургически? Не, не мисля, не и в мирно време… — Капитанът въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. — Майоре, една от първите ми задачи беше да съпровождам ръководителката на спартанския проект по време на изборния процес за втората серия кандидати. Тогава не знаех за пълния мащаб на операцията — и вероятно щях да откажа, ако бях наясно. Но сега не живеем в мирно време. Говорим за съвсем сериозна възможност за цялостното ни изтребление, майоре. Колко души сме изгубили във Външните колонии? Колко души уби Съглашението на Иерихон VII? А на Рийч? Колцина ще бъдат превърнати на пепел, ако те открият Земята?

Въпросът беше риторичен. Пехотинецът поклати глава.

— Не знам, сър, но ето какво знам. Преди повече от двадесет и пет години, когато бях втори лейтенант, хората, които измислиха Главния, сметнаха, че ще бъде забавно да тестват новото си домашно оръжие срещу истинска плът. Те измислиха ситуация, в която четирима пехотинци да се натъкнат на приятелчето ви, да се обидят от действията му и да се опитат да му предадат урок. Е, и познайте какво? Планът сработи идеално. Планът включваше мои хора и изродът не само ги нарита до посиняване, а и остави два трупа след себе си — пребити до смърт в проклетия корабен гимнастически салон. Не знам как му викате на това, сър, но аз го наричам „убийство“. Последва ли наказание? Дявол да го вземе — не. Гнусната играчка я потупаха по главичката и й дадоха ключ за душовете. Толкова по въпроса за кръвопролитието.

Кийс бе пребледнял.

— Не знам дали има значение, но наистина съжалявам за случилото се с хората ти, майоре. Но истината е такава — може да не е приятна дявол го взел, може дори да не е правилна, но ако можех да се докопам до един милион Главни, щях да взема всеки един от тях. Що се отнася до тази конкретна мисия, то да — вярвам, че е възможно и твоите хора да свършат работа и ако разполагах само с тях, нямаше да се поколебая да ги изпратя. Но Главния има множество съществени предимства, не на последно място сред тях — Кортана, и поемайки тази задача, той ще освободи и вашите Парашутисти за нещо друго. Бог знае, че има предостатъчно работа за вършене. Решението ми е окончателно.

Силва кимна сковано:

— Сър, да, сър. Хората ми ще направят всичко възможно, за да съдействат на Главния и на Кортана.

— Да — каза Кийс, загледан в плавната възходяща извивка на пръстена, — сигурен съм в това.

 

 

По принцип тъмната зала бе озарена от изкуствена светлина. Зука ’Замамии изучаваше нападението на „Истина и Помирение“, обръщайки специално внимание на начина, по който ИИ на хората бе влязъл в бойната мрежа на Съглашението и анализира естеството на електронните прониквания, за да види от какво най-много се е интересувал той.

След това, базирайки се на анализа, той беше създал предвиждане за следващите стъпки на хората. Не на всички хора, тъй като това се намираше извън параметрите на мисията му, а за конкретния човек, от когото се интересуваше. Един индивид, който изглежда беше част от специализирана, елитна група, сходна с неговата собствена и почти със сигурност щеше да бъде пратен по следите на онова, което хората бяха научили.

Сега, в залата, която водеше право към Центъра за Охранителна дейност, ’Замамии заложи капан. Бронираният човек щеше да дойде, той беше сигурен, и щом веднъж влезеше в капана, щеше да срещне края си. Тази мисъл извънредно развесели елитния и той си заподсвирква боен химн, докато работеше.

 

 

Осколочната граната избухна. Блесна светкавица, последвана от гръмотевица. Един чакал изпищя, изтътна карабина и някакъв пехотинец извика:

— Само кажете, ако искате още!

— Добра работа! — възкликна Макей. — Това е последният. Затворете люка, заключете го и сложете стража, за да сме сигурни, че няма да си проправят път навън. Съглашението е добре дошло на горните палуби. Това, което ни трябва, е тук долу.

Битката вилнееше от часове, но пък Макей и пехотинците й се бореха да изтласкат останалите вражески сили от ключовите позиции в „Колоната“ и в онези отсеци от кораба, които не бяха критични за мисията. Щом Парашутистите затвориха и последната вътрешна корабна стълба, която все още не бе обезопасена, получиха точно това, към което се стремяха — свободен и безопасен достъп до главното корабно интендантство, товарни складове и хангари за превозни средства.

Всъщност, още докато вторият отряд изтласкваше последните извънземни от долните палуби, първият, под командването на лейтенант Орос, бе започнал важната задача по закачането на ремаркета към армията глигани, натъпкани в корема на „Есенна колона“ и товаренето им с храна, муниции и всичко друго от дългия списък, който Макей бе донесла относно другото оборудване. Когато всички „глиговагонетки“ бяха готови, пехотинците ги подкараха по набързо сглобените рампи към външния свят.

Щом се озоваха навън, те се строиха в кръг — обединените сили на техните оръдия М41 представляваха мощна защита срещу възможни атаки на Съглашението — било то катери, баншита или призраци. Нямаше да удържат кой знае колко дълго, но щяха да свършат най-важната работа — да им спечелят време.

Към вече забележителната огнева мощ на обоза се присъединиха и четири големи бойни танка „Скорпион“ М808, наричани още МВТ, които изръмжаха надолу по рампите и вдигнаха прашни ветрила с мощните си гъсеници, докато заемаха позиции сред защитната стена, формирана от глиганите. Титаново-керамичната броня на МВТ-тата им осигуряваше отлична защита срещу огън от ръчни оръжия — макар че щяха да са уязвими, ако извънземните успеят да се доберат в близост до тях. Ето защо бяха осигурени места за максимум четирима пехотинци, които да се возят върху гъсеничните калници на всеки скорпион.

Сега, изтегляйки се от приземения крайцер и наблюдавайки последното товарене, Макей остави Листър да наглежда затворените в кораба извънземни. Докато излизаше от кораба, лейтенантката мерна два тежко натоварени пеликана да излитат в посока към колоната, всеки защипал по един глиго под корема си. А отпред, в готовност да потеглят, чакаха строени на земята двадесет и шест глигана — и от кораба излизаха още.

Единственият им проблем беше живата сила. В резултат на битката бяха останали само петдесет и двама живи войници, което означаваше, че и бездруго оскъдната им групичка щеше да се види в чудо да оборудва с екипаж тридесет и четири превозни средства и при това да се бие, ако се наложи. И Макей, и подкомандирите трябваше да играят ролята на шофьори или стрелци по време на обратния път.

Орос видя командира на групата да излиза от „Есенна колона“. Тя се беше настанила в един от товарните екзоскелети, свалени от кораба. Серводвигателите виеха в синхрон с движенията й, докато пресичаше ивицата изровена от колела пръст до мястото, където Макей стоеше с ръце на хълбоците. Лицето й бе покрито с мръсотия, а бронята й — прогорена там, където я бе ударил плазмен изстрел.

— Оранжевото ти стои добре!

Орос се ухили.

— Благодарско, шефе! Видя ли пеликаните?

— Всъщност да — видях ги. Сториха ми се малко претоварени.

— Аха, пилотите започнаха да се оплакват заради товара, но ги подкупих с по няколко шоколадчета. Ще се върнат след около четиридесет и пет минути. Когато дойдат, ще натъпчем трюмовете с горивни цистерни, ще ги напълним от кораба, а ще заредим и катерите. След това, просто за да сме сигурни, че получаваме каквото сме си платили, ще вържем към опашката на всеки по едно автоматично оръдие MLA и ще изкараме и тях.

Макей вдигна вежди:

— Автоматични оръдия? Откъде ги намерихте?

— Бяха част от въоръжението на „Колоната“ — отвърна весело другият офицер. — Реших, че ще им хареса да свалят по някой катер на Съглашението от върха на платото… — поспря и добави — Това са добрите новини.

— А какви са лошите?

— Голяма част от оборудването не е преживяло катастрофата. Няма торпедни и ракетни платформи за пеликаните и на практика сме изчерпили 70-милиметровите патрони за техните картечници. Можем да разчитаме на въздушно подкрепление само за товарни мисии.

— Дявол го взел — намръщи се Макей. Без добре въоръжено въздушно подкрепление, защитата на база „Алфа“ щеше да е далеч по-трудна.

— Така си е — съгласи се Орос. — О, наредих на пилотите да доведат и петнайсет момчета на връщане. Чиновници, лекари — всички, които могат да карат или да стрелят с М41. Това ще ни позволи да вкараме още няколко глиго в колоната и да сложим поне по двама души на всеки танк.

Макей вдигна вежда.

— „Наредила“ си да докарат още момчета?

— Е, един вид ги оставих да вярват, че ти си ги отсвиркала.

Макей поклати глава:

— Невероятна си.

— Да, госпожо — отвърна Орос безсрамно. — Semper Fidelis^[1].

 

 

Пеликаните се носеха над бляскавото море, преминаха линията на лекия прибой и полетяха успоредно на плажа. Вражи чук видя отпред масивно съоръжение, сушата отвъд и цял куп съглашенски войници, които се разтърчаха в отговор на внезапната и неочаквана поява на два катера на КУОН. Роули се пребори с желанието да натисне спусъка на 70-милиметровата картечница на пеликана. Беше свършила последните патрони при предишния заход — видя как гейзерите от пясък преследват един елитен по плажа и бе възнаградена с гледката как извънземният изчезва в облак от собствената си кръв — и не й се стори, че в скоро време се очакват още.

Тя се включи на главния канал.

— Точката за кацане е гореща, повтарям, гореща — наблегна Вражи чук. — Пет до кацане.

Главния застана до отворения люк и зачака сигнала на пилота: „Кацане. Давайте, пехотинци!“

Той беше сред първите, слезли от трапа. Ботушите му оставяха дълбоки отпечатъци в мекия пясък. Поспря, за да се огледа набързо и после тръгна в посока обратна на въртенето към мястото, където чакаха извънземните. Веднага, щом последният член на групата слезе, пеликаните излетяха отново — и се понесоха по посока на въртенето.

Плазмен огън блъвна от върха на склона, щом пехотинците тръгнаха напред по пясъчната дюна, внимавайки да стрелят на къси откоси, за да не стане така, че цялата група да презарежда по едно и също време. Спартанецът се затича напред, включи се към стрелбата и изпрати един елитен да се търкаля на земята. Съглашенците, за разнообразие, бяха малко на брой и хората нападатели не губиха време в свалянето им. Цялата битка продължи само десетина минути.

Време беше да се размърдат. Главния прецени целите на мисията, докато проучваше мястото на кацане, да намери и обезопаси завзетото от Съглашението съоръжение, нещо като картографска зала — която врагът вече бе окупирал. Съглашението наричаше това място „Мълчаливия картограф“ — и тук бе вероятно да открият местоположението на контролната зала на Хейло. Кийс беше твърд като камък в настояването си за провеждането на мисията: „Ако Съглашението открие как да превърне Хейло в оръжие, ние сме мъртви!“

Може би, с помощта на Кортана, имаха добра вероятност да открият къде, по дяволите, са закопани контролните системи на пръстена. Трябваше само да ги измъкнат от укрепилия се враг. Спартанецът чу пукане в слушалките, последвано от веселия глас на Вражи чук, чийто пеликан се спусна отново над точката за кацане:

— „Ехо 419“ пристига. Някой да е поръчвал „глиган“?

Един от пехотинците се обади:

— Не знаех, че правиш доставки по домовете, Вражи чук!

Пилотът се засмя:

— Знаеш ми девиза: „ний достаяме!“

Главния изчака катерът да стовари возилото на плажа, видя двама пехотинци да скачат на борда и се настани зад волана. Войникът, който се зае с картечницата, кимна:

— Готови сме, ако и ти си готов, Главен!

Спартанецът натисна съединителя, изпод гумите блъвна пясък и глиганът остави успоредни следи, щом се впусна по ръба на плажа. Завиха зад носа след минути и навлязоха в откритата равнина отвъд. Тук-там растяха дървета, имаше разрушени от времето скали и всичко това — заметнато със зелено покривало.

— Стрелям! — обади се стрелецът и натисна спусъка. Дребният офицер видя войниците на Съглашението да се пръскат в търсене на прикритие, зави надясно да даде на оръжието с три дула по-добър ъгъл и скоро бе възнаграден с куп мъртви грънтове и зле ранен чакал.

Спартанецът подкара глигана нагоре по склона, като криволичеше, за да избегне препятствията и внимаваше за сцеплението. Не мина много време, преди хората да приближат склона на хълма и да забележат масивната постройка отвъд. Върхът завиваше надолу, врязваше се под драматичен наклон и отстъпваше пред равно пространство, където стояха приземени катери на Съглашението.

Изглеждаше, че тъкмо са приключили да товарят — катерът се измъкна на заден от подковообразния слот, завъртя се към океана и бързо изчезна. Шумът, вдиган от двигателите му, заглушаваше рева на глигана и осигуряваше на защитниците интересна гледка. Стрелецът проследи самолета, но не откри огън и не привлече нежелано внимание. Районът пред тях гъмжеше от войници на Съглашението.

— Някой друг вижда ли това, което и аз? — обади се вторият войник. — Как се предполага да го заобиколим?

Главния изключи двигателя на глигана, махна на пехотинците да останат по местата си и се прокрадна до място, където едно паднало дърво предлагаше укритие. Извади пистолета си, прицели се и откри огън. Четирима грънтове и един елитен паднаха под напора на куршумите. Отговорът бе почти незабавен — оцелелите войници се юрнаха към прикритията си и серия плазмени стрели изби тресчици от защитния пън, който пламна.

Уверен, че е свел съпротивата до по-поносими размери, Главния се върна обратно при превозното средство и се покатери на шофьорското място. Пехотинците чакаха да видят какво ще направи сега.

— Проверете си оръжията — посъветва ги той, натисна копчето за запалване и големият двигател изрева. — Имаме малко чистене!

— Прието — отвърна стрелецът мрачно. — Май пак ни назначиха за чистачи!

Нямаше начин да отгатнат какво очаква Съглашението от хората, но съдейки по начина, по който войниците търчаха с писъци, вероятността за старомодно фронтално нападение изобщо не им беше хрумнала.

Спартанецът насочи возилото към предната страна на постройката, забеляза един коридор, който стигаше чак до скалната стена и подкара право навътре. Коридорът беше тесен и глиганът се позалюля, щом големите гуми за черен път се търкулнаха през няколко мъртви грънтове, но стратегията му свърши работа. И двамата пехотинци стреляха по войниците на Съглашението, а Главния прегази един.

След това, щом разчистиха външната страна на постройката, спартанецът паркира глигана така, че пехотинците да могат да му осигурят подкрепление и се впусна навътре. Серия рампи водеха надолу през тъмни коридори към подземната зала, която гъмжеше от извънземни. Главния хвърли сред тях една граната, отстъпи назад и посипа рампата с куршуми. Гранатата избухна със задоволителен трясък и високо във въздуха литнаха парчета плът, които заваляха по земята.

Кортана се обади:

— Не допускай да заключат вратите!

Твърде късно. Вратите безшумно се затвориха.

Спартанецът помете последните следи от съпротива, провери, за да се убеди, че вратите са заключени и вече бе на път към повърхността, когато ИИ включи радиото на бронята.

— Кортана до Кийс…

— Давай, Кортана. Намерихте ли Контролния център?

— Не, Капитане. Съглашението попречи на напредването ни. Не можем да продължим, ако не обезвредим системата за безопасност на сградата.

— Ясно — отвърна Кийс. — Използвайте всички средства, необходими да влезете в постройката и да намерите Контролния център на Хейло. Провалът е недопустим.

Главния се върна при глигана и почти бе преполовил пътя до точката за кацане, преди Капитана да се изключи.

— Късмет, хора. Кийс — край.

„Ако предната врата е заключена, пробвай отзад!“. Това бе измислил спартанецът, докато возилото се носеше по пътя, откъдето бе дошло. Седналите до него пехотинци си размениха весели реплики с един техен колега, разположен на плажа.

Тъкмо бяха заобиколили една скала, когато Кортана се обади:

— Погледни надясно! Има пътека, която води към вътрешността на сушата!

ИИ едва бе завършила изречението, когато стрелецът се обади:

— Изроди на два часа! — и откри огън.

Спартанецът подкара глигана по склона, позволявайки на М41 да се справи с острия ъгъл и спря возилото така, че стрелецът да може да открие огън по позициите пред тях.

— Кажи ми нещо, Кортана — помоли Главния, докато се снишаваше към земята. — Как така винаги ме съветваш да се качвам нагоре по гравитационни асансьори, да тичам по коридори, да се промъквам през гори и нито веднъж не споменаваш за вражеските войници, които явно обитават такива места?

— Защото не искам да се чувстваш безполезен — обади се весело ИИ. — Например, като се има предвид, че сензорите ти подсказват и на двама ни, че поне петима съглашенски войници лежат в засада по-нататък в оврага, логично е да се предположи, че зад тях има и още. Това накара ли те да се чувстваш по-добре?

— Не — призна спартанецът, докато проверяваше, за да се убеди, че и двете му оръжия са заредени докрай.

Втурна се в оврага и се прикри зад една голяма скала. Плазмени изстрели стопиха камъка близо до главата му и той бързо стреля в отговор. Грънтовете заръмжаха и се втурнаха да търсят прикритие, щом двама от партньорите му стреляха, за да прикрият позицията на спартанеца. Зад тях един елитен в кобалтовосиня броня ги подкани напред.

Главния си пое дълбоко дъх. „Време е за работа“ — помисли си той. Втурна се иззад прикритието си и пистолетните му изстрели отекнаха в тесния овраг. Битката отне броени минути. Индикаторът на щита му отново пулсираше предупредително и той поспря на върха на оврага, за да му даде време да се презареди. Завъртя пистолета си наоколо и забеляза кръгло здание, което се извисяваше над малка вдлъбнатина на върха на оврага.

Щитът му тъкмо бе започнал да се зарежда, черпейки енергия от мощната батерия на бронята, когато двойка Ловци се изстреляха иззад прикритието си и откриха огън по позицията му.

Първият удар го улучи право в гърдите и го търкулна назад. Вторият бе спрян от ствола на едно дърво. Струйка кръв протече в ъгълчето на лявото му око. Спартанецът тръсна глава да прочисти замъгленото си зрение и се претърколи наляво. Трети изстрел вдигна гейзер от пръст там, където бе лежал преди част от секундата.

Главния метна една осколочна граната, преброи до три, после скочи на крака и отстъпи надясно, стреляйки през пялото време.

Беше преценил момента идеално. Гранатата се взриви и блясъкът и тътенът временно замаяха извънземните. Изстрелите му рикошираха в дебелите им нагръдни брони. Двамата се обърнаха заедно към него, а оръжията им заблестяха в зелено, докато се зареждаха за поредния изстрел.

Нова граната се взриви на пътя им и забави напредъка на Ловците. Те стреляха през дима и тътенът на оръжията им отекна в тесния овраг.

Ловците напредваха, нетърпеливи да убиват — и твърде късно осъзнаха, че Главния не е отстъпил, а приближава към тях. Карабината му излая и проби дупки в броните им почти от упор. Те изпищяха и умряха.

Главния последва терена, който постепенно се спускаше на запад. Справи се с двойка пазачи, после откри целта си: проход в масивната постройка, която се извисяваше над него. Човекът видя тъмна, сенчеста врата и се пъхна през отвора. Усети как здрачът се сгъстява около него.

Биохимично променените му очи бързо се приспособиха към тъмнината и той навлезе по-навътре в сградата, поспирайки само колкото да пъхне нов пълнител в карабината си.

 

 

Едно ниво по-надолу Зука ’Замамии се вслушваше внимателно. Някой идваше насам — отчаяните призиви по радиото го доказваха — и му се стори логично да приеме, че това е същият човек, когото бе изпратен да убие. Фактът, че предаването секна сред дрънчене на човешки оръжия доказваше, че бронираният човек е тук.

Но дали щеше да влезе в капана? Елитният внимателно беше вкарал препратките за картографската зала в потока бойни сведения. Ако хората се бяха включили в мрежата с помощта на ИИ от приземения кораб, не биха имали друг избор, освен да пратят на разузнаване този страховит човек.

„Да“, помисли си елитният, когато чувствителните му уши доловиха стърженето на ботуш, приглушеното щрак от зареждането на нов пълнител и тихото простъргване на бронята. „Малко остава.“

’Замамии се огледа наляво и надясно, увери се, че Ловците са заели позиции и се изтегли в скривалището си. В товарния модул присъстваха и други, включително Яяп и отряд грънтове.

 

 

Главния стигна до дъното на рампата, видя извънземните товарни контейнери, които се намираха в средата на смътно осветената зала и осъзна, че сред тях на практика би могло да се скрие всичко. Инстинкт или просто късмет накара сърцето му да се разтупка малко по-бързо, когато опря гръб в стената и се плъзна странешком. Нещо не беше както трябва.

През орнаментирания прозорец се лееше светлина, която позволяваше на спартанеца да види, че отляво има постамент. Той се придвижи в тази посока, усети студена топка да пада в дъното на стомаха му, щом чу движение и се обърна към източника на звука.

Ловецът изскочи от мрака, възнамерявайки да удари Главния с щита си и да го довърши с острите като бръснач шипове. Стабилен поток 7.62 милиметрови куршуми се заби в гръдната броня на извънземния и забави напредъка му.

’Замамии, прикриван от Яяп и грънтовете, избра този момент да се покаже от относителната безопасност на товарния контейнер. Елитният беше уплашен, но твърдо възнамеряваше да скрие това и вдигна оръжието си. Само че Ловецът се намираше на огневата му линия.

После, сякаш битката не бе достатъчно объркваща, вторият Ловец се впусна в атака, удари елитния и го търкулна по студения метален под.

* * *

Яяп, който откри, че седи на пода, тъкмо се канеше да нареди отстъпление, когато един от подчинените му — грънт на име Линглин — се включи в битката.

Това беше много глупаво, тъй като нямаше чиста мишена, по която да се стреля, но пък грънтовете биваха окуражавани да постъпват точно така, когато се колебаят — да откриват огън. Линглин стреля и плазменият изстрел полетя чисто и точно. Улучи втория Ловец в гърба и го тласна напред, така че той се удари в своя обречен събрат.

— Олеле… — промърмори Яяп.

 

 

Главния видя противника си да пада, стреля в гърба му и вдигна отново карабината. Фактът, че вторият Ловец вече бе повален малко го изненада, макар и приятно, и той потърси по какво друго да стреля.

 

 

Без съмнение поразен от размерите на грешката си и ужасен от евентуалните последици, Линглин все още отстъпваше назад, когато огромният, брониран човек вдигна оръжието си и стреля. Яяп усети как кръвта изпръсква бузата му, препъна се, падна по гръб и с две ръце се заоттласква назад в сенките. Нечия ръка сграбчи бойната му сбруя, дръпна грънта във все още отворения товарен контейнер и го удържа на място.

— Тишина! — нареди ’Замамии. — Тази битка приключи. Трябва да доживеем до следващата.

Това прозвуча много добре, може би беше най-разумното нещо, което бе чувал от стотици единици, така че Яяп затаи дъх, докато човекът минаваше покрай отворения товарен контейнер. За миг се запита дали има начин да го върнат обратно в нормална фронтова група. За дребния извънземен войник дори тази задача изглеждаше далеч по-малко опасна.

Спартанецът обиколи помещението с опънати до край нерви, очаквайки продължението на атаката. Но за него нямаше повече работа, освен да се справи с нервите си и тежката тишина, обгърнала залата.

— Добра работа, Главен — похвали го Кортана. — Мини през товарните контейнери. Центърът за охрана се намира от другата страна.

Главния последва напътствията на ИИ, влезе в коридора и го прекоси, за да стигне до зала, в която имаше малко съзвездие светлинки, плуващи в самата й среда.

— Използвай онзи холопанел, за да изключиш алармената система — предложи Кортана и, нетърпелив да свърши работа преди да го е нападнал още някой, спартанецът се подчини. Отново го поразиха странните, почти познати сияйни контролни бутони.

Кортана използва сензорите на бронята да проучи резултатите.

— Добре — заяви тя. — Това би трябвало да отвори вратата, водеща към главната шахта. Сега трябва само да намерим Мълчаливия картограф и картата на Контролната зала.

— Точно така — отвърна Главния. — Освен това трябва и да избегнем попадането в плен на непозната територия, вероятно окупирана от врага, без въздушен запас и без подкрепление.

— Имаш ли план? — поинтересува се ИИ.

— Да. Когато стигнем дотам, смятам да убия до един всички съглашенски войници, които намеря.