Карл Май
Наследниците на Винету (8)

4. „Домът на смъртта“

След закуска палатката бе събрана. Натоварихме прътите надлъжно вместо напреко, защото Како Ото каза, че пътят за Домът на смъртта бил много тесен. На места той водеше така стръмно по надолнището, че скоро не можехме вече да яздим, и трябваше да слезем. Следвахме един тесен, но много буен поток, който си бе издълбал дълбока клисура, спускаща се с многобройни криволичения в дълбините. Никакъв изглед нямахме тук. Бяхме се смъквали така доста над половин час, когато пред нас внезапно изникна един висок, почти гол сипей, който обаче не се състоеше от обичайните малки отломки, а от големи скални късове, сякаш тук преди много столетия се е състояло някакво мощно свличане.

— Ние стигнахме до Домът на смъртта — каза Како Ото, посочвайки скалните отломъци.

— Това ли е? — попитах аз. — Значи под скалите е кухо?

— Да. Те не са се срутили отгоре, а са изкуствено струпани. Елате!

Тя ни поведе около единия ъгъл на скалистото място и ние се намерихме пред една масивна, повече широка, отколкото висока порта с правоъгълна, а не дъговидна форма. Двата странични камъка имаха ширина над два метра. По тях се виждаха добре запазените релефни фигури на вождове, възнамеряващи да пристъпят през портата във вътрешността на храма. Вождовете бяха характеризирани с едно, две или три орлови пера, които носеха в косите. Горният камък беше няколко метра висок. На него бе изобразен съвещателен жертвеник, на който вождовете принасяха в жертва своите амулети.

— Но това изобщо не е никакъв „Дом на смъртта“, нито даже гроб — рекох аз, — а съвещателен храм, в чийто жертвеник са се съхранявали медицините, докато бъдело изпълнено онова, за което са се съвещавали!

Како Ото се усмихна.

— Знам го добре — каза, — ала ние не бива да го казваме на обикновения народ, иначе мястото няма да бъде считано за толкова свещено, както желаят вождовете. Впрочем тук има толкова много мъртъвци, че изразът „Дом на смъртта“ бездруго си е основателен. Веднага ли ще влезем?

— Колко е далеч езерото оттук?

— Само двеста крачки до водата.

— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи. Насам са се запътили не само местни, а и индианци от други краища, които може и да не зачетат възбраната да не се пристъпва това място. Така че преди всичко друго трябва да скрием конете си, без да оставяме някакви следи. Едва когато стане това, ще влезем в храма. И тъй, да потърсим някое място, подходящо като скривалище за нас и конете ни!

— То вече е намерено — каза Како Ото. — Потърсих го още преди да напусна езерото, за да яздя към вас. Елате!

Тя ни поведе на късо разстояние назад и после свърна в една странична клисура, от която се отклоняваше трето вдълбочаване, достатъчно голямо за нашата цел. Имаше и вода, и зеленина. Освободихме конете и мулетата от седлата и оглавниците и им предадохме нашия стар Паперман за пазач. Той беше напълно съгласен „да не лази навсякъде наоколо с нас“. А ние, останалите, поехме обратно към Домът на смъртта.

Със стигането си там обходихме най-напред околността. Не се виждаше следа нито от човек, нито от животно. Ние веднага замитахме с помощта на клони собствените си дири. При спускането си преди малко от хълма на вчерашния ни бивак бяхме стигнали задната страна на постройката. На тази страна се намираше, както вече бе описано, портата. По-рано тя е била напълно скрита от храсти и дървета и никой не е подозирал за съществуването на храма. Едва когато някакъв напуснат, неугаснал лагерен огън обхванал всичко наоколо си и опустошил шубраците, портата излязла наяве и тайната била издадена. И сега все още се виждаха следите от огъня по опушения камънак. Когато стигнахме предната страна на това наглед природно срутване на скали, видяхме пред себе си — на посоченото вече разстояние — да лежат водите на езерото. Следователно струпаните квадри и каменни отломъци се виждаха от езерото много ясно и отдалеч, ала те правеха толкова естествено впечатление, че положително на никого не би му хрумнала мисълта, че се касаеше за изкуствен строеж. Скалистото „срутване“ бе така стръмно и по такъв начин подредено, че бе невъзможно човек да го изкачи. Само по ъглите, където вятърът бе струпал прахоляк, имаше малко зеленина, иначе всичко беше гладък, безжизнен камънак.

Сега можехме да пристъпим към разглеждане на вътрешността. С влизането си през портата се озовахме в едно не особено широко, но много високо помещение с доста чудата архитектура. Представете си един срязан, значи половин купол, опиращ се с правата, отвесно срязана повърхнина в скалите, като конусообразната стена бе изградена от скалните късове на мнимото свлачище. Тази стена следователно се изкачваше не отвесно, а под наклон нагоре. Тя не образуваше гладка повърхнина, а нейните огромни квадри бяха разположени по такъв начин един до друг и един върху друг, че на всеки предно стоящ следваше един заднолежащ. Ето как се бяха оформили ниши, които служеха за съхранението на мумии, скелети или отделни части от кости.

На земята, точно до средата, се намираше един каменен жертвеник. Във вътрешността му, както по-късно забелязахме, имаше кухина, покрита с тежка, гладка плоча. По страничните повърхнини се виждаха двадесет и четири релефни фигури, изобразяващи дванадесет орлови пера и дванадесет здраво сключени ръце. Всяка ръка се редуваше с перо. Стиснатата ръка бе символ на дискретност, фигурите следователно говореха, че до този жертвеник имат право да приближават само вождове, и че всичко, което се обсъжда тук, всяко взето решение, трябва да се държи в тайна. По средата плочата беше черна. При всяко съвещание върху нея е било изгаряно по едно перо. Никакви специални седалки, макар и от камък, никъде не се виждаха.

Осветлението на това необикновено помещение беше почти, бих могъл да го нарека, магическо. Цареше точно отмерен, две трети мрак. Малкото налична светлина навлизаше през квадровия зид. На места бе пропуснат по един квадер и по този начин бяха възникнали отвори, през които намираше достъп дневната светлина. Но зидът беше изключително дебел, така че всеки един от тези отвори наподобяваше по-скоро дълбок ходник, чийто край отдолу не можеше да бъде видян. На това отгоре тези отвори отвън бяха грижливо замаскирани, за да не ги забележи някой откъм езерото. Следователно по-голямата част от светлината се губеше още преди да достигне вътрешността на храма. На подобно тайнствено осветление бях попаднал в няколко египетски фараонски гробници, които наистина бяха много по-ниски. А този храм край „Езерото на смъртта“ имаше такава височина, че ефектът безкрайно се покачваше. Всяка ниша съхраняваше една тъмна, клекнала, едва различаваща се мумия, някой светъл скелет в същото положение или купчина черепи, кости от ръце и крака, без всякаква взаимовръзка помежду си. Останките на някогашни величия! Защото над всяка ниша бе изваяно по едно орлово перо като знак, че тези части от кости някога са принадлежали на вождове.

Въздухът, в който се намирахме, беше добър, понеже отверстията бяха многобройни. Те вървяха нагоре до върха. Следователно съществуваше достатъчно връзка с външната атмосфера. И което на мен се стори най-важно, човек можеше да стигне от един отвор до друг или по-правилно казано от един прозорец до друг. По-точно по-рано е могло, защото от прозорец до прозорец и от ниша на ниша водеха нагоре открити, стърчащи от зида каменни стъпала, които преди стигали до земята. Сега обаче най-долните липсваха. Бяха извадени. Че това е станало наскоро, се виждаше по открилите се повърхнини, които светлееха контрастно на по-тъмната околност.

— Жалко, че тези стъпала сега липсват — обади се Херцле.

— Защо? — попитах.

— Защото на драго сърце бих се качила веднъж там горе.

— Дива коза! — подкачих я аз. Тя обича да се катери. При излетите ни из планините винаги трябва да я държа настрана от опасни за ходене места.

— Я не се преструвай! — отговори. — Много добре те познавам. Никой не желае така съкровено да се изкачи там, както ти. Трябва да надникнеш във всяка ниша. И през всеки прозорец трябва да се измъкнеш навън, за да знаеш какво се вижда оттам. Ще отречеш ли?

— Не. Вярно, преувеличено е да се каже, че искам да надникна във всяка ниша. Но непременно да се измъкна навън през някой прозорец, за това се чувствам направо задължен. Трябва да знам доколко надалеч мога да обгърна езерото с поглед оттук. Може би отгоре се вижда нещо, което иначе няма как да видим.

— Но как ще стигнеш до началото на стъпалата?

— Много просто — ще си направим подвижна стълба.

— Вярно! — изръкопляска ми тя. — Ще си направим стълба, и то веднага!

Излязохме вън. Аз много лесно намерих две дълго израсли върлини, като отрязах и необходимите напречници. Ремъци имаше достатъчно. Скоро стълбата беше готова. Влязохме отново вътре, облегнахме я и започнахме да се качваме. Тя стигаше точно до най-долното от все още наличните стъпала. От него продължихме да се изкачваме — без перила, по откритите, стърчащи от зида камъни, изпълняващи ролята на стъпала. Не беше безопасно. Всеки един от тези камъни трябваше да бъде проверен, преди човек да можеше да му се довери. Така минахме край много ниши, чието съдържание проучвахме. Аз ще се лиша от възможността да опиша тези мумии и скелети. Не ми се нрави да бъда считан за писател, дирещ успехи в сензационни или будещи ужас неща.

Когато стигнахме достатъчно високо, изкачихме се в едно от най-горните прозоречни отверстия. То беше толкова голямо, че можехме да стоим изправени в него, та дори и още по-голямо. Приличаше на ходник. Имахме да направим девет крачки, преди да излезем на открито, Ето как се намерихме високо горе на изкуствено струпаното „срутване“, с поглед, обхващащ една голяма част от езерото. Но бяхме предпазливи; не останахме изправени, а седнахме. Колко лесно можеше да е наблизо някой кайова или команч и като нищо да ни забележи, ако проявяхме лекомислието да се покажем в пълен ръст. И правилно! Имаше не само един, видяхме дори много. Те яздеха по брега на отдалеченото двеста крачки от нас езеро, бавно, мирно и тихо, в индианска нишка — един след друг.

— Това са сиусите на стария Киктахан Шонка — забелязах аз. — Ютите или вече са минали, или тепърва ще минат след тях.

— Значи сме дошли точно навреме — рече Херцле. — Сега сигурно няма опасност?

— За тях — да, но не за нас — отвърнах аз.

Младия орел остана безмълвен, ала Како Ото се обади:

— При това положение трябва да ви напусна. Но ще ми се доверите ли? Ще ми повярвате ли, че няма да сторя нищо, което би могло да ви навреди?

— Ние ти вярваме — отговорих на матерния й език. — Кога ще можем да те очакваме отново?

— Това не зная. Сега отивам да наблюдавам какво ще се случи, за да мога да ви го съобщя по-късно. Ако нямам какво да ви кажа, няма да дойда. Но узная ли нещо важно, ще се върна много скоро. Къде да ви срещна?

— Където поискаш.

— В такъв случай те моля да останеш по възможност там, където са конете. Не се подхвърляй ненужно в опасност! И на първо място не се залавяй да ни подслушваш! Аз ще бдя за вас. Моите очи ще бъдат вашите очи! Вие ще узнаете всичко, което мога да узная самата аз.

Обещах да изпълня желанието й, след което тя си тръгна. А ние останахме горе, за да наблюдаваме червенокожите. Доста време мина, додето отминат сиусите. После дойдоха ютите. Болно ми беше на душата, като гледах как се промъкват насам тези късогледи, изпълнени с омраза хора.

— Кой ще спечели? — попита Херцле. — Те или ние?

— Ние! — отвърнах с твърда увереност. — Нима не виждаш съвсем ясно, че не нашата гибел, а нашата победа минава там край нас?

— От какво да го разбера?

— От тяхната мудност, от стоежа им, от равнодушието им и преди всичко от празните фуражни торби и кобури на седлата.

— Как тъй?

Младия орел също ме погледна въпросително.

Аз продължих:

— Те нямат никакви провизии — нито за себе си, нито за конете си.

— Каквито без съмнение ще получат от своите съюзници — кайовите и команчите.

— Това не променя нещата, защото ще е само временно. Тези възрастни индианци са по-лекомислени, отколкото бяха по-рано като млади. Те мислят само за миналото и са неспособни да проумеят настоящето. Тръгнеха ли по-рано хората на война, правеха го в отделни отряди, но не и от самото начало с численост по хиляда мъже. И тези отряди лесно се прехранваха и издържаха. Имаше бизони за лов и пътят бе поеман по възможност през най-тревистите прерии, които даваха на конете необходимата паша.

Когато и последният от ютите отмина, слязохме, скрихме много грижливо стълбата, така че и от най-зоркото око да не може да бъде открита и се върнахме после при Паперман и конете.

— Како Ото беше тук — доложи той. — Оседла набързо и препусна. Каза, че сте знаели накъде.

Разпънахме сега палатката и се разположихме удобно. Бях решил да изпълня желанието на нашата приятелка и да не се подхвърляме на никаква опасност. При всички случаи беше за предпочитане да останем тук кротко скрити, без да се движим. Така че имах време и възможност да се заема и прегледам завещанието на моя Винету. Отворих пакетите и после целия предобед и следобед Херцле и аз се вдълбочихме в тяхното съдържание. За това съдържание ще говоря на друго място засега искам само да кажа, че подобно нещо никога не бяхме чели, и че съкровището, което се разкриваше пред нас, беше безкрайно по-голямо, отколкото ако се бе състояло от злато и скъпоценни камъни, възлизащи на много центнери.

Привечер се появи Како Ото. Тя съобщи, че вече кайовите, команчите, ютите и сиусите са се събрали, и то на брой четири хиляди души — от всяко племе по малко над хиляда войни. Значи точно както бях предполагал. В предобеда хората се нахранили. Следобеда били проведени различни съвещания. След дълги противоречия накрая се стигнало до единодушие, така че всъщност едно допълнително съвещание на вождовете щяло да бъде излишно, ако то като заключителна церемония не представлявало венецът на всички действия.

— Значи това съвещание на вождовете ще се състои? — попитах аз.

— Да — отговори приятелката.

— Кога?

— В полунощ.

— Ако можех само да присъствам, без да бъда видян! Тогава постоянно угрижената Херцле побърза да се намеси:

— Не! От тая работа нищо няма да стане! Прекалено опасно е!

— Как тъй опасно?

— Ако те спипат, свършено е с теб! Аз като твоя жена трябва да гледам преди всичко поне жив да ми останеш!

Како Ото се усмихна. Това сторих и аз, запитвайки Херцле:

— Но ако се окаже, че не е опасно?

— Тогава идвам с теб, за да проверя нещата! Не е изкуство да си уестман като ерген. Но да буйстваш все още като уестман, когато вече от дълго си женен и имаш жена със себе си, това на всеки разумен мъж ще лежи възможно по-далеч от мисълта! Ако ние жените поискаме някой път някого да подслушаме, тутакси ще се вдигне врява до Бога. Но когато господа мъжете пълзят из гората, за да подслушват индианци, те твърдят тогава, че това било, първо, необходимо и второ, числяло се към дързостта на геройството. За случая аз имам една много добра идея, която прави това опасно подслушване напълно ненужно.

— Каква?

— Како Ото взема участие в съвещанието на вождовете и после ни казва какво е било говорено.

Тук аз се изсмях високо и отвърнах:

— И тая идея наричаш ти добра? Тя е толкова глупава, че няма накъде повече! Никога едно женско създание не е имало право да взема участие на едно такова събрание на вождове!

— Наистина ли? Това е позор! Но ние при всички случаи трябва да знаем за какво ще се съвещават! Как да я подхванем тая работа?

Приятелката се усмихна още веднъж и отговори:

— Вие ще присъствате на това събрание.

— Ние? Двамата? — попита бързо Херцле.

— Да.

— Мисля, че като жена нямам право!

— Това ще стане тайно. Никой няма да ви види. Вождовете именно ще дойдат в Домът на смъртта. Медицинманът на команчите го поиска и медицинманът на кайовите се съгласи с него. Те твърдят, че Домът на смъртта още преди хилядолетия е бил съвещателен дом на предводителите и сега, след неговото откриване, трябвало отново да бъде такъв. Същевременно да бъдел и гробница за вождовете. Влизането на жени се забранява под страх от незабавно смъртно наказание, на обикновени воини — също, освен ако придружават вождовете като прислуга.

— Но това е отлично! — възкликна Херцле. — Значи те ще дойдат към полунощ?

— Да, малко преди това, защото церемонията трябва да започне точно в полунощ.

— В такъв случай ние ще се появим своевременно, може би още в единадесет!

— Но ти все пак не! — обадих се аз.

— Защо? — поиска да знае тя.

— Та нали току-що чу, че достъпът на „жени“ е запретен с незабавно смъртно наказание! Това за мен е прекалено опасно! Аз като твой мъж трябва да гледам преди всичко поне жива да ми останеш! Следователно се чувствам задължен да ти заявя, че в тази нощна авантюра ти си напълно изключена!

— Охо! Аз отказвам да се подчиня! Не си ли вземеш обратно заявлението, то отивам от място в Домът на смъртта и се скривам там до полунощ, та да ви подслушам вкупом — и индианците, и вас!

— Къде ще се скриеш?

— Още не знам.

— Но то трябва да се знае!

— Предварително ли?

— Разбира се! Много е лесно да се каже: ще се скрия. Но да се намери подходящо място, това изисква размисъл, който не бива да дойде прекалено късно. Ние още не знаем колко души ще се явят.

— Аз знам — намеси се Како Ото. — Ще дойдат Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Токайхун и Тангуа — четиримата върховни вождове, после двамата медицинманери на кайовите и команчите и освен това по петима подглаватари от всяко от четирите племена. Ще присъстват също така и няколко обикновени воини, за да носят необходимите дърва за огньовете и Тангуа, който не може да върви. Всяко племе ще запали свой собствен съвещателен огън. А огънят за всички ще бъде подкладен на жертвеника, който ще приеме медицините на върховните вождове, докато бъдат изпълнени постановките, взети на съвещанието.

— В такъв случай можем да приемем — продължих аз, — че ще бъдат налице най-малко тридесет души. Къде и как ще се разпределят, това не знаем. Следователно в долната част на Дома, на пода, няма нито едно единствено място, което да е достатъчно сигурно, че да не се забележи. И изобщо там няма никакъв предмет, зад който бихме могли да се скрием. Единствено жертвеникът се издига там и те ще се съберат около него.

— Тогава ще се скрием горе! — извика Херцле. — С помощта на подвижната стълба! В нишите, в отдушниците, в прозоречните ходници!

— Съвсем правилно! — кимнах аз. — Но помисли ли и за огньовете?

— Трябва ли? За какво?

— За какво? Ама че въпрос! За да не се задушиш или най-малкото да не се издадеш с бухане и кашляне! Ще горят пет огъня — четири племенни и един жертвен. Тези огньове ще се подхранват с дърва, съчки и тем подобни. Всичко това ще създава такъв пушек и дим, особено ако те не са съвсем изсъхнали, че там горе, където се тъкмиш да се качиш, изобщо няма да се издържа, освен ако намерим някое място, където димът и пушекът да не ни достигат.

— Мислиш ли, че има такова?

— Надявам се. Долу действително не можем да се скрием, трябва да сме горе. Но не твърде високо, защото тогава няма да можем да чуем нищо. Необходимо е да се съобразим с посоката на вятъра и течението. Портата и всички прозоречни отверстия стоят отворени. Течение следователно ще има повече от достатъчно. Но на коя страна? Имаме още близо час до стъмване. Да отидем бързо до Дома и да запалим един огън, за да видим накъде ще се отвява димът.

— И да вземат, че да ви спипат! — предупреди Паперман.

— Няма да дойде никой — увери Како Ото. — Можем без всяка грижа да го сторим.

И тъй, предложението ми беше прието. Отправихме се към древната постройка, събирайки пътем достатъчно сухи дърва за провеждане на планирания опит. Стълбата беше отново измъкната. Когато огънят пламна, Паперман остана долу да го подклажда, а ние четиримата се качихме горе да наблюдаваме създаденото от топлината движение на въздуха и изтеглящия се пушек. По този начин открихме най-подходящите места и слязохме да угасим огъня и унищожим грижливо всяка следа. После се върнахме обратно на лагерното място. Како Ото се сбогува с нас. Докато жена ми ни приготвяше вечерята на лагерния огън, ние изляхме с помощта на наличната меча лой и разсукана памучна връв няколко малки свещи, които щяха да са ни необходими, за да не бъде в пълен мрак небезопасното ни изкачване по висините на Дома. Защото си беше рисковано да се катериш по откритите, стърчащи от зидарията каменни стъпала, които нямаха и следа от перваз или парапет, без ярко осветление. На всяко подхлъзване щеше да последва неминуемо падане. Ето защо исках да се кача само с Младия орел. Херцле в случая бе направо излишна, още повече че от преговорите, които естествено щяха да се водят на индиански, нямаше да разбере нищо. Но тъкмо защото съзнаваше опасността, тя настояваше да ни придружи, тъй като бе загрижена повече за мен, отколкото за себе си, и хранеше убеждението, че в нейно присъствие ще бъда по-предпазлив, отколкото без нея.

Когато наближи единадесет, потеглихме, оставяйки на Паперман указанието, в случай че не се върнем до утрото, да провери внимателно какво ни е задържало в Домът на смъртта. Взехме със себе си и револверите, макар изобщо да не вярвахме, че ще се наложи да ги употребим. С пристигането си в Дома запалихме трите свещи. Изкачването бе по-трудно, отколкото бях предвиждал, и то заради стълбата. Нуждаехме се от нея, за да стигнем до най-долното стъпало и понеже бе невъзможно да я оставим опряна — нали щеше да ни издаде, — трябваше да я мъкнем с нас нагоре. Аз се изкачвах начело, после следваше Херцле и накрая Младия орел. Държана почти хоризонтално от мен и него, стълбата представляваше за моята жена нещо като движеща се с нас предпазна решетка, за която в случай на нужда тя можеше да се хване. Бавно, много бавно стигнахме горе, но благополучно. Тикнахме там стълбата в дълбокото прозоречно отверстие, така че напълно изчезна, угасихме малките, кажи-речи напълно недостатъчни свещи и излязохме през отверстието на открито върху изкуственото скално свличане.

По небето над нас грееха ярки звезди. Струящата от него светлина бе достатъчна да ни разкрие езерото като матовосребриста повърхнина, лежаща в сенчестата рамка на крайбрежния храсталак. Не бяхме чакали кой знае колко и ето че той се раздвижи там отпред. Зададоха се силуети — бавно, поотделно, един зад друг. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно ги различавахме. Чертите на лицата, разбира се, не. А и силуетите не бяха с резки контури. Но че бяха индианци, в това нямаше никакво съмнение. Виждахме и носилката, на която бе носен вождът на кайовите. Тя се състоеше от едно покривало, закрепено между два пръта. Други носеха наръчи дърва и съчки. Изброихме тридесет и четири души. Почакахме, докато последният изчезна във вътрешността на Дома и се промъкнахме и ние вътре. Пред нас се стелеше непроницаем мрак. Седнахме.

От недрата долу се долавяше тайнствен шум, повече нищо. Никой не говореше, не се разнасяше нито възглас, нито заповед, команда Изглежда всичко е било уговорено предварително в най-големи подробности. Неочаквано някъде се появи искра, после още една и още една. Искрите се превърнаха в пламъчета, пламъчетата се разраснаха в пламъци, а пламъците — в ярки огньове. Огньовете бяха четири и образуваха квадрат, в чиято среда се издигаше жертвеникът. Около тези огньове лагеруваха фантастични индиански групи — вождът на всяко племе край своя отделен пламък. Димът се заиздига нагоре, ала той не ни безпокоеше — изчезваше през отворите на срещуположната страна. Сиянието от огньовете също се заизкачва нагоре и колкото по-високо, толкова по-неприятен и тайнствен ефект създаваше. При играта на пламъците ти се струваше, че не само долу, а и тук горе всичко се движи — нишите, мумиите, скелетите, разбърканите купчини кости. Херцле посегна към ръката ми, стисна я конвулсивно и ми прошепна:

— Колко призрачно, да, призрачно! Почти се боя!

— Искаш да се махнеш оттук? — попитах.

— Не, не! Та такова нещо никога вече няма да има, никога! Представи си, все едно сме в Ада!

Картинното й изразяване не беше несполучливо, но аз бих предпочел да кажа: в Чистилището. Онова, което щеше да се решава там долу беше грях, да, но то нямаше да води непременно до обричането на вечни мъки. Та нали ние самите бяхме тук, за да му придадем един по-добър край, един щастлив завършек. Аз възприемах фигурите там долу не като потомци на отминали хилядолетия, а като освободените души на онези прастари времена, събрали се тук за последното пъклено дело, в чието лоно трябваше да се търси и разбере освобождението от мрака. Докато ме занимаваха тези мисли, прозвучаха първите изговорени до този момент думи:

— Аз съм Аваттовавх, медицинманът на команчите. Аз казвам: полунощ е!

И един втори глас се присъедини:

— Аз съм Онто тапа, медицинманът на кайовите. Призовавам преговорите да започнат!

— Да започнат! — извика Тангуа.

— Да започнат! — извика Токайхун.

— Да започнат! — извика Тусага Сарич.

— Да започнат! — извика Киктахан Шонка. И сега не можехме да различаваме чертите на лицата на споменатите. Виждахме само техните фигури и слушахме гласовете им като от някакъв вече непринадлежащ към земята, отвъден свят. Тогава шаманът на команчите пристъпи към жертвеника и заговори:

— Аз стоя пред свещеното хранилище на медицините. В храма на нашия стар, прочут брат Тателах Сатах виси исполинската кожа на отдавна измрелия вече сребърен лъв, на която се вижда записано следното: „Съхранявайте вашите медицини! Бледоликият идва насам през Голямата вода и необятните прерии, за да ви отнеме медицините. Ако той е добър човек, това ще ви донесе благодат. Зъл човек ли е, във всички ваши биваци и за всички времена ще се разнася горък плач.“

След това до жертвеника приближи и шаманът на кайовите и заговори:

— Но до тази кожа виси и кожата на големия боен орел, на която се вижда записано: „После ще се яви един герой, когото хората наричат Младия орел. Той ще прелети три пъти около Планината на медицината и после ще кацне, за да ви върне онова, което бледоликият ви е отнел.“ Аз ви питам, вас, върховните вождове на четирите съюзени племена, искате ли да останете верни на решенията, които бяха взети днес сред вас?

— Искаме — отговориха четиримата.

— И сте готови да вложите тук вашите медицини като залог, че ще сторите всичко, за да ги изпълните?

Прозвуча високо и четирикратно „Да“.

— Тогава ги донесете тук и ги предайте!

Те го сториха. Дори Тангуа нареди да го отнесат до жертвеника, за да може собственоръчно да предаде амулета си. Киктахан Шонка се оплака, докато връчваше своя:

— Това е само половината. Другата половина се изгуби по път, когато Маниту извърна своите очи от мен. Дано той обърне лика си отново към мен, за да не ми се изгуби и тази половина! Товарът на моите зими ме притиска към гроба. Трябва ли да се появя отвъд смъртта без медицина и навеки да бъда изгубен? Дори само заради спасението от тази гибел, съм принуден да сторя всичко, за да удържа онова, което днес обещах!

Плочата беше вдигната от жертвеника и после, когато амулетите изчезнаха в утробата му, отново захлупена. След това струпаха отгоре дърва и съчки и ги подкладоха, но не по наш, а по индиански маниер, така че възникна малък огън, обхващащ само краищата на прибутваните от време на време дървета. Това беше „Огънят на съвета“, който сега започна. А той беше много тържествен. Подет бе с церемониалното изпушване лулата на мира. Въпреки проведените предварително съвещания се държаха много обстоятелствени речи. Би било може би интересно да ги предам тук буквално. Няколко от тях представляваха истински шедьоври на индианското ораторско изкуство. Но липсата на място не ми позволява да бъда толкова обстоен, както бяха тези индианци. Достатъчно е да се каже, че от нашето убежище разбирахме много ясно всичко, което се говореше. Не пропускахме почти нито дума. Резултатът от преговорите бе следният:

Четирите племена запланираха нападение над лагера на апачите и техните приятели на Маунт Винету. С това нападение трябваше да се осуети проектираното превъзнасяне на Винету. Едновременно с това се надяваха да влязат в притежание на голяма плячка и на всичките съкровища, стичащи се сега в този лагер. А те бяха най-вече нъгитс и други благородни метали, дарявани доброволно или от цели племена, кланове и сдружения, или от отделни личности. Възнамеряваха да останат още няколко дни тук, при Тъмната вода, за да си отпочинат от дългата езда, след което да потеглят за мястото, наричано Долината на пещерата. Тази долина се намирала, както бе казано, в близост до Маунт Винету и предлагала сигурно скривалище дори за един толкова голям брой войни. От това скривалище щяха да нападнат после те апачите и техните съюзници.

От висша важност бе за нас един особен момент, който подслушахме. Четирите съюзни племена имаха сред апачите свой човек, нагърбил се да ги осведомява за всичко, да ги подпомогне в подготовката на удара и да им посочи най-подходящото време за изпълнението му. Този шпионин и предател беше толкова по-опасен, понеже не се числеше към обикновените, без значение люде, а беше член на комитета, поради което знаеше всичко и се радваше от всички страни на особено доверие. Този човек беше мистър Антоний Пейпър, с индианското име Окихтшинча и патешката походка. Да узнаем това, бе от особена стойност за нас. За съдействието му бил обещан значителен пай от плячката, чийто размер обаче не бе загатнат. Върховните вождове изглежда се бояха да се изразят по-ясно по този пункт пред подглаватарите. В тази връзка бяха споменати и братя Ентърз, които нямало да получат каквото им било обещано, защото то трябвало да бъде изплатено на този Антоний Пейпър, комуто също не смятали да дадат възнаграждението, тъй като то трябвало да бъде платено на двамата Ентърз. Във всеки случай тук се касаеше за една голяма мерзавщина, за каквито човек не говори с удоволствие. Предполагах, че след като бъдат измамени във възнаграждението, ще изчезнат завинаги и тримата, както Пейпър, така и Ентърз.

Когато церемонията приключи, съвещателният огън на жертвеника бе угасен от двамата шамани. Те изгребаха пепелта от плочата и отстъпиха няколко крачки назад от жертвеника. След това шаманът на команчите поде с тържествен тон:

— Колкото пъти загасва свещеният огън над медицините, толкова пъти трябва да се повторят думите на сребърния лъв: „Съхранявайте вашите медицини! Бледоликият идва насам през Голямата вода и необятните прерии, за да ви отнеме медицините!“

А шаманът на кайовите добави:

— Колкото пъти загасва свещеният огън над медицините, толкова пъти трябва да се повторят и думите на големия боен орел: „Ще се появи герой, когото хората наричат Младия орел. Той ще прелети три пъти около Планината на медицината и ще кацне после, за да ви върне онова, което бледоликият ви е отнел. След туй душата на червената раса ще се пробуди от своя хилядолетен сън и каквото е било разединено, ще се превърне в обединена нация и велик народ!“

От този момент никой повече не проговори, но хората останаха седнали, докато огньовете полека-лека догоряха и накрая изчезна и последната мъждееща искра. После индианците потеглиха. Те напуснаха Дома точно така, както бяха дошли — бавно и тихо, поединично, един подир друг. Погледите ни ги проследиха, докато стигнаха водите на езерото и се разклониха на две страни. Херцле пое дълбоко, дълбоко дъх.

— Каква вечер! Каква нощ! — продума тя. — Никога няма да го забравя, никога! Какво ще правим сега?

— Ще слезем долу и ще извадим медицините — отговорих аз.

— Имаме ли това право?

— Всъщност е забранено. Над тях тегне смъртта. Никой индианец не би дръзнал да ги вземе. А за нас това е просто повеля на необходимостта.

Младия орел чу всичко, но не взе отношение по въпроса. Запалихме отново трите свещи, взехме стълбата и заслизахме бавно и извънредно предпазливо. Стигайки долу, ние пристъпихме към жертвеника. Тогава Младия орел попита на матерния си език:

— Наистина ли искаш да ги вземеш?

— Да, непременно — отговорих аз. — В моята ръка те са мощ, и то голяма благодатна мощ.

— Зная го. Но аз съм индианец и ми е известно значението и неприкосновеността на медицините, положени на такова място. Знаеш ли какво ми повелява моят дълг?

— Да. Ти трябва да ми попречиш да ги докосна. Длъжен си да употребиш дори сила. Но аз да не би да имам намерение да се отнеса с тях като несвещени, да ги унищожа?

— Не. Няма да го сториш. И ти си Олд Шетърхенд, а аз едно момче. Една битка с теб би означавала моята смърт. Въпреки това аз те моля за разрешение да поставя едно условие!

— Позволено ти е.

— Щом ти искаш да си бледоликият на сребърния лъв, който идва, за да ни вземе медицините, то нека аз бъда младият индианец на бойния орел, който трябва да се спусне от Маунт Винету, за да върне на своите братя медицините!

— Способен ли си да го сториш?

— Ако ти искаш, да!

— Да летиш?

— Да.

— Три пъти около планината?

— Да.

Това беше един съвсем особен, може би дори велик миг! Този мрак! Това зловещо място! Един бледолик в старческа възраст! Един високонадарен, дързък индианец в изпълнената с най-големи надежди младежка възраст! Двамата стоящи един срещу друг при жертвеника, с малки, нищожни свещи в ръка, чиято оскъдна светлина се поглъщаше от мрака още на две-три крачки! Той говореше за летене. Уверяваше, че е в състояние да го стори, и то с глас, с тон, изключващ всяко съмнение! Той имаше предвид физическо летене. Аз обаче мислех в същата степен и за един духовен полет, който той, символът на своята подмладяваща се раса, е трябвало да направи, щом искаше да й върне загубените в течение на хилядолетията „медицини“. Но аз му имах голямо, горещо, бих казал, свещено доверие.

— Вярвам ти! — отговорих. — Сега ги вземам. Но ще ти ги дам веднага щом ги поискаш.

— Ръката ти!

— Ето я!

Подадохме си ръце.

— Вземи ги в такъв случай! — каза той и посегна към плочата, за да ми помогне да я избутам настрани.

Тя беше още гореща. Аз взех амулетите от разкрития жертвеник. После бутнахме плочата в предишното й положение и след като угасихме свещите, напуснахме Дома и се отправихме обратно към бивака. Стълбата взехме с нас, за да не се превърне впоследствие в наша издайница. Престоят ни при Тъмната вода се считаше вече за приключен. Колкото и кратък да бе той, ние можехме да бъдем доволни от неговите последици…