Карл Май
Наследниците на Винету (12)

4. Победа

Стигнал в жилището на „Пазителя“, аз се отправих към спалнята му. В съседно разположеното пасифлорно помещение в момента бе тихо. Ето защо отворих вратата внимателно. Точно когато го сторих, прозвуча гласът на Олд Шуърхенд:

— Да, вярно, той беше по-велик, много по-велик от всички нас! Много по-велик, отколкото си мислехме!

— И след това е ставал още по-велик и по-велик, без ние да забележим! — изрази съгласието си Апаначка.

— Как стоят нещата с вашата скулптура? — попита Атъбаска.

— Тя е твърде малка, прекалено малка за него и дори да я построим още толкова висока! — извика Колма Пуши. А Ашта-майка прибави:

— Ние не искаме образ от камък! Искаме самия него, самия него в сърцата си! Неговите прекрасни думи, които току-що бяха прочетени, трябва да прозвучат в душата на нашата нация, непрестанно да звучат, за вечни времена!

Тогава ме видяха при отворената врата.

— Идваш тъкмо навреме! — поздрави ме Тателах Сатах. — Ние направихме пауза, не можехме да продължим — така дълбоко бяхме покъртени. Четохме описанието му за твоята победа над него и после неговата победа над всички вождове на апачите. Неговият голям обрат от бойните мисли към миролюбивите мисли, от омразата към любовта, от отмъщението към прошката. Това възвиси всички ни. Той вдигна завесата. Сега видяхме какво се намира зад нея и зад нашите незначителни дела. Това разтърси дори Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете му…

— Не разтърси — подметна Янг Апаначка, — а направи зрящи, макар и още не съвсем. Едно було падна. Дали ще падне и друго, ние не знаем. Казва ни се, че нашето изкуство било повърхностно, изкуство без душа и мисъл, точно като картината ни. Ние ви каним утре вечер да сте наши гости при водопада. Там ние ще опитаме да оживим камъка чрез светлина. Удаде ли ни се — добре, не ни ли се удаде…

— Ще се удаде! — прекъсна словото му Янг Шуърхенд, уверен в победата.

Видях, че неколцина се канят да възразят, и побързах да взема думата:

— Да изчакаме!

— Да, нека изчакаме! — съгласи се с мен Апаначка. — Но дори и да се постигне целта, то това ще е само един оживен рауди, един рауди, изстъпил се за атака с револвер в ръка. А хората тук имат един друг, един истински Винету, който притежава дух, душевност и благородство, и изисква от нас дух, душевност и благородство. Така като него трябва да се стремим и ние нагоре, ние, цялата негова раса. Той ни взема със себе си; той буквално ни тегли нагоре.

Казвайки това, посочи портрета на Винету, който бяхме дали на Тателах Сатах. Този го бе закрепил тук в пасифлорното помещение, а от двете му страни беше поставил фотосите на Марах Дуримех и Абу Китал, човекът на насилието. Това направило на присъстващите когато дошли и го видели голямо, дълбоко впечатление и това впечатление несъмнено бе дало своята дан днешното четене да предизвика такова необикновено въздействие. Всъщност четенето трябваше да продължи, ала веднъж престанали, хората не можеха да си подсигурят необходимия вътрешен покой. Ето защо Олд Шуърхенд предложи за днес да се приключи, още повече че от негова страна имало още, много неща да се подготвят за утрешния важен ден. Ние се съгласихме. След това всички си тръгнаха и при Тателах Сатах останахме само аз и Херцле.

— Днес бе ден на голяма победа — каза старият шаман. — Когато дойдоха и видяха вашия възнасящ се след смъртта Винету, съдбата на каменния образ бе предрешена. Дори двамата млади художници заедно с бащите си и Колма Пуши не можеха да не се поддадат. А те са честни. Не лъжат. Утре ще опитат при Воаловия водопад да спасят своята идея, ала още от днес чувстват твърде добре, че даже най-големите усилия ще са напразни. Ти се отправи с Паперман към каменните кариери. Връщаш се толкова късно. Това навява предположението, че не сте яздили напразно.

— Действително — отговорих. — Резултатът е повече от задоволителен, макар и не радостен. Научихме твърде много. Например, че двамата медицинманери на кайовите и команчите са избягали.

— Уф, уф! — възкликна той уплашено.

Херцле беше не по-малко изненадана. Аз продължих:

— Това още не е най-лошото. Идва и по-лошо. Да седнем. Ще разкажа.

Съобщих, каквото имах да съобщавам. Когато свърших, Тателах Сатах каза:

— Навярно бих изпаднал в по-голяма угриженост, ако не виждах, че си толкова спокоен! Защо не го разказа, когато вождовете бяха още тук?

— Трябваше ли да го знаят? Нуждаем ли се от тях? — попитах. — Аз имам навика да не прехвърлям на другите онова, което мога сам да свърша.

— Мислиш, че можеш да се оправиш сам?

— Да.

— С всичките тия четири хиляди неприятели?

— Да.

Той ме изгледа вторачено, поклати глава и продължи:

— Сега проумявам във Винету нещо, което не можех да проумея, когато беше още жив, а именно неговото неизразимо доверие в теб. Днес самият го изпитвам това доверие. Та кажи сега, какво мислиш да предприемеш срещу всичко, което ни грози?

— Най-простото, което може да съществува — ще им преградя пътя в пещерата! Ще ги затворя после в Долината на Пещерата, докато се принудят да молят за милост от глад. Ще взема вождовете им в плен, за да ги използвам като заложници. Колко въоръжени „винетуси“ имаш на разположение?

— Днес над триста. До утре могат да станат петстотин, а по-късно и повече.

— Това е предостатъчно. Засега ще се нуждая може би само от двадесет и към тях нашия верен Инчуинта. Сега отивам вкъщи да се преоблека, понеже още нося индианското облекло. После ще дойда пак и ще се спусна с тях оттук в пещерата, за да поставим по такъв начин сталактитите, че като дойдат двамата медицинманери с отрядите си, да не могат да се оправят.

— А ако все пак открият пътя, който се тъкмиш да скриеш от тях? Ако отстранят камъните, както си ги отстранил ти?

— Това би могло да стане най-много на широкия път, чийто изход при Воаловия водопад аз обаче така ще препреча, че да не могат да излязат. С това за днес и утре всичко ще е подготвено. За затварянето на враговете в долината има време и другиден.

Наканих се да си вървя, ала Херцле тепърва имаше да уреди още нещо. С други думи, помоли стария Пазител на Великата медицина за разрешение утре да го фотографира. Кажи-речи се изплаших. Това беше дързост, каквато аз никога не бих си позволил. Но той се усмихна добродушно и попита:

— Мога ли да знам за кого или за каква цел ще е предназначена снимката?

— Това е тайна — отговори тя с неотслабваща дързост. — Но една мила, добра и много полезна тайна, която ще достави голяма, много голяма радост.

— В такъв случай ми е невъзможно да отхвърля на скуав на моя брат Шетърхенд нейното „Мило, добро и много полезно“ желание. Нека дойде, когато поиска — аз съм готов.

Когато си тръгнахме, аз я попитах за каква цел й е необходима фотографията. Тя отговори:

— Кажи, кой е меродавната личност тук на Маунт Винету — ти или Тателах Сатах?

— Напълно естествено той!

— Хубаво! Той се задоволи да пита, без да получи отговор. Ти повече ли искаш от него?

— Да.

— С какво право?

— Кажи, кой в нашия брак е меродавната личност — аз или Тателах Сатах?

— Напълно естествено той! — засмя се тя.

— Well! При това положение съм принуден да се откажа! Аз съм победен! Можеш да си запазиш тайната!

— И сега ще сляза с теб в пещерата?

— Не.

— Защо не?

— Първо, там долу няма да си от полза, и второ, аз вече не съм достатъчно меродавен да ти изпълня това желание. Не мога да сторя за теб нищо повече, освен да ти кажа „лека нощ“.

— Което ми нанася тежко оскърбление! Знаеш ли, предпочитам да споделя с теб фотографската си тайна и да имам правото после да те придружа. Защото няма да мога да заспя, знаейки, че ти си долу.

— Добре! Съгласен! И тъй? Тайната?

— Искам снимката на нашия прочут стар приятел за прожекционния апарат.

— По кой начин?

— Нали вечерта образите на двамата художници трябва да се появят на водопада от двете страни на паметника. Аз имам същата идея за нашия възнасящ се Винету със снимките на Тателах Сатах и Марах Дуримех от двете страни. Какво ще кажеш?

— Идеята е добра, много добра. Но ще имаш необходимост от разните му там апарати, лещи…

— Което е налице, всичко е налице! — пресече ме бързо тя.

— Къде?

— При инженера, с когото вече говорих.

— Мислиш ли, че ще го стори?

— С удоволствие!

— И нищо няма да издаде преждевременно?

— Определено нищо! Гарантирам.

— В такъв случай съм съгласен.

— И сега ще ме вземеш в пещерата?

— Да. И бездруго сега съм задължен да сторя всичко, което заповядаш!

Когато отидохме след известно време отново при Тателах Сатах, Инчуинта вече стоеше в готовност със своите двадесет мъже. Бяха снабдени с няколко инструмента и достатъчно факли. Отворихме плочата на стълбището и слязохме в ходника, който ни поведе надолу. Със стигането си там навестихме най-напред мястото, където тесният път се отклоняваше от широкия. Тук си бяхме разчистили пространство, отстранявайки сталактитите. Сега те бяха отново донесени и поставени на предишните им места, домъкнахме и множество други късове, които натъкмихме по такъв начин, че вече бе невъзможно да бъде открита маскировката на пътя. От горе до долу ходникът бе изцяло запълнен; и то по такъв естествен начин, че мисълта за изкуствено вмешателство изглеждаше изключена.

По време на тази работа аз огледах мястото, което преди ми се беше сторило подозрително. Вместо една пукнатина по тавана вече имаше няколко. На пода лежеше цял куп нападали каменни отломъци. И дъжд от стрит варовиков синтер се процеждаше непрекъснато от зеещите цепнатини. От време на време се чуваше тих, но остър режещ шум, както при триене на две парчета стъкло. Звучеше злокобно. Тук и там някъде си, където човек не би могъл да надникне, нещо прокънтяваше, сякаш скалите пращят и падат от високо камъни. Всичко това пораждаше несигурно, тревожно чувство. Трябваше да полагам големи усилия, за да остана мирно и тихо на мястото си. Гнетеше ме постоянната тревога, че из един път ще бъда смазан, и бях радостен, когато най-сетне работата ни приключи, и можехме да се отдалечим. И същото се отнасяше не само за мен, защото Херцле каза, докато вървяхме:

— Слава Богу че отмина! Такова безпокойство изпитвах напоследък.

— Защо? — попитах.

— Защото нещата изглеждаха така, като че всичко тук ще се срути!

— И ти ли си имала това чувство?

— Още с идването ни. Не ти казах нищо, за да не те тревожа. Какво има горе над нас?

— Най-вероятно тежката статуя на Винету. Поне аз така мисля. Не мога точно да кажа. Тогава тя извика:

— Ей, тя се проваля!

— Тихо, тихо! Никой не бива да го чуе!

— Значи затова, затова стои наклонена?

— И се накланя все повече и повече!

— Смяташ ли катастрофата за възможна?

— Почти неминуема!

— Кога?

— Времето не може да се определи. За да може човек да го стори, трябва внимателно да изследва скалната подложка. Но се надявам това да се случи едва по-късно, не още през тези дни.

Де да знаех колко скоро предстоеше ужасяващото събитие, нищо нямаше да може да ме възпре да предупредя очакваните тук четири хиляди воини. Върнахме се по тесния път до мястото, където се отклоняваше стръмната пътека за Дяволския амвон. Маскирахме и барикадирахме и този проход така, че на никой не можеше да хрумне да търси тук някакво скрито отклонение. Продължихме после нагоре до започване изкачването към пасифлорното помещение. Преградихме и тук също така старателно, но не отдолу, а отгоре — та нали трябваше да се намираме зад преграждението, за да можем да се върнем в Замъка. Когато стигнахме там, зората наближаваше да се сипне. Тателах Сатах не беше тук. Затворихме тайното стълбище и се разделихме с индианските си придружители, за да си приберем вкъщи и поспим няколко часа.

Когато се събудихме, Инчуинта вече стоеше в очакване да доложи, че братя Ентърз са отдавна тук и желаят да говорят с нас. Казахме му да ги доведе и ги посрещнахме радушно. Те изглеждаха смутени. Не знаеха как да започнат. Тогава аз ги улесних с въпроса:

— Идвате да ни кажете, че тази вечер трябва да умрем?

Сега се изплашиха, ала аз спокойно продължих:

— Двамата шамани са избягали. Те възнамеряват да доведат четирите хиляди врагове през пещерата, за да ни нападнат. Работниците имат готовност под предводителството на Нигъра да се присъединят към тях. След като пристигнат зад водопада, червените ще дадат сигнал с изстрел. Веднага щом се разнесе изстрелът братя Ентърз трябва да убият мен и жена ми, а работниците да се нахвърлят върху вождовете и другите наши приятели!

Те ме гледаха вторачено и безмълвно. Не казаха изпърво нито дума, толкова голямо бе изумлението им.

— Е? — попита Херцле. — Как ви се харесва тая работа? Признавате ли, или ще го оспорите?

Тогава Себюлън отговори:

— Да оспорим? Не! Та нали дойдохме тъкмо това да ви кажем и да ви предупредим. Само сме смаяни, че вече знаете всичко. И то така точно! Пък трябваше да бъде най-дълбока тайна!

— Тайна! Pshaw! — намесих се аз. — Всяко важно нещо ние винаги знаехме навреме, и то много по-добре от вас. Навярно сега най-сетне сте го проумели! И ние го знаем. Знаем дори че решихте снощи в кантината, когато Тусага Сарич и Токайхун си бяха заминали, да дойдете тази заран тук и да ни разкажете всичко.

— Как е възможно? Не сте могли все пак да се сврете под масите или столовете!

— О, не! Изобщо не бе необходимо да се подхвърляме на такива неудобства! Хората, явяващи се наши неприятели, ни го разказаха сами. Бъдете радостни, че имате честни намерения! Защото ако не беше такъв случаят, вие тази вечер щяхте да сте първите, паднали под нашите куршуми.

— О, що се отнася до това, то сигурно не бихме се почувствали зле да знаем, че утре ще сме мъртви! За нас щастлива звезда няма. Това е проклятието, което синовете наследяват от баща си.

— Не проклятието, а благословията! — възразих.

— Как тъй? — попита той.

— Благословията се крие в това, да поправиш стореното, и да можеш по такъв начин да избавиш баща си.

— И вие вярвате ли го, мистър Шетърхенд?

— Да.

— Наистина ли? Наистина ли? Моля ви, кажете ми искрено!

— Твърдо и наистина!

— Слава Богу! В такъв случай значи все пак има още някаква цел за нас! Занапред ние ще живеем с нея! Следователно сега вие знаете, че довечера трябва да се навъртаме край вас?

— Да.

— Ще ни го позволите ли?

— С удоволствие.

— И без да проявите мнителност?

— Ние сме убедени, че имате честни помисли.

— Бог да ви благослови за тези думи! Някаква заповед да имате за нас?

— Засега още не. Може би довечера. Вероятно изобщо няма да се стигне до битка. Нападението при всички случаи ще бъде предотвратено.

— Но внимавайте с Нигъра, независимо как ще потръгнат нещата. Той люто ви мрази. На вас приписва цялата вина. Ако има избора дали да ви прати един куршум, или не, той несъмнено ще ви прати два! Сега трябва да вървим. Чакахме дълго, пък нали не бива никой да знае, че се мяркаме насам.

Те се отдалечиха.

— Така ми е жал за тях, безкрайно ми е жал! — продума Херцле. — Те са съвсем различни отпреди. Бих искала пред тях да лежи един истински, заслужено щастлив живот!

Когато седнахме после за окъснялото си кафе, появиха се на посещение две особи. Бяха скуав на вожда Пида и Тъмнокосата, нейната сестра. От само себе си се разбира, бяха посрещнати сърдечно. Херцле сложи още веднъж кафе, за да се включат в закуската ни. От тях узнахме, че снощи пристигнали жените на команчите и кайовите. Те веднага се присъединили към жените на сиусите, за да наложат гласовете си при съвещанията за паметника. Тази сутрин всички те се отправили към постройката, в която двамата млади художници експонираха панорамата и модела на Винетувата статуя. Напусналия съвсем разочаровани. Онова, което се показвало там нямало нищо общо с великолепния Винету, когото хората обичат и почитат, докъдето звучат езиците на червените народи. Не! Този Винету, когото тук видели, те не одобряваха. За него не искали и да знаят. Дошли, за да ми го кажат веднага.

Но сега се касаело да ми направят още едно съобщение, което било далеч по-мъчно. Просто не знаели как да го подхванат, та да ме предупредят в достатъчна степен, без да извършват предателство спрямо собствените си воини. Вдъхнах им кураж, обяснявайки, че вече знам всичко. Казах им, че четирите хиляди индианци днес ще потеглят през голямата пещера, за да доведат до изпълнение безумния план на старите съзаклятничещи срещу нас вождове. Това спомогна да проявят максимална откровеност. Научих, че Пида, техният мъж и девер, препуснал тази заран към Долината на пещерата, защото бил избран да командва подземния поход. Сега нещата стояли за тях по следния начин: Победи ли той, аз ще загина, а победя ли пък аз, то това ще сполети него. В тоя си сърдечен страх те счели, че ще е най-добре да ме навестят и да ми се доверят. Обещах им дискретност и им дадох уверение, че нито на мен, нито на Пида ще се случи нещо лошо. Когато ни напуснаха след известно време, те се бяха успокоили напълно.

След това Херцле се запъти да фотографира Тателах Сатах и аз я придружих. След снимките тя ни напусна. Нещо я теглеше към инженера. А ние направихме една разходка до стражницата, за да навестим Младия орел. Той изглежда бе уведомен за идването на нашия достопочтен приятел и закрилник, защото ни викна, когато стигнахме там, от височината на покрива си:

— Елате горе! Всичко е готово. Моят „Орел“ е завършен!

Влязохме в кулата и се изкачихме по немалкото стъпала до равния покрив. Там стоеше на четири нозе едно голямо, подобно на птица творение с разперени мощни криле и две опашки. Двете тела съединяваха шии отпред в обща орлова глава. Те бяха изплетени от лека като перо, но извънредно здрава тръстика. Какво съдържаха, не се виждаше, най-вероятно моторът. В останалото апаратът се състоеше от почти безтегловни, ала неразкъсваеми и с голяма товароспособност материали. Опашките бяха много чудато оформени. Между телата беше закрепена удобна седалка, предлагаща място за двама души. Имаше разни телове, чието предназначение не се разбираше от пръв поглед, но човек можеше да се досети, че служат за командване и управление на голямата птица. Освен Младия орел тук бяха още нашият стар Паперман и Ашта, по-младата.

Не ми е позволено да давам описание на апарата, но мога да уверя, че когато Младия орел ни обясни всичко, ние двамата — Тателах Сатах и аз, до такава степен се бяхме убедили в сигурността и надеждността му, че у нас веднага се породи желанието час по-скоро да се възползваме от него.

— И той лети, лети! — увери Паперман. — Аз лично го видях!

— Кога? — попитах.

— Заранта — отговори, — когато всичко живо още спеше и бяха налице само първите следи на зората. Защото никой не биваше да види. Аз дойдох горе да помагам. Тогава Младия орел се качи на седалката и издърпа някаква жица. Веднага нещо в двете тела оживя. Птицата започна да диша. Още някакъв тел и опашките се разпериха. Крилата се раздвижиха. Два, три маха и птицата се издигна. Напусна покрива на кулата и полетя в простора, високо над равнината. Изкачваше се все по-високо и по-високо, направи завой, понесе се обратно и се спусна плавно, без удар, отново на покрива.

— И това е вярно? Наистина вярно? — попитах Младия орел.

Той ми кимна усмихнато. Усмивката не беше горда; но безкрайно щастлива! Тателах Сатах зарея от покрива поглед към далнините.

— Елате! — прозвуча едва след дълго от устата му. Той тръгна по стълбите да слезе от кулата. Като се озовахме долу, ни поведе през високостеблената гора. Крачеше начело, а ние го следвахме. Никой не продумваше. Заведе ни до едно място на планината, от което можехме да погледнем насреща към езерото и надолу към Воаловия водопад. От другата страна на езерото се извисяваше възбог катедралоподобният, главен масив на Маунт Винету, а зад него се виждаха могъщите купени на съседните гиганти, сред които един така гордо и стръмно възвишаваше своя връх, така остро и отвесно, сякаш никога не би позволил на някое човешко същество да стъпи на връхната му част. Посочвайки към него, старият каза:

— Това е Планината на кралските гробове. Преди расата на индианците да се разпадне на незначителни племена, тя е била управлявана не от малки вождове, а от могъщи императори и крале, и всички те били погребвани на лежащата високо над облаците платформа на тази планина. Гробовете са иззидани от камък. Всички заедно образуват един мъртъв град с улици и площади, по които няма следа от живот и движение. Те съдържат не само тленните останки на покойните владетели, а във всяка гробница лежат — непокътнато съхранени, в златни сандъци — книгите за всяка година от управлението на този, който тук е намерил своето последно жилище. Тук следователно са погребани не само всички велики владетели на червената раса, а цялата нейна история и всички преписки и документи от нейното дълго, хилядолетно минало. Но никой не може да се добере до тях. Никой не може да се изкачи горе. Когато последният крал бил погребан, хората унищожили скалния път, който водел нагоре до кралските гробове, така че за никой смъртен вече не било възможно да стигне до тях. Трябва да има наистина някаква стръмна съседна пътека, която не била унищожена навремето с него, ала никой досега не е съумял да я намери. В една от най-старите ми книги е записано, че съществува ключ за тази пътека, но той се намира високо горе на Планината на медицината, точно в подножието на последната, най-висока скална игла, под един камък с формата на половин кълбо. „Младия орел“, когото червените мъже от дълги, дълги години чакат, ще прелети — както пише на кожата на големия боен орел — три пъти около планината и ще спре при този камък, за да го вдигне и извади ключа. Удаде ли се това, то Планината на кралските гробове ще може да бъде изкачена и хрониките и документите на отмрелите престари времена ще могат да надигнат своите гласове, за да разбулят тайните на своето минало.

Той погледна нагоре към онази скална игла, в чието подножие би трябвало да лежи ключът. Погледна и насреща към планинския купен, на който лежаха погребани червените императори и крале. После продължи:

— Всичко това знаех. В гърдите ми се бе обединил целият палещ копнеж на нашата раса. Седях си пред вратата и ето че пред нозете ми се приземи от високите простори дръзкото момче, принудило могъщата птица да го принесе над бездната на смъртта отсам на сигурната земя. От този момент то бе наречено Младия орел. То ли беше предвещаният, предизвестеният? Вярвах в това. Взех го при себе си. Възпитах го. Беше сродник на моя Винету. Заложих в сърцето му копнежа да се научи да лети. Когато чух, че в Калифорния са направени първите летателни опити, реших да го пратя при бледоликите, за да научи летенето от тях. Той отиде и стори каквото бях желал така силно от него. Сега се върна. Твърди, че е станал летец. Казва, че бил изобретил някакъв собствен орел, на чиито криле човек можел да разчита. Аз му вярвам, защото той е моят пръв и най-старши винету и никога от устните му не е излизала някоя невярна дума. Въпреки това го питам днес, сега, в този важен миг: Решаваш ли се да полетиш там нагоре и погледнеш дали наистина е налице камъкът, под който е скрит ключът към гробовете на кралете?

Младия орел отговори незабавно и с крепка увереност:

— Не само се осмелявам, но то е даже лесно, много лесно.

— И кога можеш да го извършиш?

— Веднага щом пожелаеш. Сега или по-късно. За мен е без значение кое време ще определиш.

— В такъв случай сега още не. Днешният ден е насочил вниманието си към нещо друго. Но аз ти благодаря за твоята твърда увереност. Тя ме прави крепък в моята вяра за бъдещето! Ние ще отворим гробниците на мъртвите императори и крале. Ще намерим книгите и душата на нашата раса, която дреме в тях, ще се пробуди от хилядолетния си сън. Тя ще израсне и стане голяма, както са станали големи душите на другите раси, и никой вече няма да ни попречи да се доберем до висините, определени ни от Маниту за жилище.

От мястото, където се намирахме, погледът ни достигаше, както вече казах, долу до Воаловия водопад. Сега видяхме там Херцле с инженера и няколко индианци, които носеха фотографската апаратура. Тя се намираше следователно в пълна деятелност и изглежда беше спечелила инженера. А ние се върнахме до кулата и оттам в Замъка, където за моя изненада заварих да ме чакат Олд Шуърхенд и Апаначка.

— Не се учудвайте, че ни виждате у вас — заговори ме първият. — При вас ни води една неясна, но както изглежда, извънредно важна работа. Познавате ли така наречения Нигър, който държи работническата кантина?

— Видях го веднъж — отговорих.

— Говорихте ли с него?

— Не.

— Значи не сте го оскърбявал?

— Никога.

— Въпреки това той таи ужасна омраза към вас. Защо, навярно можете сам да се досетите. Той стои на наша страна. Ние следователно не можем да го гневим. Но той е един крайно необмислен, сприхав и брутален тип и изглежда сега се кани да отиде твърде далеч в ненавистта си към вас. Преди малко беше по един делови въпрос при нас и по тоя повод заговори за вас по начин, който ни разтревожи. Каза, днес бил последният ден от живота ви; щели и други да се простят с живота; днес щяло да си покаже кой е повелителят и господарят на Маунт Винету. Изглежда се беше напил. Досега ние го смятахме за верен, ала тези приказки събудиха у нас съмнения. Дойдохме да ви предупредим. Явно нещо се мъти срещу вас, но за съжаление не успяхме да разберем какво.

— Благодаря ви! — отговорих. — Аз вече съм предупреден.

— Вярно ли? Това ни радва! Вие сте си все старият! Винаги знаете повече от нас! Та, кажете, правилно ли е предположението ни? Предприема ли се нещо против вас?

— Не само против мен, а и против вас.

— Наистина ли? Какво?

— Канят се и мен, и вас, изобщо всички ни да пречукат. Уведомен съм за всичко и не възнамерявах да говоря, преди да е отминало всичко, но понеже сте честни спрямо мен, вашия противник, ще ви се доверя.

Разказах им почти всичко, което знаех. Може да си представи човек какъв беше ефектът. Те поискаха веднага да потеглят с всички налични сили към Долината на пещерата, за да последват враговете в пещерата и да ги изколят там вътре. За щастие не бях споделил, че познавах устройството и изходите й. Костваше ми големи усилия да ги успокоя и да изтръгна от тях обещанието, че ще оставят ръководенето на нещата единствено в мои ръце. Едно обаче не съумях да предвардя, именно, че поискаха да се втурнат веднага към кантината, за да заставят Нигъра да даде обяснение и арестуват персоната му. Това много лесно можеше да сложи черта на всичките ми сметки и ето как се принудих да яздя с тях, та да предотвратя поне онова, което би могло да се предотврати.

Когато минахме по време на тази езда край Воаловия водопад, там кипеше извънредно оживена дейност. В приготовленията за предстоящото тази вечер празнично осветление бяха ангажирани всички сили. Хвърляйки проучвателен поглед на новозабитите стълбове, ми се стори, че статуята вече стои значително по-наклонена отпреди, и като че скелетата се бяха наклонили още повече. Не казах обаче нищо.

С пристигането си при кантината заварихме Херцле с инженера. Те фотографираха. Присъстваха и двамата Ентърз. Те седели, както по-късно научих, в кантината и излезли да позяпат. Точно когато слязохме от конете при тях, от постройката се измъкна Нигъра. Олд Шуърхенд и Апаначка се заеха с него. Започнаха без всякакви встъпления и церемонии.

— Дойдохме да те арестуваме! — каза Олд Шуърхенд. — Идваш ни тъкмо навреме!

— Да ме арестувате? Мен? — запита Нигъра. — Бих желал да видя типа, който ще я свърши тая работа! Мога ли да запитам защо?

— За театъра, който трябва да се разиграе довечера.

Човекът се уплаши, ала бързо се окопити. Не направи ни най-малък опит да отрече. Изсмя се високо и извика:

— За това, че искам да ви отърва от вашите противници, се каните да ме арестувате? Well! Такава ли ви е благодарността?

— Мислиш, че ще ни измамиш? — попита Апаначка. — Ние много добре знаем, че не се касае само за нашите противници, а и за самите нас! Не само те, но и всички ние трябва да бъдем изколени! Знаем го!

— От кого?

Очите на Нигъра мятаха искри, когато зададе този въпрос. Отговори Апаначка:

— Да не би Токайхун и Тусага Сарич да не бяха при теб снощи, а? И не е ли било говорено достатъчно ясно за онова, което трябва да се случи? Не седяха ли при вас и двамата Ентърз?

Апаначка извърши непростима грешка. Последиците се явиха мигновено. Нигъра мушна ръка в джоба, навярно за револвера. Извиси ръст, изгледа ни един подир друг, изстрелвайки със свистене думите през зъби:

— Значи предадени! Всичко предадено! Но нищо не вреди! Каквото има да става, ще стане!

Херцле беше побързала да застане до страната ми. Смяташе, че съм в опасност. Двамата Ентърз също бяха приближили. Оня ги изгледа с дълбоко презрителен поглед и продължи:

— А вие знаете ли кой го е издал? Вие, вие, вие! Защото двамата вождове няма да се издадат сами, я! Всъщност би трябвало на мига да ви застрелям! Но вие идвате едвам на второ място! На първо място стои това чуждоземно, немско куче с неговата скуав, който веднага ще…

Той измъкна рязко револвера от джоба, запъна го и го насочи към мен и жена ми. В същия миг бе сграбчен от двамата Ентърз, така че не успя да стреля. Олд Шуърхенд и Апаначка също наизвадиха револвери. Херцле застана пред мен, за да ми служи като щит, ала аз я избутах зад себе си и я предупредих:

— Без глупости! Няма да ни се случи нищо!

Нигъра опита да се отърси от братята, но те го държаха здраво.

— Няма да стреляш по Олд Шетърхенд, стреляй по-добре по мен! — извика Хариман Ентърз.

— Нито пък жената ще улучиш, не нея, а мен! — пригласи Себюлън.

В този момент на Нигъра се удаде да освободи десницата си.

— Тъй да бъде, добре! — изрева. — Значи по-напред вие двамата, с което ще се отърва от вас! Но после толкова по-сигурно другите двама!

Той отправи светкавично дулото към Себюлън и после към Хариман. Изстрелите изтрещяха. Незабавно се разнесоха и други два изстрела — от револверите на Апаначка и Олд Шуърхенд. Куршумите пронизаха исполина в средата на челото. Той се извъртя наполовина, започна да се олюлява и рухна на земята с двамата Ентърз, които бяха улучени в гърдите. Апаначка и Олд Шуърхенд се хвърлиха бързо към него да обезвредят смъртните му конвулсии. Херцле коленичи до Себюлън и Хариман. Само че двамата си бяха добре улучени. Хариман отвори още веднъж очи.

— Аз бях ваш „винету“, от онази вечер на Нъгит Тсил — прошепна той. — Простено ли ми е?

— Всичко, всичко! — отговорих.

— Също на баща ми?

— И на него!

— Тогава… умирам… радостен!

Само тези думи пошушна. Сетне беше мъртъв. Себюлън лежеше неподвижен, но клепачите му потрепваха. Той също беше попаднал във владение на смъртта. Херцле плачеше. Погали го леко по страните. В същия миг той отвори внезапно очи, понадигна се на лакти, изгледа я и запита с привидно съвсем крепък глас:

— Вие плачете, мисис Бъртън? А аз съм толкова щастлив!

Усмихна се и притегли със сетни сили ръката й до устните си.

— Прочетете името под моята винету-звезда! — помоли.

Тя кимна. След кратка пауза той продължи с все по-затихващ глас:

— Вярвате ли… че моят баща… сега е избавен… избавен?

— Вярвам — отговори тя.

— Тогава… Слава Богу… не е все пак напразно… напразно!

Отпусна се назад и се изпъна. Беше починал и той.

Изправихме се. Исполинският Нигър лежеше мъртъв, с изцъклени очи между жертвите си.

— Трябваше ли да се случи това? — попита Херцле.

— Не! — отвърнах почти гневно.

— Да, не трябваше — съгласи се Олд Шуърхенд. — Можехме да го избегнем. Прекалено прибързани бяхме ние, безразсъдни!

— Както толкова често, както толкова често в по-ранните времена — вметнах аз, тъй като ми бе невъзможно да сдържа съвсем упрека си.

Те го понесоха спокойно.

— Сега какво ще последва? — попитах. — Смятате ли, че сте ликвидирали съзаклятието на работниците със смъртта на техния предводител? Или точно тази смърт ще доведе до по-скорошно избухване на онова, което искахме да предотвратим?

— Хм — изръмжа Олд Шуърхенд смутено. — Вярно, правилно! Какво да правим?

Те се спогледаха, ала не намериха отговор на въпроса.

— Колко време ще мине, докато дойде тук една дузина от вашите похоним-команчи? — осведомих се аз.

— Ако отида да ги доведа, най-много четвърт час — отговори Апаначка.

— Още никой не знае какво се е случило тук. Работниците сега са по кариерите и край водопада. Идете да доведете верни хора, които да отнесат и скрият временно Нигъра. После ще се разнесе слух, че е застрелял в разпра братя Ентърз и е избягал заради наказанието. Така работниците няма да знаят как стоят нещата и следва да се очаква, че ще се държат спокойно.

— Това е идея! — одобри Олд Шуърхенд. — Тръгвай бързо и доведи хората!

Разпореждането се отнасяше за Апаначка, който незабавно препусна, и след малко повече от десетина минути доведе команчите. Те вързаха мъртвия Нигър на един кон и се отдалечиха с него. Двама останаха при застреляните братя като почетна стража.

Херцле беше дълбоко потърсена. Тя поиска да се прибере. Придружих я до Замъка, който напусна едва следобед — когато се бе поуспокоила, — за да продължи с услужливия инженер фотографските си студии. Прибра се едва привечер и извести, че хората вече започнали да се появяват на тържествения плац край Воаловия водопад. След храна слязохме и ние с Пазителя на Великата медицина и Младия орел. Паперман, Инчуинта и други бяха избързали напред.

Тателах Сатах беше уговорил с мен всичко необходимо и дал съответните разпореждания. Работниците щяха да останат край паметника. Обикновените зрители биваха препращани към големия плац пред статуята, която можеше да побере хиляди хора. Този плац се изтегляше назад до двата „дяволски амвона“, които имаха право да заемат само вождовете и вторите вождове. Между работниците и зрителите имаше една тройна редица „винетуси“, въоръжени до един с револвери, и имащи грижата да се справят с работниците, ако на ония им хрумнеше да действат по плана на Нигъра и четиримата съюзени вождове.

За отбелязване е, че в хода на днешния ден беше пристигнал първият керван коли, с чиято помощ щеше да се продоволства от железницата очакваното тук човешко множество. С тези коли бяха пристигнали същевременно няколко дружини нови Маунт-Винету пилигрими, които бяха узнали за своя най-голяма радост, че още тази вечер ще имат щастието да видят грандиозно осветената статуя на техния обичан Винету. Те сега също бяха тук и ето как стана, че „зрителната зала“ можеше да се окачестви като „препълнена“. Вождовете бяха разпределени, както вече споменах, около и на „дяволските амвони“, и то по следния начин: Вляво от коларския път се издигаха амвоните 1 и 2, вдясно амвоните 3 и 4. Който се намираше на амвон 1, чуваше какво се говори на амвон 3. Който се намираше на амвон 2, долавяше всичко, за което ставаше дума на амвон 4. И също така обратното: звукът от 1 стигаше до 3, звукът от 2 отиваше до 4. Тъй като желаех да чуя всичко, което щяха да си говорят враждебните на нас четирима вождове и привържениците им, бях наредил да ги отведат на амвон 3, докато ние имахме претенции за амвон 1. Вярно, те също можеха да чуят всичко, което ние си говорехме, ала ние го знаехме, така че бе необходимо да казваме гласно само онова, което искахме да чуят, а всичко друго тихо да шепнем. От амвоните 2 и 4 беше зает само 4; 2 бяхме запазили празен за нас.

Когато стигнахме празничния плац, той беше изпърво оскъдно осветен, но не с петрол, а с електричество, също фенерите. При голямото количество произвеждано тук електричество това беше извънредно удобно и евтино. Хората ни направиха място да отидем до нашия амвон 1. Той беше същият, от чието подножие водеше тайният път към пещерата. Там бяхме посрещнати от приятелските вождове. Всички бяха тук, дори и столетникът Ават Ниах. Бях наредил да им кажат да не вземат да стъпят на амвона, а временно да останат в подножието му. Те го бяха сторили, без да знаят причината. Побързах сега да им я съобщя. Как само се удивиха, когато чуха, че се касае за разгадаване на тази стара, легендарна тайна! Казах им да се качат сега на амвона, ала да говорят там съвсем тихо, като държат ръка пред устата си; аз пък ще отида да поговоря с нашите противници. Всяка дума щеше да се чуе тук.

Тръгнах. Старият Киктахан Шонка вече седеше със съмишлениците на амвон 3. Този амвон беше обграден от един отряд въоръжени „винетуси“ — аз бях наредил така. Казах им да гледат на всички седящи горе като на пленници и да не пускат никого от тях да се отдалечава без мое специално разрешение. След това се качих горе.

— Олд Шетърхенд! — извика старият Тангуа, който едва сега ме видя и разпозна.

— Да, аз съм — отговорих високо.

— Идвам да ви съобщя нещо важно, за да не чакате напразно. Знаете, че Нигъра, вашият съюзник, избяга?

— Знаем — отговори Токайхун. — Но той не е наш съюзник.

— Такъв е! — заявих аз. — Снощи стоях до отворения прозорец на кантината, когато обсъждахте с него и двамата Ентърз плана за тази вечер!

— Уф, уф! — извика той уплашено. Аз продължих:

— Сега Ентърз са мъртви, мъртъв е и той. Олд Шуърхенд и Апаначка го застреляха!

— Уф, уф! Уф, уф! — прозвуча наоколо.

— А Пида, който е яздил към Долината на пещерата, за да поведе четирите хиляди сиуси, юти, кайови и команчи през пещерата към водопада, няма да дойде да ни нападне. Ние му преградихме пътя и ще го вземем в плен с всичките му воини.

— Уф, уф!

— А комитетът ви е разпуснат! Братя Ентърз ми донесоха подписания от вас документ. Цялата ваша шашма и домогването ви до моя живот са ми известни! Наказанието ще последва! Вие сте пленени! Мястото е обкръжено от нашите „винетуси“. Те имат заръка да не ви пускат. Всеки, който се осмели да избяга, ще бъде мигновено застрелян!

Сега вече никой не отговори с възглас. Бяха изплашени до смърт. Четиримата „господа от комитета“ също се намираха тук с тях. И те останаха притихнали. Никой от тях не продума. В този момент земята под нас като че се залюля. Почувствах го и чух едно късо, но остро хрущене и вибриране под себе си. Трябваше да побързам да се махна оттук.

— Чувате ли? — попитах. — Това беше гласът на пещерата, в която се намират вашите нещастни воини! Те са изгубени!

След тези думи слязох незабавно от амвона и побързах да отида там, където ми бе мястото. Всеки се беше изплашил от разлюляването на земята. В този миг прозвуча силният глас на Олд Шуърхенд. Заповяда да се започне осветяването. Инженерът се подчини и включи прожекционния апарат. Статуята на Винету се освети като ден и от двете й страни се появиха върху огледалото на Воаловия водопад многократно увеличените лица на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка. Дали Олд Шуърхенд беше очаквал акламации? Не последваха никакви. Всеки остана смълчан. Лишената от глава статуя не направи ни най-малко впечатление, а портретите на двамата млади художници имаха толкова малко характерност и толкова малко духовност, че всекиму бяха напълно безразлични. Стигнах сега до моя амвон. Дадох знак на присъстващите да не вземат да се разприказват високо и попитах тихо:

— Чухте ли всичко?

Те кимнаха.

— Също треперенето на земята?

— И това — отговори Херцле шепнешком и с ръка на устата, за да задържи звуковите вълни да не тръгнат по пътя към елипсата.

— Катастрофата май не иска да чака — продължих. — Предполагам, вече се започна!

Отново се прогърмя в земята. Някъде като че нещо се срути. Тогава гласът на Олд Шуърхенд проехтя за втори път. Инженерът изключи апарата и завъртя дръжката на електрическия превключвател, фотосите изчезнаха, затова пък започнаха да светят всички осветителни тела — големи и малки, от най-малката ференова крушка до огромните кълба горе по устремилите се нависоко пилони. Но и това не направи никакво впечатление. Светлината беше студена, а каменната статуя си остана все същата. Хората я бяха видели през деня и сега не виждаха нищо друго.

И все пак! Аз я видях другояче, аз! Видях, че още повече бе политнала на една страна, и то значително, толкова значително, че Херцле сграбчи изплашено ръката ми и нашепна:

— За Бога! Тя рухва, тя рухва, статуята! И едва го беше казала, под нас се затътна, забумтя, загърмя. Статуята се наклони наляво, залитна напред и се изви надясно. Под нас се разнесе гръмотевица… грохот, целият свят се канеше да се продъни…

— Бягайте, бягайте! Спасявайте се! — зареваха работниците, като се втурнаха от статуята.

Едва бе станало това и последва едно неописуемо бумтене, едно трополене, пращене, трещене, гърмене, експлозии, екот, бучене, тътнеж… Земята се разтвори. Зейна бездна. Статуята се завъртя бавно около себе си с целия колосален постамент и изчезна в дълбините с гръм, от който едва не се спукаха тъпанчетата ни. И не само статуята, а и всичко, което се намираше наблизо — скелетата, прътите, гредите, пилоните с осветителните тела, всичко, всичко бе увлечено с нея. В следващия миг се възцари най-дълбок мрак. Хиляди гласове се обединиха в един-единствен крясък на ужас. После за няколко секунди настана безмълвна тишина, от която се извиси само отчаяният глас на стария Тангуа:

— Пида, Пида! Моят син, моят син! Той е изгубен.

После хиляди гласове отново се надигнаха. Съединиха се във врява, реване и крещене, което звучеше, сякаш цялата тая огромна тълпа внезапно бе обезумяла. Никой не искаше да остане на мястото си. Всичко живо се юрна да излезе от долината. Та нали катаклизмът можеше да се повтори и да продължи да се разпространява. Нашите вождове също бяха се смъкнали набързо от амвона и се съвещаваха припряно какво да правят или разпоредят. Само трима останахме горе, именно Тателах Сатах, Херцле и аз. Старият шаман помоли:

— Не давай никой да се качи! Нека само ние тримата чуем какво ще се говори отсреща на другия амвон.

— Не ние тримата, а само вие двамата — отговорих аз. — Сега нямам време да подслушвам. Въпросът е да се спаси каквото все още е възможно да се спаси!

Пратих Инчуинта и Паперман до Замъка да донесат факли. Аз пък потърсих Олд Шуърхенд и инженера, за да питам дали е възможно да пуснат отново електрическо осветление. Те обещаха да го сторят — електрически кабел и осветителни тела имало предостатъчно. После възложих на шестима от дванайсетте апачески главатари да препуснат въпреки нощния мрак с хората си към Долината на пещерата и възможно най-бързо да ми докладват как стоят нещата там. И едва го бях сторил, опасността наближи в нов облик. Водопадът вече не изчезваше напълно в дълбините. Срутилата се земна и скална маса бе засипала оттока и водата сега се покачваше във възникналата огромна дупка все по-високо и по-високо. Нямаше да мине много и тя щеше да наводни долината след което вече нямаше да е възможно да се спасят оттук затрупаните в пещерата хора. За щастие нещата не стигнаха толкова далеч. Мощта на водата бе по-голяма от тежестта на земните маси. Покачващите се талази, за които изглеждаше, че се канят да образуват езеро, започнаха да мелят, да се въртят и гъргорят. Бяха си намерили нов път. Образува се главозамайващо въртяща се фуния, която изчезна с водата в глъбините и повече не се появи.

От Замъка дойдоха Инчуинта и Паперман. Носеха исканите факли. Взех към двамата споменати още неколцина благонадеждни винетуси и слязох с тях незабелязано от другите в ходника, излизащ под амвона, факлите бяха запалени не още отвън, а едва вътре. Сетне последвахме водещите надолу стъпала. Видяхме, че трусът бе стигнал дотук. От стените и тавана на ходника бяха нападали камъни — толкова повече, колкото по-нататък отивахме. Често бяха толкова много, че трябваше да ги разчистваме, за да можем да продължим пътя си. Ето защо напредвахме бавно. Там, където нашият ходник излизаше на другия, водещ към пасифлорното помещение, нещата изглеждаха доста зле. Към струпаните от нас сталактити, се бе добавило голямо количество друг камънак, така че се нуждаехме от близо час, докато си прокараме свободен път. Оттук поехме към мястото, където тесният път се съединяваше с широкия, излизащ зад водопада, следователно към точката, където бях забелязал на потона първата пукнатина и роненето на скалата. То беше затрупано, напълно затрупано; не можехме да отидем чак до него. Затова пък видяхме две персони, които седяха една до друга на земята и не се помръднаха, когато наближихме. Край тях се търкаляше половин факла. Бяха двамата избягали шамани, марширували през пещерата начело на четирите хиляди неприятели. Те не се раздвижиха и едва ни познаха. Ужасът и изживения смъртен страх бяха им объркали разума. Гледаха пред себе си вторачено, изпълнени със страх, и ние с много мъка ги накарахме да проговорят. Костваше ни много време и големи усилия да сглобим от обърканите им отговори какво се бе случило. След като оставили конете под надзор в долината, навлезли пеша в пещерата. Тъй като имали време, напредвали бавно. Когато катаклизмът настъпил, намирали се точно при края на широкия ездитен път, за щастие не в центъра, а до периферията на района на разрушението. Преминала силна въздушна вълна, която угасила всички факли. Стените затреперили, земята се затресла, таванът запращял. Много, мнозина били ранени от срутващите се камъни. Настъпила страшна паника. Хората ударили на бяг. Но накъде? Едните напирали напред, другите — назад. Всичко живо крещяло и ревяло. Един-друг се събаряли. Въртели се и се тъпчели едни-други.

Внезапно реката пресъхнала. Скоро обаче отново дошла с толкова по-голяма сила. Това е било, когато там горе бе започнало да възниква езеро, но което бе изчезнало с въртоп. В пещерата се образувала мощна, висока вълна, която заляла всичко и заплашвала да отнесе всеки, ненамерил здрава опора. Тази преливна вълна имала такава сила, че помъкнала надолу големи, тежки скални късове, и ги струпала при изхода в голямо количество. Възникнала непроходима бариера, която направила бягството на червенокожите обратно към откритата долина невъзможно. Следователно пещерата долу била напълно задръстена, така че едва и водата можела да се оттича. И тъй, на индианците оставал за спасение единствено пътят, водещ нагоре. Онези от тях, които побягнали назад, се върнали и занатискали нагоре. Но нали и там пътят бил затрупан. Огромните маси, срутили се там, оставили свободна само една малка, тясна пролука, която трябвало да се изследва предпазливо доколко далеч и накъде води. Заели се да го сторят двамата шамани и тъй като огнивата били овлажнели, много трудно им се удало да запалят една факла. Пролуката се оказала проходима, ала едва се минавало. Двамата водачи поискали да се върнат, за да уведомят своите, когато се разнесъл нов гръмотевичен трясък. Земята потреперила и целият район се раздвижил, като че се канел да се срути. Двамата се втурнали в безумен ужас напред да се спасят, докато паднали по едно време един връз друг, и не владеейки вече мислите си, останали чисто и просто да си седят на земята, додето сме дошли и сме ги намерили.

От това ми стана ясно, че спасението на затрупаните бе възможно единствено нагоре, но не и откъм излаза на пещерата в долината. Трябваше да се доведат работници с кирки, лопати, светлина и разните други необходими там неща. И тъй, принудихме шаманите, които искаха да останат да си седят, да се изправят и тръгнат с нас. Върнахме се по ходника на открито при Дяволския амвон, където на инженера и хората му междувременно се бе удало да прекарат ново, напълно достатъчно осветление. Уловил шаманите за ръце, аз ги поведох към амвона, на който седеше пленен с другарите си Тангуа.

— Спасени! — извика той, разпознавайки двамата. — Спасени! Това са водачите! Щом те са отървали живота, значи и Пида, синът ми, не е мъртъв!

Не отговорих, бутнах ги към него и се отдалечих да обсъдя с Олд Шуърхенд спасителната операция, защото в негово подчинение се намираха работниците, от които се нуждаехме. Тези хора вече не мислеха за размирици. Лесно склониха да слязат в пещерата и да прокопаят път през срутилите се маси. Тук електрическата светлина се оказа от голяма полза. С помощта на наличните кабели бе прокарана съвсем удобно в ходника, така че мъждивите и пушещи факли станаха напълно излишни. Работата започна. Беше много трудна и не безопасна. Касаеше се да се отстрани огромна скална маса. За какво време щеше да стане това възможно, не можеше да се каже; трябваше да се чака. Тателах Сатах също слиза на няколко пъти в пещерата лично да наглежда работата. Но иначе предпочиташе да си седи кротко на своя амвон, откъдето можеше да обзира и наблюдава всичко. Най-интересно му бе да слуша от седалището си съвсем ясно всяка дума, изговаряна от неприятелските вождове. Беше слушал през цялото време и се канеше още дълго да слуша. Тук той не само надникваше зад кулисите на всичко премълчано, но добиваше и ясна представа за въздействието, което катастрофата бе оказала на всеки един от тези хора.

Херцле получи много работа. Тя се подготвяше заедно с Ашта, Колма Пуши и другите червени приятелки за посрещането на спасените. От тях сигурно мнозина бяха ранени. Би трябвало да се държи сметка дори за мъртви. Трябваше да бъде утолен и гладът. Имаше да се помисли за много неща и много неща да се свършат. Не след дълго всички налични жени на Маунт Винету бяха въвлечени в оживена дейност. Мъжете също нямаха право да почиват. Ние не можехме наистина да ускорим спасението на застрашените, защото то си вървеше по своя сигурен, спокоен път, но трябваше да вземем решение за съдбата на четири хиляди души, да се грижим за подслона и прехраната им, и по възможност да ги превърнем от врагове в приятели. Тази метаморфоза на враговете в приятели впрочем вече беше в много добър ход — не само при подчинените, но и много повече горе при началниците. Забелязах го за своя радост, когато отидох веднъж тази нощ при Олд Шуърхенд и Апаначка, увлечени в разговор със синовете си. Идването ми изглежда най-напред ги смути, ала Олд Шуърхенд бързо преодоля това чувство и каза:

— Хубаво, че идвате точно сега, мистър Шетърхенд, когато имаме миг на спокойствие. Тъкмо обсъждахме дали ви дължим едно открито признание, или не. Аз съм на мнение, че ви го дължим. На вас и на чудесния Тателах Сатах, комуто толкова много мъка и ядове причинихме. Съжаляваме много. Кажете му го, моля ви!

— Да, кажете му го, моля ви! — додаде Апаначка. — Ние на драго сърце сме готови да оправим нещата. Тая работа с гигантския паметник беше една голяма заблуда от наша страна! Вашите лекции оказаха голямо, дълбоко въздействие. А каквото въпреки това бе останало от тази заблуда, то бе сметено, когато видяхме творението си да изчезва внезапно в земята. И признаваме, бяхме си го заслужили! Вярно, това е един горчив урок. Нашите синове го заплатиха с една солидна част от своето артистично самочувствие, а що се отнася до нас, двама бащи, изразходвахме за тая работа суми, които не са незначителни, и които за съжаление трябва да разглеждаме като изгубени…!

— Изгубени? — попитах. — В никой случай!

— О, напротив!

— Не! А и нараненото артистично самочувствие скоро ще се излекува. Ако двамата млади господа имаха навремето, когато този проект се е породил в тях, повече доверие в мен, техният стар, искрен приятел, идеите им щяха да се насочат по съвсем други релси. И сега вие нямаше да отчитате загуби, макар те всъщност да не са загуби, защото за вас означават една голяма духовна печалба. И която не е твърде скъпо заплатена!

— Наистина ли не е? — попита Олд Шуърхенд.

— Не! Като помислим, паметникът все пак донесе победа за това, което сте имали предвид — другата част на вашия план нали си остава.

— Коя част?

— Основаването на града Винету.

— Не смятате ли, че с него е вече свършено, след като така се провалихме с исполинската статуя?

— Определено не! Аз, напротив, съм първият, който най-много ще настоява за това основаване.

— Де да станеше! — извика той зарадван.

— Де да станеше! — присъединиха гласове и другите трима.

— Ще стане! — уверих аз. — Ако ние желаем душата на червената раса да се пробуди, не е достатъчно да се грижим само за нейното духовно бъдеще, но трябва и външно да й създадем място, от което да е в състояние да извлича необходимата й земна сила. Това трябва и ще стане градът Винету, който вие сте планирали, без да сте помислили за душата на народа, на която той трябва да служи като резиденция. Запитайте се от какви улици, площади, къщи, сгради ще се нуждаем тук! Една племенна къща за всяко червено племе! Един дом за всеки отделен клан, най-големият и най-красивият за новооснования клан „Винету“! Колко монументални сгради дава вече само това! Помислете как да преустроите по достоен начин Замъка над града! Помислете по-нататък, че Планината на кралските гробове ще се разкрие, и че ще трябва да наместите съкровищата, които ще ви прати, по начин, дължим за такива несравними богатства! Това са само няколко от нещата, които мога да ви кажа. Искате ли още?

— Не, не! — отвърна Олд Шуърхенд. — Вие ни открихте перспективи, за които досега представа си нямахме! И всичко, всичко това ще се обсъди?

— Да.

— И ние ще можем да присъстваме?

— Напълно естествено!

— В такъв случай ви благодарим! Благодарим! — извика той сега изцяло запленен. — Та това е повече, много повече, отколкото някога сме могли да се надяваме! Де да бяхме се сещали по-рано по-честичко за вас!

— Наваксайте пропуснатото, има време още! — посъветвах го аз. — По отношение плановете, за които сега ви загатнах, вашите синове могат да се занимаят художнически по съвсем различен начин, отколкото с нещастната скулптура, по която напразно са прахосвали сили! Сега няма време, по-късно ще продължим разговора!

Бяха така прехласнати от чутото, че можех да бъда убеден в пълното им спечелване за нещата с по-висока и правилна кауза.

Към утрото, точно когато говорех с Младия орел, дойде един пратеник от страна на апаческите вождове, които бяхме изпратили до Долината на пещерата, и доложи, че пристигнали там благополучно и надвили с изненада част от пазачите на конете; с другата част щели да се справят след зазоряване. Това беше доста незадоволително. В по-раншните войнствени времена навярно никой нямаше да прояви склонност да предаде подобна половин новина. Не сметнах за нужно наистина да оскърбя с упрек пратеника, ала Младия орел разбра, че не съм доволен. Той попита, когато бяхме останали насаме:

— Бих желал да ти донеса някоя по-добра новина. Позволяваш ли?

— Благодаря — отклоних аз. — За подобна куриерска езда тук има други, които в друго отношение не можем да употребим.

— Куриерска езда? Аз не се каня да яздя!

— Как иначе?

— Да летя!

— А-а! Наистина ли? — попитах изненадан.

— Това действително би било крайно изгодно, но опасността!

— Няма такава! — усмихна се той.

— Дори и така да е! Не ми се рискува все пак да ти разреша!

— В такъв случай само ще питам: Забранено ли ми е?

— Забранено? Не. Ти сам си си господар!

— Благодаря ти! И още нещо, отнасящо се до летящия орел: В Домът на смъртта ти обеща да ми дадеш четирите медицини веднага щом те помоля. Мога ли да ти го напомня?

— Да. Искаш да ги имаш?

— Нуждаеш ли се още от тях?

— Не. За мен те си свършиха работата.

— За мен още не. Аз трябва да бъда мъжът, който да върне медицините, отнети ни от теб.

— Ще ги имаш!

— Още сега?

— Още сега! Ела с мен до жилището ми в Замъка! Тръгнахме нагоре веднага, макар да беше още тъмно. Взех там амулетите и му ги дадох. Той си ги окачи на врата.

— Благодаря ти! — каза. — Мога ли да ги дам на вождовете, когато си поискам?

— Изцяло от теб зависи!

— Да им ги покажа само временно?

— И това! Въпросът ти ми подсказва, че са ти известни намеренията ми, и няма да сториш нищо, което е в разрез с тях. Спокоен съм.

— Тогава имам още едно желание. Трябва да видиш колко леко и колко сигурно и безопасно е летенето, когато човек притежава надежден апарат. Придружи ме, моля те, до моята кула!

Съгласих се. Тръгнахме нагоре. Когато стигнахме, аз останах в подножието на кулата. Седнах на една пейка, а той се качи на платформата. На изток започна леко да просветлява. След още няколко минути плъзнаха светли ивици и на юг. Лежащият под нас ландшафт стана видим и погледна пробуждащо нагоре към мен. В този миг чух над себе си леко бръмчене.

— Сега! Идвам! — прозвуча отгоре гласът на моя млад приятел.

Вдигнах поглед. Птицата се появи. Тя направи един скок от платформата на кулата във въздушния океан. Размаха няколко пъти криле. После започна да се плъзга, да планира — надолу и нагоре, надясно и наляво, изцяло по волята на Младия орел. Той седеше на удобната седалка между двете тела и насочваше самолета си като някой сигурно вървящ, изключително послушен кон. Плъзна се няколко пъти в завои и осморки пред мен и после викна:

— Сега се отправям в южните простори, към Долината на пещерата. Остани със здраве!

Той се насочи в указаната посока, изкачи се няколкостотин фута по-високо и се отдалечи така бързо, че само след късо време се изгуби като малка точка от очите ми. Изпаднах в особено настроение. Като човек се чувствах така горд и същевременно така нищожен, така нищожен! От една страна, изпитвах нещо като победа над всичко спъващо и низко, а от друга, нещо като страх, дали Великата цел, която си бяхме поставили, също щеше да бъде достигната. Заспусках се с тези мисли отново към Воаловия водопад, като междувременно стана напълно светло и цялото разрушение се ширна пред очите ни. Няма смисъл да го описвам. Не ми се иска да описвам и своеобразния, изпълнен с грижи живот, кипящ на злощастното място. От възникналата голяма бездна надничаше някаква пустота и все още не се бе намерил някой, притежаващ безсмисления кураж, да приближи и погледне надолу. Хората сновяха насам-натам. Всички се вълнуваха от въпроса кога ще се появят първите спасени. За съжаление нещата тук опираха не само до часове. Ходникът, в който се работеше, беше твърде тесен; нямаше как следователно да се впрегнат в дейност всичките налични сили. Ето защо спасителната операция протичаше бавно и можеше да мине повече от ден, докато хората стигнат до затрупаните. От време на време над обширния плац прозвучаваше жаловния вик на стария Тангуа:

— Пида… сине мой… сине мой!

Или се чуваше да проплаква някой от другите вождове:

— Моите команчи! Моите юти! Моите сиуси!

Внезапно настъпи миг, в който всеки започна да вика, да крещи и да сочи нагоре във въздуха:

— Някаква птица! Някаква птица! Някаква гигантска птица!

Не бяха минали пълни два часа, откакто Младия орел бе отлетял. Сега той се връщаше. Знаеше къде да ме търси. Описа един широк завой високо над нас и стеснявайки го постепенно се спусна по винтова линия с удивителна сигурност на земята. Установи се точно между двата амвона, по средата на коларския път.

— Младия орел, това е Младия орел! — завикаха отвсякъде.

Всеки се занатиска да се приближи до него. В този момент прозвуча мощният глас на Атъбаска:

— Назад!… Дайте пространство!… Той е предвещаният „Орел“, който ще прелети три пъти около Планината на тайнствата и ще ви върне изгубените медицини!

Тогава блъсканицата секна. Хората се смаяха. Запазиха дистанция.

— Предвещаният орел… три пъти около Планината на тайнствата… ще върне изгубените медицини! — прозвучаваха отвсякъде гласове един през друг.

Тателах Сатах слезе от своя амвон и закрачи към дръзкия летец. Тръгнах с него.

— Летиш, без да ме питаш? — сгълча го той. Но по неговото старо, мило лице засия голяма, горда радост — та нали сега се бе удостоверило, че Младия орел умее да лети.

— Аз не летях за теб или за себе си — извини се този, — а за Олд Шетърхенд.

— Докъде?

— До Долината на пещерата.

— Как стоят нещата там?

— Пазачите на конете са пленени до един. Още днес ще ги докарат тук заедно с конете. Входът на пещерата е задръстен и барикадиран по такъв начин с довлечени скали, че никой от затрупаните не е в състояние да излезе оттам. С очите си го видях. Те могат да бъдат спасени само тук отгоре. Кога ще повелиш, Тателах Сатах, да прелетя три пъти около планината и да потърся ключа за Планината на кралските гробове?

— Днес — отговори запитаният.

— Благодаря ти! Това ще стане точно по обяд, когато слънцето стои над нашите глави. Но аз не мога да отида сам горе. Трябва да има още някой с мен, иначе докато търся ключа, орелът ще ми отлети.

При тези думи той се огледа сред нас, видя Вакон да стои наблизо с други вождове и продължи, обръщайки се към него:

— Да се полети с мен там нагоре е дръзновеност, която нямам право да изискам от някой, който не ми я предлага доброволно. Ашта, дъщеря ти, ме помоли да я взема със себе си. Разрешаваш ли?

Вакон го изгледа в лицето с дълъг, много сериозен поглед и отговори:

— Ти си дързък! Знаеш ли какво искаш от мен?

— Да — отговори Младия орел също така сериозно.

— Известни ли са ти последиците, ако тя се присъедини към теб в този полет?

— Известни са ми. Ашта ще трябва да стане моя жена.

— А знаеш ли нейната цена? Известна ли ти е големината на дара, който искаш?

Младия орел свъси леко вежди и отговори:

— Щях ли да си пожелая този дар, ако не можех да оценя неговата стойност? Аз по-малко достоен ли съм от нея?

По красивото лице на Вакон премина усмивка и той отговори с висок глас, така че всички да чуят:

— Ти си първият „винету“ и ти ще научиш своя народ да лети. Ти ще станеш велик, прославен вожд. Разрешавам моето дете да те придружи в небесата!

Високо ликуване се разнесе наоколо. Младия орел посегна към теловете на апарата си, размаха криле, издигна се донякъде и викна надолу:

— Благодарим ти — тя и аз. Ще отида да я взема за полета. Преди туй обаче имам да кажа две-три думи на вождовете, които са наши пленници.

Той се изкачи още нагоре, обиколи под всеобщото удивление три пъти плаца, снижи се отново със завои и достигна земята точно пред амвона, на който седеше Киктахан Шонка със своите съюзници. На гърдите си носеше четирите амулета, които му бях дал. Те веднага ги видяха и Токайхун му викна:

— Нашите медицини!… Дай ги тук!… Който ги задържа е крадец!

— Да, това са вашите медицини — отговори Младия орел. — Ние не сме ги откраднали, а само ги взехме на съхранение. Над вас ще се проведе съд, на който ще се реши по какъв начин ще бъдат унищожени ведно с вас. Олд Шетърхенд ви ги взе. Той ми позволи да ви ги върна. Но ние ви опознахме като лъжци, разбойници и убийци, и аз отново ги вземам със себе си!

— Уф, уф! Уф, уф! — извикаха те изплашено и протегнаха ръце към него.

Той обаче не им обърна внимание. Полетя отново, обиколи пак три пъти плаца и изчезна после зад Планината на медицината, за да се спусне на своята стражева кула.

Точно по обед се появи отново със своята годеница Ашта на седалката до себе си. Наоколо стояха хиляди и гледаха нагоре към него, изпълнени с очакване. Сърцата потръпваха от безогледната дързост на младата, красива, неустрашима двойка. Той прелетя в широк кръг и уверено държане първо предписаните три пъти около планината. После се издигна стръмно и високо нагоре към острия връх, за да се приземи в подножието на скалната игла. Самият той остана седнал да държи апарата в своя власт. Ашта обаче слезе. Видяхме го въпреки значителната височина. Тя изчезна. След известно време се върна и отново се качи. Огромната птица се отдели от скалите, започна да планира в завои все по-надолу и по-надолу, полетя пак три пъти над нашия плац и кацна после отново на същата точка на коларския път, където веднъж вече бе стояла. Ние се намирахме в най-голямо напрежение и побързахме към него.

— Намери ли търсеното? — попита Тателах Сатах.

— Да — отговори Младия орел. — Камъка и под него тези две чинии.

Подаде ги на нашия стар приятел. Бяха две малки, древни, глинени чинии, съединени в ръбовете с някакво много твърдо свързващо вещество. Трябваше да ги строшим, за да се доберем до предмета, намиращ се между тях. Този предмет беше някаква сиво-бяла тъкан, с копринен блясък. След като я разгърнахме, видяхме, че това бе карта, изрисувана с трайна, оцветена течност. Едва хвърлил поглед на рисунката, Тателах Сатах извика с тон на радостно задоволство.

— Той е! Той е, ключът! Това е подробният път от Планината на медицината до върха на Планината на кралските гробове! Спечелихме! Това е победа, една безкрайно голяма и безкрайно важна победа над сенките, с които историята на червената раса трябваше досега да се бори! Около нас отново ще стане светло, ясно и топло! Утре или вдругиден ще организираме една изследователска експедиция до високоразположените кралски гробове! От днес нататък ще има радост! Радост, надежда и крепка увереност за всички, изпитващи потребност да вземат участие в голямото изкачване към висините на човечеството!

Въпреки сериозното положение на затрупаните, от този момент край Маунт Винету зацари радостно празнично настроение. Нас не ни свърташе долу при водопада и се качихме до Замъка, за да сравним в библиотеката така благополучно придобития „ключ“ с други налични карти и проучим проходимостта на пътя. Междувременно Херцле бе заета с инженера и неговата апаратура. Привечер дойде да ми съобщи, че сега всичко е наред.

— Кой или какво е наред? — поисках да знам.

— Нашият Винету — отговори тя, — не потъналият, каменният. Той ще се появи така красиво на огледалото на Воаловия водопад — от двете страни с характерните портрети на Марах Дуримех, — че надали можеш да си го представиш. Но аз ще наредя тези фотоси да се появят едва когато можем да сме спокойни за съдбата на затрупаните. Нашият великолепен Винету не бива да означава страх и грижи, а избавление и щастие. Устройва ли те това?

— Всичко, което вършиш в любимата си сфера, ме устройва. Хайде да вечеряме и да слезем после долу! Трябва да надникна в пещерата защо все още няма никакъв резултат.

Когато стигнах по-късно в пещерата, видях, че се работи с изключително голямо усърдие. Но имаше още такова голямо количество скала и пръст за отстраняване, че все още не можеше да се разбере кога ще му се види краят. Минаха още няколко часа. Конете на затрупаните междувременно бяха пристигнали. Хората го приеха без особено вълнение. Всеобщото внимание бе насочено единствено и само към спасителната работа. И най-сетне дойде вестта, че работниците са се доближили толкова до търсените, че можели да чуят далечното им чукане. Неприятно беше, че щеше да мине поне още час, докато стигнат до чукащите, и тогава свиках всички приятелски вождове да се посъветваме под председателството на Тателах Сатах за съдбата на нашите пленници. Съвещанието се проведе на нашия амвон, защото трябваше да бъде чуто от онези, чиято участ решавахме. Дадох указание да се процедира възможно най-строго, и ето как стана, че заседанието взе една много сурова насока. Присъдата гласеше: Саймън Бел и Едуард Самър се освобождават от комитета. Уилям Ивнинг и Антоний Пейпър да се прогонят. Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Тангуа и Токайхун застават на кола на мъченията, докато умрат; медицините им се изгарят. Вторите вождове да бъдат разстреляни. На техните четири хиляди войни да бъдат иззети оръжията, медицините и отрязани кичурите; после могат да вървят, накъдето им видят очите!

Звучеше твърдо, но бе казано само с добро намерение. Та нали всички знаехме, че никой от нас в действителност не желаеше изпълнението на тази присъда. Макар споменатите да бяха чули отсреща от техния амвон ясно всяка дума от нашето съвещание, се държаха тихо. Не бяхме доловили нито един висок звук от тяхна страна. Но след произнасяне на присъдата те вече не можеха да потискат възбудата си, което за нас бе най-доброто доказателство, че приемат и нас, и дебатите ни на сериозно. Единствено Тангуа не се включи в гълчавата. Той и сега не даваше да се чуе от него нещо повече, освен жаловното: „Пида, сине мой!“ Трябва изключително много да го обичаше този свой син. Той беше най-достоен за уважение от всичките, които току-що бяхме осъдили, да, дори започна да ми става симпатичен. Впрочем ние се държахме така, сякаш изобщо не чувахме гюрултията там отсреща.

И сега от пещерата дойде известието, че затрупаните са достигнати, и че техният предводител Пида иска да говори с Олд Шетърхенд. Дадох нареждане да го доведат вън при мен, но само него, защото на всички тях се гледаше като на наши пленници. Не мина много и той дойде, без оръжия — бяха му ги отнели. Аз му подадох ръка и казах:

— Пида е мой пленник, но мой приятел. Нали няма да ни избяга?

— Не! — отвърна гордо.

— Нека той отиде при своя баща и се посъветва с него. После да се върне пак при мен! Колкото по-бързо го стори, толкова по-скоро ще бъдат освободени от пещерата неговите пострадали воини!

Дадох му един водач. Той тръгна. Когато стигна отсреща, чухме всяка дума от проведените обсъждания, после се върна. Аз се престорих, сякаш нищо не сме чули и нищо не знаем, и го запитах:

— Какво има да ми съобщи Пида?

— Вождовете желаят да преговарят с теб.

— За какво?

— За съдбата си.

— Те знаят ли я?

— Да.

— От кого?… Кой им я е съобщил?

— Никой. Те са я чули. Вие сте се съветвали. Те са разбрали всяка дума. Случили са се чудеса тук на Маунт Винету!

— Да, случиха се чудеса! — съгласих се аз. — И най-голямото от тези чудеса е, че склонихме да проявим милост. Но само по отношение вашите воини! Възнамеряваме да им оставим медицините. Но трябва да снемат в пещерата оръжията си. Имат право да идват поотделно, един след друг. Гладните ще бъдат нахранени, жадните напоени и ранените превързани. Ако Пида ни даде честната си дума, че всички тези воини ще се държат признателно и миролюбиво, възможно е да бъдем снизходителни дори към техните вождове!

— Давам ти дума. Но при това положение трябва да се върна още веднъж в пещерата, за да инструктирам хората си как да се държат!

— Тогава върви и се връщай бързо!

Той понечи да тръгне, но се сети нещо, и каза с по-топъл тон:

— Тангуа, моят баща, чул, че ти дори и сега се отнасяш към мен като към свой приятел. Поръча да ти изкажа благодарност. Той ме обича. Брал е голям страх за мен!

Той се отдалечи. До този момент Херцле беше при приятелките си, които поддържаха готовност със своите отряди да посрещнат с храна, напитки и превързочни материали освободените от пещерата. Сега дойде да ме пита кога ще се появи първият спасен.

— Той беше вече тук! — отговорих. — По-точно Пида.

Отиде пак до пещерата, но веднага ще се върне. А после ще дойдат всички, един след друг.

— Но в такъв случай е крайно време! Трябва да побързам! Трябва да отида при инженера! Спасените идват, значи нашият Винету може да се появи!

Тя бързо се отдалечи. До момента бяха горели само няколко малки осветителни тела, така че за осветяване на целия, голям, гъмжащ от хора плац не можеше и дума да става. Пида се върна и точно когато застана отново при мен, инженерът включи своя апарат и тутакси на грандиозната, сриваща се водна повърхност се появи нашият устремен към небето Винету, със своите развети коси и връщащите се към земята вождови пера. Движещата се надолу вода създаваше впечатление, сякаш фигурата в действителност се движи нагоре, което предизвика въздействие, неподлежащо на описание.

— Това е Винету! Моят Винету! Нашият Винету! — провикна се Тателах Сатах над замрялото в този миг, едва дишащо човешко множество.

И тогава се чу звучният, надалеч ехтящ глас на Вакон:

— Да, това е Винету! Това е неговата душа!

И сега всеобщата изненада, смайване, възхита се изля в хиляди гръмки, екзалтирани викове, докато се зачу могъщият гръден тон на исполина Инчуинта:

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах!

Това се отнасяше до една глава, която хората съгледаха от дясната страна на Винету.

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах! — заликува множеството.

— Другата глава е Маримех, царицата от сагата, приятелката на нашите деди!

Младия орел беше, който го извика.

— Маримех! Царицата! Приятелката! — тръгна от уста на уста.

Като някакво вълшебство за очите и сърцето, ето как изглеждаше за нас Воаловия водопад! Никой не мислеше в този миг за потъналата вчера статуя. Никой не обръщаше внимание на зиналата бездна, в която бяха изчезнали плановете и надеждите на нашите противници. Всички очи и всички умове и мисли бяха приковани сега в изглеждащите като живи фотоси, и никой сякаш не можеше да отвърне от тях поглед. И тогава на изхода на подземния ходник се появиха първите спасени. Те спряха като омагьосани пред сияйната гледка, предлагаща им се сега след толкова дългата, дълбока тъма. Но напред, напред! Трябваше да продължават и продължават! Защото след тях идваха други, които също така спираха в прехлас и също така трябваше да продължат. Нашите винетуси бяха образували своего рода шпалир, по който всички избегнали смъртта биваха отвеждани до предвидените за тях райони на долината, където намираха временен подслон и прехрана. Това продължи с часове. Беше започнало около полунощ и приключи едва към утрото, когато денят започна да светлее.

Междувременно Пида не бе стоял с ръце в скута. Той беше гастролирал почти непрекъснато между мен — пълномощникът от наша страна, и Тангуа — говорителят на другата страна, полагайки максимални усилия да смекчи възможно повече произнесената над вождовете присъда. Ние гледахме с удоволствие на цялата тая работа, макар да давахме вид, че тези нови преговори никак не са ни присърце. Ето защо оставих да отпаднат на първо време само решенията ни относно обикновените воини. Те щяха да бъдат свободни, напълно свободни, да запазят медицините и конете си и да си тръгнат, когато поискат. Чутото предизвика сред тях небивало ликуване. С оглед обстоятелствата, тяхното положение вземаше такава благоприятна насока, каквато изобщо не биха могли да си представят преди няколко часа. Въпреки опасната катастрофа те не бяха дали нито един мъртвец. Нараняванията, които в повечето случаи се състояха в контузии, бяха болезнени наистина, но не опасни. Те бяха превързани от жените и господа пациентите се почувстваха изключително добре от посветените им грижи. Приятно им бе дори само от факта, че са приятели на тези, които едва вчера бяха възнамерявали да унищожат. Видяха звездите, носени от техните благодетели и благодетелки. Попитаха за техния смисъл, за значението им. Онези им обясниха, показаха им великолепната фигура на нашия Винету. Казаха им, че нещата вече не опират до издигането на някакъв мъртъв, каменен образ, а за един велик, благороден, жив, въплътен Винету; един разширяващ се из цяла Америка, излизащ и извън нея клан „Винету“, неискащ от своите членове нищо повече, освен да бъдат благородни хора, да дават само любов, защото единствено тя прави човека благороден. Скоро да прозвучава назидателния глас на Младия орел. Той беше „първият винету“ и сега се присъедини към тях да разказва и проповядва, което им действаше — особено в сегашното им положение — благотворно и целебно. По други места се зачуваха гласовете на други „винетуси“. Те вървяха, ще си послужа с един библейски израз, „да ловят человеци“.

Виждайки развитието на нещата, Пида каза зарадван:

— Това е чудното семе, което Олд Шетърхенд пося в сърцето на своя брат Винету. То донесе прекрасни плодове. Цветовете ухаят все по-далеч и по-далеч, а зрънцата продължават ли, продължават да кълнят. Не часове, а само минути ще минат и всички тези врагове ще изявят желание да бъдат приети в клана „Винету“. Ще им бъде ли удовлетворена молбата?

— Разбира се! На драго сърце! — отговорих.

— Също и на мен?

— И на теб?

— Дори на тях?

При тези думи посочи към противниковия амвон отсреща. Аз отвърнах усмихнато:

— Моят брат Пида е много, много умен посредник. Ако кажа истината, че и пленените вождове могат да бъдат приети в клана, трябва да ги освободя и да им опростя всичко!

— Сториш ли го, ти си „винету“, но иначе не! Позволяваш ли да отида до моя баща?

— Върви! — рекох, ала едва след известно време. — Но се връщай скоро. Утрото е вече на път.

Той тръгна. Когато стигна при своите, чухме всичко, което каза там отсреща. Той и там се появи като отличен емисар. Преживеният в пещерата страх, любвеобилното посрещане от наша страна, несравнимият ефект на днешното осветление, прекрасният образ на Винету — всичко това съдействаше на младия вожд на кайовите да постигне своята похвална цел. Той се върна при мен и доложи:

— Тангуа, моят баща и вожд на кайовите, щеше да дойде при теб, ако можеше да върви. Той би желал да те помоли за прошка, да се сдобри с теб!

— Нека си остане там! — отговорих радостно. — Аз ще отида при него. Моля те да ме заведеш!

Преди да се отдалечим, помолих вождовете да останат да седят тук, да слушат и да отговарят, в случай че ги помоля. Тъкмо в този момент в подножието на нашия амвон се появи Младия орел с някакъв въпрос към мен. Без да му дам дори възможност да заговори, аз казах:

— Вождовете трябва да получат веднага медицините си. Колко време ще мине, докато успееш да ги донесеш?

— С птицата? — попита.

— Ако е възможно — да.

— Половин час.

— Напълно ме устройва. И после — точно както вчера — ще започне да се разсъмва. Тогава е най-подходящото време. Тръгни, моля те, веднага!

Когато стигнах с Пида отсреща, жена му и сестра й стояха до амвона. Изкачихме се. Пида седна при вождовете, аз обаче останах прав. Тангуа взе думата. Той каза, че на драго сърце би станал, за да говори с мен прав, ала не можел да го стори. Аз не го оставих да продължи, а го прекъснах посред словото. Рекох, че ако някой трябва да моли за прошение, то определено не индианецът, а бледоликият е задължен пръв да го стори, и този бледолик нека съм аз. След това посегнах към миналото и разказах как бледоликият дошъл през океана, за да ограби на своя „червен брат“ всички негови „медицини“. Проследих после историята. Не преувеличих нищо и нищо не потулих. Разказах истината гола и неподправена, както действително си беше. Говорих за недостатъците на червената раса, за нейните добродетели, за страданията й, преди всичко за нейната настояща безперспективност. Всичко това те дължат най-вече на бледоликия. Но този бледолик стигна до едно по-добро разбиране, той желае неговият червен брат да остане жив и да израсне до народ, както му е било отредено по начало. Този бледолик е готов да отговаря и поправи всички свои грешки. Той се чувства на първо място задължен да пречисти своето сърце и своята съвест, като помоли червените си братя за опрощение.

Казвайки това, пристъпих към тях и протегнах ръце за прошка. В продължение на няколко мига всички останаха безмълвни, ала сетне всички ръце се протегнаха към мен и всички гласове ме увериха, че те също така са грешили и също така трябвало да помолят за опрощение, както аз, бледоликият.

— Едни на други да си простим! Вие на нас и ние на вас! — извика Тангуа. — И после едни на други да си помагаме! Аз те мразех, сега обаче те обичам! Когато умра, нека да е мир над моя гроб! Ние още ли сме ваши пленници?

— Не! — прозвуча гласът на Тателах Сатах, още преди да съм съумял да отговоря.

— Уф! — извика Киктахан Шонка. — Кой говори там?

— Пазителя на Великата медицина.

— Къде?

— Отсреща на Дяволския амвон.

— Значи ние тук също сме на някакъв амвон?

— Да. Аз ви подслушах на Северния дяволски амвон, наречен „Ухото на Маниту“. Там добрият човек чува какво говорят злите хора и така успява да се спаси. А сега ви подслушахме тук, на Южния дяволски амвон, наречен „Ухото на Злия дух“. Тук лошите хора слушат какво говорят добрите и гледат после как да се спасят. Вождът Тангуа попита дали сте все още пленени. Нека той пита по-нататък!

Той не остави втори път да му се каже, а го стори веднага:

— Ще отидем ли на кола на мъченията?

— Не — отговори Тателах Сатах отсреща.

— Значи няма да умрем?

— Не.

— Ще запазим ли оръжията и конете си?

— Да.

— Ще ни бъде ли позволено да останем тук и станем „винетуси“?

— Да.

— Всички ли ваши вождове са съгласни?

— Всички, всички, всички, всички! — обадиха се толкова гласове, колкото вождове имаше в момента при Тателах Сатах.

— А какво ще стане с нашите медицини?

— Погледни към небето!… Кого виждаш там? Сега просветля толкова, че инженерът изключи апарата. Винету изчезна от Воаловия водопад. Затова пък високо горе се появи Младия орел, започна да се спуска по-ниско и по-ниско, прелетя в три обиколки над плаца и се приземи после точно пред амвона, на който се намирах. Слезе, изкачи се горе и заговори:

— Олд Шетърхенд ви връща с мое посредничество медицините. Следователно вие сте свободни!

Как припряно само ги сграбчиха, за да си ги окачат! Заликуваха гласно и това тяхно ликуване тръгна да се разпространява нататък и по-нататък. А междувременно Тателах Сатах им викна:

— Вие сте наши приятели! Утре ще се сформира нов комитет, който трябва да се посъветва относно клана „Винету“. А вдругиден всички първи и втори вождове ще яздят към Планината на кралските гробове, за да потърсят историята на своето минало. Хоуг!

При тази новина ликуването се удвои. Младия орел полетя обратно към своята кула. Аз пък реших да направя с моето Херцле една обиколка из долината и до всичките сформирани тук групи. Отправихме се и нагоре до кантината, в чиято близост все още лежаха братя Ентърз, грижливо покрити и пазени от двама команчи. Никой не бе имал време да се занимае с тях. Но сега бе наш дълг да се погрижим по сериозен, хуманен начин за тяхното погребение. Изпълнихме последната им воля: потърсихме имената под техните винету-звезди. Хариман беше написал моето име, Себюлън — името на жена ми. Така тези, които първо се бяха стремили да ни отнемат живота, благодарение духовната си промяна се бяха превърнали в наши закрилници и отишли на смърт за нас!