Карл Май
Наследниците на Винету (4)

3. Ашта

След като конекрадецът се бе отдалечил, аз върнах в куфара главатарската украса и револверите. И най-сетне, най-сетне можехме да седнем да се храним. Младия орел беше възвърнал руменината си. На него му бе крайно неприятно, че бяхме станали свидетели на слабостта му. А много държеше да бъде уважаван от нас. Ето защо сподели, че преди четири дни му откраднали коня долу при Карисо Крийк, и то с цялото съдържание на кобурите на седлото. По пътя се препитавал единствено с няколко вида ядивни корени или ягоди, нищо повече. После самият трябвало да носи тежкия си пакет, така че не било за чудене, дето пристигнал тук в такава изнемога. Той научи, че коженият му костюм го чака непипнат. Сега се хранеше с нас, бавно и с маниерите на човек, свикнал да се движи в културни среди. Херцле страшно обичаше на гостите да им е вкусно. Лицето й сияеше от удоволствие.

Аз си имах своите мисли за него, ала не казах нищо. Паперман също би узнал на драго сърце нещо по-подробно за него, но индианецът въпреки своята младост въздействаше по такъв начин, че той не се осмели да го задява с въпроси. Но моята жена, моята жена! На нея всяка неяснота й е противна! Тя трябваше във всяко нещо непременно да знае къде е. Индианското търпение и сдържаност малко я въодушевяваха. Тя оглеждаше Младия орел. Виждах по лицето й колко много й допада. А горко на оня, който й хареса! Тя го почуква по сърцето и каквото има там вътре, трябва да излезе, без значение дали той го желае, или не. Само че не защото е любопитна или нахална, ни най-малко. Но когато види някого в затруднено положение и иска да му помогне, тя си има изцяло свой почин да се информира по кой метод и начин може да стане това. Така и тук! Още не бяхме стигнали до скелета на старата кокошка и Младия орел вече беше казал на жена ми, и то без нейно съдействие, че са му откраднали оръжията, че вече нямал пари, и че възнамерявал да тръгне на юг — накъде, това все пак не съобщи. После тя ми хвърли един поглед, който добре разбрах. Трябваше да го поканя да язди с нас. А нали тъкмо по тази причина бях искал три коня, а не само два. Поставих му въпроса. Тогава лицето му се озари от радостна светлина. Той скочи, ала тутакси седна отново, защото един индианец не бива да показва толкова открито нито радост, нито болка. От това просветване на лицето му разбрах, че макар никога да не ме бе виждал, той все пак подозираше кой съм.

— Аз съм апач — отговори. — Възнамерявам да се отправя най-напред към Нъгит Тсил.

Докато го казваше, той не ме погледна, а гледаше надолу пред себе си, но аз буквално почувствах колко напрегнато се ослушва какво ще отговоря.

— Ние също — отвърнах непринудено, сякаш не съм и помислил да го наблюдавам и прозирам. И обръщайки се към Паперман, запитах: — Вероятно ви е известен Девълз палпит, който трябвало да се намира нейде наоколо?

— Да — отговори той. — И Младия орел също го знае, защото навремето — преди четири години, ми каза, че идвал оттам горе. Нататък ли се каните да вървите?

— Да.

— Аз ли трябва да ви водя?

— Искате ли?

— Ама че въпрос! Дали съм искал! Но аз имам едно условие, едно-единствено!

— Какво?

— Почти не се решавам да го изкажа.

— Хайде карайте направо! Стари бойни другари могат да бъдат откровени един към друг!

— Дори ако се казват Паперман? Макш Паперман? Дяволски злощастно име! Ама я го изговори на английски, де! Тогава звучи още къде по-зле! Цял свят му се присмива!

— Казвайте се както си щете, само говорете без заобикалки!

— Well! В такъв случай да рискуваме! И тъй, аз ще ви водя до Девълз палпит, ако ми позволите, но после ще продължа да яздя и по-нататък с вас!

Тогава Херцле се намеси припряно:

— Той позволява… разрешава!

— Охо, охо! — подметнах аз строго, изразявайки неудоволствие.

— Охо, охо! — разсмя се тя. — Само не се обезкуражавайте, мистър Паперман! Той ви обича, много ви обича и аз също. При това има три коня и три мулета, значи повече отколкото се нуждаем. И най-вече, не пожелае ли да ви вземе, ще трябва да язди сам, защото аз ще остана тук и ще стоя неотклонно, и без да се огъвам на ваша страна!

Очите на стария, добър човек се навлажниха. Той й подаде ръка и каза:

— Бог да ви благослови, мисис Бъртън! Колко съм ви благодарен! Той сега ще трябва да ме вземе дори и само защото съм готов през огън и вода да мина за вас!

— А хотелът… хотелът ви? — попитах аз.

— Повече не ме интересува! Нито под земята, нито над земята имам нещо. Изобщо съм съвсем оголял и обосял. Беден като църковна мишка. И вече толкова стар, толкова стар! Е, да, ако се казвах другояче! Не Паперман! Та нали тъкмо това е причината, единствената причина да шляпам все из кутсузлук и мизерия! Вземете ме с вас, моля ви, вземете ме! Още не съм съвсем за изхвърляне и нека последните ми сили, последният ми животец ви принадлежи, мистър Шетърхенд…

Увлечен от сърдечния си порив, той бе отишъл твърде далеч. Спря сепнато по средата. Тогава по лицето на младия индианец мина една мила, слънчева, затрогваща усмивка и той каза:

— Не се тревожете, не се стряскайте! Това не беше издайничество. Аз го знаех. И нямаше да премълча, че братът на нашия велик Винету и най-добрият приятел на моя народ е бил разпознат от мен. Бях длъжен да му го кажа. Херцле плесна ръце и възкликна:

— Значи нещата се нареждат тъкмо както желая! Те ще могат да дойдат с нас, и двамата?

— Да — отговорих. — Младия орел ще язди третия петнист жребец. Нашият Паперман ще получи трите мулета с палатката. Той ще бъде нашият „майордомо“. Ще води надзора над домакинството ни и естествено над моята жена!

Колко щастлив беше старият уестман! Той се впусна във всички възможни изрази на благодарността. Индианецът беше съвсем тих, но затова пък толкова по-дълбоко бе скрил в себе си щастието.

След храна се погрижихме най-напред да скатаем палатката и да я приберем с всичките й принадлежности в къщата, където щеше да е на по-сигурно място, отколкото вън. Когато това стана, Паперман посочи към откритото пространство.

— Погледнете там вън! Какво търчи насам?

— Мулето, четвъртото муле! — отговори жена ми.

— Да! То е избягало от безделниците! Станало е вироглаво! Откъснало се е! Искало е да се върне при другарите си! Ще отида да го прибера, веднага… веднага!

Ето как се сдобихме с още една сила за носенето на багажа и броят на животните, задигнати от Олд Шуърхенд, сега бе отново пълен.

По-късно аз отидох още веднъж до града, за да купя на Младия орел една пушка и револвер; нож той си имаше. После продиктувах на стария Паперман едно писмо, което умишлено не написах сам. То беше адресирано до Хариман Ф. Ентърз и гласеше:

„Удържах думата си и се настаних тук. Запознах се с вашите приятели Корнър и Хоу. По тази причина тръгвам далеч по-рано от предвиденото. Въпреки това обещанието си остава. Ако сте честни — но тогава и само тогава — ще се срещна отново с вас и ще ви отведа до двете места, които искате да видите. Бъртън“

Не беше шега работа за Паперман да напише това писмо. От него се лееше пот като от дървар. Минаха някъде към три часа, додето привърши, защото заради грешките, мазните и мастилени петна, които правеше, трябваше да го подхваща толкова често отначало, че накрая извика вбесен:

— Цяло мъчило! Терзание! Един път завинаги! По-добре да хвърля петалата, отколкото да черня белия лист с мастило тъй, че да можело после да се чете! Аз наистина съм готов на всичко за вас и съпругата ви, ама на такива изтезания — не! Не ми се сърдете!

Привечер преследвачите на конекрадците се прибраха — не бяха заловили нито един от тях. А онзи, когото освободихме, изглежда не бе прибягнал все пак незабавно към кражба, защото не чухме на някого някъде да му е изчезнал кон. Още на следващото утро напуснахме града, за да се отправим в западна посока най-напред към така наречения парк Плетоу. В Тринидад не ни се бе събрало и едно пълно денонощие да сме стояли. И все пак, колкото и краткотраен да бе този престой, толкова значителни бяха последиците му за нас. Най-малката от тях беше, че сега яздехме четирима, вместо само двама, и че сега, имайки палатката и екипировката й, пътуването щеше да ни е по-удобно, отколкото си го представяхме преди туй. Разпределението на животните беше такова, каквото вече го бях обявил. Жена ми, аз и Младия орел яздехме петнистите, докато Паперман си бе избрал най-доброто муле — другите три се редуваха да носят палатката и кожения пакет на индианеца. Какви неща или що за предмет съдържаше този пакет, не знаехме. Но и не питахме. Според тежестта би трябвало да е желязо, ала не някакви обикновени железа, а нещо много ценно. Това се заключаваше от грижовността, с която се отнасяше собственикът към пакета по време на товарене и разтоварване.

Тук трябва да спомена, че се възползвах от първата възможност да разменя спомени със стария скитник. Бяха минали дълги години от последното ми пребиваване в Запада и не бе за чудене, че не съм в течение на съдбата на мнозина мои някогашни спътници. Вярно, с неколцина все още поддържах писмена връзка, ала съдържанието на писма от хора, несвикнали с перото, е добре известно — изобилие от най-общи, нищо не говорещи фрази и малко или нищо конкретно. За съдбата на някои от главните лица наистина бях осведомен.

Олд Файерхенд например отдавна бе положил глава в мир и то в Сейнт Луис, където се бе оттеглил след експлоатацията на мината край Сребърното езеро. Това ми беше известно. Напротив, за съдбата на Хари, неговият син от първия му брак с Рибана — дъщерята на асинибойните, за съжаление не бях узнал нищо. Младежът твърде рано се бе научил да стои на собствените си нозе, за да му е по вкуса да дири подслон под крилото на баща си. Твърде неспокоен по дух, за да се задържи дълго на каквото и да е занимание, той водеше непостоянния живот на ловец. Неговото отмъщение за жестокото убийство на майка му и малката му сестричка не се бе охладило от описаните във „Винету II“ събития. Той бе и си остана най-неумолимият враг на сиуогелала, в чиито редици непогрешимата му пушка стотици пъти бе имала възможността да сее смърт. И едно мрачно предчувствие, основаващо се всъщност на богат опит, ми бе подсказвало, че животът му няма да има тих, мирен край.

Леля Дрол само няколко месеца след описаните в „Краля на петрола“ приключения бе паднал от куршума на един убиец, по чиято следа го бе отвел неговият проницателен ум… Уестманска участ!

И къде бяха останали всички те, героите на Запада, цялата тази голяма чета прочути уестмани? Повечето от тях бяха изчезнали без каквато и да е следа. Може би някоя набързо нахвърляна могилка покрива телата им някъде в саваната или из Скалистите планини. Или костите им се белеят сред знойните пясъци на Ляно Естакадо, или в студената бездна на някои от многобройните недостъпни проломи на Гранд каньон… Уестманска съдба!

Корабчето на живота рядко пристава в тихи пристанища. Така знаех например за Дебелия Джими, че се наслаждава на един спокоен заник на живота край езерото Онтарио под цивилното име Якоб Пфеферкорн. А Хобъл Франк и до днес още като застаряващ рентиер се отдава на меланхолични възпоменания по своя приятел Дрол — духът на саваната вече никога не би бил в състояние да го склони макар и за кратко време да смени своя уютен дом край брега на Елба с Мрачните и кървави поля…

За това, което имам да разкажа, за жалост ми е позволен един единствен том, докато с тези събития аз като нищо мога да изпълня четири, че и пет тома, без да уморя читателите си. Ето защо трябва да съм възможно по-кратък и да пропускам някои неща, подминавайки ги крайно неохотно. Към тях спада преди всичко подробното описание на пътя, по който бяхме поели. Принуден съм да се задоволя да кажа само, че той водеше нагоре към планините Рейтън, зад които се спуска великолепната долина на Пурхаторио, за да ги отдели от гигантските масиви на испанския пик.

Яздехме към една грандиозна, величествена планинска панорама. С всеки изминат час приближавахме все повече до нея, докато я достигнахме и после непрестанно се намирахме сред красоти, които не само не искаха да знаят край, а напротив, непрекъснато се множаха и увеличаваха. Моята жена, която за пръв път идваше с мен от тази страна на океана и винаги ми се е присмивала, когато съм изказвал мнение, че е невъзможно да се сравняват красотите на Харц, Шварцвалд, та даже на Швейцария с дивните пейзажи на Съединените щати, сега се видя принудена да оттегли това съмнение. Тя беше притихнала, съвсем притихнала. А когато стане такава, аз не я смущавам, защото зная, че това безмълвие при нея е мълчанието на едно преклонение.

Беше по обяд на третия ден, когато спряхме край едно бистро поточе. Тук заговорих с нея за различието на земните красоти на равнината и планината. Младият орел слушаше скромно по обичая си. Паперман от време на време се включваше с някоя уместна забележка, защото много беше слушал, много размишлявал и въпреки невисокото равнище на житейския си път, съвсем не бе лишен от интелигентност. Сега той каза:

— Утре ще имате пред очите си един още по-красноречив пример за тази разлика. Тогава ще стигнем до едно езеро, разположено в равнина, която обаче се намира сред извисяващи се въз бог планини.

— На мен дали ми е известно? — попитах аз.

— Не знам — отговори. — Това е езерото Кануби.

— Слушал съм за него. Едно негово пълно подобие или по-скоро неговият първообраз се намира в щата Масачузетс. Бях отишъл там от Лорънс. Онова езеро Кануби в миналото е играло много важна роля за няколко индиански племена, особено за сенека. Искрящите на слънчевата светлина води, широките, красиво вдаващи се заливи, китните, покрити с тучна трева острови и брегове бяха чудесна предпоставка за едно миролюбиво развитие на племенния живот. Едва съумях да отделя поглед от езерото. Зная, че на някакво планинско езеро тук горе е дадено същото име, и съм любопитен да видя дали го заслужава.

— Вероятно го заслужава — въздъхна дълбоко Паперман.

— Сигурно сте бил няколко пъти там? — попитах аз.

— Колко често! … Колко често!

Той отново въздъхна дълбоко. Място на нерадостни спомени ли беше това езеро за него? Замълчах, за да не му причиня болка. Той дълго гледа пред себе си, след което подхвана сам:

— Край това езеро получих онзи проклет изстрел в лицето, който ме обезобрази и ми отрови целия живот.

— От кого? — попитах.

— От някой си Том Мади. Може би сте чувал за тоя негодяй?

— Не.

— Той в действителност май не се казваше така, а другояче. Не научих същинското му име.

— Срещнахте ли го пак?

— Никога, никога, за съжаление, за съжаление! Макар да го дирих в продължение на много години, както просякът спастрения долар, който е изгубил. Не обичам да говоря по този въпрос, но ако спомените ме налегнат, както става винаги, когато съгледам езерото, може би ще ви разкажа още тази вечер. Засега искам да ви кажа само, че това за сенеките е вярно.

— Кое?

— Че живееха там долу в Масачузетс край езерото Кануби. Знаете ли истинското им име? Как всъщност се казват?

— Да. Сенонтоуана.

— Така е. Името сенеки им е дадено и натрапено от белите. Един от най-големите им вождове се казвал Сагойеватха. Погребан е в Бъфало. Там му е издигнат голям паметник…

— Въпреки че преди смъртта си той помолил да го погребат сред неговите червени братя, а не сред бледолики! — вметна жена ми.

— Значи го знаете? Слушала сте за него? — попита я той.

— Ние бяхме на неговия гроб — отговори тя.

— Бог да ви благослови за това! Имам предвид, че ако вие посетите някой гроб, то не го правите от любопитство, а защото сърцето ви тласка. А аз имам едно особено предпочитание към народа на сенека.

— По какви причини?

— Защото… защото… защото… хмм! Довечера ще ви разкажа, не сега. Трябва все пак нещата да се поуталожат, защото тази стара струна започна да звънти и трепти, и сигурно няма да престане, преди да сме оставили езерото зад гърба си. Засега обаче позволете да премълча!

Следобедът ни водеше все нагоре, докато стигнахме един хребет, откъдето се откри поглед към едно обширно, разположено ниско под нас и разстилащо се на запад плато. Слънцето беше на заник. В неговите лъчи блестеше в средата на равнината един голям, искрящ диамант, обточен околовръст от широк венец зелени смарагди, чиито контури потрепваха, озарени от червени отблясъци.

— Това е езерото Кануби — каза Паперман. — Макар привидно да лежи наблизо, то е доста отдалечено. Три часа са необходими, за да се стигне оттук до него. Ето защо ще лагеруваме тук. И то, ако нямате против, на същото място, където спах, когато дойдох в тази местност за пръв път.

Той ни отведе до едно място, изцяло затворено от трите страни, а и от четвъртата до половина, което предлагаше много добър заслон срещу хладния тук горе нощен вятър. Наблизо течеше поточе. Имаше и паша за конете. Следователно не можехме и да желаем по-добро място за бивак. Палатката беше набързо издигната и огънят стъкмен. Палатката винаги оставаше на разположение на моята жена. Ние, мъжете, предпочитахме да спим на открито.

По време на яденето се спусна и вечерта. Луната изгря. Беше в първата си четвърт. Въздухът беше без мъгла, напълно чист и прозрачен. Можехме да виждаме надалеч, почти толкова далеч, колкото през деня, само че сега контурите бяха неясни и се преливаха. Искрящият диамант сега се бе превърнал в сребристо бяла перла. Без да сме го подканили, Паперман започна да разказва.

— Точно както и днес — каза той — лежеше по онова време езерото пред очите ми. Притегляше ме надолу към себе си. Събудих се много рано и яхнах коня, за да продължа ездата, без истински да съм си отспал. Хладно беше в ранната утрин. Ето защо яздех доста бързо и стигнах при езерото точно с изгрева на слънцето. В тревата видях следи от хора, от индианци. Те водеха през храсталаците към водата. Стигайки там, съгледах колиби, по-точно къщи. Не полупървобитните вигвами или типита, а истински къщи от греди, талпи и шинди — точно като постройките, от които са били градовете и селата на индианците преди идването на белите. На брега лежаха няколко лодки. Риболовни мрежи бяха проснати да съхнат. Извънредно голяма чистота навсякъде. Никъде мръсотия, оръжия, кървави остатъци от дивеч, признак на лов и смърт. Дълбоко мълчание наоколо. Нищо не се движеше. Вратите бяха затворени. Хората още спяха, и то съвсем безгрижно, защото не видях никакъв страж. Изглежда днес бе почивен ден.

Промъкнах се по-близо, завих зад една чупка на храсталака и видях… видях… най-красивата девойка, да, за Бога, най-красивата, ненагледно красива девойка, която моите стари очи откак съм жив са виждали! Моля да ми повярвате! Тя седеше на един висок скален блок на брега и гледаше на изток, където слънцето тъкмо изгряваше. Беше облечена в мека, бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й тъмни коси, украсени с цветя и пера от колибри, се стелеха ниско по гърба. Когато перата започнаха да искрят в първите лъчи на слънцето, тя се надигна от мястото си, разпери ръце и изрече с тон на религиозно благоговение:

— О, Маниту, Маниту!

Повече не каза нищо. После сключи ръце. Но казвам ви, никога в моя живот не съм слушал по-добра и искрена молитва от тези две приветствени думи. Така стоя тя дълго, дълго, съзерцавайки слънцето. Аз не останах на мястото си. Тя ме привличаше като магнит, на който не можеш да противостоиш. Закрачих към нея, но бавно, колебливо, тихо, в почти благоговейно страхопочитание. Тогава тя ме видя. Не се изплаши, не. Не помръдна крак, пръст, някакъв крайник. Само ме гледаше. Но с едни такива големи, открити, изпълнени с очакване очи! В тези очи блестеше същото слънце, което беше изгряло там на изток. И пред тази неповторимост и красота се превърнах аз в глупак, вързанак. Забравих да поздравя. Днес мога хубавичко да си представя, колко умно и интелигентно съм изглеждал тогава! Знаех и забелязвах само едно, а именно че очаква да я заговоря. Така всъщност и сторих. Ама наместо да се покажа възпитан и да поздравя, аз подхванах най-голямата дебелащина, запитвайки: „Как се казваш?“. Тя отговори: „Казвам се Ашта!“ Най-напред ми се стори, че това ще е някое галено име, ала по-късно научих, че Ашта е чисто индианска дума и означава „Доброта“, и тя беше тъкмо това. Никога не я видях друга, освен тиха, благочестива, благодетелна, непорочна и добра. Никога петно по дрехите й, никога нелоялна дума на езика й. Мога с пълно съзнание да ви кажа, че навремето много често съм бивал на езерото Кануби и в продължение на месеци съм се скитал наоколо; с часове и дни съм прекарвал край нея, ала ни един-едничък път не видях и чух нещо от нея, за което да мога да кажа, че не било красиво, че не е било добро. Затова не бях и единственият, на когото тя така изключително се харесваше. Който отидеше там, вече не му се тръгваше — единствено заради нея. Така също и Том Мади, и… сиуогелалът.

Той направи пауза. Жена ми се възползва от нея да му обърне внимание на един пропуск:

— Но, мистър Паперман, вие така и не казахте, кому принадлежаха къщите край езерото и кой беше нейният баща?

— Не съм ли? Хмм! Да, съвсем вярно. При мен тя винаги идва на преден план и забравям всичко останало. Така беше и тогава. Нейният баща беше медицинман на сенека, ала не някой шарлатанин или фарсьор, както допускат да бъдат наричани днешните шамани, а истински и прочут! Преследван и угнетяван от белите заради голямото си влияние върху червенокожите, той бе напуснал родния си край с още неколцина индианци със също такива благородни разбирания, за да се спаси в „Дивия запад“. Стигнал до тази местност. Видял езерото. Бил запленен от неговата прилика с красивия, роден водоем. Останал заедно със своите придружители тук. Построили си къщи — досущ като едновремешните, и нарекли езерото на името на онова от родината — Кануби. Новото поселище много скоро станало известно сред белите и червени ловци на Запад и те често го посещаваха. За тях то представляваше едно мирно кътче, в което червен и бял, приятел и враг трябваше да се срещат, не допускайки изблици на омраза. Защото беше станало привичка, нещо повече, повеля — да замлъкне всяка вражда и да цари единствено любов и мир.

Той прекъсна за минута-две, пое дълбоко дъх и каза, унесен в мисли:

— Бяха мили, прекрасни времена! Единственият период в моя живот, през който съм се чувствал и аз истински човек, и то добър човек. Моля да ми повярвате!

После продължи разказа си:

— Към белите, които наобикаляха езерото, принадлежеше Том Мади, а към червенокожите — един млад шаман от сиуогелала, който идваше при бащата на Ашта като ученик, изучавайки тайнствата на червената раса. Къде живееше всъщност — никой не знаеше. Той го премълчаваше, за да не бъде смущаван в дълбокото уединение, от което се нуждаеше неговата студия, или пък обезпокоен от някой враг. Но аз предполагах, че си бе издигнал колибата долу край един приток на Пурхаторио, която напускаше само за да се изкачи при своя учител и получи нови наставления. Беше красив млад мъж, обучен във всички оръжия въпреки това така миролюбиво настроен, сякаш по цялата земя никога не е съществувало някакво оръжие. Че Ашта го предпочиташе пред всички останали, които идваха там, не бе никакво чудо. Аз обаче не знаех нищо по въпроса и го чух едва от Том Мади.

Той не беше нито красив, нито грозен тип, но нахален и брутален. Никой не искаше да знае за него. Беше хвърлил око на Ашта, че и двете дори. Тя обаче го отбягваше на всяка крачка и избягваше всяка възможност, която би я заставила да говори с него. Това страшно го ядосваше. Той бе истински обладан от фикс-идеята, че тя трябва да стане негова жена. Мисля, че наред с любовта я и мразеше — тъкмо защото тя така открито и честно му показваше своето неблагоразположение. Двете чувства воюваха помежду си в душата му. Най-много общуваше с мен. Защо, това и до ден-днешен не зная. Вероятно защото аз бях най-малоценният от всички и сърце не ми даваше да се отдръпна от него, както правеха другите. Аз много се пазех естествено да оставя да забележи, че и в моето сърце е покълнала една голяма, чиста от всякакви грехове любов, и че хиляди пъти бих жертвал живота си, за да мога да докажа това на красивата индианка. От време на време наистина ме спохождаше мисълта, че тя стои твърде високо за мен, ала в определени часове, в които се самонаблюдавах, все пак добивах кураж. Тогава си казвах, че не съм пък чак толкова лош момък, и спокойно мога да се сравнявам и меря с някои други. Това бяха мигове, в които се заричах да говоря открито и честно с нея. Но веднага щом се озовях в нейна близост, не ми хрумваше ни думица от онова, което се канех да й кажа.

Така един прекрасен ден се върнах от дълго ловно скитане и узнах от Том Мади, че сиуогелалът бил при бащата на Ашта да иска ръката й и получил разрешението да я отвлече някоя нощ…

— Да я отвлече? — беше прекъснат той от жена ми. — Това наложително ли беше?

— Не само наложително, но и подобаващо. Ще си позволя да кажа, че всички тези адети имат една по-дълбока залегнала основа и свое собствено значение. Бащата и майката възпитават своето дете, своята дъщеря с хиляди безсънни нощи, с още повече грижи и жертви. И ето че идва някакъв чужд човек и им я отнема. Той обсебва по-голямата част от сърцето на тяхното дете и то го последва с желание, без да пита дали онзи го заслужава. Този вътрешен процес трябва да се изрази според индианските годежни обичаи и външно.

Когато научих тази новост от Том Мади, сякаш получих тежък пестник в челото. Изпървом се почувствах съвсем тъпо. Том Мади обаче беше бесен. Закле се в синевата на небето, че сиусът нямало да похити момичето; той щял да се погрижи тая работа да не му се удаде. Когато го запитах как смята да попречи, той поиска от мен клетва, че няма да издам неговия план. Аз се заклех, ала естествено само за да предотвратя осъществяването на този план. Тогава той ми показа пистолета си. Беше натъпкан догоре с барут. Този барут трябваше да бъде изстрелян в очите на сиуса, за да обезобрази лицето му и го ослепи завинаги. „После на нея няма и да й хрумне да стане негова скуав!“ — прибави той, преди да се отдалечи. Но преди да си тръгне ми напомни за клетвата. Издадял ли съм го, щял не само сиуса, ами и мен да ослепи.

— Та това не е бил човек, а дявол! — извика Херцле.

— Ако не дявол, то все пак един мерзавец, за когото нищо не бе прекалено лошо, стига да води към целта — отговори Паперман. — Аз естествено сметнах за свой дълг да предотвратя деянието. Разбира се, нямах право да издам нещо. Но няколко намекнати думи щяха да бъдат достатъчни да дадат на сиуса поне представа за опасността, в която се намираше. Само че той нито се виждаше, нито се чуваше. От мига, в който бе получил позволението да отвлече Ашта, той трябваше да се забули в най-голяма тайна и да се промъкне така предпазливо, сякаш се касае за собствения му живот. От само себе си се разбира, че не можеше да дойде денем, и че аз трябваше по нощите да полагам всички усилия, за да го открия някъде. Това хич не бе безопасно за мен, защото знаех, че Том Мади хвърля точно същия труд да се добере до него. Следователно аз имах двойна задача — да отбягвам единия и да открия другия, и ще ви кажа, че никак не бе лесно да се прояви необходимата предпазливост. За това се иска тренинг. Така мина повече от седмица, без усилията ми да се увенчаят и с най-малкия успех. После настъпи една безлунна и беззвездна, влажна нощ, през която наистина не валеше, ала непрекъснато ставаше все по-влажно. Въпреки това аз не бях останал в топлата си постеля, а пълзях вън наоколо, защото някой като че ми казваше, че в тази крайно неприветлива нощ ще се случи нещо, което не бива да пропусна. Запълзях тихо, безшумно край задната страна на къщата към ъгъла. Исках да залегна там, за да мога да наблюдавам две страни. Та, пробутах се, когато стигнах ъгъла, малко напред и… Исусе! Там лежеше още някой! От другата страна! Кажи-речи се сблъскахме. Той ме видя също както аз него — въпреки тъмнината и въпреки плътния, влажен въздух. Но както аз не го познах, така не ме позна и той. Кой беше? Сиусът или Том Мади? Вече отварях уста да кажа една тиха дума, когато той дигна ръка. Нещо държеше в нея. Успях само бързо да извърна лице встрани и изстрелът вече изтрещя. Получих целия заряд. Нито едно зрънце не отиде напразно. За щастие все пак не в очите, а благодарение на бързото ми движение в обърнатата към негодника лява страна на лицето. Бях поискал да викна: „Не стреляй, не стреляй!“, ала не се стигна дотам, от мен не излезе никакъв звук — бях изпаднал в безсъзнание. Това наистина бе един жалък, нищо и никакъв пищовен изстрел, и то без олово или куршум, но пък изстрелян от упор. Рухнах от клекналото си положение като чувал, който някой е катурнал, и съм останал да лежа безжизнен, докато ме намерили и отнесли в къщата, за да ме върнат към живот.

Хората бяха чули изстрела и побързали да излязат, за да установят причината. Дошъл шаманът, дошла жена му, дошла дъщеря му Ашта, надошли и други. Докато всички се занимавали с мен, пристигнал и още един, а именно сиуогелалът. Той се промъкнал като полъх на вятър и бил достатъчно умен да се възползва незабавно от ситуацията. Когато ме внесли в къщата и ме сложили там да легна, отвън се разнесъл бойният вик на огелаласите. Всички се ослушали. Забелязали липсата на дъщерята. Разбрали как стоят нещата — отвличането било успяло. Необходимо било само сиусът да се отдалечи с Ашта и тя би била негова. Но той не го сторил — нямало нужда. Бил дошъл да я вземе и тя го последвала, извън надзора на родителите! Това било достатъчно. Той я довел отново вътре и бил приет от родителите като син. Ето как с изстрела си Том Мади бе създал условия и станал причина да се случи тъкмо онова, което бе искал да осуети. А аз съм лежал дълго време в делириум, скимтейки от болки като куче, на което правят вивисекция. После, веднага щом се изправих отново на крака, се измъкнах, без да издам нищо. Никой освен мен и Том Мади не знаеше кой е извършителят и коя е същинската причина за изстрела. А този негодяй от онази нощ изчезна, безследно изчезна, но толкова горещо беше и моето желание да го срещна отново. Когато след няколко години отидох за пръв път оттогава при езерото Кануби, заварих къщите празни — бяха запуснати. Сенеките били нападнати от банда разбойници и избити до последния човек. От всички тях беше останала жива само Ашта, понеже бе напуснала езерото, за да последва сиуогелала при неговото племе.

— Видяхте ли я повторно? — попита жена ми.

— Не, никога! Аз винаги съм гледал на огелаласите като врагове на белите и много съм се пазел да влизам в досег с тях. Поразпитах наистина на няколко пъти. Така научих, че красивата сенекска скуав на шамана била много щастлива. Той основал там горе край Ниобрара свой собствен резерват за себе си и своите ученици и живее там само за старите тотеми и вампуми, които събира, и за книгите, които си изписва от бледоликите. Той дори сред белите е един много уважаван и прочут мъж.

При последните думи на Паперман аз попитах бързо:

— Вие естествено знаете истинското име на индианеца?

— Да — кимна той.

— Не се ли казва Вакон?

— Да, само Вакон.

— Към него няма друга дума, друго име?

— Само Вакон! — повтори той.

— В такъв случай аз го познавам, макар никога да не съм го виждал. Той е посветил целия си живот и всичките си сили на изучаване историята на червената раса и пише трудове за нея, които за жалост още не са се появили, защото той иска да ги публикува едва когато е завършен и последният том. Хората основателно очакват с голямо нетърпение неговото жизнено дело.

— На каква възраст е той сега? — попита Херцле.

— Това е страничен въпрос — отговорих. — Истински големите мъже обикновено не умират, преди да са постигнали поне вътрешно онова, което са искали или е трябвало да постигнат. Така наречените герои на войната и бойното поле естествено тук се изключват. Уморен ли сте?

Отправих този въпрос към Паперман, който започна да разгъва завивката си, сякаш искаше да си легне.

— Уморен всъщност не — отвърна той, — но почти като улучен още един път от изстрела на Том Мади. Това е споменът! Много я обичах тази индианка, много! Никога, никога не погледнах после жена, за да я пожелая като съпруга. Останах си един самотник и навярно така ще умра в самота, когато дойде последният ми час… Смятам да опитам да поспя. Лека нощ!

Ние отвърнахме на пожеланието, ала тази „лека нощ“ не настъпи нито при него, нито при нас. Той се въртя в продължение на може би два часа от една страна на друга, после отметна завивката, стана и се отдалечи да се успокои с една разходка. До полунощ все още не се бе върнал и тогава съм заспал. Но още след около два часа се събудих. Той седеше на мястото си — беше се върнал, но не си бе легнал. Тогава се изправих и аз. Едва го бях сторил и Младия орел бе на крака. В същия миг от палатката прозвуча гласът на жена ми:

— И аз не спя! … Мога ли да направя едно предложение?

— Какво? — попитах.

Тя разшири още пролуката на лененото платнище, до което бе стояла, измъкна се и отговори:

— Хайде да потегляме! Да тръгваме! Надолу към езерото! Така и така няма вече да заспим! Това е резултат от тези толкова стари истории!

Тогава Паперман скочи и изрази съгласие:

— Well! Да тръгваме! Напред! Така ще стигнем точно по изгрев слънце, както навремето аз! Това задоволява ли ви?

Аз се съгласих. Младия орел естествено също. Палатката бе събрана. После потеглихме по широкия, удобен склон към платото на езерото. Утрото започна леко да сивее. Имахме дрезгавина тъкмо колкото за очите на конете ни да виждат къде стъпват. После просветляваше все повече и повече.

Яздехме мълком. Достигнахме равнината, по която напредвахме по-бързо. Утрото наближаваше. Настана ден. И точно когато слънцето изгряваше достигнахме периферията на гъстата, зашумена гора, обточваща езерото от всички страни. Тясна, ливадоподобна просека водеше навътре в гората. Тя се стесняваше все повече, за да образува накрая път с ширина едва пет-шест метра.

— Това е същият път, по който някога дойдох — каза Паперман. — Само сега гората е станала по-висока и по-гъста. Тук открих следите. А малко по-нататък видях водите на езерото.

Той измина разстоянието, яздейки начело. После се обърна към нас и като посочи напред, каза:

— Там са последните храсти. А сега идва ред на езерото и високия камък, на който седеше тогава Ашта… мили Боже!

Той беше завил зад споменатите последни храсти, ала не продължи да язди, ами спря, нададе този възглас на изумление и се вторачи в някаква точка, все още скрита за нас от храстите. Побързахме да отидем. Тогава видяхме, че Наистина има много основателна причина за смайването си. Да, нашето удивление бе точно толкова голямо като неговото.

Бяхме достигнали езерото. Намирахме се на източния му край. Да, то бе достойно да се сравнява със съименното езеро Кануби в Масачузетс. Само че сега нямахме време да се занимаваме с неговата красота. Вдясно от нас лежаха останките от сенекските домове, залети от първия поздрав на слънцето. Пред нас се диплеше, раздвижена от лекия утринен полъх, повърхността на прозрачните зелено-сини води, чиито брегове се гънеха като кулиси в многобройни, преливащи една в друга бухти и тънеха в пищна зеленина с листа, като окъпани от разтопен метал. А вляво от нас, където храсталаците пристъпяха досами брега, се виждаше високият, бял, изгладен камък и на него стоеше… една млада индианка, точно, досущ такава, каквато я бе описал снощи Паперман. Беше облечена в бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й, тъмни коси, с вплетени цветя и пера от колибри, се стелеха надолу по гърба. Перата искряха в слънчевите лъчи с всичките цветове на проблясващ скъпоценен камък. Но момичето не се взираше както някога в слънцето, а погледът й бе отправен към мястото, на което сега се бяхме появили. И това момиче беше красиво, много красиво — както по лице, така и по фигура. То не помръдваше. Не казваше нито дума. Гледаше ни безмълвно с големите, тъмни, изпълнени с очакване очи.

И странно! Паперман се плъзна полека от мулето, закрачи бавно, механично към нея, като обхванат от дълбока, благоговейна боязън и запита:

— Как се казваш?

— Казвам се Ашта — отговори тя.

— И на каква възраст си?

— Осемнадесет лета.

Тогава той потри с ръка лице и каза, сякаш сънуваше:

— Значи не! Та то е и невъзможно! Тя е някоя друга, макар и да прилича на нея, така поразително да прилича!

— Говориш за моята майка? — попита го сега тя. — Хората казват, че аз неимоверно много приличам на нея.

— Имаш майка?

— Да.

— Как се казва?

— Ашта, както аз.

— А баща ти?

— Казва се Вакон. Ние живеем на север оттук, край река Ниобрара.

Той плесна тогава с ръце и извика:

— Тя е нейна дъщеря… нейна дъщеря!

Тя приведе горната част на тялото си още напред, сякаш се канеше да скочи и попита:

— Ти познаваш татко и майка? И половината ти лице е изгорено от барут! Кажи, името ти не е ли Паперман?

— Да, така се казвам.

— Бил си тук при езерото Кануби по същото време, когато татко и майка са се запознали?

— Да, по същото време.

Тогава тя скочи от камъка и помоли:

— Подай ми ръцете си!

Той го стори. Девойката ги сграбчи, целуна ги веднъж, втори път, притегли после главата му към себе си, целуна го веднъж, втори път по тъмната страна и заговори:

— Ти си спасителят на моя баща! Ти си се жертвал за него! Защо никога не се отби при нас? Татко и майка не са престанали да разпитват за теб, ала така и без да узнаят къде пребиваваш!

Старият уестман затрепери от възбуждение и умиление. Заплака.

— Откъде знае баща ти, че онзи изстрел не беше предназначен за мен, а за него? — попита той. — Аз нищо не съм издал!

— О, напротив! Но без да искаш. В треската си разказал всичко. Татко на два пъти после е виждал този човек, но без да съумее да го залови. Неговото истинско име не било Мади, а Сантър. Когато снощи вашият огън засия от планините като една съвсем, съвсем малка блещукаща звезда, майка каза: „Така светеше навремето лагерният огън на нашия бял спасител — точно там горе, вечерта, преди да го видя за пръв път.“

— Майка ти е тук? — осведоми се той бързо.

— Беше тук, но вече не е — отговори тя. — Тук бяха много жени и дъщери, ала те потеглиха още със сипването на зората. Аз останах сама… като страж, като съгледвачка.

— Като съгледвачка? — попита той усмихнато. — А ако бяхме неприятели?

— Тогава нямаше да ме видите.

— И по какво разбра, че не сме опасни?

— При вас се намираше една бяла скуав.

— Аха! Съвсем правилно, съвсем правилно! Сега сигурно трябва да тръгнеш бързо оттук?

— Да, за да настигна другите. Но аз няма да напусна това място, преди да съм узнала кога и къде можем да те видим и срещнем.

— Накъде яздите?

— Това нямам право да кажа.

В този момент Младия орел слезе от коня, пристъпи напред и каза:

— Имаш право! … Погледни насам! Аз съм твой брат.

Той носеше новото кожено облекло, което Паперман му бе съхранявал; старото бе захвърлил. В новите си дрехи изглеждаше много представително. Той посочи дясната страна на гърдите, където бе извезана от перли малка, дванадесетлъчева звезда. На същото място на нейната дреха видях съвсем същата звезда.

— Ти си Винету?

— Да.

— И аз съм винетах. Двамата носим звездата на великия Винету и следователно сме брат и сестра. Аз съм сиуогелала. А ти?

— Апач от племето мескалеро.

— Значи от племето на Винету. Аз те моля да ми кажеш името си. Или още нямаш такова?

— Имам — усмихна се той. — Наричат ме Младия орел.

Тя направи жест на изненада.

— Знае се, че един любим ученик на прочутия Тателах Сатах носи това име. Получил го е още в ранна младост, когато някои други са още далеч от времето да имат имена. Познаваш ли го?

— Да.

— Той бил най-първият, комуто Тателах Сатих позволил да носи звездата на нашия Винету. Знаеш ли къде се намира сега?

— Да. Той стои пред теб.

— Ти, ти ли си този? Ти самият, самият? — запита тя и заря на искрена радост пробяга по страните й. — Говореше се, че си бил изчезнал?

— Говорили са истината — отвърна й.

— За да отидеш и вземеш свещена глина за лулата на мира?

— Да. И някои по-трудни неща.

— Мълвеше се, че самият ти си си поставил същевременно една трудна, много трудна задача?

— Това също е вярно.

— Успя ли да я разрешиш?

— Успях. Нашият велик, добър Манитуме водеше и закриляше. Откак напуснах Маунт Винету минаха повече от четири години. Сега се връщам. Ти същия път ли имаш?

— Да.

— Тогава няма да те питам накъде ще яздите днес, защото знам, че ще те видя отново.

— Желаеш ли го?

— Да. А ти?

— Аз също.

— Тогава дай ми, моля те, ръката си!

— Давам ти двете!

Тя ги протегна и се вгледа с големите си, открити очи в мъжествените, красиви черти на сериозното му лице. А той зарея поглед над езерото, като че се взираше някъде далеч, далеч в далечините. Настъпи кратко мълчание. После той заговори:

— Наследницата на най-великия шаман на сенека, дъщерята на Вакон-изследователят и мъдрецът, ученикът на недостижимия Тателах Сатах, при когото смазаната душа на червената раса намери своето единствено и последно прибежище — това си ти, а това съм аз. Маниту е този, който ни събра тук. Ние се разделяме само привидно. Нека от мястото, където ще се намерим отново произлезе благословия, една голяма благословия. Бъди благословена мила, красива винетах!

Той целуна двете й ръце и после попита:

— Кога ще напуснеш езерото?

— Веднага — отговори тя. — Но преди да тръгна, трябва да те питам накъде ще се насочи оттук най-напред вашата езда.

— Към Девълз палпит. Знаеш ли го?

— Да. Колко добре, че те питах. Пази се!

— От кого?

— От Киктахан Шонка, старият боен вожд на сиуогелала.

— От твоя собствен вожд?

— Pshaw! — извика тя гордо. — Ашта не познава вожд над себе си. Сред дакотските племена премина дълбока пукнатина. Младите воини са за Винету, а старите против него. Внимавай за себе си! Зная, че Киктахан Шонка идва към Девълз палпит, за да се срещне и съвещава там с воините на юта. Пази се да не попаднеш в ръцете им! Говори се, че Олд Шетърхенд щял да дойде, знаеш ли?

— Знам.

— И вярваш ли, че тази мълва е обоснована?

— Вярвам.

— В такъв случай ще го видим, стига да му се удаде да избегне дебнещите го опасности.

— На теб известни ли ти са тези опасности?

— Не. Зная само, че някои се надяват — ако действително дойде — да го заловят. Да го видят как умира на кола на мъченията, е било пламенното желание на всички врагове на нашия брат Винету. Хората разправят, че бил остарял и побелял. В старостта силата на тялото и енергията на душата се губят. Как биха ликували враговете, ако в неговата дълбока старост го сполети онова, което толкова често е осуетявал на младини! Ако знаех кога и къде ще дойде, щях да разставя наблюдатели да го предупредят.

— Не се безпокой за него, Ашта! Защото каквото биха му казали твоите наблюдатели, вече му е казано.

— Значи е предупреден?

— Да.

— Слава на Маниту! Сега мога да вървя. Чакай! Само за миг!

Тя се отдалечи към руините на най-близката къща, зад която, както после видяхме, бе скрит конят й. Качи се, подкара го към нас и спря да подаде ръка на Младия орел.

— Сбогом! — каза. — Ние пак ще се видим!

После се обърна към Паперман:

— Знаеш ли, че няма да напусна това място, преди да съм узнала къде ще те срещнем? Назови ми някое удобно за теб място. Ние ще дойдем!

Не знаейки какво да каже, Паперман отвърна:

— Аз ще яздя с Младия орел — накъде, сега още не знам.

— Ще останеш при него?

— Да.

— Колко време?

— Докато му е приятно.

— В такъв случай съм доволна! Знам, че непременно ще те видя.

След това се обърна към жена ми и мен. Подаде и на нас ръка и заговори:

— Не ми беше казано кои сте, затова е запретено да питам. Сбогом!

После тя препусна край руините, за да завие и изчезне зад храсталака. Паперман и Младия орел гледаха след нея, докато се изгуби; сетне старият я последва бавно като лунатик. Младият индианец остана още известно време на мястото си, след което се обърна отривисто, сякаш му костваше усилие да се изтръгне от въздействието на нейната личност. Ние двамата сега също слязохме от конете и аз се залових да прегледам следите на тези, които са били тук. Херцле се зае междувременно с приготвянето на сутрешното кафе.

От следите установих, че тук са били приблизително четиридесет души, сред които само двама мъже — вероятно водачите. Такова нещо никога не би могло да се случи по-рано — всички те биха били изгубени. Вярно, те бяха все индианки и следователно ако не лично, то от традицията бяха запознати с особеностите и изискванията на пущинака.

Когато Паперман се върна, съобщи, че Ашта препуснала право на юг, накъдето водеха и всички останали следи. Нашата цел обаче се намираше западно оттук. После той запита, докато се настаняваше при нас:

— Не е ли чудо, истинско чудо? Точно както навремето, съвсем точно. И те знаят, че изстрелът не е бил предназначен за мен! И са ме търсили! Тези добри, мили хора! Днес е най-големият празник в моя живот! Ако беше зима и декември, щях да кажа: Днес за мен е Коледа и Господ Бог ме дари. Да, самият Христос, защото никой друг не може да ти даде подобно нещо, такова щастие! Такова голямо и истинско щастие!

След това той се умълча, съвсем притихна. Защото колкото по-дълбоко и неподправено е щастието, толкова по-малко слова се произнасят! И за мен срещата с младата, красива индианка имаше значение, и то не само някое чисто външно, повърхностно. Оттук си вадех изводи за бъднините, перспективата. Особен интерес представляваха за мен двете перлени звезди. Те бяха разпознавателен знак. Младия орел не каза нищо по въпроса, така че и аз не го запитах нищо. Та нали и без да разпитвам знаех къде съм. Тук нещата опираха просто до голямата разлика при червената раса между „племе“ и „клан“.

Това е тема от голяма важност, макар дори при сериозните изследователи да не е още обичайно да й се посвещава онова внимание, което заслужава, без каквито и да е въпроси. Колко много хора, особено така наречените народни, та даже юношески писатели, са написали „индиански книги“, без да притежават дори най-малкото позитивно познание за външния и вътрешен мир на американската раса! И това е хвалено после и препоръчвано от други, които още по-малко знаят! Посетили са ме вече мнозина, даже прекалено много „индиански писатели“, ала сред тях нямаше ни един, ама наистина нито един, който да знае нещо за най-първото, което трябва да изучи — клан-отношенията.

Както в развитието на човечеството като цяло, така и в развитието на всяка отделна раса са забележими два взаимнопротивоположни стремежа, а именно тенденцията за разцепление и тенденцията за обединение, другояче казано, тенденция към единицата и тенденция към множеството. Разцеплението започва своя път от онова, което наричаме човешки род, минава през расата, нацията, народа, слиза по-надолу до града, селото, за да престане накрая до самотния двор, на чийто притежател само в определени случаи идва на ума, че и той принадлежи към човечеството. Това е пътят на патриотизма, любовта към отечеството и родното огнище, но също пътят на националното самонадценяване, политическата безогледност. Другият път е противоположният. Той води до обединението на всяка единица под една-единствена, велика идея за един-единствен, велик народ. Кой от двата пътя води към истинското, пълно щастие, човечеството и до днес още не иска да разбере. Ще трябва да го научи от горчив опит.

Колко болезнен, да, колко жесток е този опит, това при никоя друга раса не се проявява така ясно, както при американската, тласната най-далеч в разединението. Нийде другаде, дори в най-отдалечения, мрачен Ориент, могъщото някога единство не е тъй раздробено и стрито на толкова малки, нищожни, немощни отломки и късчета, както при индианците. Всяка от тези отломки, всяко от тези множество племена и всяко от тези безчислени племенца се гордее със себе си и е постоянно готово да се затрие от чисто самолюбие. Това разпадане отдавна да е довело до пълно унищожение, ако големите медицинманери от миналото не са полагали усилия да му се противопоставят, и то чрез двоен способ — на първо място в теологично отношение и на второ в социално.

Теологичният път на единението е залегнал в идеята за „Великия дух“ или „Великия, добър Маниту“. Изследването е показало и продължава да показва, че чистокръвният индианец е бил монотеист и се е чувствал щастлив, докато разложителният политеизъм не проникнал дълбоко в неговата душевност и подготвил големия ниагарски срив на расата, нейното етнично и лингвистично разпиляване. А социалният път на единение се формира в идеята за клана, благодарение на който външно разпилените племена вътрешно отново трябвало да се съюзяват и държат сплотено едно за друго. Думата клан в случая не бива да се приема в нейния английски или по-точно шотландски смисъл. Кланът се учредявал върху справедливост, вярност, благодетелност, красноречие, честност. Който искал да се упражнява в красноречие, който си поставял задачата да бъде благодетелен, който се чувствал достатъчно силен никога да не каже лъжа, да се прояви като вероломен и непочтен, той можел да влезе в съответния клан и чрез слово и ръкостискане се задължавал да съблюдава през целия си живот въпросната повеля. Който макар и само веднъж я престъпел, бивал отлъчван и считан завинаги опозорен. За по-лесното разграничаване и за да има някакъв видим разпознавателен знак, всеки клан приемал името на някакво животно, чието изображение служело като отличителен белег. Аз вече казах, че големият оратор на сенеките, чийто гроб в Бъфало посетихме, принадлежал към Клана на вълците. Имало Клан на орела, лешояда, елена, мечката, костенурката и така нататък.

В един такъв клан можел да влезе всеки, независимо към кое племе принадлежал. Дори смъртен враг бил приеман и закрилян и подкрепян с всички сили, щом изпълнявал наложеното условие да бъде верен и честен. Колкото и да се мразели например кайовите и навахите и преследвали едни други до смърт, веднага щом се разпознаели като членове на някой клан, тази вражда бивала мигновено и завинаги погребвана. Човек може да си представи колко благословено са влияели тези кланове! За съжаление, за съжаление обаче това престанало, когато се появили „бледоликите“ и им било позволено да стават техни членове. Те използвали клановете за свои лични цели и обсебвали облагите, които носели, без обаче да следват своите задължения. Ето как клановете загубили добрата си репутация, своите морални кредити, а заедно с това и голямото социално влияние, за което били замислени от някогашните си учредители. Предоставено е на бъдещето да реши дали изобщо да се съживят, или не.

Клановете винаги са били наричани по имена на животни, никога на хора. Поне аз не си спомням да съм слушал за такъв случай. По-точно току-що ми бе представен за пръв път такъв пример — клан с името на Винету! Защото че се касаеше за клан, това се разбираше от само себе си, и разпознавателният знак за членовете беше дванадесетлъчевата звезда, която Младия орели Ашта носеха на дрехата си. Кога беше основан този клан? Преди най-малко четири години. Защото оттогава датираше тоалетът, който Младия орел сега носеше. Този млад индианец беше най-първият приет в новия клан, и то от Тателах Сатах, който следователно беше основателят на това обединение „Винету“, чиито членове от мъжки род биваха квалифицирани като „винету“, а от женски — „винетах“. Каква по-висока цел имаше този клан? И какви задължения налагаше той на своите членове? Не попитах, защото се надявах много скоро да узная. Че неговите цели бяха миролюбиви, можеше да се разбере още от племенната принадлежност на двамата членове, които сега познавах — един апачи една сиуогелала, значи принадлежащи към два народа, третирали се безусловно като смъртни врагове!…

Докато посръбвахме кафето, Паперман извести, че довечера сме щели да стигнем при Девълз палпит. Той помоли само за един час престой тук, при езерото Кануби, за да можел да се огледа още веднъж наоколо. Нямахме нищо против. На драго сърце бихме му предоставили и повече време. Но още преди да изтече часът, той вече се бе върнал и каза:

— Можем да потегляме, ако искате! А аз колкото и дълго още да се размотавам тук, ще намирам повече горчилка, отколкото сладост; пък тая работа на мен, стария тип, хич не ми допада!

Имаше право. Макар езерото Кануби да бе красиво, много красиво, за нас неговите води нямаха радостен, а по-скоро елегичен блясък. И ето как остана то в нашите спомени само като мястото на една кратка почивка, след което следваше нов преход. Спуснахме се в долината на Пурхаторио и поехме там край един тесен, кристално бистър поток, който щеше да ни отведе до нашата цел. Но я достигнахме, когато почти се бе стъмнило, така че аз предложих да останем днес извън пределите на Дяволския амвон, тъй като бяхме предупредени за това място, а поради тъмнината нямахме време да го претърсим предварително за индианци.

— Well! — откликна Паперман. — Тогава ще ви отведа в едно скривалище, което сигурно и най-зоркият червенокож не би могъл да открие. Аз го намерих съвсем случайно и не мисля, че има друг освен мен, който да го знае.

— Доста силно казано! — забелязах аз.

— Но при всички случаи вярно! — отвърна той. — Имаме да яздим само още няколко крачки и после ще проследим едно малко поточе, което извира от тихо, закътано езерце. То не е голямо. Обграждат го високи, непристъпни скали. Никаква пролука няма в тези скали — поне така изглежда. Но ако прекосиш езерото точно по средата, ще направиш констатацията, че все пак има една странична цепнатина, която се врязва косо в скалите и води към същинския извор на потока; защото той не извира от езерото, а по-нататък сред скалите — тъкмо там, където ще пренощуваме.

— Пролуката достатъчно широка ли е за нашия багаж? — осведомих се аз.

— Да — отговори. — Само прътите за палатката ще трябва да вържа надълго, вместо напреко.

— А колко е дълбоко езерото?

— Най-много метър.

— Някога!

— Хм! Да не искате да кажете, че ще е станало по-дълбоко? Досега не съм чувал такова нещо в живота си. Застоялите води с времето стават по-плитки, ама не и по-дълбоки. Я спрете! Стигнахме до страничното поточе! Така че тук трябва да се преопаковаме. После ще яздим от тази страна навътре между скалите.

Помогнахме му да сложи иначе рейките. Дневната светлина стигаше, колкото да виждаме накъде яздим. Стигнахме до езерото, изглеждащо тъмно като някоя загадка, подкарахме конете в него и когато се озовахме отсреща, видяхме, че в скалите действително има една прикрита от гъста зеленина пролука, в която можехме да свърнем. Следваше още известно разстояние стръмно нагоре край потока и се стигаше до изворната му точка, разположена в кръгообразна, скалиста котловинка, чиито стени се издигаха отвесно и създаваха впечатление за недостъпност.

— Тъй! Това е мястото! — оповести Паперман. — Тук можем и хиляда години да стоим на къмпинг, без някой да ни открие.

— Но сигурно е влажно, много влажно, а? — попитах аз.

— По никакъв начин! Та влагата нали си изтича. Освен туй имаме индианско лято — вече седмици наред без капка дъжд.

— Може ли човек да се изкатери по стените?

— Не знам. Навремето не опитах. Никога не съм си падал голям катерач.

— А някой може ли да надникне там отгоре?

— Тогава би трябвало да се изкачи първо оттук. Отвън няма начин да се справи.

— В такъв случай съм спокоен. Сега да се заемем по-напред с огъня, пък после ще разпънем палатката!

След половин час двете неща бяха свършени. Не вързахме конете и мулетата, така че можеха да се движат, където си поискат. Те първо се напиха до насита, сетне се завъргаляха здравата из мъха, което обичат да правят, докато са със здрави кости и стави. А след това си намериха листна и друга зеленина, от която имаше в достатъчно количество да престоим спокойно няколко дни тук, без да ни е грижа за техния фураж. Те се нуждаеха повече от почивка, отколкото от храна, защото ездата от езерото Кануби дотук бе по-продължителна и напрегната, отколкото думите на Паперман бяха дали да се предположи. Ние самите също се чувствахме изморени. Ето защо не останахме дълго след вечерята, а си легнахме. И тази вечер бе съвсем различно от вчера. Днес заспахме веднага и за мой срам трябва да призная, че не се събудих, докато не ме разбута Паперман.

— Мисис Бъртън е вече будна! — извини се той. — Приготвила е гореща вода, за да… чувате ли? Мели кафето в палатката, та да не ви разбуди. Ама да не вземете да й кажете, че въпреки това аз съм сметнал за по-правилно да ви угостя с един удар! Мъжът все пак си е мъж! Но той не е такъв, когато спи!

— Излиза, че сте ме събудил само заради собствения ми авторитет? — засмях се аз.

— Yes! Олд Шетърхенд, и да кърти, докато жена му е вече на крак! Тая работа в никой случай не върви!

Огледах сега терена. Той действително предлагаше едно особено красиво скривалище. Никъде нямаше ни най-малка следа, че някога на това място е идвал човек. Скалните стени бяха неимоверно стръмни, но не и неизкатерими. Имаше исполински дървета — по на няколкостотин години, които гушеха плътно клони и вейки до скалите и облекчаваха и подпомагаха по тоя начин катеренето. Едва изпил кафето си, Младия орел поде опит да стигне височината. Удаде му се без затруднение. И едвам се беше намерил горе, прозвуча силният му вик:

— Уф, уф! Виждам чудо, чудо!

— Не толкова високо! — предупредих. — Още не знам дали няма хора наблизо!

— Тук не може да има някой, който да ни чуе! — отговори той. — Наоколо няма нищо друго, освен въздух!

— Толкова ли е високо? А какво се вижда долу?

— Девълз палпит!

— Дяволския амвон? Наистина ли?

— Да.

— Това е невъзможно, абсолютно невъзможно! — възрази Паперман.

— Защо? — попитах го.

— Защото го зная. А каквото знае Макш Паперман, знае го надлежно! Пътят за Дяволския амвон води наляво и дълбоко надолу; ние обаче се отклонихме надясно. А той от всички страни е обграден от високи, стръмни скали, които никой не може да изкачи. Как ще е възможно тогава той да го вижда!

— Но той го твърди!

— Заблуждава се!

— А не е ли възможно вие да се заблуждавате?

— Не!

— Завоите, които прави пътят оттук до Дяволския амвон, не ви бъркат?

— Никой човек, никое животно или път не може да криволичи дотолкова, че да съумее да ме обърка!

Попитах още веднъж индианеца и той остана на твърдението си, че вижда Девълз палпит. Тъй като и той го познаваше, отдадох цялата работа на някакво недоразумение, което ми повеляваше да последвам индианеца. Жена ми не е лоша катерачка. Обича да посещава планински местности и от време на време — когато й позволя — се проявява като дръзка. Тя тръгна след мен. Паперман обаче остана да си седи.

— През целия си живот не съм бил дива коза — заяви той, — и няма тепърва да ставам такава. Равен път, добър кон и здраво закрепено седло — ето какво искам да имам. Качвайте се нависоко, докъдето си щете — без мен!

Когато стигнахме горе, пред очите ни се разкри феноменална гледка. Никога не бях виждал Дяволския амвон, ала още от пръв поглед разбрах, че пред нас лежеше той. Извиках го на стария уестман долу. Е, тогава той се изправи и започна полека и много предпазливо да пъхти нагоре. Доста време мина, додето се добере до нас.

Представете си един плосък покрив, чиито каменни перила се състоят от тежки скални отломки. Този покрив беше зает от дървета и гъст храсталак, така че застане ли човек на него, няма начин да бъде видян отдолу. А пристъпи ли до перилата и надникне надолу, ще види, че скалната стена се спуска почти отвесно в пропастта. На този равен покрив се намирахме ние, а под нас лежеше Дяволския амвон.

Който се е занимавал с геометрия, знае какво се разбира под елипса. Но понеже не всички мои читатели са геометрици, ще се изразя тук не геометрически, а като лаик, за да бъда по-лесно разбран. Елипсата представлява окръжност, дотолкова разтегната, че към нейния център се добавя и втори. Тези два центъра се наричат фокуси. Който има тавичка за риба, познава формата на една такава елипса. И тази тавичка същевременно може да даде ясна представа за овалната котловина, към която нашата скална стена се спускаше. А тази котловина описваше такава точна елипса, сякаш не от природата, а от човешка ръка бе преломена в могъщия планински масив. Както видях по-късно, наистина природата бе подготвила нещата, ала те бяха довършени от разумната сила на човека. Това се е случило в стари, древни времена, толкова отдавна, че по скалните стени — първоначално явно отвесни и голи — се бяха появили следствие атмосферните влияния цепнатини, пукнатини, чупки, корнизи, ниши, чардаци и разни други отклонения от отвесната форма, по които малко по малко се бяха наместили яки дървета и храсти, съжителстващи със злак, бурени, треволяци и мъх. Дъното на котловината също беше покрито с разлистена растителност, като в това отношение аз направих две важни наблюдения. А именно — тук първоначално растителността изглежда не е влизала в сметките, защото тук имаше някакъв напълно стерилен подпочвен пласт и той трябва съвсем преднамерено да е бил доставен, понеже докъдето стигаше поглед, се виждаше само плодородна земя. Всички растящи по дъното на котловината дървета — без оглед на възрастта и здравината им — нямаха вече върхове. А това сочеше, че те се изхранват само от тънък, навит почвен слой и не могат да проникнат с корените си на дълбочина или пък не намират там препитание. И действително, когато слязох по-късно долу и проверих, установих, че додето достигаше елипсата, първичното й дъно бе така плътно покрито с масивни каменни плочи, че никое растение не би могло да проникне. С течение на времето върху тях се бе образувал един слой хумусна почва, от който се прехранваха с хоризонталните си корени появилите се по-късно дървета и храсти. Дълбочинни корени нямаха. Това бе причината за изсъхването на всички върхари.

С каква цел е било настлано някога дъното с плочи? Това бе първият въпрос, на който един по-внимателен и задълбочен наблюдател трябваше тук да отговори.

Второто наблюдение беше, че една трета от този растителен свят изглеждаше девствена, докато при другите две трети още от пръв поглед се забелязваше, че са посещавани от хора, и то не много рядко. Разделителната линия между по-голямата част — засегнатата, и по-малката — недокоснатата, беше необикновено рязко прокарана. Човек оставаше с впечатление, сякаш е наложена някаква строга забрана да се пристъпва в тази гъсто обрасла третина на елипсата.

Защо и с каква цел бе това разделение? Ето вторият въпрос, на който човек, предявяващ претенциите да мине за един по-проницателен и благонадежден наблюдател, трябваше да проследи дирите.

И сега идва ред на главното, което за мен бе във висша степен интересно. На иначе напълно равното, елипсовидно дъно на скалистата котловина имаше две доста значителни, изкуствено издигнати възвишения. Всичко това имаше вид, сякаш котловината била създадена някога с намерението да бъде запълнена с вода, сиреч да образува нещо като езеро, от което двете възвишения да се подават като острови. С течение на столетията втичащата се и оттичаща вода се бе врязала толкова дълбоко, че бе достигнала дъното на басейна, и той чрез изтичането и по-късното изчерпване на водата просто бе пресъхнал.

Тези две наблюдения не биха дали да се установи нещо повече от това, че в древни времена тук трябва да е имало хора, които по отношение на строежите, а и иначе, са стояли значително по-високо от по-късните индианци или по-правилно казано — от по-късните поколения. Но тези две възвишения — искам да остана верен на картината и ще ги наричам острови — имаха извънредно очебийната особеност да лежат точно във фокусите на елипсата! Това не бе случайност, а преднамереност. И тук незабавно възникваше въпросът: Каква бе целта на тази преднамереност? Някаква тривиална, делнична във всеки случай не беше. Сетих се за сложните астрономически изчисления, залегнали в основите на строежа на египетските пирамиди, за неизяснените още тайни на Теокали и разни други храмове от по-раншни времена, но аз не съм нито специалист, нито учен и нямам право да се впускам в такива трудни научни спекулации. И все пак ме споходи една мисъл, макар откровеността да ме принуждава да призная, че ми се стори значително по-дръзка, отколкото може да си позволи един обикновен уестман, преследващ единствено целта да се грижи за своята сигурност. Но тя се явяваше отново и отново, обсебваше ме все по-здраво и не искаше да ме напусне. Става дума за онзи известен в древността, често и строително разработван факт, че на някоя точка в определена геометрична фигура човек съвсем ясно чува онова, което се говори тихо в друга, отдалечена точка. Тази мисъл ми дойде мимоволно, сиреч, без да съм се задълбочавал. Аз я отхвърлих, но тя се върна, когато Младия орел заговори, и оттогава не пожела да се оттегли. Индианецът посочи пропастта и ето какво каза:

— Това е Амвона. Ние стоим на най-високата част от обграждащата го стена. Има два амвона. Единият, именно този тук, е известен на бледоликите; за другия обаче те не знаят нищо. Първия те са нарекли Амвона на Дявола, другия биха квалифицирали навярно като Амвона на добрия Маниту. Червените мъже обаче наричат този тук „Ча Маниту“, А другия „Ча Кахтикех“.

— Коя точка окачествявате като амвон? — попитах го аз. Овалната закръгленост на тази скалиста котловина се простира от изток на запад. Има едно възвишение в източната и едно в западната част. Кое от тях е Амвона?

— Това в западната част — отговори той.

— Значи другото е Ухото?

Той ме погледна, не разбирайки какво имам предвид. Ето защо обясних:

— От амвона е прието да се говори. А каквото говори ораторът, трябва да бъде чуто. Вие споменахте за някакво ухо, което слуша. Нарекохте го „Ухото на Маниту“. Къде се намира то?

— Не зная. Вероятно се има предвид същата точка, която белите квалифицират като амвон. Каквото знам в това отношение, съм го научил от Тателах Сатах, моя учител. На единия амвон, именно този тук, Маниту слуша какво говори Злия дух и го осъжда на вечно проклятие. А на другия амвон, неизвестен още на белите, Злия дух слуша какво говори Маниту и се спасява по този начин от проклятието.

— Всичко това има по-дълбок, много по-дълбок смисъл, облечен тук някъде в някакво външно одеяние, което аз ще потърся. Я погледнете, източната част на котловината представлява буквално джунгла, докато западната — по-голямата, е по-малко обрасла. Там хората изглежда повалят от време на време дори някое дърво, за да накладат огън.

— Те винаги го правят, когато се събират тук на съвещание.

— На съвещание? Но също и за лов или някаква друга цел?

— Не. Това място е свещено за всеки червен мъж. То е определено само за големи, важни съвещания, които се провеждат между различни племена. Хората никога не се съвещават тук за маловажни неща! И никога един червен мъж не пристъпва това място, без да е назначена някоя голяма среща между две или повече племена!

— Гледай ти! Наистина ли?

— Да — увери той. — Знам го съвсем определено! И дори при големи съвещания, когато тук се събират много, много воини, никой от тях не се осмелява да пристъпи източната част на това място.

— Защо?

— Говори се, че тук живеел Злия дух, Дявола, на който е наречен Амвона.

— Извънредно странно и крайно неясно! Това, което се разказва за тези два амвона, вероятно датира от много столетия. При това положение човек добре може да си представи колко много се е замазала истината. Вие вярвате ли в тези неща?

— Вярвам в зрънцето на тази истина.

— Известно ли ви е това зрънце?

— Не. Но се надявам да го науча от Тателах Сатех.

— Пита се дали и самият той го знае. Ако му беше известно, щеше другояче да се изрази, когато е говорел за този амвон. Той не е квалифицирал Амвона и Ухото като една и съща точка. Вярвате ли също, че Злия дух, Дявола, обитава източната част на мястото?

— Аз почитам обичаите на моите бащи, без да питам дали се основават на истината, или не.

— В такъв случай вероятно ще избягвате да навлизате в свещеното място?

— Мистър Бъртън ще слезе ли долу?

— Да, ще отида.

— Сигурно и мисис Бъртън?

— Да, съвсем определено и тя.

— Тогава ще дойда с най-голямо удоволствие и аз, стига да го желаете. Аз бях в продължение на четири години при бледоликите и се научих при тях да разграничавам душата на даден предмет от самия предмет. Душата за мен е свещена, ала нейната видима дреха аз не обожавам. Но я уважавам и бих я повредил или чак пък скъсал само ако я сметна за лоша, с други думи, вредна.

Как говореше този млад индианец! Ако не ми беше станал толкова симпатичен, сега сигурно щеше да ми стане. До тоя момент държал се мълчаливо, Паперман сега попита:

— Чувам, че се каните да вървите долу?

— Естествено! Та нали Девълз палпит е нашата цел! — отговорих аз.

— Кога?

— Веднага!

— Тогава да оседлаваме.

— Няма да е нужно. Ще отидем пеша.

— Охо! — възкликна удивено той. — Мислите ли, че Макш Паперман ще върви, когато има юздите на кон или муле?

— Не мисля действително. Но пък и никой не ви кара да вървите. С други думи вие оставате тук.

— Аз… оставам… тук…? — запита смаян.

— Да.

— Да не би да не съм достоен да дойда с вас?

— Не говорете глупости! Вие ще ми бъдете много по-полезен тук горе, отколкото долу. Знаем, че враговете вече идват. Но за жалост не ни е известно точното време. Всеки момент може да ни ги сервира. Могат да цъфнат тъкмо когато сме долу и да не можем да ги видим. Та именно затова възнамерявам да вървя, не да яздя. Конете оставят по-ясни следи от хората. И би могло да стане така, че ние по живо по здраво да се измъкнем, но спасявайки после тях, да се изложим и подхвърлим на опасността…

— А-а! Отгатвам, отгатвам! — пресече ме той.

— Е, какво отгатвате?

— Че трябва да остана тук горе на пост, като наблюдател?

— Действително!

— Това вече е нещо друго! Ще го сторя с удоволствие и ви моля да ми дадете указания.

— Което ще стане много бързо. Знаем, че ще дойдат сиу и юта. Първите се очакват от север, другите — от запад. И за двата случая котловината е разположена така, че те няма да приближат от страната, от която пристигнахме вчера ние, а от противоположната. А тази страна лежи пред очите ви така ясно и открито, че ще забележите червенокожите още далеч преди да са стигнали тук. Тогава ще ни дадете сигнал.

— Какъв по-точно?

— Едно дълго, пронизително изсвирване.

— Нещо такова?

Той пъхна закривен показалец в уста и направи демонстрация.

— Да, това ще свърши работа.

— Хубаво! Но как стоят нещата с пътя до Амвона? Вие още не сте бил долу.

— И не е нужно. Та нали Младия орел го знае. А и дори да не беше такъв случаят, сигурно не мислите, че ще се загубя, след като съм видял оттук толкова ясно Девълз палпит! Хайде!

Слязохме долу при бивака; Паперман остана сам горе. Извадих карабината „Хенри“ от куфара и я сглобих.

— Възнамеряваш да стреляш? — попита Херцле.

— Не се тревожи. Имам предвид само в дивеч — успокоих я аз. — Младия орел също ще вземе пушката си.

Тя кимна скришом към него. Погледът ми проследи посоката също така скрито. Видях какво искаше да каже. Затрогващо бе с каква благоговейна напрегнатост оглеждаше той карабината и наблюдаваше всяко мое движение, докато я зареждах.

— Уф! — възкликна. — Това е тя! Това значи е тя! Колко често съм слушал да се говори за нея! Мога ли веднъж да я докосна?

— Заповядай!

Той я взе в ръка, но без да си позволи да я разгледа. После я притисна с внезапен порив към себе си и каза:

— Колко често Винету е бил спасяван от нея, колко често! Една-единствена, безподобна пушка!

При тези думи той ми върна карабината. Взех я и отговорих:

— Чак единствена по рода си, както си мислиш, тя вече отдавна не е. Да, мен са ме осмивали, когато съм говорел за двадесет и пет изстрела. Имаше дори умници, големи умници, които ме наричаха заради тази пушка лъжец и измамник, макар от ръчни огнестрелни оръжия да разбираха толкова малко, че направо изпитвах състрадание към тях. Но от доста време насам аз съм не само оправдан, но и надминат. В Италия майор Чей Риготти изобрети двадесет и пет зарядна армейска пушка, а на английския министър на войната е била представена от един шотландски изобретател една дори двадесет и осем зарядна, с далекобойност 3100 метра. Впрочем тази карабина ще върви с времето си точно по същия път, по който върви сега Сребърната пушка на Винету.

— И нея ли носите със себе си? — попита той, като очите му заблестяха.

— Да.

— Мога ли да я видя?

— По-късно. Сега трябва да пестим всеки миг за изследването на Девълз палпит, защото когато враговете дойдат, вече ще е твърде късно. Нека не губим време.

Докато казвах това, чухме над себе си смях. Паперман беше. Той слизаше. Почти бе стигнал до нас, когато каза:

— Та горе трябвало да остана! И пеша се канят да вървят тия трима умници. Но все пак ще трябва да яздят, а за тая работа се нуждаят от мен, дори много.

При тези думи си помислих колко беше прав. Херцле обаче запита:

— Да яздим? И при това сме имали нужда от вас? Определено не! Ние ще вървим!

— Не, ще яздите! — захили се той радостно. — Ще трябва и вие веднъж да ме послушате, все едно дали искате, или не! Или мисис Бъртън може би желае да има мокри крака, да пипне хрема, кашлица, катар и други красиви нещица? Кихането хич не влиза в сметката!

Това действително бе много вярно. Един уестман не се пита наистина дали ще се накваси, или не, но може ли да го избегне, той няма нищо против. И тъй, възседнахме всички, подкарахме животните навън и прекосихме езерцето. После Паперман ги върна обратно. А ние последвахме тясното поточе надолу до мястото, при което вчера се бяхме отклонили от направлението за Дяволския амвон. Оттук наш водач бе един по-голям поток, додето стана прекалено дързък, свивайки се с разни скокове и каскади директно в бездната. Ние не можехме да вземем участие в лудориите му, така че заслизахме бавно, с подходящи серпентини и установихме същевременно, че няма как да спазваме правата посока, а трябваше да опишем една значителна дъга.

Стигайки долу в пропастта, най-напред ни обърна внимание тясната цепнатина, която водата бе врязла в прастари времена почти отвесно в скалите. Човек оставаше с чувството, че е срязана от някакъв исполински трион. Съвсем същото бе станало и отсреща, при изхода на котловината. Това доказваше следователно, че тя е представлявала отчасти природно, отчасти изкуствено езеро, което, след като водоскокът достигнал нивото на дъното, пресъхнало. Каква цел са имали двата острова? Да не би само за да си бъдат острови? Това не ми се струваше убедително. Също така за мен бе важен въпросът: Тази цел с помощта на водата ли е била постигната, така че сега, когато вече нямаше вода, тя не можеше да се удостовери? Потокът наистина си беше още тук. Но той не бе могъл да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а бе образувал руслото си, като бе изградил и заздравил собствени брегове от довлечен чакъл. Той ни отведе най-напред в източната, гъсто обрасла част на котловината, ала ние не се задържахме тук, запазвайки си я за по-късно, защото се касаеше да опознаем първо западната част на терена, понеже от тази страна се очакваха червенокожите. Трябваше да сме свършили там, преди да са дошли.

В тази западна част имаше няколко места, където каменните плочи се показваха под разровената почва. Дърветата не бяха високи, нито пък храстите гъсти. Те трябва често да са доставяли горивен материал за лагерни огньове. Намиращите се между тях многобройни, открити пространства бяха толкова големи, че стотици лагеруващи биха си намерили място, без да се гъчат един в друг. Разположеният тук остров беше по-висок от най-високото дърво, което обаче не говори много нещо, понеже дърветата не притежаваха кой знае каква височина. Той не беше обрасъл с трева, а напълно плешив. Редица стъпала водеха до билото. Горе по средата имаше едно високо каменно кресло, а в кръг около него ниски пейки. Това беше Дяволския амвон, на който се съвещаваха вождовете и после спикерът оповестяваше резултата на събраните долу маси.

Изкачихме се горе. Не се виждаше и най-малкото нещо, което да заслужаваше вниманието ни. Аз огледах естествено оттук намиращия се в източната част остров, ала без нищо да кажа. Той беше точно колкото този висок, но по-обемист и освен това гъсто обрасъл. И до неговото било не достигаше нито едно дърво, така че ако наистина се касаеше за някаква акустична тайна, както все повече и повече предполагах, на сегашното ни ниво нямаше нито един предмет околовръст, който да улови или прекъсне звуковите вълни. След това слязохме отново долу. Бяхме приключили с тази част на котловината и само погледнахме веднъж нагоре към зъберите, за да видим дали няма да съзрем нашия Паперман. Той при всички случаи ни наблюдаваше, но бе достатъчно благоразумен да не рискува да се приближава до перилата, така че не съумяхме да го открием.

Сега се отправихме към другата, гъсто обраслата част на елипсата. Аз се насочих директно към втория остров, ала скоро забавих бързите си крачки, защото се натъкнах на следа, но за щастие такава, на каквато човек обикновено гледа със задоволство, с голямо задоволство. Тя веднага се наби на очи и на Младия орел. Нещата изглеждаха кажи-речи така, сякаш някакви деца са си проправили път през къпинака. Отначало запазихме мълчание, но когато обиколихме веднъж дебнешком острова, аз попитах:

— Херцле, имаш ли апетит за меча шунка или мечи лапи?

— Какъв ужас! — отговори бързо и възбудено тя. — Да няма мечки тук?

— Да.

— Има си хас гризли?

— Не. Толкова зле не е. Това е една нищо и никаква, безвредна черна мечка, която накуцва с левия заден крак. Изглежда някога е била ранена, така че сигурно се е отучила от рисковете. Предполагам в нейно лице един страстен вегетарианец, който няма да си даде и най-малкия труд да ти се представи за людоед… Крие се горе на острова.

— Горе ли? — тя погледна нататък и тутакси добави: — Имаш право! Виждам я! Надзърта надолу! Там, там!

Показа с ръка нагоре. В същия миг и Младия орел дигна пушката си.

— Не стреляй, не стреляй! — помоли тя. — Тя прави едно такова мило, детински глуповато лице!

Но желанието й дойде твърде късно. Изстрелът отекна. Куршумът бе прицелен в окото и проникна директно в мозъка. Мечката бе лежала досами края на острова и когато ни видя, бе понечила да се изправи. Сега се свлече, търкулна се в резултат на изстрела напред и се плъзна по склона, за да остане да лежи мъртва в нозете ни.

— Жалко, колко жалко! — рече Херцле. — Можехме да я оставим да си живее!

— За нейни собствени мъки? — попитах аз, докато я преглеждах. — Погледни тук! Тя не е била ранена, а си е строшила задния крак, и тъй като никоя университетска клиника не я е приела, довлякла се е дотук, за да бъде избавена от нашия куршум.

— Но аз счупени крака не ям! — заяви тя категорично.

— Аз също! — изразих съгласие с нея. — Те непременно трябва първо да бъдат наместени и после привързани, естествено в гипс. След това се набучват на шиш и пекат и едвам сетне се ядат!

— Ти си един покварен човек! — скастри ме тя полуусмихнато, полусериозно. — Какво ще правим сега с мечката? Не мога да я нося горе до бивака.

— Тогава ще дойде да я вземе нашия Макш! Мечката е над четиригодишна и навярно тежи няколко центнера, но нали имаме мулета — те ще я носят. Трябва да отнесем всичко, не бива да оставяме нищо заради очакваните индианци. Сега ще й свалим мантото.

Работата потръгна бързо. Младия орел помагаше, проявявайки се като сръчен и акуратен. След като увихме дивеча отново в собствената му кожа, продължихме прекъснатото изследване. И тук водеха стъпала към билото, но бяха станали почти непроходими от плъзналите ластари. От двете страни на стъпалата имаше по една голяма каменна плоча с доста добре запазена каменоделска работа. Тези плочи във всеки случай бяха поставени едва след като басейнът вече не е имал вода. Двете плочи съдържаха изображение на острова. На първата се виждаше мъжка фигура, възнамеряваща да се изкачи горе. На втората горе се бе появило едно ужасно чудовище, което поглъщаше смелчагата още преди да е стигнал върха. Значи предупреждение да не се стъпва на острова! Защо? Явно трябва да е имало нещо, което никой не е бивало да узнае! Покатерихме се горе.

Като стигнахме билото, съгледахме една малка, ниска постройка, напълно заглушена от буйната растителност. Напомняше стражева наблюдателница само че се състоеше от каменни плочи — както стените, така и покривът. Непосредствено до нея бе приготвила мечката леговището си. Вътре сигурно е щяло да й бъде по-удобно, но тя не е могла да влезе, защото вратата беше затворена. Тя се движеше в каменни панти, наместени в плочите. Отворихме. Колибата беше празна. Тук можеха да седнат четири човека, не повече. За кого е била предназначена тази къщичка? Да не би за подслушвача? Той е седял тук скрит и невидим. На другия остров обаче не е имало такава къщичка, нито скриващи храсти. Той е можел следователно да вижда всичко, докато онези, които е наблюдавал, не са го виждали.

Друго откритие тук горе не направихме, и то по простата причина, че нямаше какво да се открива. Ако тайната, която търсех, наистина беше налице, то тя категорично не се базираше на някоя остроумна, рафинирана заплетеност, а на съвсем тривиалното приложение на някой обикновен природен закон. Бях във висша степен напрегнат, ала засега държах мислите си все още в тайна. Не се поколебах обаче да направя решаващия експеримент. Помолих жена ми да се върне с Младия орел на другия остров и да седне на големия стол на вождовете.

— Защо? — попита тя.

— Касае се за една изненада, която бих желал да ти подготвя.

— Някоя добра?

— Да, добра. Ако сполучи, ще те зарадва! Или предпочиташ да бъдеш неприятно сюрпризирана?

— Не! По-добре приятно! Ама налага ли се всъщност?

— Да! Безусловно!

— От известно време си станал извънредно тайнствен! Да се надяваме, че явлението е преходно! А аз ще се подчиня.

Тя се отдалечи с апача. Аз пристъпих към края на острова и се загледах след тях. Виждах ги как вървят и разговарят помежду си, додето стигнаха Дяволския амвон. Започнаха да се изкачват. Трябва да кажа, че се намирах в голямо напрежение. Ослушвах се.

И ето че прозвуча — не пред мен, значи оттам, накъдето гледах, а зад мен — жизненият глас на жена ми:

— Той няма да си почине преди туй! Ще проникне в същината на това „Ухо“ и тоя „Амвон“! Познавам го!

Сега двамата стояха горе на острова. Бях чул това, което каза жена ми, едва в мига, в който те се появиха на билото на Амвона. Виждах ги как стоят, но не ясно. Не можех да различа лицата им — за тая цел разстоянието беше твърде голямо. Жестовете им също оставаха невидими за мен. След последната дума настъпи пауза, после отново чух Херцле:

— Не, нямам понятие. Та нали още не е имал време да ми каже или обясни.

От тези думи можеше да се заключи, че апачът също е казал нещо, което обаче се бе изплъзнало от ухото ми. Вероятно бях застанал на погрешно място и излизащите от устата му звукови вълни не можеха да ме нацелят. Жена ми беше останала в края на острова. Така стоях и аз. Младия орел обаче бе отдалечен на няколко крачки от нея към средата. Ето защо напуснах периферията и тръгнах към центъра. Той се намираше точно там, където се издигаше къщичката, и следователно се питаше дали храсталакът няма да улавя и заглушава звуковите вълни. Това обаче не стана, защото едва бях достигнал къщичката и чух жена си много по-ясно отпреди:

— За съжаление още не съм пекла мечка. Така че ще трябва изцяло да разчитам на вас. Наистина ли лапите са най-доброто? Толкова ли са вкусни?

— Без всякакво съмнение! Изобщо няма по-голям деликатес!

— И наистина трябва преди това да отлежат толкова дълго, че да завъдят червеи?

— Строго погледнато, да.

— Пфу!

— Защо пфу? Човек отстранява червеите. Не яде и тях.

— Ама нали са били там! Това е гнусно!

— В такъв случай няма да чакаме толкова дълго!

Тук аз си позволих една шега, вмъквайки с висок глас:

— В никой случай! Трябва непременно да се изчака, докато се появят червеите! После лапите се изпичат, а червеите се дават за храна на червеношийките и славеите!

Веднага чух Херцле да казва през смях:

— Това е моят мъж, шегобиецът! И къде ли пък се е скрил?

Предположих, че се оглежда за мен. Ето защо викнах:

— Тук съм… тук!

— Че къде пък?

— Тук горе! При Макш Паперман!

— Шега! Кажи сериозно!

Е добре, седнал съм на най-близкото дърво!

— Нищо повече от щуротии! Събери си ума и говори като хората!

— Както речеш! Нека Младия орел бръкне в левия джоб на елека си. Там съм се напъхал!

— Уф, уф! — извика споменатият. — Сега зная, сега, сега!

— Какво? — попита тя.

— Той изобщо не е тук, въобще не е тук! Гласът му звучи ту отгоре, ту отдолу, отдясно, отляво. Той си стои още там, където го оставихме, но е открил способността да ни изпрати дотук своя глас!

— Наистина ли ще е така?

— Разбира се!

— В такъв случай сигурно това е изненадата, за която спомена?

— Най-вероятно. Вие казахте преди малко, че той нямало да си отдъхне, докато не проникне в същината на „Ухото“ и „Амвона“. Сега може да си почине. Той вече я откри!

Тогава аз се вмъкнах в разговора:

— Той е прав. Аз си почивам!

— Къде? — попита тя.

— Тук, на моя остров. Стоя пред къщичката.

— Наистина ли? Или все още се занасяш с мен?

— Не. Сега съм сериозен. Добих култура. Действително стоя тук, до островната къщичка, и ви слушам също така добре, както ме чувате и вие. Аз го подозирах. Ще ви обясня как стоят нещата. Изпратих ви до другия остров, за да подложа на проверка предположението си. Тя излезе успешна. Напълно ме удовлетвори.

— Ако е така, както казваш, това почти прилича на чудо! — възкликна тя.

— И все пак не е никакво чудо, а само умното, прецизно приложение на един прост природен закон.

— Но тогава ние можем да подслушваме оттам, където си сега, преговорите на индианците!

— Да! От началото до края! С цялото му спокойствие и безопасност!

— И наистина ли ме чуваш съвсем ясно?

— Точно така, сякаш стоиш тук при мен!

— Аз теб също!

— Хубаво! Но да направим въпреки това още една проба за силата на звука и точката, на която трябва да стои човек, за да не пропусне нито дума!

И тази проба излезе много сполучлива. Не се разбираше само онова, което се шепнеше; звучеше като дихание, без да се чуват думи. А провикнеше ли се някой, гласът му тътнеше като гръмотевица — кажи-речи страх да те хване. Същевременно яснотата се губеше в една част, ала много малка. Но целият диапазон между шептенето и гръмотевицата звучеше така, сякаш не се намирахме на две толкова отдалечени точки, а на едно и също място.

В заключение предпазливата и отиваща винаги на сигурно Херцле направи предложението да си разменим позициите.

— Ти ела на моя остров, а аз ще дойда на твоя — каза тя. — По път ще се срещнем. Ти обаче ще сложиш в къщичката нещо, което сега ще ти кажа, за да се убедя, че в момента действително се намираш там.

— Значи все още мислиш, че се шегувам?

— Не, защото тук при нас наистина не си, нито пък някъде наблизо. Бихме те видели. Но от вашата акустика и от природните ви закони аз разбирам толкова малко, че мога да вярвам само на очите си, не обаче на науката или пък на шегите ти!

— Кажи тогава какво да оставя тук! Часовника, ножа си?

— Не, нещо по-поетично!

— Е, какво?

— Едно любовно писмо!

— Охо! До кого?

— До мен естествено. Та нали няма друга тук. И тъй, вземи един лист от бележника си и пиши каквото ти диктувам!

— Добре! Листът е налице, моливът също. Хайде говори!

Тя продиктува следното:

„Моя вярна Херцле! Аз те обичам и ще ти остана верен до смъртта си. За следващия си рожден ден ще получиш петдесет марки за радебойлската болница. Аз ще удържа думата си и се подписвам със собственото си име!“

— А сега се подпиши! — добави тя.

— И това стана! — доложих.

— Тогава ела!

Оставих бележката в къщичката, слязох от моя остров и тръгнах към нейния. Тя бе възнамерявала да ми хвърли един триумфиращ поглед заради петдесетте марки, ала не съумя да се справи. Напротив, подаде ми ръка за благодарност и продължи пътя си с Младия орел. Аз ускорих ход да стигна по-бързо до другия остров. Когато това стана и се намерих после горе, аз се притаих и заослушвах. Ето че ги чух да пристигат. Говореха помежду си. Клерхен веднага отиде до къщичката. Чух я да казва:

— Листът е тук! Наистина, наистина! — Тя го прочете и после продължи: — Точно както го продиктувах! Следователно не може повече да има и съмнение…

— О, напротив! — прекъснах я бързо.

— Ах, ти също си вече там? — попита тя.

— Да.

— И се съмняваш?

— В значителна степен. Аз също трябва да направя една проверка, за да се убедя!

— Каква проверка?

— Моливът ти сигурно е у теб?

— Да.

— Вземи тогава листа и напиши на обратната страна онова, което сега ще ти продиктувам!

— Хубаво! Имам листа и молива. Можем да започваме!

Аз продиктувах:

"Покорната долуподписана признава разкаяно пред прокуратурата на Кралския саксонски окръжен съд в Дрезден, че се провини в едно рафинирано изнудване на Девълз палпит в американския щат Колорадо от 50 марки (словом: петдесет марки) и за тая цел…

— Стой, стой! Стига! — прекъсна ме в думата нейният глас. — Аз признавам греховете си само пред теб, но не и пред прокуратурата, която обявявам за напълно некомпетентна по отношение събитията на Дяволския амвон. Твоите петдесет марки принадлежат на болните и така си остава! Ако се нуждаеш от още някаква проба, прави си друга, ама не и такава!

— Отказвам се!

— Тогава ела и измоли прошка! Що се отнася до мен, твоето откритие не се нуждае от по-нататъшни доказателства!

— В такъв случай да се връщаме в лагера. Аз няма да идвам при вас, а ще се срещнем край потока вън пред котловината.

Когато пристигнах, те още не бяха дошли. Мина известно време, преди да се появят.

— Принудихме те да чакаш — извини се жена ми. — Но трябваше да ти го направим възможно по-удобен.

— Кое?

— Подслушвателния ти пост, къщичката, в която сигурно ще престоиш часове наред, ако не и повече. Трябваше да се почисти. После внесохме суха шума, за да можеш да се разположиш дотолкова удобно, колкото позволяват условията. Ще се качваме ли сега горе?

— Да. Но само ние двамата. Младия орел може да остане да чака тук Паперман, който Ще дойде за мечката. Животното е твърде тежко за сам човек; за целта са необходими двама.

Апачът бе съгласен. Той се излегна на мъха да чака стария уестман, а ние тръгнахме нагоре по пътя за бивака.

При пристигането си там узнахме, че Паперман ни е наблюдавал от началото до края. Чул и изстрела и веднага си помислил, че сме ударили някакъв дивеч. Но какъв, не знаел. Сега толкова повече се зарадва и незабавно потегли с две мулета да докара мечката.

Тъй като трябваше да бъдем нащрек заради сиусите и ютите, а досегашния ни страж се бе отдалечил, аз се убедих най-напред дали не липсва нещо на конете и после се покатерих на високата ни наблюдателница. Оттам имахме толкова ясен обзор върху лежащата под нас елипса на Девълз палпит, че не ми бе трудно да посоча и обясня геометрично по какъв начин се постига ефектът, намиращият се в единия фокус човек да може да слуша така ясно какво се говори на другия.

Сиусите не дойдоха днес, нито на следващия ден. Младия орел и аз се възползвахме от свободното време да увеличим словесния запас, който жена ми притежаваше в апаческия език. Тя имаше желанието да зарадва най-вече Колма Пуши.

Очакваните се появиха едва на третия ден, и то привечер. Видяхме ги още когато се зададоха по един далечен, гол хребет. Яздеха един зад друг в така наречената индианска нишка — точно тъй, както го правеха, когато Западът бе квалифициран още като „див“. В онези времена обаче те определено щяха да се пазят да изберат пътя си през тоя гол чукар, който не предлагаше никакво укритие, и нямаше начин да не бъдат веднага видени. Понеже не се касаеше за боен поход — поне засега, — те не бяха още изрисувани с цветовете на войната, по които е възможно да се разграничи точно племето и съответният клан. Въпреки това имаше няколко характерни белега, особено по отношение копията им, юздите, украсата и оглавниците на конете, по които разбрах, че си имаме работа с индианците юта, и то в много смесен състав. Видяхме — ще си послужа с един употребяван израз — диви, полудиви и укротени юта. Те принадлежаха към пламенните подразделения пахюта, тешюта, копоте, вихминуч и елкмаунтийнюта, пахванг и дори семпишюта. Сред капотеюта видях един стар, побелял вожд, при чийто вид се сетих за Тусага Сарич, за когото съм разказвал в „Олд Шуърхенд“. Моля да се направи справка в текста. Но разстоянието за съжаление беше толкова голямо, че не можех да различа ясно чертите на лицето му, По-късно се оказа, че не съм се заблудил — това бе Тусега Сарич, известният вожд на ютите капото, който навремето се бе сдобрил по неволя с нас, ала сега, когато стоеше на ръба на гроба, отново се числеше към нашите врагове.

Когато ютите достигнаха скалната котловина, разбрахме по поведението им, че това място е свещено и за тях. Те пристъпиха в него с боязън. Дори носеха със себе си дърва за огъня, за да пощадят дърветата и храстите на Девълз палпит. И останаха само в западната част; в източната, където бяхме застреляли мечката, не се осмелиха да навлязат. И което бе за нас най-важното, само оградиха в широк кръг Дяволския амвон. Никой не приближи до него и още по-малко някой събра куража да се изкачи горе. Преговорите и съвещанията щяха да започнат при всички случаи едва след пристигането на сиусите. Тогава щяха да се намират тук „различни племена“ и щеше да бъде разрешено да се стъпи на Амвона. Онова, което щеше да се говори после, искахме да чуем ние, а не маловажни неща. Ето защо се отказахме да се промъкнем долу още отсега и само заради едно голо любопитство да се подхвърлим на опасността да бъдем открити, без да имаме някаква полза от цялата работа. Така че си останахме в бивака с намерението хубаво да си отспим, защото не можехме да знаем дали скоро ще ни се удаде подобна възможност.

Вечерта видяхме долу да горят няколко огъня, но толкова малки, че не бяха достатъчни да различим фигурите на насядалите край тях индианци. И беше тихо там долу, изключително тихо. Нищо не смути почивката ни. Следващият ден мина, без сиусите да дойдат. Но на утрото след него видяхме, че се появиха разставените постове, за да докладват за пристигането на очакваните. Те приближаваха в индианска нишка — също както онзи ден ютите. Начело яздеше много стар и страшно дълъг и сух вожд, чийто кон бе воден от двама индианци, за да не направи някоя погрешна стъпка. Той явно вече не бе уверен в силите си. фактът, че бе предприел една такава далечна езда, даваше да се заключи, че някаква фанатична идея го води сега на юг.

Той бе посрещнат от ютите с голяма почит. Едва когато го вдигнаха от коня, се видя колко неимоверно дълъг, немощен и слаб е. Това бе, както скоро се установи, Киктахан Шонка, Бдящото куче, който се бе заклел да затрие апачите и всички техни приятели. Проснаха за него няколко меки завивки срещу вожда Тусага Сарич и като дете го настаниха да седне. Зад него забиха няколко кола, та да може да се облегне. Наблюдавах го замислено през бинокъла. В такива човешки развалини обикновено омразата и жаждата за мъст се задържат по-дълго, отколкото в някоя здрава, устойчива натура.

Сега дойде времето да се отправим към нашия подслушвателен пост. Херцле на драго сърце би тръгнала с мен, ала не би могла с нищо да ми бъде полезна, а само щеше да ми пречи. Паперман отказа да ме придружи.

Та ето как заслизах само с Младия орел през гората надолу по хълма. Бяхме взели пушките си, за да имаме за всеки случай едно далекобойно оръжие под ръка. От само себе си се разбира, че вземахме всички предпазни мерки, за да не оставяме никакви следи, или пък да бъдем видени. Защото утре беше насроченият от двамата Сантър ден. Те вероятно тогава щяха да пристигнат. Но възможно бе също да се появят по-рано и тайно да се промъкнат, за да подслушат индианците, преди да им се покажат. Така че ние се спускахме по такива места, които всеки друг би отбягнал, и много добре правехме, както се установи по-късно. Стигайки долу, ние се шмугнахме в най-големия гъсталак, за да изчезнем с максимална бързина.

Когато стигнахме нашия подслушвателен пост и малката островна къщичка, видях, че жена ми действително се е постарала да направи мястото удобно за сядане, че и за лежане. Но на първо време нямахме нужда от това, тъй като сега вече бяхме достатъчно близо, за да можем да огледаме по-внимателно червенокожите, макар и не с невъоръжено око, а отново с далекогледа, който бях взел със себе си. Преброихме точно четиридесет юти и четиридесет сиуси. Явно този брой е бил определен от по-рано. Много вероятно да се касаеше само за главатари и предводители. Обикновените воини, сиреч същинските отряди, от които трябваше да бъдат нападнати апачите, не бяха дошли чак до тук с тях. Двамата върховни вождове вече назовах. Освен това имаше още петима подглаватари на сиусите и петима подглаватари на ютите. Останалите бяха хора, които по някакъв начин се бяха отличили и по тая причина имаха доверието на своите предводители. Беше ми направило впечатление, че лулата на мира не бе запалена веднага и пусната в кръг. Войните се бяха поздравили съвсем по обикновеному и насядали първо да отдъхнат и се нахранят.

Яденето продължи доста дълго, може би над два часа. После вождовете се отправиха към Амвона. Киктахан Шонка не можеше да изкачи стъпалата. Той бе теглен с помощта на ласа и бутан отдолу, додето се намери горе. От този миг започнахме да слушаме. Лулата на мира бе запалена. Върховният вожд на ютите се изправи, издуха дима в шестте посоки и държа първата реч. Върховният вожд на сиусите не можеше да се надигне, но повтори същите издухвания и заговори после седнал. Подглаватарите последваха един след друг този пример. Ако искам да предам тук тези дванайсет речи, трябва да пиша цял ден, докато приключа. А пък те представляваха само встъплението към преговорите, на които щяха да се посветят. За тая работа бяха назначени цели три дни, които ние трябваше да прекараме тук или в колибата, ако не искахме да пропуснем нещо. При тая мисъл предварително настръхвах! За щастие много скоро се появи една основателна причина това дълго време да се съкрати до такава степен, че трите дни се превърнаха в само три часа, и тая причина… бях самият аз!

Но интересни, във висша степен интересни бяха тези дванадесет речи, трябва да го призная. Всички те започваха с уверението, че апачите и съюзните им племена са най-долните хора, за които човек би могъл да се сети, ама дъното на тая низост било достигнато само от Винету и Олд Шетърхенд, неговият приятел. И на тоя Винету трябвало сега да му бъде издигнат паметник! На планината, наречена на негово име! Паметник от чисто, блестящо злато! И това злато трябвало да доставят всички, всички племена на индианците! От всички бонанси, находища и залежи на нъгитс, които те в продължение на столетия държали в тайна от бледоликите! За същия тоя презрян тип, когато хората никак другояче не наричали освен само кучето, койота, пимо, апача! И от кого щял да бъде изготвен тоя паметник? От някакъв ваятел и някакъв рисувач! От Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, чиито бащи са предателите на цялата червена раса и най-недостойните създания на бледоликите! Тоя паметник бил засега само изрисуван върху ленено платно и слепен от глина. Бил оставен на Маунт Винету, пък вождовете, най-прочутите мъже и жени от всички червени племена били поканени да се явят там, за да видят тези фигурни картини. Дори Олд Шетърхенд бил калесан, краставото куче!

На това щураво перчене на апачите трябвало да се попречи! Те трябвало да разберат, че можело да се издигне златен паметник на някой юта или сиу воин, да речем, ама не и на някой джафкащ пес от Рио Пекос! Да обсъдят „кога“ и „как“, ето за какво са се събрали при Амвона на Дявола. И каквото се решало тук, това и щяло да стане, та ако ще и цялата индианска раса да изгинела!

Дотук бяха стигнали нещата, когато настъпи някакво смущение, което бе видяно не само от червените, ами и от нас двамата. То дойде в облика на един човек, приближаващ покрай потока, и тоя човек не беше никой друг, а Себюлън Ф. Ентърз. Той имаше шпори на ботушите, ала беше без кон. Носеше пушка и се бе екипирал точно както един уестман преди трийсет години обикновено се екипираше. Сиусите го познаваха. Те не му попречиха да приближи. Поведоха го към Амвона. Трябваше да се качи горе. Ние видяхме това. И сега чухме отново и гласове.

— Кой е тоя бледолик? — поиска да знае Тусага Сарич.

— Един мъж, когото познавам — отговори Киктахан Шонка. — Аз му поръчах да дойде при Амвона на Дявола. Той трябваше да пристигне едвам утре. Защо идва той още днес?

Въпросът бе отправен към Себюлън. Не звучеше чак учтиво. Индианецът има навика да се отнася към белия, когото ползва като шпионин, винаги само с презрение. Себюлън отвърна:

— Трябваше да дойда час по-скоро, за да ви предупредя.

— За кого?

— За вашия най-върл враг — Олд Шетърхенд.

— Уф, уф, уф, уф! — прозвуча от кръга, а и самият Киктахан Шонка възкликна:

— Уф, уф! Олд Шетърхенд! За него да ни предупредиш! Защо?

— Той идва насам.

— Уф, уф! Откъде знаеш?

— Той сам ми каза.

— Значи си го видял, тъй ли? И си говорил с него?

— Да.

— Къде?

— При Падащата вода на Ниагара.

— Уф! Ние знаем, че той трябва да дойде, ама че вече е дошъл — не знаехме. И идва към Девълз палпит?

— Да.

— Какво се кани да прави тук?

— Да ви подслуша.

— Уф, уф! Та това звучи така, сякаш той знае каква работа имаме да вършим тук!

— Знае.

— От кого?

— Това не каза. Той отпътува, а ние го последвахме насам. В Тринидад се натъкнахме на следите му. Отново беше потеглил, вероятно право насам.

— Уф, уф, уф, уф! — прозвуча от кръга, а Киктахан Шонка извика гневно:

— Нима това куче още не е достатъчно старо, не е изгубило остротата на очите, ушите и носа си? Не можеше ли да си остане отвъд, от другата страна на Голямата вода, във вонящия си вигвам?

— И жена му е с него! — добави Себюлън.

— Неговата скуав, казваш?… Той я е взел със себе си?

— Да.

— Наистина ли? Вярно ли е това?

— Естествено! Нали аз го казвам!

— Тя беше ли с него при водопада на Ниагара?

— Да. И в Тринидад пак е била с него. Чухме го, когато стигнахме там и поразпитахме.

— Уф, уф! Това е един добър знак, един много добър знак за нас! Неговата глава е станала слаба! Той е станал старец, немощен старец! Който помъква своята скуав през водата и към Дивия запад, той не е с всичкия си, той не може вече на никого да навреди. Така че нека дойде. Ние не се боим от него. Той ще иде на кола на мъченията, а неговата жена ще направя аз моя скуав!

Тогава се намеси Тусага Сарич, върховният вожд на ютите:

— Нека моят брат не говори прибързано! Олд Шетърхенд познава своята скуав, но ти не я познаваш. Щом я е взел със себе си, значи със сигурност знае, че може да го стори, без тя нещо да пострада. Той може да е остарял, но все още е едва във възрастта, в която човек става мъдър и дваж по предпазлив и опасен, а не в тази, в която обикновените хора стават деца.

Много е възможно сега още повече да трябва да се страхуваме от него, отколкото по-рано, когато беше с трийсет лета по-млад!

— И той не е сам! — изказа съгласие Себюлън.

— Кой е с него? — запита Киктахан Шонка.

— Един стар, опитен уестман на име Макс Паперман.

— Уф! Слушал съм за един, който се казва така. Половината му лице е синьо.

— Това е той!

— Тоя, тоя! Той е спасил живота на най-големия ми противник от моето собствено племе — сиуса Вакон. Дано Злия дух го унищожи! Той е храбър и хитър същевременно. Щом като е при Олд Шетърхенд, то трябва да се страхуваме от него!

— И още един има при него — продължи Себюлън. — Има един млад мескалероапач, който се нарича Младия орел.

— Да не би Младия орел, който отиде при бледоликите, за да се научи да лети?

— Това не знам. Но в Тринидад чух, че той бил четири години при бледоликите, и сега се връщал при своето племе.

— Значи е той! Той е ученик на Вакон. Пращаше му много писма и получаваше много отговори после. Той е един от първите сред онези, които се наричат „Млади индианци“ и за нищо друго не говорят, освен за хуманност и култура, помирение и любов. И той също е един от първите на Клана Винету. Освен това изглежда е кръвен родственик на Винету. Ако той се намира при Олд Шетърхенд, ние трябва да положим всички усилия, за да попаднат тези трима мъже и скуав в ръцете ни. Къде е конят ти?

— От другата страна на хълма при моя брат — отговори Себюлън. — Той остана при конете, а аз се промъкнах насам пешком, за да потърся следи и разузная местността.

— По кой път поехте от Тринидад за насам?

— Минахме през езерото Кануби.

— Открихте ли по този път следите на Олд Шетърхенд?

— Не. Но следите от много жени, които са лагерували край езерото.

— Това са били подведените жени от нашето собствено племе, наричащи се „Млади индианки“. Те също се отправиха към Маунт Винету, за да видят паметника и дадат за него своите нъгитс. Ние не можем да им попречим да го сторят, но ще накажем за това апачите! Олд Шетърхенд говори ли за Маунт Винету?

— Не.

— Нито за пътя, по който се кани да поеме?

— Също не. Узнахме само, че възнамерявал да върви към Девълз палпит, за да се видел с Киктахан Шонка, вожда на сиусите.

— В такъв случай той е все още неуморимият, хитър съгледвач, какъвто беше по-рано! Но от кола на мъченията, от който толкова често се е изплъзвал, този път няма да се отърве. Ако приближи, може да дойде само откъм източния рид, откъдето навярно си дошъл и ти?

— Да.

— Аз ще наредя веднага да се претърси цялата околност тук. А ти се върни при брат си и го доведи! Съвещанието се прекъсва, докато се уверим, че Олд Шетърхенд не се намира наблизо.

Себюлън Ф. Ентърз се отдалечи. Видяхме го да се връща по пътя, по който беше дошъл. Той беше и нашият. Колко добре, че проявихме предпазливостта да не оставяме различими следи. Тусага Сарич също напусна Амвона с подглаватарите. Те слязоха, за да участват всички в разследването. Остана единствено Киктахан Шонка. И тъй, четиридесет сиуси и четиридесет юти плъзнаха да ни дирят. Работата не беше за пренебрегване. Аз не вярвах наистина нито Паперман, нито жена ми да извършат непредпазливостта, като напуснат скривалището си по време на нашето отсъствие, но и най-малкото, най-дребното обстоятелство можеше да стане причина за откритието, че от тихото езерце продължава една скрита пътека. А що се отнася лично до нас двамата, то в никой случай не можехме да се чувстваме толкова сигурни, та всяко разкриване да е изключено. Необходимо бе сред осемдесетте индианци да има само един-единствен, който няма страх от „Злия дух“ и не се бои да стъпи в източната част на елипсата, за да види непременно нашите следи. Налагаше се да кажа на моя спътник как ще действаме в този случай. Досега с него бяхме разговаряли само на английски, по простата причина, че жена ми изобщо не разбираше някакъв индиански диалект, а и Паперман най-много да съумееше да се изрази на някой полуанглийски, полуиндиански сленг. Но сега бяхме сами и аз можех да доставя на Младия орел радостта да чуе матерния си език.

— Моят млад брат разбра ли всичко, което бе говорено? — попитах го аз.

— Чух всичко — отговори.

— Знае ли той, че сега ни търсят сто и повече от половината на сто очи?

— Зная.

— Мислиш ли, че ще ни открият?

— Не.

— Аз също. Но предпазливият воин трябва да е подготвен за всичко. Възможни са два случая. Сеща ли се брат ми какво имам предвид?

— Могат да открият нас тук и могат да открият лагера там горе.

— Съвсем вярно! Значи е необходимо да се знае как трябва да действаме в двата случая. Ако ни открият тук, ще е непростима глупост да бягаме нагоре при Паперман и моята скуав и да се оставим да бъдем обсадени от юта и сиу. Младият ми брат ще трябва незабавно да се затича нататък и да изведе двамата с конете и мулетата. А аз междувременно ще държа с карабината си червенокожите за юздите. Изходът от котловината е тесен. Никой от тях не би съумял да излезе, без да е улучен от моя куршум.

— А ако открият не нас, а бивака ни? — попита той.

— Тогава също не бих имал грижа. Та нали Паперман стои на стража. Той непременно е видял, че всички червенокожи из един път се отдалечиха, че са тръгнали на изследване. Той ще се притаи следователно с пушката си при езерцето и ще дебне. Тамошният вход и изход също е много тесен. Достатъчен е един-единствен мъж за отблъскването на цяла армия. А ние двамата ще се явим после в гръб на индсманите. Така че нямаме ни най-малка причина да се тревожим. Ето защо нека изчакаме спокойно събитията!

Мина повече от час, преди първият индианец да се върне. Полека-лека го последваха и останалите. Не бяха открили нищо. Но те се чувстваха сега принудени да се отнасят с по-голяма предпазливост. Поставиха пазачи — твърде късно наистина. За съжаление обаче и там, откъдето непременно трябваше да минем, ако поискахме да се отдалечим.

После дойдоха, яздейки, двамата „Ентърз“. Тогава се пристъпи отново към съвещанието. Вождовете се изкачиха пак на Амвона. Заговориха, но не високо, така че долавяхме гласовете им като приглушено мутолевене — вероятно заради двамата бели, които се канеха да използват, без да им гласуват доверие. Когато се споразумяха с каква мисия да ги натоварят, те ги допуснаха до Амвона и Киктахан Шонка ги запита със своя, както вече бе споменато, не особено почтителен тон:

— Помните ли все още добре какво говорих с вас?

— Много добре — отговори Себюлън, който изглежда щеше да държи занапред думата.

— И все още сте готови още днес да изпълните условията, уговорени между вас и нас?

— Да, още днес.

— В такъв случай се добавя една нова задача за вас, а именно да ни докарате в ръцете Олд Шетърхенд и неговата скуав. Готови ли сте да го сторите?

— Само ако бъде възнаградена.

— Тя ще бъде възнаградена!

— Какво ще платите за нея и него?

— Много, твърде много! Но днес още не му е времето да се говори за тая награда. Ако ние самите го заловим, няма да ви платим естествено нищо. Ние ще останем тук още три пълни дни и ще следим. Дойде ли, няма начин да ни се изплъзне; ще го заловим. При това положение вие не получавате нищо. Но тъй като той е напуснал Тринидад още преди вас, ние сме убедени, че е променил плана си и изобщо не е яздил към Девълз палпит. По-скоро се е натъкнал при езерото Кануби на нашите скуав, които са пощурели от възторг по него и Винету, и на стария мъж се е харесало да бъде превъзнасян и обожаван. Той е потеглил с тях.

— Това е възможно, напълно възможно — каза Себюлън бързо. — Ние видяхме и няколко мъжки следи.

— Това стига! Той е бил. И сега ви предстои да се борите за наградата, определена от нас за залавянето му. За щастие ние знаем следващата цел, към която яздят сега жените. Тя е именно Тавунтситс паявх. Известна ли ви е?

— Не.

— Моят прочут брат Тусага Сарич я знае много добре и веднага ще ви опише пътя дотам.

Аз също никога не бях слушал за някаква Тавунтситс паявх, така че много внимавах да не пропусна никоя дума. Върховният вожд започна описанието на водещия дотам път. Той беше при това много обстоятелствен и човек може да си представи моята изненада и радостта ми, когато в заключение разбрах, че тази Тавунтситс паявх не е никоя друга планина, освен Нъгит Тсил, която бе и наша цел! Братята Ентърз нахвърляха няколко бележки в бележниците си, после Киктахан Шонка продължи:

— Вие ще яздите значи натам, за да се закачите за Олд Шетърхенд и да не го изпускате повече. Вярвате ли, че ще съумеете да се справите?

— Съвсем определено! Но как да ви го доведем? Кога и къде? И ще ни последва ли доброволно?

— Той ще го стори. Познато ли ви е името Виконтемини?

— Не.

— Оттук ние ще потеглим нататък, за да се обединим с команчите и кайовите срещу апачите. Ама вие не бива да го издавате, а ще му кажете само, че сте узнали за събирането там на кайовите и команчите. Неговото неимоверно и неутолимо любопитство ще го изкуши да язди натам, за да се промъкне скришом и ни подслуша. И тогава ние ще го заловим.

— А нашето възнаграждение?

— Ще го уговорим, когато ни известите за приближаването му.

— А ако не се споразумеем?

— Тогава ще е необходимо само да го предупредите й ние ще го изтървем!

— Защо не ни кажете още днес каква ще е цената?

— Защото днес още въобще не знаем с какво ще можем по-късно да ви я платим — дали в животни, нъгитс, или със стоки, оръжия и вещи — зависи от плячката, която ще спечелим.

— Вярваме ви.

— В такъв случай сега сте свободни и можете да вървите. Съветваме ви да не пропускате нито час, за да настигнете Олд Шетърхенд възможно по-скоро. Колкото по-бързо и съвестно действате, толкова по-сигурен ще е успехът и толкова по-голямо възнаграждението.

Те слязоха от Амвона и се запътиха към конете си. През цялото време Хариман Ф. Ентърз не беше казал и една дума. Вождовете гледаха смълчано как двамата се отдалечават яздешком. После върховният вожд на юта каза само тази дума:

— Негодяи!

— Мерзавци! — прибави Киктахан Шонка. — Те не са достойни и за заплюване! Да не би брат ми да мисли, че за своето предателство те ще получат нещо по-ценно от стрък трева или отскубнато птиче перо?

— И това ще е цялата голяма сделка, която се канят да направят с вас и нас… ? — попита Тусага Сарич.

— Тя няма да им донесе и чифт пера — изхихика старият сиу. — Те плащат цената, а ние си задържаме каквото имаме. Съгласен ли е моят червен брат?

— Да. Брат ми е много умен!

— Pshaw! Не се иска кой знае колко ум да измамиш един бледолик!

— Но предателите ще искат да сдържим обещанията си и да им изплатим наградата.

— Няма да го сторят. Който вече не е сред живите, не може да поставя искания. Съгласен ли е и с това моят червен брат?

— Да.

— И другите също?

— Да, да, да, да! — извика се от кръга. Е, аз не можах да се сдържа и извиках със силен глас точно същата дума:

— Сичепи — негодяи!

Последва дълбока тишина. Сетне чух:

— Уф, уф… уф, уф! Кой беше това? Кой беше? Откъде дойде?

Поднесох бинокъла до очите и видях, че въртят глави на всички страни и се оглеждат.

— Шикшиче-лахгча — мерзавци! — добавих също така високо.

Отново дълбока тишина. Но видях, че се надигнаха един след друг от местата си. Дори безкрайно дългият Киктахан Шонка се изправи.

— Вие също не сте достойни за заплюване! — продължих аз. Нова дълбока тишина. После чухме стария дълъг сиус да казва нервно с половин глас:

— Уф, уф! Това не е човек!

— Не е човек! — пригласи Тусага Сарич.

— Знае ли моят червен брат какво може да се прочете в старите вампуми за Амвона на Дявола, на който се намираме?

— Да.

— Че тук Добрия дух слуша всичко, което Злия дух говори?

— Да.

— И го наказва за това?

— Даже много строго! Най-вече със смърт!

— Дали той говореше сега, Добрия дух? Какво да правим? Аз не оставам тук!

— Аз също!

— Дим да ви няма! — заповядах им аз. — Махайте се, изчезвайте!

Веднага подейства. Всички затърчаха и се юрнаха надолу по стъпалата. Само Киктахан Шонка не можа да го стори. А пък тъкмо той береше най-голям страх.

— Помогнете ми, помогнете! — зарева. — Искам да сляза, и аз, и аз!

Но вождовете бяха прекалено бързи. Не му помогнаха. Трябваше да отидат неколцина други и да свалят върховния си вожд. При това той изгуби скалповата си перука, ала хич и не обърна внимание. Тя трябваше да бъде носена зад него, докато стигна коня си. Там той я нахлупи и даде заповед за незабавно потегляне и напускане на Девълз палпит, чийто престиж вероятно бе нараснал по такъв начин, че те сега го считаха за десеторно по-свещен, отколкото по-рано. Единствената им грижа в момента бе да си плюят час по-скоро на петите. Отказаха се даже да чакат и заловят Олд Шетърхенд. Постовете и пазачите бяха отзовани, а после всичките осемдесет човека препуснаха в индианска нишка, както бяха дошли.

Докато гледахме след тях, около устните на Младия орел заигра весела усмивка и, мисля, аз също не се разплаках.

— Тази победа ме радва повече — каза той, — отколкото ако се бяхме били с тях и ги бяхме избили до един. Това е победа на науката, а не на кървавата томаховка.

— На теб известен ли ти е този дял от науката? — попитах го.

— Да. Трябваше да се запозная с него. Акустиката е част от теорията за въздуха. Аз отидох при бледоликите, за да изуча аеростатиката и аеронавтиката. Зная, че още древните асирийци, вавилонци и египтяни са познавали тайната да слушат на някоя точка съвсем ясно какво се говори на друга, отдалечена от нея. И съм толкова радостен и горд да узная днес, че дедите на настоящата червена раса не са стояли по назад в тези знания от онези народи. Наш дълг е да призовем всичко, което сме изгубили оттогава, в пробуждащата се душа на нашата нация. Ние се молим на Великия, добър Маниту да ни дари със сила и радост за това важно и красиво дело!

Когато и последният от осемдесетте индианци беше изчезнал, напуснахме подслушвателния си пост. Но не се върнахме веднага горе, а отидохме по-напред, до онази част на котловината, където бяха индсманите, и обходихме мястото, за да видим дали няма да извлечем нещо полезно от дирите им. Нямаше нищо. Но когато се качих накрая на палпита, където бяха седели вождовете, видях на едно от стъпалата, съвсем в ъгъла, да се търкаля някакъв предмет, който несъмнено не се бе намирал тук преди идването на индианците, иначе положително щеше да ми се набие на очи. Вдигнах го и го разгледах. Бяха две малки кучешки лапички — не само възглавничките с ноктите, а целите, — гладко срязани и много грижливо съшити с еленови сухожилия, така че представляваха нещо като двойна ръчичка, чиито пръсти сочеха в противоположни посоки. Показах я на Младия орел.

— Медицина! — възкликна той.

— Много вероятно!… Но чия медицина? — попитах.

— На Киктахан Шонка!

— Да се надяваме! Но как е могъл да я изгуби? Нали обикновено медицината се носи в затворена медицинска торбичка! Това са кучешки крака, не от лисица или вълк, а вождът на сиусите се казва Бдящото куче. Следователно аз не се съмнявам, че той е, който ги е изгубил. Но как е било възможно това да се случи? Мой млади, червени братко, погледни ги!

Дадох му ги. Той ги огледа много внимателно, върна ми ги после и отговори:

— Тази медицина не е била пъхната в медицинска торбичка, а пришита към пояса. Прободите се виждат много ясно. Тя се е откъснала, когато са дърпали вожда с ласата по стъпалата, или когато са му помагали да слезе. Тази находка е извънредно важна!

— Действително, но и опасна. Ако Киктахан Шонка забележи загубата скоро, непременно ще се върне да я търси. Забележи ли я по-късно, няма да знае наистина къде точно е изгубил медицината — дали тук, или после по път, ала ние в никой случай не бива да се заседяваме по тия места.

Прибрах грижливо амулета. После напуснахме терена и се заизкачвахме към нашия лагер. Явно сме били внимателно наблюдавани оттам, защото Паперман знаеше, че идваме. Беше ни довел конете, та да не се налага да газим из водите на езерото.

— Бързо си заминаха, страшно бързо! — каза той. — Ще се върнат ли пак?

— Не, да се надяваме, не — отговорих.

— Странно! В други случаи обикновено се съвещават с дни! Защо се разкараха толкова бързо? И подслушахте ли нещо?

— Почакайте малко, докато стигнем при жена ми! Тя ще иска да знае същото!

Това беше много вярно. Тя се взираше толкова напрегнато в нас, докато отивахме, че сърце не ми даде макар и миг да я оставя да чака, а се провикнах насреща й:

— Успяхме! Всичко успя!

— Наистина ли… вярно ли? — попита. — Тогава слизай, сядай и разказвай!

Тя самата вече се настаняваше на земята и потупа с длан мястото до себе си, където аз като примерен съпруг бях длъжен незабавно да се наместя. Подчиних се на повелята и дадох знак на Младия орел да се изкачи до зъберите и застане там на стража, та в случай че Киктахан Шонка се върнеше, да бъда веднага уведомен. Направих доклада си възможно по-сбит. Когато приключих, Херцле скочи по нейния енергичен, решителен начин и извика:

— Значи, да опаковаме, да се стягаме за път! Трябва да тръгнем още на минутата!

И вече посягаше към готварското гърне и мелничката за кафе. Аз обаче останах да си седя и запитах:

— Накъде?

— След двамата Ентърз!

— Сама?

— Сама?… Аз?… Как тъй?

— Да, ако искаш да тръгваш, ще трябва именно сама да го сториш! Защото аз оставам тук.

— Какво друго имаш да вършиш тук?

— Нищо.

— И искаш да останеш? — Беше удивена. После се обърна към Паперман: — Нищо! И все пак иска да остане! Разбирате ли я тая работа, мистър Паперман?

— Поне още не съвсем — отговори онзи. — Но щом възнамерява да чака, значи си има някакви основания, срещу които навярно нищо не може да се направи!

— Основания? Хм! Такива той винаги има! Поне аз не съм го виждала още без някакво основание!

— Чинеха ли те нещо, или не ги биваше за нищо? — попита старият.

— Хм! Почти всякога бяха уважителни!

— Ето на! Сядайте в името Божие и имайте доверие в този мъж! Той знае какво иска. Засега оставаме все още тук.

— До кога?

— Вероятно до утре сутринта.

— Вярно ли? — попита ме тя.

— Да — кимнах.

— Значи искаш да оставиш двамата Ентърз да си вървят?

— Най-малкото за днес, но не за по-дълго. Та нали ми е известен пътят им! Или желаеш да ги настигнем още днес и да се мъкнем после съвсем безполезно с тях? Е, да, ние се нуждаем от тях; в известни неща те ще бъдат за нас извори, от които ще черпим информация. Но въпреки това не считам за нужно ден и нощ да ги имаме до себе си. Поне на мен това би ми било досадно.

— На мен също. Прав си.

— Хубаво! Та, ще потеглим едва утре заран. Свободни сме да ги настигнем по всяко време.

Тук тя бе съгласна. Нямаше нужда да се пресилваме от бързане. Можехме преспокойно да се подготвим за предстоящата езда. От индианците никой не се върна. Бдящото куче следователно още не беше забелязал загубата. Колко голяма беше тази загуба, ще съумее да прецени само онзи, който е запознат с произхода, смисъла и ценността на една индианска „медицина“. Бъдещето щеше да покаже по какъв начин повлия на стария Киктахан Шонка изгубването на двете кучешки лапички…