Карл Май
Наследниците на Винету (3)

2. „Уестмани“

Бях обърнал внимание на Херцле върху факта, че от момента, в който напуснем вагона в Тринидад, ще трябва задълго да се лишим от една порядъчна част на „цивилизацията“. Излезе, че съм бил много прав. Тринидад в никой случай не изглеждаше наистина така, както навремето, когато за пръв път го видях между прериите и планините, ала все пак имаше да се желае още много. На гарата се осведомих за мистър Паперман и неговия хотел, на което попитаният служител отвърна късо:

— Няма го вече!

— Какво? — запитах. — С хотела е свършено?

— Не. Още съществува.

— Но мистър Паперман е мъртъв?

— Не. Още е жив.

— Ама нали току-що казахте, че двамата вече ги няма!

— Двамата заедно, да! Но двамата поотделно са още тук! — Безкрайно зарадван на плоския си виц, човекът се хили в продължение на сума време, след което додаде: — Мистър Паперман го продаде, беше принуден да го продаде! Виновно е неговото злополучно име!

След тези думи човекът си тръгна, все още ухилен. Хотелът не заслужаваше да бъде наричан така. Една селска немска страноприемница обикновено има по-добър и приветлив вид, но ние вече се бяхме насочили насам, а и заради моя стар камарад не бих стъпил в друга къща. Получихме две съседни стаи, много малки наистина и едва ли не мизерно обзаведени, но чисти. Тези така наречени „стаи“, както ги величаеха, имаха голямото достойнство прозорците им да гледат към „градината“. Когато надникнахме към тази градина, видяхме един ограден от четири полусрутени дувара квадрат, на който се намираха следните неща: две стари маси с по три още по-стари стола; едно почти изцяло обезлистено дърво, което полагаше най-големи усилия да мяза на липа или топола; четири храста, напълно непознати за мен, още повече, че и те май не си знаеха имената; и на последно място няколко дузини тревни стръка, чакани напразно сигурно от години да се превърнат в нещо подобно на морава. На едната маса седеше един мъж и на другата също седеше един мъж — и двамата така, че лицата им да гледат настрани. Единият държеше бирена чаша, но не пиеше, защото тя беше празна. Другият имаше в ръката си пура, но не пушеше, защото тя беше догоряла. Двамата не се поглеждаха и си бяха дали гръб. Двамата бяха съдържатели. Онзи с празната чаша беше, както по-късно научихме, новият хотелиер. А този с угасналата пура беше, както веднага се досетихме, старият хотелиер. Двамата не изглеждаха много щастливи, по-скоро създаваха впечатление, че се каят за сделката и много усърдно размишляват по кой начин да изкопчат още нещо.

— Ей — обади се Херцле, — този там отдясно изглежда е твоят приятел Паперман.

Той тъкмо в този момент се поизвъртя и тогава видях лявата половина на лицето му — беше синя.

— Да, той е — потвърдих. — Остарял е, остарял и посивял! Но изглежда още доста як. Я внимавай! Сега ще го пораздвижа, и то как! Само не се оставяй да те види!

Приближих още повече до прозореца, но така че да съм заслонен от стената, пъхнах показалец в устата и имитирах пронизителния боен крясък на сиусите. Въздействието последва мигновено. Двамата хотелиери подскочиха като пружини от столовете си и „Синия Макш“ извика:

— Дей, ей, сиусите идват, сиусите! Двамата се огледаха на всички страни и не откривайки никого, се зяпнаха самите.

— Сиусите? — попита новия хотелиер. — Бих желал да знам откъде ще се вземат тук, посред града! И на толкова много дни път от местността, където все още ги има!

— Беше един! — заяви Паперман.

— Глупости!

— Охо! Аз не върша глупости! Зная дори и племенния клон! Беше сиуогелала!

— Я не ме разсмивай! Ако такъв един… — той прекъсна, тъй като аз отново ги огласих с воя.

— Е, на, чуй! Ако това не е истински огелала, нека на кола на мъченията ми нарежат кожата на ремъци!

— Кажи ми тогава къде се крие, де!

— Знам ли? Като че дойде отгоре, високо над нас!

— Е, да, да, под нас, дълбоко под нас, няма как да дойде, това е вярно! Сигурно е някой номер, нищо повече!

— Не, работата е сериозна! Наистина не боен крясък, а сигнал, безспорен сигнал!

Аз повторих крясъка още веднъж.

— Чувай! — викна Паперман. — Това не е идиотска шега! Типът или наистина е сиуогелала, или някой стар уестман от моя сой, дето умее така да имитира бойния вой на червенокожите, че дори тях ще заблуди. Това е някой стар камарад, който ме е видял да седя тук и иска да ми каже, че…

Той прекъсна, защото от задната врата на къщата се разнесе женски глас:

— Идвай бързо! Не знам какво да готвя!

— Да готвиш? Не се ли иска само пиене?

— Не! И ядене! И дори подслон!

— Значи е пристигнал някой непознат?

— Даже двама!

— Слава Богу! Най-сетне, най-сетне отново! Къде са всъщност?

— В номер три и четири! Съпружеска двойка!

Тогава Паперман се намеси бързо:

— Номер три и четири? Те гледат назад! Насам! Прозорците са отворени! Сега знам къде се виеше!

— Пак идиотщини! — пресече го новият хотелиер. — Откога пък взе да чува човек съпружески двойки да вият?!

— Много често! Но тук естествено не виеше жената, а мъжът! Той е мой боен другар! Така трябва да е или нека ме катраносат, овалят в перушина, линчуват и…

— Че влез най-сетне, де! — беше прекъснат той от женския глас. — Чужденците искат да ядат, а аз нямам ни месо, ни пари! Те изчезнаха долу в къщата. А Херцле каза с усмивка на устата:

— Хей, тук попаднахме направо на бляскава гостилница. Ама твоят стар Паперман не е глупав и никак не е лош тип? Започна още отсега да ми харесва и аз…

В този момент на вратата се потропа силно и енергично.

— Влез? — викна тя, прекъсвайки се сама. Кой влезе? Паперман, разбира се!

— Пардон! — извини се той. — Там долу чух бойния вик на сиуогелаласите и поисках… и тогава помислих… и тогава ми се стори… и… и… мистър Шетърхенд, мистър Шетърхенд… hallo, wellcome, wellcome!

Той беше започнал словото си плавно, после обаче, като ме съгледа, запъна и продължи да пелтечи, додето ме позна и се втурна ликуващо към мен. Разпери ръце, канейки се да ме прегърне и разцелува, но му дойде на ума, че това може да не е допустимо и само сграбчи ръцете ми. Които обаче стегна наедно, притегли ги към сърцето си, към устните, впусна се във всевъзможни възгласи на най-искрена, сърдечна радост, оглеждайки ме с насълзени очи отново и отново. Накратко казано, не можеше да се опомни от възторг. Хората казват, че не бива човек да бъде сравняван с животно. Но това тук наистина бе като любовта и неизразимата радост на някое вярно куче, което вижда отново своя господар, подскача ликуващо около него и чак не знае какво да прави от блаженство. На Херцле излязоха сълзи на очите от вълнение, а и аз трябваше да се стегна, за да остана привидно спокоен.

— Нали вие вихте, вие, вие, мистър Шетърхенд? — попита той, когато отмина първият сърдечен порив.

— Да, аз — признах.

— Знаех си! Знаех си! Би могъл само някой като вас да бъде!

— Да, само аз — засмях се. — Не и жена ми, както съвсем правилно казахте на вашия колега.

— Жена ви? death, та аз съвсем забравих да поднеса своя комплимент! А във всяка прерия и всяка савана си съществува добрият обичай да поздравиш първом жената и едвам подир това мъжа! Пардон! Ще го наваксам ето с какво!

Той опита да направи един много сервилен и много елегантен поклон, при което аз отбелязах на неговия и моя матерен език:

— Можете да говорите с нея на немски, драги Паперман, тя е немкиня.

— Немски? Дори и това! В такъв случай даже ръка ще й целуна! Или по-добре едновременно и двете!

Той го стори, с грацията на мечок наистина, но иначе добре замислено. Сетне поиска веднага да научи съдбата ми, за да разкаже на свой ред после своята. Но аз не се съгласих, защото за такива неща човек трябва да има необходимото свободно време и да е с подобаващо настроение. Поканих го да ни направи компания на масата и го помолих да каже долу, че желаем да се нахраним в градината, и то едва след изтичането на един час. Дотогава смятам да направя една разходка със съпругата си, за да се запознае с града, в който моят стар боен другар притежава този чудесен хотел.

— Не притежава, а притежаваше! — поправи ме той. — Ще ви разкажа.

— Но не сега, а по-късничко! Прибавям също и молбата, по отношение на мен да говорите по възможност по-малко. Никой не бива да знае как се казвам и че съм немец…

— Жалко! Много жалко! — прекъсна ме той. — Аз тъкмо се канех да поразправя тук за вас…

— В никой случай, в никой случай! — пресякох го на свой ред аз. — Ще бъда принуден да си тръгна и повече няма да ме видите! Нейсе, можете да кажете, че и аз съм стар уестман…

— И то прочут, много прочут.

— Не, по никакъв начин! Аз си имам своите причини да го премълча. Сега се казвам Бъртън, а вие сте бил много, много по прочут от мен. Ясно?

— Да.

— Следователно няма да говорим повече и немски. Да не вземете да извършите някоя грешка!

— Нямайте грижа! Аз се казвам Макш Паперман и щом работата е такава, съм ням и глух. Предполагам, става дума за някое ваше старо или по-скоро ново приключение?

— Възможно! Вероятно ще ви се доверя, но само след като се убедя, че наистина си държите затворена устата. Сега вървете!

Той направи втори поклон и се отдалечи, за да изпълни дадената му заръка. А ние предприехме възнамеряваната разходка из града, от която се върнахме в точно определеното време. Отидохме най-напред в стаите си. Оттам видяхме, че са дошли нови гости, а именно половин дузина млади хора, които също бяха поискали да се хранят в „градината“. За нас вече бе застлано, но за тях — не. Бяха им изнесли една дълга софра и столове. Те седяха сега там пред шише бренди и вдигаха врява до Бога, защото единствената притежавана от съдържателя бяла покривка беше просната на нашата маса, не на тяхната. Напираха и за току-що приготвеното за нас ядене. Бяха принудили Паперман да седне и пие с тях и той бе проявил достатъчно благоразумие да ги послуша. Сега всички крещяха по него. Искаха не само да го ядосат, ами и да го вземат на подбив. Той обаче се държеше спокойно и невъзмутимо, както подхожда на стар горски и прериен скитник. Най-гръмогласният от тях се казваше Хоу, както узнахме по-късно. Тъкмо влизахме в помещенията си, чийто прозорци бяхме оставили отворени, и го чухме да казва:

— Кой е всъщност тоя мистър Бъртън, че да има всички тия предимства пред нас?

Паперман хвърли поглед към нашите прозорци и ме видя. После си кимна леко и отговори:

— Музикант е.

— Музикант? Какво значи това?

— Разпъва хармониката, жена му пък свири на китара.

— Разпъвал… разпъвал хармоника! Защо и жена му не разпъва китарата, а?

Гръмък кикот възнагради тъпата шега.

— Ама защо плещи такива глупости? — разсърди се Херцле.

— Остави го! — помолих. — Той си има нещо наум. И то е добро. Предполагам, че долу ще възникне някоя от онези сцени, които винаги доставят радост на уестмана, а именно да натрие носа на хора, смятащи го за извеян или някакъв си там загубеняк.

— Тези хора дали не са раудиз?

— Не мисля, но се държат като такива. Ето защо много повече заслужават един хубав урок, отколкото ако наистина бяха такива. Предполагам… ах, тези коне! Изглежда са техни!

— Добри ли са?

— Добри! Тази дума говори твърде малко!

— Значи ценни?

Позабавих се с отговора, тъй като цялото ми внимание сега бе приковано към животните, обект на този въпрос. В задната стена на градината една врата водеше към открита, необработваема площ, която при нашето идване бе напълно пуста. Сега обаче там имаше няколко пеона, заети с издигането на една палатка. В тяхна близост се движеха две групи коне, които бяха погълнали цялото ми внимание. Едната се състоеше от девет коня и четири мулета. Първите бяха онова, което човек нарича „добри“ коне — ни повече, ни по-малко; последните вероятно водеха произхода си от Мексико и принадлежаха към онази селекция, която хората там квалифицират с думата „nobiliario“. Другата група наброяваше само три коня, ама какви! Те бяха петнисти, по-точно на черни и ръждивокафяви петна — една направо изключителна, знатна краска, която се постига само чрез продължителен, труден подбор. Телосложението, стойката и държането ми напомняха прочутите врани жребци на Винету, но същевременно и онези издръжливи дакотски, поддържащи равномерен тръс коне, каквито вече няма. Те се отглеждаха от няколко североамерикански индиански племена и постигаха с постоянния си темп повече, отколкото човек би постигнал и с най-добрия бегач.

Така смятах — засега, защото за да мога да говоря по съвест и да го твърдя, трябваше да отида и ги огледам отблизо. Но че тези три петнисти коня бяха от най-добра порода, личеше и от обстоятелството, че те страняха от другите и бяха нежни помежду си. Близваха се и се милваха; гонеха се насам-натам, после отново се скупчваха тъй плътно, че нямаше как човек да не ги сметне за братя, или поне за другари от детинство, родени по едно време и още неразделяни.

Недалеч от палатката лежеше купчина завивки и разни други предмети, необходими за пътуване и бивак. Имаше и много седла, може би над двайсет парчета. Сред тях се виждаха няколко дамски. За каква цел? Дали в компанията на шестимата шумни млади мъже нямаше и няколко жени, които още не се вясваха? И дали се състоеше тя от толкова хора, колкото седла имаше в наличност, сиреч над двадесет? До този момент се виждаха само тези шестима и тримата пеони. Вероятно не бях се заблудил преди малко, приемайки, че тези хора не са раудиз, но бяха извън себе си от възбуда, а истинска култура, значи душевна култура, те не притежаваха, Доказваха го по начина, с който се отнасяха към бившия хотелиер и с държането, което си позволиха после към самите нас. Биха могли да са и нещо по-лошо от раудиз! Аз извадих двата си револвера от куфара и ги пъхнах в джобовете.

— За Бога! Какво си наумил? — попита Херцле.

— Нищо, което би предизвикало твоята загриженост — отговорих.

— Но ти се каниш да стреляш!

— Не! А дори и да стрелям, няма да е по хора.

— Въпреки това! Нека си останем по-добре да ядем тук!

— Искаш да ме посрамиш в собствената си душа?

— Не! — каза тя решително. — Да вървим!

Слязохме и седнахме на нашата маса, без да поздравим. Настъпи кратка тишина. Онези ни заоглеждаха — преценяваха ни. Паперман стана от тяхната маса и дойде при нас, понеже го бяхме поканили да се храним заедно. Тогава те събраха глави и по начина, по който си зашушукаха, бе ясно, че възнамеряват да ни погодят някой номер.

— Художници са — каза Паперман, докато сядаше при нас.

— Художници и скулптори. Отивали на юг — при апачите, така казаха.

— Я гледай! И какво ще търсят или правят там?

— Знам ли. Не ми казаха, само от думите им го заключих. Изглежда са поканени. Смятат да тръгнат още утре заран. Хиляди бесове са се вселили в тях. Никой не е стигнал и трийсет години. Зелени младоци. Ама се държат така, като че някой им е хвърлил акъл с лопати в главата. Чухте ли какво питаха?

— Да.

— И какво им казах за вас?

— И това!

— Правилно ли беше?

— Нито правилно, нито погрешно. Какво мислят тези хора за мен, ми е все едно.

— О, и все пак! Тях ги е яд на вас. Предчувствам някоя магария!

— Да заповядат!

Едва го бях казал и думите се приведоха в изпълнение. Хоу се изправи и тръгна бавно към нас.

— Почва се! — предупреди Паперман.

— Може само да ми е приятно — отговорих аз. — Оставете ме да действам и не се месете!

В този момент Хоу стигна до нас, направи подигравателен поклон и запита:

— Мистър Бъртън, ако не се лъжа?

— Да — кимнах.

— Разпъвал сте хармоника, а?

— Защо не? За вас е особено удоволствие.

— А това е мисис Бъртън? — Той посочи Херцле.

— Така е — отвърнах.

— Тя свирела на китара?

— Може би желаете да я чуете?

— Сега още не, но вероятно по-късно. На първо време се нуждаем само от това. — Той дръпна бялата покривка от масата, отнесе я и я застла на „софрата“.

— Това е прекалено! Направо наглост! — разгневи се Паперман.

Херцле не промени лице.

— Останете само спокойно! — рекох аз. — Ние ще допуснем всичко, всичко!

В този момент дойде новият съдържател, за да ни обслужи лично. Той донесе най-напред чинии и прибори. Едва ни бе обърнал гръб и пристигна Хоу, взе нещата и ги отмъкна отсреща. След това съдържателят донесе супата. Той видя как стоят нещата, ала си премълча и остави супника при нас на масата. Той незабавно бе преместен оттатък и изпразнен. Така стана не само със супата, ами и с останалите ястия чак до плодовете накрая.

Пълните чинии, купи и фруктиери ни бяха вземани и връщани после празни. През цялото време се лееха подигравки и безподобно кикотене.

— И това не са нигърич — обади се Паперман. — Не са и индсмани! Това са бели! Какво ще кажете по въпроса, сър?

— Вероятно много скоро ще чуете — отговорих.

— Аз естествено веднага ще поръчам друго ядене!

— Не, сега още не! Първо нека бъде изигран този фарс докрай. Кога ще получат тези джентълмени тяхното ядене?

— Сигурно ще мине и цяло часче. Старата ми, добра готвачка си замина, а новата съдържателка, която лично готви, се помайва доста време. Преди да ти оскубе някоя ярка, като нищо изтичат три месеца, защото тя измъква всяко перце поотделно. Тая тайфа тук си поръча пилешка супа, а пък е останала само една дърта, шестгодишна кокошка. Дорде оная я оскубе, могат да минат — стига нещо да не сбъркам в сметките — едно пет-шест месеца. Сега сам се запитайте кога тези „джентълмени“ ще получат яденето си!

— Отлично! Херцле, имаш ли желание да посвириш на китара!

— Какво имаш предвид? — поиска да знае тя.

— По-късно ще научиш. Сега кажи само дали имаш желание! Хармониката и китарата са пъхнати в джобовете ми.

— А-ха, револверите?

— Да.

— Опасно ли ще е?

— О, не, никак дори!

— В такъв случай ще „свиря“ с теб!

— Хубаво! Струва ми се, че вторият акт на фарса започва. Завесата е вече вдигната.

С други думи Хоу се запъти отново към нас, изтъпанчи се отпреде ни с широко разкрачени крака и заговори:

— Идвам с една молба. Ние сме художници. Желаем да изтипосаме на портрет мисис и мистър Бъртън, а заедно с тях и мистър Паперман.

— Значи и шестимата?

— Да.

— Нас тримата?

— Да. Ще позволите ли?

— На драго сърце, на драго сърце. Поставям само едно-единствено условие.

— Какво?

— Да останем така, както седим в момента.

— Well! Вярно, че бихме искали да ви имаме в друга поза, ама ще се задоволим и с тази. Само че седете така, че да мърдате колкото може по-малко, иначе няма да се получи вярна рисунка! Можем да почваме!

Те наизвадиха листове и моливи от чантите и се заловиха да рисуват. И тогава видяхме някой да се задава в далечината по голото пространство. Беше облечен по индиански и носеше на гърба си някакъв вързан в кожа товар, който изглежда не бе лек. Вървеше прегърбен и с бавни крачки. Беше крайно уморен. При конете спря и ги огледа. После отново тръгна. Когато наближи дотолкова, че различавахме лицето му, видяхме, че наброяваше някъде към двадесет и две — двадесет и три години. Чертите му бяха много симпатични. Беше свързал косата си на кичур, оставяйки я да се спуска по гърба му — съвсем както някога Винету. Изглежда познаваше мястото, защото вървеше право към вратата, която водеше към „градината“.

— Egad, това е той! — Обади се Паперман.

— Познавате ли го?

— Да. Това е Младия орел. Преди четири години той се спусна от планините — не на кон, а пеша, точно както днес. Остана два дни при мен да отдъхне. Освен тоалета по себе си носеше и друг — нов, по-добър. На тръгване ми го остави на съхранение. Каза, че след няколко години щял да намине да си го прибере, стига да не бил умрял. Нямаше пари в себе си, а нъгитс, но не много — за не повече от триста-четиристотин долара. Олеле, той изглежда съвсем изтощен и отпаднал!

— Гладен е! — прибавих аз.

— Мислите ли?

— Не само мисля, ами наистина си е така. Нали виждам.

— И аз го чувствам! — каза Херцле. — Той е на сетните си сили! Залита! Трябва да се нахрани при нас! Ще му го кажа. Изнесете бързо още един стол, мистър Паперман!

Споменатият тръгна чевръсто да изпълни искането. Херцле се изправи, отиде до вратата, към която крачеше младият индианец, отвори я, посрещна го, взе го за ръка и го поведе към нашата маса с молбата да ни бъде гост. В този момент и Паперман донесе стола. Колкото и да бе изморен, индианецът не седна веднага, а остана прав, отправил големите си тъмни очи към лицето на онази, която го бе приела по този толкова нетрадиционен начин.

— Точно като Ншочи, която винаги е била състрадателна! — каза той, после се смъкна на стола и затвори очи.

Беше толкова уморен, че не се сети да смъкне първо товара, който носеше. Ние развързахме ремъците и го свалихме от гърба му. Беше някакъв дълъг, вързан в кожа пакет, чиято тежест възлизаше на трийсет-четирийсет кила. Трябва да бе желязо! Сложихме товара на земята до стола му. Паперман отиде до отсрещната маса и помоли за чаша бренди.

— За кого? — бе запитан.

— За индианеца, както виждате! — отговори той.

— Брендито не е за червенокожи, а за бели — не за него, а за нас! Разкарайте се оттук!

Старият уестман беше бесен от това „изритване“, ала аз го успокоих с уверението:

— Не се косете! Те ще си платят! Я отърчете до кухнята и донесете една чиния супа, ваша работа откъде ще я изнамерите! Това е по-добро от вашето бренди!

Той се подчини на нареждането. Индианецът беше чул думите ми. Продължаваше да държи наистина очите си затворени, но каза тихо:

— Не бренди! Никога бренди!

Той беше споменал името Ншочи — сестрата на Винету. Апач ли беше? Паперман донесе супата.

— Бульон от старата кокошка — рече той. — Но все пак добър!

Постави я пред индсмена, но онзи не я докосна. Тогава Херцле се зае с лъжицата и започна да налива своя гост със супа. Сцената предизвика на отсрещната софра дружен кикот.

— Пилешкият бульон всъщност е наш! — обади се Хоу. — Но заради хубавите картини ще се откажем от него. Сюжетът сега гласи: „Светата милосърдна троица или умиращият от глад индианец“. Пет минути за работа! На когото не стигнат, плаща шише бренди!

Моливите полетяха и още преди да са минали петте минути, ни бяха представени шест карикатури. Но те даже не бяха и карикатури, а просто цапаници. Онези си мислеха, че това ще ни ядоса и предизвика да свършим някоя глупост, ала ние сторихме тъкмо обратното — не изпаднахме в гняв, а се зарадвахме.

— Великолепни! — възкликнах аз. — Наистина великолепни! Колко струва една такава картина?

— Картина! Картина! — разкикоти се Хоу. — Той нарича това картина! Нищо не струва, нищичко! Подаряваме ви ги!

— Безвъзмездно?

— Да.

— Благодаря!

Сгънах листовете, пъхнах ги в джоба и после продължих:

— Само че аз съм порядъчен тип. Не приемам дарове, без да покажа своята признателност. Дали някой от вас ще има добрината да ме нарисува на кон? Без значение дали за това ще трябва да заплатя три, четири или пет долара.

— Пет долара! The devil, та това е цяло състояние! Тичам, хуквам, бързам! Начаса отивам да доведа един кон! — провикна се един от тях.

Той тръгна и другите го последваха, за да подберат най-калпавия.

— Сигур си имате нещо на ум? — подпита Паперман.

— Естествено! Сега идва ред на наказанието! изтичайте бързо при хотелиера и му кажете, че се нуждая от двама-трима добри, авторитетни свидетели, по възможност полицаи или някакви други хора от градската власт. Нека се качат горе в нашите стаи, откъдето ще могат да виждат и чуват всичко, което става тук.

— Well, well! Ще се погрижа, веднага!

Той се отдалечи бързо и когато онези докараха коня, вече се беше върнал. Хоу поиска петте долара предварително. Дадох ги. После трябваше да се кача. Престорих се, сякаш никога не съм сядал на гърба на кон и на три пъти правих безуспешни опити да се добера до седлото. Четвъртият път пък засилването ми беше прекалено голямо, та стигнах не само горе, ами и тупнах от другата страна. Това даде повод за оглушителен кикот. Накрая ме дигнаха и ми тикнаха поводите в ръка. Сетне рисуването започна отново.

— Става грандиозно, действително грандиозно! — викна един от „художниците“. — Мистър Бъртън седи на коня величаво и надменно като герой и рицар, който печели всеки турнир.

— Вярно ли? Наистина ли? — попитах аз горд и безкрайно зарадван.

— Естествено, разбира се! Вижда се, че никой от нас не е в състояние да се мери с вас в язденето!

— Действително?

— Да, действително!

— Я кажете, колко струва такъв един кон?

— Да не искате да си купите?

— Вероятно няколко! Щом казвате, че съм такъв отличен ездач, то направо ще съм будала, ако продължа пътуването с железницата! Та нали язденето е много по-евтино? Или не?

— Много по-евтино естествено! Ние имаме няколко в излишък. Може би ще ви продадем един.

Те си смигнаха. Това трябваше да стане тайно, ала аз го видях.

— Само един? — попитах. — Аз се нуждая от пет-шест!

— Охо! За кого?

— За мен и мисис Бъртън…

— … която свири на китара? — подметна присмехулно Хоу.

— Да. И в добавка още неколцина добри познати…

— … които са също музиканти?

— Ако това ви доставя удоволствие, да. Най ме устройва да взема три коня и три мулета заедно с необходимите седла. Какво ще струва тая работа?

Те бяха изпървом шашардисани. После Хоу подпита:

— Три коня и три мулета? Кои по-точно?

— От конете бих желал да взема онези, които сега лягат там вдясно, с дългите уши.

Сериозността тутакси се изгуби от физиономиите им. А аз продължих, посочвайки трите петнисти коня:

— И ония мулета там ми харесват. Плащам всяка цена! Смехът екна отново.

— Мулетата там! И конете там! Това е безценно, безценно, ненадминато!

Така се надвикваха шестте гласа, а когато веселието позатихна, Хоу запита:

— Плащате всяка цена? Тъй ли? Че колко пари всъщност имате у себе си, сър?

— Цели-целинички двеста и петдесет долара! — изпъчих се аз. — А това определено е значително повече, отколкото струва цялата тая каварелия!

Сега кикотът стана гръмогласен. Те събраха глави, за да измъдрят някакъв план, който при всички случаи само щеше да е изгоден за мен. Хич и не мислеха вече за моето „изографисване“ върху коня, а вероятно как да пипнат двеста и петдесетте долара.

— Слезте! — нареди ми Хоу. — Вие ни харесвате извънредно много, да, да, извънредно много, мистър Бъртън! Ще имате конете и мулетата, както и надлежните седла! Бихте могъл да имате всичко това даже безплатно, ако поискате!

— Безплатно? Как тъй? — попитах.

— Ще ни се да ви видим как сте в ездата, как ще яздите! Конете и мулетата! Ще ви оседлаем и шестте! Възсядате отвън и пристигате в галоп при нас само че не през вратата, а над дувара!

— Значи със скок? — запитах.

— Да. Смятате ли се за способен?

— Защо не? Та нали сами уверявахте колко добър ездач съм бил! Нима може изобщо човек да падне, след като ходилата му са в стремената, а юздите в ръцете?

— Не, определено не! — захили се той и другите зацвилиха с него. — И тъй, всеки кон и всяко муле, което докарате в галоп безпрепятствено над стената — без да си строши врата или вие бъдете хвърлен, е ваше!

— Имам ли право да си сваля шапката и си съблека сакото?

Тук апапите му буквално зареваха от удоволствие, ала той се овладя и отговори:

— Можете да съблечете или, от мен да мине, да навлечете каквото ви е угодно. Дори като арлекин или клоун да ви скимне да се натъкмите, пак не бихме имали нищо против. Но сега идва основният пункт, от чието реализиране зависи дали от сделката ще излезе нещо, или не. С други думи вие трябва незабавно да внесете двеста и петдесетте долара. У дадат ли ви се шестте скока, получавате си ги обратно барабар с конете и мулетата. Не сполучите ли обаче да го сторите, не получавате нищо, а и парите стават наши. Вероятно осъзнавате, че другояче хич не върви?

— Естествено! Вие залагате конете си и е от ясно по-ясно, че и аз трябва да заложа нещо. Моите пари наистина надвишават по стойност конете, но аз ще проявя благородство!

Всички се разкикотиха отново, а Хоу отвърна:

— Много право, много право! И тъй като ние ви предоставяме конете още на мига, то и вие сте задължен да внесете парите веднага.

— Да, веднага, веднага щом бъде изготвен контрактът.

— Контрактът? — попита той.

— Естествено! Контракт. Чувал съм, че джамбазите са най-хитрите хора, които може да има, и че при тях човек винаги трябва да е нащрек и всячески да се подсигури.

— Ама ние не сме джамбази, а хора на изкуството!

— Независимо! Това си е джамбазлък, без значение кои или какви сме!

— Well! Съгласен. Дайте хартия!

— И аз ще диктувам!

Слязох от коня, и то по начин, който бе по-скоро свличане, отколкото някой добър отскок. Хоу седна. Аз му диктувах текста, а той го записваше, без сричка да промени. Та нали бе напълно убеден, че може да подпише какво ли не, без това да има каквито и да е лоши последици, тъй като за него бе несъмнен факт, че ще излетя от седлото още при първите стъпки на първата езда. Аз диктувах с повишен глас, защото един поглед към нашите прозорци ми показа поисканите свидетели, а те трябваше да чуят и разберат всяка дума. Добавих, че ще предам парите си на някой неутрален, че той и никой друг ще оседлае конете и мулетата, и че тази неутрална личност ще бъде мистър Паперман. Уверен като другарите си в нещата, Хоу има непредпазливостта да се съгласи и на тези условия. Дадох контракта на стария уестман и той го прибра. От този миг вече можех да гледам на шестте великолепни животни като на свои. Извадих портфейла и с удоволствие приложих договорената сума. Херцле също се усмихваше. Тя ми кимна тайно. Седящият до нея край масата индсман междувременно се бе съвзел вече дотолкова, че следеше събитието с внимание. Очите му бяха приковани изпитателно към мен и погледът издаваше, че подозира какво ще се случи.

— А сега вън при седлата! — изкомандва Хоу. Той се юрна с тайфата си навън през вратата. Аз ги последвах с преднамерена мудност, като не ги изпусках от очи. Те съобщиха на пеоните какво предстои. Пеоните са коняри, слуги, подчинени. За тая цел обикновено се избират мексиканци от най-низшето съсловие. Тези обаче си бяха безспорни янки, и то съвсем опитни типове, вече не и в първа младост, а сигурно някъде над четиридесетте. Докато говореха сега с „художниците“, те не стояха пред тях като лакеи, а по-скоро като техни господари. Но явно бяха съгласни с лошата шега, на която трябваше да стана жертва, защото накрая се присъединиха към смеха на другите.

Когато Хоу се отдалечи с двама от тях към петнистите жребци, третият им викна развеселен:

— Жалко, че Себюлън и Хариман не присъстват! Щяха да се поболеят от смях!

Може да си представи човек как ми подействаха тези две имена! Значи двамата Ентърз! Защото че тях се имаше предвид, това се разбираше от само себе си. Порядъкът, в който бяха споменати, също се съгласуваше — Себюлън по-напред. Той повече подхождаше на тези хора от брат си и възнамеряваният номер него определено повече би го зарадвал. Но сега нямах време да развия тази мисъл, защото бях стигнал при седлата с принадлежностите и подбрах каквото ми хареса. Дали после наистина щях да се нуждая от тези неща, в момента бе второстепенен въпрос, но аз още отсега имах определени намерения, които се опираха засега наистина само на догадки, ала по-късно те се оказаха правилни. Изборът ми беше паднал на едно дамско и петте най-добри ездови седла. Две от тях щях да сменя после, при положение че интуицията не ме лъжеше, срещу два самара.

Отсега ми беше ясно, че тези шест персони не бяха нито художници, нито нещо друго почтено и почти съжалявах, че трябва да играя пред тях ролята на шушумига, докато на тях — каквито и да бяха — липсваше най-елементарна интелигентност. Защото фактът, че от един куп от двадесет седла бях съумял да отбера тъкмо петте най-добри, трябваше безусловно да им подскаже, че не бях дървенякът, за когото ме вземаха. Но те бяха до такава степен заслепени, че единият от пеоните донесе големите си шпори, за да ми ги закопчее. Оставих го спокойно да си свърши работата. Паперман оседла първо трите мулета, после петнистите коне. Тези изтърпяха процедурата, ала не допускаха после никой да се доближи до тях отстрани. Трябваше да разбера дали това се отнася само за лявата страна, сиреч страната на качването, или и за дясната. И тъй, понечих да пристъпя към тях и от тази страна, ала те постоянно се извръщаха така, че да ме имат пред себе си. Не даваха никой да стигне до тях и отзад. И трите започваха да хвърлят къч направо с опасност за живота. Вече знаех достатъчно. С тези три жребеца щеше да е много по-лесно да мина над зида, отколкото с мулетата, за които тепърва щеше да се покаже дали притежаваха някаква школа, или са годни само за носене на товар.

— Хайде почвайте, мистър Бъртън! — подкани ме Хоу. — Дойде му времето! Оставете ни само да се върнем в градината, за да ви гледаме и се дивим, когато долетите!

— Само ми помогнете първом да се кача! — помолих аз, пристъпвайки към едно от мулетата.

Онези ме дигнаха и се разбързаха смеешком към „градината“. Пеоните останаха на откритото пространство, Паперман — също. Той не се отделяше от тях и ми каза с едно тайно кимване че тук мога да разчитам на него. Беше си останал съобразителният, премислящ всичко мъж, какъвто го познавах преди години.

Подкарах мулето. Нещата изглеждаха, сякаш то върви напред по собствена воля — първо полека, после малко по-бързо Тичаше направо, наляво, надясно — на пръв поглед накъдето му хрумне. Обърна се, направи завой, извъртя се пак, продължи да крета и опита дори тръс. Аз се хлъзгах напред-назад, клатушках се, губех от време на време юздите и тук и там се изхлузвах от стремената. Всичко това изглеждаше безкрайно комично, ала в действителност беше един строг, много строг изпит, на който подлагах мулето. Нито една крачка не се извършваше без моя воля и аз много скоро разбрах къде се намирам. Великолепното създание притежаваше най-добрата мексиканска школа. Когато го подтикнах леко към скок, то се подчини така точно и бързо, едва намерих време да отменя подканата с противонатиск. Ето как приближавахме градинската стена все повече и повече, додето се намерихме само на четири-пет крачки от нея. Отвъд се носеше подигравателен кикот. Присмехулниците бяха убедени, че мулето ей така само си се разхожда с мен.

— Хайде, насам, насам, мистър Бъртън! Насам! — подвикна ми Хоу.

— Да, ама трябва ли наистина? — попитах.

— Естествено!

— Хем после пък да не ми се сърдите!

— Не ми и хрумва! Хайде, пристигайте!

— Salto! Alto! Elevado!

Когато извиках тези три, употребявани при скок думи, ние се стрелнахме високо нагоре, полетяхме над зида и застинахме отвъд толкова неподвижни и спокойни, сякаш изобщо не бяхме мърдали от мястото си. Първият ми поглед бе отправен към индсмана. Очите му блестяха.

— По дяволите! — изруга Хоу.

Другарите му се впуснаха в подобни възгласи.

— Е-е? — попитах го. — Тук ли съм сега, или още оттатък?

— Мътните да ви отнесат! — кресна ми оня гневно. — Както изглежда, можете все пак да яздите, а?

— Изглежда? Все пак? … Нима съм твърдял, че не мога да яздя? — Плъзнах се от седлото, изведох мулето от „градината“ в двора и го вързах там.

— Защо отведохте там добичето? — бях запитан. Аз не отговорих, кимнах щастливо на Херцле и тръгнах да докарам следващото муле. То извърши скока досущ като първото.

— На ви сега! — провикна се Хоу. — Типът умее да язди! Той ни излъга!

Пропуснах оскърблението, без да го порицая, и отведох мулето в двора като предното. После помолих Херцле:

— Разпореди се, моля те, да свалят куфара ми на нашата маса, додето отида да доведа третото!

Когато стигнах после до мястото, където чакаха пеоните, един от тях ми каза:

— Сър, чини ми се, че се каните да си правите шега с нас?

— В такъв случай бих имал съвсем същото намерение като вас!

— Внимавайте само нещата да не станат сериозни!

— При мен всяка шега е сериозна. При вас да не би да е другояче?

Тогава той пристъпи плътно до мен и заплаши:

— Предупреждавам ви!

— Pshaw! — направих пренебрежително движение аз.

— Да, предупреждавам ви! Но по причина, съвсем различна от тази, която си мислите. Конете не са ви глупавите мулета. Те или ще ви раздробят костите, или ще ви строшат врата!

— Ще го дочакаме спокойно!

Сега вече не смятах за нужно да се преструвам. Метнах се на мулето, държано от Паперман.

— Как ще е с конете? — попита ме той тихо.

— Съвсем същото! — отговорих.

— Ама те не дават никой да ги доближи!

— Нямайте грижа! Аз не само ще ги доближа, ами и ще се кача!

След тези думи полетях по плаца и после над стената. Когато отведох mulo в двора, той беше вече почти пълен с хора. Нещата се бяха разчули и народът се стичаше за зрелището. На съдържателят му бе приятно, защото се сдобиваше по този начин с клиенти. Съседните дворове и „градини“ също бяха започнали да се изпълват със зяпачи.

Куфарът ми беше тук. Херцле се беше качила лично да го вземе. Тя ми каза, че до прозорците ни стояли четирима свидетели — трима полицаи и някакъв господин, когото й квалифицирали като корехидор.

— Това означава ни повече, ни по-малко, а кмет. Хората от мексикански произход имат навика да си служат с този испански израз — обясних й аз.

— Той дойде допълнително. Един от полицаите отишъл да го доведе, и то по неизвестни за мен причини. Беше много учтив. Нещо ти трябва от куфара?

— Да. На първо място дрехата ми за съвещания. Отворих куфара и го лиших от споменатата вещ, изработена от бяла кожа и украсена по шевовете със скалпови кичури.

— Уф! — удиви се полугласно индсманът. — Само един вожд има право да я носи! Но пък и само при огъня на съвета и на племенните празници!

Аз свалих сакото си и облякох вместо него индианската дреха.

— Защо? — попита Херцле. — Чуваш ли обесниците как се хилят и подиграват?

— Нека си го правят. Ще прибавя дори и вождовата украса. Цялата работа е заради конете. Те имат индианска дресировка. Не оставят да се приближи никой бледолик, освен господарите им, и не се ли преоблека, определено не бих стигнал до седлото.

— А-а! Затова и условието да сваляш и обличаш каквото ти е угодно?

— Да. Виждаш, че всяка дума беше претеглена, макар дори и ти да не знаеше защо и с каква цел.

Когато разгърнах короната от пера от обвивката й, индсманът за втори път нададе възглас на удивление:

— Уф, уф! Истинско оперение от боен орел, каквито вече няма! Пет пъти по десет ли са перата?

— И повече — отговорих.

Тогава той се изправи почтително и заговори:

— В такъв случай трябва да поднеса моя поздрав и молбата за прошка…

— Тихо, тихо! — пресякох го аз. — Тук не сме край огъня на съвета и аз разкрих тази тайна единствено за да се добера до скъпоценните коне. За щастие нейното значение тук не е известно.

За шлейфа на украса от този вид могат да се вземат само двете най-външни махови пера от крилете на бойния орел. Моята, спускаща се от главата назад доземи, беше най-грижлива индианска изработка и си имаше своята собствена, много трогателна история. Когато я поставих, двама — трима от шестимата започнаха отново да се кискат. Хоу обаче ги сряза гневно:

— Мълчете! Нима не виждате какво става! Той знае тайната на трите жребеца! Тук няма нищо смешно! Въпреки това се надявам да си строши врата!

Минах между тях и се отправих навън към конете. Пеоните стояха там. Никой не каза нито дума, но ако погледите имаха действието на куршум, щях мигновено да рухна под тях.

Петнистите се държаха все още плътно един до друг. Закрачих бавно към тях. Те ме оглеждаха, без да помръдват. Червеникавите им ноздри се издуваха. Малките уши започнаха да потрепват. Дългите, разкошни опашки се раздвижиха. Двата ме оставиха да приближа, ала третият изпръхтя. Той отстъпи, но без да рита или хапе. Беше най-умният. Него си запазих за последен. Имаше точно на носа малко, снежно-бяло петно — едва ли по-голямо от пфениг; дълбоки, бистри и жизнени очи; елегантна главица; блестяща като коприна кожа и безукорно телосложение. И макар още далеч да не ми принадлежеше, аз отсега реших да го взема лично за себе си. Но сега се метнах на един от другите два. Той го допусна, без да се противи. Понесе ме в галоп два кръга и полетя после над зида, сякаш не бе повече от някакъв нисък праг. От дворовете се разнесоха шумни аплодисменти. Шестимата „художници“ обаче останаха смълчани. Отведох коня при мулетата и отидох после за втория. Успехът бе същият. Когато се отправих сетне за последен път навън към пеоните, онзи, който веднъж вече ме бе заговорил, пристъпи към мен и каза:

— Сър, я си признайте, че целта ви беше…

— Да ви дам един урок? — прекъснах го аз. — Да, това желаех действително.

— Е добре! То стана. Но с него ще трябва и да се задоволите! Ние вече не участваме!

— Аз също! Пък изобщо не е и нужно! Нали само след миг приключваме!

— Още съвсем не. Защото на този кон няма да се качите!

Той тръгна към жребеца да го хване за юздите, но аз бях по-бърз от него. Конят го видя да приближава и помисли, че онзи иска да се качи на седлото. Обърна глава и гърди към него и запръхтя насреща му заплашително. Аз се възползвах от момента. С няколко бързи крачки се озовах зад него… мощно засилване… скок… полет… и се намерих на седлото. А сега веднага юздите и стремената! Петнистият подскочи и с четирите си крака във въздуха. Пеонът бе принуден да отскочи встрани, за да не бъде улучен от копитата.

— Куче! — изрева той към мен. — Ще има да се каеш!

И обръщайки се към другарите си, прибави: — Бързо всички в двора! Споразумението не бива да важи! Той трябва да предаде обратно всички, всички!

И хукна заедно с тях. Тъй като се бях качил веднъж на коня, не можеха да ми попречат вече да изпълня и последния скок. Значи оставаше само да си прибера напълно заслужените плодове на моя труд. Ето защо се разбързаха, докато все още бе възможно да ме изпреварят. Бяха убедени, че последният кон няма да ми се подчини с такава готовност като другите два. Тук обаче се заблуждаваха. След като седях веднъж вече стабилно на седлото, той не предприе никакъв опит да ме хвърли. Това бе резултат от индианската дреха, чийто вид и миризма го заблуждаваха. Но все пак ме бе разпознал. Знаеше, че не съм червенокож, а бял, и затова се колебаеше. Аз се пазех да го принуждавам с шпорите. По-скоро му говорех ласкави думи. Понеже бях на мнение, че произхожда от дакотска кръстоска, опитах първо на този език, и то с използваните при дакотските племена насърчителни думи за коне:

„Шуктанка техике, ваштех! Аманово, токийево! — Тичай, бягай! Продължавай да вървиш!“

Подканата остана без всякакъв успех. Продължих опита на апачески: „Инчу, аркуго! Тaтишах, накате елканч! — Бъди мил, добър! Тичай, препускай!“

Той наостри уши и повя опашка. Познаваше следователно думите, ала те все още не бяха правилни. По тая причина пробвах сега с команчески: „Миаро, намахцо… — върви нататък, бързо…“

Спрях посред подвикването. Нямаше нужда да довършвам, защото той издаде висок радостен звук и започна да играе с копита. И тогава ми хрумна една мисъл, която изглеждаше изсилена наистина, ала после се оказа вярна. Дойде ми на ум за благородния тъмен, петнист кон, който моят приятел Апаначка — навремето още вожд на команчите наиини — с особено предпочитание яздеше. В „Олд Шуърхенд“ том I съм споменал и описал този кон. И знаех, че Апаначка и Сигурната ръка бяха положили големи усилия да кръстосат тази красива команческа порода с любимците на Винету и най-добрите дакотски раванлии. Тези намерения бяха реализирани успешно. Двамата притежаваха сега няколко големи развъдника, най-значителният от които край Бижу Крийк — приток на Саут Плат. Олд Шуърхенд си беше построил там до стопанските постройки едно жилище, в което имаше навика да прекарва няколко месеца през годината. Тази, подредена с много добър вкус дача бе имал предвид той, когато, ми писа: „Гледай на моя дом като на свой, дори да не сме си вкъщи.“ Дали тези три коня не идваха оттам? Може би и мулетата? Дали шестимата така наречени „художници“ и пеоните им не бяха конекрадци? Във всеки случай не беше невъзможно. Известен надалеч с търговията си с коне, Тринидад е удобно и посещавано от подобна сган селище за пласиране на открадната стока.

Всичко това ми мина през главата, ала без да имам време да задържа и продължа тази мисъл. Петнистият започна, както вече казах, да танцува и играе с четирите копита. Неговите двама приятели и сродници бяха напуснали мястото. Той искаше да ги последва, искаше да е при тях. Аз го овладях и го пуснах после в галоп, но само до зида, Там спрях. Той ме помоли с дълбоки гърлени звуци да го пусна отвъд. Това бях искал да чуя. Той не беше ням, той говореше! Изпълних желанието му. Зидът беше „взет с висша елегантност“, както имат навика да се изразяват в специалната си терминология ездачите.

— Спечели, спечели! Конете са негови, негови са! — прозвуча многогласен вик.

Паперман бе дотичал непосредствено след мен. Предадох му коня да го отведе при другите в двора.

— Стой! Остани тук! — викна му заповеднически Хоу. — Жребецът принадлежи на нас, както и всички останали животни. Те трябва да бъдат изведени и докарани тук при нас!

Той посегна към юздите. Тогава аз пристъпих към него и отговорих:

— Долу ръката от жребеца! Броя до три: едно… две… три…!

Не пусна. Ето защо при „три“ пестникът ми се стовари върху скулата му и той влетя сред другарите си, сривайки се там на земята. Веднага се помъчи да събере сили, за да ми отмъсти за удара, ала не съумя да се справи. Можа само едва-едва да се надигне, пък и преди да се случи това, един друг вече се бе заел с неговата работа — пеонът, от когото бях наречен „куче“. Той пристъпи към мен със свити юмруци и изкрещя:

— Удряш, искаш и да удряш, а? Това няма да ти се отрази добре…

Не отиде по-нататък. Беше прекъснат от новия хотелиер, току-що влязъл в „градината“, следван от няколко яки, мускулести мъжаги, които бе свикал, за да се намеси в решителния момент.

— Тихо, стига! Затваряй си човката! — надвика той пеона. — Яденето пристига! Супата! Уредете нещата си след храна! В моя хотел не е разрешено да се нахвърляш ей така из един път с юмруци! Другояче казано, първо кокошката и после работата!

Човекът беше хитър. За да успокои пеона, той хвърли най-напред вината върху мен, но при „да се нахвърляш ей така из един път с юмруци“ ми даде знак с очи да не си го слагам на сърце. Докато другите зад него носеха чиниите и приборите, той държеше супника с бульона. По време на думите си бръкна вътре, измъкна за единия крак старата, сварена кокошка и я издигна високо, та да може всеки да я види. Онова, което толкова умно бе намислил, стана. От съседните дворове и „градини“ екна висок смях и множество весели гласове завикаха един през друг:

— Много правилно! Съвсем вярно! Първо кокошката и после работата! Вива кокошката! Да живее! Това подейства.

— Well! — викна пеонът. — Да бъде! Първо кокошката и после конете! Сядайте! Ще ядем! Тоя мистър Бъртън може да почака, додето приключим!

— Не! Няма да чака! — обади се Хоу, като закуцука към стола си да седне. — Ще се занимае с музиката! Оркестъра на банкета! Той ще разгъва хармониката, а мисис Бъртън ще ни свири на китара!

— Да, това ще прави, това! — одобри пеонът и ми кимна повелително. — Пристигай с хармониката! И с китарата!

— Веднага! — отзовах се аз. — Аламинут! Приближих към Херцле, извадих револверите от външните джобове на сваленото преди малко сако и я попитах:

— Сигурно се досещаш какво трябва да последва?

— Да — отговори тя.

— И имаш кураж?

— Предполагам!

— Тогава ела!

Запънах двата револвера и й дадох единия в ръката. До тоя момент бях стоял така, че хората да не могат да видят оръжията. Сега се обърнах и тръгнах към „софрата“, Херцле ме последва незабавно. Вдигнал десницата с револвера, аз казах:

— Ето я хармониката ми!

— Ето и моята китара! — заплаши Херцле.

— „Свирнята“ започва! — продължих. — Който от вас посегне към оръжието си, незабавно получава куршум! Щом като нашето ядене преди малко беше за вас, то сега вашето е за нас! Мистър Паперман, действайте живо, моля! Покривката да отиде отсреща при нас! Приборите и посудата отсреща! Отсреща и кокошката!

В продължение на минута — две наоколо се възцари пълно мълчание. Видях, че револверът в ръката на моята Херцле леко потрепва. Тя се улови с другата ръка за моята, за да се стабилизира. Но заплахата подейства. Никой от „художниците“ и пеоните не дръзна да помръдне. И ето че наоколо се разразиха ликуващи ръкопляскания.

Паперман използва случая да изпълни указанието ми и никой не му попречи да го стори. В двора възникна блъсканица. Някой искаше да излезе оттам в „градината“.

— Корехидорът идва! — чух да се казва. — Корехидорът! Значи лично господин кметът! И зад него тримата полицаи. Нашите свидетели. Но те идваха не само като свидетели, а и по друга, много по-опасна причина. Стигайки при нас, Корехидорът се обърна най-напред към мен:

— Приберете револверите, мистър Бъртън! Те си изпълниха службата и сега, понеже аз лично поемам нещата, вече не са нужни. Конете и мулетата са ваши. Никой не може да ви ги отнеме. И парите са си отново ваши!

— Охо! — извика неколкократно споменаваният вече пеон, като видя, че оръжията ни не са отправени повече към него. — За тая работа май имаме думата и ние!

— Вярно, имате думата и вие! Особено вие самият! Много ми се иска да узная името ви! Но не някое фалшиво, а правилното!

— Името ми? — попита пеонът. — Защо? Фалшиви имена аз изобщо не нося!

— На мен са ми известни поне десет — единайсет, използвани от вас досега, за да се скриете. Истинското ви име е Корнър. Под последното фалшиво име сте осъден в Спрингфилд за кражби и конекрадство, но сте избягал!

— Това не е вярно! Това е лъжа! Това е безобразие! Аз съм честен човек и никога не съм задигал на някого нещо дори със стойността на един цент!

— Наистина ли? Искате ли да видите един, който не само твърди противното, ами може и да го докаже?

— Дайте го насам!

— Той е тук!

При тези думи служителят отстъпи крачка встрани, така че да се види стоящият зад него полицай. Онзи кимна иронично на пеона и каза:

— Май се познаваме, а, мистър Корнър? Аз бях този, който ви арестува в Спрингфилд и днес ще го повторя с най-голямо удоволствие. Междувременно бях назначен в Тринидад.

Едва видял полицая и чул думите му, пеонът извика:

— Тоя негодник е тук, тоя негодник! Вървете всички по дяволите! Да се омитаме!

Отправяйки последната подкана към тайфата си, той се озова с един скок извън нашата близост и се понесе по градината към пустеещата земя и намиращите се там коне.

— След него! Той иска да избяга! — заповяда корехидорът и самият затича след него.

Но пеонът не бягаше сам. Цялата му тайфа беше наскачала и последвала примера му с бързина и ловкост, от която се виждаше, че безделниците притежават значителен опит в подобен род произшествия. Аз също съм свикнал да реагирам много бързо, когато се изискват действия. И тъй, впуснах се с възможно най-голямата бързина, но ми се удаде да пипна и задържа само последния. Той поиска наистина да се брани и отскубне, но Паперман, който беше необикновено силен, ми го отне от ръцете, запрати го на земята и коленичи по такъв начин на гърдите му, че оня не можеше повече да мръдне.

Бегълците достигнаха конете, метнаха се и препуснаха, подбирайки четвъртото муле и коня на другаря си, надвит от нас.

— Негодяи! — викна тоя, като видя това. — Какво ще стане сега с мен!

— От вас зависи — отговорих аз.

— Как тъй? — попита.

— Почакайте!

Вниманието ми бе приковано от почти забавната сцена, която се разиграваше там вън. В преследването бяха взели участие не неколцина, а всички присъстващи. Изключение правехме само Паперман, хотелиерът с неговите хора, жена ми и аз. Съседите заедно с техните гратисни зрители също бяха наскачали отвъд и се втурнали след бегълците. Сега след като тези бяха вече на конете, на никому изобщо не дойде на ума да спре или да се върне, а чухме корехидора да вика:

— Бързо към коралите! И после след тях!

Коралът представлява открита оградена площ за настаняване на конете. Такива места за жителите на Тринидад има не едно и две. Всички се втурнаха сега към тях, за да се снабдят час по-скоро с коне и да поемат после по дирите на така бързо изчезналите нехранимайковци. Сега бяхме сами и аз се обърнах към пленника, все още здраво държан от Паперман:

— Стани, хубостнико! И чуй какво ще ти кажа!

Паперман го освободи, колкото да може да се изправи. Аз продължих:

— Ако отговориш на въпросите ми откровено и правдиво, ще те освободим.

— И ще мога да тръгна накъдето си искам? — попита бързо той.

— Да.

Той ме погледна изпитателно.

— Нямате вид на лъжец. Очаквам, че ще сдържите думата си. Та, кажете какво искате да знаете!

— Чии са трите петнисти жребеца?

— От фермата на някой си Олд Шуърхенд.

— А мулетата?

— Пак от там.

— Откраднати?

— Не, строго погледнато, не. Беше само измама, една малка очарователна измама. Корнър беше научил, че най-добрите коне на Олд Шуърхенд са разпоредени за някакъв немец, очакван заедно с жена му. Очакваха се и няколко млади художници и, скулптори, които трябвало да бъдат екипирани…

— Екипирани? С каква цел? — прекъснах го аз.

— Щели да яздят към територията на апачите за някакво голямо изложение. Бил ги поканил младият Шуърхенд, но и той като баща си отдавна бил потеглил напред. Тогава се представихме ние. Беше нещо като маскарад, карнавална комедия. Управителят ни повярва и ни даде всичко, което поискахме.

— Аха! Затова и все още бяхте скулптори и художници!

— Така е! — ухили се той. — Питайте нататък!

— Аз свърших. Ако проникна по-дълбоко в тайните ви, сигурно после ще ми е трудно или дори невъзможно да удържа думата си. Така че не желая нищо повече да знам.

— И аз мога да си вървя?

— Да.

— Благодаря! Вие сте честен мъж, сър. Но аз съм без кон!

— Не мога да променя нещата.

— Не бихте ли могъл да ми дадете поне едно от мулетата?

— Откраднатото имущество? Не!

— Но след като сега знаете, че животните не са наши, нямате право да ги задържите!

— Аз и не възнамерявам. Познавам Олд и също Янг Шуърхенд. Можете да бъдете сигурен, че той ще си получи откраднатото от вас, или поне онова, което успях да спася. Задържам и палатката.

— Well! Все ми е тая! Но без кон аз не мога да си тръгна. Днес ще научите, че тук някъде и на някого нещо се е изгубило. Няма ли това да обремени съвестта ви?

— Ни най-малко. Защото и през ум не ми минава да я товаря с чужди деяния.

— Добре! Аз приключих! Сбогом! Той се обърна да си върви. Тогава хотелиерът, който бе изслушал всичко, застана на пътя му.

— Ако непременно държите да се допитате до някоя чужда съвест, предоставям ви на разположение моята. Аз веднага ще се погрижа днес тук да не изчезне никакъв кон! Никъде и на никого! След десет минути целият град ще знае, че сте ни офейкал и се каните да задигате коне. Измитайте се!

Човекът вече искаше да се подчини на това разпореждане, когато Паперман го улови за ръката:

— Още една дума! Тези двама джентълмени, които искат да ви пуснат, забравиха най-важното. Сигурно имате пари, а?

— Толкова, колкото са ми необходими, да.

— Къде са?

— Тук в джоба.

Той извади една добре натъпкана кесия, за да ни я покаже самохвално, и добави:

— Защо питате за парите ми?

— Заради пиячката! — ухили му се в лицето Паперман. — Аз се казвам именно Макш Паперман и не се оставям на тип като вас да ме води за носа! Ще си платите сметката за вас и другарите ви!

— За мен иди — дойди! Ама за другите не ми и хрумва!

— Май ще трябва да ти хрумне! Я дай кесията!

Той му я изтръгна от ръката, подаде ми я бързо и каза:

— Имайте добрината да платите, сър! Аз междувременно ще държа нехранимайкото.

Както каза, така стана. Новият хотелиер направи сметката, аз я уредих и върнах после на мъжа кесията с останалите пари. След това той изчезна с възможно най-голяма бързина, сипейки проклятия и ругатни…