Карл Май
Наследниците на Винету (2)

1. При Големите водопади

И ето ни при Ниагарските водопади. Бяхме отседнали в „Клифтън хауз“, недалеч от канадското начало на висящия мост. От този хотел човек имаше един направо несравним поглед към грандиозната гледка на падащите водни маси. Най-хубавите стаи се намираха на първия етаж, обърнати към водопадите. Всички те имаха излаз към една дълга, може би осем крачки широка платформа, над която се издигаше на колони общ навес. Влезеш ли от коридора в помещението си и го прекосиш напреко, отправяйки се през срещуположната врата вън на платформата, пред очите ти с особена внушителност се откриват двата водопада — правият и подковообразният.

Ако хотелът се намираше в Германия, човек би сметнал тази обща за всички обитатели на цялата редица стаи веранда за някаква неуредица и незабавно би я отстранил чрез междинни стени. Тук обаче всеки гост се е заобиколил с един наистина невидим, ала толкова висок и як зид, че изобщо не са му нужни никакви дървени прегради, за да се изолира от натрапничество и недискретност. И все пак при идването ни ме бе зарадвало обстоятелството, че тъкмо най-близкият до водопадите край на тази редица стаи бе свободен, така че вместо двама съседи, щяхме да имаме само един. Това съседство всъщност бе представяно от двама души и тези двама се казваха… Хариман Ф. Ентърз и Себюлън Ф. Ентърз.

Бях подозирал, че братята няма да чакат, а ще се разквартируват тук, за да са на място още при пристигането ни. Но че апартаментите ни ще са един до друг, това бе обстоятелство, което човек едва ли би могъл да предугади. Трябва да призная, че в никой случай не ми бе неприятно точно тези хора да имам до себе си.

Всеки новодошъл гост на хотел „Клифтън“ трябва веднага да се регистрира в офиса. Това е единствената информация, която се изисква от него. Аз ни записах в регистъра като „мистър Бъртън и съпруга“. Този псевдоним бе необходим, понеже ме бяха задължили да държа в тайна същинската причина, която ме водеше насам. Така че засега бях принуден да се отрека от истинското си име, което тук много добре се знаеше.

Нашият апартамент се състоеше от три помещения. Стаята на жена ми се намираше откъм подковообразния водопад и беше по-голяма от моята, но нямаше балкон. Моята имаше изглед към катаракта на Съединените щати, беше по-малка, затова пък открита към голямата платформа, на която можех да се устроя по домашному, както ми е удобно. Между тези две помещения бе разположена съблекалнята с помещението за тоалет, като по практичен американски начин ги съединяваше. Когато апартаментът ни бе определен и показан, аз попитах келнера кой живее до нас.

— Двама братя — отговори той. — Янки са и се казват Ентърз. Но те всъщност са само на полупансионат в нашия хауз. Тук само спят; хранят се някъде другаде. Тръгват рано и се връщат едва след вечеря.

Той направи същевременно толкова своеобразна физиономия, че аз се осведомих:

— Защо постъпват така?

Той сви рамене и отговори:

— Нашият „Клифтън хауз“ е хотел от първа класа. Който не принадлежи към тази класа, може да спи тук, ала не и да се храни при нас и да общува с другите гости. Той ще опита може би веднъж, но ще бъде така бързо разпознат и отблъснат, че сигурно няма да повтори опита.

Доста прямо казано! Поне шестдесет процента от тукашните келнери бяха немци или австрийци. Този обаче беше канадец от английски произход и оттам този независим, самоуверен тон. И понеже вече по-скоро ме преценяваше, отколкото гледаше проучвателно, аз му казах, че съм от тази класа, в която човек дели размера на бакшиша. Едната половина дава още при пристигането си, за да покаже, че иска да бъде обслужван добре, а другата половина дава на заминаване или изобщо не дава нищо, в зависимост от това, дали е останал доволен. При тези думи аз му тикнах в ръката първата половина. Той погледна банкнотата без каквото и да е стеснение, за да види каква е стойността й. После обаче направи поклон, по-почтителен от който никой немец или австриец не би могъл да направи, и заговори:

— Готов за всяко разпореждане! Ще го препоръчам и на чембърмейд! Тези двама Ентърз може би са ви неудобни, мистър Бъртън? Незабавно ще ги изхвърлим от квартирата!

— Оставете ги, моля, няма да ни пречат.

Той се поклони пак така дълбоко и си тръгна, засиял от чист респект и благоволението ни. Когато после „чембърмейд“ ни се представи, за да се запознаем с нея, личеше й, че вече е уведомена за разделянето на бакшиша, и ние направихме възможното, за да бъде тръгването й ефектно като това на келнера. Сторихме го, разбира се, не за да блеснем с парите си, а и още по-малко го разказвам тук от тази или друга подобна причина. Та нали вече споменах, че в никой случай не съм богат, и имам само средства за препитание. Но резултатът от този метод — да покажеш на персонала, че притежаваш разбиране и благодарност, не чак когато е твърде късно — много скоро се появи и от него ще се разбере защо постъпих така.

Бяхме пристигнали следобед и още същия ден направихме двете известни екскурзии, които всеки посетител на Ниагарските водопади непременно трябва да направи — една с железницата и друга с корабче. Релсовият път на железницата се спуска непосредствено до канадския бряг на Ниагара и после отново се изкачва отсреща на брега на Съединените щати. Дълбоко, дълбоко долу ври и кипи реката: скалите се издигат съвсем отвесно, а железопътните релси са отдалечени често на най-много два метра от ръба на пропастта. Препускаш лудо край нея с бързината на полет и от началото до края на пътуването имаш чувството — понеже виждаш само зеещата бездна и отвъдния бряг, — че си запокитен във въздуха, за да се разбиеш после на парчета в пропастта. Пътуването по вода се осъществява с популярната и обичана „Maid of the Mist“, която се насочва дръзко досами водопадите и сваля на съответното място онези туристи, които имат желанието да се похвалят у дома, че са били дори „зад водата“.

По-късно вечеряхме под звуците на отлично свирещ двоен струнен квартет в залата, разположена в партера на хотела, и се оттеглихме после в нашето жилище, или по-правилно казано, на моята открита веранда, която ни предоставяше неописуемата наслада да съзерцаваме водопадите, навестени и озарени от призрачната светлина на луната. Беше станало приблизително единадесет часът, когато камериерката приближи бързо и безшумно, и извести:

— Ентърз са тук.

— Къде? — попита Херцле.

— Още долу в офиса. Те имат навика всяка вечер, когато идват, да проверят в регистъра и после си отиват в стаята.

— С каква цел я вършат тази проверка?

— За да видят дали една немска съпружеска двойка са дошли — някой си мистър Май с жена си. В началото питаха, ала сега проверяват, защото чувстват, че хората ги считат тук за излишни. Аз също не разговарям с тях.

Тя се отдалечи, а ние напуснахме платформата, за да не бъдем видени. Това съобщение бе първият плод на предварително дадения бакшиш. Към разяснението от неговата полза трябва да опиша вратата, свързваща моята стая с платформата. Всеки посетител на „Клифтън хауз“ знае, че всички тези врати, които водят към откритата веранда, имат една и съща конструкция. Те са замислени да изолират напълно апартаментите, така че отвън никой да не може да надникне, но от друга страна да пропускат точно толкова въздух и светлина, колкото желаят обитателите. За целта са снабдени както със стъкла, така и с дървен транспарант. Той може да се отваря и затваря според угодата, като на това отгоре се затуля и със завеси. Така че можеш по всяко време да погледнеш навън и чуеш нещо, без самият да бъдеш видян и чут. Ето защо ние не запалихме лампа, останахме в моята стая и отворихме жалузите. Очаквахме, че братята със сигурност няма да останат в своето помещение, а ще излязат на терасата.

И както го мислехме, така стана. Не мина много време и те се появиха. Луната се бе изкачила високо на небосвода. Ние веднага познахме онзи, който идва при нас. Те си говореха, разхождайки се напред-назад. По-късно седнаха, и то точно край масата, която стоеше вън в нашия ъгъл. Бях я изнесъл, за да мога да пиша. Чувахме и разбирахме всяка тяхна дума, макар предметът на разговора в началото да не ни интересуваше. Сетне настъпи пауза, която единият от тях — онзи, когото още не познавахме, значи Себюлън — прекрати с възгласа:

— Неприятно! Крайно неприятно, че трябва да се заседяваме толкова дълго тук! Може да минат и седмици, преди онези да дойдат!

— Определено не! — отговори Хариман. — Нали все пак ще трябва да дойдат тук, преди да посетят издателите. Всеки ден може да ги доведе.

— И ти си оставаш верен на намерението?

— Да. Бъди честен! Този човек наистина не се отнесе много добре с мен, ала ние не бива да излезем насреща му с нечестност; с такова впечатление ме остави да си тръгна. А за съпругата му почти мога да кажа, че я обикнах. Би ми било направо болно за нея, ако съм принуден да постъпя непочтено.

— Pshaw! Почтен! Какво значи почтен! Човек трябва да бъде почтен най-напред към себе си. И ако ние искаме да направим сделката, трябва умно да подхванем…

— Пет! Тихо! — предупреди другият.

— Защо?

— Старият може да чуе.

При тези думи той посочи нашата врата.

— Старият? — запита Себюлън. — Нали знаеш, че всеки ден той седи точно до полунощ в читалнята и после чете до един часа в стаята си. Вътре не свети, значи е още долу.

— Въпреки това! Пък и съм уморен. Отивам да спя. Утре рано заминаваме за Торонто и ще се върнем едва вдругиден. Трябва да сме отпочинали. Хайде!

Те станаха от масата и тръгнаха към тяхното помещение. Не беше много онова, което научихме, но сега поне знаехме, че Хариман Ф. Ентърз има почтени намерения спрямо нас, и хранехме увереността, че скоро вероятно ще прозрем и Себюлън Ф. Ентърз, неговият брат.

Когато на следващото утро слязохме долу за закуска, келнерът ни уведоми, че двамата ни съседи още рано-рано са напуснали хотела и дали разпореждане, ако пристигнат мисис и мистър Май, да им се каже, че братя Ентърз са заминали за Торонто и едва утре вечер ще могат да се върнат. Той направи едно презрително движение и прибави:

— Раудиз, ето какви са тези двама Ентърз! Направо ни излагат. Сигурно и ония мисис и мистър Май от Германия, дето ще ми търсят такива типове, няма да им е мястото при нас. Никакви стаи няма да получат!

Колко добре, че бях вписал друго име! А и забележката на келнера предупреждаваше за предпазливост, макар рауди наистина да е брутален, но не задължително лош човек.

В „Клифтън хауз“ има само единични, а не дълги, общи маси. Най-приятно човек може да седне и се нахрани на една дълга, граничеща с голямата зала веранда, която е широка колкото да побере две редици маси. Оттук има великолепен изглед към водопадите. Ние си избрахме една от тези маси и решихме да си я ангажираме. Когато попитахме келнера дали това би могло да стане, той отговори:

— Обикновено не, но за мисис и мистър Бъртън може. Аз ще се погрижа. Всъщност най-добрата маса би била не тази, а най-задната, защото човек могат да го зяпат, слушат и да му досаждат само от една страна. Но тя вече е запазена за двама джентълмени. На тях човек не може да откаже желанието.

Дотук бе говорил с обичайния разговорен тон. Сега обаче добави със снижен глас:

— Те заплащат всичко само с нъгитс! Дадоха на съхранение цяла тежка кесия със златни зърна!

Мнозина от идващите се запътваха да седнат на тази маса, ала им бе отказвано, докато почти към края на закуската видяхме да идват двама мъже, които веднага привлякоха всички погледи. Бяха приблизително на една и съща възраст и индианци. Високи, широкоплещести, с резки, но благородно изрязани черти, те вървяха към споменатата маса бавно и с достойнство, привидно без да обръщат внимание никому, и седнаха там. Не бяха облечени по индиански, а носеха изискани платнени костюми и косите им бяха подстригани като на другите хора. Но човек спокойно можеше да приеме най-високия облог, че те на седла, по саваните и между колосите на Скалистите планини ще изглеждат още по-властно, отколкото тук. Въпреки тъмния слънчев загар лицата им показваха видима следа от онзи лъх, свойствен само за хора, склонни към дълбоки размишления и свикнали да насочват тези мисли към по-възвишени пътища. При такива личности обикновено се говори за одухотворени лица, за одухотворени черти и въздействието на тази одухотвореност е толкова по-голямо, толкова по-дълбоко и толкова по-трайно, ако същевременно погледът на очите засвидетелства онази тежка меланхолия, онази душевна скръб, присъща за отлитащи години, отиващи към края си дни и умиращи народи. Тази тиха и все пак високо говореща елегия на очите беше налице при двамата индианци.

— Това са джентълмените — отбеляза келнерът. — фини хора, макар и само индианци! Много фини!

Той щракна с палеца и средния си пръст, придавайки емфаза на похвалата си.

— Откъде са? — попитах аз.

— Не се знае точно. Единият отдалеко, много отдалеко, другият от по-близко. Двамата се качили по реката през Квебек и Монреал.

— Имената им?

— Мистър Атъбаска и мистър Алгонка. Красиви имена, а звучат като музика! Но има и музика — плащат само с нъгитс!

Това вече беше според неговото мерило и той ни най-малко не се побоя да го изрази в наше присъствие. Каза ни още, че двамата „джентълмени“ живеели в обслужваната от него редица стаи и заемали най-големите и скъпи помещения. После му се отвори някъде другаде работа.

„Мистър Атъбаска и мистър Алгонка“ закусваха много бавно и много умерено, и то по такъв начин, сякаш бяха израсли по хотели от класата на „Клифтън хауз“. Беше истинско удоволствие да ги наблюдаваш. Ние естествено го правехме възможно по-незабележимо. Херцле особено се радваше на достойнството, което лъхаше и от най-малкото движение на тези във висша степен интересни мъже, и на тяхната скромност. По тях не се виждаха пръстени, ланци или каквито и да са предмети, даващи да се заключи за тяхната състоятелност или богатство. Това бе тъкмо според вкуса на моята жена, която едва ли не насила трябва да карам да си купи нова шапка или нова рокля! Моето особено внимание се насочи към едно друго обстоятелство — те разговаряха много оживено, нещо напълно в разрез с индианската мълчаливост, и при това всеки си водеше прилежни записки в книгата, която носеше със себе си. Явно бяха бележници, но много, много важни, защото те се отнасяха към тях с внимание и любов, сякаш бяха тяхното най-свидно и скъпо притежание. Лекотата и увереността, с която бяха правени бележките, говореха за един напълно овладян правопис. Виждаше се, че тези хора умеят да боравят не само с томахавки и ловни ножове, а и с перо и молив, и са свикнали да се занимават с интелектуален труд.

В „Клифтън хауз“ се дава бакшиш след всяко ядене. Когато сторихме това сега след закуската, келнерът, комуто не бе убягнал нашият интерес към индианците, се осведоми:

— Не желаят ли мисис и мистър Бъртън масата до двамата джентълмени?

— Да — отговори Херцле бързо.

— За всяко хранене?

— За постоянно!

— Well! Ще се погрижа!

Когато дойдохме после за обяд, вождовете вече бяха тук. А и всички други маси, освен предназначената за нас, бяха вече заети. Нашият келнер вече стоеше там в очакване и ни съобщи, че управата ни моли да сядаме винаги на това място. Ние следователно сега се намирахме толкова близо до двамата индсмани, че чувахме всяка тяхна дума. Те отново бяха взели книгите си и правеха особено в паузите между отделните блюда многобройни записки, но и често по време на храненето, оставяйки временно ножа и вилицата. И човек може да си представи учудването ми, когато чух, че разговарят на езика на моя Винету и са си поставили задачата да проучат и установят тесните родствени връзки на всички атъбаски езици, към които спада и този на апачите! За Атъбаска това бе занимание, свързано с различните разновидности на неговия матерен език, за Алгонка обаче, не. Той изглежда принадлежеше към канадското племе кри и в хода на крайно живия разговор направи една извънредно интересна за мен забележка, че притежавал няколко големи изписани речника на нахуатл, сиреч на древния ацтекски език, който имал родство с матерния му език. Най-важният резултат от нашето участие в този разговор — само като слушатели, разбира се — беше обаче една мимоходом подхвърлена фраза, че те също се канят да отидат на Маунт Винету и сега се занимават изключително с наречието на апачите, за да не бъдат при целта на пътуването си с вързани езици или пък да минат направо за невежи. Какви езикови познания трябва да притежаваха тези двама мъже! Да, те бяха вождове, съвсем определено! Но вероятно бяха нещо повече, нещо много повече от това! Само че какво? С този въпрос сега не бе необходимо да се занимавам. Та нали имаха същата пътна цел като мен и аз бях убеден, че там сигурно ще ги опозная по-отблизо, отколкото бе възможно тук, при Ниагара.

Следобеда заминахме за Бъфало, за да посетим в тамошното Forest Lawn Cemetery гроба и статуята на прочутия вожд Сагойеватха и да занесем няколко стръка цветя. Аз храня особена симпатия и дълбоко уважение към този велик мъж, когото хората и до днес титулуват като „strong and peerless orator“ на всички индианци сенека. „Божията нива“ е красива, едва ли не с безподобна красота. И въобще американецът притежава по отношение планирането на гробищата някаква, почти ми се иска да кажа, гениалност. Той побеждава чрез изкуството дори смъртта, като не търпи никакви могили, които все пак не са нищо друго, а символ на тленността. Той трансформира смъртта по-скоро в живот, избирайки за покойниците някой възходящ или низходящ терен, сиреч силно раздвижен, и го разработва в светъл, слънчев парк, чиито паметници — разположени не сгъстено, а с широки пространства — навяват в далечина мисли за Възкресението. И на тези гробища цари една направо умилителна равнопоставеност между починалите. Тук бедният е гост на богатия, неукият почива в гроба заедно с учения, а нископоставеният получава съвсем безплатно ложе под мраморната плоча на високопоставен патриций. Някой беден, неизвестен, безименен човек бива, да речем, прегазен. Той е мъртъв. Приближава милионер. Спира. Пита дали някой познава нещастника. Отговорът гласи „не“. „В такъв случай той принадлежи на мен“, казва милионерът, откарва мъртвия и му отрежда място в семейната си гробница. Ето как постъпва янки. Кой друг още го прави?

Беше красив, ясен, топъл слънчев ден. Положили цветята пред плочата на вожда, ние седнахме на най-долния перваз на постамента, на който неговата статуя се извисяваше до върхарите на околните дървета. Говорехме за него — тихо, както се разговаря край гробове, когато човек мисли за Възкресението и един друг живот. Ето защо не бяхме чути от онези, които приближаваха към паметника зад нас. И толкова малко бяха чути и те от нас, защото меката трева, покриваща наоколо земята, заглушаваше шума от стъпките им. Те не можеха и да ни видят, преди да заобиколят скриващия ни постамент. После ни видяха, видяхме ги и ние. И кои мислите бяха? Двамата индиански вождове от „Клифтън хауз“! Те също бяха пожелали да посетят прочутият сенекски оратор и разбраха, че сме били поведени насам от същата подбуда, ала дадоха вид, сякаш не са ни забелязали. Продължиха да крачат бавно към камъните, поставени отвесно в земята откъм предната страна на паметника за него и отделните членове на семейството му. Там лежаха нашите цветя. Виждайки ги, двамата спряха.

— Уф! — възкликна Атъбаска. — Някой е говорил тук с езика на любовта! Кой ли може да е бил?

— Във всеки случай не и някой бледолик — отговори Алгонка.

Той се наведе и вдигна няколко стръка да ги разгледа. Атъбаска стори същото. Двамата размениха бързи, изненадани погледи.

— Те са още свежи, отрязани са преди няма и час! — рече Атъбаска.

— И само преди четвърт час още не лежаха тук — прибави Алгонка, оглеждайки следите от нашите крака, които ясно си личаха в тревата. — Значи все пак са били бледолики!

— Да, тези тук! Ще поговорим ли с тях?

— Ако брат ми желае. Предоставям на него.

Съвсем правилно бяха предположили вождовете. Ние не бяхме взели цветята от Ниагара, а оттук, и то току-що отрязани. Херцле беше задържала две от тях — едно за себе си и едно за мен. Досегашните къси въпроси на двамата индианци бяха изговорени на апачески. Те поставиха цветята много нежно и внимателно там, където бяха лежали, и Атъбаска се обърна на английски към нас:

— Ние смятаме, че дарителите на тези цветя сте вие. Така ли е?

— Да — отговорих аз, надигайки се вежливо от мястото си.

— За кого са предназначени?

— За Сагойеватха.

— Защо?

— Защото го обичаме.

— Когато човек обича трябва и да го познава!

— Ние го познаваме. И го разбираме.

— Разбирате? — попита Алгонка, при което очите му леко се смалиха, давайки израз на неговото съмнение. — Слушали ли сте гласа му? Той отдавна е мъртъв! Има вече почти осемдесет години, откакто е починал.

— Той не е мъртъв. Не е починал. Ние много често сме чували неговия глас и на когото ушите са отворени, може и днес да го чуе така ясно както някога, когато е говорил пред „Общността на вълците“ от неговото племе. Те за съжаление не са го чули.

— Какво е трябвало да чуят?

— Не повърхностния звук на неговите думи, а техния дълбок смисъл, даден от Великия Маниту.

— Уф! — възкликна Атъбаска. — Кой смисъл?

— Че никой човек, никой народ и никоя раса не бива да остава дете и недорасло хлапе. Че всяка савана, всяка планина и всяка долина, всяка страна и всеки континент са създадени от Бога, за да носят цивилизовани хора, а не такива, които не могат да излязат от възрастта на пердаха и пръчката. Че всемогъщият и всеблаг Кормчия на вселената дава на всеки индивид и на всяка нация както време, така и възможност да се измъкне от този детински и хлапашки период. И че накрая всеки, който въпреки това остава в застой и не проявява желание да напредне, губи правото на по-нататъшно съществуване. Великия Маниту е добър, но и справедлив. Той е искал и всички индианци да са добри, особено към собствените си червени братя. Но след като индсманите не пожелали да престанат да се разкъсват помежду си, той им изпратил бледоликите…

— За да ни погуби още по-бързо! — вмъкна в думите ми Алгонка.

Двамата ме погледнаха с видимо напрежение какво ще отговоря на този упрек.

— Не, а за да ви спаси — отвърнах аз. — Сагойеватха го съзнал и желанието му било неговият народ, неговата раса също да го осъзнае, само че хората не поискали да го чуят. Дори и днес има време за спасение, ако останалият дете индианец намери сили да се превърне в мъж.

— Значи воин?

— О, не! За расата тъкмо играенето на воини и индианци е най-сигурното доказателство, че е останала в пелените си и трябва да бъде заменена от по-високо устремени хора. Да си мъж не означава да си станал воин, а личност. Това е казал хиляди пъти великият вожд на сенека, пред чийто гроб сега стоим. Сторите ли го, то и за вас той няма да е мъртъв, а жив, и ще продължава да живее!

Аз свалих шапка за поздрав, за да се отдалеча. Тогава за мое удивление взе думата и Херцле. Тя каза:

— И вземете тези две цветя! Те не са от мен, а от него! Цветята на прозрението, на доброто и на любовта, които той някога протегна към своя народ, са само външно увехнали, но тяхното ухание е останало. Вижте как слънчевият лъч бавно, полека приближава, за да огрее и стопли имената, издълбани в камъка! И чуйте шепота на листата, чиито сенки пробягват! Този гроб също не е мъртъв! Ние си тръгваме.

Тя подаде на всеки по едно цвете.

— Не си отивайте, останете! — помоли Атъбаска.

— Да, да, останете още! — присъедини се към него Алгонка. — Щом го обичате, мястото ви е тук!

— Сега не — отговорих. — Аз съм негов приятел, ала вие сте му братя. Това място принадлежи на вас. Ние имаме време.

Тръгнахме си. Когато се отдалечихме достатъчно, без да сме се обърнали нито веднъж, Херцле попита:

— Ей, не допуснахме ли грешка?

— Не — отвърнах. — Защо?

— Ти още на часа им държа една дълга реч. Аз пък ги дарих с цветя, при все че са ни напълно непознати. Беше ли това ladylike?

— Като че не. Но ти не тъжи! Има мигове, в които грешки от този род са най-доброто, което човек е трябвало да направи. И аз съм убеден, че това бе един такъв миг. Вярно, на други хора съвсем сигурно не бих държал „реч“, но мисля, че познавам индианците, а и взех под съображение настоящите условия, които не само ми разрешиха, а дори задължаваха да кажа повече, отколкото вероятно бих казал при всеки друг случай. Впрочем последицата бездруго показа колко правилно сме постъпили. Те ни поканиха да останем! Помисли хубаво! Да останем при този гроб! При тях, вождовете! Това е отличие, и то какво! Така че според техните разбирания ние сме се държали добре. Грешка ли била направена? Определено не!

Че имах право, си пролича още при връщането ни, което стана едва на свечеряване, тъй като изминахме обратният път до Ниагара не с железницата, а с корабче. Едва чул, че сме отново тук, келнерът се изтъпанчи пред нас и ни поздрави с един може би още по-дълбок поклон отпреди.

— Прощавайте, че веднага ви безпокоя! — каза той. — Имам нещо голямо, нещо изключително да ви съобщя!

— Е, какво? — попитах.

— Мистър Атъбаска и мистър Алгонка тази вечер ще се хранят не долу, а горе в апартамента си!

Той ни погледна, като да ни е съобщил нещо разтърсващо, или пък има да ни съобщава още нещо.

— Тъй ли? — запитах аз. — И тая работа може би ни засяга?

— Това исках да кажа! С други думи, удостоен съм с поръчението да поканя мисис и мистър Бъртън при тях!

Това наистина беше нещо съвсем неочаквано. Изцяло от само себе си се разбира, аз дадох вид, сякаш не може да ни хрумне да се учудим и най-малко на поканата, и се осведомих с равнодушен тон:

— По кое време?

— Девет часа. Двамата джентълмени ще си позволят лично да дойдат и вземат дамата и господина. Но аз трябва възможно по-скоро да доложа дали поканата е приета, или не.

— Това трябва да реши мисис Бъртън, не аз.

Когато той отправи въпросителен поглед към съпругата ми, тя отговори:

— Приемаме поканата и ще бъдем точни.

— Благодаря! Веднага ще го предам. Относно облеклото джентълмените помолиха да гледате на тях като приятели, които не държат на костюма.

Последната забележка ни беше приятна, и то не заради нас, а защото желаехме вождовете да не се нагърбват с неудобства, които и на нас като на тях биха се явили ненужни. Точно в девет часа те се появиха при нас, за да ни вземат. От тяхна страна това бе стъпка, която говореше по-ясно, отколкото биха могли да го изразят словата. Те дойдоха по коридора от вътрешността на сградата, но помолиха да вземем пътя по платформата, към която и техният апартамент като нашия имаше излаз. Когато излязохме през вратата на верандата, луната светеше още по-ярко от предишната нощ. Двата водопада лежаха пред очите ни като приказно чудо, а грохотът им достигаше до нас като гласа на някакъв вечен закон, в чиято власт попада всеки, дори и да не го зачита. Двамата вождове се поколебаха дали да продължат. Те спряха и Атъбаска каза:

— Не само белите, но и червените знаят, че всичко, което ни предлага настоящият свят, не е нищо повече от една алегория. Една от най-големите и величествените, които Маниту ни проповядва, се намира пред очите си.

Той пристъпи с Алгонка към края на платформата. Аз ги последвах с Херцле, която бе сложила ръката си в моята и с лек натиск ми даде един, много добре разбран от мен знак. Ние почти винаги бяхме имали едни и същи мисли. И сега тя почувства като мен причината, накарала вожда да изрече точно тези думи. Той възнамеряваше да ни изпита, макар и само с един-единствен въпрос. Резултатът от този изпит щеше да реши как да се отнасят към нас — като към обикновени, съвсем делнични хора, или не. Защото онова, което бях казал при гроба на великия сенекски оратор, бих могъл някъде да съм го прочел или подочул случайно и да съм го запомнил само за да блесна при подходяща възможност. Това беше, което жена ми искаше да ми каже с натиска, и аз отвърнах на знака с един също така лек натиск, съобщавайки й по този начин, че съм я разбрал и съм подготвен за проверката. Стояхме в продължение на няколко минути безмълвни до балюстрадата. Сетне Алгонка дигна ръка и посочи към падащите в бездната водни маси.

— Това е една картина на червения мъж. Дали някой бял би я схванал?

— Защо да не я схване? — попитах аз.

— Защото тя не се отнася до неговата, а до чужда съдба.

— Смятате, че ние белите схващаме само собствените си неща, но не и чуждите?

— Е, вие вероятно бихте могъл да ми разрешите тази загадка?

— Да разреша загадка? Вие говорехте не за загадка, а за алегория. Но алегориите не се решават, те се тълкуват.

— Е, тогава я разтълкувайте, моля!

— С удоволствие! Ние виждаме падащите, разбиващи се и разпръсващи се водни маси. Не виждаме обаче голямото езеро, от което идват. Невидимо е и езерото в което се изливат. Двете са скрити от нашите очи.

— Добре! Това е алегорията — кимна Атъбаска сериозно. А тълкуването?

— Съвремието вижда само мъчителния, дълбок, разтърсващ пад на червената роса. Неговото бучене е сбор от смъртните викове на всички онези, които са отишли в провала и ще продължават да отиват. Къде да търсим великия, могъщия, чудесния народ, чиито деца са тези разбили се и продължаващи да се разбиват талази? В коя страна го имаше тоя народ? И по кое време? Това не знаем и не го виждаме! Виждаме само една сгромолясваща се река, която се разпада в бездната на стотици и стотици народи, племена, орди, отряди и групи, които често наброяват едва ли и повече от сто човека. Така бързеят ги върти и отнася нататък и нататък, додето изчезнат! И ние чуваме само безчетните, ставащи все по-малко и по-малко езици, наречия и диалекти, на които продънващата се в бездната река се разбива, разчленява, раздробява, стрива, смила и пулверизира във водовъртежите по такъв начин че лингвистът, хвърлил се дръзко в този въртоп, изпада в опасността да потъне като тези, които търси! И къде да се открие все още великият, все още могъщият, все още чудесният народ, към когото се стичат разбитите, разчленени и разпилени масиви на тази езикова и етнографска Ниагара, за да се съединят отново и в едно цяло на спокойствие и благословена законност да стигнат до началото на едно ново, по-добро развитие? В коя страна ще го има този народ? И по кое време? Не знаем това и не го виждаме. За падащата тук река, която ни послужи като алегория, можем да кажем, че се влива в езерото Ери и в езерото Онтарио. Точно така знаем също, че разпръскващата се тук червена раса произхожда от времето и страната на Могъщия човек и отива да се влее във времето и на страна на Благородния човек, за да намери там нови брегове, ново сдружение. Това, джентълмени, е алегорията и това е нейното тълкувание!

Те останаха смълчани. Постояхме още известно време, додето келнерът се показа от отворената врата на техния апартамент. Тогава Атъбаска взе ръката на Херцле в своята и закрачи с нея към тази врата, без дума да каже. Аз го последвах с Алгонка, който също се държеше мълчаливо.

Двамата вождове обитаваха като нас няколко помещения. Беше сервирано в най-голямото. За тяхна похвала трябва да кажа, че не бе налице и следа от стремеж да блеснат или да ни импонират. Нямаше нищо друго освен онези блюда, които щяха да ни бъдат поднесени в ресторантската зала. Пред нашите прибори имаше вино, но пред техните само вода. Херцле откровено обясни, че вкъщи повече предпочитаме да пием при хранене вода, отколкото вино. Тогава келнерът получи знак да отстрани бутилките. Пред всеки от тях в малка вазичка с вода стоеше подареното му от моята жена цвете, за което на нея и на мен бе отговорено с по една-единствена, ала грижливо избрана красива роза.

Говорехме само в паузите, по време на ядене — не. Те не казваха нито дума за себе си и с нито дума не ни запитваха за нашето обществено положение и живот. Имаше само една тема, с която се занимаваха нашите въпроси и отговори — миналото и бъдещето на индианците, сиреч съдбата на индианската раса. И тук в чест на истината трябва да призная, научих много, извънредно много от двамата мъже, въпреки тяхната едносричност и краткото време, което прекарахме при тях. Защото от техните уста не излизаше нито дума, която да не притежава своята особена стойност. Често едно-едничко изречение имаше ценността на цял, завършен жизнен опит. Тези двама вождове наподобяваха някакви титани, които ломят от Скалистите планини мисли, тежащи много центнери, и ги пускат да се търкалят надолу към равнината, за да се заловят с тях на работа тамошните малки хора с техните фини инструменти. Беше една много красива, макар и много сериозна вечер, която обогати нашите мисли, чувства, знания и определено остана в съзнанието ни.

Беше полунощ, когато се разделихме. Не бяхме седели през цялото време в стаята, а бяхме наредили да се постави една маса със столове на платформата. Там седяхме след вечерята, за да изтръгва сриващата се пред очите ни Ниагара мислите ту на един, ту на друг. Едва в последния миг, когато възнамерявахме да се сбогуваме, научихме, че Атъбаска и Алгонка утре вече си заминават, и следователно ни бяха подарили тяхната последна вечер. За това бе виновна Херцле с нейните цветя!

Никой от двамата не подозираше, че сме немци, още по-малко пък, че имаме една и съща пътна цел. Не попитаха за адреса ни; премълчаха също дали желаят една повторна среща, или не. Но когато им подадох ръцете си, те бяха задържани по-дълго, отколкото е прието в действителност. После Атъбаска пристъпи толкова близо до моята жена, колкото бе възможно, без да докосва снагата й, обхвана с ръце главата й, притегли я още по-близо до себе си и притисна устни до косите й.

— Атъбаска те благославя! — каза той.

Алгонка последва примера и изрече същите думи, бликащи направо от сърцето. Това просто си личеше на двамата мъже и се позна и по бързината, с която изчезнаха в апартамента си.

Той се намираше почти в средата на редицата стаи, докато нашият, чиято врата бяхме оставили отворена, бе накрая. Така че за да отидем до него, трябваше да минем край съседно разположения на братя Ентърз. Когато наближихме, видяхме, че е осветен. Вратата беше затворена наистина, но жалузите бяха отворени и пропускаха не само светлината, а и високите гласове на двамата, които в момента изглежда се намираха във възбудено състояние. Братята се бяха върнали още в днешния ден. Те се разправяха, крачейки напред-назад из стаята си. От само себе си се разбира, че ние не подминахме, а спряхме пред тяхната врата и чухме Хариман тъкмо да казва:

— … та повтарям, не крещи толкоз! Не живеем, както е известно, сами в хотела!

— Дявола да го отнесе тоя „Клифтън хауз“! Никой не ни счита тук за пълноценни хора! Впрочем ние си плащаме стаята, така че мога да крещя в нея толкова високо, колкото ми харесва! Старият не може да ни чуе; той си е заминал. Но Май все още не е тук. Това ми действа зле! Докога ще се чака! И след като днес отново чухме колко са спешни нещата с Девълз палпит! Отидем ли и половин ден по-късно, губим сумата, чийто размер сега изобщо не може да се определи! — Говорещият беше Себюлън.

Хариман отвърна:

— Това и мен действително ме тревожи. Но можем ли да тръгнем, без да сме дочакали тази извънредно важна за нас немска двойка?

— Защо не? Поне един от нас може да тръгне, за да задържи Киктахан Шонка, докато другият го последва! Но все пак не е това, което толкова ме дразни, а ме ядосва твоята така наречена почтеност, струваща ми се тъй безумна при нашето положение, че е невъзможно да я схвана! Да, ние искаме и трябва да се запознаем с Нъгит Тсил и тази „Тъмна“ или по моему още „Мрачна вода“, а тоя немец е единственият, който е в състояние да ни покаже местата. Но това още далеч не е причина да се отнасяме към него, както ти искаш, с някаква особена любов!

— Кой ти го е казал? Аз не! Аз искам само почтеност, а не особена любов!

— Pshaw! Почтеност спрямо убиеца на нашия баща!

— Той не е неговият убиец! Баща ни сам си е бил виновен, дето е загинал по този начин! И после тръгна да взема и нас, всички ни, всички! Останахме само ние двамата. И ако не сме честни, ще свършим дваж по-бързо! А аз се надявам, все още се надявам на спасение! Но то ще е възможно единствено ако събитието си намери опрощение. И немецът тук отново е единственият, чрез който това може да се постигне; другите са мъртви! Не го ли осъзнаваш?

Себюлън не отговори веднага. За кратко време бе тихо. Чухме едно покашляне, но което прозвуча повече като хлипане.

От кого дойде? От Хариман? От Себюлън? Сетне последният заговори, ала по-скоро с оплакване, отколкото раздразнено:

— Това е нещо страшно, направо ужасяващо, как крещи вътрешно и подмамва, как тласка и бута, как напира ли напира, все нататък, нататък! Бих искал да съм вече мъртъв!

— И аз, и аз!

Отново настъпи пауза, след която чухме Себюлън да казва:

— Нещо в мен пресмята, пресмята! Безспир! Ден и нощ! Ако можехме да извадим съкровището, потънало с татко във водата! И колко би заплатил Киктахан Шонка, ако му закараме немеца под ножа! Колко, колко торбички пълни с нъгитс, може би цяла бонанса, цял плейсър!

— За Бога! — викна Хариман уплашено. — Я си избий тая мисъл от главата!

— В състояние ли съм? Мисълта мен наистина може да напусне, но Нея — не! Тя идва, идва! И когато дойде, когато е тук, Тя ще е много по-силна и могъща от мен с малкото силица, която още притежавам! И сега… сега из един път ме скова един страх, страх! Какво ли е това? Дали не стои някой вън пред вратата, за да ни подслушва…?

Сграбчих тутакси жена си за ръката и я повлякох с възможно най-голяма бързина в стаята си, която бе непосредствено до нас. Нямахме време дори да затворим зеещата врата, а прекосихме цялото помещение и се шмугнахме в гардеробната, където спряхме и се ослушахме. Колко добре беше, че бяхме оставили вратата отворена! Братята излязоха. Застанаха до нашата врата.

— Няма никой — отбеляза Хариман. — Заблудил си се.

— Вероятно — отговори Себюлън. — То наистина бе само в мен. Не чух нищо, абсолютно нищо. Но тази врата! Беше ли отворена и когато дойдохме?

— Да. Старият си е заминал и хората са я оставили да се проветрява.

— Я да вляза все пак!

— Глупости! Ако вътре имаше подслушвач, щеше да дръпне вратата след себе си. Това е ясно!

— Най-малкото вероятно.

Но той все пак влезе, извървя няколко крачки напред и се блъсна в един стол.

— Не дигай гюрултия! — предупреди Хариман. Тогава другият се обърна и излезе. Брат му бутна двете крила на транспирантната врата, така че сега тя бе затворена, и двамата изчезнаха отново в апартамента си. А ние отидохме в стаята на жена ми, където можехме да запалим лампа, без да забележат Ентърз, понеже се намираше от другата страна. Херцле бе много възбудена.

— Да те закарат под ножа! — заговори тя. — Представи си! Кой е този Киктахан Шонка, за когото споменаха?

— Навярно някой сиуски главатар. Не го познавам, никога не съм слушал за него. Ти си угрижена, Херцле. Но няма причина, абсолютно никаква!

— Тъй ли? Искат да те закарат под ножа! Значи да те заколят! Това ли наричаш „няма причина“?

— Щом знам, няма да се случи. А и не е нещо решено, а засега само една мисъл, с която бедният дявол се бори. И трето, дори работата да беше сериозна, то със сигурност не биха предприели нещо срещу мен, преди да са се намерили при езерото, в което Сантър навремето се удави. Дотогава животът ми е гарантиран. Нещата не са чак толкова зле, както звучи.

— И с Дяволския амвон? Ужасна дума!

— Аз не я намирам за ужасна, най-много за романтична. „Дяволски амвони“ в тази страна има толкова много, колкото в Германия места с имена Брайтенбах, Еберсбах или Лангенберг. А къде се намира споменатият тук Девълз палпит, ще разбера сутринта в „Проспект хауз“.

— Какъв е тоя хауз?

— Хотел, в който ще спя тази нощ.

— Ще спиш? Ти? — попита тя изненадано. — В друг хотел?

— В друг хотел!

— Смаяна съм!

— Аз обаче, не! А в един добър, щастлив брак зависи, както е известно, единствено дали мъжът ще е смаяният! Не ми се вярва, че тепърва трябва да ти излагам и обяснявам мъчително всевъзможните причини. Сега отивам в „Проспект хауз“, хапвам нещо, поисквам да ми дадат стая и пращам после два-три реда до мистър Хариман Ф. Ентърз, за да му кажа, че съм пристигнал в Ниагара Фолз и съм прочел в регистъра на „Клифтън хауз“, че е отседнал там. След това от основателни причини съм отишъл в „Проспект хауз“, където от осем до десет заранта ще приема него и брат му, но не по-късно, защото ще съм ангажиран със съпругата си, която още не е пристигнала. Съгласна ли си?

— Хм, принудена съм! — усмихна се тя. — Причините естествено не е необходимо да ми изброяваш. Позволението ми за преместването го имаш. Но ще стане ли? Толкова късно през нощта?

— Тук всичко става!

— И без куфар? Няма ли да си направиш поне един пакет? Ще изглеждаш страшно окаяно, ако се появиш в хотела така без нищо и с празни ръце!

— Това само ще направи впечатление, нищо повече! Към теб имам само още една молба, която всъщност е излишна. Да не вземеш да се оставиш да те видят!

— Действително напълно излишна! — съгласи се тя. — Бива ли донякъде да те придружа? Поне долу до вратата?

— Благодаря! Ти не трябва да се показваш! Ще се разделим тук!

Във фоайето все още имаше будни хора, но никой не ми обърна внимание. Излязох, разходих се по моста до другата страна на селището, където четвърт час по-късно притежавах стая в „Проспект хауз“. Пратих едно писъмце до мистър Хариман Ф. Ентърз, вечерях и доволен от дневната работа легнах да поспя. Аз естествено и тук се бях регистрирал като мистър Бъртън.

Когато на утрото влязох в седем и половина в салона, за да пия кафе, двамата Ентърз вече седяха там. Хариман побърза да ми представи Себюлън и ме уведоми, че отначало много се зарадвал, като разбрал, че съм пристигнал, но тук сетне бил напълно разочарован, понеже никой в хотела не знаел нещо за някоя мисис Май и някакъв мистър Май.

— Аз пътувам под псевдонима Бъртън.

— Well! — кимна Хариман. — Заради читателите, които не биха ви оставили на мира, сър, ако узнаеха за вашето присъствие.

— Действително.

— А мисис Бъртън? Не се вижда.

— Още не е тук. Ще я видите по-късно. Може би утре или вдругиден. Аз естествено бях най-напред в „Клифтън хауз“. Но в регистъра видях имената ви. Ето защо се насочих насам. Надявам се, това ви устройва?

— Разбира се, разбира се! Но що се отнася до мисис Бъртън, която днес още бихме поздравили с най-голямо удоволствие, то ще трябва за съжаление да се лишим от срещата с нея утре или вдругиден. С други думи ние заминаваме още днес.

— Така ли? Е, значи нещата стоят точно, както предсказах — нашият разговор днес също няма да доведе до резултат.

— Това не може да се твърди. Ние се надяваме тъкмо обратното, да стигнем до сделка, мистър Бъртън.

— Кое обстоятелство ви дава тази надежда?

— Вашата разумност, вашето благоразумие. Но нека по-късно говорим по тоя въпрос! Виждам, че тук не е подходящо.

Той действително беше прав. Мнозина отпиваха наоколо кафето, чая или какаото си, така че човек трябваше да се предпазва от обсъждане на поверителни неща. Ето защо побързах да привърша закуската и после тримата направихме една къса разходка край реката, за да седнем на някоя от разположените по брега пейки. Тук можехме да обсъждаме всичко, без никой да ни смущава. Хариман си бе все такъв, какъвто съм го описал в първата глава. Себюлън притежаваше същите „печални“ очи, само че изглеждаше да е с по-упорит и същевременно неблагонадежден характер. Що се отнася до мен самия, бях решил „Много да не им се церемоня“, както гласи баналният израз, а да се изкажа възможно най-късо. Когато се настанихме, Хариман поде веднага:

— Вече казах, че разчитаме на вашия разум и благоразумието ви, сър. Можем ли да започнем с работата?

— Да — отговорих. — Но трябва да се осведомя с кого искате да говорите — с уестмана или с писателя?

— С уестмана може би по-късно, най-напред с писателя.

— Well! И двамата са на ваше разположение, но за всеки най-много по четвърт час. Времето ми е пестеливо отмерено.

Извадих часовника си, показах им циферблата и добавих:

— Сега, както виждате, е точно осем часът. Следователно до осем и четвърт можете да разговаряте с писателя и до осем и половина с уестмана, след което срещата ни приключва.

— Но — намеси се Себюлън — нали ни писахте, че ще ни отделите два пълни часа!

— Вярно! Бях включил час и половина за „приятеля“, но тъй като вие искате да говорите само с „писателя“ и евентуално с „уестмана“, то ви остава тъкмо половин час.

— Ние се надяваме да станем приятели. В този случай ще можем ли да разчитаме на два часа?

— Дори и на повече. И тъй, да започваме. От първия четвърт час вече изтекоха три минути…

— Вие имате странен метод за обсъждане на сделки! — викна Себюлън ядосано.

— Само когато вече съм ги отклонил и въпреки това отново съм принуден да жертвам време за вече уредени неща. Та така… моля…!

Тогава взе думата Хариман:

— Касае се за трите тома „Винету“, които искаме да откупим от вас…

— За да ги отпечатате? — прекъснах го посред изречението.

— Човек да не би да купува книги, за да…

— Без увъртания, моля! Кратък отговор! Да или не! Възнамерявате ли да ги дадете за превод и печат?

Те се спогледаха смутено. Никой не отговори. Тогава аз продължих:

— Тъй като вие мълчите, нека отговоря аз вместо вас. Вие нямате намерение да ги отпечатвате, а да ги потулите, и то от съображение истинското си име и покойния ви баща.

Двамата подскочиха едновременно от пейката и се нахвърлиха с възгласи и въпроси към мен, на които сложих край с един енергичен жест.

— Тихо, тихо! Млъкнете, моля! Писателя вероятно бихте могли да заблудите, но уестмана — не. Вашето име е Сантър. Вие сте синове на онзи Сантър, който за съжаление ме принуди да разкажа толкова много неприятни неща за него. Надявам се, че за вас ще мога да пиша нещо по-добро!

Отначало те стояха като издялани от дърво. После седнаха отново, сякаш им липсваше сила да стоят прави. Гледаха в земята пред себе си и не продумваха.

— Е? — попитах.

Тогава Хариман се обърна към Себюлън:

— Аз предварително ти казах, ама ти не вярваше. Към него не бива да се подхожда по този начин! Мога ли да говоря?

Себюлън кимна, след което Хариман се обърна към мен и запита:

— Готов ли сте да ни продадете повествованието, за да изчезне?

— Не.

— На никаква цена?

— На никаква, колкото и да е висока! Но не от отмъстителност или вироглавие, а защото една такава покупка изобщо не би ви била полезна с нищо. Онова, което съм написал, вече не може да изчезне. В Съединените щати има разпространени хиляди немски екземпляри на „Винету“, а според тукашните закони аз като автор не съм защитен. Всеки има правото да превежда и отпечатва, колкото си ще. Това знае всеки издател, така че вие още при първото си предложение показахте, че не сте такъв. Аз бих могъл да ви прибера парите и да ви се изсмея зад гърба. Вие желаете ли го?

— Чуваш ли? — попита Хариман брат си. — Той е почтен!

Себюлън стана отново от мястото си и застана точно пред мен. Очите му горяха, устните трепереха.

— Мистър Бъртън — каза, — покажете ми часовника си!

Изпълних желанието му.

— Още две минути и първият четвърт час ще изтече! — кимна той. — Виждате, че съм съгласен с вашето разделение на времето. Но последиците после ще паднат не върху нас, а върху вас и вашата съвест! Да, ние се казваме Сантър и нашият баща беше онзи, когото познавате. Ще ни продадете ли „Винету“?

— Не!

— Приключихме с писателя! Времето отмина точно до секундата. Сега следващите петнадесет минути за уестмана! Питам ви, колко трябва да платим, за да ни заведете до Нъгит Тсил и „Тъмната вода“?

— Изобщо няма да го сторя, аз не съм екскурзовод.

— Но ако човек си плати добре, много добре?

— И тогава не. Аз никога не правя нещо за пари.

Тогава Себюлън попита брат си:

— Мога ли? Позволяваш ли?

Сега онзи кимна и Себюлън продължи, обръщайки се към мен:

— Въпреки това ще го сторите, макар и не за пари. Можете да бъдете уверен! Познавате ли сиусите?

— Да.

— А апачите?

— Що за въпрос! Ако действително сте чели „Винету“, ще знаете не по зле от мен, колко е излишен!

— Тогава чуйте какво ще ви кажа! За истинността на моите думи си слагам и двете ръце в огъня. Та, вождовете на сиусите са поканени от вождовете на апачите. Защо и с каква цел, не знам. Чух само, че между тях трябвало да има мир. Щели да се явят само вождове. Сиусите обаче са решили да се възползват от тази възможност и обединявайки се с всички неприятели на апачите, да ги унищожат. Вярвате ли?

— Трябва да се провери — отвърнах студено.

— В такъв случай продължавам. Определено е място, на което ще се съберат враговете на апачите, за да обсъдят бойния план за унищожаването им. И това място ми е известно.

— Наистина ли?

— Да.

— Откъде? От кого?

— Това е предмет на сделка, но ще ви кажа, защото предполагам, че ще ми бъдете благодарен. Аз познавам сиусите и те ме познават. Нашата професия на джамбази често ни водеше при тях. Сега те ни предложиха сделка — голяма и доходна, колкото никоя по-раншна. Можем да получим плячката, която щели да направят при апачите. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Много добре.

— И следователно вярвате, че сме добре осведомени?

— Това тепърва ще си покаже!

— Ще се стигне до битка, до едно безпримерно кръвопролитие. Зная, че сте приятел на апачите. Искам да ви дам възможност да осуетите плановете на техните врагове. Ще ви заведа на мястото, където тези врагове ще се съвещават. Отказвам се от цялата печалба, която се очертава. В замяна искам само да ни отведете до двете места, които споменах. Сега вие кажете дали желаете! Но се изкажете бързо, категорично и ясно! Нямаме време!

Той беше говорил много бързо, за да изразходи възможно по-малко време. Така нещата звучаха дваж по-тревожно и дваж по-въздействащо. Въпреки това аз се осведомих по по-бавен и спокоен начин:

— Искате да ме отведете до мястото, където ще се състои съветът? Накъде води този път?

— Нагоре към Тринидад.

— Кой Тринидад имате предвид? Има няколко.

— В Колорадо.

В този Тринидад живееше един мой стар, добър познат, на име Макс Паперман — някога много свестен прериен ловец, но сега собственик на един така наречен хотел. Той беше от немски произход и имаше особеността да смята името си за извор на всички беди, които го сполетяваха. Изговаряше малкото си име не на английски, а все още на немски, ала поради някакъв дефект в говора не можеше да го завърши с „кс“ и неговото Макс винаги се превръщаше в Макш. Макар това да го правеше дълбоко нещастен, и на ум не му идваше да стори онова, което всеки друг би сторил на негово място, а именно да отбягва колкото може името си. Той, тъкмо наопаки, оставяше го да се чуе при всяка възможност и тази, а и една друга причина бе наричан от всеки „Синия Макш“. При своите скитания из Запада той бе имал нещастието да обгори лявата половина на лицето си с експлодирал барут. Вярно, не беше изгубил някое от очите си, ала уцелената от барута половина на физиономията му завинаги се бе оцветила в синьо. Той беше обичан, великолепен, верен и жертвоготовен другар, с когото на няколко пъти се бях събирал за късо време, беше… един от уестманите, които истински и сърдечно бях обикнал. .

За допълнение искам да добавя, че този Тринидад е главният град на каунти Лос Анимас в североамериканския щат Колорадо, представлява железопътен възел на няколко линии и развива и до днес една значителна търговия с добитък. Това обстоятелство изглежда бе и причината двамата Ентърз да познават много добре както града, така и околностите му. Себюлън продължи с информацията си, като ме запита:

— Бил ли сте вече в Тринидад, мистър Бъртън?

Отговорих уклончиво:

— Трябва първо да помисля. На толкова много места съм бил, че немалко от тях са се заличили от паметта ми. Значи там горе е сборният пункт на всички врагове на апачите?

— Да, ама не естествено в самия Тринидад, а на едно значително разстояние навътре в планините.

— Тъй ли?! Вие май ме смятате за първолак, щом очаквате да приема, че червенокожите, чиито намерения несъмнено трябва да останат в тайна, ще изберат за среща един толкова оживен град. Това ваше мнение май не е верният тон, който би ме склонил да се присъединя към вас. Като за последно искам да ви питам само за времето, по което би трябвало да пристигне там човек.

— Ние заминаваме оттук още днес, защото имаме един ден работа в Чикаго и цели два в Левънуърд. Вие бихте могли да ни настигнете. Съветът ще бъде точно след десет дни, считано от днес. Но ние ще ви очакваме в Тринидад три дни по-рано.

— Определете по-точно мястото! Или Тринидад е толкова малък, че непременно ще се видим, в случай че дойдем?

— Питайте за хотела на стария Паперман, когото хората са свикнали да наричат „Синия Макш“. Ние ще нощуваме при него. Вече сме уведомили за отиването си. Но, сър, вече минаха единадесет минути. Значи имаме само още четири на разположение. Размислете бързо и ни отговорете, иначе ще стане твърде късно!

— Не се безпокойте! Ще приключим точно в петнадесетата минута.

— Да се надяваме! В крайна сметка се касае повече за вашите собствени, отколкото за нашите интереси!

— Как тъй?

— Защото без нас не бихте могъл да спасите апачите!

Сега дойде моментът за моя коз, с който щях да поохладя претенциите и самонадценяването им. Та, погледнах го развеселен и заговорих:

— Дали пък не се заблуждавате, а? Наистина ли мислите, че ще ми е толкова трудно да намеря вожда Киктахан Шонка при Девълзпалпит?

Като че мълния падна! Незабавно и извънредно ефектно! Хариман подскочи като ужилен от мястото си и възкликна уплашено:

— Heavens! Той вече знае! Всезнаещ ли сте, сър?

— Да, всезнаещ ли сте? — попита и Себюлън. Те стояха пред мен един до друг като две хлапета, спипани да крадат ябълки. Извадих часовника си, погледнах циферблата и отговорих:

— Всезнаещ не е никой, никой. Но тъй като в този миг аз вече не съм в ролята на писател, а уестман, изцяло от само себе си се разбира, че държа очите си отворени. Онова, което считахте за тайна, аз го знаех още преди да ми го кажете. Така че сте на напълно погрешен път, ако мислите, че за известието ще ви заплатя с Нъгит Тсил и „Тъмната вода“. Нещата стоят по-скоро тъкмо обратното — вие можете да спечелите нещо не чрез сиусите, а само чрез апачите, и само аз бих бил този, който да се погрижи за печалбата ви.

Ставайки сега и аз от мястото си, продължих:

— На седмия ден от днес аз ще бъда в Тринидад, в хотела, който ми посочихте. От този ден ще започна да ви изпитвам. Издържите ли изпита, ще видите Нъгит Тсил и „Тъмната вода“, но иначе не! Дали ще се ориентирате към сиусите, или към апачите — това си е изцяло ваша работа. Но последиците няма да се стоварят, както преди малко казахте, върху мен, а върху вас!… Тъй! И тези петнадесет минути изтекоха точно до секундата. Останете със здраве, мешърз! И до нова среща при стария Паперман в Тринидад!

Прибрах отново часовника и се отдалечих, без нито веднъж да погледна назад към тях. Те не направиха опит да ме задържат. Не казаха нито дума — бяха направо сащисани. Аз се насочих директно към „Клифтън хауз“, където никой не подозираше, че съм прекарал нощта далеч оттук. И ако някой изобщо ми обърнеше внимание, щеше да приеме, че се връщам от сутрешна разходка.

Херцле не беше напускала стаята по време на отсъствието ми, значи още не бе закусвала. Слязох с нея до нашата маса, за да навакса пропуска. Двамата вождове вече си бяха заминали; на техните места седяха други. Предадох срещата си с двамата Ентърз дума по дума и пожънах като съпруг подобаващото за случая признание. Прозорецът, до който седяхме, гледаше, както вече казах, към реката. От него се виждаха вървящите по моста хора. Тъкмо бях привършил с изложението си и забелязахме двамата братя, които идваха към хотела. Келнерът също ги видя и каза, сочейки към тях:

— Това са съседите! Те тръгнаха днес много рано. Получиха някакво писмо. Никога не са се мяркали през деня, пък днес се връщат. Ще проверя каква е тая работа!

Нищо не би могло да ни е по-приятно от това негово любопитство. Той излезе и още след няколко минути се върна да съобщи:

— Тръгват си! Заминават! Сега до Бъфало и оттам с първия влак за Чикаго. Точно като двамата джентълмени тази заран, които също тръгнаха за Чикаго. Жалко, много жалко за тях! Плащаха само с нъгитс!

След кратко време видяхме братя Ентърз да напускат хотела, минавайки по моста отсреща. Багажът, който носеха, се състоеше от по една кожена чанта. Да се осведомявам допълнително къде са си прекарвали времето през деня, нямах никаква причина. Бях приключил с тях, поне засега.

— Сега сигурно и ние ще отпътуваме? — попита жена ми.

— Да, утре сутринта.

— Докъде?

— Хм! Ако бях сам, щях да пътувам директно до Тринидад.

— Мислиш, че няма да издържа?

— Това е напрежение, Херцле!

— За мен не! Щом искам, значи искам! Чакай, ще погледна. Тя отиде до офиса, за да си достави съответното разписание. Гледахме го и пресмятахме. Въпросът бе да не ни видят нито в Чикаго, нито в Левънуърд. Това не беше трудно, особено ако изобщо не минехме през Левънуърд, а през доста отдалечения от него Канзас Сити. Оттам имаше наистина още едно огромно разстояние до Тринидад, но при уредеността на американските вагони, предлагащи всичко, което изобщо бе постижимо по отношение на удобството, то определено не бе трудно да се преодолее.

— Ще го направим! — заяви Херцле. — Ще пътуваме непрекъснато! Аз самата ще се погрижа за билети!

Когато заговори с този решителен тон, тя знае какво иска и ето как още на следващото утро седяхме в предварително запазеното по телеграфа купе на пулмановия вагон и пътувахме към „Далечния запад“ и очакващите ни там, да се надяваме, не опасни събития…