Карл Май
Винету III (9)

9.
Една необикновена странноприемница

Сан Франциско е разположен в самия край на дълъг и тесен нос. От западната му страна е океанът, от източната — великолепният му залив, а на север се намира входът за този залив. Пристанището на Сан Франциско е може би най-красивото и най-безопасното в цял свят и същевременно е толкова голямо, че в него биха се побрали флотите на всички страни. Навсякъде се забелязва кипежът на трескав живот, среща се неописуемо пъстър хаос от най-различни националности, каквито изобщо може да си представи човек. С европейците от всички държави на Стария континент се смесват „дивите“ или полуцивилизовани червенокожи, които изнасят на тукашния пазар плодовете на своя лов и може би за пръв път получават такава цена, която не може да се нарече, направо чиста измама. В този град гордият, живописно облечен мексиканец крачи редом с непретенциозния немец, невъзмутимо спокойният англичанин редом с чевръстия французин. Индийските кули в бели памучни дрехи се срещат с нечистоплътните полски евреи, елегантните контета — с грубите американски пионери, а тиролските търговци — със златотърсачите, загорели от слънцето, с невчесани сплъстени коси, под чиито големи рошави бради е изчезнало всичко онова, което обикновено се определя с понятието „физиономия“. Тук можете да се натъкнете на монголци от азиатските плата, на перси^[1] от Индия, малайци от Зондския архипелаг и китайци от брега на Янг-це-кианг.

Тези синове на „Небесната империя“ представляват най-забележителната чуждоземна съставна част от населението на града и му придават особен облик. Те всички до един изглеждат като излети от един калъп и скроени по една мярка. На всички носовете са къси и чипи, на всички долната челюст е издадена напред, на всички устните са обърнати нагоре, ъглестите скули силно изпъкнали, очите тесни и изтеглени. Лицата им имат един и същ цвят — жълтеникаво пепеляв без никакви други нюанси, без следа от по-тъмно оцветяване на бузите или от по-светло на челото. В неподвижните безизразни черти на всички лица се наблюдава някаква празнота, тъй че изобщо не би могло да става дума за какъвто и да било израз на лицето, ако в присвитите очи не се четеше нещо, отличително за тях — притворство.

Китайците са най-трудолюбивите работници на Сан Франциско. Тези дребни, кръглолики, добре охранени и при все това тъй пъргави хорица имат рядко срещана вродена дарба за всякакви дейности и показват особено завидна сръчност при онзи вид труд, при който най-важното нещо е ловкостта на ръцете и търпението. Те изрязват всякакви фигурки от слонова кост и дърво, струговат метали, бродират върху сукно, кожи, платове от памук, лен и коприна. Плетат и тъкат, чертаят и рисуват, плетат дантели и шият. Умеят да изплетат нещо от привидно съвсем непластичен материал и изработват странни чудновати неща, достойни за възхищение, които им осигуряват добра клиентела сред всички колекционери на рядкости.

Освен това те са скромни и се задоволяват и с най-малката печалба. Вярно е, че отначало искат безсрамно много пари, обаче всеки знае, че с тях човек може да се пазари и накрая се съгласяват дори и когато им се предложи една трета или даже една четвърт от първоначалната сума. И надниците, които им се заплащат, са по-малки от надниците на белите, но все пак са десеторно по-високи, отколкото в тяхната родина, и тъй като китайците имат малки разходи, понеже живеят необикновено скромно и пестеливо, постепенно успяват да се замогнат. Всички дребни занаяти са в техни ръце. Те се грижат както за прането, поддържането на чистотата и реда в домовете, тъй и за всички дейности в кухнята.

Ала не само китайците са пъргави и работливи. Невероятни са предприемчивостта и трудолюбието изобщо на всички жители в Сан Франциско. Тези хора имат само една цел — искат да спечелят пари, и то колкото се може повече и по-бързо. Всички знаят, че времето е пари и че всеки, който задържа и бави другите, пречи сам на себе си. Ето защо всичко върви безпрепятствено.

Така е навсякъде из града: в домовете и странноприемниците, така е по улиците и площадите. Бледата и слабичка американка, гордата черноока испанка, русокосата немкиня, грациозната французойка, всички те вървят, пристъпят леко, бързат и ситнят насам-натам. Богатият банкер с фрак, ръкавици и цилиндър носи в едната си ръка голямо парче шунка, а с другата размахва кошница със зеленчуци. Ранчерото е преметнал през рамо мрежа с риба, за да украси с нея празничната си трапеза. Някакъв офицер държи в ръка угоен петел.

Един квакер е събрал и вдигнал нагоре полите на дългото си палто, също както жените правят с престилките си, и е наслагал вътре няколко едри омара. И в цялото това живописно множество хората вървят редом един до друг, задминават се, пресрещат се, връщат се обратно, пресичат си пътя един другиму, обаче без да си пречат.

При влизането ни в столицата на Страната на златото ние минахме безпрепятствено и необезпокоявано през многолюдните и оживени улици и стигнахме до Сътърстрийт, където скоро намерихме хотел „Валядолид“. Той представляваше странноприемница в калифорнийски стил, състояща се от дълга едноетажна дъсчена сграда, подобна на пивниците-еднодневки, които се строят у нас по време на народни увеселения и състезания по стрелба.

Оставихме конете си на коняря, който ги отведе под малък навес. Влязохме в помещението за посетители, което въпреки огромните си размери бе толкова пълно, че едва успяхме да се докопаме до една маса. Появи се един от келнерите. Всеки от нас направи поръчка по свой вкус и щом като ни бе сервирано, аз веднага започнах с въпросите си:

— Мога ли да говоря със сеньор Енрике Гонсалес?

— Йес, сър. Да го извикам ли?

— Да, ако бъдете тъй любезен.

Висок испанец със сериозно изражение на лицето се приближи до масата ни и се представи като сеньор Гонсалес.

— Можете ли да ми кажете дали някой си Алън Маршъл все още живее при вас? — попитах го аз.

— Не знам, сеньоре, не го познавам, никого не познавам. Изобщо не се интересувам за имената на моите гости. Това е работа на сеньората.

— Мога ли да говоря с нея?

— И това не знам. Ще трябва да попитате някое от момичетата.

С тези думи той ни обърна гръб. Изглежда, че отношенията между него и сеньората бяха същите като отношенията между ранчерото Фернандо де Венанго и сеньора Еулалия, нейната сестра. И тъй, аз станах и взех курс към онази посока на света, откъдето цялото заведение се пълнеше с примамливия аромат на печено. Пътьом се натъкнах на дребна и стройна женска персона, която бързешком се опита да се шмугне покрай мен. Хванах я за ръката и я задържах.

— Ей, малката, къде е сеньората?

Тъмните й очи гневно ме пронизаха.

— Vous etes un ane!^[2]

Аха, значи французойка! Ядосана, тя рязко си освободи ръката и бързо се отдалечи. Продължих нататък. Край ъгъла на една от масите ме пресрещна втора Хеба^[3].

— Мадмоазел, бихте ли ми казали, дали е възможно да говоря със сеньората?

— I am not mademoiselle!^[4]

И изчезна. И тъй, англичанка или американка! Но ако ми беше писано, преди да се добера до моята сеньора, да премина през всички народи и езици, едва ли щях да разговарям с нея преди свечеряване. Ала ето че отсреща забелязах да стои друга млада жена, която ме следеше с поглед. Стори ми се… да, наистина, несъмнено бях виждал вече това лице! Отново опънах платна, насочвайки се право към нея. Но преди още да я достигна, тя плесна с ръце и се втурна към мен, като че ли имаше намерение да вреже носа на кораба си в моя борд и да ме прати на дъното.

— Господин съседе, нима е възможно? Едва ви разпознах, каква брада сте си пуснали тук!

— Я виж ти! Густел, Густел Ебербах! И аз едва ви познах, тъй много сте пораснала! Но как попаднахте от дома тук в Америка, в Калифорния!

— Майка ми умря малко след като отново тръгнахте по света. И ето че тогава при нас дойде някакъв посредник и успя да придума татко да заминем. Но не всичко стана тъй, както си мислеше той. Сега баща ми и братята ми са горе в планините, където имало толкоз много злато, а мен ме оставиха тук да чакам, докато се върнат. Добре съм, не се оплаквам.

— По-късно пак ще си поговорим — рекох й аз, — а сега ми кажете къде мога да намеря сеньората! Вече питах две ваши колежки, но в отговор чух само различни грубости.

— Лесно обяснимо е, понеже не бива да наричате госпожата иначе, освен „доня“. Най-добре доня Елвира.

— Ще го имам предвид! И тъй, възможно ли е да разговарям с нея?

— Ще проверя. Къде сте седнали?

— Ей там на втората маса.

— Засега се върнете на мястото си, съседе. Щом науча нещо, ще ви съобщя.

Това беше пак една от онези необикновени срещи, каквито съм преживявал не една или две. Бащата на Густел Ебербах и моят баща бяха съседи и взаимно са си кумували. А ето че сега старият дърводелец се бе запилял горе в златните мини. Двамата му сина, по-възрастният от които ми беше съученик, се намираха при него, а още в първата странноприемница на Сан Франциско, чийто праг прекрачваше кракът ми съдбата ми бе отредила да срещна най-малкото му дете, Густел. Когато все още я носех на ръце, тя все си разрошваше гъстата коса тъй, че кичурите й щръкваха във всички посоки. После се засмиваше и с малкото си носле започваше да „рисува“ по лицето ми. По онова време и през ум не ми е минавало, че някога ще се видим в Калифорния.

Не след дълго тя се приближи до масата ни.

— Сеньората иска да ви види, макар че в момента няма приемен час.

— Приемен час ли? Една хотелиерка?

Густел повдигна рамене.

— Ами на, има, и то два пъти дневно: сутрин от единадесет до дванадесет и следобед от шест до седем. Всеки, който дойде да я посети извън това време, трябва да чака, освен ако няма някоя добра препоръка.

— Аха, много благодаря! — засмях се аз. — Човек изобщо няма представа каква цена би могла да има една любезна съседка!

— Нали? Хайде, елате!

Цялата работа започваше да прилича на истински прием при някоя видна личност. Бях въведен в малко помещение, което бе подредено като чакалня. Според указанията на Густел трябваше да чакам тук докато зад дебелата завеса се разнесеше звън на звънец.

Всичко това ми се струваше твърде странно, още повече че измина почти половин час, докато бе даден въпросният сигнал. Влязох и се озовах в стая, която бе буквално претъпкана от цяла колекция всевъзможни мебели и различни предмети, служещи като украшения. Изглежда, доня Елвира държеше на всяка цена да има красива и богато обзаведена стая и тя наистина си я беше обзавела, и то така, че от стените не се виждаше даже и един квадратен сантиметър. Тя седеше на едно канапе, подпряла се с длан върху географска карта, преметната през страничното облегало на канапето. В скута й имаше китара, до нея някаква започната бродерия, а пред нея пък стоеше триножник за рисуване, но бе поставен между нея и прозореца по такъв начин, че за светлина и дума не можеше да става. Върху закрепения бял лист забелязах две полузавършени скици. Ако не се лъжех, едната, изглежда, представляваше главата на котарак или на старица, на която все още липсваше утринното боне, а другата скица пък несъмнено имаше зоологически характер, само че никак не ми беше лесно да определя по-точно изобразения предмет. Тя представляваше или кашалот, изтънен стократно, или пък глист в съответното удебеляване.

Поклоних се ниско и смирено. Изглежда, сеньората не ме забеляза, а втренчено гледаше някаква точка на тавана, където аз не успях да открия нищо забележително. Но ето че с внезапно и бързо движение обърна към мен глава и ме попита на английски:

— Какво е разстоянието между луната и земята?

Въпросът й не ме изненада. Бях очаквал някаква подобна чудатост. Но каквото повикало, такова се и обадило!

— На петдесет и четири хиляди мили, и то в понеделник — отвърнах аз. — В съботите разстоянието намалява на около петдесет хиляди.

— Правилно!

Доня Елвира отново започна да разучава споменатата точка. След това пак последва същото рязко обръщане на главата й към мен и тя ме попита:

— От какво се правят стафидите?

— От грозде.

— Съвсем правилно!

Нещастната точка за трети път трябваше да изтърпи втренчения й поглед, след което тя ме атакува с въпроса:

— Какво представлява Poil de chevre?

— Това е плат за дрехи, петнадесет аршина от който струват едно златно ескудо, но хората го носят вече твърде рядко.

— Правилно! Сега вече сте ми добре дошъл, сеньор! Аугуста ме помоли да бъда благосклонна към вас, обаче аз не съм особено разточителна с моята благосклонност и имам навика да подлагам на изпит всеки, който се стреми да я получи. Вие, немците, сте известни с вашата ученост, ето защо ви избрах най-трудните въпроси от различните области на човешкото знание и вие великолепно издържахте изпита, макар че имате по-скоро вид на мечка, отколкото на учен. Но Аугуста ми каза, че сте посещавали много училища и сте се запознали с всички страни и народи. Седнете, сеньор!

— Благодаря, доня Елвира де Гонсалес! — отвърнах аз и скромно се настаних на ръба на един от столовете.

— Желаете да останете в моята странноприемница, така ли?

— Да.

— Ще ви дам тази възможност, понеже както виждам сте много учтив човек, а пък, ако си дадете малко труд, и външността ви ще придобие по-приличен вид. Бил ли сте вече в Испания?

— Да.

— Какво ще кажете за тази карта на моята родина, която съм начертала?

Тя ми подаде хартията. Картата бе прерисувана през копринена хартия, и то твърде зле.

— Много прецизна работа, доня Елвира де Гонсалес!

Тази чудачка прие похвалата ми като нещо съвсем естествено.

— Да, ние жените най-сетне се еманципирахме и нашата най-голяма слава и заслуга е, че започнахме да навлизаме в дълбините на науката, а също така и да изпреварваме мъжете в изящните изкуства. Погледнете тези две картини. Ненадминати са в грандиозността и възвишеността на сюжета. Какви фини линии, какви нюанси, какво отражение на светлината! Вие сте специалист, но въпреки всичко искам да ви изпитам. Какво представлява тази картина?

Сигурно сега щях да претърпя най-позорно поражение, ако „грандиозността и възвишеността на сюжета“ не ми бяха подсказали ясно за какво става въпрос. Ето защо с невъзмутимо дръзновение отвърнах:

— Морското чудовище.

— Правилно! Вярно, че досега никой не успя ясно да го различи, обаче както за духа на изследователя няма никакви непреодолими пространствени прегради, тъй и окото на художника е дарено със способността да възприема образи, които все още са незрими. Ами тази рисунка?

— Представлява „Горилата“ на прочутия Дю Шайи^[5].

— Правилно! Вие сте най-ученият човек, когото съм виждала, понеже никой преди вас не съумя веднага да разпознае „Морското чудовище“ и „Горилата“. Достоен сте за всичките научни звания и титли!

Това признание, което би трябвало да ме изпълни с гордост, има почти същото въздействие като чесъна и лука на добрата сеньора Еулалия. Нейната гениална сестра посочи към масата, поставена до входната врата.

— Аз ръководя моята странноприемница, без да се занимавам пряко с ежедневните въпроси на нейното стопанисване. Ей там има мастило, перодръжка и една книга. Нанесете в нея вашите имена!

След като свърших тази работа, попитах:

— А мога ли сега да впиша и имената на моите спътници?

— Спътници ли имате? Кои са те?

Започнах с чернокожия.

— Цезар, моят тъмнокож слуга.

— Разбира се, човекът, разпознал моето „Морско чудовище“ от пръв поглед, не може да пътува без прислуга. Но тези имена не се вписват. По-нататък!

— Винету, вождът на апачите.

Тя направи движение, издаващо изненадата й.

— Прочутият Винету?

— Естествено.

— Трябва да го видя. Ще ми го представите! Запишете му името!

— След това един ловец на име Безухия, който…

— Изтребителят на индианци ли?

— Да.

— Запишете го! Вие пътувате в най-отбрано общество. Продължавайте!

— Четвъртият и последен мой спътник е мистър Бърнард Маршъл, ювелир от Луисвил, щат Кентъки.

При тези думи тя едва не скочи на крака.

— Не думайте! Ювелирът Маршъл от Луисвил!

— Бърнард има брат на име Алън — допълних аз, — който е имал щастието да живее при вас, доня Елвира де Гонсалес.

— Значи предположението ми е вярно! Запишете незабавно и него, сеньоре! Ще получите най-хубавото спално помещение. Вярно, че в хотел „Валядолид“ няма самостоятелни стаи, но въпреки това ще останете доволни от моето гостоприемство, а още тази вечер всички сте поканени на вечеря в моя частен салон.

— Благодаря ви, доня Елвира! Уверявам ви, че умея да ценя оказването на такава висока чест. Имам навика да записвам и събирам всичко каквото видя и науча по време на моите пътешествия. После то се отпечатва и става обществено достояние. Няма да забравя най-горещо да препоръчам хотел „Валядолид“.

— Сторете го, сеньор, макар че при вашия външен вид никак не мога да си представя как седите пред писалището! Имате ли някаква молба? С удоволствие ще ви я изпълня.

— Нямам молба, но ми се иска да ми дадете едно сведение.

— Сведение ли?

— Да. Алън Маршъл не живее вече при вас, нали?

— Не. Напусна хотела ми почти преди четири месеца.

— Къде отиде?

— В златните мини край Сакраменто.

— Получавали ли сте някакво известие от него?

— Да, веднъж. Съобщи ми адреса, на който трябваше да му препращам писмата.

— Ще можете ли да си го спомните?

— Разбира се, защото човекът, до когото трябваше да изпращам писмата на мистър Маршъл, е наш добър семеен познат. Мистър Хоулфи, Йелоу Уотър Граунд. Той е търговец, при когото златотърсачите могат да си купят всичко необходимо.

— А след заминаването на Алън получиха ли се тук писма за него?

— Няколко. Винаги му ги изпращах при първа възможност. А после… да, наскоро тук се появиха двама мъже, които питаха за него. Били негови постоянни търговски партньори и искаха спешно да преговарят с него. И на тях им дадох адреса му.

— Ами кога си тръгнаха двамата мъже оттук?

— Почакайте… да, беше вчера рано сутринта.

— Единият от тях е по-възрастен, а другият по-млад, нали?

— Така беше. Изглежда, бяха баща и син. Имаха препоръка от моята сестра, която им бе оказала гостоприемство.

Кимнах.

— Имате предвид ранчото на дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо!

— Какво? Нима познавате този човек?

— Много добре, а също така и вашата сестра, доня Еулалия при която бяхме, без да съм я молил да ми даде някое писмо като доказателство за това.

— Възможно ли е? Разказвайте, сеньор, разказвайте!

Изпълних желанието й, но разказът ми не беше особено подробен и откровен. Тя ме изслуша с жив интерес и щом свърших, каза:

— Благодаря ви, сеньор! Във ваше лице се запознавам с първия немец, който знае как трябва да се отнася към една испанска сеньора. Радвам се на нашата съвместна вечеря и своевременно ще ви известя кога ще започне тя. Hasta luego!

Направих страхопочитателен поклон, който несъмнено никак не подхождаше на външността ми, и заднишком се измъкнах навън. Когато влязох в гостилницата, погледите на целия обслужващ персонал се отправиха към мен с нескривано уважение. Густел Ебербах се появи веднага.

— Господин съседе, ама вие сте голям късметлия! Никой досега не е имал толкова продължителна аудиенция при сеньората, а даже не е имало, случай и на половината от това време. Сигурно страшно ви е харесала!

— Напротив! — отвърнах през смях. — Ще ме остави в хотела си само при условие, че подобря външността си. Тя каза, че съм имал вид на истинска мечка.

— Хмм, все пак има известно право. Но аз мога да ви помогна. Ще ви отведа горе в моята стаичка и ще ви осигуря всичко, от което имате нужда: бръснач, вода, сапун, всичко!

— Няма да е необходимо, защото скоро ще ни бъде дадено спално помещение — възразих аз.

— Хич не го вярвайте! Нарежданията за разпределянето на спалните помещения ми се дават едва точно в осем и нито минута по-рано.

— Сеньората каза, че ще получим най-хубавата стая. Къде се намира тя?

— Всички спални помещения са горе под самия покрив. Значи, ще получите онзи гълъбарник, който се отличава с най-добро проветрение.

В този миг се разнесе силният звън на камбанка.

— Тя ме вика, съседе. Трябва да побързам, понеже звъни в необичайно време и сигурно се е случило нещо неочаквано.

Густел бързо се отдалечи, а аз седнах при спътниците си, които бяха привлекли вече погледите на посетителите, макар че появяването на един уестман или на някой индианец тук, в Сан Франциско, е нещо най-обикновено. Особено интересни за тях бяха великолепната фигура на Винету и неговите маниери, а също и Марк, дребосъкът с липсващите уши, което не оставяше място за съмнение у хората, че беше преживял необикновени приключения.

— Е? — попита ме Бърнард.

— Преди повече от три месеца брат ти е заминал оттук и е писал само един-единствен път от Йелоу Уотър Граунд. Писмата ти са му били препращани на един тамошен адрес.

— Къде се намира това селище?

— Доколкото си спомням, е разположено в една странична долина на Сакраменто, в която е намерено много злато. Казваха, че там буквално гъмжало от дигъри, но, изглежда, напоследък са се преместили нейде по-нагоре по реката.

— Алън оставил ли е тук нещо?

— Не попитах доня Елвира.

— А е трябвало да я попиташ.

— Скоро ще имаме тази възможност, защото всички сме поканени на вечеря.

— А-а, това звучи приятно! Впрочем ще се осведомя от нашата тукашна банка, дали Алън я е посетил.

В този момент към нас се приближи Густел.

— Господин съседе, повикаха ме заради вас. Вечерята ще бъде в девет часа, а стаи ще получите още сега.

— Стаи ли? Струва ми се, че тук имаше само гълъбарници!

— Отзад е издигната пристройка с няколко помещения. Там има две хубави стаи, използвани от доня Елвира само когато й дойдат на гости роднини.

— Вероятно там е живяла и сеньорита Алма?

— Да, чувах да се говори за нея, макар че по онова време все още не бях тук.

— А не сте ли чували и дали тази дама е познавала някой си Алън Маршъл, който е живял тук по същото време?

— О, да! Хората много говориха за тях и се смяха. Тя буквално преследвала този господин, тъй че той едва успял да се отърве от нея. А сега елате с мен. Вече нося и ключовете.

Ние станахме и я последвахме. Двете стаи, които получихме, можеха да се нарекат направо луксозни в сравнение с останалото обзавеждане на „хотела“. В едната от тях се настаниха Бърнард и Безухия, а в другата Винету и аз. На Цезар дадоха отделно помещение.

Моята услужлива съседка ни снабди с всичко, което ни бе необходимо, за да придадем на външността си по-приветлив вид, тъй че скоро бяхме вече в състояние да излезем из града. Винету остана в стаята си. Беше твърде горд, за да има желание да се превърне в обект на хорската жажда за зрелища по улици и по площади. И Марк се излегна на кревата си с думите:

— Какво ли ще правя в града? — рече той. — Мога да ходя, не е необходимо да се упражнявам в ходене например из този град, а къщи и хора съм виждал предостатъчно. Гледайте по-скоро да се измъкваме от тази лудница и да се връщаме в саваната, иначе от голямата скука ще вземат пак да ми пораснат ушите и тогава край на Безухия!

Добрият Марк се намираше в града едва от няколко часа, а вече чувстваше копнеж по свободната прерия. Какво ли би трябвало да изпитват „диваците“, когато за да се „поправят“, биват тиквани в тесните мрачни килии на някой филаделфийски или обърнски затвор само защото са се съпротивявали срещу насилственото изхвърляне от земите, които са тяхна родина, от които се препитават и където са гробовете на техните бащи и братя!

Обиколката ни из града не беше безцелна. Бърнард и аз посетихме банкера, с когото семейство Маршъл поддържаше делови отношения. Но успяхме да научим само, че Алън се отбил няколко пъти, а после след кратко сбогуване потеглил за мините. Изтеглил всичките си пари и ги взел със себе си, за да закупува нъгитс.

След това безрезултатно посещение започнахме да се шляем из улиците, докато Бърнард внезапно ме вмъкна в някакъв магазин, където се продаваха всевъзможни видове и големини облекла. Тук човек можеше да си избере както най-фина мексиканска носия, тъй и ленената работна дреха на кулите.

Не беше трудно да се отгатне намерението на Бърнард. Макар и направени от здрава материя, по време на дългото ни пътуване нашите дрехи бяха пострадали толкова много, че наистина изглеждаха не само малко, ами и доста окъсани и занемарени. Бяхме избръснати, взаимно си бяхме подстригали косите, обаче облеклото ни бе в окаяно състояние. По време на покупките забелязах, че Бърнард имаше вкус. Избра си траперско облекло, което му стоеше много хубаво. Само че цените съответствуваха на по-скъпия живот в Сан Франциско.

— Хайде, Чарли, сега да вземем дрехи и за теб! — рече той, след като си купи всичко необходимо. — Ще ти помагам в избора.

— Хмм, вярно че се нуждаех от подобна покупка, обаче цените не бяха съвсем съобразени с моя джоб. Никога не съм се числял към онези нещастни хора, които, където и да бръкнат, вадят по някоя стотачка и навсякъде, където отиват, се препъват в чувал, пълен с талери, а спадам към онези достойни за завиждане люде, които имат сладкото съзнание, че днес са припечелили толкова, колкото им е необходимо за утрешния ден. И ето защо навярно съм изглеждал доста смешен, когато след думите си Маршъл веднага се залови да избира дрехи за мен.

Погледът му се спря на следното: ловна риза със снежнобял цвят от щавена кожа на малко еленче, изящно украсена с червено везмо от ръцете на индиански жени. Кожени легинси от гърба на елен с ресни по двата външни шева. Ловна връхна дреха от кожата на бизон, но тъй мека и еластична, сякаш бе от кожа на катеричка. Ботуши от меча кожа, чиито подгънати кончови можеха да се изтеглят нагоре чак до хълбоците. Подметките им бяха от най-добрия материал, какъвто може да се намери за тази цел, а именно кожа от опашка на възрастен алигатор. И накрая Маршъл избра боброва шапка, украсена по горния си ръб с кожа от гърмяща змия. По негово настояване трябваше да вляза в малко помещение, преградено с дъски, за да облека новите дрехи, а когато излязох, той ги беше вече платил. Протестите ми останаха напразни.

— Чарли, хайде да не спорим! — рече той. — Все още съм ти много задължен, а ако не искаш да го признаеш, тогава ще пиша тези неща на твоята сметка, която все някога ще уредим.

Той искаше да вземе и за Марк някои неща, обаче го разубедих, понеже много добре знаех колко силно е привързан дребосъкът към допотопните си дрехи, а освен това Безухия имаше такава фигура, за която нямаше да се намери готово облекло.

Когато се върнахме във „Валядолид“, моето преобразяване предизвика най-силна радост у Цезар.

— О, масса, сега масса изглеждат съвсем много твърде красив, тъй хубав кат Цезар, ако и той получил нов дреха и шапка!

Нямаше как, трябваше да го възнаградя за това добронамерено сравнение с един благодарствен поглед, понеже знаех, че по този начин негърът ми бе изказал най-голямата си възможна похвала.

Все пак на Марк Джорокс стаята му се бе видяла твърде тясна. Беше се настанил сам на една маса в гостилницата и щом ни видя да влизаме, ни направи знак с ръка да седнем при него.

— Слушайте! — каза той с приглушен глас. — До нашата маса се води разговор, който засяга например и нас.

— За какво става дума?

— Горе в мините и златните залежи са се случили някои неща, които човек не би могъл да одобри. Навъдили са се много бандити и както изглежда, не са индианци, ами бели, които нападат завръщащите се златотърсачи, отнемат им живота, а и някои други работи. Тук е седнал един, който им се е изплъзнал на косъм. Тъкмо разказва приключенията си. Слушайте!

На масата зад нас забелязах неколцина мъже, на които им личеше, че бяха видели през живота си и опасности, и беди. В момента един от тях говореше, а останалите следяха думите му с най-голям интерес.

— Well — чух го да казва сега, — отрасъл съм в Охайо, а това ще рече, че съм понасъбрал опит по реките и в саваната, по суша и вода, в планините и долу в долините на Запада. Срещал съм се и с пиратите на Мисисипи, и с бандитите от горските райони и съм се бил неведнъж с тях. Слушал съм да разказват за провеждането на някой удар, на който никой не би повярвал. А аз съм го считал за възможен. Но никога и през ум не ми е минавала мисълта, че стават чак такива неща по толкова оживен път, и то посред бял ден! Това надминава даже и номера със старата пушка, дето някой можел да стреля с нея под ъгъл.

— И все пак не ми звучи много правдоподобно — обади се един друг. — Нали сте били цял керван от петнадесет души срещу осем разбойници. Не е ли срам и позор, ако всичко е станало тъй, както ни го разказваш?

— Човече, много умно и мъдро говориш, ама я иди някой път сам да опиташ! — гласеше отговорът. — Наистина бяхме петнадесет души, а именно шест тропейроси^[6] и девет златотърсачи. Обаче ако решиш да се осланяш на тези тропейроси, загубен си! А трима от деветимата златотърсачи бяха болни от треска. Едва се крепяха върху мулетата, целите се тресяха от болестта, тъй че нито можеха да дадат свестен изстрел, нито пък да нанесат хубав удар с нож. Е, били ли сме действително петнадесет души, а?

— След това обяснение, работата наистина става малко по-ясна. Но все пак по този път минават толкова често разни коли, ездачи и пешеходци, че по всяко време нейде наблизо има хора, от които можеш да очакваш помощ?

— Тъй е, обаче какво пречи на онези типове да издебнат тъкмо един такъв миг, когато наблизо няма жив човек?

— Е, тогава разказвай цялата история подред, та човек да може да проумее нещо от нея!

— Ще ти изпълня желанието, драги! И тъй бяхме открили горе край Пирамиденото езеро такова богато златно находище, каквото едва ли ще намериш нейде другаде и просто трябва да ми повярвате, че след два месеца всеки от нас четиримата бе събрал около петдесетина килограма златен прах и нъгитс. Но работата спря дотук, понеже находището се оказа изчерпано, а двамина от нас получиха страшни болки в ставите от студа. Хич не е лесно от сутрин до вечер да стоиш до кръста във вода и да тръскаш батеата^[7]. И тъй събрахме си багажа и се върнахме в Йелоу Уотър Граунд, където продадохме добитото злато на един янки, който плащаше значително повече от мошениците, занимаващи се с разменна търговия, дето за една унция^[8] чисто злато ти дават килограм лошо брашно или половинка още по-лош тютюн. Но въпреки това този човек въртеше добра търговия. Мисля, че се казваше Маршъл и беше от Кентъки или нейде от онзи край.

Бърнард бързо се извърна.

— Още ли е там?

— Не знам, а и не ме интересува. Но не ме прекъсвайте с безполезни въпроси, защото, ако наистина трябва да разказвам цялата история подред, както настоява този човек, то не бива да ми отвличате вниманието! И тъй този Маршъл, мисля, че се казваше Алън Маршъл, изкупи целия ни добив. Ако бяхме умни, веднага щяхме да си вдигнем чуковете, но, първо, искахме да си отдъхнем от преживените мъки и неволи, нашите болници се нуждаеха от грижи, и второ, не ни се предложи незабавно някоя добра възможност за пътуване. Хората си шушукаха туй-онуй за разбойнически нападения, дори споменаваха имената на различни мъже, които били тръгнали на път от златните мини, обаче никога не пристигнали в Сакраменто или Сан Франциско.

— А това истина ли беше?

— Ще разберете от останалата част на разказа ми. Чакахме няколко седмици. Но горе животът е дяволски скъп и тъй като бяха научили, че джобовете ни не са празни, всичките ни удоволствия се състояха в непрестанна отбрана срещу разни мошеници картоиграчи и друга подобна паплач, която денонощно ни обсаждаше. Състоянието на ставите на двамата ни другари се беше малко подобрило, тъй че решихме да не чакаме повече, а да тръгнем заедно с други петима мъже, на които, както и на нас, не им се седеше вече на това място. Бяхме станали девет души, наехме и необходимите ни мулета, а по този начин числеността ни се увеличи и с шест тропейроси. Всички бяхме отлично въоръжени, тропейросите също, от които впрочем всеки един изглеждаше тъй, сякаш сам би могъл да се разправи с десетина противници. Тръгнахме на път и отначало всичко вървеше добре, но после започна да вали, и то тъй продължително, че нашите болници бяха обхванати от треска. На туй отгоре водата тъй разкаля пътя, че пътуването ни стана извънредно тежко и бавно. За цял ден изминавахме едва-едва осем мили, а през нощта даже и в палатките си не можехме да се спасим от пороя, който се лееше от небето, сякаш някой беше прекатурил нейде над главите ни огромна бъчва с вода. Това влоши състоянието на болните от треска до такава степен, че се видяхме принудени по време на езда да ги връзваме върху мулетата.

— Ама че дяволски проклета история — обади се един от седящите край него. — И аз съм я карал тая гадна болест и знам как се чувства човек.

— Well! И тъй бяхме изминали около две трети от пътя и вечерта си избрахме място за лагеруване. Тъкмо се бяхме заловили да опънем палатките и накладохме огън, достатъчно голям за да освети силно близката околност, и ето че в един миг около нас изненадващо изтрещя пушечен залп. Тъкмо в този момент бях коленичил на земята в сянката на една от палатките и се мъчех да завържа въжето за колчето. Ето защо не бяха успели да ме забележат. Светкавично се изправих, и то тъкмо навреме, за да видя как нашите тропейроси се качиха на конете си и побягнаха. Но всичко туй бе извършено толкова вяло и бавно, че бандитите имаха десетократна възможност да ги покосят с куршумите си. Наканих се да вдигна карабината си, обаче онова, което се разигра пред очите ми, ме накара да се откажа. Куршумите на осемте разбойници бяха улучили целта си толкова сигурно, че моите петима спътници, които бяха здрави и работеха на светлината на огъня, сега лежаха мъртви на земята. А тъкмо в мига, когато посягах към карабината си, убиха и тримата болни. Останах съвсем сам. Какво бихте направили вие в моето положение, а?

— Hell and damnation^[9]! Щях веднага да се нахвърля върху мерзавците и щях да сторя каквото е по силите ми! — обади се един от слушателите.

— Не, бих очистил неколцина от тях с куршумите си — увери друг.

— Много добре! — заяви разказвачът. — Лесно е да се говори, ама всички щяхте да постъпите тъй, както постъпих и аз. Би било безумие да се нахвърлям върху тях. Да стрелям по тях щеше да бъде също тъй неразумно, защото после щяха да ме очистят. Та нали не биваше да остава жив нито един свидетел на нападението! По тази причина убийците щяха да ме преследват, накъдето и да побегнех. Най-много щях да убия един или двама от тях.

— Е, ами какво направи тогава?

— Всичките ми пари бяха в джоба, превърнати в сигурни ценни книжа. Мулето ми стоеше завързано при другите животни недалеч от палатките. И тъй, докато негодниците претърсваха палатките, аз се промъкнах до мулето си и го развързах. В този момент един от тях изсвири с уста. Дочух тропот на копита и какво мислите, че стана?

— Казвай!

— Тропейросите се върнаха. Бяха ни предали на онези мерзавци и идваха, за да си получат частта от плячката. Бандитите наброяваха вече четиринайсет души. Метнах се на мулето си и препуснах колкото му държаха краката. За мое щастие то бе кротко създание и у него нямаше ината на онези твърдоглави добичета, които се срещат тъй често сред този род животни. Чух зад гърба си гръмки проклятия и голяма дандания, после долових и тропот на копита, но беше тъмно и успях да се измъкна.

— А после?

— Какво после! Гледах час по-скоро да се добера до Сан Франциско и сега съм радостен, че мога да си седя тук жив и здрав и да си пия портера.

— Не разпозна ли някой от бандитите?

— Всички имаха черни маски. Само един от тях, изглежда, беше предводителят им, смъкна тоя парцал от лицето си, когато тикна пръст в устата си, за да изсвири. Тогава успях да зърна физиономията му. Сигурен съм, че веднага ще позная негодника, ако ми се мерне нявга пак пред очите. Беше мулат. На дясната си буза има широк белег, несъмнено останал от дълбока рана, нанесена му с нож.

— Ами тропейросите?

— Всичките ще ги позная, но нямам намерение да се качвам пак горе в онзи ад, където сатаната вади и топи своето злато, за да подмами към смърт и гибел човешките души.

— Как се казваше мулерото^[10]? Често се оказва доста полезно да знаеш името на такъв почтен джентълмен!

— Наричаше се Санчес, но навярно преди това е имал вече едно или няколко други имена. Струва ми се, че мнозинството от тези престъпници се числят към тъй наречените „hounds“^[11], избълвани от Сан Франциско в посока към всички златоносни райони. Те си сътрудничат един на друг като посредници, тропейроси, мулероси и разбойници. Най-добре би било, ако златотърсачите основат някой „Vigilance committee“^[12] както навремето в Сан Франциско, който би могъл да се заемем с преследването и изтребването на тези банди, докато в златодобивните райони настъпят по-добри условия за работа и живот. Тъй, вече разказах всичко подред както си беше. Свърших.

— В такъв случай може би ще ми позволите да попитам отново за онзи Алън Маршъл, за когото стана дума в началото — обади се Бърнард. — Той е мой брат.

— Ваш брат ли е? Наистина, струва ми се, че си приличате! Кажете какво искате да научите от мен!

— Всичко, каквото сам знаете за него. Колко време мина откакто ги видяхте за последен път?

— Е, ами може би около пет седмици.

— Мислите ли, че все още се намира в Йелоу Уотър Граунд?

— Не знам. Горе при златните мини хората идват и току-виж на другия ден си отишли, макар че първоначално не са имали никакво намерение скоро да се местят.

— Алън никога не ми писа, въпреки че е получил няколко мои писма.

— Не бива да сте толкоз сигурен, че това е станало. Спомнете си само какво разказах току-що! Има ли поща, която да отнася писмата от града до златните находища? Има, ама само името й е поща. Ще ви кажа, че наистина се изпращат писма до мините и обратно, обаче никога не попадат в ръцете на онзи, за когото са предназначени. Влезете ли там горе в някоя пивница, то кръчмарят ще е от бандата на „вълците“. Влезете ли в магазин, и бакалинът ще е „вълк“. Да речем, че играете монте^[13] трима мъже, то един от тях, а може би и двама, или даже и тримата ще са „вълци“.

Копаете ли заедно с някой друг вашия клейм^[14], и той ще е „вълк“, който или ще ви отнеме добитото от вас злато, или, ако сте твърде силен и бдителен, ще ви предаде на бандитите, та да получи поне една част от имуществото ви. В селищната управа също има „вълци“, „вълците“ са навсякъде. А защо тогава и в пощата да няма „вълци“, които да са заинтересовани от това, различни вести да не стигат истинското си местоназначение?

Описаната картина за порядките в мините наистина не бе особено привлекателна. Бърнард мълчеше.

— Искате да отидете горе при своя брат? — попита човекът от Охайо.

— Разбира се.

— Well, тогава ще ви дам един добър съвет. Дали ще го последвате, си е ваша работа. Знаете ли къде се намира Йелоу Уотър Граунд?

— Знам само, че тъй се наричал някакъв приток на река Сакраменто, прорязващ една нейна странична долина. И това е всичко.

— Пътят опасва около три четвърти от залива на Сан Франциско, после пресича Рио Сан Хоакин и се изкачва нагоре към долината на Сакраменто. Оттам нататък трябва да яздите все нагоре. Можете да попитате как да се доберете до целта си всеки срещнат или пък хората на кой да е клейм. Ако нямате много багаж, ще стигнете за пет дни. Но не ви съветвам да изберете този път.

— Защо?

— Първо, макар и да е най-удобният, той не е най-късият път. Второ, тъкмо по него вилнеят „вълците“. Вярно, че те предпочитат да нападат по-скоро завръщащите се от мините хора, отколкото отиващите, обаче не се знае дали някой път няма да направят тъкмо обратното. И трето, този път е направо застлан с доларите, които буквално биват измъквани от джобовете на пътниците. В странноприемниците културата на обслужването е пораснала дотам, че получавате сметката, написана на лист. Но много по-лесно е да прочетеш сметката, отколкото да я платиш. За стая даваш един долар, а получаваш два наръча стара слама, за осветление плащаш един долар, а луната играе ролята на фенер, за прислуга пак един долар, а не виждаш и кьорав прислужник, за леген с вода друг долар, а трябва да се миете в Сакраменто, за пешкир отново долар, а си избърсвате ръцете в собствената дреха. Единственото нещо, което заплащате и действително получавате, е сметката — и тя струва един долар! Как ви харесва, мистър Маршъл?

— Не е лошо!

— И аз тъй мисля. Ето защо ще ви посоча друг по-хубав път, по който, ако имате добри коне, ще стигнете в Йелоу Уотър Граунд за четири дни. Ще прекосите залива с ферибота и оттам нататък ще яздите право към планините Сент Джонс, после свръщате на изток и щом излезете на Сакраменто, ще сте вече и при вашата цел или поне нейде съвсем наблизо. Има достатъчно речни корита, които ще ви заведат в тази посока.

— Благодаря, сър! Ще последвам съвета ви.

— Well! И ако нейде край Сакраменто или из планините срещнете един мулат, който има белег от нож на дясната си буза, тогава дайте му да опита вашето острие или куршум, защото мога със сигурност да ви кажа, че ще извършите добро дело!

Междувременно бе станало време да отидем на уговорената вечеря и Густел дойде да ни уведоми. Отведе ни в една съседна стая, където масата бе подредена така, сякаш щеше да бъде гощавана цяла компания от испански грандове. Доня Елвира вече ни очакваше. Мъжът й не се виждаше. Представих моите спътници на сеньората с необходимата церемониалност, а пък тя ги посрещна с позата на владетелка по време на аудиенция, в която са дошли да я молят за милост, и с такова величествено снизхождение, каквото трудно би проявил и някой индийски раджа.

Тъй като за нея най-важното бе да ни направи колкото бе възможно по-голямо впечатление, отначало разговорът ни се движеше из областите на изкуството и науката, но след това, когато ние изглеждахме вече изпълнени с полагаемото се най-дълбоко уважение, сеньората прояви интерес към самите нас, към нашите взаимоотношения и съдби и тогава се видяхме принудени да й разкажем преживелиците си.

Когато вечерята приключи, тя стана от трапезата и каза:

— Сеньори, надявам се можах да ви докажа, че ви предпочитам пред останалите си гости, и мисля, че с удоволствие ще останете при мен по-дълго време!

— Доня Елвира де Гонсалес, благодарим ви за вашата добрина — отвърнах аз. — Наистина ще останем по-дълго във вашия гостоприемен дом, само че не сега, понеже още утре рано сутринта ще трябва да предприемем едно малко пътуване.

— Накъде, сеньор?

— Към Сакраменто, за да потърсим Алън. После ще го доведем тук.

— Чудесно, сеньори! Вземете оттук всичко необходимо. По-късно ще си оправим сметките! И ако имате още някакво желание обърнете се към Аугуста! Във всеки случай се надявам, че утре, преди да потеглите на път, ще ми кажете „адиос“.

Шумолейки с роклята си, тя величествено напусна стаята, а ние излязохме подир нея, за да нагледаме конете и след това да си легнем да спим. На сутринта фериботът ни пренесе през залива и ние слязохме на носа, разположен срещу Сан Франциско.