Карл Май
Винету III (2)

2.
Край голямата железопътна линия на Запада

Потеглихме.

Вече се беше толкова стъмнило, че можехме спокойно да прекосим линията изправени. После свърнахме наляво и държейки ножовете си готови за удар, в случай че срещнем някакъв неприятел, закрачихме покрай насипа. Както е известно, очите бързо привикват с тъмнината. На няколко крачки можехме да различим всякакъв враг. Минахме покрай трупа на убития бял и достигнахме мястото, където през деня бях видял конете да пасат. Те все още стояха там.

— Ти надясно, а аз наляво! — прошепна ми Марк и изчезна пълзешком.

Прокраднах се край конете, описвайки дъга, и се добрах до оголено от храстите място, където лежаха тъмните фигури на индианците. Не бяха запалили огън и тъй бяха притихнали, че можех да доловя и най-слабия шум. Малко встрани от тях забелязах, че седят трима мъже, единствените, които, изглежда, разговаряха. Започнах да се промъквам натам колкото се можеше по-предпазливо.

Когато се озовах на около шест крачки от тях, за мое учудване разбрах, че единият от тримата беше бял. Какво ли търсеше този човек при индианците? Не беше техен пленник — това бе съвсем ясно. Може би бе някой от онези скитници из саваната, които се сдружават ту с червенокожите, ту с белите, водени от разбойническите си намерения. Но не бе изключено да е от онези ловци, които, пленени от индианците, спасяват живота си, като се женят за някое червенокожо момиче, и после вече се считат за членове на съответното племе. Обаче в такъв случай облеклото му, чийто вид и кройка успях добре да различа въпреки тъмнината, щеше навярно да прилича повече на индианското.

Другите двама бяха вождове, както можах да заключа по орловите пера, забодени във високо сплетените им коси. Следователно, изглежда, за предначертаното начинание тук се бяха събрали воините от две различни племена или от две села.

Тримата седяха в края на поляната съвсем близо до някакъв храсталак, а това ми даваше възможността да се приближа до тях дотолкова, че може би щях да успея да доловя някоя и друга дума от разговора им. Започнах предпазливо да пълзя натам и скоро се озовах тъй близо зад тях, че можех да ги докосна с ръка.

Изглежда, тъкмо в този момент разговорът им бе замрял за известно време. Мълчанието продължи няколко минути, а след това един от вождовете се обърна към ловеца, използвайки онази смесица от английски и индиански думи, с която си служат индианците, когато разговарят с бели:

— И моят бял брат е сигурен, че следващият Огнен кон носи много злато?

— Сигурен съм.

— Кой му го е казал?

— Един от мъжете, които живеят край обора на Огнения кон.

— И златото идва от страната на вайкур^[1]?

— Да.

— Ще бъде отнесено на Великия баща на бледоликите^[2], който иска да направи от него долари?

— Така е.

— Великия баща няма да получи от златото и толкова, колкото да му стигне да си направи даже една-единствена монета. Ще яздят ли на Огнения кон много мъже?

— Не знам. Но колкото и да са, моят червенокож брат със своите храбри воини ще ги победи до един.

— Воините на оглаласите ще вземат много скалпове, а техните жени и момичета ще танцуват танца на радостта. Дали ездачите на Огнения кон ще носят много неща, които могат да бъдат от полза за червенокожите мъже? Дрехи, оръжия, одеяла и други подобни предмети?

— Ще имат не само всичко това, ами и още много други неща. Но червенокожите мъже ще дадат ли на белия си брат онова, което иска той?

— Моят бял брат ще получи всичкото злато и сребро, което носи Огнения кон. Воините на оглаласите не се нуждаят от него, понеже в техните планини има нъгитс^[3] в изобилие. Ка-во-миен, вождът на оглаласите — при тези думи той се посочи с пръст, — се запозна навремето с един умен и храбър бледолик, който казваше, че златото не е нищо друго освен „deadly dust“^[4], създадено от злия дух на земята, за да прави от хората крадци и убийци.

— Този бледолик е бил голям глупак. Какво име носеше?

— Не беше глупак, а както казах — умен и храбър воин. Оглаласите се бяха събрали горе край водите на Мисури, за да вземат скалповете на група трапери, уловили на територията им много бобри. Сред траперите имаше един бледолик, когото те смятаха за смахнат, понеже бил дошъл само за да се запознае със саваната. Но в главата му се бе вселила мъдростта, а в десницата му — голяма сила. Карабината му никога не пропускаше целта, а ножът му не се боеше дори и от сивата мечка на Скалистите планини. Той искаше да даде на ловците мъдър съвет как да се отнасят към червенокожите мъже, но те му се присмяха. Затова всички те бяха избити, а скалповете им красят и до днес вигвамите на оглаласите. Понеже не изостави белите си братя сами в бедата, той победи мнозина от червенокожите мъже. Но те бяха толкоз многобройни, че го повалиха на земята, въпреки че стоеше здраво на краката си като дъба в гората, който при падането си под ударите на брадвата на дърваря смазва всичко около себе си. Той беше пленен и отведен в селата на оглаласите. Те не го убиха, защото беше храбър воин и не една девойка от нашето племе искаше да стане негова жена. Ма-ти-ру, великият вожд на оглаласите, имаше намерение да му даде вигвама на дъщеря си, иначе белият трябваше да умре. Обаче той отказа да приеме цветето на прерията, открадна коня на вожда, отмъкна си оръжията, повали на земята неколцина воини и избяга.

— Кога се случи това?

— Оттогава слънцето надви осем зими.

— И как се казваше този бял?

— Юмрукът му беше като лапата на мечка. Известно беше, че само с един удар на невъоръжената си ръка в главата на много червенокожи мъже, а и на бледолики, той ги убиваше временно. Затова белите ловци го наричаха Олд Шетърхенд.

Ка-во-миен действително разказа едно от моите по-раншни приключения. Наистина го познавах, а също и седящия до него Ма-ти-ру, които преди години ме бяха пленили. Вождът бе казал истината, но тайно в себе си не можех да не му отправя упрека, че беше попрекалил с възхвалата на способностите ми.

Ма-ти-ру, който бе мълчал досега, вдигна ръка.

— Тежко му, ако отново попадне в ръцете на червенокожите мъже! Ще бъде вързан за кола на мъчението и Ма-ти-ру ще откъсне поотделно всяко мускулче от костите му. Той уби воини на оглаласите, открадна най-хубавия кон на вожда и отблъсна сърцето на най-красивата дъщеря на саваната!

Да знаеха само двамата вождове, че онзи, по чийто адрес Ма-ти-ру сипеше такива закани, лежеше зад гърбовете им на не повече от три педи разстояние!

— Червенокожите мъже никога няма да го видят отново — обади се белият, — понеже той замина далеч отвъд Голямата вода в онази земя, където слънцето гори като жарава, където пясъчната пустиня е по-голяма от тукашната савана и където реве лъвът.

Край няколко лагерни огньове бях споменавал, че се каня да отида в Сахара. Така и бях постъпил, а ето на — сега за мое удивление научавах, че тази вест е проникнала вече дори до индианците. Изглежда, тук с ловджийския нож бях успял да се прочуя повече, отколкото отвъд океана, в родината си, с перото.

— Той ще се завърне — настоя Ма-ти-ру. — Който е вдъхнал веднъж аромата на прерията, жадува за нея, докато Великия дух изгаси живота му.

Той имаше право. Както обитателите на планините се поболяват от копнеж по своите върхове, когато слязат в равнините, и както морякът не може да се раздели с морето, тъй и прерията привлича всеки, когото веднъж заплени. И аз наистина се бях върнал.

В този момент Ка-во-миен посочи към звездите.

— Нека моят бял брат погледне небето! Време е да тръгваме към пътеката на Огнения кон. Достатъчно ли са силни железните ръце, които моите воини отнеха от белия слуга на Огнения кон, за да разкъсат неговия път?

Този въпрос ми подсказа кой е убитият. Сигурно някакъв служител от железниците, който с инструментите си, наречени от вожда „железни ръце“, е обхождал този участък, за да провери състоянието на релсите.

— Те са по-силни и от ръцете на двадесет червенокожи мъже — отговори белият.

— А умее ли моят бял брат да си служи с тях?

— Да. Нека червенокожите мъже ме последват! След един час влакът ще се появи. Но нека моите братя не забравят, че всичкото злато и сребро са за мен!

— Ма-ти-ру никога не лъже! — увери го гордо вождът и се изправи на крака. — Златото е твое, а всичко останало заедно със скалповете на бледоликите принадлежи на храбрите воини на оглаласите.

— И ще ми дадете мулета, за да пренеса златото си, а също и мъже, които да ме закрилят по моя път, водещ отвъд река Канейдиън?

— Ще получиш мулета и воините на оглаласите ще те отведат до границата на Акстлан^[5]. А ако Огнения кон носи многобройни неща, които да харесат на Ка-во-миен и Ма-ти-ру, тогава ще те придружат още по-надалеч — чак до големия град Акстлан, където искаш да отидеш със сина си, както ни каза преди няколко дни.

В този момент вождът нададе вик и всички индианци веднага скочиха на крака. Обърнах се, за да се оттегля. Недалеч от мястото, където бях лежал, долових съвсем лек шум, сякаш над стръковете трева премина лек ветрец.

— Марк!

Едва-едва прошепнах думата и въпреки това на няколко крачки от мен за част от секундата се понадигна дребната фигурка на моя спътник.

— Чарли!

Пропълзях до него.

— Какво видя? — попитах го аз.

— Твърде малко. Онова, което и ти — индианците.

— А чу ли нещо?

— Нито дума. А ти?

— Твърде много. Но ела! Те потеглят вече, без съмнение на запад, и ние трябва да побързаме да се доберем до конете си.

Безшумно се втурнах напред, Джорокс ме последва. Достигнахме железопътната линия, покатерихме се на насипа и се прехвърлихме отвъд него. Там се спряхме.

— Марк, върви при конете, язди половин миля покрай линията и там ме чакай! — предложих аз. — Не ми се иска да изпускам из очи червенокожите, преди да съм се убедил напълно в намеренията им.

— Не мога ли аз да се заема с тази работа? Досега ти разузна толкова много неща, че би трябвало да се срамувам, като не върша нищо.

— Няма как, Марк. Моят мустанг ще ти се подчини, но може би аз няма да съм в състояние да помръдна твоята Тони от мястото й.

— В случая имаш например право, Чарли, и ето защо тръгвам.

Безухия се отдалечи изправен. Вече би било излишен труд, ако се стараехме да не оставяме следи от стъпките си. Едва-що бе изчезнал в тъмнината на нощта, когато, легнал на отсамната страна на насипа, забелязах как отвъд индианците един подир друг пробягваха от едно място на друго.

Незабелязано започнах да ги следвам от моята страна, и то така, че винаги оставах успоредно с тях. Недалеч от мястото, където бях намерил чука, те се спряха. Разбрах го, по това, че се изкачиха върху насипа. Оттеглих се зад храстите и не след дълго долових звънтенето от допира на желязо в желязо, а после и силни удари с чук. Значи с помощта на инструментите, взети от служителя на железниците, те се бяха заловили да свалят релсите от траверсите.

Беше време да се връщам. Напуснах мястото на предстоящата битка и забързах напред. След пет минути догоних Марк.

— Оглаласите разглобяват релсите, нали? — попита ме той.

— Да.

— Чух го. Ако си сложиш ухото тук на релсата, ще доловиш например всеки удар на чука.

— Така е. А сега напред, Марк! След около три четвърти час влакът ще пристигне, а ние трябва да го пресрещнем, преди индианците да са успели да зърнат светлините му. Освен това не бива да забележат, че той спира.

— Слушай, Чарли, аз няма да дойда с теб!

— Защо?

— Напуснем ли веднъж и двамата това място, после ще се наложи отново да губим ценно време за повторно разузнаване. А ако аз се промъкна обратно до индианците, за да ги наблюдавам, ще мога веднага при завръщането ти да те осведомя как стоят нещата.

— Така е. Ами твоята Тони?

— Ще я оставя тук. Няма да се помръдне от мястото си, докато не се върна. И тъй, тръгвай, Чарли! Ще ме намериш пак тук.

Метнах се на коня си и препуснах срещу очаквания влак с такава бързина, с каквато ми позволяваше тъмнината. Постепенно нощта просветля. Показаха се звездите и пръснаха над прерията своята мека светлина, тъй че предметите можеха доста ясно да се различават на няколко конски дължини. Вследствие на това започнах да яздя по-бързо и тъй изминах около три английски мили, без да бъда обезпокоен от каквото и да било.

После спрях, скочих на земята, вързах юздите на моя мустанг за колче, което носех, и същевременно спънах предните му крака. Иначе не беше изключено да се подплаши от шума на влака и да избяга.

Незабавно събрах купчина суха трева, натрупах отгоре съчки, а освен това си направих и факел, като откърших от храстите един клон и завързах за него снопчета трева. Подготвен по такъв начин, можех да изчакам идването на влака, постлах одеялото си върху релсите и седнах на него. От време на време слагах ухо на релсата и после отново се заглеждах в посоката, откъдето трябваше да се зададе влакът.

Едва изминаха десетина минути и ето че долових съвсем слаб тътен, който се усилваше с всяка изминала секунда. После съзрях в далечината малка светла точка, която се появи под звездите съвсем близо до линията на хоризонта, но не бе възможно да е звезда, понеже видимо се увеличаваше и бързо се приближаваше^[6]. Влакът идваше.

Вече беше време. Подпалих купчината. Веднага лумнаха високи пламъци, които можеха да бъдат забелязани от влака още в същата секунда. Неговият тътен непрекъснато се усилваше. Ето че различих и снопа светлина, който разсичаше тъмнината пред локомотива. След минута той сигурно щеше да ме достигне.

Запалих моя факел, започнах да го въртя над главата си и се затичах срещу влака. Машинистът видя, че му давах знак да спре, и забави ход. Локомотивът изсвири няколко пъти пронизително и кратко, колелата заскърцаха под напора на спирачките, разнесе се разкъсващ нервите шум, тътен, съскане и трополене и машината спря там, където моят огън гореше край насипа. Машинистът се наведе от прозорчето и попита:

— Хей, човече, какво означава този огън? Да не би да искаш да се качиш?

— Не, сър. Напротив, искам да те помоля да слезеш. Ей там пред вас има индианци, които са разрушили релсите.

— Какво казваш? Индианци ли? ’s death^[7]! Сериозно ли говориш?

— Нямам причина да се шегувам.

— Какво искате? — попита ме началникът на влака, който беше слязъл и сега се приближи до мен.

— Мистър Фанинг, той казва, че пред нас имало червенокожи — обясни му машинистът.

— Видяхте ли ги?

— Видях ги и ги подслушах — уверих го аз. — Оглаласи са.

— Най-опасните, каквито може да има. Колко са?

— Около шестдесет.

— Мътните го взели! За годината това е вече третото нападение на влакове, което предприемат тези негодници. Ама здравата ще ги насолим. Откога мечтая да ми се удаде случай да им дадем някой хубав урок. На какво разстояние се намират?

— На около три мили.

— Тогава нека машинистът покрие фара! Червенокожите имат остро зрение. Слушайте, сър, много сме ви задължени, че ни предупредихте. Както виждам от външността ви, вие сте прериен ловец, нали?

— Нещо такова. С мене има още един човек, който остана да наблюдава червенокожите, докато пристигнем.

— Умно сте постъпили… Но я се отдръпнете бе, хора! Не е станало никакво нещастие, ами ни се предлага едно тъй желано развлечение.

От съседния вагон бяха дочули разговора ни и новината се разпространи със светкавична бързина. Всички пътници се втурнаха към нас, заблъскаха се и завикаха един през друг, задавайки безброй въпроси. Но след думите на началника на влака настъпи необходимото спокойствие и ред.

— Пренасяте товар злато и сребро, нали? — попитах аз началника на влака Фанинг.

— Кой ви каза?

— Индианците. Предвожда ги някакъв бял бандит, който иска за себе си скъпоценния метал, а пък всичко останало заедно със скалповете ще бъде за червенокожите.

— Ах, тъй ли? Как ли е научил мерзавецът какво пренасяме?

— Разбрал го е, изглежда, от някакъв чиновник по железниците. Но не мога да ви кажа по какъв начин.

— Все ще го изкопчим от него, ако ни падне жив в ръцете, което много ми се иска да стане. Но я ми кажете името си, сър, та човек поне да знае как да се обръща към вас!

— Моят другар се казва Безухия, а аз…

— Безухия? Behold! Славен юначага, ще свърши работа за десетима! А вашето име?

— В прерията ме наричат Поразяващата ръка.

— Поразяващата ръка, който преди около три месеца бе преследван на север в Монтана от повече от сто сиукси и премина целия Йелоустоун от Сноу Маунтинс до форт Юниън за шест дни със снегоходки?

— Да.

— Сър, неведнъж съм слушал за вас и се радвам…

— Да оставим това, мистър Фанинг, а по-добре вземете някакво решение! — прекъснах началника на влака. — На индианците е известно точното време на пристигането на влака и ако се бавим твърде много, може да заподозрат някакво предателство.

— Прав сте. Тогава нека обсъдим само най-важното. Преди всичко бих искал да знам разположението на червенокожите. Когато се каниш да нападнеш неприятел, трябва да се осведомиш какви предохранителни мерки е взел противникът.

— Говорите като велик пълководец, сър! — усмихнах се аз. — За съжаление не мога да ви дам достатъчно точни сведения. Трябваше да ви предупредя и не биваше да чакам, докато индианците заемаха позициите си за нападение. Ще научим всичко необходимо от моя спътник. Когато ви помолих да вземете решение, с това исках само да разбера дали изобщо имате намерение да ги нападнете.

— Разбира се, че ще ги нападна — отвърна той разпалено. — Мой дълг е веднъж завинаги да накарам тези хорица да загубят апетит за нашите стоки. Вие и вашият другар сте твърде малко срещу шестдесет индианци и не бива да рискувате да…

— Pshaw, сър! — прекъснах го аз. — Ние си знаем какво бива да рискуваме и какво не. В случая не е толкова важен броят на хората, а някои други неща, които човек трябва да има в юмрука и в главата си. Ако в тъмнината на нощта дам двайсет и пет изстрела с карабината си „Хенри“, без да е необходимо да я зареждам, то индианците няма да знаят дали си имат работа с двама, или двайсет души. Слушайте, мъже, кой от вас носи оръжие?

Всъщност въпросът ми беше излишен. Можех да бъда сигурен, че всеки от тези хора носи огнестрелно оръжие. Но началникът на влака показваше с поведението си, че иска да поеме ръководството в свои ръце. Не биваше да допусна подобно нещо, понеже да предвождаш нощно нападение срещу индиански отряд, е начинание, изискващо по-големи качества от онези, които е възможно да притежава един служител на железниците, даже и да е някой предприемчив и смел човек. Хората около мен отговориха в един глас: „Всички!“, а началникът на влака добави:

— Заедно с мен пътуват шестнайсет железопътни работници, които великолепно умеят да боравят със своите ножове и карабини, и двайсет доброволци с назначение форт Скот, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Освен това тук се намират и някои други джентълмени, които сигурно ще си направят удоволствието малко да „посгреят“ тези добри индианци. Хей, хора, кой тръгва с нас?

Всички без изключение, заявиха, че са готови да участвуват, а и да имаше сред тях някой, комуто не достигаше кураж, той все пак проявяваше желание само за да не мине за страхливец. Но от подобни хора, разбира се, нямаше кой знае каква полза. По-добре беше да си останат тук и ето защо аз се обадих:

— Чуйте, мешърс^[8], всички вие сте храбри мъже, но все пак не бива да тръгвате до един. Нали сами разбирате? Тук виждам няколко лейди, които е невъзможно да бъдат оставени без закрила. Даже и след като победим, в което не се съмнявам, не е изключено оттук да минат разпръснати и бягащи индианци и да се нахвърлят върху изоставения влак. Ето защо наложително е да оставим тук като охрана неколцина смели мъже. Нека се обадят онези, които искат да поемат тази длъжност!

И действително осем души проявиха готовност да защитават влака с цената на скъпоценния си живот. Бяха мъжете на споменатите дами и петима други пътници, които създаваха у мен впечатлението, че разбират много повече от цените на железарски стоки, вина, пури и конопено семе, отколкото от правилното боравене с ловджийския нож. Не можех да виня съпрузите заради тяхната въздържаност. Преди всичко те трябваше да изпълнят дълга си към своите жени.

— А и влакът не бива да стои тук без никакъв служител. Кой ще остане? — попитах аз началника на влака.

— Машинистът и огнярят — гласеше отговорът му. — Машинистът може да поеме ръководството над тези храбри джентълмени. Аз тръгвам с вас и ще командувам нашия отряд.

— Както искате, сър! — усмихнах се аз насмешливо. — Сигурно вече често сте се сражавали срещу индианци?

— Не е необходимо — отвърна надуто Фанинг, като махна пренебрежително с ръка. — Тези ямбарикоси^[9] умеят само да връхлитат върху противника си из засада и да го избиват жестоко. Но ако бъдат нападнати, потърсват спасение в бягство. Във всички случаи задачата ни ще е лека.

— Не съм на същото мнение, сър — възразих аз. — Това са оглаласи, най-кръвожадното племе на сиуксите, и ги предвождат прочутите вождове Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— Да не искате да кажете, че би трябвало да се страхувам от тях? Ние сме над четиридесет души и мисля, че цялата работа е твърде проста. Наредих да покрият фара, за да не забележат червенокожите, че съм предупреден. Но сега ще свалим маската. Ще се качите при машиниста и ще го накарате да спре локомотива непосредствено пред повредените релси. Там скачаме на земята и така връхлитаме върху редманите, че от тях няма да оцелее нито един. После поправяме релсите и ще имаме да наваксваме едно закъснение от около час.

— Трябва да призная, че у вас има заложби на добър кавалерийски офицер, за когото не съществува по-голямо удоволствие от прегазването на противника с фронтална атака. Но за това са необходими съвсем други обстоятелства от съществуващите в момента. Ако действително решите да изпълните плана си, ще поведете вашите четиридесет души към сигурна смърт, а аз в никакъв случай няма да участвувам в провеждането на подобно начинание.

— Какво? Не желаете да ни помогнете? — избухна чиновникът. — Страх ли ви е? Или ви е яд, че няма да имате ролята на предводител?

— Да ме е страх ли? Pshaw! Ако наистина сте слушали за мен, тогава думите ви са твърде необмислени, понеже на Олд Шетърхенд лесно може да му се прииска с юмручен удар по главата ви да докаже, че съвсем основателно носи името си. А що се отнася до яда ми, ще ви кажа, че ми е безразлично чия собственост ще бъдат влакът и скалповете ви след един час — ваша или на индианците. Но никой човек няма право над моя скалп, освен мен самия и ще се опитам да си го запазя още известно време. Приятна вечер, мешърз!

Обърнах му гръб. Но началникът на влака ме хвана за ръката.

— Стойте, сър! Така не може! Тук аз поех командването и сте длъжен да ми се подчинявате. Нямам никакво намерение да изоставям влака толкова отдалечен от полесражението, понеже ще трябва да отговарям за всяка загуба. Моят план остава в сила. Ще ни заведете до въпросното място, а ние няма да излизаме от вагоните, преди да сме пристигнали там. Добрият пълководец трябва да има предвид всяка една възможност, а също и възможността да изгуби битката. В такъв случай вагоните ще ни предложат сигурно убежище, откъдето ще можем да се защитаваме докато получим помощ от първия влак, пристигащ от изток. Хора, не съм ли прав?

Всички изказаха съгласието си с Фанинг. Сред тях не се намираше нито един уестман, тъй че те се оставиха да бъдат подведени от привидната целесъобразност на плана на чиновника.

Той беше много доволен от този резултат и ме подкани:

— И тъй, качвайте се, сър!

— Добре! Вие заповядвате и аз изпълнявам!

С един бърз скок се озовах на гърба на моя мустанг, развързан от мен още по време на разговора ни.

— О, не, my dear^[10], исках да кажа на локомотива! — извика чиновникът.

— А пък аз исках на коня, сър — засмях се аз. — Просто мненията ни и тук се различават.

— Заповядвам ви да слезете от седлото!

Накарах коня си да се приближи до него и се наведох над главата му.

— Човече, изглежда, никога досега не си се срещал с някой истински уестман, иначе щеше да разговаряш по друг начин с мене. Бъди тъй добър самият ти да се качиш на локомотива!

При тези думи сграбчих Фанинг с десницата си за дрехите на височината на гърдите и го повдигнах. Едно силно стисване с бедрата приближи мустанга ми до самия локомотив. В следващия миг железничарят пълководец полетя към мястото на машиниста, а аз се отдалечих в галоп.

Звездната светлина бе станала вече толкова силна, че храсталаците не ми пречеха на бързата езда. След малко повече от четвърт час се озовах при Марк.

— Е? — попита ме той, като слязох от коня. — Мислех си, че водиш хора!

Разказах му защо се връщах сам.

— Правилно си постъпил, Чарли, много правилно! — похвали ме той. — Такива железопътни чиновници гледат пренебрежително на хора като нас, понеже нямаме възможност да ходим на фризьор например три пъти дневно. Те ще изпълнят плана си, ама ще има да се чудят и маят, хи-хи-хи-хи!

Докато се смееше почти беззвучно, той направи с ръка движение, напомнящо скалпиране, и после продължи!

— Но ти все още не си ми разказал какво научи при лагера на индианците!

— Предвождат ги Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— А-а! Тогава ще има такава битка, че да ти стане драго на душата.

— Сред тях има някакъв бял, който им е издал, че влакът пренася злато.

— И той иска да го вземе за себе си, а всичко останало, както и скалповете, предоставя на тях, нали?

— Да.

— Не е трудно да се сети човек. Няма съмнение, че е някой бандит. Как му е името?

— Не знам. А няма и никакво значение, понеже този вид хора всеки ден си сменят имената… А ти огледа ли наоколо?

— Да. Индианците се разделиха и заеха позиции от двете страни на линията, приблизително, по средата между повредените релси и конете си, при които забелязах пак двама пазачи. Ами какво ще правим ние, Чарли? Ще помогнем ли на железничарите или ще се разкараме например?

— Марк, наш дълг е да им помогнем. Или може би си на друго мнение?

— Напълно споделям мнението ти. Прав си за дълга, а освен това трябва да помислиш и за ушите ми, които все още далеч не са напълно заплатени. Залагам Тони срещу някоя дървесна жаба, че утре призори край линията ще лежат неколцина мъртви индианци без уши. А сега какво ще предприемем, Чарли?

— Също ще се разделим и ще легнем от двете страни на насипа между червенокожите и конете им.

— Съгласен! Но ето че ми хрумна нова мисъл! Какво ще кажеш за едно стампедо^[11]?

— Хмм! Не би било лошо, ако превъзхождаме противника и можехме да имаме за цел пълното прогонване на индианците. Но в случая не бих дал подобен съвет. Хората от влака няма да постигнат нищо, а ние двамата можем само да задържим червенокожите до пристигането на следващия влак или пък внезапно да ги изплашим и да ги накараме да избягат. И в двата случая ще бъде добре, ако те имат възможността да се махнат оттук. Но отнемем ли им конете, те ще останат в околността. Не си ли чувал още за доброто правило, че при някои обстоятелства човек трябва да строи златни мостове за неприятелите си?

— Досега съм виждал само дървени, каменни и железни мостове. Моите уважения за мнението ти, Чарли, но представяш ли си например какви физиономии ще направят червенокожите, когато поискат да се метнат на седлата, а не намерят нито един кон, просто започват да ме сърбят и двете ръце. И което е най-важното — няма ли да ги изплашим до смърт именно като накараме конете им да връхлетят върху самите тях?

— Прав си. Но по-добре е да изчакаме развитието на нещата.

— Тъй да бъде! Но на всяка цена трябва да се съгласиш с мене в едно!

— В какво?

— Да очистя двамата пазачи. Прав съм, нали?

— Никога не съм бил привърженик на ненужното кръвопролитие, но в случая разбирам, че имаш право — това е една тъжна, но неизбежна самоотбрана. Ако пазачите бъдат убити, конете ще бъдат в наша власт. И тъй, нека първо да отведем нашите собствени животни на сигурно място, а после напред!

Навлязохме с конете на известно разстояние в прерията, където вързах моя кон така, че можеше да прави едва три крачки встрани. Марк постъпи с Тони по същия начин. Колкото и да бе иначе сигурен в нея, в случай на стампедо без тези предпазни мерки бягащите коне много лесно можеха да се насочат към нашите животни и да ги увлекат със себе си.

След това се върнахме, описвайки дъга, която ни отведе зад гърба на индианците. Все още не се забелязваше светлината на локомотива. Или въпреки всичко се бяха намерили противници на плана на началника на влака, или не бяха могли да се решат да продължат веднага без мене.

При конете лесно различих фигурите на двамата пазачи, които поединично обхождаха поляната. Ето че единият от тях се приближи бавно до храста, зад който стояхме ние. Когато той минаваше покрай Марк, ножът на дребосъка проблесна и се заби в сърцето му. Не се чу никакъв звук. Щом се приближи, и другият бе сполетян от същата участ. Който не познава прерията, няма никаква представа с какво страшно ожесточение воюват тук помежду си две раси.

При движението, което направих, за да не бъда принуден да гледам смъртта на втората жертва, погледът ми се спря на някакъв кон, застанал близо до мен. На гърба му имаше удобно испанско седло с големи стремена, каквито обикновено се използват в Средна и Южна Америка, а оглавникът и юздите не бяха сложени по индиански маниер. Дали не беше конят на белия? Приближих се. От двете страни на седлото бяха прикрепени дълбоки и тесни кобури, които претърсих. В тях имаше някакви документи и две торбички, чието съдържание нямах възможност да огледам в момента. Напъхах всичко в джобовете си.

— А по-нататък? — попита ме Марк, държейки в ръка двата томахока на убитите. После ми подаде единия от тях с думите: — Вземи го! Може да ни свърши добра работа.

Последвах подканата му и едва тогава отговорих на неговия въпрос:

— Ще се разделим — ти надясно, а аз наляво. Но чакай, я погледни напред!

— Влакът, наистина е влакът, който идва например с пълна пара! Нека останем още тук, Чарли, за да видим накъде ще заплува тоягата^[12]!

Значи все пак планът на началника на влака бе останал в сила. Мощната светлина на локомотива се приближаваше, но бавно, много бавно, защото трябваше навреме да забележат мястото, където релсите бяха разкъсани. Скоро доловихме грохота на колелата. Той се засилваше все повече и повече и ето че най-сетне влакът спря точно пред разрушената отсечка.

Какъв ли гняв щеше да обхване сега червенокожите, като видеха, че най-важната предпоставка за победата им отпадаше? Може би щяха да се досетят, че железничарите са предупредени. Белите щяха да постъпят в случая най-умно, ако останеха изчаквателно във вагоните. Надявах се да постъпят така, обаче се видях излъган, понеже вратите се отвориха, мъжете наскачаха навън и започнаха нападението. Писано им било незабавно да разберат безумието на подобно начинание. Напредвайки, те се озоваха в силно осветеното от локомотива пространство и се превърнаха във великолепни мишени за индианците, които едва ли биха могли да очакват нещо по-изгодно. Изтрещя залп, след него още един, а после се разнесе такъв ужасен и потресаващ рев, какъвто човек едва ли би могъл да си представи.

Индианците се втурнаха напред с изпразнените пушки в ръка, но намериха само мъртвите и ранените, понеже останалите бели незабавно избягаха, за да се скрият във вагоните. Неколцина от индианците се наведоха, за да вземат скалповете на убитите, обаче бяха принудени да се откажат от това, тъй като от първия вагон започнаха да стрелят по тях.

В този момент най-умното беше локомотивът да даде заден ход, но това не стана. Може би машинистът и огнярят също се бяха скрили в някой от вагоните.

— Сега например ще се започне истинска обсада — обади се Марк.

— Не ми се вярва. Червенокожите знаят, че имат време само до следващия влак, и ще се опитат да атакуват, макар и това да не им е по вкуса.

— Ами ние? В случая е много трудно да се вземе най-правилното решение.

— Едно решение има стойност само тогава, когато се вземе бързо и също тъй внезапно се изпълни. Най-доброто нападателно средство е огънят. Трябва да отидем при конете. Всеки от нас ще опише с коня си широк полукръг, като слиза от седлото на всеки петдесет или шестдесет конски дължини, за да подпалва прерията. Но първо да започнем стампедото, за да попречим на неприятеля да проведе бързо нападение и да го лишим от средството за бягство. Това е най-доброто при сегашните обстоятелства.

— Behold, този план е доста неприятен за тях — каза Марк. — Но нали ще изгорят и вагоните!

— Опазил бог! Вярно е, че не знам дали има натоварени леснозапалими вещества като петрол и катран, но дървото на вагоните е достатъчно здраво, за да устои на огън от запалена трева, а освен това не бива да забравяш единственото средство, което остава на индианците, за да се спасят от опасността да бъдат живи изпечени — запалването на насрещен огън, а то ще стане в непосредствената близост на вагоните. Можеш да бъдеш сигурен. Аз на тяхно място на всяка цена бих се стремил да се добера до релсите под вагоните.

— Добре. Да бъде както предлагаш ти. Но помислил ли си за времето, което ще ни е необходимо докато запалим огън с нашия пункс? Това става бавно. А не бива да правим факли, защото ще ни издадат.

— Добрият прериен ловец трябва да е подготвен за всякакви случаи. За подобни начинания съм се запасил с достатъчно количество кибритени клечки. Ето вземи!

— Браво, Чарли. Да се залавяме със стампедото, а после да вървим при нашите коне?

— Чакай, Марк, току-що ми стана ясно, че съм бил непростимо глупав. Нашите животни изобщо не са ни необходими. Тук има повече от достатъчно. Ще взема ей този кафявия.

— А пък аз червеникавия до него. Напред, режи ласата!

Така и постъпихме, промъквайки се от един кон към друг. После подпалихме храсталака зад животните и се метнахме на седлата. Отначало пламъците се издигнаха само на няколко сантиметра и все още не беше възможно да бъдат забелязани от индианците. Можехме да се залавяме за работа, без да се боим, че светлината им ще ни издаде.

— Къде ще се срещнем пак? — попита Марк.

— По-нагоре по линията, но не пред пламъците, а между огньовете. Ясно ли е?

— Разбира се. И тъй, давай, червени дяволе!

Самото освобождение на конете от ласата ги беше възбудило. Те надушваха вече и близкия пожар. Някои от тях започнаха да се изправят на задните си крака. Всеки миг можеше да се очаква, че ще се втурнат в бяг. Подкарах моя кон вдясно навътре в прерията, галопирайки, описах дъга с радиус приблизително от около една английска миля, като пет пъти скачах на земята, за да подпалвам тревата, и в момента отново се бях озовал близо до железопътния насип, когато ми хрумна, че бяхме допуснали непростима грешка. Бяхме се поддали на мигновено внушение, без да помислим за собствените си животни.

Веднага рязко обърнах коня и препуснах в права линия към мястото, където ги бяхме оставили. Огненият кръг около нас осветяваше сега всеки предмет. Далеч навътре в саваната се чуваше тътен от копитата на бягащите коне. Наблизо проехтяха крясъци на гняв и уплаха, които можеха да излизат само от индиански гърла, а съвсем близо до вагоните на влака, под които се бяха скрили индианците, лумнаха тук-там ниски пламъци. Следователно не се бях излъгал като предположих, че червенокожите ще се опитат да се спасят, запалвайки насрещен огън. Вляво отсреща стоеше мустангът ми заедно с дългокраката Тони, и натам… действително, натам се приближаваше Марк в такъв галоп, че коремът на коня му почти докосваше земята. Очевидно в последния момент и той се беше сетил за непростимия ни пропуск.

Обаче нашите животни бяха забелязани вече и от индианците. Неколцина от тях тичаха право към тях, а двамата най-бързи се намираха само на броени крачки от тях. Затегнах ремъците на пушките, изправих се в седлото и грабнах томахока. Моят кон летеше напред с огромни скокове и аз достигнах целта едновременно с двамата червенокожи. Бяха вождовете.

— Ма-ти-ру, назад! Конете са мои!

Той извърна глава към мен и ме позна.

— Олд Шетърхенд! Умри, куче!

Ма-ти-ру светкавично измъкна ножа си. С един скок се озова на моя кон. Замахна за удар, но томахокът ми така го улучи, че той рухна на земята. Междувременно Ка-во-миен се беше метнал на гърба на моя мустанг, но без да обърне внимание, че конят е спънат.

— Ка-во-миен, преди малко ти говори за мен с белия предател, сега аз ще си поприказвам с теб!

Оглаласът разбра, че е загубен върху вързания кон, и се смъкна бързо на земята, за да изчезне зад храстите. Размахах томахока около главата си, хвърлих го и тежкото оръжие улучи украсената с орлови пера глава на червенокожия така, че и той се строполи. Скочих от коня, грабнах карабината „Хенри“ и я насочих към останалите. Три изстрела повалиха трима неприятели, а после огънят се приближи вече до мен толкова, че не ми остана време да продължа сражението. Прерязах ремъците на моя мустанг и се метнах на гърба му. Кафявият кон беше вече изчезнал.

— Хей, Чарли, давай през онази пролука сред пламъците! — подвикна Марк.

Тъкмо в този момент той се приближи до мен, скочи на гърба на кобилата си направо от червеникавия жребец, който, без да забави ход, продължи да препуска, после се наведе от седлото, за да пререже ремъка на кобилата, и се понесе в галоп заедно с мен към мястото, където пламъците все още не се бяха съединили.

Успяхме да се промъкнем, завихме вляво зад огъня и се спряхме. Намирахме се точно там, където за трети път бях слизал да подпалвам тревата. Земята беше почерняла от пожара, но вече не беше гореща. Тъмна опожарена ивица земя пред нас и зад нас очертаваше моят предишен път. Но от двете страни бушуваше огнено море и разпространяваше такава горещина, която унищожаваше кислорода във въздуха, тъй че беше почти невъзможно да се диша.

Но това мъчително положение се подобри твърде скоро. Колкото по-надалеч отстъпваше огънят, толкова по-свеж ставаше въздухът и след не повече от четвърт час само нейде на хоризонта припламваха пурпурни отблясъци. Обаче около нас прерията се ширеше тъй тъмна и черна, че се виждаше едва на три крачки, понеже пушекът бе закрил звездите.

— Bless me^[13], ама че адски огън беше! — обади се Марк. — Ще се учудя, ако влакът не е пострадал.

— Не ми се вярва. Та нали вагоните са пригодени за подобни случаи, тъй като неведнъж на този или онзи влак се налага да пътува през горски или прерийни пожари.

— А какво ще правим сега, Чарли. Забелязаха ни и вече ще бъдат нащрек.

— И в момента все още ни виждат, защото сме застанали между индианците и светлеещото небе. Трябва да ги накараме да повярват, че се махаме оттук. Може би ни считат за членове на някоя група ловци и ще си помислят, че сега ще бързаме да доведем нашите хора на помощ на нападнатите. Ще тръгнем в галоп на север, после ще свърнем на изток и описвайки дъга, ще се върнем обратно.

— Моето мнение например е съвсем същото и ми се струва, че цялата работа ще свърши тъй, та неколцина червенокожи да загубят ушите си. Твоят томахок например свърши вече добра работа.

— И въпреки всичко двамата индианци не са мъртви! — отвърнах му спокойно.

— Не са ли? Какво искаш да кажеш например?

— Само ги зашеметих с томахока.

— Само ги зашемети? Ти да не си откачил? Само да зашеметиш индианец, когато ти е попаднал тъй удобно под секирата! Пак ще си имаш работа с тях.

— Въпреки всичко си имам причини за моето поведение. Вярвам, че поне една от тях можеш да разбереш.

— Не, нито една, Чарли. Предполагам, че са били двамата вождове, а тъкмо те не бива да бъдат щадени.

— Някога бях техен пленник. Имаха възможност да ме убият, но не го сториха. Нямаше как — възнаградих милосърдието им с неблагодарност, като избягах от тях. Ето защо преди малко вложих в удара си и хвърлянето на томахока само половината си сила.

— Не ми се сърди, Чарли, но това е била например потресаваща глупост от твоя страна. Е, да, де тези типове да се покажеха поне благодарни! Обаче те най-много да рекат, че Поразяващата ръка не е имал достатъчно сила в десницата си, за да обработи кратуната на един червенокож както му се полага. Но надявам се, поне огънят да е поправил твоята грешка.

По време на този разговор ние се носехме един до друг в галоп през прерията. Старата кобила на Марк работеше с дългите си крака тъй усърдно, че не изоставаше от моя мустанг, и наистина бяха изминали само броени минути, когато отново се добрахме до линията, и то на такова място, което отстоеше може би на около миля източно от спрелия влак. Тук вързахме конете и се запромъквахме покрай релсите към мястото на нападението.

Въздухът беше изпълнен със силната миризма на изгоряло, а необятната равнина бе покрита с фина пепел. Лекият ветрец повдигаше пепелта и я вкарваше в дихателните ни органи, тъй че беше много трудно да потиснем надигащата се кашлица, която можеше да ни издаде. Фарът на локомотива се виждаше ясно. Не се забелязваха никакви червенокожи нито от едната, нито от другата страна на железопътния насип. Приближихме се пълзешком. Вгледах се по-внимателно и ето ти на, беше станало каквото бях предполагал — те лежаха все още там, където се бяха изпокрили от огъня — под вагоните. Вероятно не се решаваха да се измъкнат оттам, за да не се изложат на куршумите на белите.

В този миг ми хрумна една идея. Изпълнението й беше трудно, но сигурно щеше да има поразителен ефект.

— Марк, върни се при конете, за да не ги отмъкнат индианците! — подканих приятеля си.

— Pshaw! — обади се той. — Те са радостни, че са си намерили сигурно убежище.

— Но аз ще ги прогоня оттам.

— С карабината „Хенри“?

— Не.

Обясних му плана си и той кимна доволно.

— Well, Чарли, дошла ти е много правилна мисъл, още повече като ме уверяваш, че си запознат с чарковете на този локомотив. Само гледай бързо да се метнеш горе, та по време на скока ти да не те перне някой куршум! Аз например ще бъда налице с конете в най-подходящия момент… хи-хи-хи-хи, после ще се втурнем сред тях като бизон сред койоти!

Безухия се оттегли назад. Аз обаче продължих да пълзя, прилепен плътно до земята, с нож между зъбите, за да бъда готов за отбрана, в случай, че бъда изненадан. По този начин незабелязано достигнах мястото, където горе на насипа бе спрял локомотивът. Големите колела и моята ниска позиция ми пречеха да видя дали и под локомотива имаше индианци. Запълзях нагоре по насипа, а после с два бързи скока се метнах на „Огнения кон“.

Под мене проехтя силен вик. Сложих ръце на лостовете и в следващия миг влакът потегли назад. Разнесоха се викове на болка и уплаха от много гърла. След като изминах около тридесетина метра, дадох контрапара.

— Куче! — чу се вик съвсем наблизо и някаква човешка фигура с нож в ръка се опита да се метне горе при мен.

Беше белият. Един здрав ритник в гърдите отново го запрати на земята.

— Насам, Чарли! — долових в момента виковете на Марк. — Бързо, бързо!

Вляво от мен изникна Безухия на своята Тони, хванал в ръка юздата на моя кон, докато с другата ръка се отбраняваше срещу двама червенокожи. Пред мен пък бягаха индианците, които не бяха наранени от колелата, и то в посоката, където преди бяха стояли конете им. Разбира се, те не можеха и да се надяват, че въпреки огъня животните все още щяха да са на същото място.

Спрях машината, скочих на земята и се втурнах към Марк. Двамата индианци, с които се бе счепкал моят спътник, ме бяха забелязали след виковете му. Избягаха. Метнах се на моя мустанг и скоро се озовахме сред най-гъстите редици на бягащите неприятели. Това не беше чак толкова опасна постъпка, както може би ще се стори на пръв поглед. Индианците бяха обзети от неописуем ужас, а пък щом забелязаха, че и конете им са изчезнали, се пръснаха във всички посоки като стадо плашлив дивеч, сред което се е врязала хайка ловджийски кучета.

В този миг долових силния вик на Марк.

— Damn it! Това е Фред Морган! Хей, сатана, на ти на тебе!

Погледнах натам и на фона на отблясъците от пожара, на линията на хоризонта забелязах как Безухия замахна, за да нанесе страшен удар, обаче не улучи, понеже противникът му мигновено се наведе и после потъна в бягащата тълпа.

Марк пришпори кобилата си и я накара да направи мощен скок, с който се озова сред бегълците. По-нататък не успях да проследя тази сцена, понеже пред мен се изпречиха няколко червенокожи, които ми отвориха доста работа, преди отново да обърнат гръб.

Не ги преследвах. Достатъчно много кръв се беше проляла и можех да бъда сигурен, че след този урок на индианците и през ум няма да им мине да се върнат. Колкото бе възможно по-силно имитирах воя на койота, за да дам сигнал на Марк да се откаже от преследването, което нямаше да му донесе друго освен опасности. После подкарах бавно коня си към влака.

Пътниците и работниците бяха слезли и докато машинистът изпускаше парата, търсеха убитите и ранените. Началникът на влака стоеше наблизо и ругаеше. Щом ме забеляза, той се нахвърли като бесен върху мен:

— Откъде ти мина през ума да пипаш локомотива и да ни прогонваш червенокожите, които, нямаше накъде да мърдат и можехме да ги унищожим до крак?

— По-полека, по-полека, човече! — махнах с ръка. — Радвай се, че си отидоха, защото много лесно можеше да стане тъй, че не те, ами вие да нямаше накъде да мърдате. Ти забърка вече достатъчно голяма каша!

— Кой подпали прерията? — попита кратко чиновникът.

— Аз.

— Луд ли си? А посегна й на мен. Знаеш ли, че мога да те задържа и да те предам на Court of justice^[14]?

— Не, не го знам, но с удоволствие ти разрешавам да свалиш от коня Поразяващата ръка, да го затвориш в някой вагон и после да го предадеш на съда. Любопитен съм да видя как ли ще я свършиш тази работа.

Изглежда, че Фанинг изпадна в известно затруднение.

— Не взимай дословно думите ми, сър! Вярно е, че ти ни погоди глупав номер, но аз ти прощавам.

— Благодаря, мистър Фанинг! Сърцето на човек се стопля тъй много от благодатно чувство, когато силните на тази земя проявяват похвална склонност към милост и снизхождение. Ами сега какво ще правите?

— Какво друго, освен да наредя да поправят релсите и да продължа пътуването! Или трябва да очакваме второ нападение?

— Не ми се вярва, сър. Твоят план за бойни действия бе тъй отлично замислен и проведен, че несъмнено на червенокожите ще им мине всякакво желание да се върнат.

— Да не би да искаш да ми се подиграваш, сър? Няма да позволя подобно нещо. Нямам никаква вина, че бяха толкова многобройни и тъй добре подготвени за нашето нападение.

— Нали ви го казах. Оглаласите отлично владеят оръжията си. Я погледни! От твоите шестнадесет работници и двадесет доброволци са убити не по-малко от девет. Аз не нося отговорността за това. А като си помислиш, че само ние двамата, моят приятел и аз, обърнахме в бяг целия отряд червенокожи, можеш горе-долу да си представиш как щяха да се развият събитията, ако ме беше послушал.

Изглежда, Фанинг имаше голямо желание да ми противоречи. Но се бяха приближили и други хора, които ми дадоха право, и той попита твърде малодушно:

— Ще останеш ли тук, докато потеглим?

— Разбира се. Истинският уестман никога не върши работите наполовина. Залавяйте се на работа! Запалете няколко огъня, за да ви светят — наоколо има достатъчно много храсталаци, — и поставете няколко часови, макар че никак не е вероятно редманите отново да се върнат!

— Няма ли да поемеш тази задача, сър?

— Коя?

— Грижата за постовете.

— Нямам такова намерение. Достатъчно направих за теб, а ме очакват и други изморителни дни и нощи, докато ти отиваш към места, където ще можеш да си отпочинеш. Твоето познание по военно изкуство ще ти подскаже по какъв начин трябва да подредиш постовете.

— Но ние нямаме толкова остро зрение и трениран слух като тебе!

— Понапрегни си твоите, сър, понапрегни ги! После ще чуваш и ще виждаш също тъй добре, както и аз. Веднага ще ти дам доказателство за това. Хей, хора, я пазете тишина и се ослушайте ей там наляво! Чувате ли нещо?

— Да — отговориха. — Приближава се някакъв конник. Сигурно е червенокож!

— Pshaw! Наистина ли мислите, че един индианец ще се приближи с такава шумна езда, ако иска да ви нападне? Това е моят спътник и горещо ви препоръчвам да го посрещнете учтиво. Безухия не разбира от шега.

Наистина беше Марк, който препускаше насам, и слезе от своята Тони с такова изражение, сякаш искаше да унищожи целия свят.

— Чу ли моя сигнал? — попитах го аз.

Той само кимна и се обърна към началника на влака.

— Ти ли си човекът, който може да измисля такива чудесни бойни планове?

— Да — потвърди Фанинг тъй безобидно, че аз трябваше да положа усилия да не се разсмея.

— Well, сър, тогава да ти изкажа похвалата си, понеже моята стара кобила Тони има повече акъл в главата от тебе. Но от теб все пак може да стане нещо. Обаче гледай някой път да не те изберат за президент! Чакай тук, Тони, веднага се връщам!

Добрият железничар остана толкова смаян, че явно не знаеше какво да каже. Но дори и да беше намерил някакви думи, нямаше да има към кого да ги отправи, понеже Безухия бе изчезнал в тъмнината на нощта. Размислих се какво ли е могло да накара моя Марк да изпадне в толкова лошо настроение и изводът, до който достигнах, беше, че единствената причина трябваше да се търси в срещата му с онзи Фред Морган. Във всеки случай той не беше никой друг, освен белия бандит, когото бях свалил с ритник от локомотива. Досещах се накъде се беше отправил Марк. Час по-скоро се канех и аз да сторя същото, но досега не бях намерил необходимото време. След няколко минути Марк се завърна. Междувременно се бях разположил на земята и на светлината на лумналите огньове наблюдавах приготовленията за възстановяването на релсовия път. Марк седна до мен. Физиономията му не беше станала по-дружелюбна, а напротив — изразяваше даже още по-силен гняв.

— Е? — попитах го аз.

— Какво „е“! — скастри ме той.

— Мъртви ли са?

— Мъртви ли? Смешно! Как може да умъртвиш индиански вождове, като ги почешеш по главите, за да не ги сърби? Знаеш ли какво казах преди малко на началника на влака?

— Какво?

— Че Тони има повече акъл в главата си от него.

— И какво от това?

— Ами можеш сам да се досетиш! Например Тони щеше да претрепе напълно Ка-во-миен и Ма-ти-ру, а не наполовина. Сега и двамата са изчезнали.

— Радвам се!

— Радваш ли се? Слушай, мисля, че е страшно жалко да оставиш двама такива негодници да избягат, и то след като скалповете им са ти били вече в ръцете!

— Марк, споменах ти моите съображения, тъй че стига си ругал! Я по-добре ми кажи какво ти развали настроението толкова много.

— Well, тъкмо това се канех да направя. Знаеш ли кого срещнах?

— Фред Морган.

— Egad^[15]! Кой ти каза?

— Ти извика името му достатъчно силно, щом го позна.

— Тъй! Не си спомням. Познай кой е този тип!

Този въпрос и възбуденото поведение на стария ловец ме наведоха на една мисъл.

— Да не би да е убиецът на твоята жена и дете?

— Да, точно той!

Аз подскочих.

— Невероятно! И не го ли спипа?

— Измъкна ми се мерзавецът. Офейка подлецът вдън гори тилилейски! О, от гняв ми идва просто да си откъсна ушите, стига да ги имах все още!

— Но аз видях как бързо го последва с коня си сред индианците!

— Нищо не помогна. Не го зърнах повече. Може би се е хвърлил на земята и аз съм преминал с кобилата покрай него. Но ще ми падне в ръцете! Трябва да го намеря! Конете избягаха, тъй че ще можем да се ориентираме по отпечатъците от човешките стъпки.

— Трудна работа. Вярно, че следите от някой бял се различават твърде добре от дирите на червенокожия, но дали навсякъде ще има такъв терен, който изобщо да позволи различаването на човешки стъпки?

— Прав си, Чарли. Но какво друго да направя?

Бръкнах в джоба си и извадих двете торбички и книжата, намерени от мен в седлото на коня на белия.

— Може би тук ще открием някаква опорна точка — казах аз.

С тези думи отворих торбичките. Съвсем близо до нас гореше един от огньовете. Светлината му падна върху съдържанието им и в същия миг нададох вик на изненада.

— Камъни, истински скъпоценни камъни, диаманти! Марк, в ръцете си държа цяло богатство!

Откъде ли беше взел този бандит скъпоценните камъни и по какви ли пътища бяха попаднали заедно с него в дивата савана? Едно бе сигурно, едва ли се беше сдобил с тях по законен начин и мое задължение бе да издиря истинския им собственик.

— Диаманти! ’s death! — възкликна моят спътник. — В торбичките, които измъкна от кобурите на испанското седло на онзи кон? Я ми ги покажи! Аз например през целия си живот не съм имал щастието да държа в ръцете си толкова скъпоценни земни късчета.

Подадох му ги.

— Бразилски са — казах аз. — Ето, погледни ги!

— Хмм, колко странни същества са хората! Та това са само камъчета, дори не е някой истински хубав метал. Нали, Чарли?

— Въглерод, Марк, само въглерод!

— Въглерод или въглища — все ми е едно! За всички тези джунджурии не бих си дал доброто старо пушкало. Какво ще го правиш този боклук?

— Ще го предам на законния му собственик.

— Ами кой е той?

— Не знам, но навярно ще разбера, понеже такава чувствителна загуба не се понася тихомълком, ами се разгласява чрез всички вестници.

— Хи-хи-хи-хи! Тогава ще трябва утре да си купим някои вестник. Нали, Чарли?

— Може би няма да е необходимо. Възможно е да намерим някакво разяснение в тези книжа.

— В такъв случай ги прегледай например веднага!

Така и направих. Намерих две много хубави карти на Съединените щати и едно писмо без плик. То гласеше:

Дата…

Галвестън

 

Скъпи татко!

Имам нужда от теб. Ела колкото е възможно по-бързо, незабавно; независимо от това, дали ти се е удал ударът с диамантите, или не! Във всички случаи ще станем богати. В средата на март ще ме намериш в Сиера Бланка, и то там, където Рио Пеняско се влива в Рио Пекос. Останалото ще научиш устно.

Твой Патрик

Датата над „Галвестън“ беше откъсната. Следователно не можеше да се определи кога беше писано писмото. Но така или иначе то бе много важно за мен. Посочваше ми, че Сиера Бланка е истинската цел на Морган, докато самият Морган бе метнал индианските вождове, че ще се срещне със сина си в Мексико.

Прочетох на Марк тези редове.

— Behold! — каза той, щом свърших. — Вярно е, защото синът на Морган се казва например не как да е, ами Патрик, и тъкмо тези двамата ми липсват от моите десетима, които трябваше да очистя. Но я ми кажи кой приток на Рио Пекос се споменаваше?

— Рио Пеняско.

— Знаеш ли го?

— Горе-долу.

— Тогава ти си човекът, който ми трябва. Искахме да отидем в Тексас и Мексико, но между другото ще можем да се поотбием малко по-надясно. Всъщност исках да отида там само защото например си мислех, че там ще открия моите хора. Но тъй като те са толкова любезни да ни кажат на кое друго място да ги търсим, бих бил цял глупак, ако ги лиша от възможността да видят Безухия с неговата Тони. Ще дойдеш ли с мен, ако утре призори не намерим никаква следа от Фред Морган?

— Разбира се. Той ми трябва и на мен, понеже от него най-сигурно мога да разбера, чии са тези скъпоценни камъни.

— Тогава прибери пак всички тези неща! Идеята ти да ги вземеш беше добра. А сега нека да видим какво правят железничарите!

Началникът на влака бе последвал съвета ми и беше поставил часови. Със съвместни усилия работниците и железничарите поправяха повредените релси. Някои от пътниците стояха наоколо и гледаха, други пък се занимаваха с труповете на убитите или поглеждаха към нас двамата, без да посмеят да смутят разговора ни. В момента, когато се изправихме, неколцина от тях се приближиха, за да ни изкажат благодарността си за нашата намеса. Те бяха по-разбрани хора от началника на влака и ни попитаха дали биха могли да дадат израз на благодарността си под формата на някакъв подарък. Помолих ги да ни разрешат да купим от тях барут, олово, тютюн, хляб и кибрит, в случай че разполагат с тези неща. Веднага всеки от тях извади нещо от своите запаси, тъй че се снабдихме с предостатъчно големи количества от желаните стоки. Не успях да накарам тези хора да приемат каквито и да било пари — отказът им бе категоричен.

Така измина краткото време, необходимо за поправката. Инструментите бяха прибрани, началникът на влака се приближи до нас и ни попита:

— Мешърз, няма ли да се качите и вие? С удоволствие ще ви взема с нас, докъдето ви се пътува.

— Благодаря, сър! Оставаме тук — отказах му аз.

— Както искате. Ще трябва да докладвам за днешните събития и няма да забравя да отдам полагаемата ви се чест. Несъмнено няма да закъснее някое възнаграждение.

— Много мило от твоя страна, но няма да имаме полза, понеже няма да останем в тази страна.

— Тогава още един въпрос: кому принадлежат оръжията, които пленихме тук?

— Според закона на саваната цялото имущество на победения принадлежи на победителя.

— Ние победихме, следователно имаме право да вземем от индианците всичко, каквото носят по себе си. Хора, прибирайте! Та нали всеки от нас трябва да притежава по някакъв спомен от днешната битка!

В този момент до него се приближи Марк.

— Сър, ще ни покажеш ли индианеца, когото ти си победил или убил?

Фанинг го погледна с известно смайване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си убил някого, можеш да вземеш неговите лични вещи, но иначе не!

— Марк, не им разваляй удоволствието — обърнах се към моя спътник, — ние нямаме никаква нужда от тези предмети.

— Щом мислиш така, нямам нищо против. Но не се докосвайте до скалповете им!

— Вземете също и убития кантонер, който лежи ей там! — добавих аз. — Това е ваш дълг!

Нямаше как да не изпълнят това желание. Взеха на мъртвите индианци оръжията и другите лични вещи. После натовариха мъртвите бели в един вагон, последва кратко сбогуване и влакът тръгна. Известно време все още долавяхме отслабващия грохот на колелата му, след това отново останахме сами сред необятната притихнала савана.

— Ами сега, Чарли? — попита Марк.

— Ще спим.

— Не мислиш ли, че индианците ще се върнат, след като тези храбреци си отидоха?

— Ако не веднага, все пак по-късно ще се появят, най-малкото за да погребат своите мъртъвци.

— А освен това например бих се учудил, ако Фред Морган не се върне поне да се опита да си намери коня и скъпоценните камъни.

— Възможно, ала не е вероятно. Кой ще ти търси кон, побягнал от пожар? А на всичко отгоре нали знае, че освен железничарите тук има и други хора, пред които не трябва да се мярка, ако не иска да се изложи на най-голяма опасност.

— Морган ме позна също тъй добре, както и аз него, и страшно бих се учудил, ако не изпитва желанието да ми тегли куршума или да ме наръга с нож.

— Ще трябва да изчакаме. Поне засега сме в безопасност. Въпреки всичко можем да се отдалечим от линията на по-голямо разстояние, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои.

— Добре! И тъй — напред!

Джорокс се метна на коня си. Аз се качих на моя мустанг и изминахме около една английска миля в северна посока. После спряхме. Аз спънах мустанга си, Марк пусна Тони да пасе, а след това се завихме с одеялата си.

Бях действително много изморен и скоро заспах. След време на сън ми се стори, като че ли долових шума от преминаването на влака от изток на запад, но не се събудих напълно и отново се унесох.

Когато отворих очи и се измъкнах от одеялото, бе още ранно утро, но въпреки това Марк седеше вече пред мен и с наслаждение пушеше една от пурите, които бяхме получили вчера вечерта.

— Good morning^[16], Чарли! Наистина има разлика между този тютюн и твоя патент, по който изработваш пурите си ей там под седлото. Вземи си и ти една, а после да се залавяме на работа! Ще трябва да отложим закуската, докато намерим вода.

— Стига само скоро да се натъкнем на вода. Би било много хубаво и за нашите животни, които и без това нямат достатъчно храна. Впрочем мога да си пуша пурата и на коня.

След тези думи аз си запалих една пура и развързах мустанга си.

— Как ще яздим? — попита Марк.

— Оттук до мястото, където беше спрял влакът, ще яздим, описвайки спирала. По такъв начин няма да ни се изплъзне никаква следа.

— Но няма да сме един до друг, нали?

— Не. Ще оставим достатъчно разстояние между нас. Напред!

След пожара във фината пепел от изгорялата трева краката на бягащите оглаласи сигурно бяха оставили ясни следи и тогава дирята е била съвсем лесна за разчитане. Но през нощта вятърът тъй беше разнесъл пепелта, че сега не си личеше абсолютно нищо. Така че ние се добрахме до целта си без никакъв успех.

— Забеляза ли нещо, Чарли? — осведоми се Марк.

— Не.

— Аз също. По дяволите този вятър, дето се появява тогава, когато например никому не трябва! Ако не беше намерил писмото, наистина нямаше да знаем какво да правим.

— Да тръгваме към Рио Пекос!

— Well! Но нека преди туй покажа на червенокожите на кого дължат вчерашното удоволствие.

Докато аз слязох от коня и се излегнах на насипа, Безухия се залови със своята работа, в която нямах желание да участвувам, и не след дълго мъртвите индианци лежаха един до друг с отрязани уши в ръцете.

— А сега да тръгваме! — каза Марк. — До най-близкия поток ни очаква продължителна езда и аз съм любопитен кой ще я понесе по-добре — твоят мустанг или моята стара Тони.

— Твоят кон има малко по-лек товар от моя.

— Е да, Чарли, ще носи по-малко човешко месо, но затова пък повече акъл. Слушай, приятелю, нямам никаква вина, че този Фред Морган офейка. Но че ти не пречука както трябва двамата вождове, ще ти простя например едва тогава, когато ми помогнеш да заловя двамата Морган!