Карл Май
Винету III (7)

7.
В лагера на команчите

Гората ни съпътстваше не само докато слизахме по планинските склонове, а и по продължение на реката и донякъде навътре в прерията. Край някакъв поток, който се вливаше в Пекос, се натъкнахме отново на следите на команчите. Бяха оставени вероятно още вчера по обед, а малко по-нататък, край друг поток, червенокожите бяха спирали да си почиват, навярно изчаквайки да попремине голямата жега по пладне.

Аз реших и ние да си отдъхнем малко, обаче избрах такова място, което не се намираше съвсем близо до реката, а бе разположено по-навътре в храсталаците и ни предлагаше по-сигурно прикритие, отколкото добра видимост. Много скоро тази предохранителна мярка доказа своята полза. Едва бях седнал на земята заедно с Ма-рам, и ето че се зададе Цезар, който имаше намерение да се изкъпе заедно с коня си в реката. Той извика:

— Масса, о, о, конник идват… един, два, пет, шест ездач. Офейква, масса, или пречукат ездач?

Затичах се към края на храсталака и наистина забелязах шест коня, които препускаха към нас нагоре по реката, разделени в две групи по три коня. Двата последни коня от всяка група бяха натоварени с някакъв багаж и само на първите животни се намираше по един ездач. Следователно си имахме работа само с двама неприятели, в случай че изобщо бяха неприятели, тъй като въпреки голямото разстояние успях да различа, че не бяха индианци, а бели.

Но зад тях бясно препускаха пет човешки фигури, които не можеха да бъдат нищо друго, освен червенокожи и най-много след пет минути щяха да застигнат двамата бегълци. Явно, че в случая ставаше въпрос за преследване и за да разбера какво трябваше да предприема, аз взех далекогледа в ръка.

— Zounds! — изтръгна се неволно от устата ми, понеже първият от ездачите беше Фред Морган, а другият неговият син Патрик.

Реших да ги заловя живи, приготвих се за стрелба и зачаках. Те се изкачваха покрай самата река, а индианците ги следваха на по-малко от петстотин метра. Вече можех да доловя пръхтенето на конете им. Ето че се изравниха с нас и само след миг щяха да ни отминат. Натиснах спусъка два пъти. Бях се прицелил внимателно в главите на двете ездитни животни. Те рухнаха на земята. Товарните животни бяха вързани за тях и изплашени от изстрелите, се опитаха да се освободят. Ездачите бяха изхвърлени от седлата надалеч. Понечих да се хвърля върху тях.

— О-о-и-и-иии! — проехтя в този миг бойният вик на бързо приближаващите се червенокожи, към който започна да приглася и Ма-рам. За миг се видях обкръжен. Три томахока и два ножа проблеснаха над главата ми.

— Ча! — извика Ма-рам, протягайки закрилящо ръка. — Този бледолик е приятел на Ма-рам.

Те ме оставиха на мира, обаче последиците от нападението им не можеха вече да се променят. Двамата изхвърлени на земята ездачи намериха време да се изправят на крака и да избягат в храсталаците, а конете, подплашени от страхотния рев на индианците, започнаха като обезумели да се изправят на задните си крака, разкъсаха ремъците и паднаха в реката. Още от самото начало бях разпознал в тях нашите четири товарни животни. Те бяха тежко натоварени и затова при падането си в реката веднага потънаха.

Четирима от индианците препуснаха подир бегълците. Петия задържах.

— Нека моят червенокож брат ми каже защо воините на команчите преследват своите бели приятели!

— Белите мъже са като змиите. Езиците им са раздвоени. През нощта убиха нашия пост и избягаха със своите съкровища.

— Със златото?

— Взеха метала и много вълшебни хартийки, които бяха в кожата.

Той ни заряза и се втурна подир своите другари. Значи, двамата Морган са се обезпокоили, че команчите няма да им оставят току-така всички богатства, и тайно бяха офейкали. Под „вълшебни хартийки“ трябваше да разбирам ценните книжа и банкнотите, които се бяхме опитали да им отнемем. Точно там, където конете паднаха във водата, реката правеше завой и образуваше водовъртеж, който не ни оставяше никаква надежда да си възвърнем каквото и да било от богатствата, погълнати от водната стихия. Deadly dust, смъртоносен прах!

Какво трябваше да направим сега? Тревогата ми за съдбата на моите приятели беше по-силна от желанието да заловя двамата престъпници. Впрочем петимата команчи бяха по петите на двамата Моргановци. Можехме да им предоставим преследването най-спокойно.

— Защо моят бял брат стреля по конете, а не по ездачите? — попита Ма-рам. — Поразяващата ръка не се ли е учил да се цели?

— А защо Поразяващата ръка не уби Ма-рам, команча, над чиито гърди се беше вече издигнал ножът? Той уби конете, понеже искаше да говори с ездачите.

— Той ще говори с тях, защото ще ги преследва заедно със своите червенокожи братя!

За малко щях да се изсмея на усилията на индианеца да забави колкото се можеше повече преследването на неговите хора, пленили моите приятели.

— Той няма да ги преследва. Воините на команчите са умни и храбри. Те ще заловят злите бледолики и ще ги отведат в своите вигвами. Нека Ма-рам се качи на коня си и ме последва!

Тази случка ми отне всяко желание за почивка, а към това се прибавяше и едно друго съображение, което нямаше как да не се натрапи в съзнанието ми. Тринадесет ездачи придружаваха нашите приятели. Но от това число трябваше вече да се извадят двамата Моргановци, петимата команчи и убитият постови, в резултат на което излизаше, че сега ги надзираваха само петима индианци. При тези обстоятелства освобождаването им ставаше значително по-лесно.

И тъй, накарах конете да препуснат по-бързо отпреди. До свечеряване изминахме толкова значително разстояние, че когато внимателно огледах дирята, се убедих в следното: малкият отряд бе минал оттук едва по обед. Бягството на Фред и Патрик Морган, убийството на поста, както и предположението, че никой не ги преследва, бяха намалили бързината на команчите.

Въпреки че Ма-рам настойчиво се оглеждаше за някакво място, подходящо за почивка, все пак се видя принуден да ме следва още почти четири английски мили, докато стана толкова тъмно, че просто повече не беше възможно да се различават следите. Чак тогава дадох нареждане за слизане от конете. И едва бе започнало да се зазорява, когато отново потеглихме на път.

Дирята се отдели вече от реката и навлезе навътре в саваната, продължавайки все на юг. От време на време се натъквахме на отъпкани от бизоните „пътища“, които използвахме и ние. Всеки път, когато внимателно оглеждах дирята, забелязвах, че непрекъснато се приближаваме до преследваните. Вече бях започнал да се надявам, че ще ги догоним нейде по обед, но само няколко секунди бяха достатъчни, за да се разочаровам, и то когато стигнахме до едно място, изпотъпкано от множество конски копита. Оттук нататък на юг водеха следи, оставени поне от четиридесет коня.

— Уф! — възкликна Ма-рам.

Той не каза нищо друго обаче, докато чертите на лицето му останаха неподвижни, очите му заблестяха от удоволствие. И аз го разбирах много добре. Пазачите на нашите спътници се бяха натъкнали на отряд команчи, под чиято закрила бързаха към своите вигвами.

— Колко път има още до лагера на команчите — попитах индианеца.

— Ракуросите нямат лагер. Те са построили село в саваната, което е по-голямо от градовете на бледоликите — гласеше отговорът. — Ако моят бял брат язди бързо, ще го достигне, преди още слънцето да се е скрило зад високата трева.

По обед направихме кратка почивка и действително привечер на хоризонта се появиха няколко тъмни линии. С помощта на бинокъла различих, че това са дълги редици от шатри.

Команчите бяха построили тук значително по големината си селище, и то несъмнено заради предстоящия лов на бизони. Успяхме да се приближим доста до лагера им, без да срещнем нито един индианец. Изглежда, че пристигането на пленниците твърде силно бе привлякло вниманието на всички.

Дръпнах поводите на моя кон.

— Пред нас са вигвамите на команчите, нали? — попитах аз.

— Да, те са — потвърди Ма-рам.

— А дали То-кай-хун, великият вожд, е там?

— Бащата на Ма-рам е винаги при своите воини.

— Ще отиде ли моят червенокож брат при него, за да му каже, че Олд Шетърхенд ще го посети?

Той ме погледна малко изненадано.

— Не се ли страхува Олд Шетърхенд от толкова много неприятели? Той убива бизона и сивата мечка, но не може да убие команчите, които са тъй многобройни като дърветата на гората.

— Олд Шетърхенд не иска да убива своите червенокожи братя. Той не се бои нито от сиуксите и кайовите, нито от апачите и команчите, понеже е приятел на всички храбри воини и изпраща куршумите си само срещу злите хора и предателите. Той ще чака тук. Нека моят брат отиде при То-кай-хун!

— Но нали Ма-рам е пленник на бледоликия? Ако Олд Шетърхенд го изгуби?

— Ма-рам не е вече мой пленник. Той пи заедно с мен дима на мира. Сега е свободен.

— Уф!

Едновременно с това възклицание той смуши с пети хълбоците на жребеца си и препусна в галоп. Аз и Цезар слязохме на земята. Седнахме и оставихме конете да пасат. Добрият негър имаше страшно загрижена физиономия.

— Масса, какво ще правят индиън с беден Цезар, кога масса вземат Цезар със себе отидат при индиън?

— Ще изчакаме и ще видим.

— Изчаквам съм лош, зъл, нехубав работа. Нима трябва Цезар изчакват, докат индиън изпекат Цезар на кол?

— Може би цялата работа няма да е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали, ако искаме да спасим твоя масса Бърнард, трябва да отидем при команчите.

— О-о, а-а, да, Цезар спасят добър масса Бърн! Ще се остави пекат него и варят и изядат, само индиън да освободи масса Бърн!

Чернокожият оповести вземането на това героично решение с такава гримаса, която сигурно би отнела на индианците всяко желание да се нагостят с него. После той си взе едно парче сушено месо, за да се наслади поне още малко на житейските радости преди своята мъченическа смърт.

Не стана нужда да чакаме дълго резултата от съобщението за нашето пристигане. След известно време към нас се отправи внушителна група ездачи, която се разпръсна, образува широк кръг и ни обгради отвсякъде. А после с крясъци и размахване на оръжията този кръг се понесе в галоп към нас и внезапно се стесни толкова, че изглеждаше сякаш индианците искаха да ни прегазят с конете си. И действително, четирима вождове се отделиха от останалите, насочиха се в пълен галоп право към нас и ни прескочиха. Цезар падна по гръб на земята, но аз останах спокойно седнал, без да помръдна главата си нито на сантиметър наляво или надясно.

— О, а, индиън убият с коне Цезар и масса! — закрещя негърът, като предпазливо повдигна глава, за да огледа какво беше положението.

— Нямат подобно намерение — обясних му аз. — Искат само да изпитат нашата смелост.

— Изпитат? О-о, нека само индиън дойдат, Цезар имат смелост, съвсем много голям смелост!

Той отново седна, придавайки на лицето си най-страшния възможен израз, и то тъкмо навреме, понеже вождовете бяха скочили от конете си и се приближаваха към нас. Най-възрастният от тях заговори:

— Защо не става белият човек, когато при него идват вождовете на команчите?

— Защото така иска да им покаже, че са му добре дошли — отвърнах аз. — Нека моите червенокожи братя седнат до мен!

— Вождовете на команчите седят само до някой друг вожд. А къде са вигвамите и воините на белия човек?

Десницата ми хвана дръжката на ловджийския нож.

— Един вожд трябва да бъде силен и смел. Ако червенокожите мъже не вярват, че съм вожд, тогава нека се бият с мен. Така ще разберат дали им казвам истината.

— Какво име има бледоликият?

— Червенокожите и белите воини и ловци ме наричат Поразяващата ръка.

— Сигурно белият човек сам си е дал това име!

— Ако воините на команчите искат да се бият с мен, могат да вземат томахока и ножа си. Аз обаче ще си служа само с юмрука. Хау!

— Белият човек изрича горди думи. Ще има възможност да ни покаже хвали ли се, или не. Нека се качи на коня си и дойде с воините на ракуросите!

— Ще изпушат ли команчите с мен калюмета?

— Те ще се посъветват дали имат това право.

— Имат го, понеже идвам при тях с миролюбиви намерения.

Метнах се на седлото. Цезар също се покатери, макар и с мъка, на своя опърничав кон. Никой не му обръщаше каквото и да било внимание. Индианците гледат на чернокожата раса още по-отвисоко, отколкото белите. Аз обаче бях заобиколен от вождовете и се понесохме в бесен галоп към селото. Навлязохме в него и препуснахме по „главната улица“, докато достигнахме до една голяма шатра, където вождовете спряха конете и скочиха на земята. Последвах примера им.

Цезар не се виждаше никъде. Аз бях заобиколен от всички воини, които бяха излезли от селото, за да ме доведат дотук. Вождът, който бе говорил досега, посегна към моите пушки.

— Нека бледоликият ни даде оръжията си!

— Ще задържа оръжията си, понеже дойдох при вас доброволно, а не като ваш пленник.

— Въпреки това белият човек ще трябва да ни даде оръжията си и те ще останат у нас, докато разберем защо е дошъл.

— Нима червенокожите мъже се боят от мен? Онзи, който настоява да предам оръжията си, се страхува от мен.

Вождът почувствува засегната воинската си чест и затова хвърли към останалите въпросителен поглед. Сигурно прочете в очите им успокоителен отговор, понеже каза:

— Воините на команчите не знаят що е страх. Нека белият човек задържи оръжията си.

— Какво име носи моят червенокож брат? — попитах аз вожда.

— Олд Шетърхенд говори с То-кай-хун, пред когото враговете треперят.

— Аз моля моя брат То-кай-хун да ми даде един вигвам, където мога да чакам, докато вождовете на команчите решат да говорят с мен.

— Думите ти са добри. Бледоликият ще получи вигвам, докато воините на ракуросите решат на съвещанието си дали могат да изпушат с него калюмета.

То-кай-хун направи подканящо движение с ръка и тръгна пред мен. Взех поводите на моя мустанг в ръка и го последвах. Индианците образуваха шпалир, през който минахме. Забелязах как от не една шатра тайно надничаха с по едно око някоя млада или пък възрастна индианка, за да огледат бледоликия, осмелил се да влезе в бърлогата на лъва. За щастие това племе на команчите нямаше нищо общо с племето, с което бе воювал Винету в Мапими^[1].

Шатрите или колибите бяха построени по съвършено същия начин, който съм виждал и при северните индианци. Работата се извършва само от жените, тъй като индианецът не познава друго занимание освен война, лов и риболов, а всичко останало стоварва върху плещите на онзи пол, който ние обикновено наричаме „нежен“.

Жените домъкват кожите, които трябва да послужат за стени на шатрите, разпростират ги на слънцето и с парче въглен начертават върху тях необходимата форма. После ги изрязват и с помощта на тънки ремъчета съшиват отделните парчета кожа. След това се взимат прътите и целия материал се отнася на мястото, определено за жилището. Там със съвсем оскъдни инструменти се издълбава яма за огъня, дълбока към половин метър. Около нея се поставят на съответно разстояние един от друг повече или по-малко пръти, в зависимост от желаната големина на жилището. В горната си част те се огъват леко и се завързват с тънки върбови или лескови пръчки. Тази работа не е никак лека, понеже жените и момичетата трябва да се изкатерят по прътите, като по време на връзването се придържат само с краката си. Щом скелетът на шатрата стане готов по описания начин, тогава се започва най-трудната част от строежа, а именно обличането му с тежките кожи. Прътите на този скелет се закрепват нейде на половината си височина с други отвесни пръти, които завършват в горната си част с чатал и се завързват за главните пръти с ремъци. По такъв начин вътре в първия кръг се образува втори, който разделя цялото помещение на две части. Външните пръти се покриват отгоре с кожи, които се застъпват една друга също като керемиди. Обаче горе се оставя отвор, за да излиза димът от огъня, запален в средата на шатрата. После и двете кръгообразни части на помещението, външната и вътрешната, могат да се разделят допълнително на различни по-малки части според желанието на собственика. За целта се използват кожи или прегради, плетени от върбови клони.

Шатрата, в която бях отведен, беше малка и в момента никой не живееше в нея. Завързах коня отвън, повдигнах кожите, закриващи входа, и влязох вътре, без да обръщам никакво внимание на вожда, който изобщо не ме последва.

Не бях прекарал и две минути в шатрата, когато се появи една прастара индианка и свали от гърба си голям наръч съчки. След това изчезна, а после отново влезе с голямо глинено гърне, в което имаше вода, а изглежда, и още нещо. Тя напали огън и сложи гърнето в средата на жарта.

Аз бях легнал на земята и я наблюдавах мълчаливо, понеже знаех, че според индианските схващания щях да накърня честта си, ако ми хрумнеше да завържа разговор с нея. А освен това не беше трудно да се досетя, че се намирах под наблюдение и че навярно не един чифт очи ме гледаха през различни дупки или пролуки.

Водата в гърнето започна да ври и миризмата ми подсказа, че за ядене щях да получа бизонско месо. И действително, след около един час старицата постави още врящото гърне точно между изпънатите ми крака и се отдалечи, като ме остави да се храня както намеря за добре. Не се двоумих дълго и ще призная, че здравата се залових с голямото парче филе, което намерих вътре, а накрая не се отказах и от бульона, въпреки че чистотата на съда никак не беше на висота и освен това яденето бе приготвено без каквато и да било сол.

Ако искам да бъда справедлив, не мога да не призная, че индианците се отнасяха към мен съвсем прилично, а и до ден-днешен се хващам на всякакъв бас, че моето глинено гърне е било единствено в целия лагер.

След като се нахраних, аз пак си легнах, сложих под главата си едно одеяло и се отдадох на размисли, които дълго време ме държаха буден. Ето защо успях да видя, че и конят ми беше нахранен и че двама пазачи непрекъснато обикаляха около моята шатра. По-късно огънят догоря и аз заспах. Несъмнено бях изправен, макар че в момента бях легнал, пред важни събития. Обаче една нощ, прекарана в безсъние, с нищо не можеше да ми бъде полезна. Ето защо се събудих едва на сутринта от някакво пращене. Когато отворих очи, отново видях старицата, която пак бе разпалила огъня и беше поставила в жарта вече познатото ми гърне.

Тя вършеше задълженията си, без да ме погледне, но аз не виждах никаква причина да се чувствувам засегнат от тази липса на внимание. Изядох си месото със същото удоволствие както и на вечеря, а след това реших малко да поизляза пред вигвама. Обаче щом подадох глава пред вратата, един от пазачите се нахвърли с копието си върху мен, сякаш искаше да ме набучи на него от горе на долу.

Не биваше да допускам да се отнасят така с мене, ако не исках да подкопая веднъж завинаги авторитета си. Взех бързо решение, улових копието с две ръце близо зад острието, отблъснах го назад, а после внезапно и силно дръпнах оръжието към мен тъй, че червенокожият воин не успя да го задържи. Той го изпусна и падна на земята в краката ми.

— Уф! — извика той, изправи се и посегна към своя нож.

— Уф! — възкликнах и аз, изваждайки ножа си, като същевременно с лявата си ръка захвърлих в шатрата извоюваното копие.

— Нека бледоликият ми върне копието!

— Нека червенокожият си го вземе!

Ако се съдеше по физиономията на команча, изглежда, моето предложение не му се стори съвсем уместно, но той получи подкрепа от другия пост, който се появи иззад шатрата и се приближи към мен.

— Белият човек да се прибере вътре! — заповяда ми той грубо.

И той тикна острието на копието си толкова близо пред лицето ми, че не успях да устоя на изкушението да повторя успешния си опит. В следващия миг и той лежеше на земята, там, където преди малко беше лежал и другият, а копието му последва в шатрата първото копие. Това дойде все пак малко множко на двамата. Те нададоха викове, които раздвижиха целия лагер.

Точно срещу моята шатра се намираше значително по-голям вигвам, пред чийто вход бяха окачени на копия три щита. След виковете на пазачите кожите на входа бяха отметнати и оттам се показа тъмнокосата глава на една девойка, за да разбере какво беше предизвикало този шум. Две черни огнени очи се спряха на мен за кратко време, а после главичката на момичето изчезна. Но след няколко секунди навън излязоха четиримата вождове и се отправиха към нас. То-кай-хун направи повелително движение с ръка и пазачите се отдръпнаха.

— Какво прави бледоликият пред шатрата?

— Какво правя тук ли? Може би моят червенокож брат иска да попита какво правят двамата червенокожи воини пред моя вигвам!

— Те внимават да не се случи нещо лошо на бледоликия и ето защо белият човек трябва да си остане във вигвама.

— Нима То-кай-хун има толкова зли мъже сред своите воини или пък на заповедите му се обръща толкова малко внимание, че се налага да охранява гостите си с пазачи? Но Поразяващата ръка не се нуждае от пазачи, понеже неговият юмрук ще срази всеки, който крои нещо подло и не е искрен. Моите червенокожи братя могат спокойно да се приберат във вигвама си. Аз ще разгледам тяхното село и после ще се върна, за да разговарям с тях.

С тези думи влязох в шатрата си, за да взема моите оръжия. Когато понечих отново да изляза навън, срещу мен се насочиха десетина копия. Значи все пак бях пленник! Трябваше ли да окажа съпротива или не?

Безмълвно се прибрах вътре и се приближих до задната стена на шатрата. С ножа си разрязах кожата и успях безпрепятствено да напусна помещението. Докато те стояха и пазеха пред входа, аз се появих иззад шатрата. В първите секунди по лицата им се изписа смайване, обаче после се разнесе такъв рев и вой, сякаш стотина кучета се бяха освободили от веригите си. Вождовете се бяха върнали във вигвама си. В този момент те се появиха отново, и то с такава бързина, която всъщност бе под обичайното им достойнство. Проправиха си път между воините и, изглежда, имаха намерение да ме хванат.

Нямаше как да се отбранявам с оръжията си, защото ме очакваше гибел, а заедно с мен щяха да загинат и моите другари. Измъкнах бързо далекогледа си, разглобих го на две части и заплашително ги насочих към вождовете.

— Спрете, или всички синове на команчите ще загинат!

И те действително отскочиха назад, понеже явно все още не познаваха този предмет. Но и да бяха виждали вече далекоглед, не можеха да знаят дали не е в състояние да причинява пагубни последици.

— Какво мисли да прави белият човек? — попита То-кай-хун. — Защо не си стои във вигвама?

— Олд Шетърхенд върши винаги онова, което му харесва. Няма защо да се оставя да бъде задържан като пленник против волята си, понеже е велик жрец на бледоликите и в случай на нужда може да убие душите на всички команчи. Сега ще го докажа на червенокожите мъже.

Прибрах далекогледа и взех карабината „Хенри“.

— Нека червенокожите мъже гледат към пръта пред онази шатра!

При тези думи посочих към висок дебел прът, който стърчеше пред един от по-отдалечените вигвами. После вдигнах пушката и стрелях. Близо до върха на пръта се появи дупка, а сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Индианецът се възхищаваше от смелостта и сръчността, проявени дори от най-върлите му врагове. При втория изстрел куршумът попадна в пръта на два сантиметра под първия куршум. При следващия изстрел третият куршум се заби на същото разстояние под втория. Но вече не се чуха одобрителни възгласи, понеже индианците бяха смаяни. Без съмнение те бяха слушали много за моята карабина „Хенри“, известна сред червенокожите като „омагьосаната пушка“, но може би все пак не бяха повярвали сериозно в чудото на непрекъснатата й стрелба. След четвъртия изстрел цялата тълпа се вкамени. След шестия и седмия учудването нарасна още повече. После учудването премина в слисване, което се изписа по всички лица. Така изстрелях десет куршума. Всеки от следващите куршуми попадаше два сантиметра под предишния. Прекратих стрелбата, най-спокойно преметнах пушката през рамо и нехайно казах:

— Червенокожите мъже видяха ли сега, че Поразяващата ръка е велик жрец? Който иска да му причини някакво зло, ще умре! Хау!

Закрачих сред тълпата, без някой да направи опит да ме спре. От двете страни на „улицата“ пред входовете на шатрите бяха застанали жени и момичета и ме зяпаха удивено, сякаш бях някое свръхестествено същество. Можех да бъда доволен от впечатлението, направено от моята изкусна стрелба.

Пред една от следващите шатри забелязах самотен пазач. Сигурно вътре се намираше някой пленник. Кой ли беше той? Все още размислях дали да попитам поста, или не, когато откъм входа на вигвама се разнесе глас, който познавах твърде добре:

— Масса, о, о, пуснат навън нещастен Цезар! Индиън хванал Цезар и ще го колят и ядат!

Приближих се, отметнах кожите и го пуснах да излезе. Постът бе толкова смутен, че не се съпротиви, а и никой от червенокожите, следващи ме по петите, не направи каквото и да било възражение.

— Още с пристигането ни в селото ли те натикаха в тази шатра? — попитах чернокожия.

— Да, масса. Индиън свалил Цезар от кон и отвел него във вигвам. Там седял досега.

— Тогава нямаш никаква представа къде може да е твоята масса Бърнард, така ли?

— Цезар ни видял, ни чул масса Бърн!

— Ела с мен, но гледай да не изоставаш!

Едва-що бяхме отминали още няколко шатри, когато срещу нас се зададоха четиримата вождове с многочислена свита. Тези предпазливи хорица бяха избързали зад шатрите, та да ме пресрещнат и прекратят разходката ми. Сложих длан върху приклада на карабината си, обаче То-кай-хун още отдалеч ми направи знак, че няма враждебни намерения. Спрях се и спокойно го изчаках да се приближи.

— Къде иска да отиде моят бял брат? Нека дойде с мен при мястото на съвещанието, където вождовете на команчите ще говорят с него!

До преди малко бях за него „белият човек“ или „бледоликият“. Сега вече ме наричаше „моя бял брат“. Значи нямаше съмнение, че все пак бях съумял да накарам тези хора да изпитват по-голямо уважение към мен.

— Ще изпушат ли моите червенокожи братя калюмета с Олд Шетърхенд?

— Те ще говорят с него и ако думите му са добри, той ще бъде за тях също като някой воин на команчите.

Тръгнахме обратно, минавайки покрай моята шатра. Малко по-нагоре в същата посока забелязах старата Тони на Марк, завързана за едно колче, а край нея и конете на Винету и Бърнард. Обаче тримата пленници явно не се намираха нейде наблизо, защото в противен случай сигурно щях да забележа техния пазач.

Най-сетне стигнахме до едно място, където „улицата“ се разширяваше, образувайки нещо като площад почти с формата на окръжност, който беше обграден от няколко редици индианци. На това място щеше да се състои съвещанието.

Вождовете се отправиха към средата на „площада“ и насядаха на земята. Известен брой червенокожи също пристъпиха напред и заеха места в полукръг срещу вождовете. Сигурно бяха някои привилегировани воини. Без да се церемоня много-много, аз също седнах и направих знак на Цезар да се настани зад мен. Но постъпката ми не се хареса на вождовете.

— Защо сяда белият човек, когато ще бъде съден? — попита То-кай-хун с намръщено чело.

Направих пренебрежително движение.

— А защо сядат червенокожите мъже, когато Олд Шетърхенд се кани да ги съди?

Въпреки че лицата им останаха безизразни, си пролича, че отговорът ми ги изненада.

— Белият човек обича да се шегува, но нека остане седнал. Защо обаче освободи чернокожия мъж и защо го доведе на съвещанието? Не знае ли той, че в присъствието на червенокожи мъже негърът никога не бива да седи?

— Чернокожият човек е мой слуга. Щом му заповядам да седне, той ще седне, ако ще да присъстват и стотици вождове. Аз съм готов, съвещанието може да започне!

Беше ми напълно ясно, че можех да търся спасение само в това нахакано поведение. Колкото по-рязко и дръзко се държах, обаче без да обиждам червенокожите, толкова по-силно впечатление им правех. Покажех ли се смирен и сговорчив, щях сам да се осъдя на гибел.

То-кай-хун запали калюмета и той тръгна наоколо от ръка на ръка. На мен не ми го дадоха. След като тази уводна формалност приключи, вождът се изправи и започна своята реч. Пред чужденци индианецът остава прекалено мълчалив. Но където е необходимо, той показва такава речовитост, която в никой случай не отстъпва на приказливостта на белите по време на събрания. Сред индианските вождове има такива, които са известни надалеч с ораторската си дарба, а умението им да говорят завладяващо е не по-малко от умението на великите оратори на цивилизованите народи от древността и нашето съвремие. Техният цветист език напомня начина на изразяване на ориенталските народи. Вождът започна с един увод, който се използва винаги, когато става въпрос да се говори срещу бледолики, а именно — с обвинение срещу цялата бяла раса:

— Нека белият човек слуша, защото ще говори То-кай-хун, вождът на команчите! Преди много лета червенокожите мъже живееха съвсем сами на земята между двете Големи води. Те строяха градове, засаждаха царевица, ходеха на лов за бизони. Слънчевата светлина и дъждът им принадлежаха. Принадлежаха им реките и езерата, принадлежаха им гората, планината и всички савани на необятната земя. Те имаха жени и дъщери, братя и синове и бяха щастливи. Но ето че дойдоха бледоликите, които са бели като снега, обаче сърцата им са черни като саждите на дима. Отначало те бяха малцина и червенокожите мъже ги приеха в своите вигвами. Но бледоликите донесоха със себе си огнените оръжия и огнената вода, доведоха други богове и други жреци. Донесоха със себе си предателството, много болести и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече бледолики. Езиците им бяха лъжливи, а ножовете — остри. Червенокожите мъже им повярваха и бяха измамени. Бяха принудени да отстъпят земята, където се намираха гробовете на техните бащи. Те бяха прогонени от собствените си вигвами и ловни полета, а опитваха ли да се отбраняват, биваха избивани. За да ги победят по-лесно, бледоликите започнаха да сеят раздори между племената на червенокожите мъже, които са осъдени да измират като безмилостно преследвания дивеч в саваната. Проклети да са бледоликите! Проклети да са толкова пъти, колкото звезди има по небето и колкото са листата по дърветата в гората!

Силни викове на одобрение възнаградиха заклеймяващото изказване на вожда, който говореше достатъчно високо, за да може да бъде чут ясно от всички наоколо. После той продължи:

— Един от тези бледолики дойде сега във вигвамите на команчите. Този бял има цвета на лъжците и езика на предателите, но червенокожите воини ще изслушат думите му и ще го съдят справедливо. Нека говори!

То-кай-хун седна на земята, а след него се изредиха един подир друг останалите трима вождове. Всеки от тях държа по една реч в същия смисъл и дух и приключи с подканата към мен да говоря. Бях извадил малкия си скицник и докато траяха тези речи, се помъчих да нарисувам седналите пред мен вождове на фона на изправените воини и шатрите зад тях.

Щом и четвъртата реч бе изпратена с аплодисменти, То-кай-хун посочи с ръка към мен и попита:

— Какво прави белият човек, докато вождовете на команчите говорят?

Откъснах листа от скицника, станах и му го подадох.

— Нека великият вожд сам види какво правя!

— Уф! — възкликна той високо, щом хвърли един поглед на откъснатия лист хартия.

— Уф! Уф! Уф! — прозвуча още три пъти, когато тримата други вождове взеха хартията в ръка, а То-кай-хун добави:

— Това е голяма магия! Белият човек е омагьосал душите на команчите върху тази бяла кожа. Ето къде седи То-кай-хун, а тук, са и неговите трима братя. Ето къде са и техните воини и вигвами! Какво ще прави бледоликият с това нещо?

— Червенокожият мъж ще разбере веднага!

Взех листа от ръката му и го подадох на седящите зад мен воини, та да могат и те да му хвърлят един поглед. Те бяха също тъй смаяни както и вождовете. После смачках листчето и го направих на топче, което пъхнах в цевта на моята карабина „Хенри“.

— То-кай-хун — казах аз, — ти самият заяви, че съм омагьосал душите ви върху тази хартия. Сега те са напъхани в цевта на моята пушка. Да ги изстрелям ли нагоре във въздуха, та да бъдат разкъсани от ветровете и никога да не отидат във вечните ловни полета?

Въздействието на този номер бе по-силно, отколкото бях очаквал. И четиримата вождове скочиха на крака, а наоколо се разнесе силен вик на ужас, изтръгнал се едновременно от всички гърла. Побързах да успокоя индианците.

— Нека червенокожите мъже отново седнат и изпушат с мен калюмета. Когато станат мои братя, ще им върна пак техните души!

Те бързо насядаха, а То-кай-хун взе лулата. В това време ми хрумна една забавна идея, която може би щеше да направи тези хора още по-сговорчиви. Ловната дреха на един от тримата вождове, направена от бизонска кожа, имаше особено ценно украшение, състоящо се от две месингови копчета с големината на талер. Приближих се до него.

— Нека моят червенокож брат ми даде за малко това украшение. После ще му го върна веднага.

Отрязах с ножа си двете копчета, преди още да успее да ми откаже, и отстъпих няколко крачки назад, без да обръщам никакво внимание на неговото смайване.

— Моите червенокожи братя виждат тези копчета между пръстите ми — по едно във всяка ръка. Нека добре внимават!

Престорих се, че хвърлям копчетата във въздуха, а после им показах празните си длани.

— Нека моите братя погледнат ръцете ми! Къде са копчетата?

— Няма ги! — възкликна собственикът им с нарастващ гняв.

— Да, няма ги, те летят далеч нагоре към слънцето. Нека моят червенокож брат ги свали с куршумите си!

— Нито червенокожите, нито белите могат да сторят това, нито пък жреците!

— Тогава ще го направя аз! Нека червенокожите ми братя внимават, за да видят кога ще паднат копчетата!

Не взех карабината „Хенри“, тъй като в цевта й беше рисунката с вождовете, а мечкоубиеца, който лежеше на земята близо до То-кай-хун. Насочих цевите му право нагоре и натиснах спусъка. Няколко секунди по-късно нещо силно тупна до нас на земята. Собственикът на скъпоценното копче се притече и с помощта на ножа си го изрови оттам.

— Уф! То е!

Докато всички с удивление разглеждаха предмета, аз незабелязано поставих второто копче върху отвора на другата цев и отново насочих пушката нагоре. Изстрелът изтрещя и всички се загледаха към небето. Но ето че Цезар нададе силен вик, светкавично се изправи и като заподскача на един крак, започна да си разтрива рамото.

— О, а, масса улучил мен, застрелял нещастен Цезар в рамо!

Копчето действително бе паднало върху рамото му и сега лежеше на земята до него. Вождът го вдигна, а после прибра в пазвата си и двата скъпоценни предмета с такова изражение на лицето, което издаваше твърдото му решение никога повече да не позволява да бъдат хвърляни към слънцето. Този малък евтин фокус направи значително впечатление. Бях хвърлил две копчета към слънцето, а после ги бях свалил с изстрели. А нямаше съмнение, че и двете са били нейде горе, иначе едното нямаше да се забие тъй надълбоко в земята, а пък другото нямаше да причини толкова видима подутина на чернокожия, който правеше страшни гримаси от болка. Вождовете седяха безмълвни и очевидно не знаеха какво да предприемат, а хората около тях очакваха с напрежение развоя на нещата. Опитах се да разсея напрежението, и то по един малко рискован начин. На земята до То-кай-хун все още се намираха лулата и торбичката от кожата на опосум, в която имаше тютюн, примесен по индиански обичай с накълцани конопени листа. Бързо взех калюмета, натъпках го с тютюн, заех най-гордата поза, на която бях способен, и започнах да говоря:

— Моите червенокожи братя вярват в един Велик дух и имат право, понеже техният Маниту е и мой Маниту. Той е повелител на небето и на земята, баща на всички народи и неговата воля е всички хора да живеят в мир и разбирателство. Червенокожите мъже са като тревата между тези вигвами, обаче бледоликите са многобройни като стръковете из всички прерии и савани. Те се прехвърлиха през Голямата вода и прогониха червенокожите мъже от техните ловни полета. Това не беше хубаво от тяхна страна. Но защо червенокожите мъже таят омраза към всички бледолики? Не знаят ли червенокожите мъже, че на земята живеят извънредно много племена на бледоликите и че само няколко от тях са участвали в прогонването на червенокожите воини? Нима воините на команчите ще бъдат несправедливи и ще ненавиждат заедно с виновните и невинните? Олд Шетърхенд принадлежи към могъщото и силно племе на джърманите. Нима това племе е причинявало някога страдание на червенокожите мъже? Нека моите червенокожи братя погледнат Олд Шетърхенд, който е застанал пред тях! Виждат ли те по неговия колан скалпа на някой червенокож мъж? Ще намерят ли те по неговите легинси^[2] и мокасини косите на някой от своите братя? Кой може да каже, че той е изцапал ръката си с кръвта на червенокожите мъже? Той беше залегнал с приятелите си в гората, докато воините на команчите пушеха калюмета заедно с неговите двама неприятели, обаче не причини никому и най-малкото зло. Той плени Ма-рам, сина на великия вожд То-кай-хун, но не го уби, ами му върна оръжията и го доведе до вигвама на баща му. Нима нямаше възможност да убие шестима воини на ракуросите? Обаче не им стори никакво зло, а само върза един от тях, за да го намерят и развържат по-късно неговите братя. Нима той не можеше да тръгне по петите на воините, отправили се към планините, да убие мнозина от тях и да оскверни гробницата на мъртвия вожд? Не стреля ли той с карабината си по двамата бледолики, които убиха поста на команчите и после избягаха със златото? Не е ли затворил душите на команчите в цевта на карабината си и въпреки това не иска да ги погуби? Нима не може да изпрати към слънцето всички амулети на ракуросите и после да ги свали с изстрелите си? Може, обаче няма да го направи, напротив, той има желание да стане брат на команчите и да изпуши с тях калюмета. Вождовете на команчите са храбри, мъдри и справедливи. Който не го вярва, ще бъде убит от Олд Шетърхенд с пушката, от която излитат безброй много куршуми, и ето защо той ще изпие сега с тях дима на мира!

Запалих тютюна, дръпнах два пъти, изпуснах дим към небето, към земята и в четирите посоки на света, а след това подадох лулата на То-кай-хун. И действително ми се удаде да го надхитря. Той пое калюмета, издуха дим в същите шест посоки и после предаде лулата на следващия. Последният вожд ми я върна обратно и едва сега аз седнах сред самите червенокожи.

— Ще ни върне ли моят бял брат нашите души? — попита загрижено един от вождовете.

Трябваше да отговоря много предпазливо.

— Мога ли вече да се чувствувам сред червенокожите мъже като воин на команчите? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Поразяващата ръка е наш брат. Той е свободен. Ще получи вигвам и може да прави каквото си поиска.

— Коя шатра ще ми дадете?

— Поразяващата ръка е велик воин. Ще получи онази шатра, която сам си избере.

— Тогава нека моите червенокожи братя дойдат с мен, за да направя избора си!

Те наставаха, за да ме последват. Тръгнах нагоре по „улицата“ на селото и вървях, докато забелязах една шатра, пред която стояха на пост четирима воини. Веднага разбрах какво е положението и с един скок се намерих до входа й.

— Ето жилището на Олд Шетърхенд!

Вождовете се спогледаха смаяно, защото не бяха предвидили този толкова възможен случай.

— Моят бял брат не може да получи тази шатра.

— Защо?

— Защото е дадена на враговете на команчите.

— Кои са тези врагове?

— Двама бледолики и един червенокож.

— Как се казват тези мъже?

— Червенокожият е Винету, вождът на апачите, а единият от бледоликите е Безухия, убиецът на индианци.

— Олд Шетърхенд желае да види тези мъже!

С тези думи аз влязох вътре. Вождовете незабавно ме последваха.

Пленниците лежаха на земята с вързани крака и ръце, а освен това ги бяха завързали и за прътите на вигвама. Никой от тях не обели дума, никой не издаде с нищо радостното чувство, което несъмнено ги беше обзело при моето появяване.

— Какво са направили тези мъже? — попитах аз.

— Убиха воини на команчите.

— Моят червенокож брат видя ли това?

— Воините на ракуросите го знаят.

— Воините на ракуросите ще трябва да го докажат. Тази шатра е моя, а тези трима мъже са мои гости!

Извадих ножа си, за да прережа ремъците на пленниците. В същия миг един от вождовете ме улови за ръката.

— Тези мъже трябва да умрат. Моят бял брат няма да ги остави тук като свои гости!

— Кой може да ми забрани?

— Четиримата вождове на ракуросите.

— Нека само се осмелят!

С тези думи застанах между индианците и пленниците. Освен вождовете в шатрата бе влязъл само Цезар.

— Цезар, срежи ремъците! Първо на Винету!

Негърът се беше прокраднал вече до своя господар, обаче веднага се подчини на заповедта ми, понеже, изглежда, и той разбираше, че Винету можеше да ни помогне повече, отколкото Бърнард.

— Нека чернокожият човек си прибере ножа! — заповяда един от вождовете, обаче Винету бе вече свободен.

— Уф! — извика команчът, щом видя, че заповедта му бе пренебрегната, и понечи да се нахвърли върху Цезар, който междувременно се беше втурнал към Марк, за да освободи и него.

Изпречих се на пътя на червенокожия. Той замахна с ножа си към мен и понеже бързо се извърнах настрана, ме рани леко в ръката над лакътя. Индианецът дори не намери време да издърпа ножа си обратно. Един удар на юмрука ми го прати на земята. Друг удар със същата сила улучи стоящия до него вожд. После сграбчих третия за гърлото, докато Винету въпреки подутите си стави вече душеше То-кай-хун.

Беше се разнесло само онова единствено „уф!“. Отвън стояха пазачите, но въпреки това ние само за две минути станахме господари на шатрата, а вождовете лежаха на земята със завързани крайници и запушена уста.

— Heavens, това се казва помощ навреме! — призна Марк, разтривайки своите изтръпнали крака и ръце. — Чарли, как я свърши например гази работа?

— После ще ти обясня. Сега преди всичко се въоръжете. Четиримата вождове имат достатъчно оръжия!

За да бъда готов за всякакви изненади, аз отворих висящия на колана ми патронташ и отново заредих моите пушки. Докато вършех тази краткотрайна работа, дадох на моите спътници указания как да се държат, а те се заключаваха в следното: да убият незабавно четиримата вождове, ако индианците ни нападнеха. След това излязох от вигвама. От уважение пред вождовете постовете се бяха пооттеглили назад, а още по-нататък стояха множество команчи, които ни бяха последвали и с напрежение наблюдаваха развитието на тези вълнуващи събития. Най-напред се отправих към постовете.

— Моите братя чуха, че Олд Шетърхенд стана приятел и брат на команчите, нали?

Те притвориха очи, което означаваше утвърдителен отговор.

— Червенокожите воини ще охраняват добре шатрата и няма да пускат никой да влиза вътре, докато вождовете не издадат друга заповед!

След тези думи пристъпих към останалите воини.

— Нека моите братя отидат да свикат всички воини на мястото на съвещанието!

Те се разпръснаха и аз закрачих сам към уговореното място. Човек, незапознат с обичаите на червенокожите, ще сметне постъпката ми за безумно дръзко начинание. Но няма да е прав. Индианецът съвсем не е такъв „дивак“, какъвто често го представят. Той си има своите непоклатими закони и обичаи. Който съумее да се възползва от тях, си спестява много опасности. Впрочем в случая още от самото начало въпросът беше на живот и смърт и затова и да исках, не можех да заложа на карта нещо повече от живота си.

Пътем ми се удаде да залича следите от незначителното ми нараняване. След това седнах на същото място, където бях седял преди. За десетина минути целият „площад“ се изпълни с воини. В средата бе оставено свободно място, където се настаниха онези по-видни воини, които и преди бяха седели там. Навсякъде другаде събранията преминават при голям шум. Тук обаче, при така наречените „диваци“, никой не обелваше нито дума. Всеки идваше сериозен и мълчалив, избираше си място и после заставаше неподвижен като статуя, за да изчака развоя на събитията.

Направих знак с ръка на споменатите вече по-видни воини да седнат по-близо до мен. Те се настаниха в полукръг пред мен и аз започнах:

— Поразяващата ръка е вече приятел и брат на команчите. Моите братя чуха това, нали?

— Ние го знаем — отвърна един индианец от името на всички.

— Той трябваше да си избере жилище и погледът му се спря на шатрата с пленниците. Става ли тя в такъв случай собственост на белия ловец?

— Тя му принадлежи.

— И въпреки това шатрата му беше отказана. Нима вождовете на команчите са лъжци? Като обитатели на шатрата пленниците попадат под закрилата на Олд Шетърхенд. Има ли той право да им даде тази закрила?

— Да.

— Добре. Той постъпи според този обичай и каза, че пленниците са негови гости. Има ли той това право?

— Поразяващата ръка има това право и задължение. Обаче той не може да ги избави от съда, който ги очаква. Има правото само да ги закриля и в дадения случай да умре заедно с тях.

— И има правото да ги развърже, щом гарантира за тях?

— Да.

— Тогава Олд Шетърхенд е направил само онова, на което е имал право. Въпреки всичко поискаха да го убият. Но ножът улучи само ръката му. Как постъпва един команч, когато някой друг се опита да го убие в собственото му жилище?

— Той може да му вземе живота.

— И може да вземе живота на всички, които са искали да помогнат на убиеца, нали?

— Да.

— Моите братя са мъдри и справедливи. Четиримата вождове на ракуросите искаха да ме убият. Обаче аз не им взех живота, а само ги повалих на земята с юмрука си. Те лежат вързани в моята шатра и гостите ми ги охраняват. Искам свободата на моите гости срещу свободата на моите убийци! Нека моите братя се съвещават, а аз ще почакам. Но нека те не безпокоят гостите ми, защото тези мъже ще убият вождовете, ако в шатрата влезе някой друг, а не Олд Шетърхенд!

Лицата на червенокожите с нищо не издаваха голямото впечатление, което тази реч несъмнено им бе направила. Оттеглих се от тях на такова разстояние, че да не мога да чувам думите им. Както и предполагах, те направиха тъй да се каже, съвещание на по-ниско ниво — в отсъствие на вождовете. По знак, даден от тях, от всички страни на „площада“ се приближиха няколко души, на които те, изглежда, обясниха как стоят нещата и им възложиха да съобщят всичко на стоящите наоколо хора. Тази мярка пораздвижи събранието, но без да породи каквато и да било неприятност за мен. После се започна дълго съвещание и то продължи, докато трима от тях станаха и се приближиха към мен. Единият заговори:

— Нашият бял брат е пленил в шатрата си вождовете на команчите, така ли?

— Така е.

— Той ще трябва да ги предаде на воините на команчите, за да ги съдят.

— Моите братя забравят, че воини никога не могат да съдят свой вожд, освен ако по време на битка се е показал като страхливец. Вождовете на команчите искаха да убият Олд Шетърхенд. Те се намират в неговия вигвам и само той може да ги накаже.

— И какво ще направи с тях?

— Поразяващата ръка ще ги убие, ако неговите гости не получат свободата си.

— Познава ли той тези гости?

— Да.

— Единият от тях е Безухия, убиецът на индианци.

— Видели ли са го моите братя да убива команч?

— Не. Но затова пък един друг от пленниците, Винету, Пимо^[3], е избил стотици команчи!

— Да, но само в скалистата котловина на Мапими, и то след като три пъти напразно е предлагал на команчите мир и приятелство. Освен това там не е имало нито един воин от племето на ракуросите.

Те не можеха да оспорят, че казвам истината. Тогава червенокожият попита най-сетне за Бърнард Маршъл:

— Ами кой е третият?

— Един мъж от Севера, който никога не е воювал срещу индианците.

— Ако нашият брат убие вождовете, тогава и той ще загине заедно със своите гости.

— Моите братя се шегуват. Кой ще убие Поразяващата ръка? Та нима душите на команчите не се намират в цевта на неговата пушка?

Команчите изпаднаха в голямо затруднение и се замислиха. Беше им невъзможно да изоставят вождовете си на произвола на съдбата.

— Нека моят брат почака, докато се върнем!

Те се отдалечиха и съвещанието започна отново. Докъдето стигаше погледът ми, по ничие лице нямаше и следа от омраза или гняв срещу мен. Защищавах се самоотвержено и проявявах доверие към тях. Следователно за тях не беше позорно да преговарят с мен. Почти след половин час тримата се върнаха.

— Олд Шетърхенд ще получи свобода за себе си и за своите гости, но само за една четвърт от денонощието!

Аха! Значи им беше хрумнало да си доставят едно старо индианско удоволствие — да освободят пленниците си, за да могат после да започнат вълнуващо преследване. Освен това по този начин те поставяха вождовете си извън всяка опасност. На нас ни даваха шест часа преднина. Беше малко. Обаче, ако тръгнехме точно шест часа преди смрачаване, този срок се удължаваше с една цяла нощ, през която индианците нямаше да могат да ни преследват. Щеше да бъде цяла глупост да не се съглася при дадените обстоятелства. Само че трябваше да покажа необходимата сдържаност.

— Олд Шетърхенд ще каже „да“, ако неговите гости си получат обратно оръжията, които са им били отнети.

— Ще им бъдат върнати.

— И всичко останало, което им принадлежи?

С този въпрос имах предвид най-вече скъпоценностите, които Бърнард носеше със себе си и за които не знаех дали са му били отнети.

— Всичко!

— Моите бледолики гости са били пленени, макар че не са причинявали на команчите никакво зло. А вождовете ще бъдат освободени, въпреки че искаха да ме убият. Размяната не е равностойна.

— Какво още иска моят брат?

— Раната на ръката ми ще струва на вождовете три коня, които ще избера измежду техните животни. В замяна ще им дам три коня от нашите.

— Моят брат е хитър като лисица. Той знае, че неговите животни са изморени. Но ще получи каквото желае. Кога ще пусне вождовете от вигвама си?

— Когато си тръгва от селото на своите червенокожи братя.

— А ще освободи ли душите от цевта на карабината си?

— Той няма да ги изстреля към слънцето.

— Тогава нека върви, където иска. Той е велик войн и хитра лисица. Вождовете на команчите са били слепи и глухи, та са се съгласили да изпушат с него калюмета на мира. Хау!

Преговорите бяха приключени и аз можех да си вървя. Стоящите наоколо индианци ме пропуснаха да мина необезпокояван и бавно, без да бързам, аз закрачих към моя вигвам. Там ме очакваха с голямо напрежение и когато влязох сам, това подсказа на спътниците ми, че развоят на събитията едва ли бе взел твърде лоша насока.

— Е? — попита Бърнард, който едва се сдържаше от нетърпение.

— Взеха ли ти диамантите или ценните книжа?

— Не. Защо?

— Защото в противен случай трябваше да си ги получиш обратно. Пускат ни на свобода с преднина от шест часа!

— Свободен, масса? — възкликна Цезар. — О, а, свободен сме Цезар и масса Бърн! Но само шест часа, после индиън отново хванат масса Бърн и Цезар!

— Well — обади се Марк. — Повече не можем и да желаем. Като помисля само например как здравата бяхме загазили! Но я ми кажи какво ще става с Тони?

— Ще си я получиш заедно с всичко останало, което ти е било взето. И на Винету ще върнат коня. Обаче другите животни са твърде изтощени и макар че не ми се иска много да се разделя с моя славен мустанг, все пак извоювах правото да избера за нас три жребеца измежду конете на вождовете.

— Heigh-day, Чарли! — засмя се Марк. — Шест часа преднина и пет добри коня — това е достатъчно за хора като нас. Защото мога със сигурност да кажа, че няма да избереш някоя кранта.

После вече нямаше как, трябваше да разкажа на спътниците си поне накратко преживелиците си след нашата насилствена раздяла. Още не бях свършил, когато отвън се разнесе вик. Излязох пред вигвама и забелязах старицата, която два пъти ми беше приготвяла яденето.

— Нека бледоликият дойде с мен!

— Къде?

— При Ма-рам.

Това беше странно известие. Първо уведомих моите спътници, а после я последвах. Тя ме отведе при шатрата, която се намираше срещу моето вчерашно жилище. Пред нея стояха два коня. На един от тях седеше Ма-рам.

— Нека моят брат си избере коне!

Значи това било! Метнах се на другия кон и препуснахме бързо между шатрите. Когато излязохме в откритата прерия, видяхме доста голям брой коне, завързани за забити в земята колчета. Младият индианец ме отведе право при един вран жребец.

— Ето най-хубавия кон на команчите! Ма-рам го получи от баща си. Сега го подарява на Поразяващата ръка заради скалпа, който белият ловец му остави.

Бях изненадан от големия великодушен подарък, още повече че на гърба на такъв жребец не беше възможно да ме догонят. С радост приех този дар, а след това избрах за Бърнард и Цезар две животни, от които и двамата можеха да бъдат доволни.

Тръгнахме обратно. Ма-рам се спря пред вигвама си.

— Нека моят бледолик брат слезе от коня и ме придружи вътре в шатрата!

Нямаше как да откажа на тази покана. Въведоха ме във вигвама, където ми дадоха да изям парче сладкиш, приготвен от камас^[4]. После се сбогувах. Когато излязох от шатрата, видях при моите коне чернооката девойка, която бях забелязал още сутринта. Тя се навърташе около животните, които бяха вече оседлани, опаковаше и товареше за нас хранителни припаси.

— Коя е тази дъщеря на ракуросите? — попитах Ма-рам.

— Това е Хи-ла-ди^[5], дъщерята на вожда То-кай-хун. Тя те моли да приемеш, каквото ти предлага, защото си пощадил нейния брат Ма-рам.

Подадох ръка на момичето.

— Нека Маниту ти даде щастие и много лета, цвете на саваната! Погледът ти е бистър, а челото чисто. Дано и животът ти бъде тъй светъл и непомрачен!

След тези думи аз се метнах на седлото и откарах трите коня при моите приятели. Всички и особено Марк изпаднаха във възхищение при вида на врания жребец.

— Чарли — обади се той, — този кон има почти същата стойност като моята стара Тони, само дето тя има по-къса опашка и по-дълги уши. Впрочем вече събрахме всичко, понеже червенокожите нехранимайковци ни върнаха каквото бяха взели. До свечеряване остават точно шест часа. Да тръгваме, пък после ще видим дали например ще успеят пак да ни спипат!

Приготвихме се за път и едва тогава свалихме ремъците на нашите пленници.

— Масса вече тръгва — подкани Цезар, — съвсем много бързо тръгва, та да не настигнат индиън и пак заловят всички масса Бърн, Марк, Олд Шетърхенд и Винету!

Докато все още бяхме в шатрата, вождовете не се помръднаха. Метнахме се на конете и препуснахме напред. „Улицата“ между вигвамите бе безлюдна. Не се виждаше нито един индианец. Но бях сигурен, че нашето оттегляне бе наблюдавано от всички. Когато преминавах покрай вигвама на То-кай-хун, ми се стори, че два чифта очи надничаха през процепа, образуван от кожите на входа. Стотици сърца биеха в нетърпеливо очакване да бъдем догонени, но не се съмнявах, че тук имаше и две сърца, които ни пожелаваха щастливо бягство.