Карл Май
Винету III (20)

20.
Край Тъмната вода

Пътят ми водеше на запад. Знаех го, въпреки че в нощната тъмнина не можех да различа нито следите на Сантър, нито пък дирите на кайовите. Не ми беше необходимо да ги виждам и изобщо нямах намерение да се ръководя от тях. Знаех, че Сантър язди към Рио Пекос, и това ми стигаше.

Доколкото бях успял да прочета от завещанието на Винету, в него се срещаха три наименования на езика на апачите. Сантър беше разбрал първото от тях — Инделче-чил, обаче Тзе-шош и Деклил-то му бяха неизвестни. А дори и да знаеше значението на тези думи, той все пак нямаше представа къде трябваше да се търсят Мечата скала и Тъмната вода. Те се намираха далеч в Сиера Рита, където съм бил само един-единствен път заедно с Винету. Самите ние бяхме дали тези имена на скалата и на езерото. Следователно след смъртта на Винету никой друг не знаеше къде се намират тези важни места освен мен и двамата апачи, които навремето ни бяха придружавали. Но двамата червенокожи воини бяха вече остарели и не напускаха пуеблото край Рио Пекос. Искаше ли да научи нещо, Сантър трябваше да отиде при тях.

Кой щеше да му каже, че трябва да отиде тъкмо при тях ли? Всеки апач, когото попиташе за Деклил-то и Тзе-шош. Цялото племе знаеше тези имена. Но дотам бяха ходили заедно с нас само онези двама старци. Сигурно беше, че Сантър щеше да разпитва, защото иначе нямаше да намери мястото, а тези сведения можеха да му бъдат дадени само от апачите, всеки от които щеше да го препрати към пуеблото, щом чуеше въпросните имена.

Обаче сред апачите имаше неколцина, които познаваха Сантър, и то като враг на Винету и убиец на Инчу чуна и Ншо-чи! Щеше ли да рискува да се появи в пуеблото?

Защо не? Човек като него рискува всичко, щом става въпрос за злато. Та нали в случай на крайна нужда щеше да намери какви ли не оправдания. Тъкмо откраднатото завещание можеше да му послужи като един вид легитимация, понеже върху външната кожена обвивка с нож бе изобразен тотемът на Винету.

Моят план беше да достигна пуеблото на апачите преди него, да ги предупредя и веднага с пристигането му да го пленя. Това беше най-доброто, което можех да направя, още повече че имах хубав и издръжлив кон, тъй че нямаше да ми бъде трудно да изпреваря преследвания Сантър. Този план ми спестяваше и труда да се оглеждам внимателно за следите и да губя време с разчитането на дирята.

Но за съжаление ме сполетя нещастие. Още на следващия ден конят ми започна да куца, и то без да успея да открия причината. Едва на третия ден открих на едно място възпаление, причинено от дълъг остър трън, който извадих. Но всичко това толкова ме забави, че едва ли можех повече да се съмнявам в значителното си изоставане от Сантър.

Все още не бях достигнал Рио Пекос и яздех през савана, покрита с оскъдна тревица, когато пред очите ми изникнаха двама конници, насочили се право срещу мен. Бяха индианци. Понеже бях сам, те не се поколебаха да продължат пътя си. Щом се приближихме на известно разстояние, един от тях размаха пушката си, извика името ми и се понесе в галоп към мен. Беше Ято Ка^[1], воин на апачите, когото познавах. Другия не го бях виждал досега. След като се поздравихме, попитах:

— Както виждам, моите братя са тръгнали на боен или ловен поход. Накъде са се отправили?

— На север, нагоре из планините Гро Вантър, за да отдадем почит пред гроба на Винету, нашия вожд — обясни ми Ято Ка.

— Значи сте чули вече, че е умрял.

— Научихме го преди няколко дни. В пуеблото край Рио Пекос се разнесоха силни вопли на скръб.

— А знаят ли моите братя, че бях заедно с него, когато умря?

— Да. Поразяващата ръка ще ни разкаже всичко и ще бъде наш предводител, когато тръгнем да отмъщаваме за смъртта на най-прочутия вожд на апачите.

— За това ще поговорим по-късно. Вие двамата не сте тръгнали сами на път, за да отидете толкова далеч на север, нали?

— Не, избързахме напред като съгледвачи, понеже кучетата команчи са изровили бойната секира. Другите ни следват на голямо разстояние.

— Колко са воините?

— Пет пъти по десет.

— Кой ги предвожда?

— Тил Лата^[2], избран за предводител в този поход.

— Познавам го. Той е най-подходящият човек за тази цел. Забелязахте ли непознати конници?

— Един.

— Кога?

— Вчера. Беше бледолик, който ни попита къде е Тзе-шош. Изпратихме го в пуеблото при стария Инта.

— Уф! Този човек е Сантър, убиецът на Инчу чуна и Ншо-чи.

Искам да го заловя.

— Уф, уф! — извикаха двамата, вцепенени от уплаха. — Убиецът на Инчу чуна? А ние не знаехме. Не го пленихме!

— Няма значение. Достатъчно е, че сте го видели. Не можете да продължите пътя си, ще трябва да се върнете и да ме придружите. По-късно ще ви отведа до планините Гро Вантър. Елате!

— Да, ще се върнем — съгласи се Ято Ка. — Трябва да пипнем убиеца!

След няколко часа се добрахме до Рио Пекос, прекосихме я и на отвъдния й бряг продължихме пътя си. Междувременно разказах на двамата апачи за срещата си със Сантър на Нъгит Тсил, както и другите си преживелици.

— Значи Пида, младият вожд, е тръгнал по следите на избягалия убиец? — попита Ято Ка.

— Да.

— Сам?

— Потегли подир воините, изпратени преди това от баща му, и сигурно бързо ги е настигнал.

— Знае ли Поразяващата ръка колко души наброява отрядът?

— Видях ги, когато тръгваха, и ги преброих. Бяха десет души. Значи заедно с Пида са единадесет.

— Толкова малко?

— За залавянето на един-единствен беглец единадесет воини не са малко, а даже са много.

— Уф! Воините на апачите ще изживеят голяма радост, понеже ще заловят Пида заедно с неговите воини и ще ги вържат на кола на мъчението!

— Няма да го направят — заявих аз.

— Няма ли? Искаш да кажеш, че ще ни избягат? Убиецът Сантър се отправи към нашето пуебло, а кайовите са по петите му, за да го заловят. Значи и те трябва да дойдат в пуеблото и ще ни паднат в ръцете.

— В това не се съмнявам, обаче няма да умрат на кола на мъченията.

— Защо не? Нали са наши врагове!

— Те се отнесоха с мен добре и въпреки че ме очакваше мъчителна смърт, сега Пида е мой приятел.

— Уф! — извика изненадано Ято Ка. — Поразяващата ръка си е все същият странен воин, какъвто е бил винаги. Той закриля враговете си. Но дали и Тил Лата ще се съгласи?

— Сигурно!

— Не забравяй, че той винаги е бил храбър воин, а сега стана и вожд! Този нов ранг го задължава да докаже, че е достоен за него. Не бива да проявява снизхождение към никой враг.

— А нима аз не съм също вожд на апачите?

— Да, Поразяващата ръка е вожд.

— Не станах ли вожд преди Тил Лата?

— Много лета преди него.

— Тогава той трябва да ми се подчини. Ако кайовите попаднат в ръцете му, няма да им причини никаква злина, понеже такава е моята воля.

Може би апачът щеше да възрази нещо, обаче в този момент вниманието ни беше привлечено от някаква следа, която се появяваше отляво, пресичайки реката през едно плитко място, и продължаваше по десния бряг на Рио Пекос в същата посока, в която яздехме и ние. Слязохме от конете, за да я огледаме. Хората, оставили тази диря, бяха яздили в индианска нишка, за да прикрият своя брой, което се прави само когато човек трябва да бъде предпазлив. Очевидно те знаеха, че се намират на неприятелска територия. От това си направих извода, че пред нас е дирята на Пида и неговите кайови, макар че не бях в състояние да определя броя на конниците.

След известно време стигнахме до мястото, където те бяха спирали, разваляйки строя си. Това ми даде възможност да преброя отпечатъците на единадесет коня. Значи не се бях излъгал. Обърнах се към Ято Ка с въпроса:

— Вашите воини ще се изкачат оттук нагоре по реката, нали?

— Да, те ще се срещнат с кайовите, които са само единадесет, докато нашите апачи наброяват десет пъти по пет.

— На какво разстояние се намират вашите хора?

— Когато се срещнахме с теб, бяха на половин ден езда зад нас.

— А както виждам от следите на кайовите, те са на половин час пред нас. Трябва да побързаме да ги догоним, преди да са се срещнали с апачите. Нека яздим по-бързо!

Подкарах коня си в галоп, понеже срещата между двата враждебно настроени отряда можеше да стане всеки миг. Пида заслужаваше да го взема под закрилата си. Не след дълго реката направи завой наляво, който кайовите сигурно познаваха, защото, за да съкратят пътя си, бяха пресекли направо, без да следват брега на реката. Ние постъпихме по същия начин и скоро ги видяхме пред нас как яздеха на юг през равнината. Те не ни забелязаха, понеже никой от тях не се извърна. Но ето че се спряха. Стъписаха се, а после обърнаха конете си, за да поемат обратно колкото се може по-бързо. Сега съзряха и нас, отново се спряха за миг и най-сетне пак пришпориха конете, но като се стремяха да ни заобиколят.

— Видели са вашите воини — обясних на Ято Ка, — забелязали са, че апачите далеч ги превъзхождат по численост. А ние сме само трима и те си мислят, че няма защо чак толкова да се страхуват от нас.

— Да, ей там идват нашите воини. Виждаш ли ги в далечината? Забелязали са кайовите, понеже галопират, за да ги догонят.

— Вие двамата побързайте да ги пресрещнете и кажете на Кървавата ръка да спре и да чака, докато дойда!

— Защо не отидем заедно?

— Трябва да говоря с Пида! Напред! Побързайте!

Те последваха подканата ми, а аз свърнах наляво, откъдето кайовите се канеха да ни заобиколят. Досега се бяха намирали на твърде голямо разстояние, за да ме разпознаят, но тъй като яздех към тях, скоро разбраха кой съм. Пида нададе остър вик на уплаха и пришпори коня си в още по-бърз галоп. Но аз насочих моя жребец така, че кайовът не можеше да мине покрай мен, и извиках:

— Нека Пида спре, аз ще го закрилям от апачите!

Изглежда, че въпреки уплахата, която току-що бе показал, той имаше голямо доверие в мен, защото дръпна юздите на коня си и подвикна на хората си също да спрат. Понеже ги беше изпреварил, те продължиха да яздят, докато се приближиха до самия него и тогава се подчиниха на заповедта му. Въпреки че при всяко положение червенокожият воин е длъжен да запази самообладание, приближавайки се, забелязах, че Пида полага големи усилия, за да прикрие впечатлението, което му бе направило моето ненадейно появяване. Неговите хора още по-малко успяваха да се овладеят.

— Олд Шетърхенд е свободен! Кой го развърза?

— Никой — отвърнах аз. — Сам се освободих.

— Уф, уф, уф! Но това бе невъзможно!

— Не и за мен. Знаех, че ще се освободя. Затова не тръгнах с теб, затова не исках да получа нищо даром от теб и затова ти казах нека всеки сам си възвърне онова, което са му отнели. Моето бягство няма защо да те плаши. Аз съм твой приятел и ще се погрижа апачите да не ти сторят никакво зло.

— Уф! Наистина ли ще го направиш?

— Да. Давам ти думата си.

— Пида вярва на казаното от Олд Шетърхенд.

— Спокойно можеш да ми повярваш. Погледни назад! Ей къде са спрели апачите, срещу които изпратих моите спътници! Ще чакат, докато отида при тях. Видяхте ли следите на Сантър?

— Да, но досега не успяхме да го догоним.

— Той отива в пуеблото на апачите.

— Така си и мислехме, понеже, докато яздехме, по следите му разбрахме в каква посока се отправя.

— Но така поемате много голям риск! Всяка среща с апачите означава за вас сигурна смърт.

— Известно ни е, обаче Пида е принуден да рискува живота си, за да си възвърне свещения амулет. Щяхме тайно да дебнем около пуеблото, докато ни се удадеше да заловим Сантър.

— Сега ще постигнете целта си по-лесно, защото ще се погрижа от страна на апачите да не ви застрашава никаква опасност. Но ще мога да ви закрилям само в случай, че станеш мой приятел и брат. Слез от коня! Ще изпушим лулата на мира.

— Уф! — извика Пида. — Нима великият воин Олд Шетърхенд, който успя без никаква помощ да избяга от селото на кайовите, счита Пида достоен да бъде негов приятел и брат?

— Да. Побързай, защото воините на апачите могат да изгубят търпение!

Слязохме от конете и по обичайния начин изпушихме лулата, след което наредих на Пида да стои на това място и да чака да му дам знак. После пак възседнах коня си и се отправих към апачите, междувременно осведомени от Ято Ка за нашата среща и за онова, което възнамерявах да правя. Хванали юздите на конете си, те образуваха полукръг, в който бе застанал Тил Лата, Кървавата ръка.

Добре познавах този апач. Беше много честолюбив човек, но винаги е бил благоразположен към мен, поради което разчитах, че няма да се противопостави на застъпничеството ми за Пида. Поздравих го с няколко приятелски думи и добавих:

— Поразяващата ръка идва сам, без Винету, вожда на апачите. Моите червенокожи братя ще искат да научат подробности за смъртта на този прочут воин и аз ще им разкажа всичко. Но най-напред трябва да поговорим за кайовите.

— Знам какво иска Олд Шетърхенд. Ято Ка ми го каза — отвърна Кървавата ръка.

— А какво е твоето мнение?

— Олд Шетърхенд е вожд на апачите. Те уважават волята му. Нека десетте воини на кайовите незабавно се върнат в селото си, без да остават тук ни минута повече. В такъв случай нищо няма да им се случи.

— Ами младият вожд Пида?

— Видях, че той изпуши лулата на мира с Олд Шетърхенд. Нека дойде с нас и бъде наш гост, докато желаеш ти, но после пак ще бъде наш враг.

— Добре, съгласен съм. Воините на апачите ще се върнат обратно с мен, за да заловим убиеца на Инчу чуна и неговата дъщеря. Разправим ли се с него, ще ви заведа при гроба на Винету, техния мъртъв вожд. Хау!

— Хау! — потвърди Кървавата ръка и в подкрепа на казаното ми подаде десницата си.

След това направих знак на Пида да се приближи. Той се съгласи с условията на Тил Лата и изпрати обратно своите кайови. После продължихме да яздим надолу по брега на Пекос, докато се свечери и спряхме да лагеруваме.

Понеже се намирахме на територията на апачите, можехме да запалим огън. Разположихме се около него, нахранихме се и тогава подробно разказах за смъртта на Винету. Думите ми направиха дълбоко впечатление на слушателите, които още дълго седяха безмълвни, а после започнаха взаимно да си припомнят отделни случки от живота на техния обичан и достоен за възхищение вожд. Самият аз бях изпаднал в такова настроение, сякаш току-що отново бях преживял гибелта на Винету, и дълго след като другите заспаха, не можех изобщо да мигна. Мислех си за неговото завещание и за златото, което се споменаваше в него. А после това злато ми се присъни. Беше ужасен огън. Огромни купища от блестящия метал бяха струпани на ръба на една пропаст, а Сантър с лопата го сриваше в бездната. Исках да му попреча, да спася златото и се счепках с него, обаче не успях да го надвия. Но ето че под краката ни земята се пропука. Аз отскочих назад, а Сантър заедно с всичкото злато изчезна в зейналата пропаст. Събудих се, облян в пот. Помислих си: сънищата не са нищо друго, освен сапунени мехури, обаче през целия ден не успях да се освободя от чувството, че сънят ми означава нещо. А той можеше да се обясни толкова лесно!

Яздехме много бързо. По обяд направихме кратка почивка, за да не пристигнем в пуеблото твърде късно, защото Сантър сигурно никак нямаше да се бави там.

Късно следобед наближихме пуеблото. Вдясно се издигаше гробницата, построена навремето за Клеки-петра, върху която все още стърчеше нашият кръст. Вляво от нас се намираше онова място от реката, където бях принуден да плувам, за да спася живота си^[3]. Колко често бяхме стояли после тук с Винету, разговаряйки за събитията от онези дни!

След това свихме надясно в страничната долина и пред очите ни изникна пуеблото. Беше привечер и издигащите се към небето струйки дим от различните етажи показваха, че обитателите му бяха заети с приготвянето на вечерята. Забелязаха ни, но въпреки това Тил Лата сви длани около устата си и се провикна нагоре:

— Поразяващата ръка идва. Поразяващата ръка! Воини, тичайте да го посрещнете!

Тези думи предизвикаха голямо раздвижване между етажите. Спуснаха дървесните трупи, използвани като подвижни стълби, и когато скочихме от седлата и започнахме да се изкачваме по пуеблото, към нас отвсякъде се запротягаха стотици големи и малки ръце, поздравявайки ме с добре дошъл. Едно тъжно приветстване, понеже днес идвах за пръв път без Винету.

Както съм споменавал вече, пуеблото бе обитавано само от една малка част от племето. Заедно със семействата си тук живееха воини, към които Винету винаги бе хранил топли приятелски чувства. Не е трудно да се досети човек, че веднага след поздравите бях отрупан с хиляди въпроси. Обещах им, че по-късно ще им отговоря, и незабавно се осведомих:

— Инта тук ли е? Трябва да говоря с него.

— Той е в своето жилище — отговориха ми, — ще го доведем.

— Не. Той е стар и немощен, не го разкарвайте. Аз ще отида при него.

Заедно с Пида ме отведоха в малко помещение, изсечено в скалите, където седеше старецът. Щом ме видя, той се стресна, но веднага лицето му просия от радост и започна да ми държи дълга реч, но аз го прекъснах с въпроса:

— Ще те изслушам по-късно. Вчера идвал ли е при теб някакъв непознат бледолик?

— Да — отвърна Инта.

— Спомена ли името си?

— Не. Обясни ми, че Винету му бил забранил да го казва.

— Колко време остана тук?

— Приблизително времето, което бледоликите наричат един час.

— Искаше да говори с теб, нали?

— Да, доведоха го при мен и той ми показа върху някаква кожа тотема на Винету, чиято последна воля трябвало да изпълни.

— Какво искаше от теб?

— Да му опиша езерото, наречено навремето от вас Деклил-то.

— И ти направи ли го?

— Нямаше как, нали беше заповед на Винету! Описах му пътя дотам, а и околността на Деклил-то.

— Боровата гора, скалата и водопада?

— Всичко.

— А също и пътя нагоре през надвисналата скала?

— И него. Душата ми се радваше, че можех да говоря за местата, където съм бил някога заедно с Поразяващата ръка и Винету, вожда на апачите, който ни напусна и отиде във Вечните ловни полета. Скоро ще се видя с него там.

Старецът не можеше да бъде упрекнат в нищо, той бе проявил само необходимата почит към тотема на любимия си вожд и беше постъпил според повелята му. Зададох му още един въпрос:

— А беше ли изтощен конят на бледоликия?

— Никак. Когато си тръгна, бе толкова свеж, сякаш беше отпочивал дълго.

— Бледоликият яде ли тук?

— Да, но малко, понеже нямаше време. Попита дали имаме влакна за фитил за взривяване.

— А-а! И дадохте ли му?

— Да.

— За какво му трябваше фитил?

— Не ни каза. Накара ни да му дадем и барут, даже твърде много барут.

— За стреляне?

— Не. За да взриви някакви скали и да си проправи път.

— Видя ли къде прибра тотема?

— В една свещена торбичка на амулет. Това ме учуди, понеже знам, че бледоликите нямат амулети.

— Уф — възкликна застаналият до мен Пида. — Торбичката е все още у него! Това е моят амулет, който той ми открадна.

— Откраднал ли го е? — попита Инта смаяно. — Та този човек крадец ли е?

— Той е нещо по-лошо от крадец — отвърнах аз.

— Но нали притежава тотема на Винету?

— И него открадна! Той е Сантър, който уби Инчу чуна и Ншо-чи.

Старецът замръзна като статуя. Оставихме го сам да се справи с уплахата си и си тръгнахме.

И тъй, ние не само че не бяхме успели да догоним Сантър, но не бяхме наваксали даже и малка част от преднината му. Това беше неприятен факт и ето защо Кървавата ръка предложи:

— Изобщо няма да се бавим тук, а незабавно тръгваме. Може би по този начин все пак ще го настигнем, преди да се добере до Тъмната вода.

— Мислиш ли, че ще можем да се справим без никаква почивка? — попитах аз. — Вярно, има луна и бихме могли да яздим и през нощта.

— Тил Лата няма нужда от почивка!

— А Пида?

— Пида няма да намери покой, преди да си е възвърнал амулета.

— Добре, тогава да ядем и после да вземем нови коне. Моят вран жребец ще остане тук. И мен не ме свърта на едно място. Щом Сантър е поискал да му дадат барут и фитил, това показва, че той мисли да взривява, а така може да унищожи всичко. Трябва да побързаме.

Разбира се, че обитателите на пуеблото ни молеха най-настойчиво да останем. Искаха да им разказвам за Винету, за последните ни преживявания и за неговата смърт. Но аз им обещах, че скоро ще се върна. Видяха се принудени да се задоволят с обещанието ми. Само два часа след пристигането ни в пуеблото Тил Лата, Пида и аз, придружени от двадесет апачи, отново потеглихме на път, яхнали добре отпочинали коне и богато запасени с нови провизии. Тил Лата бе настоял за такъв голям брой придружители, въпреки че не ни бе необходима подобна охрана, защото земите, през които минавахме, бяха собственост на сродните с апачите мимбреньоси, от чиято страна не очаквахме никакви враждебни действия.

За да изминем разстоянието между пуеблото и езерото Тъмната вода, трябваше да преодолеем около седемстотин километра, като на всичко отгоре последната част от пътя ни преминаваше през много труден скалист терен. Ако допуснехме, че на ден ще изминаваме средно по около петдесет километра, което е твърде много, пак щяха да са ни необходими цели две седмици, за да се доберем до целта.

Не си давахме труд да търсим следите на Сантър. Само щяхме да си загубим времето. Яздехме просто в посоката, в която някога бяхме поели с Винету, и можехме да бъдем сигурни, че през цялото време Сантър е нейде пред нас, понеже не бе възможно Инта да му е описал някакъв друг път освен този. Отклонеше ли се Сантър от него, ние само щяхме да спечелим.

Пътем не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Чак на шестнадесетия ден срещнахме един човек. Срещу нас се зададе червенокож ездач, когото познавах. Беше индианец от племето мимбреньо, който навремето ни бе снабдил с месо, мен и Винету. Той също ме позна веднага, спря коня си и зарадвано извика:

— Поразяващата ръка! Какво виждам! Ти си жив, ти не си умрял, не си мъртъв?

— Нима разправят, че съм умрял?

— Да, застрелян от сиуксите!

Незабавно се досетих, че той се е срещал със Сантър.

— Кой ти каза? — попитах го.

— Един бледолик, който ни разказа по какъв начин били загинали великият Олд Шетърхенд и прочутият Винету. Нямаше как да не му повярвам, понеже той притежаваше тотема на Винету, а също и неговия свещен амулет.

— Въпреки това е лъжа, защото нали виждаш, че съм жив?

— Ами тогава навярно и Винету не е мъртъв?

— За съжаление той наистина е мъртъв. Но я ми кажи как се срещна с белия?

— В нашия лагер. Искаше да размени изморения си кон и да вземе водач за Деклил-то. Навярно това е някакво лъжливо име. Той имаше предвид езерото, наричано от нас Шиш-ту^[4]. В замяна ми предложи амулета на Винету и аз се съгласих. Размених един кон със запазени сили срещу неговия и заедно с моя син го отведохме до Шиш-ту, където той веднага разбра, че се намира на търсеното от него място.

— Измамил те е. Амулетът в тебе ли е?

— Да, ей тук е!

— Покажи ни го!

Той го измъкна от дисагите на седлото си. Пида нададе радостен вик и протегна ръка. Но мимбреньото нямаше намерение да го даде и се разгоря кратък спор, който прекратих с обяснението:

— Този амулет действително принадлежи на младия вожд на кайовите. Никога не е бил собственост на Винету.

— Сигурно се лъжеш! — не отстъпваше мимбреньото.

— Знам го много добре.

— Но само заради този скъпоценен амулет бих онзи дълъг път и дадох на бледоликия по-хубав кон!

— Нуждаел се е от добре отпочинал кон, защото е знаел, че преследвачите са зад гърба му, и ти е разказал една огромна лъжа, та да те накара да извършиш размяната.

— Ако го казваше някой друг, а не Поразяващата ръка, нямаше да повярвам. Трябва ли да се откажа от амулета?

— Да.

— Добре! Но тогава ще се върна и ще взема живота на онзи лъжец и мошеник!

— В такъв случай тръгвай с нас, защото и ние имаме същото намерение!

Мимбреньото се съгласи и потегли с нас. Когато му разяснихме накратко кой е Сантър и какви престъпления му тежаха на съвестта, той започна да съжалява двойно повече, че с размяната на конете беше помогнал на убиеца. Със своя подкрепа и водачество бе съдействувал на Сантър да спечели преднина.

Пида беше щастлив, защото си възвърна амулета съвсем непокътнат. Беше постигнал целта на пътуването си. Дали щях да мога и аз да кажа същото за себе си?

На следващия ден достигнахме езерото, обаче едва вечерта, когато вече нищо не се виждаше. Безмълвно се разположихме на лагер под дърветата, без да палим огън, за да не се издадем на Сантър. Не знаехме къде се намира в момента, защото не беше казал на мимбреньото нито дума за намеренията си, ами веднага след пристигането си го беше отпратил обратно.

Отдалечавайки се от Рио Пекос, нашия път бе пресякъл косо югозападния ъгъл на Ню Мексико и вече се намирахме в Аризона, горе-долу в онази местност, където граничат земите на хиленосите и мимбреньосите. По-голямата част от онези райони има пуст и безутешен вид. Само скали и пак скали, камънаци и пак камънаци.

Но там, където има вода, вирее богата и пищна растителност, която все пак не се разпростира много надалеч от бреговете на реките и потоците. Слънцето изгаря всичко, което не успява бързо да си набави необходимата влага. Горите се срещат рядко.

Но там, където се намирахме в момента, природата правеше изключение.

Бяхме попаднали в котловина с няколко извора. Те бяха напълнили дъното й, образувайки езеро, чиято вода изтичаше на запад, докато ние се намирахме на източния му бряг. Склоновете на котловината, покрити с гъста гора, се издигаха нависоко и придаваха на незнайно колко дълбокото езеро онези мрачни цветове, които ни бяха дали повод да го кръстим Тъмната вода, докато, както бяхме разбрали вече, мимбреньосите го наричаха Черното езеро. Северната стена на котловината бе най-високата. От нея във формата на стълб изстъпеше напред гола скала, която се издигаше от езерото право нагоре. Нейде зад нея се насъбираше водата, стичаща се от много по-високите и гористи върхове. Тя си беше издълбала улей в стълбовидната скала и от около тридесет метра височина падаше в езерото, сякаш изтичаше от чучура на огромна кана. Това беше Падащата вода, спомената в завещанието на Винету. Точно над водопада в скалата се виждаше пещера, до която навремето не успяхме да се доберем. Но по-късно Винету несъмнено беше открил достъп до нея. А още по-нагоре пък над тази пещера стърчеше горният край на скалата подобно на навес — една огромна каменна плоча, издала се в пространството без всякаква подпора. Тя се надвесваше толкова силно напред и изглеждаше тъй тежка, че човек учудено се питаше как ли все още не е рухнала в бездната.

Вдясно от тази скала и плътно прилепена до нея се издигаше втора скала, върху която навремето бяхме убили една гризли. Ето защо Винету я нарече Тзе-шош, Мечата скала. Всичко това давам за пояснение.

Намирахме се пред решителните мигове на развръзката и почти не ме ловеше сън. Едва-що се беше развиделило долу в котловината и ние се заловихме да търсим следите на Сантър. Нищо не открихме. Ето защо реших да се изкача горе, където предполагах, че ще намеря дирите му. Взех със себе си само Тил Лата и Пида. Заизкачвахме се нагоре сред боровата гора, спомената от Винету, докато се озовахме на Мечата скала.

„Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…“ Повече не бях успял да прочета от завещанието. Накъде трябваше да се изкатеря? Най-вероятно нагоре към пещерата. Длъжен бях да се опитам. Теренът беше много стръмен, но проходим. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато се озовахме малко встрани под пещерата.

Но по-нататък не можехме да продължим. Ако имаше някакъв път, ние го бяхме объркали, тъй като нямах описанието на Винету. Тъкмо се канех да се върна, проехтя изстрел и един куршум се удари в скалата до мен. После някакъв глас изкрещя отгоре.

— Куче, пак ли се освободи? Мислех, че само кайовите ме преследват. Върви в пъкъла!

Изтрещя втори изстрел, който също не ме улучи. Погледнахме нагоре и видяхме Сантър, застанал пред самата пещера.

— Искаш да вземеш завещанието на апача и да отнесеш съкровището ли? — подигра ми се той. — Идваш много късно. Аз съм тук преди теб и фитилът е вече запален. Няма да получиш нищо, ама хич нищичко, а аз ще взема за себе си всички тия откачени дарения и фондации!

Силен кънтящ кикот прекъсна думите му, а после той продължи:

— Както виждам, не знаеш пътя. Не знаеш и оня, дето води надолу от другата страна. По него ще отнеса златото, без да можете да ми попречите. Напразно сте били този дълъг път. Сега вече аз съм победителят, ха-ха-ха-ха!

Как ли трябваше да постъпя? Сантър се намираше горе при съкровището, а ние не можехме да се изкачим. Може би все пак щяхме да намерим пътя, но дотогава вероятно той щеше да офейка заедно с плячката си. Беше споменал за някакъв втори път. Тук нямаше място за колебание, трябваше да му пратя някой куршум. Само че от нашето местоположение беше трудно да се стреля нагоре. Сантър даже отгоре не бе успял да ме улучи. Ето защо слязох малко по-надолу и встрани, а после свалих от рамото си карабината „Хенри“.

— А-а, кучето се кани да стреля! — извика той. — Тук е малко трудничко. Чакай, ще ти се покажа на по-удобно място.

Сантър изчезна, но само след броени минути се появи отново, и то високо горе върху каменната плоча. Започна да пристъпва напред, все по-напред, стигайки кажи-речи до самия й край. Почти ми се зави свят. В ръката си държеше нещо бяло.

— Вижте! — изкрещя той. — Ето го завещанието. Знам го наизуст и вече не ми трябва. Нека върви долу в езерото. Вие няма да го получите.

При тези думи той накъса листовете, хвърли късчетата във въздуха, те затрептяха, закръжиха бавно надолу и нападаха във водата. Скъпоценното завещание! Онова, което изпитах, не беше нито гняв, нито ярост, просто почувствувах, че нещо в мен закипя.

— Мерзавецо — изкрещях нагоре към скалата. — Чуй ме само за миг!

— Добре! Слушам те! — отвърна ми подигравателно.

— Много поздрави от Инчу чуна!

— Благодаря!

— И от Ншо-чи!

— Много благодаря!

— А от името на Винету ти изпращам този куршум. Няма нужда да ми благодариш!

Този път взех мечкоубиеца. Изстрелът с него бе по-сигурен. Непременно трябваше да улуча. Обикновено прицелването не ми отнема повече от секунда, и сега… но какво беше това? Ръката ми ли трепереше? Или Сантър се раздвижи? Или скалата се заклати? Не успях да взема Сантър на мушка и свалих мечкоубиеца, за да погледна с двете си очи какво става.

Боже мили! Скалата се люлееше насам-натам! Последва силен глух трясък, от пещерата изригна дим и сякаш ударена от невидим юмрук скалата над пещерата започна бавно да се накланя, все по-силно и по-силно, заедно със стоящия горе върху плочата Сантър, който размахваше ръце и крещеше за помощ. После, изгубили вече равновесие, скалните маси с грохот, трясък и пукот се сгромолясаха право в езерото. Горе, около отчупения ръб на скалата, все още се носеха леки облачета от барутен дим и прахоляк.

Стояхме безмълвни, обхванати от ужас.

— Уф! — извика Пида, вдигайки нагоре и двете си ръце. — Великият дух наказа убиеца и събори скалата под него.

Тил Лата посочи надолу към разпенените води на езерото, което в този момент приличаше на огромен врящ казан, и пребледнял като платно въпреки бронзовия загар на лицето си, със заекване промълви:

— Злият дух го повлече надолу в кипящата вода и няма да го пусне до самия край на всички неща. Той е прокълнат!

Нямах желание да говоря, а и не можех да говоря. Сънят ми, сънят ми! Златото на дъното на езерото! И какъв край за Сантър! В последния миг ми беше спестено да стрелям по него. Той сам се беше осъдил или по-скоро сам бе изпълнил присъдата на една по-висша воля. Беше станал палач на самия себе си, защото той бе запалил фитила.

Долу на брега на езерото стояха апачите заедно с мимбреньото и възбудено жестикулираха. Пида и Тил Лата бързо се спуснаха от височината, за да видят дали бе останало нещо от Сантър. Безполезно начинание! Скалните маси го бяха повлекли към дъното на езерото, където го бяха затиснали и погребали под себе си.

Макар че иначе бях толкова издръжлив човек и никога не губех самообладание, сега така ми прималя, че бях принуден да седна. Виеше ми се свят. Трябваше да затворя очи, но въпреки това виждах пред себе си люлеещите се, сгромолясващи се скали и чувах Сантър да вика за помощ.

Как бе станало всичко това? Вероятно вследствие на някаква предохранителна мярка от страна на Винету. На мен сигурно нямаше да се случи. Несъмнено той по такъв начин бе описал скривалището и действията, които трябваше да се предприемат горе, че само аз да мога правилно да го разбера, а всеки друг неизбежно да извърши грешка. Винету бе поставил нещо като мина, която поради незнанието си всеки незван пришълец непременно да възпламени и сам да причини гибелта си. Но какво бе станало със съкровището, със златото? Дали се намираше все още горе, или беше вече на дъното на Черната вода, затрупано от скалните късове, завинаги загубено за хората?

Но даже и да лежеше на дъното, не се чувствувах никак огорчен! Обаче скъсването и разпиляването на завещанието на моя мъртъв брат бе невъзвратима загуба за мен. Тази мисъл незабавно ми възвърна изчезващата енергия. Скочих на крака и колкото се можеше по-бързо заслизах по височината, понеже може би все пак щях да спася няколко или повече късчета от листовете. Когато стигнах долу, видях, че в средата на езерото се белее нещо като хартия. Веднага се съблякох, скочих във водата и заплувах натам. Наистина беше едно малко парче от завещанието. Преплувах езерото във всички посоки и намерих още три късчета. Сложих останките от завещанието на слънце, за да изсъхнат, и когато това стана, се опитах да разчета размитите и неясни букви. Естествено че не бе възможно да се получи смислен текст. След дълги усилия успях да прочета:

… да се даде половината… понеже бедността… скалата ще рухне… християнин… разпредели… не отмъщавай…

Това беше всичко, което ще рече почти нищо и все пак достатъчно, за да може човек да прозре поне част от съдържанието на завещанието. Скътах тези малки хартиени късчета като някоя свещена реликва.

По-късно, когато си бях възвърнал душевното равновесие, започнахме издирването. Изпратихме част от апачите из околностите на езерото, за да търсят коня на Сантър. Трябваше да го намерим, защото, ако беше вързан, щеше да умре от глад и жажда. Останалите се изкачиха заедно с мен горе, за да ми помогнат да открием пътя към пещерата, която, разбира се, вече не съществуваше. Няколко часа усилията ни оставаха напразни, докато най-сетне отново премислих дума по дума онова, което бях прочел от завещанието. Последното изречение, което беше най-важно, гласеше: „Там ще слезеш от коня и ще се изкатериш…“ Ето че сега думата „изкатериш“ ми направи по-особено впечатление. Вярно, тя може да се употреби и когато става въпрос за планински склон, особено ако е много стръмен, но обикновено тази дума се използва в малко по-друго значение. Дали в случая не се отнасяше до някое дърво? Затърсихме наоколо и най-сетне открихме доста дебел и висок бор, който се издигаше близо до скалата, растеше малко накриво, наклонен към нея и горе се допираше до един от издадените й ръбове. Сигурно това беше пътят! Закатерих се нагоре. Ръбът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше отдолу. Стъпих на него и продължих до ъгъла на скалата. Не се бях излъгал! Това беше търсеният път! Пред мен се откри площадка, широка около два метра, по която лесно можеше да се върви. Към задната част на скалата тя се изкачваше леко нагоре и сега завършваше там, където скалата се бе пречупила, с други думи, до новата й платформа. Бях се озовал сред див безпорядък от големи и малки скални отломъци, но въпреки това лесно можех да различа пода на разрушената пещера. Ако златото не е било закопано в него, а е било скрито нейде в стените й или пък още по-нависоко към каменната плоча, то сега се намираше на дъното на езерото.

Извиках на моите спътници да се качат горе и да ми помогнат в търсенето. Обърнахме всеки камък, но нищо не намерихме. Никаква следа, никакъв белег. Въпреки че всички бяхме опитни мъже, свикнали от най-незначителния признак, от най-дребното указание да вадим вярно заключение, всичките ни усилия отидоха на вятъра; цялата ни проницателност бе без полза. Когато привечер се спуснахме при езерото, за да пренощуваме на брега му, апачите, изпратени да търсят коня на Сантър, току-що се завръщаха. Бяха го намерили. Претърсих кобурите на седлото, но те не съдържаха нищо особено.

Цели четири дни останахме край Тъмната вода, напрягайки всичките си сетива и ум. Убеден съм, че ако златото все още се намираше нейде горе по или в скалата, то щеше да бъде намерено. Но то лежеше на дъното на дълбокото езеро при онзи, който замалко не го заграби, а след това бе погребан заедно с него. Завърнахме се обратно в пуеблото край Рио Пекос с празни ръце, но поне с увереността, че най-после Инчу чуна и Ншо-чи бяха отмъстени…

Така изчезна завещанието на апача, също както изчезна и човекът, който го написа, и както ще изчезне цялата червенокожа раса. Винету, както и неговият народ, беше богато надарен, но все пак не постигна голямата си цел, не му бе дадена възможност да изпълни поставената пред него висша мисия. Тъй както късчетата на завещанието бяха пръснати из въздуха, също тъй разпръснати, без дом и покой, се скитат червенокожите мъже из необятните прерии, които някога им принадлежаха.

И все пак, когато някой навлезе сред планините Гро Вантър, стигне до реката Метсър и се изправи пред гробницата на апача, ще каже: „Тук е погребан Винету, един червенокож, но велик мъж!“ А когато някога и последното късче от завещанието изгние из гъсталаците или във водата, тогава из саваните и планините на Запада ще живее друго поколение, което ще мисли справедливо и няма да бъде лишено от чувства. То ще каже: „Тук почива червенокожата раса. Тя не стана велика, защото не й бе дадена възможност да стане велика!“