Карл Май
Винету III (17)

17.
Завещанието на Винету

Когато стигнах в лагера, не заварих жив човек. Къде ли се бяха дянали тримата? Дали се бяха изпокрили в гъсталака, за да видят тайно какво ще донеса? Или отново бяха отишли заедно на лов? Извиках ги, но не получих никакъв отговор.

Ех, ако наистина ги нямаше! Но трябваше да бъда предпазлив и с трескава бързина претърсих близката околност на лагера ни. Уверих се, че те действително бяха отишли някъде. А сега бързо на работа!

Извадих ножа си и точно до самата западна страна на гробницата на вожда изрязах и извадих голям чим, за да мога после отново да го поставя на старото му място тъй, че от копането нищо да не личи. Наоколо не биваше да остава никаква пръст, ето защо постлах одеялото си до мен и започнах грижливо да събирам в него изкопаната пръст, та да засипя после с нея дупката.

Работех с трескава бързина, защото всеки миг тримата можеха да се завърнат. Същевременно от време на време се ослушвах, за да разбера дали отнейде не се дочуваха стъпки или гласове. Но, разбира се, при обзелото ме вълнение, което не успях да потисна съвсем, бе твърде възможно слухът ми да беше изгубил от обичайната си острота.

Дупката бързо растеше, стана вече почти метър дълбока. Ето че ножът ми се натъкна на камък. Извадих го, а после измъкнах и още един камък, който намерих под първия, и видях че пред очите ми се откри малко четириъгълно скривалище, все още съвършено сухо. Стените му бяха покрити с плоски гладки камъни. На дъното му имаше дебела сгъната щавена кожа — завещанието на моя приятел и брат Винету. В следващия миг то бе вече в джоба ми, а после побързах да зарина дупката.

Тази работа пък вървеше съвсем бързо. Лека-полека насипвах пръстта от одеялото в ямата, набивах я с юмрук и най-сетне отгоре поставих извадения чим. Така никой няма да забележи, че на това място земята е била разкопавана.

Слава богу! Успешно се справих — поне така си мислех. Внимателно се ослушах. Не долових абсолютно никакъв шум и сметнах, че имам време да разгърна кожата. Тя беше сгъната също като плик за писмо — с върховете един към друг. Вътре намерих втора кожа, чиито подгънати ъгли Винету бе съшил с еленово сухожилие. Разрязах шевовете и се добрах до завещанието, което се състоеше от няколко листа хартия, нагъсто изписани с мастило.

Дали трябваше да ги скрия, или можех да ги прочета на място? Ето какъв въпрос ме вълнуваше. Но защо да ги крия? Просто нямаше причина. Ако тримата ми спътници се върнеха и ме завареха да чета, какво можеха да имат против? Щяха ли да знаят какво чета? Писмо или нещо друго, което от дълго време носех у себе си. Даже нямаха право да ме питат що за листове са. А и да ме попитаха, можех да отговоря каквото ми хрумнеше. При това чувствах направо неудържимо желание да прочета какво бе писал Винету. Клеки-петра, неговият учител в много други неща, му беше предал и това умение. Само че навярно апачът не бе намирал много време да се упражнява в писане.

Понявга той беше вписвал по някоя и друга дума в моя бележник. Познавах почерка му. Не беше красив, нито усъвършенстван, обаче бе ясно четлив. Приличаше на почерка на десетгодишен ученик, положил усилия да пише красиво.

Не можах да устоя, седнах на земята и разгърнах листовете. Да, беше почеркът на Винету, еднаквата големина и наклон на всички букви бяха спазени съвършено точно, те не бяха просто писани, а всяка една от тях бе изрисувана и оформена с всеотдайност! Къде ли беше съчинил този значителен по обема си текст и колко ли време бе прекарал над него? Очите ми се изпълниха със сълзи. Изтрих ги набързо и зачетох:

Скъпи мой братко!

Ти си жив, а Винету, който те обича, е мъртъв; Но душата му е при теб. Държиш я в ръцете си, защото тя ти говори от тези листове. Отвори сърцето си за нея!

Ще научиш последното желание на твоя червенокож брат и ще прочетеш много негови думи, които никога няма да забравиш. Но най-напред ще ти кажа най-необходимото. Ти ще видиш много, много злато и ще постъпиш с него така, както ти определи сега моят дух. То беше скрито на Нъгит Тсил, обаче убиецът Сантър се домогваше до него. Ето защо Винету го пренесе при Деклил-то^[1], където веднъж бяхме заедно с тебе. Чуй как да намериш скривалището на златото! Ще яздиш нагоре през Инделче-чил^[2], докато стигнеш до Тсе-шош^[3] край падащата вода. Там ще слезеш от коня си и ще се изкачиш…

Само толкова бях успял да прочета, когато зад гърба ми се разнесе глас:

— Good day, мистър Шетърхенд! Навярно се учиш да сричаш, а?

Обърнах се и видях, че преди малко бях извършил най-голямата глупост или нехайство в живота си. На десетина крачки зад мен бях оставил на земята пуйките и пушките си. Седях до гробницата, облегнал дясното си рамо на нея, а следователно бях с гръб към пътя, който водеше от клисурата нагоре. Нетърпението ми да науча последната воля на Винету бе виновно за това непростимо невнимание. Ето защо не бях успял да забележа как се е промъкнал до пушките ми човекът, който ме бе заговорил. Той бе застанал до тях и тъй като със собствената си пушка ме бе взел на прицел, те оставаха недостижими за мен. Мигновено скочих на крака, защото този човек не бе никой друг а… Сантър!

В следващата секунда и двете ми ръце посегнаха към пояса. За да измъкна револверите си ли? Е, да, обаче… когато преди малко коленичих на земята, за да копая дупката, коланът ми с всички предмети по него ме убиваше и ми пречеше и затова, приспан от чувството за мнима безопасност, бях толкова непредпазлив да го разкопчея и сваля. Сега той лежеше на земята на няколко метра от мен, а при него беше и ножът ми. Тъй че в момента бях без каквото и да било оръжие. Сантър забеляза безполезното движение на ръцете ми, изсмя се ехидно и заплаши:

— Не мърдай нито крачка от мястото си и не се опитвай да посягаш към оръжията, иначе веднага стрелям! Говоря съвсем сериозно.

Очите на Сантър се бяха впили в мен с особен блясък, който ми подсказваше, че наистина можех да очаквам куршум от насоченото към мен дуло. Внезапното му появяване ме беше изненадало напълно, но вече отново си бях възвърнал самообладанието. Стоях неподвижно и хладнокръвно го гледах в очите.

— Най-сетне си ми в ръцете! — продължи той. — Виждаш ли пръста ми, поставен на спусъка? Само едно леко натисване и ще ти изпратя куршум в мозъка, можеш да ми вярваш! И тъй — не мърдай, иначе отиваш право в пъкъла! С тебе човек трябва да внимава. Май не ме очакваше, а?

— Още не — отвърнах му спокойно.

— Да, пресметнал си, че мога да дойда едва утре привечер. Но тази сметка се оказа грешна.

Щом знаеше това, значи подлецът бе говорил вече с моите спътници. Къде ли бяха те? Тяхното присъствие щеше да ме направи още по-спокоен, макар че и така се бях успокоил. Те можеха да са какви ли не, но в никакъв случай не бяха убийци и поради това, ако сега не раздразнех Сантър, нямаше защо да се страхувам, че щеше да ме убие в тяхно присъствие. И тъй, продължих да стоя съвсем неподвижно, докато с израз на непримирима омраза Сантър продължи да говори:

— Канех се да отида до Солт Форк, притока на Ред Ривър, за да съобщя на Тангуа, че онзи пес, апачът, най-сетне хвърли петалата, но случайно се натъкнах на отряд кайови и затова пристигам по-рано. Долу срещнах Пейн и от него научих, че довел някой си мистър Джоунс. Разбрах, че този Джоунс имал две пушки, една голяма и една малка, а това събуди в мен подозрение. Накарах го точно да ми опише непознатия и скоро не се съмнявах повече за кого става въпрос. Макар че Джоунс се държал глуповато и носел обикновени сини ленени дрехи, той не можеше да бъде никой друг, освен Поразяващата ръка. Изкачих се горе, за да се скрия и да го заловя при завръщането му от лов, обаче той беше вече тук. Ти копаеше дупката, а ние те наблюдавахме. Казвай, какви са тези хартии в ръката ти!

— Квитанция от един шивач.

— Слушай, не мисли, че можеш да се будалкаш с мен! Какво е това?

— Шивашка квитанция, ела да видиш!

— Нямам такова намерение. Първо трябва по-сигурно да те видя в ръцете си. Какво правиш изобщо на Мъгуърт Хилс, които апачът наричаше Нъгит Тсил?

— Занимавам се с иманярство.

— Аха, тъй си и мислех!

— Но намирам само шивашки сметки.

— Ще ги разгледам по-подробно. Ти никнеш винаги там, където никой не те сее. Но този път най-сетне дяволът показа, че си разбира от работата. Свършено е с теб!

— Или с теб, понеже само един от двама ни може да греши в това. Бъди сигурен.

— Нахално псе! — изсъска той. — Ама наистина, това куче ръмжи даже и като умира! Но безсилното зъбене няма да те спаси. Повтарям, с теб е свършено! А златните кокали, които искаше да изкопаеш тук, ще вземем ние!

— Нищо, вземи ги и се задави с тях!

— Присмивай се, присмивай се! Вярно, казал си, че от голямото количество злато тук нищо не е останало, но хартията в ръката ти сигурно ще ни каже къде е отишло.

— Ами тогава ела я вземи!

— Да, ще я взема и веднага ще ти покажа как. Само запомни какво ти казвам! При най-малкото непозволено движение и при най-незначителния отказ да ми се подчиниш, натискам спусъка! Ако ставаше въпрос за някой друг, може би тези думи щяха да бъдат само заплаха, но ти си толкова опасен негодник, че на всяка цена ще си изпълня заканата.

— Знам и без да ми го казваш.

— Хубаво, че го признаваш. Елате и го вържете!

Последните думи бяха изговорени настрани. Пейн, Клей и Съмър се бяха крили досега зад дърветата. Те се показаха и бавно се отправиха към мен. Докато измъкваше един ремък от джоба си, Пейн се опита да се извини.

— Сър, за наше учудване научихме, че сте Поразяващата ръка. Защо ни измамихте? Искахте да ни излъжете и ето че сега трябва да ви вържем. Не се съпротивявайте! Това нищо няма да ви помогне, защото мистър Сантър веднага ще стреля, можете да бъдете сигурен!

— Без излишни приказки! — подвикна Сантър. А на мен заповяда: — Пусни листовете на земята и му подай ръцете си!

Той беше убеден, че съм изцяло във властта му, но точно сега разбрах, че не аз на него, а той на мен нямаше да ми се изплъзне. Важното беше да се използва положението. Бързо и енергично.

— Хайде, побързай, иначе ще стрелям! — сплаши Сантър. — Хвърли листовете!

Пуснах листовете на земята.

— Подай си ръцете! — заповяда отново той.

С привидно покорство подадох ръцете си на Пейн, обаче по такъв начин, че за да ги върже, той се видя принуден да застане между мен и Сантър.

— Махни се, махни се оттам! Застанал си пред дулото ми! — викна му Сантър. — Ако стрелям…

Не можа да продължи, защото бе прекъснат по не съвсем нежен начин. Вместо да се оставя да ме вържат, аз сграбчих Пейн през тялото, вдигнах го и го запратих върху Сантър, който се опита да отскочи встрани, но вече беше късно. Той бе съборен на земята, а пушката му изхвръкна от ръката. За миг се приближих и го затиснах с коляно. С юмручен удар го зашеметих за кратко време. Също тъй бързо се изправих и извиках на неговите съучастници:

— Ето ви доказателството, че наистина съм Поразяващата ръка! Искахте да посегнете на мен. Веднага хвърлете оръжията си, иначе ще стрелям! И аз говоря съвсем сериозно!

Бях измъкнал един револвер от колана на Сантър и го насочих към тримата „истински уестмани“. Те веднага се подчиниха.

— Сядайте там до гробницата на дъщерята на вожда — бързо, бързо!

Отидоха до посоченото място и седнаха на земята. Изпратих ги там само защото наблизо нямаше никакво оръжие.

— Не мърдайте от местата си! — продължих аз. — Нищо лошо няма да ви сторя, защото сте били измамени от Сантър. Но всеки опит за бягство или съпротива незабавно ще ви струва живота!

— Но това е страшно, ужасно! — завайка се Пейн, разкривайки различни части от тялото си. — Полетях из въздуха също като топка. Струва ми се, че съм си счупил няколко кости!

— Сам сте си виновен! Внимавайте да не стане още по-лошо. Отде взехте онзи ремък?

— От мистър Сантър.

— Имате ли и други ремъци?

— Да.

— Дайте ги!

Пейн ги измъкна от джоба си и ми ги подаде. Завързах краката на Сантър, а ръцете му вързах отзад на гърба.

— Тъй, този е готов — засмях се доволно. — А да ви вържа ли и вас?

— Благодаря, сър! — отговори Пейн. — Стига ми толкова. Ще се държа съвсем кротко, докогато искате.

— И ще направите добре, защото, както виждате, не се шегувам.

— Благодаря ви изобщо за вашите шеги! А ние ви мислехме за трапер!

— Тази ваша заблуда не беше най-голямата, понеже добрият трапер умее много повече неща, отколкото, изглежда, подозирате. Ами какво става с вашия лов? Ударихте ли нещо?

— Абсолютно нищо!

— Я вижте тези две пуйки! Аз ги донесох. Ако се държите добре, после можете да ги изпечете и да ядете от тях. Надявам се, че скоро ще разберете колко много сте се излъгали в Сантър. По целия свят няма по-голям мерзавец от него. Веднага ще чуете колко съм прав, защото, както виждам, той вече идва на себе си.

Сантър се размърда, дойде в съзнание и отвори очи. Видя, че съм се изправил пред него и закопчавам колана си. Видя и тримата си другари, които седяха обезоръжени до гробницата на индианката, и изплашено възкликна:

— Какво става? Аз… аз… съм вързан!

— Да. Вързан си — кимнах му. — Положението коренно се промени по един много прост начин. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Куче! — изскърца със зъби като побеснял.

— Мълчи! Не си прави участта по-тежка!

— Върви по дяволите, подлецо!

После той огледа изпитателно другарите си и им подвикна:

— Да не би да сте се раздрънкали?

— Не сме — увери го Пейн.

— Не бих ви и посъветвал!

— Какво има? Какво не е трябвало да раздрънкват? — запитах аз, понеже думите на Сантър ме накараха да наостря уши.

— Нищо!

— Охо! Я казвай, иначе знам как да ти отворя устата! И тъй?

— Отнася се за златото — отвърна той уж неохотно.

— И какво по-точно?

— За предполагаемото скривалище. Преди малко им го казах и помислих, че вече са го раздрънкали.

— Вярно ли е? — попитах Пейн.

— Да — гласеше отговорът му.

— Действително ли Сантър няма нещо друго предвид?

— Не, няма.

— Бъдете откровен! Обръщам ви внимание, че с някоя лъжа или пък коварство ще навредите не на мен, а на себе си.

Пейн се поколеба няколко секунди и после ме увери:

— Сър, можете да ми вярвате. Не е лъжа. Мистър Сантър имаше предвид златото.

— И въпреки всичко не ви вярвам. Искреността ви е подправена, а в израза на лицето ви дебне притворство. Но по този начин нищо няма да постигнете. Мистър Пейн, още веднъж ви подканям да ми кажете истината. Когато ви срещна долу в клисурата, Сантър говори ли с вас за кайовите?

— Да.

— А сам ли беше?

— Да.

— Действително ли е срещнал червенокожите?

— Да.

— И по тази причина не е ходил до Солт Форк?

— Не е бил там.

— Многочислен ли е бил отрядът, който е срещнал?

— Шестдесет воини.

— Кой ги е предвождал?

— Пида, синът на вожда Тангуа.

— Къде са сега?

— Завърнали са се в селото си.

— А дали наистина е така?

— Тъй е както ви казвам, сър!

— Както желаете, мистър Пейн. Всеки от ума си тегли. Ако ме лъжете, по-късно сигурно ще се разкайвате. А що се отнася до златото, то пътуването ви дотук е било напразно. Нищо няма да намерите, защото тук вече няма нищо.

Вдигнах завещанието на Винету, което все още лежеше на земята, завих го в двете кожи и го прибрах в джоба си.

— Изглежда, мистър Сантър е по-добре осведомен от вас — възрази ми Пейн.

— Той изобщо нищо не знае — заявих аз кратко.

— А вие знаете ли къде е златото?

— Може би.

— Кажете ни тогава!

— Забранено ми е.

— Ето виждате ли, сър! — избухна Пейн начумерен. — Хич не мислите за нашите интереси. Не сте безкористен другар.

— Това злато не е ваше.

— Но би могло да стане наше, понеже мистър Сантър има намерението да го търсим заедно и като го намерим, да го поделим.

— Той ли, който сега е мой пленник?

— Та какво ли можете да му направите? Мистър Сантър ще бъде освободен.

— Едва ли. По-скоро ще трябва да изкупи злодеянията си със своя живот.

В този момент се разнесе подигравателният смях на Сантър. Ето защо се обърнах към него.

— По-късно няма да ти е толкова до смях. Какво мислиш, че ще направя сега с теб?

— Нищо — захили ми се той.

— Кой ще ми попречи да ти пронижа главата с куршум?

— Ти самият. Та нали се знае, че Поразяващата ръка се страхува да убие човек!

— Вярно, че не съм от онези, които с лека ръка убиват хора. Но ти си заслужил смъртта многократно. Ако те бях срещнал само преди няколко седмици, щях непременно да те застрелям. Но Винету е мъртъв, умря след като в душата си бе станал християнин. Заедно с него бе погребано и отмъщението.

— Я не дрънкай такива красиви фрази! Поразяващата ръка не смее да убие и това е! Искаш, ама не можеш!

Това беше чисто безсрамие. Обясних си го само с факта, че беше закоравял престъпник, защото не знаех онова, което той знаеше. Ето защо казах невъзмутимо:

— Хули ме, колкото искаш. Човек като теб не може да ме разгневи. Вярно, казах, че с Винету бе погребано и отмъщението, обаче има разлика между отмъщение и наказание. Наистина, отмъщението е чуждо на християнството, но християнството изисква наказание за всяко престъпление. След всеки грях трябва да следва изкупление. Следователно няма да ти отмъщавам, обаче не бива да оставаш ненаказан!

— Pshaw! Дали ще го наречеш наказание или отмъщение, все тая! Ставаш смешен! Не искаш да си отмъстиш, но искаш да ме накажеш, вероятно да ме убиеш. Убийството си остава убийство. Не се пъчи много с твоето християнство!

И сега не се оставих да ме извади от търпение, а запазих деловия си тон:

— Лъжеш се. И през ум не ми минава да посегна на живота ти. Ще те откарам до най-близкия форт и там ще те предам на съдията.

— А-а, такива ли са ти намеренията?

— Разбира се.

— Сър, ами как ще я подхванеш тази история?

— Това си е моя работа!

— Навярно е и моя, защото ми се струва, че и аз би трябвало да присъствам. Но вероятно ще стане точно обратното, а именно аз ще те отведа оттук. И понеже не съм толкоз набожен християнин като теб, и през ум няма да ми мине мисълта да се откажа от отмъщението си. Ами че то е вече тук, тук е вече! Виж го как идва!

Сантър изкрещя последните думи тържествуващо и буйната му радост съвсем не беше неоснователна, понеже гласът му бе заглушен от отекналите в този миг около нас крясъци и в същото време отляво, отдясно, отпред и отзад наизскачаха многобройни бакъреночервени фигури, изрисувани с бойните цветове на кайовите. Втурнаха се устремено към мен и ме обградиха.

Пейн ме беше излъгал. Сантър бе довел кайовите до Нъгит Тсил. След като научили новината за смъртта на Винету, те веднага решили да отпразнуват радостното събитие на мястото, където са погребани баща му и сестра му. Това си беше чисто по индиански, а и съвсем точно отговаряше на начина на мислене на убиеца, който на всичко отгоре щеше да изпита и радостта да залови на Мъгуърт Хилс мен, приятеля на Винету.

Колкото и изненадващо да беше нападението, все пак не изгубих самообладание. В първия миг реших да се защитавам и извадих револвера си, но щом се видях обкръжен от шестдесет воини, отново пъхнах оръжията си в колана. Бягството бе невъзможно, а съпротивата безсмислена. Тя можеше само да влоши положението ми. Отблъснах само най-близко стоящите противници, които протягаха ръце към мен, и с висок глас заявих:

— Олд Шетърхенд се предава на воините на кайовите. Тук ли е техният млад вожд Пида? На него и само на него ще се предам доброволно.

Червенокожите се отдръпнаха от мен и отправиха погледи към Пида, който не участвуваше в нападението, а се беше изправил очаквателно до най-близките дървета.

— Доброволно ли? — присмя се Сантър, междувременно освободен от неговите хора. — Този негодник, който се нарича с гръмкото име Поразяващата ръка, продължава да говори за собствена воля! Смешно! Трябва да се предаде, иначе ще бъде смачкан. Удряйте!

Самият той обаче нямаше никакво намерение да ме нападне. Но кайовите се подчиниха на виковете му и отново се нахвърлиха върху мен, само че без оръжия, защото искаха да ме пленят жив. Отбранявах се с всички сили и натъркалях неколцина на земята, но все пак нямаше дълго да устоя на голямото им числено превъзходство и скоро щях да бъда повален, ако Пида не беше заповядал:

— Спрете, отдръпнете се от Поразяващата ръка! Той иска да се предаде на мен!

Индианците отстъпиха назад. В този момент Сантър гневно извика:

— Защо ще го щадите? Нека получи толкова удари, колкото ръце и юмруци има тук! Напред! Аз заповядвам!

Младият вожд незабавно пристъпи към него.

— Ти ли ще заповядваш тук? Не знаеш ли кой е предводителят на тези воини?

— Ти.

— Ами ти какво си?

— Приятел на кайовите, чиято воля, надявам се, все се зачита за нещо!

— Приятел ли? Кой ти го е казал?

— Твоят баща.

— Не е вярно. Тангуа, вождът на кайовите, никога не е употребявал тази дума, когато е ставало въпрос за теб. Ти не си нищо друго, освен бледолик, когото кайовите търпят при себе си.

Много ми се искаше да използвам тази кратка разправия, внезапно да си пробия път и да избягам. Може би щях да успея, понеже вниманието на червенокожите беше насочено повече към Сантър и Пида, отколкото към мен, но в такъв случай щях да бъда принуден да изоставя пушките си, а това никак не ми се искаше. В този момент Пида се приближи до мен и каза:

— Поразяващата ръка иска да бъде мой пленник. Ще ми даде ли доброволно всичко каквото носи със себе си!

— Да — отвърнах аз.

— И ще се остави да бъде вързан?

— Да.

— Тогава дай ми оръжията си!

Тайно в себе си изпитвах удовлетворение от въпросите на Пида, защото те бяха сигурен знак, че той правилно ме оценяваше като противник. Подадох му револверите и ножа. Сантър взе карабината „Хенри“ и мечкоубиеца. Пида забеляза това и го попита:

— С какво право посягаш на тези пушки? Остави ги!

— Нямам такова намерение! Те са мои.

— Те бяха собственост на Олд Шетърхенд, който се предаде на мен. Следователно заедно с него са станали моя собственост!

— А кому трябва да благодариш че го плени? Само на мен. Той беше вече в моите ръце. Той ми принадлежи заедно с всичко, което е негова собственост. Няма да се откажа нито от него, нито от прочутата карабина „Хенри“.

Тогава Пида вдигна заплашително ръка и отново заповяда:

— Веднага я остави.

— Няма!

— Вземете му я! — нареди младият вожд на хората си.

— Да не би да искате да посегнете на мен? — изпъчи се Сантър, заемайки позата на човек, който се кани да се защитава.

— Вземете му я! — повтори Пида.

Когато видя колко ръце се протегнаха към него, Сантър захвърли оръжията и заяви:

— Ето ги! Давам ги, но не и завинаги! Ще се оплача на Тангуа.

— Оплачи се! — отвърна Пида с нескрито презрение.

Занесоха му двете пушки, а аз трябваше да си подам ръцете, за да ме вържат отново. Докато ставаше това Сантър се приближи и каза:

— Тогава задръжте пушките и вървете по дяволите, но всичко друго, което е в джобовете му, е мое и особено това, дето е в този…

При тези думи той протегна ръка към джоба ми, където бях пъхнал завещанието на Винету.

— Махай се! — скръцнах му със зъби.

Тонът ми накара Сантър да се отдръпне изплашено назад, но той бързо се окопити и ми се изхили подигравателно:

— Hang it all, ама че дързък тип! Пленен е, знае, че е с един крак в гроба и пак ми се нахвърля като куче, вързано на синджир! Но това няма да ти помогне. Искам да разбера какво изкопа и чете преди малко.

— Опитай се да го вземеш!

— Това и ще направя. Признавам, че сигурно ще бъде много обидно за теб да видиш съкровището в ръцете ми, но ще трябва да се примириш.

Той отново се приближи и посегна с двете си ръце към мен. Все още не бях вързан напълно. Ремъкът бе завързан на възел около китката на едната ми ръка и предстоеше да бъде омотан и около другата. С бързо енергично движение освободих ръцете си, сграбчих с лявата ръка Сантър за дрехата на височината на гърдите, а с десния си юмрук го ударих по главата така, че той рухна на земята като пън и остана да лежи неподвижно.

— Уф, уф, уф! — завикаха червенокожите наоколо.

— А сега пак ме вържете! — подканих кайовите, подавайки им ръцете си.

— Поразяващата ръка с право носи името си — похвали ме Пида. — Какво иска Сантър от теб?

— Една говоряща хартия — отвърнах аз. Не биваше да му казвам истината.

— Сантър спомена някакво съкровище!

— Pshaw! И той самият още не знае какво има върху хартията. Впрочем чий пленник съм аз — твой или негов?

— Мой пленник си.

— Тогава защо търпиш Сантър да посяга на мен и да се опитва да ме ограби?

— Червенокожите воини искат да имат само оръжията ти. Нищо друго не могат да използват.

— Нима това е причина да отстъпиш имуществото ми на този човек? Нима един пленник на Пида остава толкова беззащитен, че всеки негодник може да изпразни джобовете му? Предадох се на теб и по този начин те почетох като воин и вожд. Да не си забравил вече, че аз съм човек, от когото Сантър може да получи само ритници?

Индианецът уважава храбростта и гордостта, дори когато е проявена от най-върлия му неприятел. Червенокожите не ме познаваха като страхливец, а навремето, когато отвлякох Пида от неговото село, за да спася Сам Хокинс, аз се бях отнесъл към него внимателно и кавалерски^[4]. Ето на какво разчитах и веднага се оказа, че не съм се излъгал в Пида. Погледът му се плъзна по мен без каквато и да било враждебност.

— Поразяващата ръка е най-храбрият измежду всички бели ловци. А този, когото той повали на земята, има два езика, всеки от които говори различно от другия. Той има и две лица, които изглеждат ту тъй, ту иначе. Няма да позволя да бъркат в джобовете ти.

— Благодаря ти. Ти си достоен да бъдеш вожд и един ден ще се числиш към най-прочутите мъже на кайовите. Благородният воин убива врага си, но не го унижава.

Забелязах, че тези думи го изпълниха с голяма гордост, и гласът му прозвуча почти съжалително, когато каза:

— Да, той убива врага си. Поразяващата ръка ще трябва да умре, и то не само ще умре, ами ще бъде измъчван безмилостно.

— Измъчвайте ме, убийте ме, няма да чуете от устата ми никакви вопли! Обаче не разрешавайте на този тип да се приближава до мен!

След като ми вързаха ръцете, трябваше да легна на земята, за да стегнат и глезените на краката ми с ремък. Междувременно Сантър отново дойде в съзнание. Изправи се на крака, приближи се до мен, ритна ме и изкрещя:

— Гадино, ти ме удари! Ще ми платиш за това. Ще те удуша!

Той се наведе, за да ме сграбчи за гърлото с две ръце.

— Стой, не го докосвай! — извика Пида. — Забранявам ти!

— Нищо не можеш да ми забраняваш! Този мерзавец е мой смъртен враг и дръзна да ме удари. Затова сега ще разбере как…

Сантър не успя да се доизкаже, понеже внезапно присвих колена до тялото си и му нанесох с крака такъв силен удар, който той изобщо не очакваше, че отхвръкна надалеч, преметна се презглава и се простря на земята. Сега той изрева от гняв като диво животно. Понечи бързо да скочи на крака и отново да се нахвърли върху мен, но това не му се удаде. Цялото му тяло го болеше. Сантър се изправи едва-едва, но не се отказа от мисълта веднага да си отмъсти. Измъкна един от револверите си, насочи го към мен и изкрещя:

— Негоднико, удари сетният ти час! Върви в ада, там ти е мястото!

Един индианец, застанал до него, го улови за ръката. Ето защо, когато натисна спусъка, куршумът му не улучи.

— Защо ми пречиш? — озъби се Сантър на червенокожия. — Мога да правя какво си искам, а този мерзавец, който първо ме удари с юмрук, а после ме ритна, трябва да умре.

— Не, ти не можеш да правиш каквото си искаш — заяви Пида, като се приближи и сложи предупредително ръка на рамото на Сантър. — Олд Шетърхенд ми принадлежи и никой друг няма право да го докосва. Животът му е моя собственост и друг човек няма право да му го отнеме.

— Но аз имам да му отмъщавам още от много отдавна — упорствуваше Сантър.

— Това не засяга Пида. Ти си направил няколко услуги на моя баща, върховния вожд на кайовите, поради което той ти разрешава от време на време да пребиваваш при нас. Но това е всичко. Не си въобразявай кой знае какво! Казвам ти: посегнеш ли на Олд Шетърхенд, ще умреш от собствената ми ръка!

— Ами всъщност каква участ го очаква? — попита Сантър малодушно.

— Съветът ще реши!

— Какво толкова има да се съвещавате? Ясно е какво трябва да направите!

— Какво?

— Да го убиете.

— Това сигурно ще стане.

— Но кога? Дойдохте тук, за да отпразнувате смъртта на Винету, вашия най-върл враг. А какво по-хубаво можете да сторите в този случай от това да измъчвате до смърт Олд Шетърхенд тъкмо тук? Нали той му беше най-добрият приятел?

— Нямаме право.

— Защо?

— Защото трябва да го отведем в нашето село.

— Във вашето село ли? Това пък защо?

— За да го изправим пред Тангуа, моя баща. Навремето Поразяващата ръка му строши и двете колена и ето защо му принадлежи. Тангуа ще определи по какъв начин да умре бледоликият.

— Глупости! Първо ще го отвеждате до вашето село! По-голяма щуротия от тази не може и да има.

— Мълчи! Пида, младият вожд на кайовите, не върши щуротии!

— Но все пак е така! Нима не си чувал колко често Поразяващата ръка е бил пленяван и винаги е успявал да избяга чрез някоя хитрост. Ако не го убиете веднага, а го мъкнете продължително с вас, няма да мине много и пак ще изчезне.

— Няма да ни се изплъзне. Ще се отнасяме с него тъй, както човек трябва да се отнася към такъв прочут воин, но все пак ще бъдем толкова бдителни, че да не може да избяга.

— Hang it all! На всичко отгоре щели да се отнасят към него като към прочут мъж! А не искате ли още и да го украсите с венци и да накичите гърдите му с ордени?

— Пида не знае какво са това ордени, но знае, че към Поразяващата ръка трябва да се отнасяме по друг начин, отколкото с тебе, в случай че си наш пленник.

— Добре, добре! Вече знам какво мога да очаквам от вас. И аз имам права над него, дори големи права. Заради вас исках да се откажа от тях, животът му щеше да принадлежи на вас. Но вече съм на друго мнение. Той принадлежи на вас толкова, колкото принадлежи и на мен, и ако мислите да се отнасяте към него като към прочут човек, то аз ще се погрижа поне да не се чувства твърде добре. Вас може да измами, на вас може да избяга. Аз обаче ще си държа очите отворени, за да си получи действително наградата, която е заслужил. Щом ще го откарвате във вашето село, тогава идвам и аз.

— Пида не може да ти забрани да ни придружиш, но той повтаря думите си: посегнеш ли на Поразяващата ръка, ще умреш от ръката на Пида! А сега нека се посъветваме какво трябва да направим.

— Няма нужда от съвещание, мога и веднага да ви го кажа.

— Гласът на Сантър не ни е необходим. Той не е член на съвета на нашите мъже.

Пида му обърна гръб и избра най-възрастните измежду воините си. Той седна с тях настрани, за да се съвещават. Останалите се настаниха около мен и си зашепнаха толкова тихо, че не разбирах думите им. Несъмнено те бяха извънредно радостни и много горди, че са пленили Поразяващата ръка. За тях беше голяма чест да ме измъчват до смърт. Това щеше да им донесе такава слава, за която щеше да им завижда всяко друго племе.

Престорих се, че изобщо не им обръщам внимание, но тайно започнах изпитателно да оглеждам всяко лице поотделно, за да разбера какво мислеха и чувстваха. В тях не се четеше някаква злобна, пламенна и безогледна вражда. Навремето, когато още нямах славата на добър уестман и раних вожда им, като го прострелях в колената и го направих инвалид, яростта им към мене беше безгранична. Но оттогава изминаха доста години и безмерното им озлобление се бе стопило. Бях станал прочут уестман и често бях доказвал, че за мен червенокожият има същата стойност, каквато има и белият. Най-много само Тангуа, вождът, да ме мразеше също тъй непримиримо, както и по-рано, но за него това бе естествено при телесния му недъг, който дължеше на мен. А че всъщност вината си беше само негова, Тангуа едва ли щеше някога да признае.

Навремето бях пленил Пида и въпреки враждата, властваща между нас, се бях отнесъл към него човешки. Този факт несъмнено щеше да ми бъде сега от полза. Навярно за кайовите вече бях по-скоро прославеният Олд Шетърхенд, отколкото белият, който, предизвикан от вожда им, се беше видял принуден да го простреля в коленете. Прочетох го в погледите, които ми отправяха и които можеха да се нарекат изпълнени с уважение. Но това не биваше да ме заблуждава относно сегашното ми положение и да ме кара да храня някакви надежди. Можеха да ме уважават колкото си искат, обаче само заради това далеч нямаше защо да очаквам някаква милост. Е да, някой друг щяха може би дори да освободят, но не и мен, чиито плен и смърт несъмнено щяха да предизвикат завистта на всички останали червенокожи племена. В техните очи бях осъден на неизбежна смърт на кола на мъченията. Както белият седи в театъра, преизпълнен с нетърпение, когато за пръв път се дава творбата на някой велик драматург или композитор, също тъй нетърпеливи бяха сега и кайовите да видят как щеше да се държи Олд Шетърхенд по време на мъките, които го очакваха.

Въпреки че всички тези мисли ми минаваха през главата, аз не изпитвах никакъв страх, даже не се безпокоях за себе си. Та от какви ли не опасности се бях измъквал! И сега не изпитвах чувството, че съм безвъзвратно загубен. Човек винаги трябва да се надява до последния миг, но, разбира се, е необходимо да направи и всичко, което е по силите му, за да може надеждата да се превърне в действителност. Който не стори това, наистина е загубен.

Сантър беше седнал при моите досегашни спътници и ги увещаваше в нещо тихо и настойчиво. Подозирах за какво им говореше. И те бяха чували често за Поразяващата ръка и знаеха, че този човек не е нито негодник, нито подлец, така че поведението на Сантър към мен в никакъв случай не можеше да им е направило добро впечатление. Навярно към всичко това се прибавяха и мълчаливите упреци, които си правеха сами. По негово нареждане ме бяха излъгали, бяха премълчали, че кайовите се намират наблизо. Всъщност те бяха виновни за пленяването ми и вероятно това не им даваше мира, още повече че не бяха покварени хора. И ето че Сантър полагаше усилия така да им представи цялата работа, че да престанат да се самоупрекват.

Съвещанието на кайовите не трая дълго. Червенокожите, които участвуваха в него, наставаха от земята и Пида обяви на своите хора:

— Воините на кайовите няма да останат тук, а веднага щом се нахранят, ще потеглят към своето село. Нека бъдат готови скоро да яхнат конете си!

Аз бях очаквал нещо подобно, но не и Сантър. Изненадан, той скочи на крака, приближи се до Пида и попита:

— Искате да си тръгвате? Но нали беше решено да останем тук няколко дни!

— Често решаваме нещо, което по-късно става другояче — отвърна кратко вождът.

— Нали искахте да отпразнувате смъртта на Винету?

— Пак ще я отпразнуваме, само че не днес.

— А кога?

— Ще разберем от Тангуа.

— Но що за основания имате да променяте тъй неочаквано намеренията си?

— Пида не е длъжен да ти дава обяснения, но все пак ще ти кажа, и то защото Олд Шетърхенд е тук и също слуша.

Обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, Пида продължи:

— Когато идвахме насам, за да отпразнуваме смъртта на Винету, вожда на апачите, ние не подозирахме, че неговият приятел и брат Олд Шетърхенд ще ни падне в ръцете. Но това важно събитие се случи и удвои радостта ни. Винету беше наш враг, но все пак бе червенокож мъж. Поразяващата ръка също е наш враг, и при това бледолик. Неговата смърт сигурно ще предизвика още по-голямо ликуване във вигвамите ни, отколкото смъртта на Винету, и същевременно синовете и дъщерите на кайовите ще могат да отпразнуват кончината на своя най-прочут неприятел. Тук присъства само една незначителна част от воините ни, а аз не съм достатъчно възрастен, за да реша как да умре Поразяващата ръка. За тази цел е наложително да се събере цялото племе, а Тангуа, най-великият и възрастен воин, трябва да издигне своя глас, за да ни каже как да постъпим. Ето защо няма да оставаме тук, а ще побързаме да се завърнем у дома, понеже нашите братя и сестри трябва час по-скоро да научат какво се е случило.

— Но няма друго по-подходящо място от това, където се намираме сега, за измъчването до смърт на Поразяващата ръка!

— И Пида го знае. Но нима вече е решено окончателно, че белият трябва да умре на някое друго място? Нима не можем по-късно пак да се върнем тук?

— Това няма да стане, защото Тангуа не може да язди, а сигурно е, че той ще иска да присъства.

— Тогава Тангуа ще бъде носен от два коня — заяви Пида. — Впрочем каквото и да реши той, Поразяващата ръка ще бъде погребан тук.

— Даже и ако бъде решено да умре край Солт Форк?

— Даже и тогава.

— Трупът му ще бъде пренесен тук, така ли?

— Да.

— От кого?

— От мен.

— Непонятно! Каква ли причина може да има един разумен червенокож воин, за да си създава толкова труд с мършата на някакво си умряло бяло куче?

— Ще ти кажа, за да опознаеш Пида, младия вожд на кайовите по-добре, отколкото, изглежда, го познаваш, и за да може да чуе Поразяващата ръка по какъв начин ще му се отблагодаря за това, че навремето не ме уби, а ме размени срещу друг бледолик.

И пак, обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, той заяви:

— Вярно, че Поразяващата ръка е наш враг, но той е благороден воин. Преди време имаше възможност да застреля Тангуа на юг край Рио Пекос, обаче не го стори, а само го осакати. И винаги е постъпвал по подобен начин. Всички червенокожи мъже го знаят и затова трябва да го почитат. Смъртта му е неизбежна, но той ще умре като велик мъж, като ни докаже, че мъките, каквито още никой човек не е изтърпявал, няма да изтръгнат от устата му нито един болезнен стон. А после, когато умре, тялото му няма да бъде изядено от рибите в реката, нито разкъсано от вълците и лешоядите в прерията. Прославен вожд като него трябва да има гробница. Изисква го нашата собствена чест, защото ние го победихме. И къде ще бъде издигната тази гробница? Пида е чувал, че Ншо-чи, красивата дъщеря на апачите, му подарила навремето душата си. Ето защо трупът му ще бъде положен до нея, та да може във Вечните ловни полета неговият дух и нейният да се слеят в едно цяло. Това е израз на благодарността на Пида към неговия неприятел, който нявга му подари живота. Моите червенокожи братя чуха думите ми. Съгласни ли са с мен?

Той огледа въпросително кръга от хората си.

— Хау, хау, хау! — разнесе се в знак на съгласие от всяка уста.

Действително, този млад кайова бе необикновен човек и посвоему проявяваше голямо благородство! В момента не ме засягаше, че говореше с такава сигурност за моята мъчителна смърт, но трябваше да му бъда благодарен, че тя щеше да бъде толкова ужасна и следователно тъй славна за мен. А че искаше да ме погребе до Инчу чуна и Ншо-чи, бе израз на такова чувство за такт, каквото човек не би повярвал да срещне у един червенокож. Докато неговите воини надаваха възклицанията си „Хау, хау!“ в израз на съгласие, Сантър високо се изсмя и ми подвикна:

— Негоднико, човек би трябвало да те поздрави! Да отпразнуваш сватбата си с една красива индианка във Вечните ловни полета! Не всеки може да се уреди тъй добре! Бих желал да ми позволиш да присъствам поне като гост, понеже мястото на годеника е вече тъй и тъй заето. Няма ли да ме поканиш?

— Не е необходима покана — заявих аз невъзмутимо, — понеже ще се озовеш там много преди мен.

— Ах, преди тебе ли? Значи още не си се отписал? Добре, че го казваш тъй открито. Ще внимавам да не се измъкнеш, може да разчиташ на мен!

В този момент индианците тръгнаха на път, за да слязат долу в клисурата, където бяха оставили конете си. Развързаха ми краката, но затова пък ме вързаха за двама червенокожи, между които трябваше да вървя. Пида преметна през рамо моите две пушки. Подир мен следваше Сантър заедно с тримата бели, които водеха конете си за юздите, защото ние се бяхме изкачили горе заедно с нашите животни. Един кайова хвана поводите на моя жребец.

Щом слязохме долу, отново се разположихме на лагер. Индианците запалиха няколко огъня и започнаха да пекат дивеч, който бяха донесли. В торбичките на седлото им имаше и още сушено месо. Аз получих едно чудесно парче месо, което беше толкова голямо, че едва успях да се справя с него, но все пак го изядох, защото за мен бе много важно да си запазя силите. За да се нахраня, трябваше да ми развържат ръцете, но в това време бях пазен толкова добре, че даже и не помислих за бягство. След като свършихме с яденето, ме вързаха върху моя жребец и потеглихме към селото на кайовите.

Когато изминахме известно разстояние навътре в равнината, аз се обърнах назад върху гърба на коня си, за да хвърля прощален поглед към Нъгит Тсил. Дали щях да видя отново гробовете на Инчу чуна и неговата дъщеря? Дано! И то като свободен човек!

Пътят до селото край Солт Форк на Ред Ривър е познат на читателя. Не е необходимо повторно да го описвам. А и пътем не ни се случи нищо, което заслужава да се спомене. Червенокожите ме охраняваха строго, но дори и да не бяха толкова бдителни, всеки опит за бягство пак би бил осуетен, защото Сантър оставаше верен на обещанието си и внимаваше да не ми се предостави и най-малката възможност да се изплъзна. Полагаше всички усилия да ми направи ездата колкото се можеше по-тежка, да ми създава неудобства и да ме нервира. Що се отнася до ядосването, опитите му оставаха напразни, защото подигравателните му думи, с които постоянно ме обсипваше, не бяха в състояние да ме извадят от равновесие. Противопоставих им непоклатимо равнодушие и нито веднъж не му направих удоволствието да му отговоря. А пък другите негови усилия бяха пресечени от Пида, който не му позволи да направи положението ми по-нетърпимо, отколкото бе необходимо.

Индианците почти не обръщаха внимание на Пейн, Клей и Съмър. Тримата се видяха принудени да се навъртат около Сантър. Забелязах, че им се искаше да поговорят с мен, на което Пида вероятно нямаше да се противопостави, обаче Сантър винаги намираше начин да им попречи. Съвсем разбираемо бе колко е важно за него да осуети всяка възможност да им обясня някои неща. Впрочем той в никакъв случай не се отнасяше с тях като с другари. Бяха се уговорили да му помагат да търси златото и аз бях убеден, че щом го намереха, той щеше да се отърве от тях. В най-лошия случай Сантър не би се побоял да извърши даже и тройно убийство. Но положението се бе променило. Вероятно те му бяха съобщили, че според мен Винету е отнесъл златото нанякъде, и без съмнение листовете, които беше забелязал в ръцете ми, бяха за него доказателство, че имам право в това отношение. Но ако златото се намираше на друго място, тогава бе безсмислено да се търси тук и той нямаше повече нужда от помощници. Ето защо сега Пейн, Клей и Съмър се превърнаха за него в тежест, от която той с голямо удоволствие би се отървал. Но как? Можеше ли да ги отпрати просто ей тъй? Не. Беше принуден да ги вземе със себе си, но го правеше само с твърдото намерение да се отърве от тях при първа възможност.

Не беше трудно да се разбере, че отсега нататък Сантър щеше да мисли само за листовете в моя джоб и да се стреми да се добере до тях. Навярно, и то съвсем не без основание, считаше, че представляват план на новата местност, където апачът бе скрил своето злато. Той таеше горещо желание да ги види в своите ръце. Заради Пида не можеше да рискува да ми ги отнеме открито. Следователно за него имаше само два пътя да се докопа до тях: или щеше да ги открадне, докато спя, или пък щеше да изчака пристигането ни в селото на кайовите и да се опита да склони Тангуа да му ги даде. Никак нямаше да му бъде трудно да постигне целта си по някой от тези начини. Листовете се намираха все още в джоба ми. Къде ли можех да ги скрия? Нейде из моите дрехи? Но това трябваше да стане тайно, значи, когато съм сам. Обаче нали бях винаги вързан. А Сантър бе правил услуги на вожда, за които Тангуа му беше благодарен. Колко лесно щеше да бъде за Сантър да придума вожда на кайовите да ми отнеме листовете и да му ги даде!

От тези мисли ме заболя глава. Не бях разтревожен толкова за себе си и своя живот, колкото за завещанието на моя Винету.