Чудомир
Старини

Пораснаха неусетно децата. Едни от момчетата се изучиха и останаха на работа в града, други поеха полската работа и се отделиха, момичетата се омъжиха и си свиха свои гнезда, разделиха имота и всеки потъна в своите грижи. Дончо и Марийка пък си отидоха от тоя свят млади и зелени и й оставиха само черната кърпа на главата и тъжните песни, с които ги опяваше често, когато нямаше никой около нея. Прегърби се старата, набръчка се и в стария дом, където кипеше толкова живот и гъмжеше от добитък, остана сама-саменичка като кукувица.

Каниха я, молиха я да се прибере, при когото обича, да си почива и гледа старините, но тя благовидно отказа:

— Стара съм, майка, кекава съм, не ме бива за нищо, само ще се петлея из краката ви и ще ви преча. Тук, в старото гнездо, ми е добре и тук ще си остана. Дъщерите ми са наблизо, преглеждат ме и ме навестяват, внучетата ми идват, щом узрее черницата, прасковите и ябълките, аз им ходя на гости — какво по-хубаво от това. Тук съм свикнала, тук съм пяла и плакала и тук искам да склопя очи.

И остана в прихлупената и разкривена вече като нея къща, на която е копала основите след завръщането си от бегът през Руско-турската война, носила е камъни и кирпичи на майсторите, сама я варосала и с червен гривуз като със загорски пояс я опасала отпред над плочника. При подялбата най-малкият й син, който работеше в града, се бе отказал от ниви и ливади, за да му отстъпят бащината къща, където си идваше през време на отпуск.

Остана си старата там, че не можеше да се раздели от камината с черната верига, с ръжена, пиростията, медния тиган и малкото почерняло като негърче гърненце, в което си готвеше. Не можеше да се откъсне от полицата с грейналите наредени един до друг сахани, от шарените паници и водника с медниците, които, когато побягнаха през Балкана, бяха напускали в кладенеца и след туй ги вадиха един по един зеленясали и кални. Нито пък с градинката с латинките, с лалетата и илдъзите, двата чемшира, високи до два човешки боя, и големия орех до пещта, из клоните на който се надпяваха славеи и дроздеи и църкаха из гнездата малки полуголи кадънчета. Ако се разделеше от големия двор, кой щеше рано сутрин с кринче в ръце да се изправи до стълбата и да вика:

— Пи-пи-пи… кът-кът-кът — та да се хукнат презглава из всички ъгли на двора кокошки, петли, квачки с пиленца, да се струпат около й и като клекне, да се покатерят по ръцете, раменете и по колената и тя да ги гали по меките пухкави гърбове и кротко да им нарежда:

— О, о, о, бабиното, гладничкото, лудичкото, дето не се прибира вечер на черницата, а спи по плетищата, та да го сграбчи някоя нощ лисицата. Хапни си, баби, клъвни си и не се отделяй от другите, а там на клона, на височкото, да нощуваш, че лошо ти се пише:

Или:

— Ела, Гащатке, ела по-насам, зобни си от шепата, че ти си ми най-добричката и най-носливата; че даваш на баба си яйчица, та да има и за внучетата, и за нея, да си купува солчица и пиперец…

Или пък:

— Ко, ко, ко! Гиди, кондьо, гиди, пакостнико, дето все ровиш с големите си крачуни из бобището и ми кълвеш доматите. Да не правиш повече така, че ще те хване баба и под коша ще те тури. Чу ли? Под коша да живееш.

В първите години на своето доброволно усамотение мама имаше и крава, която всяка година се телеше и всяка година някое от внучетата й получаваше подарък теленце, но като отслабнаха крака, ръце и очи, предаде я на една от дъщерите и остана само с пернатите си приятели.

Зимно време прекарваше повече край огнището. Или рони царевица, донесена от дъщерите, и с кочаните поддържа огъня, или преде дреб. Вретеното пее, къкре черното гърненце в огнището, котката до нозете й мърка, а навън снегът се сипе, сипе и слага бели мукански калпаци по комините. И в тази приспивна тишина се нижат спомени за нерадостни младини и робство, за война и разрушения, за несподелени радости и скърби, за първи рожби и първи гробове, прекъсвани от време на време от дълбока и тежка въздишка.

Зададе ли се пролет, тя става неспокойна. По цели дни щъка из големия двор с мотиката, чисти, окопава, скубе бурени или си бере лапад за чорбица. Много често пък надене цедилката и грабне лесковата тояга.

— Защо си не стоиш в къщи, за тебе ли е къра да ходиш?

А тя:

— Не мога, Рачо, не мога да търпя. Тя, работата, от мене минала и заминала, ама ей тъй, да обиколя само нивите и да ги видя…

— На коя нива мислиш да ходиш?

— Че на голямата, рекох, дето е на Синьовец. Дадохме я уж на Деча Буйната да я оре на изполица, а чувам, че само я надраскал надве-натри и цялата била удавена в троскот. Да ида, рекох, да я обиколя и да го пооскубя. То само ще се ядосвам, ама…

— Ела се качи на колата, кога е тъй. И аз нататък отивам.

— Амии… Не ща. Тъй ми е по-добре. Пък и защо да тежа на кравките.

— Какво ще им тежиш, като си една шепа човек.

— Не ща, не ща. Тъй ще си вървя и ще се отбия тук из пътечката. Хем е по-направо, хем да видя и гюла на Горчилов дол.

По-нататък я среща пъдарят и почва да се задява с нея:

— Хей, дърто, къде си тръгнала тъй и надничаш в чуждите имоти?

— Гледам ги, гледам ги и им се радвам. Я каква зеленина, как на хубаво мирише и хладничко е на полето, не е, както в село.

Стигне до нивата, ще се спре, ще я изгледа, ще изпъшка, ако види, че не е добре подредена, и ще почне да я обикаля отвред. Като я кръстоса и почисти троскота, ще го сложи в цедилката, сухи клечки ще събере оттук-оттам, ще напълни цедилката и като се задене, поеме пак с патеричката за село. Веднъж на връщане от полето, като минала край общината, писарят я закачил:

— Бабо Марийо, ти пак си ходила да крадеш тикви.

— Какви тикви бе, Пенко!

— Ами това в цедилката какво е?

— У-у-у — то ли? То е камък, баби, камък е… Като съм такава прегърбена, че го слагам да ме дърпа назад и да ми крепи кръста. Каква ти тиква по това време!