Чудомир
Стадата се завръщат

Някога преди войните в нашето село — Казанлъшко — едва ли имаше човек, който да не знае да свири на някой народен инструмент. Спомням си, веднъж бяхме на сватба и развеселен, баща ми грабна гъдулката на един от свирачите и продължи успешно прекъснатата мелодия. Тогава не само аз, но почти всички присъстващи се зачудиха, защото никой дотогава не бе го виждал да свири. Само дядо Доко — самият гъдулар, който беше на неговата възраст — не се зачуди, а ухилен до уши, продума: „Какво се чудите? Дядо ви хаджи на колко сватби е свирил едно време, когато беше ергенче, колко икрани е изженил“!

Освен гъдулари в селото ми имаше най-малко десетина кавалджии, още толкова гайдари и безброй майстори на „тънка свирка кокаляна“. Пастирите носеха по една в пояса си и особено вечер околните баири на селото ни писваха от свирки и кавали.

Нашите селяни имат вроден усет към музиката. Особено козарите и овчарите. Като ученик в града съм се удивлявал на музикалния им вкус и чувство за хармония. Може би защото пасищата ни бяха все из горите и гъстите сечища, та отделни животни се отлъчваха от стадата и се губеха, затова се употребяваха много звънци. Те бяха два вида — медни „хлопки“ и бронзови, наречени „тучове“. В града имаше няколко магазина за ножове, ножици „кръклъзи“, с които стрижеха овцете, и разни видове звънци. Ще дойде нашият козар, ще ги разглежда, ще ги опипва, след туй ще вземе не един, а два — меден и бронзов, — ще ги разлюлее бавно и внимателно ще ги прислушва. След това ще остави единия, ще вземе други, после трети и пак ще ги люлее и слуша, докато намери такива, които си „уйдисват“, които си хармонират, и тогава ще ги купи. Като се върне в село и ги върже на козите, дълго ще ги прислушва отново как звучат пък в общата хармония и дразни ли му някой слуха, веднага го продава или го сменя с друг козар. Затова всяко от десетината стада по свой начин звънеше, свои мелодии редеше, та когато надвечер започваха да се връщат през голямата кория току до селото, без да се вижда ни стадо, ни пастир, се нижеха мелодии след мелодии, една от друга по-различни и по-красиви.

Като чуе първите звънци на първите стада, голямата ми сестра, вече момичка, ще се премени набързо, ще сложи китка на чело, ще вземе голямото калайдисано медниче и ще извика:

— Мамо, отивам! Това е Стойновото стадо.

Мама, която е заета с къщната работа, ще излезе за малко на пруста, ще се ослуша и ще рече:

— Не бързай, не е Стойновото, не познаваш ли, че е Каракольовото.

Свлече ли се стадото из корията, потъне долу из тесните улици и се заглуши, след малко се зададе друго.

— Мамо ма, това пък е Стойновото я.

Мама пак ще излезе до стълбата, пак ще се ослуша и пак ще отсече:

— Доне ма, не можа ли да се научиш. Не чуваш ли, че това са козите, дето ги пасе Дечо Буйната.

Сестра ми стои напрегната и тръпне, че там в големия Стойнов двор с кошарата са се събрали нейните дружки, че има млади козари и ергени и много хора, които имат кози и чакат да ги издоят.

Като се източи и второто стадо в селото и се зададе друго, мама пак ще се покаже и ще рече:

— Слушай сега и запомни. Ето това са нашите кози. Стойновите звънци най-хубаво пеят. Отвори си ушите и чуй песента им. Не прилича ли, когато на голям празник пеят всичките камбани на Шипченския манастир? Хубаво слушай и запомни им песента. Най-големият туч в село е в неговото стадо. На Бошнаковия, лудия пръч на шията звънецът като камбана най-хубаво звъни… и издебело пее.

Сестра ми оправя блузката си, пипва китката дали е на мястото и се хуква към Стойнови. Изневиделица изскачам и аз и се развиквам:

— Мамо, нали и аз ще отида?

— Защо и ти бре, мама?

— Ами нали оная коза с черното на гърба не дава да се дои. Колко пъти е разливала медничето и е стъпвала с крак в него, ще ида да я държа за рогата, докато кака я издои. — Майка ми се усмихва леко и продумва:

— Хайде иди и ти, майка, иди, но да не закачаш кучетата, че те са страшни и не само вълци ядат, но и такива немирни момчета като тебе.

Къщата на Стойно козаря беше малко на стръмно, понеже беше в подножието на склона, от който веднага почваше гората. Кошарата му беше стара, прихлупена, останала още от дядово му време, козите нагъчкани една до друга, някои полегнали встрани, звънците им едва се клатят в тиха и бавна мелодия, а козите нещо дъвчат. Някои, проврели глави и проточили през рядката ограда, мъчат се да откъснат лист от съседната градинка.

Стойно, едър, рошав, с малки кротки очи и от пояса до под колената завързал кози кожи да му пазят потурите, кога ходи из храстите, ми прилича на някакво горско животно. Той ходи из стадото, дири по белезите на ушите козите и ги тика към „Стъргата“, където, клекнала, ги дои стопанката.

Аз също по белега, цепнато ляво ухо, познавах нашите кози. Примъквах се сред стадото, намерих козата с черното петно на гърба, хванах я за рогата, примъкнах я до стъргата и зачаках ред, загледан в големия, едрия пръч, който носеше най-големия туч на шията.

Селяни — кой с менче, кой с тенджера…

Дорде издои сестра ми козите и се върнем в къщи, то се вече стъмнило.

— Мамо ма, започвам аз, дай да си сръбна мляко.

— Чакай, чедо, чакай да го прецедим, че може косми да са паднали в него. Да го прецедим, подварим, че тогава. Потрай малко.

Залисана около млякото, мама почва да се оглежда и запитва:

— Къде отиде кака ти бре? Къде се изгуби, та не дойде да помага?

— Тя е до пътните врата и приказва с Тодора.

— Кой Тодор бре?

— Тодор мари, чичовът Дойчов Тодор, дето ми даде шарената тояга. Чакаше я до портата.

— Де Тодор, де! Де тояга, де! Да я взема, че да го почна с нея по гърба, да му кажа как се лъжат млади момичета. — И сякаш на себе си добавяше: — Коскоджамити ергенин, с мустаци като къдели, войник ходи и няма да си намери лика-прилика, а тръгнал да лъже децата.

И като излезе на вратата, се провикна:

— Доне мари, Донее! Къдя се запиля мари? Скоро донеси дърва да подварим млякото! Хайде! Идеш ли?

Сестра ми след малко, засмяна, зачервена, се връща с наръч сухи дърва и без китката на челото.