Чудомир
Пазвата на мама

Родителите ми ме очаквали дълго време. Брат ми, шестнайсет години по-голям от мене, следвал в семинария и се готвел за свещеник, а след него се родили още три момичета, та баща ми особено искал да има син, който да му помага на дюкяна, на воденицата, да ръководи полската работа и пр. Появяването ми на бял свят прочие се посрещнало с голяма радост и пиршество като в приказките. „Един курник варени кокошки само изядохме, думаше дядо Чакър, пък за виното — прави му ти сметката. Баща ти, кай, стреля с пищова в тавана, стреля, после вика дядо Муто да се качва на покрива и сменя счупените керемиди, че ви протече къщата“.

Кръстили ме на маминия брат вуйчо Митьо, когото едва запомних, защото заради името ми беше подарил една коза с хубаво яренце — черно с бели петна.

Толкова ме обичали, че съм бозал три години. Като почнали да ми се смеят, че вече съм голям, а още бозая, аз съм вършил тази работа тайно. Ако например мама е седнала на „хората“ със съседките на улицата, аз съм я извиквал да дойде в двора и съм вземал порцията мляко. Понякога, когато е бързала за работа, нацърквала ми е с мляко една филия хляб и заминавала. Тези неща не помня, но помня, когато ме „отбиха“, т.е. когато престанах да бозая. По стар обичай, когато настъпи този ден, сварили или опекли едно яйце и както е още горещо, дигнала ми мама ризката, парнала ме отзад по голо, търкулнала след това яйцето из стаята и извикала: „Тичай, мама, тичай да го уловиш и да знаеш, че яйца отсега ще ядеш и няма вече мляко от мама“. Запомнил съм го, види се, защото ме е опарило доста. Взел съм го аз, излапал съм го и сме легнали да спим. На сутринта, като съм се ококорил, веднага съм посегнал към пазвата на мама, а тя рекла:

— Ами казахме снощи, че няма вече, нали те отбихме вече.

— Аз рекох пък от утре да ме отбиете.

Това като си спомняше мама, винаги се усмихваше.