Чудомир
Жетва

Голяма равна нива на Синьовец, със скорушата и черните къпини по синура, която се е проснала от дола до Юрушките гробища чак, днес има гости. Цяло ято жетварки с Драгоман Коя начело са накацали из нея. Екнали са рътлини и долища от песни, съскат сърпове-змии, кълват с дългите си човки паламарките и пот се лее по заруменели страни. Падат подкосени тежки ръкойки, поемат ги вързачите, приклякват, забиват кривела, като че ли ги изтърбушват, и сноп до сноп се стеле из стърнището. Отзад Драгоман Койо бавно отбира по-дългите отрези, топи ги във вода, за да прави от тях въжа, и от време на време спре, дигне ръка над вежди, изгледа радостно натегналото от плод поле и дълго я държи така, сякаш му козирува. Той е наш роднина. На млади години водил жътварки по Румъня и оттам си е получил прякора.

Една от жетварките е изпреварила всички. С черен сукман и черна забрадка, тя е направила дълбок пробив и сякаш не жене, а коси. Ръцете й сноват бързо като на стан. Върти сърпа, без да поглежда встрани, без да се изправя, и тихо, тъжно, провлечено си пее:

Радки лее, мила, мамина…

гдето те видя, де срещна —

все плачеш, все си плакала…

Това е мама. Жетварките са свои хора — близки и роднини, — та никой не мисли сили и сръчност да мери с нея. Безполезно е. Нека върви напред. Като стигне до синура, няма да навлезе в чужда нива, ще се обърне срещу тях и ще им помогне.

Преди години, когато ни идваха на помощ жетварки от Етъра, една ли се е опитвала да я наджене и не е успявала. Засилят се, разбързат се в началото, дордето премалеят и ги подпре буца в гърлото, па махнат с ръка:

— Божкее!… Та това женище е змейничево ма! — И се тръшнат грохнали върху някой сноп.

А пък то какво ти змейничево. Едно дребно и сухо същество, дето и на мравка не може път да мине, ни човек в очи да погледне и гдето от тъмно до тъмно знае само едно: работа, работа, работа.

Слънцето — нажежен палешник — се е спряло горе на дядовите Милчови кошари, стои като заковано и не мърда. Да се падне на Рача Ковача да го стисне с дългите клещи, да го сложи на наковалнята, че да го пухне с големия чук, ще цвърне и ще пръсне искри, та ще замирише на опърлено из цялата Тунджанска долина.

А пладня е още далече. Трябва да пожънем захванатото, да се върнем още веднъж и тогава обедът ще пристигне. Ще свием колело тогава под сянката на скорушата, ще се нахраним бързо и лакомо и ще се натъркаляме кой където свари наоколо и всички веднага ще заспят. Само аз ще се гърча и мятам насам-натам и няма да мигна, защото ме болят всички мускули и стави по тялото. Аз и мама, разбира се, която никога денем не спи и или ще чисти бурени, или клас ще събира из нивата.

Ако ме види или чуе, че попъшквам, ще дойде при мене, ще приклекне и сложи главата ми на коляното си, ще забие пръсти в залепналата ми от пот коса и тихо ще ми шепне:

— О, о, на мама даскалчето, ученото ми, с меките ръце. То не е свикнало още, горкото, изморило се е.

Ще рови из косите ми, ще духа в тях с уста за прохлада и аз ще забравя болки и умора, ще ме унесе, унесе, докато потъна в златното царство на сънищата.

Заспивал ли е някой от вас, грохнал от умора, сред полето, върху майчино коляно?

Галила ли го е нежно майчина ръка и шепнала ли му е думи прости, които опиват като билки и като с магия ви приспиват?

Ако не сте изпитвали тази сладост, нищичко не знаете.

Пладня е превалила вече. Сянката на скорушата се е измъкнала неусетно из нашата нива. Прескочила синура и слънцето пържи ли, пържи на Драгоман Коя тлъстия нос. Мама измъкнала коляното си, сложила главата ми на сноп и жъне сама. Съвсем наблизо, в съседната нива, остро и ритмично прозвучава:

— Път-път-пътпъдък-пътпъдък…

И пак настъпва тишина. Драгоман Койо се сепва, надига се, бърше изпотения си нос, почесва се под мишницата и като вижда мама, се провиква:

— Хайде! Ставайте, че мръква!

Надигат се един след друг сънни жетвари, плискат се с вода, пристягат пояси и колани, грабват сърпове и работата почва отново.

Страшна жега е. Наоколо трепти и прежуря. Небето като опален връшник суши ризите по гърбовете и дребни мушици кръжат около главите ни. Клепачите са зачервени, а по устните ни пълзи солена влага. Аз едва дигам голямата стомна, пия, пия и се не насищам. Още малко, още малко, и кръстците ще прострат дълги сенки из стърнището, ще лъхне хладен вечерник, а нивата едва е започната. Три дена подред трябва да идваме, докато я пожънем. Три дена прашен дълъг път ще се бие до село и обратно, докато падне последният клас и кръстците като новобранци се наредят в строй из нивата.

Само мама няма да си дойде.

Ще натроши клас в шепата си, ще духне шлупките и ще рече:

— Хляб е то, майка, жито като злато е, на̀, сякаш гълъб с човка зърно по зърно го е отбирал. Готовичко е, узряло е, узряло е, та дори презряло, а е под открито небе. Буря може да свие и да го орони, градушка може да го удари, трябва да се бърза и да се прибере навреме. Идете си вий, идете си, а аз ще остана да откъсна още някоя ръкойка по хладното.

И като нареди на сестрите какво да ошетат и как да нагостят жетварите, ще ни изпрати до синура и ще се върне да завърти сърпа отново. Притъмнее ли съвсем, ще се свие до някой сноп, ще дремне като заек с отворени очи и ще чака да огрее месечината.

Покаже ли й се голата глава горе над дядовите Милчови кошари, ще рипне отново и сам-сама в нощта сред заглъхналото поле, като някакво странно и приказно видение, превита надве, ще жъне, ще жъне, докато почнат да капят една по една звездите от небето и ситна утринна роса ороси бледото й и морно чело.