Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Ти как мислиш бе, чичо Томане, лесна работа ли е да си гробар на тоя свят? Ами че занаят е то, специалност е и трябва да се учи, да се чиракува, че тогава да се почне здравата. Дарба трябва да има човек, сърце кораво и отръки да му идва, значи. Пък Дойно Муканят от Първата война още го е започнал и го изпече човекът фарси!

Когато момчетата мряха от холера надолу по булаирските кърища, на гръб ги пренасяше и по десет души в яма ги трупаше, без окото му да трепне. И не тъй, да го хване за крака и — бух, ами прекръсти го, каже му: „Лека ти пръст, юначе!“ — и тогава го пуща.

Е, разбира се, и ти да си, ще им претръскаш джобовете, ще им вземеш париците и туй-онуй, ама то е за бог да прости един вид и колкото надницата да си изкара. Не е за печалба.

Не е играчка то! И не е работа за всякого. И гроб да изкопаеш, тънкостите му трябва да знаеш, а Муканят си го бива, отколкото трябва повече. Гледал съм го, кога почва: подрине, подрине издълбоко с мотиката, че като забие лопатата след това малко встрани, да натисне с крак, по половин кубик пръст събаря изведнъж и му спори работата. Почва го широко отначало и колкото слиза надолу, го стеснява, та стените стават малко полегати и не се събарят при влага и дъжд. И стъпалце си оставя, за да слиза и излиза, а когато изкопае целия, долу — там, дето ще са краката и главата — ще го издълбае малко като тунел един вид. Най-после изглади стените с лопатата, очисти го, пригласи го оня ми ти гроб, та като го погледнеш, да ти стане драго и да ти се прище и ти да легнеш в него!

Случи ли се върху стар гроб да копае пък, като слезе по-надолу, внимателно пипа и пръстта с ръка изхвърля, защото отгде да знаеш, може пръстенче нещо да се намери, гривна или някоя пара̀! А златните зъби с два пръста като с клещи ги вади моментално, май с човек!

Изчисти кокали-мокали, сложи ги отстрани в тревата, тури отгоре черепа да се смее и — толкоз!

Пък не е само копането. Като свършат поповете молитвата и почнат да пущат мъртвеца, трябва да умееш крепко да го поемеш и толерантно, та цвете да се не размести и умрелият да не разбере къде го слагат.

Умее Муканят — не ще приказки! И да зарине умее, и кръст накъм слънце-изгрява да забие и като свърши всичко, знае где да застане, та да го забележат и да му пуснат нещо в ръката. А пък живи да посрещне, да ги упъти, да им разправи — за това пей дава!

Дошли, да речем, внуци от София свещ да запалят и видят гроба на дядо си, който им оставил голямо наследство. Умрял човекът преди четиридесет години — примерно казано. Макар че Муканят е гробар от двадесет и четири, няма да дигне рамене и — хъката-мъката — да не може нищо да им каже, а ще ги поведе из пътеките, ще закриви, ще засуче насам-натам, ще се изправи най-после пред някой хлътнал гроб, обрасъл със зеленика, и ще рече сериозно:

— Ей тук лежи покойникът. Бог да го прости и миро да му капе на костите!

Изправят се внуците, постоят с наведени глави на трапчината, уж че им е много мъчно за дяда им, палнат свещици и бързо излизат. При вратата му пуснат по някоя пара да чисти гроба и си отиват доволни хората. Ама някой може да не повярва, че този е гробът — то си е негова работа!

Ако не вярва, да вземе мотиката, да копае, да търси и познае на дяда си кокалите.

Тъй си караше Дойно Муканят. Плевеше, чистеше и се грижеше, дето има една дума, до вчера и мъртвите бяха доволни, значи, и живите му даваха по парастаси и задушници жито и риба, и порязаници с кошници, та и за него имаше, и за двете му прасета оставаше, ама нали завист човешка!

Завидяха му на службата, набедиха го душмани, че изцеждал шарлана от кандилата по гробовете и го продавал на Сима Куция да пържи мекици, и го уволниха.

Уволнен, уволнен, няма да си изкопае гроба и да легне в него я! Дигна си Муканят партушината, отиде си, а на негово място назначиха Писан Коля. Дойде той, ама къде е Муканят, къде е Писан Кольо: разлика от небето до земята! Ами че Кольо е слабоват човек, пиян, ръцете му треперят и бъкел от работата не разбира.

Още щом изкопал първия гроб, на Въля Бояджията, като го видял поп Дочо, и му се троснал:

— Писане, Писане — рекъл, — това, дето си го изкопал, гроб ли е, байно, трап за ряпа ли е, или дупка за гасене вар?

Поотесал го Писанът, пооправил го тук-там, за да прилича горе-долу на нещо, и ето ти, смъртникът пристига. Нали си е сиромах бай Въльо, изджубулели му поповете надве-натри молитвата и почнали да го спущат. Поема го отдолу Кольо, ама като не му е специалност, забравил и стъпалце да си остави за по-крепко да държи, разклатил се ковчегът и една забравена свещ го пернала по мустака. Потънал в студена пот Писанът. Запъпрал го набързо и догде после не му опънал четири шишенца, не му минал страхът.

След два дена, както знаеш, се помина ненадейно баба Смарайди. Уредили я старата, нагласили я, както му прилича, опели я в черква, донесли я на гробищата и дошло време да я спущат. Нали е дебела като брата си Кирча, на Писан Кольо му се разтреперали мартинките от страх. Оттук да я поеме, оттам да я подхване, и ковчегът се килнал на една страна, извила глава покойната и кажи, че целунала Коля по темето.

Как я подредил после Писан Кольо, как събрал цветята и свещите, как я наместил — питай го да ти каже; ама щом излязъл, вдръгнала го една треска — не ти е работа! Осем шишенца със сливовица изпил тогава, ама не помогнало. Легна, че и досега. Пък работата пуста е такава, че без човек не може! Кой болен, да речем, ще чака да оздравее Кольо, че тогава да умре! Ами сега? Попитали този, поканили онзи — няма, та няма! Всекиму работа не е то! Въртяха, сукаха общинарите, най-подир работата допря пак до Дойна Муканя. Ходил помощник-кметът у тях, поп Дочо го молил, убеждавали го, прошка му искали и той приел най-после. Приел човекът, повече заради прасетата си, значи, че бяха отънели като хрътки, отколкото за друго; ама щом прие, и работата тръгна легално.

Е, шарланът из кандилата по гробовете почна да се губи пак и мекиците на Сима Куция станаха по-мазни; ама инак — и живите са доволни, и умрелите, дето има една дума, засмени отиват към гробищата.

Край
Читателите на „Спец“ са прочели и: