Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (33)

Глава XXXII

— Тревога! Тревога! — гърмяха говорителите из цялата Магратеа. — Вражески кораб на планетата. Въоръжени нашественици в сектор 8А. Системите за отбрана! Системите за отбрана!

Двете мишки подушваха раздразнено останките на стъклените си превозни средства там, където те се бяха разбили на земята.

— По дяволите — измърмори мишката Франки, — толкова много шум заради два фунта мозък от землянин.

И заприпка насам-натам. Розовите му очички проблясваха гневно, а нежното му бяло кожухче настръхна възмутено.

— Сега не ни остава нищо друго — каза Бенджи, като седна и заглади мустачките си замислено, — освен да съчиним един въпрос, но да го измислим тъй, че да звучи правдоподобно.

— Трудна работа — каза Франки и се замисли. — Какво ще кажеш за ЖЪЛТО И ОПАСНО — ЩО Е ТО?

Бенджи умува над това известно време.

— Не, не става — отсъди той. — Не приляга на отговора.

В продължение на няколко секунди ни един от тях не продума.

— Добре — обади се Бенджи. — КОЛКО ПРАВИ ШЕСТ ПО СЕДЕМ?

— Не, не, прекалено е прост и прекалено прозаичен — каза Франки, — няма да предизвика интерес сред желаещите да се обзалагат.

Отново се замислиха. Накрая Франки каза:

— Чуй какво измислих. КОЛКО СА ПЪТИЩАТА, КОИТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПРЕБРОДИ?

— А! — каза Бенджи. — Ах, това звучи доста добре! — повтори си го още няколко пъти. — Да — каза той, — чудесен е! Звучи достатъчно смислено, без да те обвързва с някакво конкретно значение. КОЛКО СА ПЪТИЩАТА, КОИТО ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПРЕБРОДИ? ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ. Чудесно, прекрасно, не може да не се хванат. Франки, скъпи друже, уредихме се!

От радост започнаха да подскачат в танц.

Близо до тях на пода се бяха проснали неколцина доста отвратителни на вид мъже, които бяха получили удари по главата с някои от тежките награди за дизайн.

На около половин миля оттук четири фигури трополяха по един коридор и се чудеха как да се измъкнат. Скоро се озоваха в едно доста обширно компютърно отделение и се заоглеждаха наоколо тревожно.

— Накъде сега, Зейфод — каза Форд.

— Защо да не тръгнем… ей натам — каза Зейфод и се затича вдясно между един от компютрите и стената.

И когато другите го последваха, устремът му бе внезапно възпрян от светкавицата на електрически пистолет, която проряза въздуха няколко инча пред него и разтопи част от съседната стена. По мощния мегафон един глас каза:

— Окей, Бийблброкс, спри на място. Държим те на мушка.

— Ченгета! — изсъска Зейфод, изви се рязко и приклекна. — Сега ти, Форд, кажи накъде.

— Добре, насам — каза Форд и четиримата се затичаха по пътечката между два реда компютри.

На края на пътечката се появи една фигура, облечена в тежък брониран скафандър, и размаха зловещия си електрически пистолет.

— Не бихме искали да те застреляме, Бийблброкс! — извика фигурата.

— Много се радвам! — отвърна Зейфод и се мушна в пролуката между два компютъра. Останалите свърнаха подире му.

— Двама са — каза Трилиън. — Хванаха ни натясно.

Започнаха да се провират встрани между един огромен компютър и стената.

Притаиха дъх и зачакаха.

Изведнъж въздухът се изпълни с електрически светкавици — и двамата полицаи едновременно откриха огън по тях.

— Хей, ама те стрелят по нас — каза Артър, като се сви на мъничко кълбо. — Нали казаха, че не искат да правят това.

— Да, и на мен така ми се стори — съгласи се Форд.

Зейфод въпреки опасността показа една от главите си за миг.

— Хей — извика той, — нали казахте, че не бихте искали да ни застреляте! — и отново я скри.

Продължиха да чакат.

След малко един глас се обади:

— Не е лесно да си ченге!

— Какво каза тоя? — прошепна Форд учудено.

— Каза, че не е лесно да си ченге.

— Ами това си е негов проблем, нали така?

— И аз така мисля.

Форд се провикна:

— Хей, слушайте! Мисля, че и без да стреляте по нас, си имаме достатъчно свои проблеми, така че за всички ни ще е по-добре, ако ни спестите и вашите собствени проблеми!

Отново настана мълчание и после пак прозвуча мощният мегафон.

— Вижте какво, момчета — каза гласът по мегафона, — вие нямате работа с някакви си тъпи, жалки вманиачени убийци с ниски чела, малки свински очички, дето два лафа не могат да обелят. Ние сме двама интелигентни и съвестни полицаи и ако се срещнем не по служба, сигурен съм, ще ни харесате. Не съм от тези, дето просто за удоволствие могат да застрелват хора и след това да отидат да се похвалят в някой долнопробен бар за космически бродяги, както правят някои от моите колеги. И на мен ми се е случвало да застрелям някого, ей тъй, за удоволствие, но след това с часове си го изплаквам пред моята приятелка.

— Аз пък пиша романи! — обади се другият полицай. — Макар че все още да не съм издал ни един от тях. Тъй че предупреждавам ви, настроението ми е от-вра-ти-телно!

Малко оставаше очите на Форд да изскочат от орбитите.

— Кои са тия типове? — попита той.

— Не знам — отговори Зейфод. — Мисля, че по ми харесваха, докато стреляха.

— Така че ще се предадете ли доброволно — извика единият от полицаите, — или ще се наложи да постреляме още малко?

— Вие как предпочитате? — извика Форд.

След миг въздухът около тях отново започна да се нажежава, докато електрическите светкавици една след друга се забиваха в компютъра пред тях.

Няколко секунди стрелбата продължи с непоносима ожесточеност.

Когато спря, за няколко секунди настана почти пълна тишина, докато ехото заглъхваше.

— Още ли сте там? — извика единият от полицаите.

— Да — отговориха те.

— Това не ни доставя никакво удоволствие — извика вторият.

— Личеше си — извика Форд.

— А сега слушай, Бийблброкс, и слушай добре!

— Защо? — извика Зейфод в отговор.

— Защото — извика полицаят — ще ти направим едно много умно, интересно и хуманно предложение. И така — или веднага се предавате и ни позволявате да ви понабием малко, защото сме твърди противници на безпричинното насилие, или ще взривим цялата тази планета, а може и още една-две, които набелязахме на път за насам.

— Но това е ужасно! — извика Трилиън. — Не можете да направите подобно нещо.

— О, разбира се, че можем — извика полицаят, — нали? — обърна се той към другия.

— Да, нямаме друг избор — отговори му другият.

— Но защо? — попита Трилиън.

— Защото има някои неща, които си длъжен да направиш дори когато си едно образовано и свободомислещо ченге, на което не са му чужди неща като чувствителност и т.н.

— Тези двамата просто не мога да ги разбера — промърмори Форд, като клатеше глава.

Едното ченге се провикна към другото:

— Какво ще кажеш, да постреляме още малко?

— Че защо пък не?

Пуснаха още един залп електрически светкавици. Горещината и шумът бяха направо фантастични. Тялото на компютъра започна бавно да се разпада. Лицевата му част почти се бе разтопила и към мястото, където се бяха сгушили, потекоха гъсти поточета от разтопен метал. Дръпнаха се по-назад и зачакаха края.