Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 189 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дъглас Адамс. Пътеводител на галактическия стопаджия

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №96

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Светозар Златаров

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1988 г. Подписана за печат на 21.IX.1988 г.

Излязла от печат месец октомври 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2160

Печ. коли 27.50. Изд. коли 18. УИК 11.20. Цена 3,00 лв.

Страници: 440. ЕКП 95366 5637–234–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–820–31

© Саркис Асланян, преводач, 1988

© Людмила Стоянова, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

The Hitch Hikeis Guide to The Galaxy

© Douglas Adams, 1979

Pan Books, London, 1979

The Restaurant at the end of the Universe

© Douglas Adams, 1980

Pocket Books, New York, 1982

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава XXV

Съществуват, разбира се, много наболели въпроси относно живота, като най-често задаваните са: ЗАЩО СЕ РАЖДАТ ХОРАТА? ЗАЩО УМИРАТ? ЗАЩО ПРЕКАРВАТ ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ОТРЕДЕНОТО ИМ ВРЕМЕ В НОСЕНЕ НА ЕЛЕКТРОННИ ЧАСОВНИЦИ?

Преди много-много милиона години едни свръхинтелигентни полиизмерни същества (физическото им проявление в тяхната собствена полиизмерна вселена не е много по-различно от нашето) дотолкова се измориха от постоянните препирни относно смисъла на живота, които често прекъсваха любимата им игра, наречена ултракрикет (твърде странно забавление, според правилата на което трябва внезапно и без никаква видима причина да цапардосаш някого и веднага да избягаш), че решиха да седнат и разрешат проблемите си веднъж завинаги.

За целта си построиха един изумителен суперкомпютър, който беше толкова невероятно интелигентен, че още преди да са му включили информационните банки, успя да сътвори МИСЛЯ, СЛЕДОВАТЕЛНО СЪЩЕСТВУВАМ, проследи развитието на оризовия пудинг и данъка върху общия доход, преди някой да се сети да го изключи от мрежата.

Имаше размерите на малък град.

Основната му част с клавиатурата се помещаваше в специално обзаведена зала и бе монтирана върху специално бюро с огромни размери от най-висококачествен ултрамахагон и тапицирано с прекрасна ултрачервена кожа. Тъмноцветните килими бяха дискретно разкошни, разположените навред екзотични растения и изработените с вкус гравюри на главните компютърни програмисти и техните семейства допълваха украсата на залата, а величествените прозорци гледаха към обграден с дървета площад.

В деня на Великото включване пристигнаха двама официално облечени програмисти с дипломатически куфарчета и дискретно бяха въведени в залата. И двамата осъзнаваха, че през този ден представят целия род в най-великия му час, но иначе се държаха спокойно и сдържано. Настаниха се смирено пред бюрото, отвориха куфарчетата си и извадиха подвързаните си с кожа бележници.

Имената им бяха Лънкуил и Фук.

Няколко минути седяха в почтително мълчание и едва тогава, след като размени безмълвен поглед с Фук, Лънкуил се приведе напред и докосна едно малко черно копче.

Почти незабележимо бръмчене показа, че огромният компютър е вече включен. След кратка пауза той им заговори с дълбок, звучен и мелодичен глас. Каза:

— Каква е тази велика задача, заради която бях сътворен аз, Дълбока мисъл, вторият по мощ компютър във Времето и Пространството на Вселената?

Лънкуил и Фук се спогледнаха изненадано.

— Задачата, о компютре… — започна Фук.

— Не, почакай малко, тук има някаква грешка — каза Лънкуил разтревожено. — Определено създадохме този компютър, за да бъде най-великият от всички, и второто му място не ни задоволява. Дълбока мисъл — обърна се той към компютъра, — не си ли ти, така както те проектирахме, най-великият и мощен компютър на всички времена?

— Нарекох се втори по мощ компютър — отговори Дълбока мисъл напевно, — защото такава е истината.

Двамата програмисти отново размениха тревожни погледи. Лънкуил се прокашля.

— Не, тук има някаква грешка — каза той. — Нима не си по-велик от Милиард Гаргантюмозък от Максимегалон, който е способен да преброи всички атоми в коя да е звезда за една милисекунда?

— Кой, Милиард Гаргантюмозък ли? — каза Дълбока мисъл с нескрито презрение. — Най-обикновено сметало — не заслужава да говорим за него.

— А не си ли — каза Фук, навеждайки се жадно напред — по-велик аналитик от Гууглплекс Звездния мислител от Седмата Галактика на Светлина и Находчивост, който е способен да изчисли траекториите на всички прашинки до една по време на петседмична пясъчна буря на Данграбад Бета?

— Петседмична пясъчна буря ли? — каза Дълбока мисъл високомерно. — И това го изтъквате пред мен, дето съм пресметнал векторите на всички атоми по време на Големия взрив? Не ме обиждайте с приказки за разни джобни калкулатори.

Няколко секунди двамата програмисти седяха в неловко мълчание. След това Лънкуил отново се наведе напред.

— А не си ли по-вещ в спора от Великия Хиперлобичен Всезнаен Неутронен Словоборец от Цицероник 12, Чародеят Неуморим?

— Великият Хиперлобичен Всезнаен Неутронен Словоборец — каза Дълбока мисъл, като нарочно провлачваше всички „о“-та — е способен да убеди едно арктуранско мегамагаре да прегризе собствените си четири крака, но само аз мога след това да го придумам да отиде да се поразходи.

— Е какъв е тогава — попита Фук — проблемът?

— Проблеми няма — отвърна Дълбока мисъл с прекрасно модулиран звънлив глас. — Чисто и просто аз съм вторият по мощ и величие компютър във Времето и Пространството на Вселената.

— Но защо ВТОРИЯТ? — не се примиряваше Лънкуил. — Защо упорстваш, че си вторият? Не вярвам да мислиш, че онзи…

Няколко лампички замигаха високомерно по тялото на компютъра.

— Дори една единица мисъл не бих отделил за някакви си кибернетични глупци! — избоботи той. — Става дума за онзи компютър, който ще дойде след мене!

Фук започваше да губи търпение. Бутна бележника си настрана и промърмори:

— Струва ми се, че се увличаме в излишни месиански приказки.

— Вие сте неспособни да прозрете в бъдещето — обяви Дълбока мисъл, — ала аз, благодарение на безбройните си интегрални схеми, мога да се ориентирам в многоструйния поток от бъдещи вероятности и виждам, че един ден след мен ще дойде компютър, на когото дори работните параметри не съм достоен да пресметна, но когото ми е съдено да проектирам след време.

Фук въздъхна тежко и погледна към Лънкуил.

— Хайде вече да му зададем въпроса — каза той.

Лънкуил му направи знак да почака.

— Какъв е този компютър, за когото ни говориш? — попита той.

— Понастоящем нищо повече не мога да ви кажа за него — отвърна Дълбока мисъл. — Но открийте ми вече какво желаете, та да започна да функционирам. Говорете.

Двамата програмисти свиха рамене. Фук пръв се окопити.

— О, Дълбока мисъл — започна той, — задачата, която си призван да решиш, е следната. Бихме желали да чуем… — поколеба се той — … Отговора!

— Отговора? — каза Дълбока мисъл. — Отговора на какво?

— Живота! — извика Фук.

— Вселената! — каза Лънкуил.

— И всичко останало! — изрекоха двамата в хор.

Дълбока мисъл направи кратка пауза, за да поразмисли.

— Няма да е лесно — каза той накрая.

— Но ще го направиш ли?

Отново се получи знаменателна пауза.

— Да — отговори Дълбока мисъл, — ще го направя.

— Значи съществува такъв отговор? — каза Фук, задъхвайки се от вълнение.

— Прост отговор? — добави Лънкуил.

— Да — отвърна Дълбока мисъл. — Животът, Вселената и Всичко останало. Отговор има. Но — продължи той — трябва да си помисля.

Изведнъж настана суматоха и развали магията на мига — вратата се отвори с трясък и двама разгневени мъже, издокарани с традиционните груби, избелялосини тоги и кожени колани на Южнокръсткия университет, нахлуха в стаята, като разблъскаха безпомощните служители, които се опитваха да им препречат пътя.

— Настояваме да влезем! — извика по-младият от двамата, като сръга с лакът в гърлото една красива млада секретарка.

— Така де — изкрещя по-възрастният, — нямате право да ни държите навън! — и изхвърли от стаята един младши програмист.

— Настояваме, че нямате право да ни държите навън! — изрева по-младият, въпреки че се намираше вътре в стаята и никой вече не се опитваше да го възпира.

— Кои сте вие? — попита Лънкуил и се изправи гневно. — Какво искате?

— Казвам се Маджиктайз! — обяви по-възрастният.

— Настоявам, че се казвам Врумфондел! — изкрещя по-младият.

Маджиктайз го изгледа гневно.

— Прекаляваш — ядоса му се той, — излишно е да настояваш и за това.

— Добре де! — изрева Врумфондел и стовари юмрук върху най-близкото бюро. — Не настоявам, че се казвам Врумфондел, то си е неоспорим ФАКТ! Но настояваме да чуем само неоспорими факти!

— Не съм съгласен! — възрази Маджиктайз раздразнено. — Тъкмо това не настояваме да чуем!

Почти без да си поема дъх, Врумфондел изкрещя:

— Не настояваме да чуем неоспорими факти! Настояваме, че няма неоспорими факти! Настоявам, че може да съм, но може и да не съм Врумфондел!

— Но кои сте вие, по дяволите? — извика Фук вбесено.

— Ние сме — отвърна Маджиктайз — философи.

— Но може и да не сме — каза Врумфондел, като размаха заплашително пръст към програмистите.

— Но все пак СМЕ! — настоя Маджиктайз. — Няма никакво съмнение, че представяме тук Обединения профсъюз на философите, мъдреците, светилата и останалите мислещи люде и настояваме да изключите тази машина, и то веднага!

— Защо, какъв е проблемът? — каза Лънкуил.

— Сега ще ви кажа какъв е проблемът — каза Маджиктайз. — Прерогативите, приятел, ето какъв е проблемът.

— Настояваме — кресна Врумфондел, — че прерогативите може и да са, но може и да не са проблемът.

— Нека вашите машини се занимават със сметки колкото си щат — каза Маджиктайз заканително, — но вечните истини оставете на нас! Ще ви бъдем много благодарни. Ако ви интересува юридическата страна на въпроса, приятел: законът съвсем ясно гласи, че търсенето на Извечната истина е изключително право на трудовите мислители. Ако проклетата машина вземе, че наистина я ОТКРИЕ, то ние автоматически оставаме без работа, нали така. С една дума, каква полза от това, че по цели нощи спорим дали има бог или няма, ако тази машина вземе, че ти даде проклетия му телефонен номер на другата сутрин?

— Точно така — изкрещя Врумфондел, — настояваме да има строго определени области на съмнение и неясност.

Изведнъж в залата проехтя гръмовен глас.

— Мога ли и аз да кажа нещо по този въпрос? — попита Дълбока мисъл.

— Ще обявим стачка! — изкрещя Врумфондел.

— Точно така! — подкрепи го Маджиктайз. — Ще вдигнем обща стачка на философите!

Бученето в залата рязко се повиши с включването на няколко допълнителни високоговорителя, монтирани в гравирани с вкус лакирани шкафове, разположени в залата тъй, че да придадат още малко мощ на гласа на Дълбока мисъл.

— Това, което исках да кажа, е — изрева компютърът, — че в момента всичките интегрални схеми са изцяло заангажирани с изчисляването на отговора на Съдбовния въпрос за смисъла на Живота, Вселената и Всичко останало — тук млъкна за миг и след като се увери, че всички го слушат с внимание, продължи малко по-тихо, — но изпълнението на програмата ще ми отнеме известно време.

Фук нетърпеливо погледна часовника си.

— Колко време? — попита той.

— Седем и половина милиона години — отговори Дълбока мисъл.

Лънкуил и Фук запремигаха един срещу друг.

— Седем и половина милиона години…! — извикаха те в хор.

— Да — заяви Дълбока мисъл, — нали ви казах, че ще ми отнеме известно време. И ми идва наум, че изпълняването на една такава програма неминуемо ще предизвика всеобщ интерес към философията въобще. Ще се появят най-различни теории за това какъв ще е окончателният ми отговор, а кой ако не вие, ще имате най-голяма полза от шумотевицата в средствата за масова информация? Ако съумеете да изразявате разногласията си достатъчно ожесточено, ако се замеряте с кал в жълтата преса и ако си наемете добри менажери, цял живот бихте могли да си живеете царски. Как ви се струва това?

Двамата философи го слушаха със зяпнала уста.

— Майка му стара — каза Маджиктайз, — ей това се вика гениална мисъл. А би ли ми казал, Врумфондел, защо на нас не ни хрумват подобни идеи?

— Знам ли — отвърна Врумфондел с приглушен от страхопочитание глас, — сигурно главите ни са прекалено учени, Маджиктайз.

При тези думи те се обърнаха кръгом и напуснаха залата, за да заживеят тъй, както не бяха мечтали и в най-разюзданите си сънища.