Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 162 гласа)

Глава XXX

— Сега вече знаете — каза Слартибартфаст, като направи още един вял и символичен опит да оправи част от страхотния хаос в кабинета си. Вдигна някакъв лист от върха на купчините книжа, но като не можа да му измисли по-подходящо място, го върна обратно върху същата купчина и тя веднага се срути. — Дълбока мисъл проектира Земята, ние я построихме, а вие живяхте на нея.

— А вогоните дойдоха и я разрушиха пет минути преди да е приключила програмата — добави Артър с известна горчивина.

— Даа — отвърна старецът и се поспря, като огледа стаята с отчаяние. — Десет милиона години на планиране и труд на вятъра. Десет милиона години, землянино… можеш ли да ги побереш в съзнанието си? Една галактическа цивилизация може да възникне за пет пъти по-кратко време. И накрая — нищо.

Старецът спря да говори.

— Ето това наричам бюрокрация — добави той след малко.

— Знаете ли — проговори Артър замислено, — всичко това обяснява доста неща. През целия си живот съм имал това странно и неприятно чувство, че нещо става със света, нещо голямо, дори зловещо, но никой не казваше какво е то.

— Не — каза старецът, — това си е напълно нормална параноя. Всички във Вселената страдат от нея.

— Всички ли? — каза Артър. — Ами щом всички страдат от нея, навярно това означава нещо. Навярно някъде извън познатата ни Вселена…

— Може би. Но кой го е грижа? — каза Слартибартфаст, преди Артър да е успял да се разпали. — Може би вече съм стар и уморен — продължи той, — но винаги съм вярвал, че шансовете да разберем какво наистина става, са толкова абсурдно нищожни, че е най-разумно да кажем майната му на всичко и постоянно да си намираме работа. Ето, вижте мен — аз проектирам крайбрежия. Получих награда за Норвегия.

Започна да ровичка в една купчина и измъкна голям плексигласов куб, на който бе изписано неговото име и бе моделирана Норвегия.

— Какъв е смисълът на това? — рече той. — Никакъв. Или поне досега не съм го открил. Цял живот съм правил фиорди. За един кратък миг стават модерни и аз получавам голямата награда.

Започна да го обръща в ръката си, после сви рамене и го захвърли нехайно настрана, но не толкова нехайно, че да не попадне върху нещо меко.

— На втората Земя, която сега изграждаме, ми възложиха Африка и, разбира се, правя я цялата с фиорди, защото си ги обичам, пък и съм твърде старомоден и смятам, че придават прекрасен бароков облик на континентите. А те ми викат, че не били достатъчно екваториални. Екваториални! — Изсмя се глухо. — Че има ли някакво значение? Вярно е, разбира се, че науката е постигнала някои забележителни неща, но лично аз бих предпочел да съм щастлив, отколкото да съм прав. Винаги.

— А щастлив ли сте?

— Не. И тъкмо в това е трагедията.

— Жалко — каза Артър съчувствено. — Иначе звучеше доста добре като предписание как да живееш.

Някъде на стената просветна бяла светлина.

— Да тръгваме — каза Слартибартфаст, — трябва да ви представя на мишките. Пристигането ви на планетата доста възбуди духовете. То вече е провъзгласено за третото по невероятност събитие в историята на Вселената.

— А кои са първите две?

— О, най-вероятно са станали по чиста случайност — отвърна Слартибартфаст безгрижно.

След това отвори вратата и изчака Артър да излезе. Артър още веднъж се огледа, после огледа потните си и измачкани дрехи, същите с които бе лежал в калта четвъртък сутринта.

— Струва ми се, че животът ми става ужасно труден — измърмори той под нос.

— Моля? — попита старецът учтиво.

— А, нищо — каза Артър, — просто се пошегувах.