Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (30)

Глава XXIX

— Зейфод! Събуди се!

— Ммммммууууърррр?

— Хайде де, събуди се.

— Защо не ме оставиш да върша това, за което най ме бива, а? — промърмори Зейфод и като даде гръб на гласа, отново се унесе в сън.

— Искаш да те изритам ли?

— Ще ти достави ли голямо удоволствие? — попита Зейфод сънено.

— Не.

— Нито пък на мене. Значи няма смисъл. Стига си ме тормозил.

Зейфод отново се сви на кълбо.

— Погълнал е двойна доза газ — каза Трилиън, като го изгледа отгоре, — нали има две дихателни тръби.

— И престанете да говорите — каза Зейфод. — И без туй ми е трудно да заспя. Какво става с тази земя? Защо е толкова студена и твърда?

— Златна е — каза Форд.

С едно изумително грациозно движение Зейфод се изправи на крака и отправи поглед към хоризонта, защото дотам се простираше златната земя надлъж и нашир, идеално гладка и равна. Блестеше като… невъзможно е да се определи точно като какво, блестеше, защото нищо във Вселената не блести така, както една планета, направена от чисто злато.

— Отде се взе всичко това? — изквича ококореният Зейфод.

— Не се вълнувай — каза Форд, — това е просто каталог.

— Кой?

— Каталог — каза Трилиън. — Илюзия.

— Това пък откъде го измисли? — извика Зейфод. И като падна на ръце и колене, впи поглед в земята. Ръчка я, мушка я — беше доста солидна и достатъчно мека, за да я одраска с нокът. Освен това беше много жълта и много лъскава и когато дъхна към нея, дъхът му се изпари по онзи много особен и характерен начин, по който дъхът се изпарява от чисто злато.

— Трилиън и аз се съвзехме преди малко — каза Форд. — Крещяхме и викахме, докато дойде някой и след това продължихме да крещим и да викаме, докато им омръзна да ни слушат, и ни сложиха в планетарния каталог, за да има с какво да се занимаваме, докато решат какво да правят с нас. Всичко това е запис на видеосензорна лента.

Зейфод го изгледа гневно.

— По дяволите, как можа да ме събудиш от собствения ми прекрасен сън, за да ми покажеш съня на някой друг — каза той и седна намусено. — А какви са тези долини ей там?

— Златни проби — отвърна Форд. — Проверихме.

— Не те събудихме по-рано — каза Трилиън, — защото предната планета беше покрита с риба до колене.

— Риба ли?

— Някои хора имат странни вкусове.

— А по-предната — каза Форд — беше от платина. Нищо особено. Но държахме да видиш тази.

— Възхитен съм — каза Зейфод раздразнено.

С огромни цифри върху небето се изписа поредният номер от каталога. Примигна и се смени с друг и когато се огледаха, откриха, че и земята се е променила.

— Хъ — изтръгна се от тях в един глас.

Морето беше мораво. Плажът, на който се намираха, бе покрит с дребни жълти и зелени чакълчета — по всяка вероятност страшни скъпоценни камъни. В далечината планините изглеждаха меки и вълнообразни, с червени върхове. Наблизо се виждаше солидна плажна маса от чисто сребро с бледоморав надиплен чадър със сребърни пискюли.

На мястото на номера от каталога в небето се появи огромен надпис, който гласеше: МАГРАТЕА ЩЕ ЗАДОВОЛИ ВСИЧКИ ВАШИ ЖЕЛАНИЯ, КАКВИТО И ДА СА ТЕ. ТОВА Е НАШЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ.

И от небето се спуснаха с парашути петстотин голи жени.

В следващия миг тази гледка изчезна и тримата се озоваха на една пролетна ливада, пълна с крави.

— Ауу! — каза Зейфод. — Горките ми мозъци!

— Искаш ли да поговорим за това? — каза Форд.

— Да, добре — каза Зейфод, след което и тримата седнаха, без повече да обръщат внимание на гледките, които се появяваха и изчезваха около тях.

— Ето какво си мисля — каза Зейфод. — Каквото и да се е случило с мозъците ми, аз самият съм го направил. И съм го направил тъй, че да остане незабелязано по време на изисканите от правителството мозъчни изследвания. И аз самият не е трябвало да знам за това. Звучи доста налудничаво, нали?

Останалите двама кимнаха в знак на съгласие.

— И тъй, питам се, каква ли ще е тази тайна, която никой, дори и аз, не бива да знае, че аз зная? И отговорът е, че не зная. Естествено. Но направих една проста аритметика и поне мога да гадая. Кога взех решение да се кандидатирам за президент? Скоро след смъртта на Йуудън Вранкс. Нали си спомняш за Йуудън, Форд?

— Да, — каза Форд, — онзи, с когото се запознахме като малки, арктуранския капитан. Страшен симпатяга. Даде ни диви кестени, когато ти нахълта в мегатоварния му кораб. Каза, че си най-изумителното момче, което някога е срещал.

— За какво си говорите — попита Трилиън.

— Стари истории — каза Форд, — от времето на нашето детство на Бетелгиус. В онези години арктуранските мегатоварни кораби разнасяха по-обемистите стоки от Галактическия център до по-отдалечените райони. Бетелгиусци се занимаваха с търговско разузнаване и намираха пазари, а арктуранците имаха грижа да ги снабдяват със стоки. Преди да бъдат ликвидирани по време на Дорделиските войни, космическите пирати ни създаваха доста грижи и затова мегатоварните кораби трябваше да бъдат съоръжени с най-фантастичните защитни щитове, известни на галактическата наука. Бяха истински страшилища, при това огромни. Като влезеха в орбита около някоя планета, засенчваха слънцето.

Един ден малкият Зейфод решава да нападне един от тях. С един тримоторен реактивен скутер, предназначен за работа в стратосферата. Едно малко момче. Тя не е за разправяне, ама беше щур за трима. И аз тръгнах с него, защото се бях обзаложил, че няма да го направи. И тъй като бях сигурен, че ще спечеля, не ми се щеше да ми донесе някакви фалшиви доказателства. И какво става? Качваме се на тримоторното му реактивче — преустроено тъй, че не можеше да се познае, — буквално за някакви седмици изминаваме три парсека, проникваме — все още не знам как — в един мегатоварен кораб, пробиваме си път до командния мостик, като размахваме пистолети играчки и нареждаме да ни дадат диви кестени. По-голяма дивотия не съм виждал в живота си. И за какво? Диви кестени.

— Капитан на кораба беше този наистина славен мъж, Йуудън Вранкс — каза Зейфод. — Сложи ни и ядене, и пиене, все неща от съвсем необикновени краища на Галактиката — и много диви кестени, разбира се. Прекарахме невероятно хубаво. После ни телепортира обратно. В най-строго охраняваното крило на Бетелгиуския държавен затвор. Нищо не можеше да го смути. След това взе че стана президент на Галактиката.

Зейфод млъкна.

Понастоящем картината наоколо беше станала съвсем безрадостна. Черни облаци кръжаха над тях, а в сенките се спотайваха огромни, слоноподобни фигури. От време на време страшни звуци цепеха въздуха — сякаш едни въображаеми същества умъртвяваха други въображаеми същества. Очевидно достатъчно хора са харесвали този род неща, за да ги предлагат на клиентите си.

— Форд — каза Зейфод тихичко.

— Да?

— Малко преди да умре, Йуудън дойде да ме види.

— Какво? Никога не си ми казвал.

— Да.

— Какво искаше? Защо дойде да те види?

— Говори ми за „Златно сърце“. Идеята да го открадна беше негова.

— НЕГОВА?

— Да — каза Зейфод. — И че имам само един начин да го открадна — по време на тържеството за официалното му откриване.

Известно време Форд го гледа със зяпнали от учудване уста, след това избухна в гръмогласен смях.

— Да не искаш да кажеш — попита го той, — че си си поставил за цел да станеш президент на Галактиката само за да откраднеш онзи кораб?

— Точно така — каза Зейфод с онзи вид усмивка, която за повечето хора става причина да бъдат заключени в стая с тапицирани стени.

— Но защо? — попита Форд. — За какъв дявол ти е притрябвал?

— Отде да знам — отвърна Зейфод. — Мисля, че ако наистина осъзнавах за какво ми трябва и за какво ще ми послужи, това щеше да излезе наяве по време на изследванията на мозъка ми и нямаше да бъда допуснат да се кандидатирам за президент. Струва ми се, че Йуудън ми каза още много неща, които все още са под ключ.

— И ти мислиш, че си отишъл и си взел да бърникаш в собствения си мозък под влияние на приказките на Йуудън?

— Той говореше адски хубаво.

— Да, вярно, но Зейфод, стари друже, човек трябва да внимава за себе си? Зейфод сви рамене.

— Искам да кажа, изобщо ли не се сещаш какви са причините за това? — попита Форд.

Зейфод се замисли дълбоко над тези думи и през главата му започнаха да преминават най-различни вероятности.

— Не — отвърна той накрая, — изглежда, нямам достъп до нито една от тайните, които крия у себе си. И все пак — добави той, след като размисли още малко — разбирам защо е така. Не бих се доверил на себе си дори ако трябваше да се изхрача върху някой плъх.

След миг и последната планета от каталога изчезна изпод нозете им и реалният свят отново зае мястото си.

Седяха в изключително луксозна чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди за дизайн.

Пред тях стоеше висок магратеанец.

— Мишките са готови да ви приемат — заяви той.