Реймънд Фийст
Принц на кръвта (8)

Глава 7
Пленник

Боррик се събуди.

Остана да лежи неподвижно и се напрегна да долови нещо през суматохата от човешки гласове и звуци, неизменни за един лагер дори през нощта. За миг му се бе сторило, че някой го вика.

Седна, примигна и се огледа. Повечето пленници продължаваха да седят сгушени и притихнали около лагерния огън, сякаш топлината му можеше да прогони хладния страх от душите им. Той беше предпочел да легне колкото може по-далече от вонята на колибата, използвана за отходно място, от другата страна на гмежта от нещастници, изловени за да бъдат продадени като роби. Раздвижи се и отново изпита болката от стягащите китките му пранги; странният сребрист метал имаше свойството да възпира магическата сила на този, който ги носеше. Боррик потръпна и си даде сметка, че нощта в пустинята наистина е студена, както му бяха разправяли. Бяха му взели халата, както и ризата, и го бяха оставили само по панталон. Затътри се към лагерния огън, предизвиквайки вяли ругатни и мърморене, докато си пробиваше път сред нежелаещите да се отдръпнат от пътя му пленници, но тъй като цялата им борбеност ги беше напуснала, провирането му през тях не му навлече нещо повече от някой сърдит поглед и изсумтяна под нос ругатня.

Седна между двама мъже, които се направиха, че не забелязват натрапничеството му. Всеки тук вече живееше за мига, потопен в собствения си окаян свят.

Вик разцепи нощта и принцът разбра, че стражите отново насилват някоя от петте пленени жени. Вечерта шестата пленничка бе решила да се възпротиви и в яростта си беше разкъсала със зъби шията на бандита, който я насилваше, което бе довело до смъртта и на двамата, неговата — по-бърза и не толкова болезнена.

По жалния плач, последвал вика, Боррик реши, че загиналата жена е извадила по-добър късмет. Усъмни се, че някоя от жените ще оцелее, докато стигнат Дърбин. Търговецът на роби просто си спестяваше излишни проблеми през следващите дни, като ги подхвърляше от един охранник на друг. Ако някоя от жените изобщо оцелееше след изнурителния път, щяха да я продадат съвсем евтино в кухнята на някоя долнопробна кръчма. Никоя от петте не беше достатъчно млада или привлекателна, за да си струва търговецът да я пази от ръцете на стражите.

Сякаш призован от мисълта на Боррик, търговецът дойде до огъня и осветен от златистия отблясък на пламъците, взе да си пресмята печалбата. След като остана доволен от видяното, тръгна обратно към шатрата си. Касим. Принцът го беше запомнил добре, запечатал си беше външността му в ума си и беше сигурен, че един ден ще го убие.

Един мъж спря Касим. Казваше се Салая и тъкмо той носеше пурпурния халат, който Боррик беше спечелил на покер преди две нощи в Звезден пристан. Когато го докараха в лагера, Салая веднага му беше взел халата и го беше набил, въпреки че Боррик беше окован във вериги, което, изглежда, изобщо не го притесни. Тъпа свиня!

На няколко пъти през този ден принцът се бе замислял дали да не разкрие самоличността си, но всеки път предпазливостта го възпираше. Твърде голяма беше вероятността да не му повярват. Не носеше пръстена с печат — винаги го беше смятал за неудобство по време на езда или на път, затова пръстенът с бащиния му герб беше останал в багажа, сред вързопите, които разбойниците не бяха успели да отмъкнат. Макар рижата му коса да можеше да ги накара да се позамислят дали пък претенциите му, че е от кралско потекло, не са основателни, този цвят все пак не беше рядкост сред обитателите на Крондор. А да им доказва, че не е магьосник, щеше да му струва доста усилия, защото каква е разликата между човек, който не може да прави магии, и някой, който може, но се преструва, че не може?

Щеше да изчака докато стигнат в Дърбин, и след това да потърси някой, за когото щеше да е по-вероятно да разбере състоянието му. Наистина се съмняваше, че Касим или някои от хората му — особено ако всички бяха толкова тъпи, колкото Салая — ще го разберат или ще му повярват. Но някой достатъчно интелигентен, за да е господар на такива като тях, сигурно щеше да схване. И ако това станеше, Боррик все щеше да успее да си откупи някак свободата.

Поуспокоен от тази мисъл, принцът избута полузадрямалия до него пленник настрани и легна. Ударите, които бедната му глава бе изтърпяла през този ужасен ден, го бяха съсипали и сънят го примамваше напористо. Той притвори очи и само след миг усещането, че земята под него се върти, го замая. После и това отмина и той потъна в поредния си трескав сън.

 

 

Слънцето печеше като яростния Прандур, Бога на огъня, и безмилостно изгаряше светлата кожа на Боррик. Още на втория ден гърбът му се бе покрил с мехури, а главата му се люшкаше от болка. Първите два дни, докато керванът бавно се влачеше към пясъчната пустош, която местните пустинни хора наричаха „Дюните на Джал-Пур“, бяха особено тежки. Петте фургона се тътрузеха с убийствена мудност по пътя, спечен като тухла от същото това слънце, което бавно убиваше пленниците роби.

Предния ден бяха загинали трима. Салая изобщо не държеше на слабаците — само здравите и силни работници се търсеха на робските пазари в Дърбин. Касим беше тръгнал напред по някакви свои дела и оставеният за заместник-водач на кервана Салая бързо бе доказал, че е точно такава садистична свиня, за каквато го мислеше Боррик. Вода им се даваше само по три пъти на ден: преди зазоряване, на обедната почивка и след това на вечеря — единствената храна за деня. Даваха им клисави питки от неизвестно какво брашно, които нямаха никакъв вкус. Боррик можеше само да се надява, че меките нещица в питките наистина са стафиди; не си направи труда да погледне. Храната обаче все пак го поддържаше жив, колкото и безвкусна да беше.

Робите бяха окаяна и примирена маса, всеки потънал в собственото си страдание. Бяха изнемощели от жегата и почти не си говореха — приказките бяха излишно и ненужно хабене на енергия. Но Боррик все пак бе успял да измъкне няколко интересни факта от двама от тях. Стражите вече не бяха толкова бдителни, след като навлязоха надълбоко в пустинята — дори някой от робите да успееше да избяга, къде щеше да отиде? Самата пустиня беше най-сигурният пазач. Стигнеха ли в Дърбин, щяха да ги оставят да си починат няколко дни, може би цяла седмица, за да зараснат окървавените нозе и изгорелите им кожи и да си възвърнат донякъде теглото преди да ги предложат на търговете. Изнурените от пътя роби не носеха добър приход.

Зноят и слънчевите изгаряния го бяха изтощили, а от оскъдицата на храна и вода бе затъпял. Разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи над мисълта за бягство, но единственото, което съумяваше да постигне, бе да движи краката си.

Накрая слънцето залезе и се стъмни. Насядаха около лагерния огън, както всяка нощ. Слушаха как пазачите им се забавляват с петте все още живи пленнички. Жените вече нито се съпротивляваха, нито пищяха. Боррик изяде клисавата питка и изпи на бавни глътки дажбата си вода. Първата нощ след като навлязоха в пустинята един човек беше изгълтал водата си наведнъж и само след няколко минути я беше повърнал. Стражите не му дадоха повече. На следващия ден нещастникът издъхна. Така че Боррик беше научил този урок. Колкото и да му се искаше да изгълта водата до капка, я изпи много бавно. Сънят го навести бързо — дълбокият и лишен от сънища сън на умората, който не носеше никакъв отдих. Всеки път, щом се размърдаше, го събуждаше някое парещо изгаряне. Ако легнеше с гръб към огъня, всяко докосване на топлината само дразнеше изгорената кожа, но отдръпнеше ли се по-надалече — смразяваше го нощният хлад. Умората обаче бързо го надвиваше и той задрямваше, докато не се размърдаше отново и цикълът не се повтаряше. Събудиха го върховете на копията и ритниците и керванът тръгна наново.

Преди да изтече и един час паднаха още двама от мъжете. Оставиха ги сред пясъците.

Умът на Боррик отказваше да работи. От него като че ли бе останало само първичното животно, което не искаше да умре. Всяка капка енергия, която все още притежаваше, беше впрегната в една-единствена задача — да се движи и да се движи напред, без да пада. Да падне означаваше да умре.

После, след безумно дълго вървене, нечии ръце го спряха и нечий глас изкомандва:

— Спри.

Боррик примигна и през жълтеникавата светлина видя нечие лице. Беше съставено от възли и буци, от ъгли и плоскости, от тъмна като абанос кожа над къдрава черна брада. Най-отвратителното лице, което бе виждал. Беше направо величествено с отблъскващата си грозота.

Боррик започна да се кикоти истерично, но единственото, което излезе от пресъхналата му уста, беше хриплив вой.

— Седни — каза надзирателят и му помогна да се смъкне на пясъка с изненадваща грижовност. — Време е за обедната почивка. — Огледа се да се увери, че никой не го наблюдава, след което отпуши меха си и отля малко живителна течност в шепата си. — Вие северняците много лесно мрете в пустинята. — Намокри врата на Боррик и изтри ръката си в косата на младежа, с което малко поохлади главата му. — Вече много изпопадаха по пътя. Касим няма да е доволен. — Даде на младия принц да пийне глътка вода от шепата му след което се отдалечи, все едно че не беше се спирал при него.

Друг пазач донесе мях и чаши и врявата за водата се почна. Всеки роб, който все още можеше да говори, завика, че е жаден, сякаш се бояха, че ако замълчат, ще ги забравят.

Боррик едва можеше да мръдне — всяко движение предизвикваше вълни от яркожълта и бяла светлина, примесени с червени искри, зад очите му. Все пак, почти слепешком, протегна ръка за чашата. Водата беше топла и горчива, и въпреки това — по-сладка от най-хубавото наталийско вино върху напуканите му устни. Отпи от „виното“, насила задържайки първата глътка в устата си, както го беше учил баща му, като остави тъмночервената течност да потече по езика му, за да улови сложните и смътно загатнати съставки на вкуса. Усети тънката горчива нотка, останала навярно от дръжките и малкото листа в кацата с ширата, докато винарят изчаква кипенето да стигне подходящия си връх, преди да преточи виното в бурето. А можеше и да е недостатък. Боррик не можа да разпознае сорта на виното — нямаше я тръпчиво-киселата нотка, която да балансира вкуса. Не беше от най-добрите вина. Трябваше да провери дали баща му не ги изпитва двамата с Ерланд, поставяйки на масата лошо вино, за да види дали внимават.

Примигна и се помъчи да види къде е ведрото за плюене. Как да изплюе виното, след като го нямаше ведрото? Не трябваше да го изпива, защото щеше да се напие и главата му да се завърти, беше още малко момче. Може би ако се наведеше и го изплюеше под масата, никой нямаше да забележи…

— Ей! — извика нечий глас. — Тоя роб си плюе водата!

Нечии ръце издърпаха чашата от ръцете му и Боррик падна по гръб. Лежеше на пода на бащината си трапезария и се зачуди защо каменните плочи са толкова топли. Трябваше да са студени. Винаги бяха студени. Как бяха станали толкова топли?

Две ръце го вдигнаха грубо, още някой помогна да го изправят.

— Опитваш се да се самоубиеш, като не пиеш ли? — викна някой. Боррик отвори очи и видя смътните контури на нечие лице.

— Не мога да кажа какво е виното, татко — едва промълви той.

— Топлинен удар — каза гласът. Нечии ръце го надигнаха и го понесоха и след това той се озова в някакво по-тъмно място. Плиснаха вода в лицето му и намокриха шията, китките и ръцете му. Нечий далечен глас каза: — Кълна се в демоните и боговете, Салая, нямаш мозък колкото и една умряла котка. Ако не бях препуснал да ви срещна, щеше да оставиш и тоя да умре, нали?

Боррик усети, че в устата му се стича вода, и загълта. Не беше горчивата половин чашка, а цял поток почти прясна вода.

Гласът на Салая отвърна:

— Слабите не ни носят нищо. Спестяваме пари, като ги оставяме да измрат по пътя и не ги храним.

— Идиот! — изрева другият. — Това е първокласен роб! Погледни го. Млад е, не повече от двадесетгодишен, и не изглежда зле въпреки изгарянията, здрав е… или поне е бил здрав допреди няколко дни. — Последва пренебрежително сумтене. — Тези белокожи северняци не могат да понасят жегата като нас, родените в Джал-Пур. Малко повече вода и някаква дрипа да се загърне, и щеше да е наред за търга идущата седмица. А сега ще трябва да го държа още две седмици, докато му се изцерят изгарянията и си възвърне силите.

— Господарю…

— Млък! Остави го тук под фургона, докато огледам останалите. Може да оцелеят и други, ако ги намеря навреме. Не знам що за съдба е сполетяла Касим, но денят, в който те е оставил за водач, е горчив ден за гилдията.

Този разговор прозвуча много странно в ушите на Боррик. И какво беше станало с виното? Умът му се унесе, докато лежеше на сянка под фургона, а на няколко крачки от него майсторът на дърбинската Гилдия на търговците на роби оглеждаше събратята му по участ, които на другия ден щяха да бъдат доставени в робските бараки.

 

 

— Дърбин! — рече Салман и на тъмното му грубо лице се изписа широка усмивка. Той караше последния фургон в кервана, същия, в който се возеше Боррик. Двата дни, след като Боррик бе отнесен на сянка под фургона, го върнаха от ръба на смъртта. Сега се возеше в последния фургон с още трима роби, пострадали от топлинен удар. Даваха им повече вода и бяха намазали изгорелите им кожи с мехлем, който намали ужасната болка до лек сърбеж.

Боррик се надигна и погледна навън. Фургонът трополеше по каменистия път. В околностите на града нямаше нищо забележително, освен че обкръжаващите го земи вече бяха повече зелени, отколкото песъчливи. От половин ден минаваха покрай малки ферми и Боррик се мъчеше да си припомни всичко, което беше учил като момче за тази радваща се на лоша слава пиратска твърдина.

Дърбин господстваше над единствената обработваема земеделска земя между Долината на сънищата и подножията на Планините на тролите и под негов контрол също така беше единственият безопасен пристан между Края на сушата и Ранъм. По протежение на южното крайбрежие на Горчиво море измамни рифове дебнеха корабите, имали нещастието да ги понесат неочакваните северни ветрове. От векове Дърбин се беше превърнал в дом за пирати, мръсни отрепки и търговци на роби.

Боррик кимна на Салман. Щастливо ухиленият дребничък разбойник се беше оказал дружелюбно настроен и словоохотлив.

— Цял живот съм живял тук — каза бандитът и се ухили още по-широко. — Баща ми също се е родил тук.

Когато преди стотици години номадите от Джал-Пур бяха завладели Дърбин, бяха намерили в този град своя праг към търговията в Горчиво море, а когато империята бе завладяла пустинния народ, Дърбин вече се бе превърнал в техен столичен град. Сега в него се намираше домът на имперския губернатор, но нищо не се беше променило. Дърбин си беше Дърбин.

— Кажи ми — попита Боррик, — все още ли Трите гилдии контролират града?

Салман се засмя.

— Много си образован, момко! Малцина извън Дърбин го знаят това. Гилдията на търговците на роби, Гилдията на корабовредителите и Гилдията на Крайбрежните капитани. Да, Трите гилдии все още управляват в Дърбин. Тъкмо те, а не губернаторът решават кой да живее и кой да умре, кой да работи и кой да яде. — Човекът сви рамене. — Така е било винаги. Преди империята. Преди номадите от пустинята. Винаги.

Боррик си спомни за властта на Шегаджиите, Гилдията на крадците в Крондор, и попита:

— Ами просяците и крадците? Те нямат ли власт?

— Ха! — отвърна Салман. — Дърбин е най-почтеният град в света, образовани ми приятелю. Ние, дето живеем там, си лягаме нощем с отворени врати и можем да се разхождаме по улиците в пълна безопасност. Защото който краде в Дърбин, е глупак и или е мъртъв или става роб след няколко дни. Така са постановили Трите гилдии и кой ще е толкова глупав, че да оспорва тяхната мъдрост? Във всеки случай не и аз. И така трябва да бъде, защото Дърбин си няма други приятели освен рифовете и пясъците.

Боррик кимна и седна. От четиримата болни роби той се беше възстановил най-бързо, защото бе най-млад и силен. Другите трима бяха възрастни селяни. „Отчаянието те лишава от сила по-бързо и от най-тежката болест“ — помисли си Боррик.

Наближаваха градските порти. Един от съветниците на баща му и учител по корабоплаване на Боррик и Ерланд, Амос Траск, на младини беше бил пират и имаше зад гърба си многобройни набези над Свободните градове, Квег и Кралството, под името капитан Тренчард, Камата на моретата. Беше изтъкнат член на Гилдията на Крайбрежните капитани. Но макар да им беше разказвал много истории за премеждията си в открито море, почти нищо не беше разправял за Капитаните. Все пак някой можеше да си спомни за капитан Тренчард и това даваше добри шансове на Боррик.

Боррик беше решил да скрие още за известно време самоличността си. Макар да не се съмняваше, че търговците на роби ще изпратят искане за откуп до баща му, смяташе, че може да избегне международните затруднения, които щяха да възникнат, ако това се случеше. Вместо това можеше да изкара няколкото дни в робските бараки, докато си възвърне силите, и след това да избяга. Въпреки че пустинята беше непреодолима преграда, някоя малка лодка в залива можеше да се окаже неговата врата към свободата. От Дърбин до Края на сушата, най-далечния град от бащините му владения, родното място на барон Локлир, имаше цели петстотин мили плаване срещу неблагоприятни ветрове, но все някак щеше да се справи. Боррик премисляше всичко това с увереността на деветнадесетгодишен младеж, за когото думата „поражение“ не означава нищо. Пленничеството му беше само временно отстъпление, нищо повече.

 

 

Робските „бараки“ се оказаха дървени навеси върху високи пилони, които трябваше да пазят робите от дневния пек и от изненадващите бури откъм Горчиво море. Но стените им бяха дървени решетки, за да могат пазачите да наблюдават робите. Един здрав мъж можеше лесно да се изкатери по високата десет стъпки ограда, но докато стигне догоре и се промъкне през откритото пространство между оградата и кръстосаните греди, поддържащи покрива три стъпки по-нагоре, стражите вече щяха да го чакат долу.

Боррик прецени положението си. Продадяха ли го, новият му господар можеше да се окаже по-нехаен в пазенето му, но и много по-стриктен. Логиката диктуваше да се опита да избяга, докато е затворен недалече от морето. Новият му собственик можеше да се окаже някой квегански търговец, пътник от Свободните градове и дори благородник от Кралството. А в най-лошия случай можеха да го отведат във вътрешността на империята. Не гореше от желание да остави на съдбата да предопределя избора му.

Имаше план. Единствената трудност бе в това да влезе в контакт с другите затворници. Ако можеше да организира достатъчно дълга суматоха, която да отвлече вниманието на пазачите, можеше да прехвърли оградата и да избяга в града. Боррик поклати глава. Веднага прецени, както често става при съставянето на планове, че точно този не е най-добрият.

— Пссст!

Боррик се извърна да види откъде идва звукът. Не видя нищо и отново започна да мисли как да усъвършенства плана си.

— Пссст! Насам, млади благороднико. — Боррик отново погледна през решетките и забеляза сред рехавите сенки една дребничка фигура.

Някакво момченце, не повече от дванадесетгодишно, му се хилеше. Ако помръднеше само на няколко пръста наляво или надясно, някой от пазачите щеше да го забележи.

Боррик се огледа и забеляза двамата стражи, които бяха спрели на ъгъла и си говореха.

— Какво? — прошепна той.

— Ако отвлечете вниманието на пазачите само за миг, благородни ми господине, ще ви бъда вечно задължен — отвърнаха му с шепот.

— Защо? — попита Боррик.

— Трябва ми само миг отвличане, ваша милост.

Боррик прецени, че това едва ли ще му навлече повече неприятност от някой и друг удар заради проявената дързост, кимна, стана, отиде към двамата стражи и подвикна:

— Ей! Ние кога ще ядем?

Двамата примигнаха объркано, след което единият се озъби, тикна дръжката на копието през дървената решетка и Боррик се дръпна да не го ударят.

— Извинявам се, че попитах — рече принцът.

Изкиска се наум и размърда рамене под грубата риза, която му бяха дали да облече, надмогвайки желанието да се почеше. Раните от слънчевите изгаряния вече зарастваха от мехлема, но белещата се кожа и сърбежът го дразнеха. Следващата разпродажба на роби щеше да е след седмица и той знаеше, че ще го изкарат на площадката. Възстановяваше се бързо.

Някой го дръпна за ръкава, той се обърна и видя момчето до себе си.

— Какво търсиш тук?

Момчето го изгледа въпросително.

— Какво искате да кажете, ваше благородие?

— Мислех, че се опитваш да избягаш — прошепна му дрезгаво Боррик.

Момчето се засмя.

— Не, млади ми благороднико. Трябваше ми да ги отвлечете, което вие направихте толкова великодушно, за да мога да вляза.

Боррик завъртя очи към небесата.

— Двеста души пленници мечтаят непрекъснато да се измъкнат оттук, а аз трябва да срещна единствения луд на света, който иска да влезе вътре! Защо точно аз?

Момчето погледна нагоре, накъдето гледаше Боррик, и попита учудено:

— С кое божество говори негово благородие?

— С всички. Слушай, за какво беше цялата тази работа?

Момчето хвана Боррик за лакътя и го придърпа към другите роби, където щяха да са по-малко подозрителни за пазачите.

— Нещата са малко сложни, милорд.

— И защо се обръщаш към мен с „милорд“?

Момчето се усмихна широко и Боррик го огледа отблизо. Кръгли, зачервени от слънцето бузи и кафеникавото личице. Това, което можеше да се види от очите на момчето, присвити насмешливо, намекваше, че са кафяви или почти черни на цвят. Под качулката, няколко пъти по-голяма от главата на собственика й, се показваше рошава черна коса.

Момчето леко се поклони.

— Всички хора са по-горни от човек с такова долно потекло като моето, милорд, и заслужават почит. Дори и онези свине, стражите.

Боррик не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Е добре, тогава обясни ми защо точно ти от всички здравомислещи хора реши да се напъхаш в нашата окаяна компания?

Момчето седна на земята и махна с ръка на Боррик да седне до него.

— Казвам се Сули Абул, млади ми господине. По занаят съм просяк. И освен това, срам ме е да го призная, съм заплашен да получа наказание от Трите. Знаете ли за Трите? — Боррик кимна. — Тогава значи знаете, че гневът им трае дълго и ръката им стига далеч. Видях един стар търговец, спрял да поспи под слънцето посред бял ден. От скъсаната му кесия бяха изпаднали няколко монети. Ако бях изчакал, докато се събуди и да рискувам да не ги забележи, щях да мога да си ги прибера от земята и никой нямаше да си помисли нещо лошо за мен. Но не се доверих на боговете, че ще му попречат да ги забележи, и предпочетох да ги прибера, докато дремеше. Но по повелята на Господарката на късмета, той, разбира се, се събуди точно в най-неподходящия момент и се развика. Един от околните ме позна, включи и името ми във виковете и ме подгониха. Сега Трите ме издирват за наказание. Къде по-добре бих могъл да се скрия, освен сред тези, които вече са осъдени на робство?

Боррик помълча малко, без да знае какво да отговори. Накрая поклати удивено глава и попита:

— А след девет дни, когато ни продадат, какво ще правиш?

Момчето отвърна със смях.

— Дотогава, благородни ми господине, отдавна ще съм се махнал.

— И къде ще отидеш? — попита с присвити очи принцът.

— Никъде, млади ми господине. Пак ще съм си в града. Защото моето прегрешение е дребно, а Трите имат да се занимават с много по-сериозни неща. В момента се решава някакъв много важен проблем, в палата на губернатора, така поне се разправя по улиците. Влизат и излизат много важни особи от Трите, както и имперски пратеници. Във всеки случай след няколко дни тези, които сега ме търсят, ще си имат друга работа и аз ще мога спокойно да се върна в града и да се заема със занаята си.

Боррик поклати глава.

— А можеш ли да се измъкнеш оттук толкова лесно, колкото влезе?

Момчето сви рамене.

— Сигурно. Е, в живота нищо не е сигурно. Предполагам, че ще мога. Ако не — каквото са отсъдили боговете.

Боррик хвана малкия просяк за ризата, придърпа го към себе си и му каза шепнешком:

— Тогава, млади ми философе, ще сключим с теб сделка. Аз ти помогнах да влезеш, сега ти ще ми помогнеш да изляза оттук.

Тъмното лице на момчето пребледня.

— Господине — почти изсъска хлапакът през зъби. — Може и да измислим някакъв начин да ви измъкнем от пленничеството, но ръстът ви е колкото на могъщ воин, а и тези пранги на ръцете ви само ще пречат на движенията ви.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да ме отървеш от тях?

— Как? — попита го изплашено хлапакът.

— Защо не? Що за крадец си, като не знаеш?

Момчето поклати нажалено глава.

— Лош, много лош, господарю, ако трябва да сме честни. Връх на глупостта е да краде човек в Дърбин, следователно съм и глупав на всичко отгоре. Дарбите ми на крадец са от най-ниска категория. В душата на родната си майчица се кълна, господине! Днес беше първият ми опит.

Боррик поклати глава и отвърна:

— Само това ми трябваше. Некадърен крадец. Ако можех да си движа ръцете, и сам щях да се измъкна. — Той си пое дъх, за да се успокои и да не плаши повече момчето. — Но засега ми трябва някакво здраво парче тел. И някой пирон може да свърши работа. — Показа на момчето с палеца и показалеца си около половин пръст дължина. Само че от прангите жестът се получи трудно.

— Това мога да го намеря, господарю.

— Добре — рече Боррик и пусна момчето. То веднага се обърна, сякаш искаше да побегне, но предвидил тази реакция, Боррик протегна крак и го спъна. Докато момчето се изправи, принцът го беше сграбчил за рамото. — Недей да ми хитруваш — рече принцът и му посочи стоящите недалече стражи. — Знам какво ще направиш, приятел. Не се опитвай да ми се измъкнеш. Ако ще ме продават на търга след седмица, предпочитам да си имам компания. Само ми дай повод да те предам на стражите и ще го направя. Ясно?

— Да, господарю! — прошепна хлапакът, вече съвсем уплашен.

Боррик му каза:

— Момченце, ясен си ми. Мен ме е учил един, пред когото такива като тебе са като бълхите в ризата ти. Вярваш ли ми? — Сули само кимна. — Ако се опиташ да ме измамиш или оставиш, ще се погрижа да не отида сам на търга. В тази работа двамата вече сме едно, ясно ли ти е? — Момчето пак кимна и този път Боррик се увери, че мълчаливото му съгласие не е само за да се измъкне, но че е убедено, че Боррик ще го издаде на пазачите, ако се опита да го изостави. Боррик го пусна изведнъж и момчето падна на земята. Този път изобщо не се опита да побегне, а седна върху отъпканата пръст. На лицето му бе изписан страх и безизходица.

— О, Отче на милостта, прости ми за тази глупост. Защо, ох, защо ме свърза с този луд господар?

Боррик се смъкна на коляно пред него.

— Можеш ли сега да ми намериш тел, или само ме лъжеше?

Момчето поклати глава.

— Мога. — Изправи се и махна на Боррик да го последва.

Боррик отиде с него до оградата. Момчето застана с гръб към стражите, за да не могат да видят лицето му, след което посочи летвите и прошепна:

— Някои са изкривени. Потърсете каквото ви трябва.

Боррик също се извърна с гръб, но заоглежда летвите с крайчеца на окото си. Една от тях се беше огънала малко и пиронът се беше показал.

Боррик избута момчето до летвата и с едно рязко движение закачи пирона с ръба на металната белезница.

— Сега се моли да не изпращи — прошепна той, дръпна рязко и пиронът се извади.

Боррик се наведе да го вземе, след което се прибра сред другите роби да скрие плячката си от очите на пазачите. С облекчение забеляза, че никой не си е направил труда да обърне внимание на странното му поведение.

С няколко пестеливи движения успя да свали първо едната пранга, а после и другата. Бързо разтри отеклите си китки, след което отново си постави белезниците.

— Какво правиш? — прошепна малкият просяк.

— Ако стражите забележат, че прангите ми ги няма, ще дойдат да проверят. Исках само да видя дали се свалят лесно.

— Откъде един син на благородник се е научил на такива неща? — учуди се Сули.

Боррик се усмихна.

— Един от учителите ми е имал… доста колоритно детство. Не всички негови уроци бяха присъщи за… — за малко да каже „принцове“, но в последния момент каза: — синове на благородници.

— Аха! — възкликна хлапакът. — Значи наистина сте с благородно потекло. Познах го по говора ви.

— По говора ми? — удиви се на свой ред Боррик.

— Говорите като обикновен човек, преблагородни ми господарю. Но интонацията ви издава, че сте от доста знатна фамилия, може би кралска дори.

Боррик се умисли.

— Виж, това ще трябва да го поправим. Щом ще се налага да се крием дълго из града, ще трябва да минавам за човек от простолюдието.

Момчето седна на земята.

— Аз мога да ви науча. — Сведе очи към белезниците и каза: — И защо са тези специални мерки, сине на най-благороден баща?

— Мислят си, че съм магьосник.

Очите на момчето се опулиха.

— Тогава защо не са ви убили? Магьосниците създават големи неприятности, когато ги плениш. Дори най-слабите могат да докарат мехури и космати бенки по тези, които ги дразнят.

Боррик се усмихна.

— Защото почти ги убедих, че съм само един беден учител.

— Тогава защо не са ви свалили прангите?

— Защото почти ги убедих.

Момчето се засмя.

— Е, какво ще правим, господарю?

— Бягаме към залива, където смятам да откраднем някоя малка лодка и да поемем към Кралството.

Момчето кимна одобрително.

— Чудесен план. Аз ще ви бъда слуга, млади ми господарю, а вашият баща ще ме възнагради пребогато за това, че съм помогнал на сина му да избяга от тъмната бърлога на мракобесните убийци.

Боррик започна да се смее.

— Ей, ей, вместо мен да учиш, ти обърна приказката си като благородник, нали?

Лицето на момчето светна.

— Човек трябва да има дар слово, за да може да си припечелва хлебеца като просяк, преславни ми господарю. Ако само молиш за милостиня, ще си спечелиш единствено ритници и шамари дори от най-милостивите господа. Но виж, ако ги заплашиш с по-завързани проклятия, няма как да не те възнаградят. Ако река „Дано да погрознее хубавата ти женичка“, какво толкова ще накара търговеца да се поспре? Но виж, ако му кажа: „Дано любовницата ти да заприлича на жена ти! И нека щерките ти кожицата й да одерат“, виж, тогава ще ми плати много медници, за да ме уговори да отменя проклятието си, инак щерките му току-виж наистина станали като жена му и после няма да може да ги ожени, а любовницата му ще заприлича на жена му и няма да му носи никакво удоволствие.

Боррик се ухили, искрено развеселен.

— Наистина ли имат такава сила проклятията ти, че хората да се боят от тях?

Момчето се засмя.

— Знае ли човек? Но не е ли по-добре човек да хвърли няколко медника срещу риска проклятието да вземе наистина да подейства?

Боррик приседна до него.

— Храната си ще деля с теб, защото държат сметка за хляба и кашата. Но трябва да се измъкна оттук преди последното броене за търга.

— Тогава ще вдигнат тревога и ще почнат да ви търсят.

Боррик се усмихна.

— Точно това искам да направят.

 

 

Боррик изяде половината си вечеря, а останалото даде на момчето. Сули изгълта храната и дори облиза чинията.

През седемте дни си деляха дажбите на Боррик и макар и двамата да изпитваха глад, стигаше им — търговците на роби хранеха щедро пленниците си, чиято продажба предстоеше. Не можеха да си позволят тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи или отпуснати рамене да им смъкнат цената, след като това можеше да се оправи с малко по-щедри дажби.

Дори някой от затворниците да бе забелязал необичайния начин, по който момчето се бе вмъкнало при тях, никой не го коментира. Робите се държаха кротко, всеки потънал в мислите си, и почти не говореха помежду си. Защо да си правят труд да се сприятеляват с тези, които може би никога повече нямаше да видят?

Шепнешком, за да не го чуе някой, Боррик каза:

— Трябва да избягаме преди сутрешното преброяване.

Момчето кимна, но отговори:

— Не ви разбирам.

През седемте дни Сули се беше крил сред купчината пленници, снишаваше се, за да не го включат в общата бройка. Сигурно го бяха зърнали веднъж-дваж, но пазачите им нямаше да си направят труда отново да проверят броя им при толкова много глави само заради допускането, че са сбъркали. Виж, ако робите бяха по-малко, щяха да броят по два пъти.

— Искам да се объркат колкото се може повече при издирването ни. Но ми трябва повечето стражи да се върнат на търга на другия ден. Сещаш ли се?

Момчето не се престори на особено умно.

— Не, господарю.

През изминалата седмица Боррик беше използвал всеки удобен случай, за да измъкне от детската му глава всяко късче информация, която можеше да му даде за града и за района около затвора им.

— Зад тази ограда е улицата, водеща към залива — каза Боррик и Сули кимна, че е така. — След минути дузини стражи ще се затичат по нея, за да ни хванат преди да сме отмъкнали някоя лодка и да се отправим към Квег или някъде другаде, нали?

Момчето кимна. Предположението беше логично.

— Никой здравомислещ човек не би рискувал да побегне към пустинята, нали така?

— Разбира се.

— Следователно ние тръгваме към пустинята.

— Господарю! Ще загинем!

Боррик поясни:

— Не съм казал, че ще влезем в пустинята, само ще тръгнем натам и ще си намерим някое скривалище.

— Но къде, господарю? Оттук до пустинята са само къщи на богати хора и на властници, както и войнишките бараки до къщата на губернатора.

Боррик се ухили.

Очите на момчето се разшириха.

— О, боговете да ни опазят дано, господарю, не искате да кажете, че…

— Разбира се — каза Боррик. — Единственото място, където няма да търсят избягали роби.

— О, милостиви господарю! Сигурно се шегувате, за да измъчвате душата на бедния ви слуга.

— Не се прави на ударен, Сули — отвърна Боррик и се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Тъкмо ти ми даде идеята.

— Аз ли, господарю? Никога не съм ви предлагал да се предадем сами в ръцете на губернатора.

— Не, но ако не се беше опитал да се скриеш при робите, изобщо нямаше да се сетя за това.

 

 

Боррик свали белезниците и кимна на момчето да става. Пазачите играеха на някаква игра, а оставеният уж да бди дремеше. Боррик посочи нагоре и момчето кимна. Съблече халата си и остана голо, само по препаска около слабините, а Боррик сплете ръцете си на столче и му помогна да се метне към надвисналите греди, поддържащи покрива. Хлапакът запристъпва ловко по гредите към най-отдалечения от играещите комар пазачи ъгъл, почти над мястото, където дремеше часовият.

Всякакво вдигане на шум щеше да ги издаде и Боррик усети, че неволно си поема дъх. После бързо се покатери на няколко стъпки по оградата, пресегна се с едната ръка и се хвана за халата, вързан от момчето за гредата, прехвърли се през оградата и се люшна надолу към спящия надзирател. Сули Абул също се смъкна надолу, увисна над спящия пазач и внимателно свали металния шлем на пазача от главата му. Боррик замахна с прангите. Желязото удари слепоочието на пазача с тъп пукот и той се смъкна на земята и заспа окончателно.

Без да чака да се уверят, че не са ги забелязали — ако някой от другите стражи ги беше видял, щеше да е по-добре да се откажат веднага — Боррик се издърпа до момчето, спря за секунда да глътне въздух и кимна. Сули започна да се промъква напред присвит и съвсем безшумно по гредата, минаваща по дължината на покрива. Боррик го последва.

Минаха над увлечените в комара пазачи, после се смъкнаха от покрива, прехвърлиха и външната стена и затичаха все едно че целият гарнизон на Дърбин е хукнал по петите им, право към дома на губернатора.

 

 

Планът на Боррик подейства точно така, както го бе замислил. В дома на дърбинския губернатор вреше и кипеше, суматохата беше пълна и навсякъде щъкаха хора. Двамата безименни роби, пресекли двора към кухнята, не можеха да привлекат ничие внимание.

След десетина минути се вдигна тревога и градските стражи наизлязоха по улиците с викове — някакъв роб бил избягал. Междувременно Боррик и Сули вече си бяха намерили едно удобно таванче в крилото за гости на голямата къща — ако се съдеше по дебелия слой прах на пода, неизползвано от много години.

Сули прошепна:

— Вие май наистина сте магьосник, господарю. Макар и не от вида, за който са ви взели, а по инакъв. Никой няма да се сети да ни търси в къщата на губернатора.

Боррик кимна, даде му знак, че трябва да мълчат, и се изтегна, канейки се да заспи.

Възбуденото момче почти не повярва на очите си, като видя, че младежът потъва в дълбока дрямка. Сули беше твърде напрегнат — и възбуден от успеха, както и уплашен донякъде, за да може да заспи. Надникна през малката капандура на таванската стаичка, през която се бяха промъкнали и която предлагаше добра гледка към част от двора на губернаторския дом и другото крило на къщата.

След като погледа известно време влизащите и излизащите слуги, реши да проучи останалата част от тавана. Можеше да стои изправен без трудности, макар че на Боррик му се беше наложило да се наведе. Запристъпва внимателно по гредите, за да не би някой отдолу да чуе стъпките му.

Стигна до един капак, приклекна, опря ухо на дъската, но не чу нищо. Изчака продължително, след което полека надигна капака. Помещението долу беше празно и тъмно. Момчето внимателно отмести капака, стараейки се да не вдига прах в стаята долу, и наведе глава през отвора.

И за малко не изпищя, когато видя само на няколко пръста пред себе си нечие лице. Слава на боговете, беше само статуя, от тези, дето ги внасяха от Квег, с естествени размери и изваяни от мрамор или някакъв друг камък.

Сули се опря с ръка на каменната глава и се смъкна в стаята. Огледа се и остана доволен от откритието си, че помещението се използва за склад. В един ъгъл под няколко топа плат намери тъп кухненски нож. Реши, че едно лошо оръжие все пак е по-добро от никакво, и го затъкна в колана си.

Като стъпваше колкото можеше по-тихо, момчето огледа грижливо единствената врата в стаята. Не бе заключена. Открехна я бавно и се измъкна в празния тъмен коридор.

Запристъпва предпазливо и скоро стигна до пресечката с друг коридор, също така тъмен. Ослуша се. Май никой не използваше това крило на губернаторския дом. Продължи, надничайки ту в една, ту в друга стая, докато не се увери, че всички са празни. В някои имаше мебели, покрити, за да не прашасват.

Сули се почеса и се огледа отново. Нищо не му изглеждаше подходяща плячка и той реши да се върне на тавана и да се опита да поспи.

И в същия момент зърна в дъното на коридора бледа резка светлина и чу нечий далечен сърдит глас.

Предпазливостта и любопитството в душата му започнаха да се борят. Любопитството, разбира се, надделя. Момчето се прокрадна по коридора и се озова до една врата, зад която се чуваха приглушени гласове. После някакъв мъж извика:

— Глупаци! Ако знаехме, щяхме да се подготвим.

Отвърна му втори, по-спокоен глас.

— Стана случайно. Никой не разбра какво точно има предвид онзи идиот Рийзи, когато ни донесе вестта от Лейфи, че идвал керван от принца на Крондор и само чакал да го нападнем.

— Не от принца на Крондор — отвърна първият глас с едва сдържан гняв. — А с принцовете на Крондор. Това е искал да каже.

— И пленникът, който е избягал снощи, е бил принцът?

— Да. Боррик. Или Богинята на късмета се забавлява с нас повече, отколкото мога да си представя. Беше единственият червенокос роб, когото пленихме.

По-спокойният глас каза:

— Лорд Огньо много ще се ядоса, че още е жив. Докато се смята, че Боррик е мъртъв, мисията на нашия господар е изпълнена, но ако един жив принц на Островното кралство се измъкне и се добере до дома си…

Ядосаният глас каза:

— Тогава трябва да се погрижите да бъде спрян. И за всеки случай брат му също трябва да умре.

Сули се наведе и надникна през ключалката. Видя само един гръб и мъжка ръка, лежаща на писалище. След това човекът зад писалището се наведе напред и Сули разпозна лицето на губернатора на Дърбин. Ядосаният глас беше неговият.

— Никой извън тази стая не бива да научава, че избягалият роб е принц Боррик. Не бива да се допуска той сам да разкрие самоличността си. Пуснете слух, че е убил един от стражите при бягството си, и заповядайте да бъде убит веднага щом го заловят.

Мъжът със спокойния глас помръдна и закри гледката на Сули. Просячето се дръпна назад, уплашено, че вратата ще се отвори, но гласът каза:

— Търговците на роби няма да харесат заповед за убийство веднага при залавянето. Ще поискат публична екзекуция, за предпочитане смърт в клетка пред очите на всички, за назидание на други, които биха се опитали да избягат.

— Аз ще се справя с тях — каза губернаторът. — Но не бива в никой случай да му се позволява да говори. Ако някой разбере, че сме замесени във всичко това… Искам устите на Лейфи и Рийзи също да млъкнат завинаги.

Сули се отдръпна от вратата. Боррик! Значи неговият нов господар бе… принц Боррик от дома Кондуин, синът на принца на Крондор!

Малкият просяк никога не беше изпитвал такъв страх. Това беше игра между дракони и тигри, а той се беше напъхал точно в средата. Сълзи потекоха по лицето му, докато бързаше към тавана, изгубил ума и дума.

Наведе се над спящия принц и прошепна в ухото му:

— Боррик?

Младежът моментално се събуди и скочи.

— Какво?

Със сълзи на лицето, Сули прошепна:

— О, превелики ми господарю. Имайте милост. Те знаят кой сте и ви търсят навсякъде. Искат да ви убият преди някой друг да е разбрал кой сте.

Боррик примигна и стисна момчето за раменете.

— Кой знае за мен?

— Губернаторът и още един. Не можах да видя кой е. Говореха за роба с червената коса, който е избягал тази нощ, и говорят за принца на Кралството. Вие сте, нали?

— Това нищо не променя.

— Всичко променя, господарю! — проплака момчето. — Няма да престанат да ви търсят след ден, а ще душат толкова дълго, колкото се наложи. И ще убият и мен, защото и аз го знам.

Боррик пусна изплашеното момче и се постара да потисне собствения си страх.

— Тогава ще трябва да бъдем малко по-умни, нали?

Въпросът прозвуча кухо в собствените му уши, защото, честно казано, нямаше никаква представа какво да прави.