Реймънд Фийст
Принц на кръвта (11)

Глава 10
Спътник

— Фарафра! — викна юнгата от мачтата.

Заобиколиха издадения нос и кешийското пристанище се разкри пред погледите им. Един моряк на такелажа се обърна към Боррик и подвикна:

— Ще се позабавляваме тази нощ, а, Шантав?

Боррик се усмихна мрачно. Капитанът зад него каза:

— Качвай се горе и готови да преплаваме рифа! — Моряците наскачаха. — Ляво на борд — изкомандва капитанът и Боррик завъртя руля. Откакто го включиха в екипажа на „Добрия пътник“, си беше спечелил макар и с неохота уважението на екипажа и на капитана. С някои от задачите се справяше добре, към други като че ли проявяваше неразбиране, но се учеше бързо. Усетът му към кораба и познанията му за промените в течението и вятъра, усвоени с плаванията още като момче, му бяха помогнали да си спечели работата на кормчия, като един от тримата моряци на борда, на които капитанът поверяваше тази отговорна задача.

Боррик погледна към Сули, който тичаше по една рея като маймунка. Сули бе започнал да привиква с морето, все едно че се беше родил в него. През месеца, откакто бяха в открито море, крехкото му детско тяло се беше наляло, станал беше по-як от непрекъснатото напрягане и простата, но обилна храна, и във външността му вече се долавяха чертите на бъдещия мъж.

Принцът беше премълчал самоличността си, което може би беше все едно. След налудничавата сценка, която беше изиграл с рибарския нож, екипажът, както и капитанът, му извадиха прякор „Шантавия“. Сигурен беше, че ако се обяви за принц, едва ли ще си променят мнението за него. Виж, Сули беше просто „момчето“. Никой не искаше от тях да обяснят какво са правили в открито море на потъващата пинака, сякаш всички се бояха, че ако го научат, това може само да им донесе неприятности.

— Сега някой фарафрийски лоцман ще ни вкара в залива — каза капитанът. — Досадна глупост, но така му се харесва на пристанищния управител, така че нищо не ни остава, освен да ни лашка вълната и да чакаме. — Капитанът подвикна да свалят платната и да се приготвят да пуснат котвата. Вдигнаха двата флага, зеления и белия, като покана за лоцмана. — Тук ще ни оставиш, Шантав. Лоцманът ще довтаса след около час, но ще те пусна с лодката да слезеш на пясъчната ивица край града.

Боррик не отвърна нищо. Капитанът се взря в лицето на принца и продължи:

— Иначе си здрав момък, но когато се качи на борда, не ми приличаше на истински моряк. — Очите му се присвиха. — Кораба го познаваш като корабовладелец, но не и като моряк; не са ти ясни и най-простите моряшки задължения. — Докато говореше, капитанът непрекъснато се оглеждаше, за да се увери, че всички си изпълняват задачите както трябва. — Все едно че си прекарал времето си на квартердека и никога не си слизал в трюма, нито си се катерил по такелажа. — После сниши глас. — Да не си син на богат корабовладелец? — Боррик леко помръдна кормилото, щом скоростта на кораба падна, и капитанът продължи: — Ръцете ти са с мазоли, но като на конник или на войник, не на моряк. — Огледа се отново да не би някой да се скатава от работа. — Е, не те питам каква ти е историята, Шантав. Но знам, че пинаката ти беше от Дърбин. Не сте първите, които гледат набързо да се измъкнат от Дърбин. И колкото повече си го мисля, толкова по-малко ми се ще да знам. Не мога да кажа, че беше добър моряк, Шантав, но даде всичко от себе си и без да хленчиш и кръшкаш, а повече човек не може и да иска. — Погледна нагоре, увери се, че всички платна са прибрани, извика да пуснат котвата и каза на Боррик: — Нормално не бих признал, че си си платил превоза, преди да ти изкарам джигера от мъкнене на товар до залез-слънце заедно с другите от екипажа, но нещо в тебе ми подсказва, че неприятностите те следват по петите, така че ще те пусна да се разкараш по живо по здраво и все едно че не сме се срещали. Хайде, слизай долу да си събереш нещата. Знам, че обра хората ми до шушка с номерата си с картите. Добре че още не съм им платил, щеше без петак да ги оставиш.

— Благодаря, капитане — само каза Боррик.

Тръгна по стълбата към трюма и подвикна на Сули:

— Момче! Слизай да си прибереш нещата!

Дърбинският просяк чевръсто скочи на палубата и слезе с Боррик в трюма да събера оскъдните си вещи. Освен камата с канията и един колан Боррик беше спечелил няколко монети, две моряшки ризи, два чифта панталони и няколко дрипи за Сули.

Когато се качиха на палубата, екипажът беше налягал лениво — чакаха да дойде лоцманът. Неколцина им махнаха за сбогом, докато отиваха към въжената стълба, пусната от кърмата. Долу ги чакаше малка лодка с двама моряци, които трябваше да ги закарат до брега.

— Шантав! Момче! — извика капитанът и двамата спряха. Мъжът им подаде малка кесия.

— Това е по четвърт заплата. Не бих пуснал човек без пари в кешийски град. Макар че щеше да е по-добре да ви оставя да се удавите.

Сули грабна кесията и каза:

— Много сте милостив и щедър, капитане.

Лодката пое към вълнолома. Боррик претегли кесията в ръка и я пъхна в пазвата си до онази, която беше прибрал от Салая. Пое си дъх и се замисли какво да предприеме. Очевидно трябваше да се добере до град Кеш, но как — това беше въпросът. Реши да не се занимава с това преди да са стъпили на сушата и попита Сули:

— Какво искаше да каже капитанът с това, че не би оставил човек без пари в кешийски град?

Отговори му един от моряците.

— Да си безпаричен в Кеш значи да си труп, Шантав. — Мъжът поклати глава, удивен от невежеството на Боррик. — Животът в Кеш не струва нищо. Може да си проклетият крал на Квег, но ако в кесията ти не дрънкат монети, те оставят да пукнеш на улицата, ей така на̀, ще те стъпчат, без да спрат, и ще ти прокълнат душицата в Седмия кръг на пъкъла да падне само за това, че трупът ти им се пречка на пътя.

— Вярно е — каза Сули. — Тия в Кеш са абсолютни животни.

— Че нали и ти си от Кеш! — засмя се Боррик.

Момчето се изплю през борда.

— Ние от Дърбин не сме истински кешийци, както не са и жителите на пустинята. Те са ни покорили и им плащаме данъци, но не сме кешийци. — Посочи към града. — И онези там не са кешийци. Това ни го натрапват непрекъснато. Истинските кешийци са в град Кеш. Ще видиш!

— Момчето е право, Шантав — рече морякът. — Истинските кешийци са странна сган. Бръснат си главите и ходят голи-голенички, и хич не ги е еня, ако се държиш по-свободно с жените им. Така е! — Другият моряк изпръхтя недоверчиво, сякаш последното още не го беше пробвал лично. Първият продължи: — Возят се в колесници и се мислят за по-важни от нас. С един поглед могат да те убият. — Двамата мъже напънаха яко веслата и Боррик усети как лодката се надигна на гребена на вълната. Първият продължи разказа си: — И дори някой от тях да те убие, веднага го пущат. Понеже бил от истинската кръв.

— Така си е — обади се вторият моряк. — Ти внимавай с тия от истинската кръв. Те се мислят за нещо по-различно от останалите. Честта им е по-различна. Ако предизвикаш някой от тях, може да се сбие с теб, а може и не, хич няма да му пука за честта. Но реши ли, че си го оскърбил, ще те гони до дупка, както се гони животно.

Първият моряк добави:

— Да, ако трябва, ще те гони до края на света. Тъй си е.

Прибоят подхвана лодката и я тласна към брега. Боррик и Сули скочиха в дълбоката до кръста вода и помогнаха на моряците да обърнат лодката към морето, след което я бутнаха, за да дадат на гребците начален тласък да преодолеят прибоя. После излязоха на брега и принцът се обърна към просячето:

— Не точно така си представях, че ще ме посрещнат в Кеш, но нали поне сме живи… — опипа кесиите под ризата си — имаме си малко пари и не ни преследват. — Погледна към кораба, чакащ кешийския лоцман. Знаеше, че рано или късно някой от моряците ще спомене за младежа и момчето, взети на борда край Дърбин, и че хората в тази част на империята, които се ослушват да чуят нещо за него, ще свържат този факт с бягството му. И преследването щеше да започне отново. Боррик вдиша дълбоко и каза: — Поне засега не ни гонят. — Плесна закачливо момчето по гърба и добави: — Хайде да видим какво вкусно може да ни предложи този кешийски град!

Сули се съгласи охотно.

 

 

Ако Дърбин изглеждаше претъпкан с народ, мръсен и окаян, то Фарафра беше още по-зле. Докато изминат половината разстояние до центъра, Боррик вече бе разбрал какво бе искал да каже капитанът. Защото само на двадесетина разкрача от морската порта, близо до кейовете, откъдето влязоха в града, се натъкнаха на труп, гниещ на слънцето. Над трупа кръжеше ято тлъсти мухи и ако се съдеше по разкъсания торс, уличните псета бяха закусили с него преди изгрев-слънце. Хората го подминаваха с пълно пренебрежение и единствената им реакция беше да извръщат очи от неприятната гледка.

— Няма ли градската стража или някой друг да направи нещо? — попита Боррик.

Сули, който заничаше във всички посоки, готов да се сдобие с някоя и друга монета, му отвърна разсеяно:

— Ако някой търговец реши, че вонята пречи на търговията му, ще плати на уличните хлапета да го завлекат до залива и да го хвърлят във водата. Инак ще си лежи тук, докато изгние.

Няколко стъпки по-нататък един мъж в роба беше клекнал насред улицата, без да се притеснява от минувачите. Пред очите на Боррик човекът се изправи и преспокойно се вля в потока от минувачи, оставяйки след себе си недвусмислено доказателство, че е клекнал не за да изрази почитта си към боговете, а за да откликне на зова на природата.

— Богове небесни! — възкликна Боррик. — Нямат ли градски нужници тук?

Сули го изгледа с любопитство.

— Градски нужници ли? Не съм чувал за такова нещо. Кой ще ги строи и ще ги чисти? И защо?

— Няма значение — отвърна Боррик. — Просто ми е трудно да свикна с някои неща.

Боррик наистина бе смаян. Около него се чуваше всевъзможна реч и се виждаха какви ли не облекла. Имаше жени, облечени в пустинни дрехи — покрити от глава до пети с бледосини или кафяви роби, които скриваха всичко освен очите, а само на няколко стъпки от тях се виждаха ловци от степите, застанали край сергиите да оглеждат стоката, с голи и лъснали тела, само по дълги препаски около слабините: но суетността им се изразяваше в многобройните медни гривни, накити и обеци, които носеха, и от оръжията им. На едно място лица на мъже бяха белязани с кланови татуировки, на друго странни по форма и цвят храмови дрехи бележеха една или друга вяра. Преминаваха жени с кожа като сутрешно кафе, увити с цветни тъкани от мишниците до коленете, с високи конични шапки от същия плат. Бебенца с мрачни лица сякаш пазеха майките си, провиснали на гърбовете им. Рояк босоноги деца тичаше по улицата — гонеха бездомно псе, което се провираше през гората от човешки крака.

— Това куче бяга, сякаш животът му зависи от това — засмя се Боррик.

Сули сви рамене.

— Естествено. Тези хлапета са прегладнели.

На Боррик му беше трудно да възприеме всичко това. Новостите просто бяха прекалено много. Накъдето и да обърнеше очи, се движеха стотици хора в една или друга посока, някои се влачеха мудно, други бързаха, без никой да обръща внимание на множеството. А по-силни от натиска на човешките тела и от уличния шум бяха миризмите. Некъпани човешки тела, скъпи парфюми, екскременти, гозби, екзотични подправки, животински миризми — всичко това изпълваше ноздрите му с невъобразимата воня на тази чужда земя. Улиците бяха претъпкани и беше толкова тясно, че човек не можеше да се промуши, без да се сблъска с някого. Боррик непрекъснато опипваше кесийките под туниката си — всеки уличен крадец трябваше да бръкне дълбоко в пазвата му, за да се докопа до тях, което едва ли щеше да стане лесно.

Стигнаха някаква пивница и принцът махна на момчето да влязат. Вътре бе сравнително тъмно, само двама мъже си говореха тихо на една от масите в ъгъла. Боррик си поръча тъмен ейл, а за момчето — светъл, като плати от по-малката кесия, дадена им от капитана. Питието се оказа средно на качество, но беше добре дошло след дългото време, откакто беше пил за последен път.

— Варда! — чу се отвън.

Последва женски писък, тропот на копита и нови викове, насечени от плющенето на камшик. Боррик и Сули моментално се обърнаха да видят какво е предизвикало цялата тази врява. Пред отворената врата на пивницата се разиграваше странна сцена. Два великолепни дорести коня, теглещи богато украсена колесница, се бяха изправили на задните си крака и цвилеха нервно, задържани от кочияша.

Виновникът за внезапното им спиране бе едър мъж, застанал с широко разтворени крака насред улицата. Мъжът зад кочияша изрева:

— Тъпак! Идиот! Разкарай се веднага от пътя!

Мъжът на улицата пристъпи към конете, хвана поводите им, изцъка на животните и ги подбутна така, че те отстъпиха назад. Мъжът изплющя с камшика и извика силно. Но конете се подчиниха не на викането му, а на непрестанния натиск отпред. Колесницата се затъркаля назад въпреки ругатните и проклятията на кочияша, а мъжът зад него гледаше зяпнал и опулен. Кочияшът отново замахна с камшика и мъжът, който буташе конете, каза:

— Само да ме удариш, това ще е последната глупост в живота ти!

— Страхотно! — отбеляза Боррик. — Само дето не разбирам защо тоя як приятел прави всичко това.

„Якият приятел“, ако се съдеше по външността му, трябваше да е наемник. Беше с кожена ризница върху зелена туника и панталони и със стар метален шлем, доста поочукан и плачещ за телена четка и смазване. На гърба си носеше широка кожена ножница с тежък двуостър меч, а от двете страни на колана му стърчаха кривите дръжки на дълги ками.

Мъжът зад кочияша изгледа гневно изпречилия се на пътя му човек. Беше облечен само с къса бяла препаска, а снаряжението му беше още по-странно — два кожени ремъка, кръстосани на гърдите. Копията му бяха подръка, изправени от двете страни на колесницата като мачти. От едната страна имаше и лък.

— Направи път бе, идиот! — изрева кочияшът.

Сули прошепна на ухото на Боррик:

— Тоя в колесницата е от истинската кръв на Кеш. Освен това е член на Ордена на имперските колесничари. Значи е тръгнал по някаква имперска работа. Онзи, дето го спря, или е много храбър, или е кръгъл глупак.

Мъжът, който държеше конете, само поклати глава, изплю се на земята и избута животните още по-назад, докато колесницата не започна да завива надясно към дюкянчето на някакъв грънчар. Грънчарят завика уплашено и скочи да се измъкне от пътя й, но мъжът с големия меч спря да бута конете малко преди да изпотрошат стоката на бедния занаятчия, пусна поводите и се наведе да вдигне нещо от улицата, след което се отмести встрани и каза:

— Можеш да продължиш.

Кочияшът вдигна бича, но воинът, който явно очакваше това, рязко се извъртя, хвана сръчно бича, дръпна здраво и за малко да смъкне кочияша от колесницата. След което светкавично извади една от дългите си ками и сряза бича. Кочияшът залитна назад и докато се мъчеше да се изправи, посинял от гняв, наемникът плесна единия кон по хълбока и ревна с цяло гърло „Дий!“ Изненадан, кочияшът едва успя да ги подкара по улицата, без да изпотъпче струпалата се тълпа търговци и купувачи.

Бурен смях отпрати препускащата по булеварда колесница. Колкото до якия наемник, той само погледна подир нея, след което влезе в пивницата и застана до Сули.

— Ейл — каза мъжът и плесна на тезгяха това, което беше вдигнал от улицата — дребна медна монета.

Боррик поклати глава.

— За малко щяха да ви прегазят заради някакъв си медник.

Мъжът свали металния шлем и отдолу се показа сплъстената му влажна коса. Доколкото имаше коса, защото беше поне четиридесет и няколко годишен и повечето му коса на темето беше окапала.

— Не можех да рискувам да изчакам, приятел — отвърна той бавно и басово, сякаш му бяха натъпкали бузите с памук. — Това са цели пет луни. Толкоз пари от месец не съм виждал.

Нещо в говора му се стори познато на Боррик и той каза:

— Вие да не сте от Кралството?

Мъжът поклати глава.

— От Лангост, едно градче в подножието на Планините на спокойствието. Но иначе родът ми е оттам. Прадядо ми е дошъл от Таунтън. Както разбирам, ти ще да си от Кралството, а?

Боррик сви рамене все едно че това е без значение.

— Идвам от Дърбин — отвърна той.

— Е, Фарафра не е рай, но пак е по-свястно място от Дърбин. — Мъжът протегна ръка. — Гуда Буле, пазач на кервани, напоследък от Хансуле, а преди това от Гвалин, а още по-преди — от Ишлана.

Боррик стисна ръката му, доста мазолеста от въртенето на меча и разправиите с добитъка.

— Приятелите ми викат Шантавия — представи се той и се ухили. — А това е Сули.

Сули се здрависа много тържествено с новодошлия, все едно че са равни.

— Шантавия, викаш? Кой знае каква история има зад това име. Или баща ти не те е обичал?

Боррик се засмя.

— Не, просто веднъж направих нещо безумно и ми лепнаха този прякор. — Принцът поклати глава. — Пазач на кервани, казваш? Това поне обяснява защо се справяш толкова добре с впрегнати в колесница коне.

Дебелите устни на мъжа се извиха в усмивка и сините му очи блеснаха весело.

— Като видя колесничари, пощръклявам. А това, което наистина знам за конете, е, че не обичат да ги буташ по муцуните и се дърпат назад. Това може да го пробваш с някой глупак, дето им стиска юздите и ги пердаши с камшика, но не бих го опитал с ездач на гърба им със здрави колене и с шпори. — Мъжът се изкиска. — Голяма глупост беше, а?

Боррик се засмя.

— Прав си.

Гуда Буле гаврътна остатъка от ейла си и каза:

— Е, аз да тръгвам за кервансарая. Последната ми жена ме изхвърли от колибата си тая заран, когато най-сетне й светна, че няма да се оженя за нея и няма да си намеря свястна работа в града. Тъй че пари нямам, а това значи, че трябва да си намеря някаква работа. Освен това взе да ми писва от Фарафра и нямам нищо против да сменя малко гледката. Хайде, на добър час и на двама ви.

След кратко колебание Боррик каза:

— Дай да ти поръчам още едно.

Гуда остави шлема, който току-що беше вдигнал от тезгяха и се засмя:

— С една приказка ме уговори, Шантав.

Боррик поръча по още едно за тримата и щом кръчмарят тресна халбите на тезгяха, се извърна към наемника.

— Трябва да стигна до град Кеш, Гуда.

Гуда се озърна сякаш искаше да види къде точно се намират.

— Ами първо ще тръгнеш ей натам — посочи той улицата, — докато стигнеш до Кулите на светлината — това е една планинска верига, много лесно ще я забележиш. После завиваш наляво, да я заобиколиш, после пак надясно, където река Сарне минава покрай северните склонове на Стражите. Вървиш все по реката до едно място край Овернската глъбина, дето живеят много хора, и това ти е градът Кеш. Не можеш да го сбъркаш. Ако тръгнеш веднага, за месец и половина си там.

— Благодаря — сухо отвърна Боррик. — Исках да кажа, че трябва да стигна в Кеш и бих искал да се хвана на работа в някой керван, който отива натам.

— Аха — кимна равнодушно Гуда.

— И само ще ми е от полза, ако с мен има някой познат, който да ме препоръча.

— Аха — повтори Гуда. — Искаш значи да те заведа в кервансарая и да кажа на някой нищо неподозиращ керванджия, че си ми приятелче, че страшно въртиш меча и че съвсем между другото ти викат Шантавия, така ли?

Боррик затвори очи, сякаш го заболя главата.

— Не съвсем.

— Виж какво, приятел, благодаря за почерпката, но това още не ти дава право да ме молиш да рискувам доброто си име, като направя препоръки, които рано или късно ще ми се отразят лошо на репутацията.

— Чакай малко! — каза Боррик. — Кой е казал, че ще ти се отрази лошо? Аз наистина умея да боравя с меча.

— Без меч?

Боррик сви рамене.

— Това е дълга история.

— Тя историята винаги е дълга. — Гуда вдигна шлема и го нахлузи на главата си малко накриво. — Съжалявам.

— Ще ти платя.

Гуда свали шлема си, постави го на тезгяха и махна с ръка на кръчмаря за още по едно.

— Е добре, дай да цепим направо тогава. Репутацията си има цена, нали? Какво предлагаш?

— Ти колко ще спечелиш от едно пътуване до Кеш?

Гуда помисли.

— Тоя маршрут е доста спокоен, армията го пази добре, така че заплащането е малко, поради което винаги има нужда от пазачи. Ако керванът е голям, може би десет екю. При по-малък — пет. И храна, разбира се. Може и някоя награда, ако по пътя ни нападнат разбойници.

Боррик пресметна бързо наум — можеше да смята само в кралски пари — и сравни резултата с парите, които бе взел от Салая плюс печалбата си от покер на кораба.

— Предлагам ти следното. Уреди да ни наемат и тримата да пазим някой керван дотам и ще ти удвоя заплатата.

— Чакай да видим дали съм те разбрал добре. Значи те взимаме с някой керван до Кеш и ти ми плащаш като стигнем дотам, така ли?

— Точно така.

— Не — отвърна мъжът и допи ейла си. — Какво ми гарантира, че няма да щипнеш с парите, преди да си ми ги дал?

Боррик го изгледа отегчено.

— Съмняваш се в честната ми дума?

— Честната ти дума? Синко, та ние току-що се запознахме. Ти какво би си помислил на мое място, ако ти го предложи някой с прякор Шантавия? — Гуда погледна многозначително празната си халба.

Боррик щракна с пръсти за още по едно.

— Добре де, ще ти платя половината преди да тръгнем и останалото — когато стигнем.

Гуда все още не изглеждаше убеден.

— А момчето? Никой няма да го вземе за пазач.

Боррик погледна Сули, който вече се клатушкаше под влиянието на трите халби.

— Него ще го наемем в кервана като помощник-готвач.

Сули кимна с гуреливи очи.

— Да, г-готвач.

— А можеш ли наистина да въртиш оръжие, Шантав? — попита вече сериозно Гуда.

Боррик отвърна равнодушно.

— По-добре от всеки, когото съм срещал.

— Е, това му се вика хвалба! — удиви се Гуда.

— Но все още съм жив, нали? — ухили се Боррик.

Гуда го зяпна за миг, след което отметна глава и се разсмя с цяло гърло.

— О, това беше добро. — Довърши остатъка от ейла, извади двете си дълги ками и подаде едната с дръжката напред на Боррик. — Я ми покажи какво можеш, Шантав.

Боррик изведнъж се извъртя, отби коварното замахване на наемника и без да се колебае, го удари с все сила по темето с лявата си ръка. Гуда разтърси глава, а Боррик се хвърли напред и го затисна по гръб на масата.

— Ей-ей, вие двамата! — изрева кръчмарят. — Я спрете, че ще ми съсипете пивницата!

— Можем да спрем, когато кажеш, че съм те убедил — каза принцът спокойно. Острието на камата му бе опряно в гърлото на Гуда.

Наемникът се ухили.

— Добре, убеди ме.

Боррик подхвърли камата, хвана я с палеца и показалеца си и я връчи на Гуда. Наемникът я взе и каза:

— Добре. Давай тогава да намерим някой търговец на оръжие и да се снаряжим. Може и да се оправяш с оръжието, но каква полза, като го нямаш.

Боррик бръкна в пазвата си, измъкна едната кесия, извади два медника и ги подхвърли на ядосания кръчмар.

— Сули, хайде да тръгваме… — И изведнъж видя, че момчето се е смъкнало на пода до тезгяха и хърка.

Гуда поклати глава.

— Не знам дали ще мога да разчитам на човек, който не носи на пиене.

Боррик се засмя и задърпа пияното момче да стане.

— Сули, трябва да тръгваме!

Момчето го изгледа с гуреливите си очи.

— Господарю, тази стая що се върти така?

Гуда взе шлема си и каза:

— Шантав, аз ще ви изчакам отвън. Ти се оправи с момчето.

Наемникът излезе от пивницата и се спря пред съседния дюкян да разглежда медните накити, а от кръчмата се разнесе ужасно къркорене. На някой здравата му беше прилошало.

 

 

След три часа през източните порти излязоха двама мъже и едно позеленяло момче и влязоха в кервансарая. Широкото поле, обкръжено от трите страни от шатри и заслони, се намираше източно от града, на по-малко от четвърт миля от портите на Фарафра. По голямата ливада стояха пръснати безразборно поне триста големи фургона. Коне, волове и камили се движеха насам-натам и изпълваха въздуха с прахоляк.

Сули влачеше един голям чувал, пълен с всевъзможни неща, които Гуда беше настоял да закупят. В това отношение Боррик се беше вслушал в съветите на наемника, освен когато стана дума за собственото му снаряжение, и сега беше навлякъл стара, но удобна кожена куртка, имаше и кожени наколенници и предпазители над китките. Лек шлем не можа да си намери, но вместо това си беше избрал кожена превръзка с памучна кърпа, да държи дългата му коса назад и да пази очите му от пот, както и да предпазва врата му от горещото кешийско слънце. На лявото му бедро висеше широка сабя, а на левия хълбок — кама. Би предпочел рапира, но това оръжие се оказа по-рядко във Фарафра, отколкото в Крондор, и всички, които бе намерил, бяха прекалено скъпи. Пазаруването беше изяло по-голямата част от скромните му запаси от монети, а той си даваше сметка, че все още го чака дълъг път до Кеш.

Подминаха коневръзите и стигнаха до дългия, застлан с чакъл път, покрай който от двете страни се точеха безкрайни редици фургони. Покрай тях крачеха тълпи въоръжени мъже и търговци, търсещи превоз за стоката си.

Докато тримата се движеха по пътеката, от един фургон им подвикнаха:

— За Кимри! Трябват ми охранници за Кимри!

Друг човек им извика от съседната кола:

— Гуда! Трябват ми стражи за Телеман!

Трети изрева:

— Плащам горница. Утре тръгваме за Хансуле!

Най-после намериха керван, тръгващ за Кеш.

— Знам те, Гуда Буле! Мога да взема и приятеля ти, но момчето не го ща.

Боррик отвори уста, но Гуда го изпревари.

— Никъде не тръгвам без моя готвач. Той ми е късметът!

Дебелият керванджия огледа Сули, отри потта от лисото си теме и рече:

— Готвач? Че и да ти е късметът?

Гуда кимна, сякаш това беше нещо толкова очевидно, че не си заслужаваше да се обсъжда.

— Да.

— И какво, о, Господарю на Десетте хиляди въшки, ще рече това, че ти бил късметът?

— Ще рече, че когато пазех кервана на Таймуз Риоден от Куерел до Ашунта, преди седем години, ни нападнаха разбойници. Удариха ни като мълния. Не ми остана време даже да се помоля на Богинята на късмета. — Направи знак с ръката си за добър късмет и керванджията го повтори механично. — Но оцелях, както и това момче. Никой друг. И оттогава момчето винаги е с мен.

— И понеже това момченце не може да е на повече от дванадесет лета, о, баща на наглите измамници, трябва наистина да е преждевременно развито, за да е било готвач на керван преди седем години.

— О, не беше той — каза Гуда и поклати глава, сякаш това беше повече от очевидно. — Друг беше готвач. Значи клекнал съм аз в дерето със смъкнати гащи и ме е подгонила една диария, а разбойниците нападат. Не мога даже да се вдигна да се включа в битката. Ония просто не ме видяха.

— А момчето как оживя?

— Ми и то беше клекнало на няколко крачки от мен.

— И после? — попита керванджията и присви с любопитство очи.

— Пребих го кучия му син за това, че за малко не ме отрови, като ми сготви първия път.

Керванджията едва не се задави от смях, а Гуда му каза:

— Момчето няма да ти създава неприятности. Може да помага на готвача около огъня и няма да му плащаш. Само да се храни всеки ден с останалите, докато стигнем Кеш.

— Готово — рече керванджията, плювна в ръката си и я протегна. Гуда също си плювна в ръката и двамата плеснаха длани. — Все ще имам полза от един добър лъжец вечер край огъня. Така пътят минава по-бързо. — После се обърна към Сули. — Момче, бягай да намериш готвача. Кажи му, че ще си новата готварска маймунка.

Сули погледна Боррик и той му кимна да върви. След като момчето се махна, керванджията каза:

— Аз съм Янос Сабер, търговец от Кеш. Тръгваме призори.

Гуда свали вързопа, който носеше на рамо и каза:

— Тази нощ ще спим под фургоните ти.

— Добре. Сега ви оставям, че до среднощ трябва да намеря още четирима охранници.

Боррик и Гуда седнаха на сянка под едно голямо дърво. Гуда свали шлема си и прокара ръка по потното си чело.

— Да вземем малко да отдъхнем, а, Шантав? Утре наистина ще ни налегне теглото.

— Теглото ли?

— Да, Шантав. Днес само се поизпотихме и отегчихме. Утре ще сме жадни, мръсни, уморени, изпотени и съвсем отегчени.

Боррик легна и затвори очи. От дете му беше втълпявано, че добрият войник отдъхва, щом му падне сгода. Но умът му работеше трескаво. Какво ли ставаше с Ерланд и какво изобщо ставаше в Кеш? Според сметките му Ерланд и останалите вече трябваше да са стигнали в столицата. Дали Ерланд беше жив и здрав? Дали беше в безопасност? И дали него го смятаха за мъртъв, или просто за изчезнал?

Принцът въздъхна тежко и скоро заспа.