Маргарет Трист
А какво друго има?

„Ако аз имах толкова земя, щях да купя крава — си каза мис Лейси, докато окачаше голямото емайлирано котле на едно парче тел, закрепено на портата за тази цел. — Точно така, щях непременно да си имам крава.“ — Тя се облегна на портата, отдадена на мечти за кравата.

Портата беше от дърво и имаше две крила, които се захващаха по средата с помощта на висяща верига. Подобно на повечето неща в дома на Джерейти, където мис Лейси работеше като икономка, тя беше направена не както трябва и се отваряше и на двете страни, така че, ако се облегнеше на нея по определен начин, човек можеше да се полюшва напред-назад. След като хвърли бърз поглед към къщата, за да се увери, че не я наблюдават, мис Лейси продължи да се полюшва, без да спира да си мисли за кравата. Това щеше да бъде една необикновено хубава крава, на красиви кафяви и бели петна, с лъскава, чевръста опашка, с влажни очи и одухотворен поглед. „Човек може да се привърже много силно към такава крава“ — помисли си тя, виждайки се как всяка сутрин се запътва пъргаво към нея с трикрако столче в едната ръка и лъскаво ведро в другата, като истинска доячка.

Да пие, който ще, за дами

с белосан вид, с блестящ фасон.

На нас доячките ни дай —

за тях ще кръкнем мляко с ром —

тананикаше си тя, като си представи, че е добре закръглена девица с необикновено розови бузи, а не кльощава стара мома, безвъзвратно изсушена от четиридесет и пет сурови западни лета.

От мястото си можеше да види реката, която течеше кротко между равните си, жълти брегове към града, където се гушеха къщите с ламаринени покриви. Те изглеждаха мирни и приветливи в последните лъчи на слънцето, а пушекът от комините им се виеше спокойно нагоре. На отсамния край на града се виждаше женският манастир. Виковете и смехът на децата ехтяха над игрището; от седемте класни стаи се носеше мелодията на „Залез зад хълма“, изпълнявана на седем различни степени на съвършенство. От разцъфналите кедри струеше замайващо благоухание.

„Шест пинти^[1] мляко на ден, и къде се дява? — обърна се драматично мис Лейси към празното пространство. — Господи! Така се засрамих онзи ден, когато дойдоха Джонсънови и нямаше ни капка мляко за чая им. Шест пинти, изчезнали без следа преди часа за чая. Семейство, което употребява шест пинти и повече, наистина се нуждае от крава.“

Тя се изправи и се готвеше да поеме обратно, когато до ушите й стигна шумът от затръшване на врати и затваряне на прозорци. „По-добре да си остана тук — помисли си тя. — Най-сетне всички са готови.“ Мис Лейси сви ръцете си на фуния.

— Ехо, ехо! — извика тя. — Тук съм, при голямата порта, изнесох котлето за млякото. Ще остана да я отворя. Катлийн, донеси ми чантичката от бюфета.

— Ела си я вземи сама! — нелюбезно се провикна един момински глас.

— Няма нужда, мила — обади се мисис Джерейти, — аз вече я взех.

Мис Лейси се засуети с веригата, откачи я, отвори широко портата и подпря двете крила с камъни. „Ах, тази Катлийн! — каза си тя. — Какво безочие! Ако аз на нейната възраст дръзнех да говоря така на по-възрастните от мен, непременно щях да получа няколко удара с камшик по задните части. Лошо ще свърши, ако не се научи да си сдържа езичето.“

Здрачът настъпваше бързо. Тя погледна назад към къщата, чиито очертания ставаха все по-неясни, а пищната буганвилия^[2] изглеждаше съвсем безцветна в сивия сумрак. Вратата на гаража беше отворена и оттам долиташе шумът на мотора; фаровете хвърляха масленожълти снопове светлина.

— Хайде, всички вътре! — кресна Дан Джерейти. — Няма да ви чакам цяла нощ! Кой искаше да ходи на този панаир? Всеки случай не аз. Панаири! Пфу! Къде, по дяволите, е тази Лейси?

— При портата е, татко.

— Какво прави там?

— Отваря я, татко.

— Не думай! — подразни я той.

Колата скочи напред и забоботи по пътеката, мина със свистене през портата, пресече, подскачайки, канавката и спря рязко по средата на пътя.

— Ей там, по-бързо! — изрева той. — Нямам време за губене.

— О, Дан… — запротестира мисис Джерейти.

Мис Лейси затвори портата, завърза я с веригата и се втурна задъхана към чакащата кола.

— Накарах ли я да заприпка! — извика доволно Дан. — Виждаш ли, Мини, не ти ли казвах, че зная как да се оправям с жените. — Колата се понесе напред.

— Всеки случай недей да правиш твоите номера на мис Лейси — каза невъзмутимо жена му.

— Аз пък няма да се хвана на тях! — отговори дръзко мис Лейси от задната седалка.

— Няма ли? — попита Дан. — Почакайте само до някоя от следващите нощи, уважаема госпожице.

— Дан — прошепна жена му, — не виждаш ли, че я смущаваш?

— Но това й харесва — отвърна той, също шепнешком. — Ей богу, Мини, и тази клетница трябва да получи нещичко от живота. Устата й е като на риба и има най-воднистозелените очи, които някога съм виждал. Защо, мислиш, устата й е станала такава? От вечно чакане някой да я целуне, ето защо. А никой не го е направил. И тя вече си е останала такава. Ако аз бях жена с…

— Шшшт! — смъмри го жена му.

— Но защо?

— Имате ли достатъчно място там отзад? — попита на висок глас мисис Джерейти.

— Не — отвърна Катлийн.

— Джени е седнала върху мен — каза Питър.

— Има предостатъчно място — обади се мис Лейси. — Мистър Джерейти, иска ми се да ви питам нещо.

— Питайте. Не обръщайте внимание на жена ми.

— Не мислите ли, че трябва да си вземем крава?

— А кой ще я дои? — попита той дълбокомислено.

— Ами аз, разбира се, мистър Джерейти. Вземете я още сега, купуваме шест пинти мляко всеки ден…

— Когато въртиш занаят в град като нашия — отговори тежко Дан, — не е хубаво да лишаваш от препитание другите. Всеки да си гледа своята работа, това е моят девиз. Ще трябва да погледнете по този начин на нещата, мис Лейси. Да речем, че купя крава и започна да си произвеждам собствено мляко. Добре. Но тогава млекарят ще е в правото си да погребва сам всичките си роднини, разбирате ли?

— Не виждам връзката, мистър Джерейти.

— Така ли? Е, добре. Да кажем, че си купим крава. Вие ще я гледате, нали?

— Да. О, да!

— Гледали ли сте някога крава?

— Ами, още не. Но…

— Да кажем, че кравата се подуе. Как бихте постъпили?

— О, мистър Джерейти!

— Или пък да кажем, че на кравата й дойде време да се отели. Какво ще направите?

— Може би вие…

— По дяволите, не! Вие ще трябва да се справите. Вие ще трябва да я заведете долу при Радли.

— О!

— Не се безпокойте. Да я заведете там, е нищо в сравнение с това да я върнете обратно.

— Дан, моля те…

— Недей, аз разбирам от крави — каза Дан. — Виждал съм много като малък. Казвал ли съм ви, мис Лейси…

— Дан! — В гласа на мисис Джерейти прозвуча предупредителна нотка.

— На панаир ли сме тръгнали, или не? — попита Катлийн. — Караш страшно бавно.

— Лично аз не съм толкова мераклия — отвърна баща й. — Бих предпочел да седна на дървените трупи заедно с мис Лейси и да си говорим за крави. — Но той настъпи газта и те се понесоха по-бързо през града, докато вятърът остро брулеше лицата им. — Не, мисля, че е най-добре Ходжис да си остане градски млекар, а аз да продължа да се занимавам с погребения. Бих желал само да разбера защо не може да мине нито една събота вечер, без да бъда завлечен на някой панаир. Какво толкова са полудели всички по него?

— Приходите са за войната — отвърна жена му.

— Войната! — каза Дан. — Все тази война. Човек не може да се обърне, без да се натъкне на войната. Тя наистина започва да ми лази по нервите. Толкова добри хорица можеха да си умрат най-спокойно в леглото.

— Не може ли да говорите за нещо друго освен за умиране? — запита разгорещено Катлийн. — Още една дума за това, и ще скоча в реката.

— Не говори с такъв тон — упрекна я майка й.

— О, я остави момичето да си говори — каза бодро Даниел. — Нека дори скочи в реката, ако толкова й харесва. В нея няма вода да се удави и заек. Какво мислиш става с Катлийн?

— Все тези погребения — не се сдържа мисис Джерейти. — Непрекъснато само дрънкаш, дрънкаш, дрънкаш ту за едно, ту за друго. Не мисля, че човек с твоята професия трябва да донася грижите си в къщи.

— Защо не? Човек все трябва да говори някъде. С колата ли ще влезем, или ще паркираме отвън?

— Като се имат пред вид двайсетте стъпала от моста надолу, по-добре ще е май да паркираме отвън, както обикновено.

— Съвсем забравих — каза Даниел примирително. Той изведе колата встрани от пътя и спря.

Беше се вече стъмнило, но в малкия парк весело горяха множество лампи, които осветяваха широките площи с повехнала трева и прогонваха сенките между дърветата, хвърляйки пъстри накъсани отблясъци върху водите на течащата отстрани рекичка.

— Тази река изглежда добре само тогава, когато не можеш да я видиш — каза Дан, докато слизаха надолу по стъпалата.

Стълбата беше стръмна и разнебитена, пронизвана от въздушното течение под моста. Мис Лейси усети как то се навира под полата й и се сгушва, хладно и влажно, над ръба на чорапите. Това я накара да потрепери. Ако трябваше да се вярва на всички разкази, самият пъкъл не беше такова блато на порока, каквото представляваше това мрачно, усойно място под моста. Нещата, които се разиграваха там, явно не подлежаха на описание.

Въздухът бе натежал от мириса на прах и аромата на разцъфналите кедри.

— Хубава нощ за панаир — каза мисис Джерейти.

— Много обичам лунните вечери — отбеляза мис Лейси.

— Катлийн — каза рязко Дан, — ако ще се занасяш с твоите момчетии в тъмното, внимавай за змии.

Катлийн запази надменно мълчание.

— Като говорим за това — продължи баща й, — послушай съвета ми и стой по-далече от младия Браунлоу. Нехранимайко! Цялото им семейство е такова. Не казвай, че не зная. Ходех със сестрата на баща му, преди да се срещна с майка ти.

— Щом става дума за Браунлоуви — каза невъзмутимо жена му, — какво мислиш за бута, който ядохме миналата неделя, Дан?

— Браунлоуви предлагат чудесно месо — измърмори мис Лейси.

— Боже милостиви, жено — изръмжа Дан. — Как искаш да помня какво съм ял миналата неделя? Утрешният обед ме интересува повече.

— Утре… — охотно започна мисис Джерейти.

— Мамо, не забравяй, че си между хората и те съвсем не искат да знаят какво ще ядем утре — сряза я Катлийн.

— Хората! — извика Дан. — И таз добра. Как ми се иска пак да съм млад и да си мисля, че всички ме слушат, като говоря. Когато станеш на моите години, врата да си скъсаш от викане, никой няма да ти обърне внимание. Всеки слуша само себе си. Така ли е, Лейси? — Той закачливо потупа мис Лейси там, където според него би трябвало да се намира задникът й. Но тази нейна част така трагично липсваше, че му се доплака.

— Стига си крещял с цяло гърло — каза Катлийн.

— Кой? — попита Дан.

— Ти!

— Така ли се говори на баща? Боже, Мини, тя е толкова кисела, че човек може да се запита дали не очаква бебе.

— Дан!

— Не, не още — каза Катлийн. — Но не се тревожи!

— Катлийн! — каза мисис Джерейти неодобрително.

— Просто ми се повдига от вас — възнегодува Катлийн. — Нямам си друга работа, с бебета ще се занимавам! Но той мисли винаги само за това — за бебета и за смъртници.

— А какво друго има? — бодро попита Дан.

— Още малко и ще си въобрази, че и мис Лейси чака бебе.

Мис Лейси ахна.

— Май има доста хора — помирително каза мисис Джерейти. — Дан, ако случайно те изгубим, към единайсет часа ние ще бъдем тук, при вратата.

— Добре — отговори разсеяно Дан. — Запомни хубаво какво ти казах, Катлийн. Прави каквото искаш, само гледай да не ме направиш на глупак, като ми донесеш някое бебе. Няма да се оставя да ме правят на глупак пред целия град, ясно ли е? В моята професия човек трябва да запази достойнство.

— Хайде — побърза да приключи разговора Катлийн и припна, изгубвайки се между хората.

— Дан, нямаш право да говориш на момичето така — каза мисис Джерейти. — Катлийн е добро момиче. Обича да се повесели, но не мисли нищо лошо.

— Какво искаш да кажеш? Нищо лошо! Девойка на осемнайсет години и да не мисли нищо лошо! Тогава какво, по дяволите, й става? Виж какво, Мини Джерейти, моята дъщеря е не по-лоша от което и да е момиче в града. Момиче, което навършва осемнайсет години и не мисли нищо лошо, ами че то е направо за гробищата!

— Пак твоите приказки — каза жена му примирено.

— Мисля да потеглям — каза с отвращение Дан. — Щом заговориш за гробища и бебета — жените веднага се разстройват. И двете ще им дойдат до главата, ако са в ред, с ваше извинение, мис Лейси. Останете двете да си говорите за обеда от миналата неделя. До скоро виждане.

Мис Лейси въздъхна с облекчение.

— Горкият Дан — каза жена му. — Все ще изтърси някоя глупост. Винаги си е бил такъв, крещи с цяло гърло, и той не знае за какво. Джени! Питър! Къде ли се дянаха тия деца?

— Тръгнаха към пързалката — отвърна мис Лейси.

— О, боже! Забелязали ли сте, мис Лейси, че в днешно време децата никога не питат дали може да направят нещо, или не? Те чисто и просто го правят. Не мислите ли, че може би войната е виновна за това?

Някои уместни забележки във връзка с възпитанието бяха на устата на мис Лейси, но тя ги преглътна — двадесет години в тази професия бяха развили чувството й какво може и какво не може да говори една икономка.

Панаирът, това бяха стотици крушки, окачени на връзки между дърветата, една палатка с халки за хвърляне, шоколадово колело, пързалка, бюфет и градският оркестър, строен застрашително на подиума. Мисис Джерейти и мис Лейси се отправиха към бюфета. Тук градските матрони се събираха да поприказват за събитията през седмицата, да обсъдят наново старите скандали и да прогнозират бъдещите. Мис Лейси не беше матрона в истинския смисъл на думата, но приказките й не бяха лишени от пикантни подробности, поднесени с остър език. Не вземаше участие само в обсъжданията на някои интимни моменти, свързани с ражданията.

— Ето че пак сме всички заедно — каза бодро мисис Джерейти. — Как се чувствувате?

— Добре, благодаря. А вие как сте?

Оркестърът засвири, цепейки въздуха със звуците си. Трябваше им известно време, за да свикнат с шума и да съберат пръснатите си мисли. Тогава езиците им усърдно заработиха. Светлините над тях трептяха. Още по-горе звездите стояха невъзмутими на черното небе.

Катлийн хвана Мейвис Бел под ръка и я поведе енергично през многолюдната тълпа.

— Просто ми се повдига от него — каза тя.

— От кого? — попита Мейвис. — От Сиди ли?

— Не, разбира се, не. От баща ми. Ще взема да избягам от къщи.

— О-о-о! Няма да посмееш.

— Няма ли? Само почакай и ще видиш.

— Спомни си какво стана с Мери Хъчинс…

Катлийн тропна нервно с крак.

— Мери Хъчинс! Аз не съм глупачка като Мери Хъчинс.

— Глупачки или не, с момичетата, които бягат оттук, става все едно и също. Те всички се връщат по един и същи начин.

— Но защо трябва да е така? — разпалено попита Катлийн.

— Не зная защо, но е така.

— Подлудява ме! Направо ме подлудява. — Ах, какво само съм принудена да изтърпявам от този човек! Едва ли някое момиче е имало по-ужасен баща от моя.

— Не бива да говориш така! — каза Мери шокирана. — За баща той е съвсем на място. Не трябва да очакваш много от един баща. Не те пердаши, нали?

— Само да посмее с пръст да ме докосне…

— Е, тогава за какво хленчиш?

— Но ти не знаеш всичко. Как го търпи майка ми толкова време, просто не мога да разбера.

— Тя си го харесва.

— Сигурно е така, иначе отдавна да е полудяла. Знаеш ли какво направи миналия път? Прибра се в три часа сутринта и се вмъкна през прозореца в стаята на мис Лейси, крещейки с цяло гърло. Разправяше, че така било по Шекспир. Беше мъртвопиян. Като се напие, винаги досажда на хората със своя Шекспир. Лейси, всеки случай, се уплаши страшно, но така й се пада. Има нужда от малко уплаха тази стара вещица.

— Бога ми, Катлийн, ти не можеш никого да търпиш.

— Май си права. И майка ми, и тя. На следващата сутрин се разхожда из цялата къща и шътка на всички. „Шшш! Шшш! Баща ви пак има маларичен пристъп. Шшш!“ Малария! Ще му дам аз една малария.

Мейвис я мушна внезапно.

— Кой е този войник със Сиди?

— Със Сиди ли? Къде? — попита Катлийн.

— Ей там.

— Ехо, Сид! — извика Катлийн.

Сид се завъртя, огледа се дръзко наоколо, забеляза момичетата и им махна нехайно. После пак се обърна на другата страна.

Катлийн пусна Мейвис, сложи ръце на ханша си и се готвеше да каже всичко, каквото мислеше, за Сиди Браунлоу, когато той докосна другаря си по рамото, завъртя се и се приближи до тях. Тя пак се вкопчи в Мейвис. „Боже, боже — помисли си Катлийн. — Защо ме кара да се чувствувам така! Защо носи шапката си спусната така предизвикателно върху плещите. Иска ми се да го вземат на лагер някъде много надалеч, та да не може да си идва в отпуск. Но става ли бебе само от един път? Как няма кой да ми каже!“

— Здрасти, Катлийн! Ей богу, малката, ти ставаш от ден на ден по-сладка. Мисля, че сега вече можеш да се смяташ за пораснала. Баща ти има ли пистолет? Здравей, Мейвис! Искате ли да се запознаете с едно приятелче? Това е Бен Адам.

— Абу Бен Адам ли? — запита Мейвис.

— Самият той! — викна възторжено Сиди, обръщайки се към Мейвис. — Това е Мейвис, Бен. Тя беше умницата на класа. Първенец и прочие.

— А аз? — попита Катлийн, мусейки се.

— Последна, струва ми се — отвърна Сиди. — Но първа започна да растеш на гръдна обиколка.

Катлийн вдигна ръка и му зашлеви една хубава плесница.

— Ох! — сепна се Сиди, внимателно търкайки бузата си. — Какъв характер, а? — добави той с възхищение. — Цяло чудо е, че косата ти не е червена.

Катлийн предизвикателно тръсна черните си къдри.

— Хайде да предприемем нещо — предложи Бен.

— Кати и аз тъкмо тръгвахме към пързалката — излъга Мейвис.

— Добре, тогава към пързалката — викна Бен.

— Чудесно — присъедини се Сиди. — Това ще ни създаде настроение.

— Нямам настроение за нищо — каза Катлийн.

— Но скоро ще имаш — отвърна Сид. — Хайде, тръгвай.

— Каква полза да си лекуваш зъбите, след като в края на краищата ще умреш? — попита Катлийн.

— Божичко, какво ти става? — учуди се Сиди.

— Не й обръщай внимание — посъветва го Мейвис. — Стегнала я е шапката.

— Към пързалката! — извика Бен.

Те се изкачиха един след друг по стръмната дървена стълба. Ароматът на цъфналите кедри правеше въздуха особено опияняващ, звездите затанцуваха и шеметната височина им вдъхна чувство на страх. Обслужващият работник постави един голям чувал на върха. Те се хванаха за ръце и боязливо го възседнаха, притиснати плътно един до друг, с допрени бедра.

— Готови!

Ухание на кедри, гърмяща музика. Те се плъзнаха в безкрая, плът до плът, с вятъра в ушите си, за да спрат — едно голямо кълбо от смях и крака — долу в стърготините.

— Хайде пак! — викна Мейвис.

— Не! — каза Катлийн. — Да слезем при реката.

— Браво, малката! — каза Сид.

— Чудесна идея.

— Не! — Мейвис беше разтревожена. Тя дръпна Катлийн настрана. — Катлийн, много е рано още да ходим там. Опасно е да се ходи там, преди да е наближило времето, когато някой би могъл да ни потърси.

— Опасно, дрън-дрън! — изсмя се Катлийн. — Че кой иска да е в безопасност?

— О, Катлийн!

— Хайде, момичета!

— Да отидем да пием чай — предложи весело Мейвис.

— У-у-у! — викнаха момчетата в един глас.

Катлийн се засмя.

— Напомняш ми за мис Лейси. Тя все за чай пита.

— Това е всичко, което им остава на старите моми — каза Сиди.

— Слушайте! — обади се Бен. — Кое момиче е моето?

— Мисля, че аз — отговори Мейвис примирена.

Те тръгнаха бавно към реката. Музиката ги следваше, омекотена от разстоянието. Реката беше подкопала чернозема на брега и оттам се носеше смесен мирис на пръст и вода.

— Виждаш ли онова дърво там? — каза Сиди. — За малко не се удавих край него, като бях малък. Над водата стърчи един корен. Изкатерих се по него и се наведох да си измия ръцете. Не разбрах кога съм паднал във водата.

— И какво стана? — попита Мейвис.

— Не помня вече. Мисля, че някой ме издърпа. Все още съм жив и здрав, нали?

— Спокойно си можел да се удавиш — каза Катлийн. — Щеше да е вече зад гърба ти.

— Кое да е зад гърба ми?

— Смъртта. Можеш да умреш само един път. Веднъж щом се свърши, вече е зад гърба ти.

— Съвсем се е побъркала на тема умирачка — каза подигравателно Мейвис.

— Ще я излекувам — отвърна Сиди. — Я ела, малката, седни тук да поговориш със стария си чичо.

— Стига да седиш мирно! — сряза го Мейвис.

— О, я млъкни! — кресна Катлийн. Тя изведнъж седна на земята, вдигна ръце и придърпа Сид до себе си. — Мисля, че тази нощ не съм съвсем с всичкия си.

— Аз пък мисля, че си чудесна.

Тя почти проплака.

— Ако не побързаш, ще стана и ще се удавя — пошепна тя.

— Помни, че сама си го докара до главата.

— Катлийн, добре ли си? — извика Мейвис.

— Млъкнете и се махайте!

— Както искаш. Но не мисли, че после ще ти съчувствувам.

Катлийн полуизхълца, полуизкрещя.

— Спокойно — взе да я утешава Сиди. — Катлийн, Катлийн! Нямах намерение да ти сторя нищо лошо, скъпа Катлийн. Слушай. Ще ти кажа нещо. Аз също се страхувам. Не искам да получа някой куршум в стомаха, само в стомаха не. Катлийн, слушай, малко дяволче… Катлийн, скъпа… По дяволите, вече ми е все едно дали ще ме застрелят, или не!

 

 

— Къде е Катлийн? — попита Дан Джерейти.

— Ето ме — отговори Катлин, материализирайки се внезапно от мрака.

— Не съм те нито видял, нито чул цялата вечер.

— Толкова по-добре за вътрешното ти спокойствие — ласкаво го сряза Катлийн.

— Ей… — Дан изведнъж избухна в смях. — Моя дъщеря е, няма съмнение. Готов съм да призная това, Мини, тя е наистина моя дъщеря. Къде е Лейси?

— Тук съм — обади се кротко мис Лейси.

— Познай какво ще ти кажа. Говорих с един човек от другия край на Мерибороу. Чудно как е дошъл чак тук от толкова далече. Това показва на какво са способни войните. И така, този човек познава един друг човек, който имал за продан няколко крави.

— О, мистър Джерейти! — извика мис Лейси.

— „О, мистър Джерейти!“ — имитира я Дан и обгърна с ръце мис Лейси.

— Дан, Дан! — упрекна го пак жена му. — Стига си смущавал горкото момиче.

— Крайно време е да я смути някой — каза Дан авторитетно. — Впрочем това й се харесва. На всички жени им се харесва.

— Е, добре — примирено каза мисис Джерейти. — Не си ти първият мъж, който има глупостта да крещи наляво и надясно какво се харесва и какво не се харесва на жените. Запомни добре, Дан Джерейти, в целия свят няма нито един мъж, който да е наясно по този въпрос!

Бележки

[1] Около три литра. — Б.пр. ↑

[2] Декоративен тропически храст. — Б.пр. ↑