Роалд Дал
Радостта на свещеника

Мистър Богис караше колата бавно, удобно облегнат на седалката, опрял лакът върху рамката на отворения прозорец. „Колко е красиво извън града — мислеше си той — колко е приятно отново да зърнеш някой и друг намек за лятото.“ Особено игликите. Също и глогът. Той избухваше бял или розов, или червен покрай живия плет, а отдолу на туфички растяха игликите и беше тъй красиво.

Пусна волана с едната си ръка и запали цигара. „Най-добре сега — каза си — да се отправи към върха на Брил Хил.“ Виждаше го наоколо половин миля пред себе си. А това трябва да е село Брил, онези скупчени къщурки сред дърветата горе на самия връх. Чудесно. Малко от неделните участъци, в които работеше, разполагаха с такива красиви възвишения.

Той се заизкачва по хълма и спря колата малко преди върха, извън селото. После излезе и се огледа. Долу под него околността се простираше като огромен зелен килим. Виждаше се много надалеч. Беше идеално. Извади от джоба си тефтер и молив, облегна се на капака на колата и бавно обходи околността с опитни очи.

Вдясно видя средно голяма ферма, малко назад в нивята, и пътека, която се отделяше от пътя и водеше натам. Отвъд нея имаше втора ферма, по-голяма. Къщата, заобиколена с брястове, изглеждаше като да е от времето на кралица Ана, а далече вляво имаше две ферми, които също криеха възможности. Общо пет обекта, това беше всичко в тази посока.

Мистър Богис нахвърли груба скица в тефтера си, като отбеляза местоположението на всяка сграда, за да може да ги намери лесно, когато слезе долу. После се качи отново в колата, мина през селото и излезе от другата страна на хълма. Оттам забеляза още шест къщи от осемнайсети век. Разгледа бялата къща с бинокъла си. Изглеждаше чиста и заможна, градината беше добре подредена. Жалко. Той незабавно я отхвърли. Нямаше смисъл да посещава заможните.

Следователно в този квадрат, в този участък, имаше всичко десет възможности. Десет е хубаво число, мислеше си мистър Богис. Подходяща бройка за спокойна следобедна работа. Колко ли беше часът? Дванайсет. Искаше му се, преди да тръгне, да изпие халба бира в кръчмата, но в неделен ден не отваряха преди един. Добре, ще я изпие по-късно. Хвърли поглед на записките си. Реши да започне с къщата от времето на кралица Ана, онази с брястовете. През бинокъла му се видя, че има чудесен разнебитен вид. Вероятно на обитателите й нямаше да са им излишни малко пари. Да не говорим, че винаги имаше късмет с къщи от тази епоха. Мистър Богис се качи в колата, освободи ръчната спирачка и без двигател бавно се заспуска надолу по хълма.

Като изключим факта, че беше дегизиран като свещеник, у мистър Сирил Богис нямаше нищо кой знае колко зловещо. По професия беше търговец на старинни мебели със собствен магазин и зала за излагане на образци на Кингс Роуд в Челси. Магазинът му не беше голям и не въртеше много оживена търговия, но понеже винаги купуваше евтино, много, много евтино, а продаваше много, много скъпо, всяка година успяваше да си осигури доста приличен доход. Беше талантлив търговец и когато купуваше или продаваше, успяваше да налучка най-приемливото за клиента настроение. Можеше да стане сериозен и обаятелен за възрастния, сервилен за богатия, високопарен за вдовицата, дяволит и дързък за старата мома. Напълно съзнаваше таланта си и го използваше безсрамно при всеки удобен случай; и често, в края на някое особено добро изпълнение, с усилие се въздържаше да не се поклони, докато бурните аплодисменти на публиката разтърсваха залата.

Независимо от това донякъде клоунско увлечение, мистър Богис не беше глупак. Някои дори твърдяха, че познавал френските, английските и италианските мебели по-добре от всеки друг в Лондон. Притежаваше също и удивително добър вкус и можеше бързо да разпознае и отхвърли всеки предмет, на който липсваше изящество, колкото и да беше оригинален. Истинската му слабост, естествено, бяха творбите на големите английски дизайнери от осемнайсети век: Инс, Мейхю, Чипъндейл, Робърт Адам, Менуеъринг, Иниго Джоунс, Хепълуайт, Кент, Джонсън, Джордж Смит, Лок, Шератън и останалите, но дори и при тях отказваше например да допусне в залата си какъвто и да е предмет от „Китайския“ или „Готическия“ период на Чипъндейл. Същото се отнасяше и за някои от по-тежките италиански модели на Робърт Адам.

През последните няколко години мистър Богис се беше прочул сред приятелите си от занаята със способността си да изнамира необикновени и често изключително редки предмети с удивителна последователност. Явно си имаше някакъв почти непресъхващ източник, нещо като частен склад, и само му трябваше да отиде дотам веднъж седмично с колата си и да си вземе. Винаги когато го питаха как се сдобива с предметите, той многозначително се усмихваше, намигаше и промърморваше нещо за своя малка тайна.

Идеята, която се криеше зад малката тайна на мистър Богис, беше съвсем проста и му бе хрумнала в резултат на случката, станала един неделен следобед преди близо девет години, когато пътуваше с колата си из провинцията.

Сутринта беше отишъл да посети старата си майка, която живееше в Севъноукс, и на връщане ремъкът на вентилатора му се скъса, двигателят прегря и водата изкипя. Той излезе от колата и отиде до най-близката къща, малка ферма на около петдесет метра от пътя, и помоли жената, която отвори вратата, за кана вода.

Докато чакаше стопанката да я донесе, погледът му случайно се зарея през вратата във всекидневната и там, на не повече от пет метра от мястото, където стоеше, забеляза нещо, което така го развълнува, че капчици пот избиха по цялото му теме. Беше голямо дъбово кресло, каквото беше виждал само веднъж в живота си. Двете странични облегалки, както и задната, се крепяха върху редица от осем изящни вретена. Задната облегалка беше инкрустирана с невиждано изящна плетеница от цветя, а в центъра на всяка ръкохватка беше изваяна по една патешка глава. Боже господи, помисли си той. Та това е късен петнайсети век! Надникна по-навътре и, о, небеса, там, от другата страна на камината, видя още едно!

Не беше съвсем сигурен, но в Лондон два такива стола трябваше да струват поне хиляда лири. А, какви красавици бяха!

Когато жената се върна, мистър Богис й се представи и веднага я попита не би ли желала да му продаде столовете.

Боже мой, възкликна тя. Защо, за бога, трябва да продава столовете си?

Просто защото може би е склонен да й даде една доста добра цена.

Колко би й дал? Те определено не били за продан, но само от любопитство, ей така, за развлечение, пита: колко би й дал? Трийсет и пет лири.

Боже мой, трийсет и пет лири! Хм, хм, това било много интересно. Винаги е знаела, че са ценни. Били много стари. Също и много удобни. Не й било възможно да живее без тях, не, невъзможно. Не, не били за продан, но все пак много благодари.

Не били чак толкова стари, каза й мистър Богис, и изобщо нямало да е лесно да ги продаде, но по една случайност имал клиент, който проявявал слабост към такива вещи. Би могъл да й даде още две лири — да речем, трийсет и седем. Какво щяла да каже за това?

Пазариха се около половин час и, разбира се, накрая мистър Богис получи столовете, като се съгласи да й плати по-малко от една двайсета част от стойността им.

Същата вечер, докато караше към Лондон стария си автомобил с двата безценни стола, прилежно скътани отзад, мистър Богис изведнъж беше осенен от — както му се стори — забележителна идея.

Слушай, каза си, щом има хубави мебели в една ферма, тогава защо да няма и в други? Защо да не ги издири? Защо да не прерови провинцията? Можеше да го прави в неделя. Така нямаше да му пречи на работата. И без това се чудеше какво да прави с неделите си.

И така, мистър Богис си купи карти, едромащабни карти на всички графства около Лондон и с тънка писалка раздели всяка от тях на серия от квадрати. Квадратите покриваха реална площ с размери осем на осем километра, което, както прецени, беше максималната територия, с която би се справил за една неделя, ако искаше да я провери изцяло. Не го интересуваха градовете и селата. Търсеше сравнително отдалечени места, големи ферми и порутени провинциални имения; по този начин, ако отхвърляше по един квадрат всяка неделя, петдесет и два квадрата годишно, постепенно щеше да е видял всяка ферма и провинциална къща в околните графства.

Но очевидно работата не беше толкова проста. Селяните са подозрително племе. Такива са и обеднелите богаташи. Не можеш да отидеш, да им натиснеш звънеца и да очакваш, че ще те разведат из къщата си само защото си ги помолил. Просто няма да го направят. По този начин изключено е да проникнеш по-навътре от входната им врата. Как тогава да направи така, че да го пуснат вътре? Може би ще е по-добре, ако изобщо не им казва, че е търговец. Би могъл да бъде телефонен техник, водопроводчик, инкасатор. Би могъл да бъде дори и свещеник…

От този момент целият план взе да придобива по-практичен характер. Мистър Богис си поръча голямо количество луксозни визитки, на които пишеше:

ПРЕПОДОБНИЯТ СИРИЛ УИНИНГТЪН БОГИС

Председател на дружеството за опазване на старинна мебел

В сътрудничество с музея „Виктория и Албърт“^[1].

Отсега нататък всяка неделя щеше да бъде мил стар свещеник, прекарващ почивния си ден в работа, извършвана от любов към „дружеството“, щеше да описва съкровищата, скрити из провинциалните английски къщи. А кой би го изритал навън, след като чуе това? Никой.

После, веднъж само да влезе вътре, ако се случеше да забележи нещо, което истински желаеше, е — тогава знаеше стотина начина, за да се справи с положението.

За учудване на самия мистър Богис планът му проработи. Дори дружелюбието, с което неизменно го приемаха във всяка къща, в началото го смущаваше. Парче сладкиш, дори цял неделен обед със семейството — такива неща непрекъснато му се предлагаха. Веднъж-два пъти, разбира се, беше имало и лоши моменти и няколко неприятни инцидента, но в края на краищата девет години са повече от четиристотин недели, а това означава огромно количество посетени къщи. Като цяло работата му беше интересна, вълнуваща и доходна.

Сега отново беше неделя и мистър Богис действаше в графство Ръкингъмшър, в един от най-северните квадрати от картата си, на около шестнайсет километра от Оксфорд. И докато се пускаше по хълма към първата си къща — съборетината от епохата на кралица Ана — започна да го обзема чувството, че това ще е един от щастливите му дни.

Паркира колата на стотина метра от портата и слезе, за да измине остатъка от пътя пеша. Не обичаше да виждат колата му, преди сделката да е сключена. Един мил стар свещеник и голям пикап някак си не вървяха заедно. Освен това малката разходка му даваше възможност внимателно да огледа постройката отвън, за да подходи по най-подходящия за случая начин.

Мистър Богис забърза по пътеката. Беше дребно човече с дебели крачка и коремче. Лицето му беше кръгло и розово, идеално за ролята, а двете големи кафяви очи, които се пулеха насреща ви от това розово лице, създаваха впечатление за известна мила глуповатост. Беше облечен в черен костюм с обичайната свещеническа висока права яка и мека черна шапка на главата. Носеше стар дъбов бастун, който му придаваше, според собственото му мнение, малко селски сговорчив вид.

Той наближи входната врата и натисна звънеца. Чу шум от стъпки в антрето, вратата се отвори и изведнъж пред него, или по-скоро над него, застана огромна жена, обута в брич за езда. Дори през дима от цигарата й успя да усети острата миризма на обор и конски тор, която се носеше около нея.

— Да? — попита тя, като го изгледа подозрително. — Какво искате?

Мистър Богис, който почти я очакваше да изцвили всеки момент, повдигна шапката си, поклони се леко и й подаде визитката си.

— Искрено се извинявам, че ви безпокоя — каза той и зачака, наблюдавайки лицето й, докато четеше.

— Не разбирам — рече тя и му върна картичката — какво искате?

Мистър Богис й обясни за „дружеството за опазване на старинна мебел“.

— Това да няма нещо общо с Лейбъристката партия — попита тя, като го гледаше свирепо изпод светлите си рунтави вежди.

Оттам нататък беше лесно. Консерватор в брич, жена или мъж, винаги беше лесна плячка за мистър Богис. Две минути разпалено хвали най-дясното крило на Консервативната партия и още две разобличава лейбъристите. Като необорим аргумент особено наблегна на закона, приет някога от лейбъристите, който забраняваше спортовете, свързани с убийството на животни. После уведоми своята слушателка, че неговата представа за рая — „но по-добре не казвайте на епископа“ — било място, където човек можел от сутрин до вечер всеки ден от седмицата, включително и в неделя, да преследва лисици, елени и зайци с голяма глутница неуморни хрътки. Като я наблюдаваше, докато говореше, той забеляза, че магията започва да си върши своето. Жената вече се усмихваше и му показваше комплект от огромни, леко пожълтели зъби.

— Госпожо — извика той. — Моля ви, умолявам ви, само не ме карайте да се отприщя на тема Лейбъристка партия.

При тези думи тя гръмко се изсмя, вдигна огромното си червено ръчище и го стовари така силно върху рамото му, че той едва не се строполи.

— Влизайте! — извика. — По дяволите, представа си нямам какво искате, но влизайте!

За съжаление, а и за учудване, в цялата къща нямаше нищо ценно и тъй като мистър Богис никога не си губеше времето на безплодна почва, той скоро й се извини и си тръгна. Цялото посещение му бе отнело по-малко от петнайсет минути и точно така би трябвало да бъде, мислеше си той, докато се качваше в колата и потегляше към следващата цел.

Оттук нататък имаше само ферми, като най-близката се намираше на около километър нагоре по пътя. Беше голяма, наполовина дървена, наполовина тухлена постройка на значителна възраст с огромна круша, все още отрупана с цвят, която закриваше цялата южна стена.

Мистър Богис почука на вратата. Почака, но никой не дойде. Почука отново и тъй като пак не му отвориха, той заобиколи отзад, за да потърси стопанина в обора. Там също нямаше никой. Досети се, че може би хората все още бяха на църква, и занаднича през прозорците, за да провери дали няма да зърне нещо интересно. В трапезарията нямаше нищо. В библиотеката също. Опита прозореца на всекидневната и там, под самия му нос, в нишичката, образувана от прозореца, съзря нещо прекрасно. Полукръгла махагонова масичка за карти с чудесен блясък в стила на Хепълуайт, правена някъде около 1780 година.

— Аха! — възкликна високо той и плътно прилепи лице до стъклото. — Браво, Богис!

Но това не беше всичко. Там имаше и стол. Един-единствен стол и ако не се лъжеше, по-добро качество и от масичката. Още един Хепълуайт? И то какъв красавец! Решетката на гърба беше покрита с изящна дърворезба, изобразяваща огромни нокти, шушулки и розетки, тапицерията на седалката беше оригинална, краката бяха елегантно извити, а задните с онова специфично скосяване навън, което толкова много означаваше за специалиста. Столът беше истинска прелест.

— Преди да е изтекъл денят — тихо си промърмори мистър Богис, — ще имам удоволствието да седна върху този прекрасен стол.

Никога не купуваше стол, преди да е извършил тази своя любима проверка. Беше интересно да го наблюдавате как внимателно се отпуска върху седалката, изчаквайки я да „поддаде“, как майсторски измерва точната, но безкрайно малка степен на свиване, която годините бяха причинили на различните видове сглобки.

Но няма защо да се бърза, каза си той. Ще се върне тук по-късно. Целият следобед беше пред него.

Следващата ферма беше доста навътре в нивята и за да не се вижда колата му, мистър Богис бе принуден да я остави на пътя и да извърви шестстотин метра по правата пътека, която водеше в задния двор на фермата.

Докато се приближаваше, забеляза, че къщата бе значително по-малка от предишната, и надеждите му не бяха особено големи. Изглеждаше запусната и мръсна, а някои от навесите очевидно се нуждаеха от солиден ремонт.

Групичка от трима мъже стоеше в ъгъла на двора, а единият държеше вързани за каишки две големи черни хрътки. Когато мъжете забелязаха мистър Богис, крачещ към тях в черния си костюм и свещеническа яка, те млъкнаха и някак изведнъж се вдървиха и замръзнаха, останаха съвсем безмълвни и неподвижни, три лица, обърнати към него, които подозрително го наблюдаваха как се приближава.

Най-възрастният от тримата беше набит, с широка жабешка уста и малки неспокойни очи и макар че мистър Богис не го познаваше, името му беше Ръминс и той бе собственикът на фермата.

Високият младеж до него, на когото като че ли едното око нещо не беше в ред, беше синът му Върт.

Нисичкият кръглолик човек с малко набръчкано чело и невероятно широки рамене беше Клод. Той се беше отбил у Ръминс с надеждата да измъкне от него парче месо или бут от дивото прасе, което онзи беше убил предния ден. Клод знаеше за това — изстрелът беше отекнал далеч над нивите — и освен това знаеше, че за такова нещо човек трябва да притежава специално разрешително, а Ръминс го нямаше.

— Добър ден — каза мистър Богис. — Прекрасно време, нали?

Никой от тримата не помръдна. Мислеха си едно и също нещо — че по някакъв начин този човек, който със сигурност не беше местният свещеник, е бил изпратен да си навре носа в личната им работа и да докладва за всичко, което открие, на правителството.

— Какви красиви кучета — продължи мистър Богис. — Трябва да си призная, че никога не съм участвал в надбягване с хрътки, но са ми казвали, че било изключителен спорт.

Отново мълчание. Мистър Богис бързо прехвърли погледа си от Ръминс към Върт, после към Клод и накрая отново към Ръминс. Забеляза, че и тримата имаха един и същ израз на лицата, нещо средно между присмех и предизвикателство, с презрителна извивка на уста и подигравателно сбръчкан нос.

— Мога ли да попитам дали вие сте собственикът? — попита мистър Богис неустрашимо, като се обърна към Ръминс.

— Какво искате?

— Много се извинявам, че ви безпокоя, особено в неделя.

Мистър Богис му подаде визитката си, която Ръминс взе и приближи съвсем до лицето си. Другите двама не се помръднаха, но очите им се изкривиха на една страна, опитвайки се да прочетат.

— И какво по-точно искате? — попита Ръминс. За втори път тази сутрин мистър Богис надълго и нашироко обясни целите и идеалите на „дружеството за опазване на старинна мебел“.

— Нямаме нищо — каза Ръминс, когато той свърши. — Само си губите времето.

— Един момент, сър — вдигна пръст мистър Богис. — За последен път чух тези думи от един стар фермер в Съсеке и когато най-после ме пусна в къщата си, знаете ли какво открих? Един мръсен стар стол в ъгъла на кухнята, който се оказа, че струва четиристотин лири! Посъветвах го как да го продаде и с парите човекът си купи нов трактор.

— Какви ги дрънкате, за бога? — каза Клод. — Няма стол на света, който да струва четиристотин лири.

— Ще ме извините — отвърна мистър Богис превзето, — но в Англия има много столове, които струват двойно повече. И знаете ли къде са те? Заврени из фермите и къщурките по цялата страна. Собствениците ги използват вместо стълби и се качват по тях с подкованите си ботуши, за да си вземат буркан сладко от бюфета или да закачат някоя картина.

Ръминс неспокойно размърда крака.

— Искате да кажете, че единственото ви желание е да влезете вътре, да застанете насред стаята и да се огледате?

— Точно така — отвърна мистър Богис. Най-после беше започнал да надушва каква е работата. — Не желая да надничам нито в бюфетите, нито в килера ви. Просто искам да огледам мебелите, за да видя дали имате нещо ценно, за което да пиша после в списанието на дружеството.

— Знаете ли какво мисля? — каза Ръминс и втренчи в него малките си жестоки очички. — Мисля, че вие лично изкупувате нещата. Защо иначе ще си правите целия този труд?

— О, божичко, само бих могъл да мечтая да притежавам толкова пари. Разбира се, ако видя нещо, което особено ми харесва и не надвишава възможностите ми, може би ще се изкуша да направя предложение. Но, уви, това се случва много рядко.

— Добре — каза Ръминс. — Предполагам, че няма да има нищо лошо да се огледате наоколо, ако това е всичко, което искате.

Той го поведе през двора към задната врата на къщата и мистър Богис го последва; същото направиха синът му Върт и Клод с двете си кучета. Минаха през кухнята, където единствената мебел беше евтина чамова маса, върху която имаше мъртво пиле. Оттам влязоха в сравнително голяма и изключително мръсна всекидневна.

И то беше там! Мистър Богис го видя веднага, замръзна на мястото си и хлъцна някак си рязко и пискливо. Остана така пет, десет, петнайсет секунди, облещен като идиот, неспособен да повярва, не смеещ да повярва на очите си. Не можеше да е истина, просто не беше възможно. Но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-истински започваше да му се струва. В края на краищата ето го там до стената, точно пред него, истински и солиден като самата къща. Пък и кой на света би могъл да сбърка такова нещо? Вярно, беше боядисан в бяло, но това нямаше никакво значение. Някой идиот го беше намацал. Боята лесно можеше да се махне. Но, всемогъщи боже! Само го погледни! И то на такова място!

В този миг мистър Богис си спомни за тримата мъже — Ръминс, Върт и Клод, които се бяха скупчили до огнището и внимателно го следяха с очи. Бяха видели как се стъписа, как изхълца и се опули, трябва да бяха видели и лицето му, което почервеня или може би беше побеляло, но във всеки случай бяха видели достатъчно, за да провалят цялата проклета сделка, ако не действаше светкавично. Мистър Богис побърза да притисне ръка до сърцето си, залитна до най-близкия стол и се строполи в него, като дишаше тежко.

— Какво ви е? — попита Клод.

— Нищо — задъхано отвърна той. — Ей сегичка ще се оправя. Моля ви, чаша вода. Сърцето ми.

Върт му донесе водата, подаде му я и застана близо до него, като го гледаше и тъпоумно се хилеше.

— Аз пък помислих, че сте видели нещо — каза Ръминс. Широката жабешка уста се опъна още повече в коварна усмивка, разкривайки корените на няколко счупени зъби.

— Не, не — отвърна мистър Богис. — О, божичко, не! Беше само сърцето ми. Толкова съжалявам. Случва се от време на време. Но минава доста бързо. След две минути ще се оправя.

Трябваше да спечели време да помисли, мислеше. И което беше по-важно, трябваше му време да се успокои, преди да каже още някоя дума. „Спокойно, Богис. Каквото и да правиш, запази спокойствие. Тези хора може да са прости, но не са глупави. Те са подозрителни, предпазливи и лукави. А ако това наистина е вярно — не, не може да бъде, не може да бъде вярно…“

С едната ръка прикриваше очите си в жест на болка и сега много внимателно, незабелязано открехна два пръста и надникна през пролуката.

Естествено, той си беше там и този път мистър Богис много внимателно го разгледа. Да, още първия път е бил прав! Нямаше никакво съмнение! Наистина беше невероятно!

Онова, което виждаше, беше мебел, за която всеки специалист би дал почти всичко, за да я притежава. На непосветения можеше да не направи чак толкова силно впечатление, особено ако беше покрита, както в случая, с мръсна бяла боя, но за мистър Богис това бе мечтата на търговеца. Той знаеше, както и всеки друг търговец в Европа и Америка, че между най-ценните и желани английски мебелни образци от осемнайсети век бляха трите прочути скрина на Чипъндейл. Знаеше историята им — че първият е бил „открит“ през 1920 година в една къща в Мортън ин Марш и е бил продаден в Садъбис^[2] същата година; че другите два са се появили в същата зала година по-късно, и двата намерени в Рейнхъм Хол, графство Норфък. И трите донесли огромни печалби. Не можеше да си спомни точните цифри за първия или дори за втория, но със сигурност знаеше, че последният е донесъл три хиляди и деветстотин гвинеи^[3].

И това е било през 1921 година! Днес същото нещо сигурно би струвало десет хиляди лири. Някой, мистър Богис не можеше да си спомни името му, беше изследвал скриновете сравнително скоро и доказал, че и трите трябва да се излезли от една и съща работилница, тъй като фурнирът беше от едно и също дърво и един и същи набор от клинове е бил използван при изработването и на трите. Никаква фактура не е била открита за нито един от тях, но всички специалисти бяха на мнение, че са били изработени от самия Томас Чипъндейл, със собствените му ръце, в най-вдъхновения период от кариерата му. И ето тук, повтаряше си мистър Богис, докато надничаше през пролуките между пръстите си, тук беше четвъртият скрин на Чипъндейл. И той го беше намерил! Той ще бъде богат! Ще бъде и прочут! Всеки един от първите три беше познат на специалистите по цял свят със специално име — Чезълтънския скрин, Първия реинхъмски скрин, Втория реинхъмски скрин. Този щеше да влезе в историята като Скрина на Богис! Като си представи само лицата на момчетата в Лондон, когато го зърнат утре сутринта! И съблазнителните предложения от ония тежкари от Уест Енд — Франк Патридж, Молит, Джетли и останалите! Щеше да се появи на снимка в „Таймс“ и отдолу щеше да пише: „Изключително красивият Скрин на Чипъндейл, открит наскоро от мистър Богис, лондонски търговец…“ Боже господи, каква сензация щеше да предизвика!

Този тук, мислеше си мистър Богис, беше почти същият като Втория реинхъмски скрин. (И трите, Чезълтънският и двата Реинхъмски, имаха известни незначителни разлики.) Беше забележително красива, веща изработка в стил френско рококо от директоарския период на Чипъндейл. Представляваше голям масивен шкаф, стъпил върху четири, покрити с дърворезба и канелюри крачета, които го повдигаха на около педя от земята. Имаше общо шест чекмеджета, с плетеница от резби и фестони, спирали и гроздове. Месинговите дръжки, макар и отчасти скрити под бялата боя, изглеждаха разкошни. Разбира се, като мебел беше малко „тежка“, но моделът бе изпълнен с такава грация и изящество, че тежестта му в никакъв случай не дразнеше.

— Как се чувствате сега? — чу мистър Богис, че някой се обръща към него.

— Благодаря, благодаря. Вече съм много по-добре. Премина ми бързо. Лекарят ми е казал, че нямам основание за тревога, стига да си почина няколко минути, когато ми се случи. Ах, да — продължи той, докато бавно се изправяше на крака. — Така е по-добре. Сега вече ми олекна.

Малко несигурно той започна да се движи из стаята, като разглеждаше мебелите парче по парче и набързо казваше по няколко думи за всяка вещ. Веднага му стана ясно, че с изключение на скрина всичко останало бе слаба работа.

— Хубава дъбова маса — каза той. — Боя се обаче, че не е достатъчно стара, за да представлява интерес. Удобни столове, но твърде модерни, да, твърде модерни. Този бюфет, например, да, доста е привлекателен, но и той не е ценен. Този скрин — той мина нехайно покрай Скрина на Чипъндейл и презрително го перна с ръка — струва няколко лири, бих казал, но не повече. Боя се, че копието е доста грубо. Вероятно е правено по викторианско време. Вие ли го боядисахте бял?

— Да — отвърна Ръминс. — Върт го боядиса.

— Много разумно. Така по-малко дразни окото.

— Това е много здрава мебел — каза Ръминс. — С хубава дърворезба.

— Машинна направа — авторитетно отвърна мистър Богис, като се наведе да разгледа изящната изработка. — Отдалече си личи. Но все пак и тя е красива по свой начин. Има известни достойнства.

Понечи да се отдалечи, после се спря и бавно се върна обратно. Подпря пръст на върха на брадичката си, наклони глава на една страна и сбърчи чело, сякаш дълбоко се беше замислил.

— Знаете ли какво? — каза, като гледаше към скрина и говореше толкова нехайно, че гласът му непрекъснато заглъхваше. — Сега си спомних… Отдавна търся такива крачета. Вкъщи имам една доста интересна масичка, от тези, ниските, за пред канапе, на които се сервира кафе, а миналата година на Архангеловден, когато се премествах, тия небрежни носачи й повредили краката по най-ужасен начин. А аз много си я обичам. Винаги държах отгоре голямата Библия и записките за проповедите. — Той замълча, като поглаждаше с пръст брадата си. — Та тъкмо си мислех… Тези крака от вашия скрин биха могли да ми свършат работа. Да, наистина са подходящи. Лесно могат да се отрежат и монтират на моята масичка.

Обърна се и видя тримата мъже, които стояха неподвижно и го гледаха подозрително — три чифта очи, всичките различни, но еднакво недоверчиви: малките свински очички на Ръминс, големите лениви очи на Клод и двете различни очи на Върт. Едното много странно, като вадено, мътно и белезникаво, с черна точица в средата като рибешко око в чиния.

Мистър Богис се усмихна и поклати глава.

— Хайде, хайде, ама и аз ги приказвам едни… Като че ли скринът е мой. Моля да ме извините.

— Искате да кажете, че бихте го купили — каза Ръминс.

— Ами… — Мистър Богис отново погледна скрина и се намръщи. — Не съм сигурен. Бих могъл… но после… като си помисля… не, струва ми се, че е прекалено голямо главоболие. Не си струва. По-добре да го оставя.

— Колко мислехте да предложите? — попита Ръминс.

— Боя се, че не много. Виждате ли, това не е истинска антика. Само копие.

— Не съм толкова сигурен — възрази Ръминс. — Тук е вече над двайсет години, а преди това беше в господарската къща в имението. Аз лично го купих на разпродажбата, когато старият господар умря. Та не ми разправяйте, че е нов.

— Не е съвсем нов, но с положителност не е на повече от шейсет години.

— Повече е — каза Ръминс. — Върт, къде е онази хартия, дето я намери веднъж на дъното на едно от чекмеджетата. Онази старата сметка.

Момчето изгледа баща си с празен поглед.

Мистър Богис отвори уста, после бързо я затвори, без да пророни нито звук. Буквално се затресе от възбуда и за да се успокои, отиде до прозореца и впери поглед в тлъста кафява кокошка, която кълвеше разпилени по двора житни зрънца.

— Беше на дъното на онова чекмедже под разни примки за зайци — казваше Ръминс. — Иди го извади да го покажем на свещеника.

Когато Върт се запъти към скрина, мистър Богис отново се обърна. Не можеше да издържи да не гледа. Видя го как издърпва едно от големите средни чекмеджета и забеляза как леко се плъзга при отварянето. Ръката на Върт се мушна вътре и взе да рови сред купища жици и връвчици.

— Това ли имаш предвид? — Той измъкна лист сгъната пожълтяла хартия и го занесе на баща си, който го разгъна и приближи до очите си.

— Не може да ме убедите, че това тук не е ужасно старо — каза Ръминс и подаде листа на Богис, чиято ръка трепереше, докато го поемаше. Текстът беше написан с дълъг наклонен калиграфски почерк:

Едуард Монтегю, Ескуайър

До Томас Чипъндейл

Голям махагонов скрин от изключително хубаво дърво, много богато украсен с дърворезба, поставен върху крака с канелюри, две много елегантно оформени дълги чекмеджета в средната част и още две от всяка страна с богато украсени пиринчени дръжки и орнаменти; всичко напълно завършено… 87.

Мистър Богис се беше съсредоточил и се бореше с възбудата, която напираше в него и замъгляваше разума му. О, господи, това беше чудесно! С фактурата стойността му се беше покачила още повече. За бога, колко ли щеше да му донесе сега? Дванайсет хиляди лири? Четиринайсет хиляди? Може би петнайсет или дори двайсет? Кой знае?

О, боже!

Той презрително хвърли листа на масата и спокойно рече:

— Точно какво ви казах, викторианско копие. Това е само квитанцията, която продавачът — човекът, който го е направил и продал като антика — е дал на своя клиент. Виждал съм много такива. Забележете как никъде не споменава, че той го е направил. Това е щяло да провали играта.

— Говорете каквото искате — заяви Ръминс, — но тази хартия е стара.

— Разбира се, че е стара, драги приятелю. Тя е викторианска. Късната викторианска епоха. Около осемстотин и деветдесета. На шейсет или седемдесет години. Виждал съм стотици подобни. Това е било по времето, когато много мебелисти само са фалшифицирали прекрасните образци от предния век.

— Слушайте, отче — каза Ръминс и насочи към него дебелия си мръсен пръст, — не твърдя, че не разбирате от тия мебели, но искам да ви кажа следното: как, за бога, можете да сте толкова сигурен, че е фалшиво, когато дори не сте видели как изглежда под всичката тая боя?

— Елате тук — каза мистър Богис. — Елате и аз ще ви покажа.

Той застана до скрина и ги изчака да го наобиколят.

— Някой има ли ножче?

Клод извади джобно ножче с кокалена дръжка, мистър Богис го взе и отвори най-малкото острие.

После, като работеше на пръв поглед небрежно, но в действителност педантично внимателно, започна да остъргва бялата боя от малък участък върху горната част на скрина. Боята се отлепваше лесно от старата твърда политура отдолу и когато изчисти около пет квадратни сантиметра, отстъпи назад и каза:

— Хайде сега, погледнете го!

Беше прекрасно — малкото парченце топъл махагон, който искреше като топаз, богат и тъмен с истинския цвят на своите двеста години.

— Че какво му е? — попита Ръминс.

— Третирано е! Всеки може да види!

— Как можете да го видите, мистър? Кажете ни.

— Хм, трябва да призная, че е малко трудно за обяснение. Това е предимно въпрос на опит. Моят опит ми казва, че това дърво несъмнено е било обработено с вар. Използват я, за да придадат на махагона този тъмен старинен цвят. Дъба обработват с поташ, за ореха използват азотна киселина, а махагона — винаги с вар.

Тримата мъже се приближиха още малко и се вторачиха в дървото. Сега у тях се бе възбудил известен интерес. Винаги си заслужава да чуеш някой нов начин за мошеничество или измама.

— Погледнете внимателно жилките. Виждате ли оранжевите петънца сред червено-кафявото? Това са следите от варта.

Те се наведоха напред, почти опрели носове в дървото. Първо Ръминс, след него Клод и накрая Върт.

— Освен това и патината го издава — продължи мистър Богис.

— Кое го издава?

Обясни им какво означаваше думата, когато става въпрос за мебели.

— Скъпи приятели, нямате представа на какво са способни тези мошеници, за да имитират твърдата, красива, подобна на бронз истинска патина. Ужасно е, наистина е ужасно и ми прилошава само като заговоря за това! — Той рязко изплюваше всяка дума от върха на езика си и правеше кисели гримаси, за да изрази безкрайното си отвращение. Мъжете чакаха с надеждата да научат още тайни.

— Колко време и усилия са способни да похабят някои простосмъртни, само и само да заблудят невинните! — възкликна мистър Богис. — Направо е отвратително! Знаете ли как са действали тук, приятели мои? Ясно ми е, като бял ден. Почти ги виждам как го правят — дългият и сложен ритуал на триене на дървото с ленено масло, намазването с хитроумно оцветен шеллак, шлифоването с пемза и масло, покриването с восък, който съдържа прах и мръсотия, и накрая загряването, за да се получи тази напукана политура и да придобие вид на двестагодишна. Истински се разстройвам, като виждам подобно мошеничество!

Тримата мъже продължаваха да се взират в малкото парченце тъмно дърво.

— Пипнете го! — нареди мистър Богис. — Докоснете го с пръсти! Така, какво чувствате! Топло ли е или студено?

— Студено е — каза Ръминс.

— Точно така, приятелю! Случайно съществува и такава подробност, че фалшивата патина е студена при докосване. Истинската патина винаги е някак странно топла.

— Тази е нормална — възрази Ръминс, готов да спори.

— Не, сър, студена е. Но, разбира се, необходими са опит и чувствителни пръсти, за да се даде вярна преценка. От вас не би могло да се очаква такова нещо, както и от мен не би могло да се очаква да определя качеството на ечемика ви. Всичко в този живот, драги господине, е опит.

Мъжете се бяха втренчили в странния кръглолик свещеник с изпъкнали очи, но вече не чак толкова подозрително, защото той наистина поназнайваше нещичко от занаята си. Но все още бяха твърде далече от момента, в който щяха да му повярват.

Мистър Богис се наведе и посочи една от металните дръжки на чекмеджето.

— Ето още нещо, върху което фалшификаторите доста се трудят. Старият месинг обикновено има строго характерен цвят. Знаехте ли това?

Те не откъсваха погледи от него, с надежда да научат още тайни.

— Но бедата е там, че са се научили да го фалшифицират изключително сполучливо. На практика вече е почти невъзможно да се открие разликата между „истинско старо“ и „фалшифицирано старо“. Нямам нищо против да си призная, че тук се движа само по усет. Ето защо няма смисъл да изстъргваме боята от дръжките. Това няма да ни помогне много.

— Как можеш да направиш новия месинг да изглежда като стар? — попита Клод. — Нали месингът не ръждясва.

— Напълно сте прав, приятелю. Но тези мошеници си имат своите собствени тайни методи.

— Какви например? — попита Клод. За него всяко сведение от подобно естество беше ценно. Човек не знае кога може да му потрябва.

— Достатъчно е само — обясни мистър Богис — да държат тези дръжки една нощ в кутия с махагонови стружки и нишадър. Нишадърът кара метала да позеленее, но ако излъскаш зеленото, отдолу остава чудесен мек сребристо топъл блясък, който много наподобява този на стария месинг. О, какви отвратителни неща вършат! С желязото пък имат друг номер.

— Какво правят с желязото? — попита Клод, запленен.

— Желязото е лесно — отвърна мистър Богис. — Просто заравят железни ключалки, обковки и панти в готварска сол, откъдето за нула време ги изваждат целите ръждясали и на дупчици.

— Ясно — каза Ръминс. — Значи, признавате, че не можете да кажете нищо за дръжките. Доколкото знаете, те може да са от стотици и стотици години. Така ли е?

— А — прошепна мистър Богис и втренчи в Ръминс две големи изпъкнали кафяви очи. — Ето тук грешите. Гледайте сега.

Извади от джоба на сакото си малка отвертка. Същевременно, макар че никой не го видя, извади и месингово винтче, което скри в дланта си. После се спря на едно от винтчетата на скрина — имаше ги по четири на всяка дръжка — и внимателно изстърга всички следи от бяла боя от главичката му. После бавно започна да го отвива.

— Ако това е истинско старо месингово винтче от осемнайсети век — обясняваше той, — спиралата няма да е съвсем равна и лесно ще познаете, че ръчно е изработена, с пила. Но ако този скрин е фалшификат от по-модерни времена, викторианската епоха или по-късно, тогава и винтчето ще е от същата епоха. То ще е масово производство, на машина. Всеки може да познае едно машинно винтче. Както и да е, сега ще видим.

За мистър Богис не беше трудно, когато постави ръка върху старото винтче, за да го извади, да го замени с новото, скрито в дланта му. Това беше още един от неговите малки номера и през всичките тези години се беше оказвал изключително полезен. Джобовете на свещеническото му сако винаги бяха натъпкани с евтини месингови винтчета с най-различна големина.

— Ето го — каза той и подаде новото винтче на Ръминс. — Разгледайте го. Забелязвате ли колко еднаква навсякъде е спиралата? Виждате ли? Разбира се, че виждате. Това е най-обикновено евтино винтче, което и вие можете още днес да купите от всеки железарски магазин.

Винтчето премина от ръка на ръка, като всеки го разгледа много внимателно. Сега вече дори Ръминс беше впечатлен.

Мистър Богис прибра в джоба си отвертката заедно с хубавото ръчно изработено винтче, което беше извадил от скрина, после се обърна, бавно мина покрай тримата мъже и се упъти към вратата.

— Драги мои приятели — каза той, като поспря на входа на кухнята, — беше толкова мило от ваша страна, че ми позволихте да надникна в малкия ви дом. Искрено се надявам, че не съм ви отегчил със старческите си брътвежи.

Ръминс вдигна поглед от винтчето, което все още разглеждаше.

— Не ни казахте колко смятахте да ни предложите — каза той.

— А, да — отвърна мистър Богис. — Вярно. Май наистина не ви казах. Ако трябва да говорим честно, струва ми се, че ще ми създаде твърде много главоболия. По-добре да го оставя.

— Колко щяхте да дадете?

— Да не би наистина да искате да се разделите с него?

— Не съм казал такова нещо. Питах ви колко.

Мистър Богис погледна към скрина, наклони глава първо на една страна, после на друга, смръщи вежди, нацупи устни, повдигна рамене и презрително махна с ръка, сякаш искаше да каже, че в действителност едва ли си заслужава изобщо да се замисля по въпроса, нали така?

— Ами да кажем… десет лири. Мисля, че това ще бъде справедливо.

— Десет лири! — извика Ръминс. — Не говорете смешни работи, отче, моля ви!

— Че то ще струва повече, ако го дадем за подпалки! — възмути се Клод.

— Я погледнете сметката — продължи Ръминс и така злостно забоде мръсния си показалец в безценния документ, че мистър Богис се изплаши. — Тук пише точно колко струва! Осемдесет и седем лири! И то когато е бил нов. Сега, когато е старинен, трябва да струва двойно!

— Ще ме извините, сър, но не е така. Това е копие, и то на старо. Но ще ви кажа какво, приятелю — постъпвам доста безразсъдно, но не мога иначе: ще покача до петнайсет лири. Какво ще кажете?

— Дайте петдесет — каза Ръминс.

Блажен трепет премина като иглички през краката на мистър Богис и стигна чак до петите му. Вече беше негов. Скринът беше негов. В това нямаше никакво съмнение. Но навикът му да купува евтино, колкото се може по-евтино, придобит с годините на нужда и опит, беше прекалено силен у него, за да си позволи да се предаде толкова лесно.

— Драги приятелю — тихо прошепна той, — на мен ми трябват само краката. Възможно е по-късно да успея да използвам и чекмеджетата, но останалото, самият корпус, както съвсем вярно се изрази приятелят ви, е годен само за подпалки.

— Направете ги трийсет и пет — каза Ръминс.

— Не мога, сър, не мога! Не си струва. И не бива да си позволявам да се пазаря по този начин. Ще ви направя последно предложение и след това трябва да си тръгвам. Двайсет лири.

— Приемам — озъби се Ръминс. — Ваш е.

— О, господи! — завайка се мистър Богис и закърши ръце. — Ето как отново се подведох. Изобщо не биваше да започвам.

— Вече не можете да се отречете, отче. Сделката си е сделка.

— Да, да, знам.

— Как смятате да го вземете?

— Ами чакайте да помисля. Може би, ако докарам колата си в двора, вие, господа ще бъдете така добри да ми помогнете да го натоварим?

— В кола? Това нещо никога няма да влезе в колата! За това ви е нужен цял камион!

— Не, не мисля. Както и да е. Ще видим. Колата ми е на пътя. Ще се върна за секунда. Все ще се справим някак си, сигурен съм.

Мистър Богис пресече двора, мина през вратата и тръгна по дългата пътека, която водеше през нивите до шосето. Усети, че се кикоти съвсем невъздържано, и му се струваше, че стотици и стотици малки мехурчета се издигат от стомаха му и весело изригват от темето му като газирана вода. Всички жълтурчета наоколо изведнъж се превръщаха в златни лири, които блестяха на слънчевата светлина. Земята беше посипана с тях и той се отклони от пътеката в тревата, за да може да ги гази, да ги тъпче и да чува тихото метално подрънкване, което издаваха, като ги подритваше с крак. С мъка се сдържаше да не хукне да бяга. Но свещениците никога не тичат; те вървят бавно. „Движи се бавно, Богис.“ Запази спокойствие, Богис. Вече няма закъде да бързаш. Скринът е твой! Твой е за двайсет лири, а струва петнайсет или двайсет хиляди! Скринът на Богис! След десет минути той ще бъде натоварен в колата ти — лесно ще влезе — и ти ще подкараш към Лондон и ще пееш по целия път! Мистър Богис, който кара Скрина на Богис в колата на Богис. Историческо събитие. Какво не би дал някой вестникар, за да го заснеме! Дали да не го уреди някак? Може би трябва. Ще почака и ще види. О, славен ден! О, чуден, слънчев, летен ден! О, вечна слава!

Отзад, във фермата, Ръминс каза:

— Представяте ли си, това старо копеле ще даде двайсет лири за тоз боклук.

— Справихме се много добре, мистър Ръминс — каза Клод. — Мислите ли, че ще плати?

— Няма да го натоварим на колата, докато не плати.

— Ами ако не влезе в колата? — попита Клод. — Знаете ли какво мисля, мистър Ръминс? Искате ли честно да ви кажа мнението си? Мисля, че тая проклетия е твърде голяма, за да влезе в кола. И тогава какво ще стане? Ще каже да върви по дяволите, ще си замине без него и вие вече няма да го видите. И парите също. Не изглеждаше чак толкова убеден, че иска да го вземе.

Ръминс не отговори, замислен над тази новина и твърде тревожна перспектива.

— Как е възможно такова нещо да влезе в кола? — неумолимо продължи Клод. — Пък и никой свещеник не кара голяма кола. Да сте видели свещеник в голяма кола, мистър Ръминс?

— Не съм.

— Ето, виждате ли! А сега слушайте какво ще ви кажа. Имам една идея. Той нали каза, че му трябват само краката. Така ли беше? Значи, от нас се иска само бърже да ги отрежем още тук, на място, преди да се е върнал, и тогава със сигурност ще влезе в колата. Фактически ние му спестяваме труда да си ги реже сам, когато се прибере у дома. Какво ще кажете, мистър Ръминс? — Плоската тъпа физиономия на Клод лъщеше от блудкава гордост.

— Идеята не е много лоша — каза Ръминс, като гледаше скрина. — Всъщност много си я бива. Хайде тогава да побързаме. Ти и Върт го изнесете на двора. Аз ще взема триона. Първо извадете чекмеджетата.

Две минути по-късно бяха изнесли скрина навън и го бяха поставили нагоре с краката насред пилешките курешки, кравешкия тор и калта. Далеко в полето, по пътеката към шосето, се движеше малка фигурка. Спряха да я погледат. Имаше нещо доста комично в начина, по който тя се движеше. От време на време хукваше в тръст, после правеше нещо като троен скок, а по едно време дори им се стори, че до ушите им, през ливадите, долетяха звуците на весела песен.

— Според мен тоя е шантав — каза Клод, а Върт се усмихна мрачно и бавно завъртя мътното си око.

Ръминс излезе от бараката, като се поклащаше — тантурест, приличащ на жаба, с дълъг трион в ръка. Клод взе триона и се залови за работа.

— Режи ги ниско — рече Ръминс. — Не забравяй, че ще ги използва за друга маса.

Махагонът беше сух и много твърд и докато Клод работеше, ситен червен прашец се изсипваше от зъбците на триона и меко падаше по земята. Един по един бяха отрязани, Върт се наведе и внимателно ги подреди в редичка.

Клод отстъпи назад да огледа резултата от усилията си. Възцари се дълго мълчание.

— Искам да ви задам само един въпрос, мистър Ръминс — каза бавно той. — Дори и сега ще можете ли да вкарате това огромно нещо в някоя кола.

— Не, ако не е фургон.

— Правилно! — извика Клод. — А свещениците, както знаете, нямат фургони. Обикновено карат някое дребно морисче или остинче.

— Той иска само краката — каза Ръминс. — Ако останалото не влезе, тогава да го остави. Получил си е краката.

— Знаете, че не е така, мистър Ръминс — търпеливо подхвана Клод.

— Дяволски добре знаете, че той ще започне да отбива от цената, ако не натъпче това чудо до последното парче в колата си. Когато става въпрос за пари, свещеникът е не по-малко хитър от всеки друг, не си правете никакви илюзии. Особено този стар дявол. Така че защо да не му дадем подпалките още сега и да приключим въпроса? Къде си държите брадвата? Върт, иди донеси брадвата.

Върт влезе в бараката, изнесе дълга дърварска брадва и я подаде на Клод. Клод плю на дланите си и ги разтри една в друга. После с няколко високи замаха яростно се нахвърли върху безкракото туловище на скрина.

Работата не беше лека и изминаха няколко минути, преди да успее да го раздроби на парчета.

— Едно ще ви кажа — обяви той, като се изправи и изтри потта от челото си. — Дърводелецът, дето го е сглобил туй нещо, си е разбирал от работата каквото и да ми разправя свещеникът.

— Свършихме тъкмо навреме! — извика Ръминс. — Ето го, идва!

Бележки

[1] Национален музей за изящни и приложни изкуства от всички страни и епохи. Носи името на кралица Виктория и съпруга й принц Албърт. — Б.пр. ↑

[2] Известна лондонска аукционна фирма. Продава произведения на древно и съвременно изкуство. — Б.пр. ↑

[3] Английска парична единица до 1971 г., равна на 21 шилинга и използвана при изплащането на хонорари, в оценката на картини и състезателни коне и т.н. — Б.пр. ↑