Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (38) (роман-изповед)

8.

Джипът се отдалечаваше от селото и се катереше по асфалтовата ивица нагоре. Зад тях искряха далечни светлинки по Витоша, отляво София сияеше като малка мъждива зора или догарящ горски огън. Аленееха сигналните пръстени върху комините на ТЕЦ-а в „Дружба“, а отдясно бе спотаена тъма, но и в нея се мяркаха светещи в самота прозорци, вероятно на вили. По диагонал напред, отвъд наклонени нивя, зад околовръстното и още празно поле, червенееше металургичната жарава на Кремиковци. Миниатюрни от разстоянието корпуси и комини на комбината, откроени в огньове на заводски пещи, се отразиха в капака на „Черокито“, сетне муцуната на автомобила се килна настрани, отклони се от цивилизацията и пое право към нощта.

Шосето зави надясно, мина през мост над напоителен канал. Някак изведнъж се изтръгна от облачни валма нащърбената Луна и бледо очерта две могили отляво. Зад по-високата, за която се залепиха очите на Иван, стърчаха голи тополи — като изправени скелети на прадревни рибешки мастодонти.

Джипът продължи към планината, по издигащия се нагоре терен, през шпалир шипкови храсти. Змейовете гледаха към луната, докато обрасла с борова гора стръмнина не я скри от техните немигащи очи. Малко преди това автомобилът намали заради голяма дупка в асфалта.

Склонът отляво стана гол и каменист, джипът заобиколи паднали на пътя парчета скали. Преминаха край бетонна стена с ръждиви железа — сигурно за укрепване на сипея, но твърде вероятно на това място някога да бе имало кариера. Вдясно на пътя спойка от дървета и мрак криеше Бог знае колко дълбоко дере, а зад него се гърбеше една от планинските гънки. Сребристосиви лунни лъчи загатваха тъмни къщи. Вилната зона.

Венета се обърна към Иван, загърбвайки Георгиев.

— Не очакваш ли твърде много от хората? — каза тя. — Ние не сме като теб. Като вас.

— Нима е много това да са по-обичливи, по-внимателни един към друг…? Навярно…

— Хората не искат дълбочина, а хляб и зрелища, по възможност — гратис. И най-трудно се разделяме с илюзии, с предразсъдъци и глупост. Просто сме хора. Още деца.

Крилан поклати глава понамръщен:

— Не, Венета. Ако бяхте деца, щеше да ми е доста по-леко… — Замълча за дълго и насетне довърши, отказвайки се да говори повече по въпроса:

— Благодаря, че идвате да ни изпроводите. Много е мило. Оценяваме жеста.

Фаровете пробягаха по висока сграда край пътя — триетажна, с широки балкони. Бе порутена и изоставена.

— Какво е това?

Иван повдигна рамене и полуматериализираните му криле тропнаха по тавана на купето.

— Нямам представа. От двайсет години е безпризорна. В стаите има много лястовичи гнезда. Преди време в мазето бяха хванали лисица.

Колата ръмжеше по нагорнището. Шосето все извиваше надясно покрай вече съвсем гъстата гора. Кривна повечко и светлините на джипа за малко подпряха железен портал, но пътят зави по-рязко и стана стръмен. Завоят отпред се различаваше, към него надничаше месечината.

Чак в средната част на описваната от шосето подкова, Венета забеляза отляво някакви постройки. Тя се наведе покрай профила на Иван, престанал да бъде съвсем човешки.

— Манастир ли има тук? — попита жената учудено.

— „Свети Иван“, да — хмъкна в нещо като смях змеят. — Май е филиал на Атонската обител. Като хлапета често идвахме тука с велосипеди. В двора има чешма, украсена с парчета стъкло от шише. Някога ми се струваше много красива…

Джипът бучеше вече направо. Продължаваше да се изкачва. От двете страни изглежда имаше множество плодни дръвчета.

— Пускахме се по надолнище с колелетата, затова идвахме — добави Иван-Крилан.

— Чак до долу?!

— Ами да, право до текезесето. До манастира падаше голям зор. Бутахме велосипедите нагоре, буташ, буташ, докато свитки не изскочат из очите. Обаче после — кеф на буци. Изпреварвахме автомобилите.

— Могли сте да се претрепете!

Змеят само показа зъби в усмивка и махна към огромната градина отляво:

— А там има паметна плоча с петолъчка, а може би и сърп и чук. Бояхме се да я доближаваме, мислехме че там лошите фашисти са разстреляли смели партизани. Ха. Много сме гледали „На всеки километър“ и онова за капитан Клос със Станѝслав Микулски…

Венета нищо не видя.

— Вярно ли е? За партизаните.

— Хмък! Някакъв профсъюзен конгрес е имало или нещо от този род през четирийсетте години.

— Далеч ли е още? — попита Северин.

— Не много — отвърна Алванд.

Автомобилът отново зави наляво. За кратко се полюбуваха на северните софийски покрайнини, а след това пак потънаха в горска тъма. Светлина идеше само от фаровете… и от луната.

Кривнаха надясно, наляво, с всеки завой шосето ставаше все по-калпаво. Георгиев се поразмърда безпокойно.

Нали сам се натисна да дойдеш да видиш Проход. Можехме и сами да си долетим.

Мисълта не беше негова и бе нелюбезна. Той се озърна към Иван, но не смогна да премълчи и се обади:

— Тук някъде има военно поделение. Да не вземат да ни спрат…

Няколко минути никой не му отговори.

— Ето тук е отбивката за поделението — посочи змеят Иван.

— Ние продължаваме наляво — допълни Алванд.

Знакът „забранено“ изглеждаше като накълван. Венета съобрази, че навярно е бил щедро дупчен за развлечение от старшини и офицери със служебни пистолети „Макаров“. Мъже.

Шосето съвсем изчезна под тесен черен път. Джипът жулеше клони и подскачаше. Гумите скърцаха по смръзналата се земя. По дълбоките коловози бе текла вода и оголила остър чакъл. Ясен сбръчка нос, ала не понечи да проговори.

— Още километър-два… — странно неопределено произнесе Алванд с помирителен тон.

Според Северин колата пълзеше като глиган право на юг, нищо чудно да вземе да цопне от североизточния бряг в Панчаревското езеро. Той сподели това с насмешка.

— Не пътуваме към Голи рид — отвърна Иван равнодушно, — а повече на изток. По-скоро ще нагазим язовир Пасарел. Обаче не се притеснявай. Пред нас са върховете Здравчов камък и Раковички могили, а и оттам до язовира има бая път…

Посумтя, раздвижи се и внезапно рече почти ядосано на съплеменника си:

— Ти как си стигнал дотук, дявол го взел?

— Летях — виновно призна другият змей. — Схващаха ми се крилата, събрате! Не можех да издържам все да пълзя…

Иван въздъхна с досада, смили се и отказа да хока.

Джипът влезе сякаш в тунел от вейки — толкова гъсти и разпрострени бяха храстите и дърветата, гумите забуксуваха в купища окапали листа. Но скоро луната се подаде в просвет и на Георгиев му олекна.

— Тук — каза Алванд.

Колата изкрета от пътя и свърна в просеката.

Пред тях се ширна призрачна поляна, заляна от млякото на месечината, нито тъмна, нито светла — омагьосан здрач. Тъмнееше горската стена и фосфоресциращи извивки на облачните контури създаваха усещане, че цялото това късче от света плува за някъде. Някъде в Отвъд.

Към Долната змейска земя, например.

В средата на планинската ливада чернееше грамаден дъб. Слабо искрящо хало караше силуета на дървото да изпъква сред синкавото сияние.

В главите си почувстваха необичаен гъдел, все едно ток с високо напрежение течеше по нервите и пълнеше черепите с енергия.

— Тук има някой! — възкликна Ясен Георгиев.

Недалеч от дъба мъждукаха габарити на лек автомобил. Иван не обърна внимание на Ясен, отвори вратата и тръгна към двата човешки силуета край дървото.

Преди да ги достигне, той почти се спъна в мотоциклет, оставен легнал сред сухата мъртва трева. Погледна го бързо, кимна на приближилия се Алванд и продължи нататък.

Другият змей поизостана, за да предупреди следващите го хора за търкалящото се под краката им препятствие. Северин хвана Венета за ръка, Георгиев опита небрежно да прескочи мотора, вместо да го заобиколи, но го закачи и едва не се просна по очи.

Иван крачеше уверено напред, тялото му наедря, припадна на четири ноктести лапи, които оставиха следи в земята. Луната погали летателни ципи, поля ги с лъчи до прозирност, жилките пулсираха. Лъснаха змейски люспи, опашка окоси стръкове бурени.

Той се преобразяваше, губейки без остатък човешкия си вид.

Същото се случваше с Алванд, но той малко по-бързо възвърна същинската си телесна форма. Защото далеч по-малко бе свързан с човешката планета, отколкото Иван.

Змейските им криле, през последните дни видими като смущаваща непосветеното око мараня, се разгънаха с пълна сила, въплътени в тази реалност, завъртяха малки вихрушки. Отзад шумно си поеха дъх свидетелите на възстановяването.

Крилан се плъзгаше през поляната към дървото, превърнало се в мост между светове. Насреща му припламна живо въгленче на цигара.

— Айде бе, змей — рече боботещо Димитър. — Вкочанихме се с кака ти да чакаме.

— Ванко — усмихна се редом Елена.

Змеят спря пред тях, висок колкото жребец. Очите му светеха. Алванд застана до него. Изглеждаше поразен.

— Димитър, Елена!…? — възкликна той.

— Здрасти, добър вечер, французино! — подкачи го Елена.

Ала въпреки шегата, тя стоеше напрегната, присвита, тревожна. Взираше се зад гърбовете на шарканите към пристъпващите Венета, Северин и Георгиев, втренчи се в тях продължително, а сетне очите ѝ пак затърсиха.

— Как разбрахте, че сме тук? — питаше изумено Алванд.

— Нали ти ми каза! — учуди се на свой ред бате Митко.

Змеят отрече.

Димитър почеса тила си, побутна очилата и стъпка цигарата.

— Значи си го помислил — обобщи той. — Като спомена за Проход, аз кой знае защо тъкмо баш за тая ливада се сетих. Като на картичка я видях, докато мигах. И как да не позная мястото, тук съм идвал ехей преди много години за дърва… Даже се гласях пчелин да правя, чехите знаеш ли какви пчелари са…

— Ванко… — плахо отрони Елена, но Крилан не ѝ даде да продължи.

— Двамата с Алванд нямаме много време — каза той. — Но благодаря ви от сърце, че дойдохте…

Елена стисна пръсти сякаш за молитва, огледа се пак:

— Какво, веднага ли? Незабавно?

— За съжаление. Ние двамата, той и аз.

Забеляза, че тя тайничко си отдъхна, лицето ѝ се изглади от безпокойни бръчки. Иван стисна здраво челюсти. Но Елена сякаш си даде сметка, че не успя да бъде скришна в мъничката си и сякаш недостойна радост. Тя се усмихна жално, извинително.

Змеят я прегърна с крило.

— Няма от какво да се срамуваш — прошушна ѝ той. — Обичам ви.

После се дръпна и рече делово:

— Алванд, събуди Прохода, събрате… Какво е онова, дето държиш? Нека видя.

Алванд послушно му подаде сгънат лист.

След като се запозна с написаното, змеят със съжаление изгледа Георгиев, който бе готов да пропадне вдън земя.

— Не се отказваш… — Иван върна листа на Алванд и махна безнадеждно с ципесто крило.

Глупак. Нищо друго не говореше този жест. А змеят вече не му обръщаше внимание, подхвърли уморено на другия:

— Хайде, активирай…

— Веднага, Крилан-събрате.

— Иван-Крилан — прошепна Елена. — Хубаво име имаш. И ти си хубав. Ах, Ванко, сред милион змея да те срещна, пак бих те познала.

Тя го прегърна през шията, а той внимателно постави глава на рамото ѝ, но без да я отпуска да тежи на жената.

— Какъв страшен племенник си имам — промълви тя, притискайки буза към гърлото на дракона.

— Страшен?

— Страхотен — тихо се засмя Елена… и изведнъж заплака. — Нищо, нищо, Ванко, Крилане… женски глупости…

— Еееее… недей сега. Този път не ме погребвате. Представи си, че сме на перона на Централна гара… или в залата на Софийското летище… Просто заминавам. Не е за сълзи. Или дъжд вали, а?

— Дъжд — потвърди Елена и подсмъркна. — По̀ ми е лесно да мисля за влакове. Вече съм ви изпращала от перон вас с мама Валя… Ти беше бебе тогава. Нямаше и две годинки…

Незвуков бумтеж ги раздели. Проходът се отваряше.

Дървото пращеше и сучеше пъстри дъги като ленти на гимнастички. Сиянието бе станало кораво и кристализираше в сфера. Старият дъб изглеждаше още по-овъглен и грамаден.

— Време е — каза Алванд.

Хората стреснато оглеждаха дървото, змейовете, пак дървото…

— Да се сбогуваме — подкани Иван.

Димитър нищо не каза, макар че навярно искаше. Само късо прегърна змея, потупа го по шията, а сетне раздруса лапата на Алванд и отстъпи към „Вартбурга“. Пъхна ръце в джобове и му се дощя да поседне, или поне да се подпре на нещо стабилно, но колата се намираше на няколко метра по-далеч и той остана да тъпче от крак на крак.

Елена помилва Иван по крилото, целуна зъбатата муцуна. Погали и другия змей по гушата:

— Je ne te dis que ça: au revoir. Pas adieu! Pas adieu, Alvând. И на теб, Ванко, също!

— Moi aussi, Elene, Femme-Du-Soleil.

Иван-Крилан обходи с поглед останалите хора. Усмихна се на Венета. Кимна на Северин. Цели петнайсет секунди съзерцава Георгиев, накрая и нему кимна.

До конната база имаш петнайсет минути с „Черокито“.

Ясен се вледени. Змеят вдигна гордо шия и каза към всички:

— А сега, завъртете се и затворете очи. След малко Проходът ще заприлича на дъга от електрожен.

— Лек път, момчета…

— Довиждане, Елена.

— Бъди щастлива, Жена-Слънце.

Изпращачите отпуснаха ръце и загърбиха къпещото се в студен синкав пламък дърво.

Светкавицата на преминаването бе различима дори през стиснатите им клепачи.

Очакваха звук, но такъв не последва. Само почвата под краката им сякаш настръхна и се успокои. Стенеше висок вятър и настъпваше осмелял студ в скръцливи чизми.

Обърнаха се.

Обикновен дъб в средата на планинска поляна, а над тях — свъсващо се небе с подчертаваща мрака луна. Нямаше звезди да надничат в незашитите кръпки на небосвода. Навярно защото се бяха спуснали тук, на земята, и играеха шеметно хоро между клоните на дървото. Досущ вихрушка реактивни светулки кръжаха на въртележка или електрически снежинки репетираха зимния си дебют около дъба. Постепенно оредяваха, може би се шмугваха горе, при самотната щърба месечина, където им бе мястото. Само немногобройни немирници продължаваха да играят, но стихваше и изтъняваше техният рояк…

Ясен се прокашля:

— Сево, дай ключовете, почини си на връщане… Аааа… Имам предложение — той застана пред бате Митко и Елена, които с нежелание се откъснаха от гаснещите следи на затворения Проход. — Сигурно… няма да е неуместно — говореше Ясен, но мъчно намираше думи, бяха някак постни на вкус. — Абе хора, нека отидем в онзи мотел долу в селото. Имаме нужда да пийнем по нещо… Ей така. След всичко случило се… — той клюмна глава към дъба. — Аз черпя.

Мълчанието увисна твърде дълго, за да успее Ясен Георгиев за кой ли път днес да се почувства максимално неловко.

Северин тръскаше часовника си, пак беше спрял. Стрелките сочеха полунощ. Венета се мъчеше да различи лицето на Елена в късчетата-остатъци от сиянието на Прохода.

— Черпя…

Димитър с пестеливо мръдване на пръсти отхвърли идеята, но тутакси предложи своя:

— У нас. Ще караш след мене. Утре ще пишем почивен ден, има къде да ви настаня всичките. А вкъщи има ракия. Хубава. Хайде — рече без молба и без заповеднически нотки, както навярно само той го умееше: простичко, сериозно и неустоимо.

Поканените се колебаеха.

— Има какво да си кажем — рече Димитър, загледан към мястото, където бе се схлупила врата към непостижимото. — И за чие здраве да пием.

— Амиии… Понеже…

— Искра ако си дойде у дома, ще дойде сама — отсече бате Митьо и прегърна Елена през раменете. — Аре, гадже… — зашепна ѝ нещо на ухо и те тръгнаха към колата си, без да се обръщат.

Северин се чудеше дали този едър мъжага с добродушно кръгла физиономия и дебели очила също чете мисли. Все пак — змейски татко…

„Вартбургът“ потегли по увехналите встъклени треви, а след малко подире му заподскача напряко през поляната и джипът.

Всички, дори Ясен, гледаха в огледалото назад — там, където се стапяха искрите на залостения Проход. И когато автомобилите влязоха в коловозите на пътя и самотният дъб, вече съвсем невидим в нощта, окончателно изчезна зад завоя в просеката, а гората ги обгърна, Георгиев изпита внезапна мъчителна тъга. Гримаса изкриви лицето му от почти физическа болка, той мрачно се втренчи в стоповете на колата отпред.

Разделите бяха нещо, с което той не можеше да се справя.

С друсане и скърцане, докато колелата не стъпиха върху шосе и тогава направо полетяха — петима души в два автомобила се връщаха към познатата човешка цивилизация.

Може би не бе най-добрата, дори хич не беше, ала си беше тяхна и навярно зависеше от волята им повече, отколкото допускаха.