Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (36) (роман-изповед)

6.

— Къде си го търсил?

— Тръгнах след хората, които го наблюдаваха — тоест към вас. Но виждам, че и вие не знаете.

— Значи не си проверил местата, където Иван би могъл да бъде?

— Вие ми бяхте първата следа.

— Имаш ли друга идея?

— Не. Може да е навсякъде.

Мъжете се умълчаха и спогледаха.

— Извинете за безпокойството — каза змеят. — Разполагам с известно време, вярвам, че ще успея да обиколя и сканирам Софийско поле.

След минутна пауза Венета вдигна пръст:

— Алванд, ти не допускаш ли Иван да е на някое… специално място?

— Кое място може да е специално? — учуди се оръженосецът.

— Вие, змейовете, не се ли привързвате към… някоя конкретна гора… или планина?

Алванд се стараеше да не наднича и да не подушва мислите на събеседниците си. Вече не ги третираше като потенциални противници, които би било оправдано да дебне.

— Защо да се привързваме към МЕСТА? Привързваме се към приятели, ако само това значение на думата имаш предвид, Венета…!

— Да, места, свързани със спомени, или където просто ви харесва да се намирате. Където се отбивате дори без осъзната цел.

— Винаги осъзнаваме целта си… Разбрах те. Забелязах нещо подобно сред хората. Събратът Иван е бил възпитаван като човек. — Очите на Алванд светнаха.

— В такъв случай, вместо да претърсваш цялата страна, би могъл първо да провериш…

— Да!… Ти сякаш знаеш точното място? — Алванд изпитателно наклони глава.

— Иван сподели някои неща… — кимна Венета. — Северине, ще ни закараш до вира, където снима преминаването.

— Знам къде е езерото! — възкликна Алванд. — Наистина, събратът Крилан е запазил човешки навици, а в този Свят те са засилени. Благодаря, Венета. Няма нужда да ме водите.

— Ние ще дойдем с теб — твърдо каза жената. — Може да сме от полза, пак.

— Чакай, Венче, защо пък точно вирчето? — намеси се Северин. — Ами нищо чудно да седи на гробищата, да се е отбил до даскалото си или да обикаля футболното игрище, или Бог знае още къде!…

— Ако не е там, в което се съмнявам, ще го намерим в Княжево, пред прозорците им.

— Добре де, ето обличам се, ама обясни!

— Не разбра ли, шефе? — Венета отметна коса — Искра.

— Какво „Искра“?

— Ясен ти разказа къде е намерил Иван. Причината е логично една — змеицата се е върнала при човека. Тонев.

— Аха. Вирчето е последното място, където са били заедно…

— Уф, Северине, това е тяхното място!

Детективът смутено замълча. Защо ли ставам толкова тъп край нея? Усмихна ѝ се. Тя за секундичка сви устни като за целувка. Олекна му.

Ясен сложи ръка на рамото му:

— Нека е с моята кола. Ти ще караш, Сево.

— Дадено, братчед! — детективът потърка ръце.

Алванд обаче в миг попари радостта му, като посочи компютъра:

— Имате тук паметна машина. Да я изтрия ли цялата, или сам ще заличиш всички данни за Иван?

* * *

Венета седна отзад до Георгиев. И щом потеглиха, го подхвана. Отначало — с по-неутрален тон:

— Ясене, откога си знаел как стоят нещата? Или просто всичко е някакво недоразумение, хайде, готова съм да повярвам дори в наниз невероятни съвпадения и случайности, а?

Джипът бучеше и съскаше с гуми по улиците на столицата, които тук, в покрайнините, бяха пусти далеч преди наистина късен час.

— Венче, не мисля, че тук му е мястото и времето… — смутено се опита да се намеси Северин, но Венета му махна да млъкне и да върти волана.

Детективът нещастно погледна змея до себе си, който направи лека гримаса, може би някак съчувствена.

— Кога научи, че Иван Чакмаков всъщност е змеят Крилан? Преди да ми дадеш досието му или по-късно? — разпитваше тя и Георгиев не съумя да запази мълчание.

— Ъхъм… Не много преди това…

— О! Колко мило.

Ясен изсумтя, но продължи покорно:

— Досетих се, че в София има… дракон, вероятно маскиран като човешко същество… Венета, съвпадението беше, че ИМЕННО вие започнахте да го разработвате. Бях ИЗЧИСЛИЛ, че го има, само не знаех кой е точно. Вашата… заслуга е да ми посочите конкретно лице…

— О! Заслуга. И как?

— Какво как…

— Как „изчисли“ дракона?

— Преди всичко по болниците. Статистически взрив на оздравяемост. И рязък спад в заболеваемостта, според данни от поликлиниките.

— Това не е достатъчно — отсече Венета. — Изплюй черешката.

— Плюс едно… произшествие. То малко ме учуди. Очаквах убийства…

— Убийства ли каза? — невинно, едва ли не ведро уточни тя.

— Търговци на робини — внезапно се намеси Алванд. — Не съм ги търсил нарочно. Случиха ми се на пътя. Дадох им нов живот.

Георгиев хладнокръвно допълни:

— Бандюги. Нелегално прехвърляне на момичета от Молдова, Украйна и България в Шенгенската зона. Но като всички престъпни групировки у нас, не се ограничаваха само с една дейност. Захващаха се с всякакви незаконни работи — рекет, пране на пари… опити да се включат в наркотрафика, производството на синтетична дрога. Всеки член на бандата имаше по пет-шест ареста за по двайсет и четири часа, но… даже до повдигане на обвинения не се стигна, поне до висящо дело да го бяха докарали.

— Откъде знаеш толкова за някакви си мутри? Да не си криминален полицай?

Ясен въздъхна обречено и призна:

— Пасяхме ги, понеже бяха спипали бандероли за акцизни стоки… Първия път, когато се усетих, че нещо става, ги бяха закопчали в Четвърто районно по анонимен телефонен сигнал… — Ясен стрелна с очи змея. — Патрулката отишла да провери и ги заварила в безпомощно състояние и с отворени сакове с кокаин ниско качество, нерегистрирано оръжие и малко хапчета… Не, не бяха бити. Не можеха да ходят. Като парализирани. Пуснаха ги накрая, въпреки всичко… А после, миналата седмица, пак анонимно обаждане…

— Аз бях, да — потвърди Алванд, без да се обръща.

— Тогава отидохме ние, не МВР. Намерихме ги живи и здрави… и невинни като бебенца.

— Не схванах — намръщи се Венета.

— Ами петима възрастни мъже се държат като лоботомирани. Аз отначало точно това си помислих. Но не. Просто мозъците им вече са… празни. Поне така твърдят лекарите. Останали са им основните инстинкти и моторни функции. Никакви спомени. Не знаят да говорят, не разбират какво им се казва. Повишиш ли им тон — плачат. Върнати в детското си състояние.

— На практика това е унищожаване на личността! — подсвирна Северин.

— Да… но фактически не е убийство…

Тя го разглеждаше като нещо много интересно, за което не е преценила дали ѝ харесва, или го намира за отвратително. Георгиев прекрасно се досещаше какво си мисли тя, ала знаеше, че Венета може и да не го изрече, тъкмо защото бе прекалено очевидно и тя нямаше вкус към риторични въпроси. Във всеки случай Георгиев се почувства задължен да отвърне на премълчания упрек:

— Бях сигурен, че змейовете няма да ви навредят. Тоест, змеят. Чак тая вечер разбрах, че са двама…

Тя кимна, но очите ѝ останаха подигравателни и гневни.

— Пак не казваш всичко, но хайде, от мен да мине… Аз, Ясене, не съм ти никаква, ама той — показалец в гърба на Северин — ти е роднина. Мислех, че това е от значение за теб. Но вече знам как хубаво си научен да лъжеш.

Георгиев се загледа през прозореца, криейки раздразнение, мъчейки да се вземе в ръце и да не обръща внимание на глупави провокации, моментът хич не беше подходящ за дрязги… Ала няма ли поне капчица право тази кукла с компютър вместо мозък… и комай не е капчица… В този момент Северин загря за какво е ставало дума и наби спирачки пред зелен светофар.

Късметът им беше, че завръщащ се навярно от Перник товарен камион „ЗИЛ“ бе заел другото платно. Шофьорът вътре не посмя да се огледа към скъпия автомобил, а само благодари на Бога, че не си е натресъл главоболия с шашавите бухалкаджии в джипа.

Всички се люшнаха напред. Джипът се закова, но моторът продължи да мърка.

Детективът се обърна енергично, преметна ръка на облегалката и зяпна Ясен. Мълчеше.

— Добре — глухо рече Георгиев, — можеш да не го казваш. Знам какво мислиш.

— Така ли? Това би могъл да го каже той, не ти!

Алванд с непроницаемо лице ги наблюдаваше от мястото си.

— Ако сега ми се разкрещиш как така съм могъл да ви излагам на непроверен риск… сигурно ще си прав. Не сигурно. Наистина прав. Оставих те да следиш… змей, без да те предупредя, Сево, Бога ми, вярвах, че той няма да застраши живота ви!

— Знаеше или вярваше в това, братовчед? — изговори Северин спокойно, но личеше, че отвътре клокочи.

Ясен не отвърна веднага, за секунда прехапа устни и потисна въздишка.

— Съжалявам, Сево. В крайна сметка се радвам, че нищо лошо не се случи. Оказа се вярно — змейовете не вредят на свестни хора… Нямам предвид себе си. Не се нерви.

Но Северин бе спрял да се ядосва също така отведнъж, както преди малко беше избухнал. Мълчаливо гледаше профила на Ясен, чиято скула съвсем леко трепкаше от стиснатите зъби. Изпита нещо като болка, мъка и само отрони тихо:

— Колко си се променил за тези години, братчед. Изобщо не го забелязах. Да, не усетих кога си станал друг човек.

— Сево…

— Няма нужда. Не ми идва отвътре да ти се разсърдя. Обаче няма да мога да го забравя, Ясене. Край, за това повече дума не обелвам и нищо не ща да чувам. Животът продължава, кръвта вода не става, рода не се забравя!

— Сево.

— Кажи, братчед.

— Дай една цигара.

— Заповядай. Ама язък — половин година устиска.

— И още толкова ще устискам, обаче сега… Имам си огънче.

— Нека аз.

— Мерси.

Северин се озърна към Венета, усмихна ѝ се извинително и погледна Алванд.

— Тръгваме, нали, змейо?

Джипът продължи. Редки пешеходци запротестираха към тежкарите, за които червеното не е закон, но чак след като автомобилът отмина.

Знаеш ли с кого си имаш работа?…

* * *

— Защо постъпи така с онези хора, Алванд?

— Защото ги срещнах за втори път. Не бяха наказани — змеят погледна към Ясен, който с отсъстващ вид изучаваше нощните софийски предградия. — И затова ги наказах аз. Дори проявих твърде много милост към един от тях.

— Ясене?

— Нали ти казах, пипвали сме ги, но трябваше да ги пуснем под гаранция. Бяха парализирани на… на местопрестъплението. Обаче се отърваха. Даже униформените колеги си имаха неприятности, понеже тази „парализа“ не можа да бъде медицински обяснена и онези ни обвиниха в полицейско насилие…

— И колцина още такива юнаци са ви подарили змейовете, а вие сте ги пуснали да си идат по живо по здраво? Заради това ли очакваше убийства? Екзекуции.

— Венета, трябва ли да отговарям пред теб за цялата правоохранителна и правораздавателна система в тая шибана държава? Ако стана някой ден министър, тогава ела да ми теглиш ремъци от гърба, аз ще ти държа солничката, но сега, моля, остави ме на мира!

— Нямаше ли да е по-честно да ги убиеш, Алванд?

— Този свят не е мой.

— Но се намеси. Можеше да отървеш жертвите им само. А с онези… да постъпиш… благородно.

— По-благородно от това? — искрено се учуди Алванд. — Наказаните имат възможност да намерят по-добър Път за своята Съдба. Бях длъжен да се намеся. Но се отказах да искам сметка от местните съдници, задето не са взели мерки… Той не ме разбира правилно — Алванд посочи Георгиев, който трепна.

Ясен тъкмо бе измъкнал изпод себе си ученическа тетрадка и нещо драскаше в нея.

Венета не махна с ръка, но помръдна пръсти.

Алванд добави:

— Но един от злодеите наистина убих.

Георгиев го погледна изпод вежди. Венета замръзна.

— Онзи, за когото си мислиш, че е избягал зад граница — обясни змеят на Ясен и върна погледа си към младата жена. — Хората не са лоши, макар че вършат лоши неща. Злодушието е нещастие. И не можех да им помогна като Лечител, затова им станах Съдник. В моя свят нито един от тях не би заслужил милостта, която им дадох, защото преди са ритали робините си в корема, за да убият заченати деца. Убийците на деца не се щадят. Аз — пощадих, само защото този свят не е моя същинска отговорност. Вгледах се в тях и в един забелязах, че вече е мъртъв приживе. За другите имаше надежда. Но последният не уважаваше чуждия живот. Не уважаваш живота — значи не цениш и своя. Не му взех нещо, за което наистина е милял. Ако му се свидеше, нямаше да постъпва така и да се радва на чужда болка. Не, Венета, не се гордея с това. Но не изпитвам вина, странно е, че мислиш за вина. То е мое задължение — срещна ли на пътя си зло, да го смачкам, след като не съм могъл да го възпра на време, да го предваря. Приемаш ли отговора?

— Д-да. Но… Би могъл да го уплашиш, да го…

— Равновесие, Венета. Хаосът и Редът следва да са в равновесие. Защо аз? Защото бях там и защото бях в състояние да Противодействам. Бих изпитвал вина, ако бях отминал… — змеят замълча, заслушан в мислите на жената. — Разбира се, че е нечовешко. Затова и не твърдя, че е по-добро или по-лошо. Различност.

Алванд се обърна напред към шосето, осветено от фаровете на джипа.

— С което ни провали акцията да проследим как точно прехвърлят момичетата и откъде се снабдяват с бандероли за акцизни стоки — дрезгаво рече Георгиев.

Змеят не сметна за нужно да отговори.

Венета поиска цигара.

— А кое ви дава право така да раздавате правосъдие, Алванд? — промълви тя.

— Чуваме плач.

— Иван ни спомена, че вие не разбирате добре смисъла на казаното с човешки език.

— На всеки език плачът е един и същ — простичко отвърна змеят. — Ние Закриляме селата по всички ни достъпни светове. И го правим без жестокост.

— Какво ще рече „жестокост“ според теб, Алванд?

— Излишно насилие.

— Всяко насилие е излишно!

— Затова се стремим да го отбягваме, но не всякога остава алтернатива.

Пътуваха през Студентски град, където бе по-оживено и луксозни коли като тяхната се срещаха по-често. Алванд любопитно надничаше навън.

— Кафяви хора, жълти хора… — промълви Алванд. Озърна се към младата жена. — Не ще мога да ти разкажа всичко, хубава Венета — змеят за кратко отклони очи към Северин, — защото нямаме достатъчно време, а аз не съм разказвач. Аз съм Оръженосец.

— Това… в смисъл на някаква длъжност? Каста?

— Знам значението на думата. Не. Това е моята възраст и сегашен Път. Нося бремето и доброволния избор да воювам, ала още съм единак, затова не съм истински Воин.

— Прощавай — намеси се Георгиев, — колко дълго живеете?

— Предимно достатъчно.

— Ммм?

— Достатъчно, за да осъществим Съдбата си повече или по-малко пълно.

— Не… в години. Хиляда?

— Има много такива шаркани.

— Ами… две? Две хиляди.

— Не се съмнявам. Но ми е мъчно да смятам живеенето в години. Не е аритметика.

— Благодаря — Ясен отново се задълбочи в листа на коленете си.

— Светове — рече Северин замислено. — Не свят, а светове!… А ние сме на път да унищожим своя, дето ни е единствен! Май колкото повече имаш, толкова повече цениш…

Джипът сви след Спортната академия.

— Алванд, осъзнавам колко идиотско нещо ще питам, но… кое ти направи най-голямо впечатление у нас?

— Ето това, Венета, което каза Мъжът-на-Студа. Самомнението на хората. Човечеството не може да убие Земята. Засега. И навярно никога. Цели ери назад, още откакто Земята и Кашеп са били идентични в реалността си, а после Първото Живо е причинило разцепване на действителностите, през еона много пъти двата ни Свята са опустявали. Но не са умирали напълно. Прави ви впечатление гибелта на динозаврите преди два милиона и четиристотин хиляди югха, но още по-рано Голяма смърт е помитала планетата до почти тотално мъртвило. Само появата на свободен кислород в атмосферата е била грамадна катастрофа за много живи създания. Вие не сте способни да предизвикате такова нещо. Можете да се убиете сами, да повлечете в Небитието слепящи дузини на брой същества, ала подир време пак ще има много живот, който ще знае за вас, колкото вие знаете за динозаврите. И тъй ще бъде, докато са живи слънцата… Слънцето. А сигурно и след това. Това ме впечатли, Венета. Че нивга не спирате в знаене на своето място във Всемира.

Венета мълчеше.

Георгиев гризеше химикалката, зарязал писането.

Обади се Северин:

— Мъж-на-Студа?

— Не значи ли това името ти, Северин?

— По-скоро Мъж-който-прави-Тъпи-изказвания.

— Второто ти твърдение одеве бе мъдро.

— Ахммм? Да. Само че то обикновено се отнася за парите.

— Ти му намери по-добро осмисляне. Инак говориш за друго.

Детективът насочи джипа към кварталите „Младост“. Подхвърли с едва доловим укор:

— Трябваше ли да ме плесваш с опашка? Остана ми белег.

— Ще ти е за здраве.

Автомобилът мина покрай Аско-Деница, намали зад закъснял в нощта рейс 213. На спирката слязоха съвсем малко пътници. Северин превключи скоростите, даде газ и изпревари автобуса.

— Ти си поет, Алванд — забеляза Венета.

Змеят се обърна. Пресегна се и улови пръстите ѝ. Неговите бяха много горещи и гладки. Лъхна я такова нежно чувство на благодарност, че тя издърпа ръката си и се сви зашеметена на задната седалка.

Северин почеса носа си.

Драконът се загледа напред.

Имаше още нещо, което го бе впечатлило, ала то отиваше на второ място, а Венета не бе го попитала за двете най-силни впечатления. И по-добре. Не искаше да казва на младата жена, че другият важен белег в паметта му от Горната земя щеше да остане неразбираемото за змея безразличие към чужда болка. Не съзнателно игнориране на нечие страдание, а тъкмо равнодушие. Навярно наистина хората бяха твърде многобройни за толкова тесен Свят.

Ала как, Слънца всемогъщи, при все това коравокожие човеците успяваха да събуждат-подаряват другиму толкова светлина! Трогателно, несръчно, пък така мило. Така истински.

— Поет е онзи, който открива-споделя истини — промълви змеят, — които може и да не е осмислил. Като в песните на Петя Дубарова. И Премъдрите скланят глави пред тази дарба. Никой не знае откъде иде другаде, освен от Вселенската сила, Обичта. Бих се радвал да израсна до Поет. Като побратима Радослав.

— Побратим Радослав? — сепна се Георгиев и пак се облегна. — Ааааа… Да.

Венета го стрелна с очи, Северин също надникна в огледалото.

Ясен скръсти ръце на гърди и нарочно показно се зарея с поглед навън.

— А какво ти хареса у нас? — попита Северин, като кой знае защо погледна към Венета в огледалото.

— Балет — без колебание отвърна змеят. — Културата на движение е на границата на възможностите на физиката ви. Неистова самодисциплина. Красота — като двуслънчев изгрев над океана след буря. Синхрон при групова хореография — като в шарканско ято, когато танцуваме, когато водим спасителна акция или сражение. Ако постъпвахте по същия начин с ума си, ако правехте същото и в другите сфери от живота си… но навярно причината е в това, че чисто като продължителност наистина живеете кратко, което е поправимо, а и не умеете да сгъстявате времето, да го изпълвате с щастие… Но балетът ви е почти съвършен. Като Смъртта.

Хората стреснато мълчаха.

Паузата се проточи. Всеки мислеше за нещо свое и Алванд учтиво притъпи сетивата си, за да остави онова, което се въртеше в главите на спътниците му, да си остане там. В края на краищата — то си бе тяхно.