Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (12) (роман-изповед)

4.

„Скромният апартамент“ приличаше повече на палат. И тук, както в Грота на съгласието, пригаждането на пещерата за обиталище се изчерпваше с дооформяне на съществуващия обем.

Подът се гънеше в множество ниски подиуми, явно неравностите бяха умело терасирани, без да бъдат премахвани. Сталактитите и сталагмитите служеха при обособяването на помещения. Изсечени в камъка пейки приличаха на онези в колибата, тип беседка. Зад рехавата решетка от сталактони Дичо мярна просторно легло, покрито с върколашки китеници и отрупано с везани в тъмночервено възглавнички. До спалнята се намираше нещо подобно на кабинет — гранитният блок в средата удивително му напомняше на писалище. От широка пукнатина в плота на „бюрото“ растеше чудат храст, може би далечен роднина на шипката. Този обаче бе с надиплен дебел ствол, сякаш бонзай баобаб, със златисти листенца и плодчета, подобни на едри маслини. Всъщност, навсякъде тук имаше засадени растения — в скалните корита, в процепите на висулките от варовик. Някои от тях пълзяха и драпираха стените със зелени воали, които се къпеха в потоци от светлина, идваща от невидими отвори по тавана.

В центъра на основната зала имаше малка, вдълбана арена. Нейният широк ръб, очевидно използван за сядане, също бе покрит с върколашка постеля. В най-далечната точка на кръглата сцена, ювелирно издълбан сталактон подпираше свода на пещерата. По него се стичаха струйки вода, които не просто бълбукаха и ромоляха — те падаха и отскачаха в нарочно поставени тук и там обли камъни, сплитайки звуци в ненатрапчива мелодия. Истинско пеещо фонтанче! А пък високо горе по същия сталактон се виждаха концентрични кръгове, съставящи диска на календар. Най-малкото от тези колела спокойно би паснало на всяка селска каруца, движеща се къде да е из България. Отдясно на арената зееше огнището на камина, в което пепел не се виждаше, но върху опушените до черно камънаци лежеше скара, с не особено ясно предназначение.

Остър крясък извади Радослав от съзерцателния унес. Той стреснато се извърна към дребното пискащо нещо, появило се някъде от вътрешните зали на пещерата. Беше уруруйче, което заподскача, пърхайки към Крилан. Птичето изненада Дичо с гласа си — несъмнено радостното врещене бе доста различно от „хронометричните“ звуци, с които то отмерваше времето.

Змеят ласкаво заръмжа на домашния си любимец и го погали с опашка. Уруруйчето се покатери по него и се настани зад костените шипове над челото му. Притихна там, наблюдавайки плахо човека. Крилан се обърна към госта:

— Трапезарията е ей там. Тоалетната е оттатък. Същото е като на ладията. Харесва ли ти?

Радослав съзерцаваше пищно-скромното жилище. Минимум сто и петдесет квадрата само главното помещение, прецени автоматично, кой знае защо сещайки се за Сашо Рус. Веднъж му помагаше да ремонтират едно тузарско жилище, което се водеше гарсониера. Да, гарсониера, ама в Лозенец.

В сравнение с пещерния палат оня столичен лукс беше направо смрадлив коптор.

Той сви рамене и обърна лице към меко пеещата вода.

— Какво пък… Още някакви си… колко часа?

Крилан моментално отвърна:

— Двайсет без петнайсет минути. Земночовешки часа, не ури.

— Вървях към Нея… много. Ще изтърпя още ден-два.

— Ти сам се съгласи да те съдят.

— Да.

— Как си?

Дичо изхъмка и седна на най-рошавото халище на ръба на аренката. Подпря брадичка с юмруци и измърмори:

— Ти кажи.

— Ще кажа. Глупчо си ти — ласкаво изръмжа змеят. — Харесваш ми.

Уруруйчето предпазливо се спусна по люспите на Крилан и се приближи на смешни подскоци към човека. Оглеждаше го любопитно с очички като мъниста. Движенията му повече прилягаха на гущерче, отколкото на птица. Внезапно скочи в скута на Радослав и се заумилква като котенце. Направо си изпроси да го вземе на ръце.

— Всъщност, никога не съм виждал уруруй толкова близо, въпреки че в Армията ги имаше със стотици… Бре! Аха, така си и мислех! Няма втори чифт криле, а само дълга перушина по крачетата… Тия негови пера… пера ли са, люспи с пух ли?… Крилане, а защо тая гадинка писука на всеки местен час? Съвпадение или нарочно ги опитомяват и дресират?

— Нека кажем, че от няколко хиляди години това е естественото му поведение. Малко заклинание, предаващо се на потомството — поясни змеят. — Или, ако щеш, вълшебна манипулация с гените на дивите уруруи.

— Ваше дело — досети се Дичо.

— Ами да. Последица от едно отдавнашно противопоставяне на шарканите с най-могъщите самодивски племена, които също много си падат по биологичната селекция на флора, фауна, че и на самите себе си…

— А защо сте го направили? — попита настойчиво Радослав, милвайки четирикрилото създание.

— Било е част от голям замисъл да накараме кашепските раси да се чувстват солидарни помежду си. Обща писмена система, календар, смятане, мерки и теглилки… отчитането на часовете също. Тези неща формират споделени ценности и на отделните племена им е психологически по-трудно да се мразят и избиват. Освен при лични свади, където видът и расата нямат значение. Не се залъгвай, тук не е пасторална идилия. Случват се кръвопролития. Но няма същински войни. Ето, сигурно си забелязал как на Кашеп пишат руноглифа „животно“. Съчетан със знака за реч, се получава „разумно същество“, тоест — говорещо животно. И така никой не възприема различния като чужд в смисъл на „враг“, а като друг „говорещ звяр“, какъвто е и той самият. Е, когато трябва да се посочи конкретно расата, над или отстрани на руноглифа се рисува уточняващ символ за върколак, самодива, грамор…

— Но за шарканите има отделен руноглиф.

— Защото сме особен случай, затова.

— Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

— То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само̀ се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни — с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

Уруруят внезапно подрипна, разпери и четирите си крайника и планира като малък самолет-четириплощник към нещо, шавнало в ъгъла. След кратка суматоха в сенките животинката се върна, дъвчейки със зъбатата си човка едър зелен скакалец.

Крилан се засмя:

— Нямал втори чифт крилца, а? Видя ли за какво са му махови пера по крачетата! Не ми е само за часовник. Имам си такъв. Просто е мило създание. Пък и чисти къщата от трохи и буболечки.

— Онова ли е часовник? Помислих го за календар.

— То си е календар.

— Да бе, сега виждам, че не е като моя, кашепския. Часовото колело има повече резки… Ясно, съобразено е с вашите времеви интервали. Но означението на тиновете и яровете е същото.

— Защото ми е правено и заклинавано на Кашеп.

— Сам се върти, така ли? Без пружини и механизми?

— Разбира се. Омагьосано е да се върти равномерно, всяко колело с различна скорост, и да показва между горните два зъба точната ури, както и кой котл е от колокотла, сезонна година, звездна година.

— Магия ли кара символите между показалците да светят?

— Излишъкът от поеманата от хронометъра енергия. Всъщност да.

Радослав кимна и погали пак уруруйчето, което в този момент издаде характерния си „часови“ писък. Той веднага се озърна към часовия диск на часовника. Вписаната в руноглифа „ури“ огледална руна, даваща име на този час от местното денонощие, засия няколко секунди по-късно.

— Кой бърка? Пилето или хронометърът ти?

— Пилето. Защото го глезиш и разсейваш.

— Харесва му — отвърна Дичо и разшава рамене.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Змеят не направи нищо видимо, но камината изпращя и лумна във весели жълто-синкави пламъци.

— Пак магия?

— Ти пък! — изсумтя Крилан. — Защо трябва магия там, където е по-лесно да се гори газ?

— Газ?

— Метан. Не го ли подушваш?

Радослав приближи нос към огнището.

— Нима така мирише метанът?

— Така мирише. Ти си свикнал да ти смърди на меркаптани, защото човешкото обоняние не реагира на чист метан без примеси. Но сега си в змейска кожа, затова усещаш истинската миризма на блатния газ…

— Това значи ли, че тук има ГАЗОПРОВОД?

— Горе-долу… В аула е вградена разновидност на същите добри стари зертони, която предпочита да живее прикрепена към плътна материя. Скалните плъхове много си паднаха по това създание, вече отдавна са в симбиоза с него, помага им да укрепват пещерите си. Освен това то преработва органичните отпадъци, пренася вода, което си е плод на селекция, по принцип не му е присъщо, то вода не консумира. В диво състояние събира летливи вещества, за да маневрира в космоса. Тук развихме тази склонност и научихме съществото да пали натрупания метан в огнищата по желание на квартиранта или когато в една обитаема пещера стане прекалено студено. Зертонокоралите са емпатични и отзивчиви същества, така че не беше много трудно, въпрос на минимална дресировка. Ето така е. А ти викаш — магия…

— Иване, ще прощаваш, ама си мисля, че магията е по-лесна от присаждане на извънземно животно, опитомяването му, грижите за него…

— Скалните плъхове се грижат за зертонокорала, защото извличат изгода от това. Нали помниш какво ти казах за магията?

— Хм, че е способност на нервната система да концентрира околната енергия, за да я използва за въздействие върху материални обекти — издекламира Радослав.

— Именно. Всяко „заклинание“, всеки магичен акт изисква външна енергия. Като часовника ми — пуснал е ластар навън, където го огрява слънчевата светлина, и така заклинанието се поддържа в действие. Но знаеш ли, че слънцеприемникът винаги е студен? Тегленето на енергия най-често се проявява като спадане на температурата. Ако използвахме магията наляво-надясно, за щяло и нещяло, енергията от слънцата не би ни стигнала, Ишчел би се превърнала в ледена планета. Защото говорим за големи количества енергия. Не забравяй — ние сме пестеливи същества. Една от характеристиките на разума е да не върши излишни неща, да действа строго отмерено. Да, вярно, като акт магията е по-лесна. Да превърнеш къс желязо в меч — значи да похарчиш дърва, усилия на ковачите, храна, за да действат мускулите им, вместо с един „замах“ да имаш крайния продукт, при това структурно безупречен, чак до нивото на кристалната решетка. Но ще ти потрябва десетки пъти повече енергия, която ще изтеглиш от околната среда. Виж, неизбежно е, когато на едно място създаваш ред, да увеличаваш хаоса другаде. Става въпрос за термодинамичен закон, а не гласуван в Народното събрание брътвеж! И ние си даваме сметка за това. Нашите Мъдреци, например, рядко използват „магия“ за… практически цели.

— Защото е енергийно разточителна?

— Защото е интелектуално разточителна. Практическият ѝ ефект е мизерен в сравнение с това да я използват според което най ѝ приляга — да е инструмент на познанието, да служи за вникване в същността на явленията… И нешарканските раси ни подражават, защото сме спечелили уважението и доверието им с делата си.

— Хората не биха постъпвали така, ако масово разполагаха с магически технологии — умислено вметна Дичо.

— За щастие, хората не са вещи в същинската магия. Те познават предимно сугестивната. Въздействие върху нечие съзнание по принципа на смяна на програмата в един компютър. Или пускане на вирус в информационна система, когато става дума за проклятия, например. Такава магия не въздейства върху обекти без съзнание, мъчно се използва и срещу живи гадинки с прекалено простичка нервна система. Но даже и там се натъква на съпротива от фактора, наречен „душа“, присъщ на живите организми.

— Верена ми е разказвала тъкмо за това.

— Е, значи имаш представа. Освен това, Радо, без да се засягаш, но според нашите критерии хората още не са разумни. Разумът действа. Животните реагират. Човечеството реагира и само по изключение действа, без да е пряко предизвикано от обстоятелствата, от условията на околната си среда. Хората продължават да са част от слепия и стихиен еволюционен процес, подчиняват се на статистическите закони на средните стойности, според които винаги половината от общността е под средното ниво на интелектуално развитие… Човечеството напълно е в плен на природата, въпреки че си въобразява, че я владее и че е нещо повече.

— Момент! — запротестира Радослав. — Нима разрушаването на околната среда не е действие ПРОТИВ природата?

— Е. Но е естествено. Животните постъпват така. Тревопасните стада изяждат всичката растителност, изпотъпкват младите филизи и се обричат на гибел. Термитите. Гъсениците — особено. Някои хищници също прекаляват с ловуването и мрат от глад, но обикновено проявяват повече благоразумие… Паразитите довеждат до смърт заразените организми и по-голямата част от тях умира заедно с жертвата си. Така че не само човекът руши околната си среда. Само дето е всеяден и затова се измъква от катастрофата, като се прехвърля от едно пасище на друго. Тоест — живее си в хармония и равновесие с природата, точно както всички други популации. Но разумното съществуване в равновесие предполага опитомяване на околната среда, движение заедно с нея по пътя на развитието ѝ и насочване на това развитие.

— С цел?

— Няма цел. Прекалено далечна е, за да се формулира другояче, освен на езика на Мъдростта.

— Тогава накъде я насочвате?

— Към състояние, при което видовото разнообразие не обеднява. Лишени от разнообразие екосистеми лесно колабират дори при малки колебания в природните условия. И покрай това си осигуряваме и разумен комфорт, задължителния минимум удобства, без който отново бихме се превърнали в зверове, воюващи с околната си среда, за да задоволят собствените си нужди на всяка цена. Това е перманентната цел. А далечната… тя е по-скоро онова, дето му се вика „смисъл на живота“. А такъв просто няма. Преди да го създадеш — няма го. Щеше да го има, ако вселената я сътворяваха богове. За добро или лошо, става обратното — съществата, които са в зоната на здрача между разума и животинското, сътворяват богове. Или припознават за такива по-стари разумни раси…

— Излиза… че змейовете са отрицание на хората?

— Е, чак пък толкова… Може до голяма степен да сме противоположност на човечеството, но от друга страна вероятно представляваме следващият етап в развитието на хората. Когато в масата си те станат разумни, когато общностите им започнат да се държат по-различно от животинските популации. Но засега, уви, само отделните личности може да проявят разум. Не и тълпите. Никога.

— А какво ще кажеш за конспиративните теории? За това, че тайни общества ръководят човечеството тъкмо защото не е разумно. И това им изнася, тъй като е по-лесно за манипулиране.

— Ще ти кажа следното — за да караш кола, трябва да имаш книжка за шофьор-любител, не като документ, а като квалификация. За да караш камион, ти трябва квалификация на професионалист. Ако нямаш уменията — свършваш в канавката, често не сам, а в компания от невинни. За да караш влак, трябва да си машинист. А за да подкараш Света, не би било зле да имаш съответния ценз. Ако ли не — канавката. Така че, я ми кажи, как с манталитета на тревопасно-всеядно животно се получава да придобиеш правоспособност за Бог? Не тапия менте, а реална квалификация? Ъм?

— Не подценяваш ли хората, Иване! — засегна се Дичо.

Иван-Крилан поклати глава.

— Уви. Само констатирам факт, който е източник на тъга за целия шаркански род. Но и надежда. Все пак хората са млада раса. С времето ще пораснат… въпреки белите, които вършат. Е, поне ние сме за това — да ви вадим от пропастта, въпреки че по този начин не се пораства…

— Ние се трудим, Иване! Планираме! Учим се от грешките си.

— Затова казах, че има надежда. Само дето тя не е в това, което изтъкваш. Трудите се? Да-да. Мравките се трудят. Лястовиците. Бобрите. Птиците-рибари даже използват малки рибки за стръв — а това е вид планиране. Въпросът е в мащаба и далечината на планирането. Засега то е късогледо. Почти сляпо. Може би причината е в краткия живот. Може би в примитивния егоизъм. Нищо, егоизмът е добра основа за придобиване на разум. Стига да си последователен егоист и да си даваш сметка, че зависиш от много фактори, за които трябва да се грижиш. Разумът е усилие. По-добре хората да се бяха трудили по-малко и повече да мислеха накъде ги води този техен труд… Казваш, учите се от грешките си? Моля те, недей. Цялата човешка история доказва точно обратното и това е банален факт. Една грешка може да не се повтори от едно и също поколение, но следващото вече е готово да пробва същия грешен път на бащите си, защото смята себе си за по-умно от тях. Да не говорим, че проблемите тръгват да се „решават“ чак когато потропат на вратата. Плевене му е майката — плевене навреме. Тоест — планиране, поглед напред във времето, отвъд границите на личното съществуване.

— Няма как, трудът ни е създал от животинското, затова ни е като родилен белег. Инерцията да се върши нещо, преди да се обмисли, е много силна…

— Тук съм съгласен — с това за инерцията. Но не и с предразсъдъка за труда като фактор за начални форми на осъзнаване.

— Тоест?

— Виж какво, и на мен са ми пълнили чутурата в училище с тая пропаганда за труда. Но истината е, че всичко във вселената се развива под действието на една сила, която на разумно равнище се формулира като Обич. То е творческото начало. И в основата си има различни проявления. По отношение на живата материя първичният ѝ аспект знаеш ли какъв е? Нагонът, Радо. Инстинктът за продължение на рода. Стремеж към размножаване. Тази повеля е на молекулно равнище. Гените изискват да ги възпроизведеш. На всяка цена. Дори за сметка на самосъхранението. Видът е над индивида — и това неосъзнато е още силно у човека. Как според теб се е стигнало до очовечаването? Имало е вид прамаймуни с подвижни и ловки крайници. Те развили добро зрение и координация на движенията, защото скачали по дърветата. Част от прамаймуните си останали в горите и се превърнали в съвременните маймуни. Но част от популацията попаднала в степи с висока трева. Онези, които не се изправяли, за да видят дали не се приближава хищник, били изядени и не оставили потомство. Поколение след поколение оцелели двукраките с чифт свободни крайници за вършене на различни дейности…

— Ето, трудът!

— Лесно са щели да закърнеят, Радо, ако не се намесила конкуренцията на мъжкарите за обладаване на женските. Ритуалите за ухажване, това е подтикнало мозъка към развитие. Женските се впечатлявали не само от физическата сила, но и от нещо ново в ритуала на перчене. Животните имат ритуали. Животните използват сигнали за общуване, при това символни сигнали, което си е така наречената „втора сигнална система“. Само дето прачовеците се увлекли по ритуалите малко повече, а и имали ловки ръце. Така е станало с хората. Така е станало и с нас. Само че древните шаркани не са имали ръце, а „магически“ способности. Разчупването на една традиция на чифтосване изисква мъничко повече съобразителност. Новата форма прави впечатление и женската приема акта. После ражда малки с повечко мозък, тоест с предпоставка те да измислят нещо ново в ритуала на ухажването. Например — сплитане на постелка, върху която да се почива по-удобно. Използване на тояга за лов и поднасяне на плячката като дар. Задействала се е обратната връзка между мисълта и ръцете. Издаването на по-различни от обичайните звуци — сиреч пеенето — също е обогатяване на ухажването. Пак обратна връзка — мисъл и звукови послания. Първите думи на прачовеците са били „желая те!“ — израз на една примитивна, плътска обич, която обаче е повлякла и привързаност, и желание да се грижиш по-изобретателно за партньора си. Пришпорената от надпреварата мисъл кой да се изтъкне повече пред женските е повлияла върху мозъка, той се е увеличавал, усложнявали са се невронните връзки, ръцете на мъжкарите са правели по-добри сечива, за да нахранят любимата, а ръцете на женските са започнали да плетат украси, защото и сред нежния пол е имало конкуренция — коя да е по-привлекателна. Трудът е странична дейност, средство за постигане на най-важната цел — да спечелиш партньор, да го омаеш, да станеш единствен за него, така че да ти прощава дребните грешки, да те пощи, да ти танцува и даже пее, когато остарееш и желанието за секс е отминало поради естествени причини… Любовта, Радо, е сътворила всичко.

— А после?

— После се е намесил Страхът, обратното на Обичта. Съзнанието е видяло колко опасности крие околният свят и се е помъчило да забрави за него. Но ако си заровиш главата в пясъка, много бързо ще станеш нечия закуска. Компромисът не закъснял — изобретяването на езика като средство за създаване на приемлива реалност. Успоредно с това възникнали първите суеверия, първата вяра в свръхестественото. Страхът и Любовта се преплитали по странен начин. Страхът тласкал съзнанието към самозащита, Обичта конструирала защитните средства. Едното от тях е езикът. В някакъв момент страхът употребил любовта като средство за налагане над себеподобните, впрегнал на същата нива и речта. Страхът измислил и как да нарушава естествените реакции.

— Например?

— Слабият вълк в глутницата изразява покорство, като подлага гърлото си на зъбите на по-силния. И победителят блокира. Още кипи от ярост, но не може да захапе противника, който вече е безопасен. Плиткото зверско съзнание дава на късо. Агресията угасва. Победителят ръмжи и се обръща. Няма кръвопролитие. После тия двама вълци заедно ще преследват елен, заедно ще го повалят и ще се нахранят. Но ако по-силният звяр би убил по-слабия, сам не би успял да надвие елена, неговият другар в лова е мъртъв, кой ще отвлича вниманието на жертвата? А еленът има големи рога и остри, тежки копита. Един ритник — и ребрата щръкват през козината! Агресорът загива, защото преди това е убил свой евентуален помощник. Има шанс да не е предал прекомерно гневните си гени на вълчетата. Жив остава онзи вълк, който е щадил покорния си събрат. Неговите вълчета имат нагласата да постъпват по същия начин. Но прачовекът намерил начин хем да убива без милост, хем да оцелява. Насочил гнева си към другите, по-„примитивни“ човешки видове, които още не умеели да лъжат и които при сблъсък искали не смъртта на противника, а неговата капитулация. И така кроманьонският човек постепенно избил всички, освен своите. После и на тях не простил де, но оцелял, понеже вече имало достатъчно такива като него… Защото по-първичните постъпвали като вълци — когато се чувствали слаби, се предавали — напълно в съгласие с животинските инстинкти, които всъщност предпазвали вида от самоунищожение. Но този рефлекс сега изиграл лоша шега, понеже прачовекът вече се бил научил да не спазва правилата. Австралопитеци и неандерталци не са имали никакъв шанс пред кроманьонеца. Ти сам си го усетил навярно… Та нали живееше с неандерталци. Видя ги, че много трудно се решават на убийство. Голяма мъка падна, докато ги кандърдисвахме за войната…

— Неандерталци?

— Фаморите. Граморите също. Потомци на неандерталци са, по-точно казано.

Радослав загря след дълго пулене в подсмихващите се очи на змея.

— Неандерталци…

— Ъхъ зер. Личи ти, че си следвал за машинен инженер… Граморите са по-древни, въпреки че фаморите изглеждат малко по-недодялани.

Дичо се потупа по коленете, внимавайки да не уплаши уруруйчето.

— И все пак оставам на мнение, че можехте малко повече да им помогнете във войната!

— Накъде повече бе, Радо? Това е тяхна битка, техен свят. Ако не го защитят сами, нима ще имат самочувствието на стопани на земите си… Я чакай малко! Седнал съм да ти говоря разни дрън-дрън, ама ти — защо не подпали дискотеката?

— Ъъъ…

— Когато хванахте джебчийките, спряхте ли кражбите? Пребори се с мутрите, а бъди сигурен — разкатал си им фамилията, както си в змейска кожа. Е, и к’во? Секнаха ли оттогава убийства, отвличания и изнасилвания? Та така. Всяко дередже трябва само да дораства до по-доброто си състояние…

— Но все пак сте се намесили, заели сте страна. Поели сте отговорност.

— Поехме я. И направихме всичко необходимо за организирането на целия Поход. Давахме съвети, обучавахме вождовете им… и долитахме, когато наистина имаха нужда. Като в Ураш-долина, откъдето те взех. Не, Радославе, не сме ги зарязали сами да се оправят, въпреки че за тях самите е важно да се справят. Споменах вече, че много усилия положихме да ги убедим, че трябва да се сражават. След като приключи войната пък, ще се наложи да вършим на практика обратното — да им разясним, че радостта от победата им трябва да е горчива. Знаят вече да организират огромни армии и да се бият не според правила на турнир. Но мисля, че това занимание, масовите кланета де, е внушило достатъчно отвращение и на граморите, които са най-многобройното племе на Кашеп, и на потенциално най-добрите кашепски бойци — върколаците. В непълнолунно състояние те са доста кротки, навярно си го забелязал. Осланяме се на здравата психика на хищници у тези две раси.

— Хищници?

— Да. За интелигентния хищник пилеенето на плячката е противно и буди страх. Това е проява на инстинкта за самосъхранение. Защото избиването на дивеча днес значи глад утре. Гладът значи смърт. В крайна сметка хищно разумно същество се оказва по-грижлив и предвидлив стопанин от всеядния… Много сме заложили на тяхната победа.

— И ще победят ли?

— Ха! Обърни се към гадател. Предвиждането на бъдещето е като да проследиш всички възможни криволици на една водна капка в река. Да, не е толкова безнадеждна амбиция — отстрани имаш брегове, отдолу — дъно, отгоре — повърхност… Но не бих казал, че е лесно да се разбере какво ще стане в ден, когато стотици хиляди Съдби са вкопчени в борба за надмощие…

— Значи не сте сигурни в победата?!

— Аз съм. Но никога нещо не е свършило, преди да свърши наистина. Затова да не слагаме тенджерата, докато гъбите са в гората.

Радослав замислено се втренчи в езерцето, образувало се в основата на сталактона и приютило водните капчици, изпълнили вече своя кратък рефрен в общата мелодия на пеещото фонтанче.

— Иване… Ако бях казал пред Тинга, че съм невинен…?

— С това щеше да приключи всичко. Щом не се чувстваш виновен… Ама сега, бате, ти официално, така да се каже, си приет като един от нас.

— Натурализиран змей — усмихна се тъжно човекът.

Крилан се опули, а гърлото му заклокочи като вулкан. Дичо го изгледа повече от подозрително.

— Кикотиш ли се, бе?

— Не! — изгърмя шарканът. — Направо се хиля!

Уруруйчето се отдръпна на безопасно разстояние, докато змеят бълваше варварски звуци и се превиваше с цялото си тяло. Опашката му заудря пода, който така закънтя, все едно му пригласяше.

— Ау, колко смешно. Разбира ти чутурата бронирана от майтапи…

— Ха-ха-ха, ухи-хи-хи, оу, не мога!

Радослав го наблюдаваше начумерено.

— Насмя ли се бе, гущер? Какво толкова казах!

— Не, не, добре го каза… ха-ха, никога не би ми хрумнало… Не, екстра е, наистина бомба. Не ти се подигравам. Пък и вярно си „натурализиран“, щом почваш да губиш чувство за хумор.

— Такъв съм си от малък! — тросна се Дичо.

— Не се сърди. Май ставаш взе по-„натурализиран“, ха-ха, и дупе да ти е яко. Имаш ли братя, сестри?

— Не…

— Сега вече имаш! Милиони на брой. Трябваше да ти кажа „Честито“ още одеве, в самия момент.

— Съдът ме нарече „побратим“.

— Точно за това тънко намеквам.

Все още смръщен, Радослав се опита да размишлява:

— Ами…

— Не — изпревари въпроса Крилан. — Съдебните решения са единственото нещо, което задължава ВСИЧКИ. Във връзка с това ти обръщам особено внимание върху следното — мисли какво обещаваш, защото може да задължиш всеки друг шаркан да изпълни твоята дума. Съдбата е в твоите си ръце, Радо. Не си на изпит обаче. Макар че, ще е добре да се държиш подобаващо.

— Из-изненадан съм.

— И аз, ама мъничко. Следваше да се очаква. Особено след като се съгласи да те съдят.

— Ами ако някой оспори това… мое приобщаване?

— Ще трябва да събере сериозни доказателства против теб. Но на практика е невъзможно. Имаше шейсет и седем хиляди присъстващи, от тях видях няколкостотин Мъдреци, а даже и двама Премъдри. Дори да се издъниш, пак няма да се отречем от теб. По-скоро ще те предизвикат на съдебен дуел и ще те убият, но никога няма да кажат — този не е от нашите!

— Леле… — Дичо се надигна и направи няколко крачки напред-назад.

— Не се възгордявай.

— Далеч съм от това.

— Заслугата е най-вече на Верена. На нейната обич към теб. Тя е така да се каже известна личност. Много ѝ се радваха, когато се намери. Дааа, тежка корона ти сложиха. Ще я изтраеш. Убеден съм. Седни де, седни. Множко ти дойде.

— Тая вода за пиене става ли?

— Естествено.

Радослав мушна глава в шадравана, с което обърка и разстрои мелодията.

— Много ми се ще да я видя час по-скоро… — рече жално, когато се върна обратно при събеседника си.

Крилан му подаде пешкир.

— Дръж. Окапа си ризата. Хайде, бъди послушен де.

— Ъхъ.

— След като прие изпитанието, редно е да не се виждаш с нея. Може и да пренебрегнеш традицията, никой не ще и помисли да те укори, обаче…

— Ясно. Плюя си в лицето.

Змеят ловко запрати кърпата към една от нишите отсреща в стената.

— За изпитанието ли си мислиш?… — попита го тихо.

Дичо скочи и закръстосва всекидневната. Определено не го свърташе.

— Мисля, да, мисля. През цялото време, даже докато говорихме за други работи… Какво трябва да е то?

— Имаш деветнайсет часа и половина да измислиш.

Зашета още по-бързо. Сетне се закова насред крачка и се втренчи в Крилан:

— Дай някаква идея!

— Хм. Помисли за нещо полезно.

— Нещо полезно, нещо полезно… нещо полезно. Не мога да мисля!

Змеят се престори, че е смутен:

— Аз пък се сетих, че съм забравил да ти обадя добра новина…

Радослав хищно го изгледа и разду ноздри.

— Имам писмо за теб — заряза шеговития тон шарканът. Нямаше нужда да уточнява от кого.

Очите на госта му съвсем буквално светнаха, а ризата му се надигна от наежените люспи.

— Давай!

— Момент! — Крилан вдигна лапа, усетил силния змейски полъх откъм Дичо, който очевидно не си даваше сметка за това. Навярно даже не осъзнаваше, че току-що бе проговорил на детски шаркански. Е, разсъди Иван-Крилан, ще се усети. Сега друго му е по-важно.

— Посланието не е на хартия — поясни той меко, — а представлява парче извънредно чист кристал. Съхранява се в специален съд. Когато го вземеш в ръка, ще затвориш очи… и ще чуеш и видиш „записа“. Еднократен е и след „прочитането“ изчезва. Затова си среши нервите и си успокой косата. Ще повикам да го донесат. Готов ли си?

— Мммм… не още. Пък нямам и гребен. Нека сам…

— Тогава иди в кабинета — Крилан кимна към помещението с гранитния монолит. — В ъгъла на стаята има дупки, там ще завариш скалния плъх от прислугата на аула, който ще донесе кошницата с говорещия кристал-камък. Благодари му наум, тия създания вършат страшно много добра работа за едното мерси, покажи му признателността, която той заслужава — това е Втори змейски закон: на всекиму да отдаваш дължимото. Плъхът в отговор ще щракне със зъби, ти да не го изтълкуваш погрешно, при тия диамантеночелюстни къртици озъбването не е заплаха, а замества израза „моля, пак заповядай“. После си вземи посланието и… Аз ще съм на балкона. Свиркай, като ти стане скучно.

* * *

Радослав още стискаше в юмрук камъка. Очите му бяха зачервени и влажни. Ала вече миришеше на успокоено.

Крилан не искаше да прекъсва мига му на щастие, затова се промъкна безшумно. Но крилатият любимец изцвърча от листака на пълзящите растения, облекли в живот стените на пещерата.

Дичо трепна и се озърна. Усмихна се.

— Всичко наред ли е?

— Тип-топ — отвърна дрезгаво.

— Радвам се за теб, бате.

Крилан се плъзна обратно навътре, като пътьом забърса хвърления одеве пешкир и го прибра в коша с прането до една от къртичините на незаменимите скални помощници. Надникна в килера, закачи на опашката си дръжката на една стомна от малахит, фиксира с очи вързоп с плодове като ябълки, който послушно скочи под дясната мишница, и се върна с побѐден вид в гостната зала. Съдът се люшна на опашния змейски шип и чукна дъно върху голия камък до ръката на Радослав.

— Викам, да го отпразнуваме. Всичко хубаво, което се е случило дотук, трябва да се полее.

Дичо претегли стомната и я надигна.

— Пелин?

— Правят го в Южна Гренландия. Кашепската ни Гренландия. Забравих как ѝ викаха местните…

— Ти си първият змей, който ми признава, че не помни нещо!

— Тежко наследство от раждането ми в човешки облик, бате.

Човекът вдигна очи.

— Тя ме обича — сподели саможиво. — И не ми се сърди. Подсказа ми какво би могло да е изпитанието… Нали не е против правилата?

— На ръба е. Но аз ще си замълча. Нали се сещаш — забравям разни неща… Та каква ти е идеята?

— Хм… мезе?

Крилан някак си бе забравил да остави вързопа и продължаваше да го стиска. Пусна го, но той не падна, а се заспуска сякаш перце — просто телекинетично забавяне. Сетне змеят помисли и насочи муцуна в посоката на килера. Оттам, като в приказка, се търкулна гърне. То почти беше стигнало до Радослав, когато подскочи върху едно от ниските стъпала на пода… и взе че се пукна. Змеят с досада му изфуча, сграбчи го пъргаво и го постави така, че след като се разпадна на чирепи, буцата сирене да не тупне на пода.

— Не съм още достатъчно ловък с тия магии. Прощавай. Гърнето ми се превърна в панички. Я дай насам виното и да пием за твое здраве.

— И за твое — отвърна му Дичо.

— Е?

Радослав помълча.

— Трябва да узрее малко това, което ми каза Верена…

— Ей!… Тъкмо го бях забравил!

— Бяха намеци. Нещо като гатанка. Просто подсещания… Нека помисля пак. Трябва ми повече информация. — Той кимна към кабинета. — Не ми каза, че имаш и други домашни любимци. Цял зверилник. Направо се стреснах! — добави с лек укор.

— А?

— Стъклонурките.

Змеят го погледна с недоумение.

— Приличат на костенурки. Или мокрици, понеже имаха много крака. И все едно са от стъкло или от планински кристал.

— Аааа… да, черупката им е кристална, да. Това са съхранителите. Ишчелски аналог на човешките компютри. Най-условно казано. Грижат се за Библиотеката и ѝ носят нови данни.

— Библиотека? Не видях книги в кабинета ти.

— Ха. Истински книги имам в зертона си. Той е статичен, засега не искам хвъркат… После, в Пещерата на съгласието има крипти със златни плочи, върху които са записани с гръмоглифи Хрониките и Напътствията. Но първо трябва да научиш поне едно от нашите писма. Обаче, за да научиш нещо, което аз не знам, може да ползваш Библиотекаря. Какво се пулиш? Беше пред очите ти. Онова храстче на писалището! — подсказа Крилан.

— И как се… ползва?

— Питаш го гласно или мисловно. Поискваш си даден обем знания. След туй направо пред погледа ти един от плодовете му узрява. Става златен като листенцата. Късаш и гълташ. Нужната информация се съдържа в плода.

— Бре… и защо толкова сложно и магично?

— Не бих казал, че кодираната в рибонуклеинови пакети информация е нещо магично. Нито сложно за ползване. Кога ще успееш да прочетеш петстотин страници и да ги усвоиш? А така директно поемаш знанията и след минути вече са част от паметта ти. Е, за човешкия мозък тази информация не е трайна, ако не я преповториш, но за известно време имаш в главата си всичко, което ти трябва. Самодивски метод. Нормалните шаркани не се нуждаят толкова от него. Тук, навярно си го забелязал, въпреки че имат писменост, не си падат по писането. Разчитат на паметта си. Казват, че което не се задържа в ума, не е важно. Фамо-граморите така мислят, де. Борейските кроманьонци пък имат книги, свитъци. Те са представители на първичната човешка раса, точно като теб — от времето преди да се разделите на чернокожи, бледолики, азиатци, индианци… С нещо те натъжих ли бе, Радо?

— Иване, още одеве исках да питам… и сега ме подсети. Мъчи ме един въпрос.

— Кажи де.

— Защо атъланите унищожиха моето Село? Не виждам смисъл.

Змеят се сви на кравай пред Дичо, загърбвайки шадравана. Поде внимателно и тихо:

— Ще ти отговоря. Само че не искам да започнеш да се самообвиняваш. Просто приеми, че така се е случило. Става ли? Страх ме е да не се натиснеш да те съдят и за това, че не си предотвратил избиването!

Човекът отпи дълга глътка от малахитовата стомна.

— Ох — главата на Крилан клюмна, — глупчо си ти, Радо. Казвам ти го с цялото си уважение. Думите имат форма, съдържание и емоционална тежест. „Глупчо“ е натоварено с негативно отношение, а точно това нямам предвид… Радо, може и да не си се натурализирал напълно, но съвестта ти вече има змейски нокти! Ама пощади се малко бре, юнако!

— Стига де, Иване! — вяло се възмути Радослав. — Не ми бъркай в главата!

— Прекалено силно мислиш и даже аз те чувам с недоразвитите си за змей сетива.

— Трябва да знам дали е било заради мен. Не само нокти има съвестта. Зъби също…

— Зъби?… На змейска съвест зъби не ѝ трябват. Само ламите хапят в бой. Ние използваме нокти — на лапите и на крилете. Ламийските крилца са твърде нежни и късички. Обаче огъня и опашката употребяваме наравно…

— Иване.

— Не те баламосвам. Чудя се как да ти го кажа.

— Кажи го както е.

— Обещай ми, че няма да седнеш да се тръшкаш и страдаш, да си скубеш косите и да викаш: моля ви, накажете ме!

— Добре. Слушам те.

— Заради теб е било, да. Засекли са твоята жива змейска кожа.

Дичо сепнато вдигна глава.

— Но защо тогава не нападнаха мен?!

Змеят мълчеше. После отсечено кимна.

— Знаеш отговора.

— Били са объркани от човешкото в мен. Човешкото, което е антипод на шарканското.

— Апаратурата на атъланите работи тъкмо в този диапазон, на противопоставянето на хорската и змейската същност. Пленявали сме новите модели атълански детектори и установихме, че са доста инерционни. Не действат като радар, не дават картина в реално време. Прилича на процес на картографиране. Киснал си в Селото повече от два месеца, толкова ли беше?

— Два кане.

— Имах предвид човешките месеци. Значи правилно съм запомнил. Толкова време е трябвало на атъланите, за да пресметнат къде ти е обиталището. Ала не са и допускали, че си… витяк. Колкото повече си човек, толкова повече си „размазан“ и недоловим за драконодетекторите. Според нашите стратези, най-многото, което атъланите могат, е да регистрират присъствие на шаркан, но не и с точност да установят координатите. За локализация им трябват около час-два или две ури и половина.

Радослав се заслуша в песенния ритъм на шадраванчето. Сякаш то даде тон на въпроса му:

— Тоест аз, откакто съм витяк, представлявам нещо, което маскира пред атъланските прибори шаркански сигнал, и те затова не вдигат аларма?

— Поне не веднага — отвърна Крилан.

Дичо вирна десния показалец и цъкна с език:

— Аз съм направо като вид змейски „Стелт“! — заяви самодоволно и мрачно.

Събеседникът се изсмя късо, сетне смехът му премина в сумтене.

— Ха! Бива си те по метафорите, бате. Не съм се хилил на човешки майтапи от сума ти време!

— Не се гъбаркам… — свъси вежди човекът-витяк.

Муцуната на Крилан като че стана с един слой по-корава.

— Аз също. И никак не ми харесва това, което подушвам, че в момента обмисляш.

— Но защо сами не сте взели мерки да станете неуловими за драконодетекторите?

— Стратезите прецениха, че не е нужно. Знаем, че разполагаме с твърдо установен гратисен период на незабележимост и за най-съвършената им апаратура. За по-сигурно надценяваме възможностите на противника и съкращаваме периода на безопасност наполовина. Разбираш ли защо?

— Използвате го като дезинформация.

— Именно. Лъжливите сведения за оперативната обстановка са по-лоши от пълната липса на информация — елементарно военно правило. Обърканият и измамен враг е по-уязвим от застаналия нащрек, който се пази от всичко, което не познава.

— Ехе, нали змейовете не лъжехте!

— Хитрост, измама и лъжа не са тъждествени понятия. Пък и тази война е напълно различна от онези, които ни се е налагало да водим преди. Радо? Чуваш ли ме?

— Не. Мисля си за… витяците. Защо не ги използвате за дълбоко проникване?

Крилан присви лапи, ноктите изстъргаха по пода и оставиха бразди.

— Най-малкото, защото не са много. А и ти напомням, че твоята Верена също е витяк.

Радослав с усилие си пое дъх.

— Това… не беше честно да го изтъкваш, Иване.

— Зарежи тоя фризерен тон, тук нямаме малотрайни продукти. Аз трябваше да те гледам на кръв и урина сега. Деца не се пращат в бой! Това е напълно недопустимо. Всяка раса, която си позволява да тика невръстните си младежи на предната линия, е противна за нас! А повечето витяци са деца — от чисто змейска гледна точка. Целта не оправдава средствата. Децата са деца, а не чудовища или инструменти за постигане на целите на дадена раса, дори и в най-отчаяната война!

— Нима няма ВЪЗРАСТНИ ВИТЯЦИ?! — на свой ред повиши глас Радослав.

Крилан дишаше, съскайки.

— Извинявай — рече след малко. — Вродена змейска реакция. Когато стане въпрос за деца, независимо чии са… Не успях да овладея емоциите си. Моля те да ми простиш.

— Няма нищо, Иване… съжалявам, че те разстроих.

— Почти ме вбеси, не разстрои. Да, има пълновъзрастни витяци с правата на всеки един дорасъл до оръженосец шаркан. Пак повтарям — не са много.

— Добре де, разбрах. И все пак витяците могат да служат като маскиращ щит. Дори НЕ е нужно да бъдат излагани на пряка опасност. Нищо, че са възрастни…

— Съгласявам се с теб, но с голямо душевно скърцане. Предполагам… че като крайна, принудена мярка…

— Прощавай, но пак ще ти задам тъп въпрос, само не се гневи. Водите тази война от много време, нали? Как тогава нямате достатъчно витяци за воини?

Крилан почти изпусна пяна от устата си:

— Ох, Радо… Витяците да не зреят като домати! — възкликна той. — Нали се иска обич! Виж, при нас зачеването не е чиста физиология. Ако двойка шаркани, змей и змеица, не се обичат поне дванайсет яра, един янкотъл, никога няма да заченат змейчета, колкото и секс да правят… пък и що за секс е това без любов! Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… — Крилан махна горчиво с лапа. — Или съдбата си, каквато и да е тя…

Дичо се пресегна и потупа змея по хълбока, шарканът трепна изненадан.

— Романтик… Впрягат я, Иване. Разбираш какво имам предвид.

— О, да. За жалост, разбирам. Само дето се оказва, че в хамута е впрегната не точно Обичта, а нещо опорочено или примитивно, непълно… Може да е секс, може да е някоя друга съставка от Силата, нейна по-бедна проява, само че не и онова, дето върши чудеса в истинския смисъл на думата. Стихията, която сътворява светове, причината да се раждат галактики и звездите в тях. Звездите, Радославе! Плодове на Обичта на Всемира! А звездите са извънредно мощно нещо за дребните планетарни същества като нас. Тях обаче можем да впрегнем. Но не и да си народим по поръчка витяци за пушечно месо…

— Иване — обърна се тихо Радослав към змея. — Аз според теб възрастен ли съм?

— Ти? Как да ти кажа… Тингът сигурно би те обявил за оръженосец, но с особено мнение…

— Няколко пъти вече чух това „оръженосец“…

— За Алванд ли се сещаш? — стегна се изведнъж Крилан. — Той не повдигна въпроса за вината ти от зли помисли. Просто искаше да опознае що за личност си. За нас е важна индивидуалността, не расата и биологичния вид.

— Хм. Не, не за него конкретно. Изобщо за званието „оръженосец“.

— Не е звание. Възраст е. Зрелостта според шарканите не е пряко зависима от преживените години. Етапи-състояния от живота се наричат по различен начин в зависимост от обстановката, в която съществува в този момент ятото. Сега е война, затова змейските възрасти са кръстени съответно… В мирно време първата е Чедо, Детенце, трае двайсет и седем тина, което е почти четирийсет земно-човешки години. През този период змейчето сменя девет детски кожи, затова при други обстоятелства на детството му викат „девет кожи“. Или „живее в гнездото“. При война децата ги наричат „наследници“. После следва етапът-възраст Млад ученик, или „разрушител“ — при война. В бой ги пазят, ако изобщо им позволят да припарят до битка.

— Верена е ходила на война преди смяната на деветата кожа.

— Била е в човешки облик и се е случило да се сражава принудено, по изключение! Поради зле планирана човешка кампания. Пък и с витяците понякога е трудно, те все едно имат две възрасти. Ние не гледаме с добро око на това.

— Нататък?

— Нататък е Младеж или Ученик, или Поел по Пътя. В ратно време — Оръженосец. Допуска се до бойни действия само ако доброволно поиска да се сражава. Но рядко му се поверява важна и рискована задача. Защото той още търси своята Приятелка в живота, няма семейство, не е продължил рода си. Истинските Воини са семейните Двойки. Двойките са щастливи, че са заедно, затова имат право да решават въпросите на живота и смъртта на бойното поле. Воинът по-справедливо отсъжда кого да пощади, а кого да унищожи. Воинът е същински възрастен шаркан. Понякога ги наричат „Летят заедно“, докато на подрастващите им викат „обикалящи гнездовището“, а на младежите — „летящи надалеч“. Следващият житейски период обикновено е Мъдрец, Осмислящ или „рее се над света“. Някои от тях стават Премъдри, „обитатели на всемира“, Съзерцатели. Но не е задължително да станеш Мъдрец някога. Може просто да си останеш Щастлив. Или да се развиеш до Учител, а още „кръстосващ дъгата“, или „стратег“ във военно време — само не го бъркай с длъжността, дадена на Тинг!

— Верена едва-едва ми е споменавала за тези неща. Карай нататък.

— Учителите не сменят кожата си. Това е странна възраст, дори може да настъпи веднага след детството… Много малко змейове изпадат в такова състояние и за повечето от тях то е доживот. Най-често обаче зрелите шаркани изкарват дните си като Семейни, без да станат Пазители на знания, Мъдреци. Не на всеки му се удава да се потопи в знанията, а после и да съзерцава света, без да се намесва в него, освен когато е съвсем наложително… Пак не ме слушаш. Защо питаш тогава?

— Иване, наистина ми казваш важни и полезни неща… бъди снизходителен. Все още съм много човек.

— Аз ли не зная… И какво?

— Стремя се да го надмогна. Нали Ницше е казал, че човекът трябва да се надмогне, че е само опнато въже над пропаст. Въже между звяра и… змея.

— Не го е казал баш така — омекна шарканът и се усмихна.

— Няма значение. На мен ми звучи като така. Сигурно много хора ще ме нарекат предател на своята раса, задето искам да съм повече змей.

Крилан помрачня.

— „Предател“… Бях успял да забравя тая дума. Не ти мерся, дето ми я напомни. Надявам се, че не се чувстваш… „предател“.

— Не. Чувствам се витяк, който може да помогне на змейовете от името на хората. Иване, искам да участвам в освобождаването на Владетелките на Земемория. Това реших. Това ще е моето изпитание.