Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
haripetrov (2010)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор[1]: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: Фондация „Човешката библиотека“

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Бележки

[1] Мисълта, че Н. С. ще види текста, ме стряскаше и ме караше да внимавам — Б.а.

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

6.

— Как е?

Венета без въодушевление подхвърли на бюрото му прясно изсушена пачка. Северин сграбчи фотографиите и ги заразглежда.

— Значи позна, а? Наистина си има някой… — понацупи се той. — Само толкоз ли? Ми това може да е просто неин познат… Това в сладкарница ли е? Къде?

— Да. На Орлов мост.

— Може просто да е познат — кисело повтори детективът. — Нищо не можем да кажем на клиента…

— Той е.

— Кой „той“?

— Тайният любовник на Искра. Ама думата ми се струва направо бледа за тях…

Северин учудено вирна лявата си вежда към Венета. Помълча малко, въздъхна и рече:

— Добре, това пак ли е интуиция? Какво всъщност правят през цялото време. Като гледам таймера на апарата… цял час, че и повече.

— Нищо особено в общоприетия смисъл. Седят на пастичка и боза. Тя — кафе и минерална вода…

— Венета! Толкова и аз виждам от снимките!

— Мълчат. Гледат се в очите. Почти непрекъснато. Направо се галят с погледи. И съвсем леко или широко, но внезапно си се усмихват… и пак са сякаш глухонеми. Докосват се с ръце под масата.

— Никъде не ги виждам така…

— Защото не успях да ги хвана, затова. През цялото време имах чувството… че си говорят, без да млъкват.

Северин потропа снимките по плота на масата като тесте карти.

— Нещо си много… хм… лирично настроена. Или греша?

Венета тропна пред него фотоапарата и кожения калъф с телеобектива.

— Иди да ги пасеш ти, пък да те видя как ще си настроен!

— Ама моля ти се, с нищо не исках да те засегна… Венета… Обади се, чу ли ме! Не си изключвай пейджъра!… — Северин поклати глава. — Женски истерии.

Макар поведението на Венета да го бе смутило с това, че изглеждаше твърде нетипично за нея, той го отдаде на някакви нейни лични проблеми. Е, трябваше все някога да се пропука тази маска… въпреки че опитът му да надникне под черупката ѝ бе завършил плачевно. И мъчително. За двамата.

Буф! Стари истории, що ли се сеща?… Я да видиме какво е записала Венчето на диктофончето…

Разочарова се. Освен нейни откъслечни наблюдения за места, часове и неразбираемите ѝ съкращения, нямаше нищо от обектите. Ах, да, те нали не си приказвали.

Поне на глас.

Северин въздъхна и се разшета из офиса, като остави записът да се извърти без прескачания, може би все пак бе пропуснал нещо.

От касетофона гласът на Венета сипеше отсечени фрази.

Той зарови ръце в своето чекмедже, тънещо в неразбория. Не можеше да намери фактурите, с които трябваше да ходи на консултация относно тъпите данъци…

Нещо казано от съдружничката му го накара да зареже издирването и да върне записа назад. Захапа нокът и заслуша.

„Прави впечатление синхронът в движенията им. Бележка: Искра е играла народни танци, непознатият мъж също може да е танцьор. За проучване…“

Прекъснато щракане, наблюденията на Венета отново изплуваха от магнитната лента:

„Въпросният синхрон е по-скоро прилика в жестикулацията им, но може и да ми се струва, досега са твърде пестеливи, не ръкомахат, но раменете, накланянето на главите… Нещо странно има, обаче още не мога да си го изясня…“

„Засилва се убеждението ми, че маниерите им са сходни. Също донякъде и походката. Тръгнали са от сладкарницата към спирката на тролея… Не, вероятно ще продължат пеш или… да. Ще минат покрай мен.“

Щракане, съскане. В глухо бучене тънат звуци от градски транспорт. Всъщност, почти минута акустичният фон сякаш изпъква на записа. Венета твърде дълго мълчи. Не е забравила диктофона изключен — микрофонът е плътно до устните, чува се дишането ѝ. Но явно не намира какво да каже.

Северин се намръщи.

Накрая съдружничката му колебливо се обажда:

„… Ммм… минаха. Нямам думи. Трябва да го обмисля. Засега само едно конкретно нещо… Ръцете им. Неговите ръце са уголемени копия на ръцете на Искра. Еднакви са като на близнаци. Поне създават такова усещане… Пе-де-ме, съ-ръ-пъ-въ хикс. Нецелесъобразно. Ще ме надушат. Отказвам се. Шестнайсет и тринайсет. Край…“

Въпреки оповестения финал, касетофонът продължава да възпроизвежда запис на уличното бумтене. Венета се е разсеяла?

А, ето още…

„От тях… лъха нещо… добро. Мисля си за слънце.“

С това кратките ѝ устни бележки за деня приключват. Шумът в тонколоните утихва до нивото на празна лента.

Северин изключи касетофона и почеса тила си.

Бре. Какво толкова го развълнува в тези думи…? Хм. Добре, утре ще се види каква е тая работа…

Ама къде са шибаните фактури, мама му стара!

* * *

Тайният Приятел — поради липса на установено име, Северин го кръсти с определението на Венета — бе висок малко над метър и осемдесет, имаше длъжка кестенява коса и слабо лице. Смуглият му тен беше като на човек, дълго пребиваващ на открито. Очите му бяха тъмни, леко хлътнали. През цялото време, откакто Северин го надзираваше, той изглеждаше дълбоко замислен, с втренчен взор. И като че много учуден на различни неща.

Най-вероятно бе на около трийсет години. Връстник.

Детективът пое обекта от спирката на Окръжна болница и го проследи с колата до хотел „Плиска“. Наложи се да продължи пеш, затова се обади от мобифона си на Венета да прибере автомобила.

Следеният бавно тръгна покрай булеварда, потъна в парка, пресече го и дълго стоя на светофара на „Драган Цанков“ срещу РТ-кулата.

После отново изпоти Северин с мързелива разходка до площад „Йорданка Николова“. Там купи три кисели млека и ги изпи, докато спокойно вървеше към Синьото, където пак спря за кисело мляко.

Ба, порази се Северин, колко изкърка тоя… Мога да го проследя по кофичките. Махмурлия ли е? Тц. Не личи.

Непознатият обиколи стадиона. Имаше вид сякаш нещо си припомня. Оттам се размота до паметника на Съветската армия. Зяпа го от всички страни, все едно го виждаше за пръв път. От провинцията ли е? Във всеки случай бе отседнал в Панчарево или Симеоново, но предишния ден Венета не можа да установи това със сигурност. Твърдеше обаче, че в три следобед ще имат среща с Искра край „Ариана“.

Интересно, какво ли щеше да прави още час и петнайсет минути? Да посети „Александър Невски“? Историческия музей? И, о Боже, не спря да се налива с кисело мляко!

Тайният Приятел купи пет-шест вестника и някакво списание, слезе в подлеза и го прекоси, разглеждайки афишите по стените. Изкачи стъпалата към улица „Сан Стефано“ и веднага хлътна в малка баничарница, където удобно се настани на една маса и заби нос във вестниците.

Северин и без да го погледне, можеше да познае какво си е поръчал.

Детективът нарочи за наблюдателен пункт лилаво барче, намиращо се точно срещу баничарницата. Остави съобщение на пейджъра на Венета да му докара форда на „Иван Асен“ и влезе в заведението, където стържеше Металика, а барманът решаваше кръстословица. Взе си малка бира и запали цигара.

Следеният продължаваше да изучава пресата така, сякаш щеше да пише дипломна работа върху материалите на столичните медии през октомври.

Без да го изпуска от очи, Северин се помъчи да обобщи впечатленията си.

Преди всичко Приятелят имаше страшно много време за пилеене. И огромен стомах в жилавото си тяло. И направо свръхестествени бъбреци, защото никъде не се отби до тоалетна, нито бе регистрирано да отскача зад храстите. Отнасяше се небрежно с парите си, защото отказваше ресто и банкнотите му бяха на топка в джоба на черните дънки.

Хм. Наистина се обличаха почти еднакво с Искра (нея засега Северин бе видял само на снимки) — тъмни дънки, кожени якета. Дори косите си връзваха на висока опашка по един и същ начин. Предпочитаха кубинки или маратонки.

Имаше ли това някакво значение? Може би.

Но поразителното беше друго.

Приятелят не носеше слънчеви очила, съвсем очевидно не си лепеше фалшиви мустаци зад ъгъла… но защо ли детективът имаше настойчивото ирационално усещане, че мъжът с булимия към киселото мляко (този ненаситник обаче не хапна дори едно геврече! интересна форма на лакомия…) е… маскиран.

На моменти Северин бе готов да се закълне, че непознатият е полупрозрачен като облак. И имаше нещо смущаващо в сянката му…

Днес наистина бе „променливо облачно“, понякога слънцето ослепяваше есенния град, светваха улиците и жълто-червените дървета, а сянката под краката на Тайния приятел бе странно разкривена и сякаш по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Със сигурност Венета би забелязала повече подробности, но този детайл се загнезди в съзнанието на Северин като нещо нелогично. За нещастие слънчевите набези бяха кратки, всичко отново помръкваше и детективът не успя да разнищи защо му се струва, че има несъответствие между фигурата на следения и неговата сянка.

Никакви други улики не бе в състояние да формулира, бяха прекалено дребни щрихи към портрета на Приятеля, но цялостното усещане бе чудновато.

Макар да избягваше да си създава мнение въз основа на оскъдни наблюдения, Северин намираше обекта за най-необикновеното… какво?

Пфу, съвсем нормален мъж на мойте години! И все пак… Излъчване… Опа!

Приятелят се надигна и Северин спря да си клати краката в такт с Battery. А, пак отиде да си вземе кисело мляко. Лактоман. Пристрастяване към бактерия булгарикус.

По дяволите, откъде бе тази негова самовглъбеност? Част от маршрута си непознатият премина сякаш нищо друго освен него не съществуваше на този свят. Стряскащото бе в това, че Северин наистина го възприе така — повярва — само силуетът на Приятеля, който не изпускаше от очи, бе реален, а всичко друго — илюзия. Мараня. Халюцинация и бълнуване.

Откъде такива усещания? Какво ми става?

Детективът си позволи да отклони вниманието си от баничарницата, колкото да нацели цигарата с огънче. Отпи вкусна глътка бира. Пяната тихичко пукаше и той се загледа в нея.

Напомни му за морето — така се плъзгаше морската пяна по пясъка. За последен път ходи на море по повод на една приятелска среща с колегите от Варна, тогава още беше под пагон в МВР. Добре си изкара. Влезе в първата петица. Жалко че го нямаше Ясен, затова варналиите спечелиха отборно. Братчедът щеше да им разбие тайното оръжие, онзи бабанко имаше техника, но братовчедът има и хъс, и по-дълги ръце — пиши го победил. Ех, скоро не са ходили да се боксират… Защо ли не му се обади да отидат до залата?

Северин изправи гръб. Да, добре ще е малко да се разкърши. Да направят с братовчеда един спаринг. Напоследък Ясен взе да се уповава прекалено много на дългите си ръце и умението да държи противника на дистанция, а после внезапно да го атакува отблизо. Ама е занемарил техниката. И общата физическа подготовка, да… Боксът е комплексна игра — сила, техника, дух, мислене…

Точно така, ще му звънне. Още сега. Хем ще научи дали Ясен е откопал нещо в картотеките, Венета му даде доста добри снимки…

Северин удари рязка спирачка на мисълта си и усети главата си куха, кънтяща.

Снимки. Венета. Братчедът…

Какви снимки. На кого?…

Мамка ти!…

Това е за трети път днес!!!

Детективът толкова рязко вдигна глава към витрината, че погледът му се разфокусира.

Баничарницата отсреща. Масата в аквариумната ѝ вътрешност. Някакви тийнейджърки избутваха настрани купчина вестници.

Какво по дяволите… Нещо, някой…

Приятелят!

Беше се изпарил.

Северин с ужас си помисли, че може би няма да го познае. Сякаш лицето на непознатия мъж, когото трябваше да следи, беше избърсано с влажна гъба от дъската на паметта му.

— Ей, добре ли си?!

Той бавно се извърна към бармана. Полезрението му се клатушкаше, картината пред очите му бе загубила дълбочина.

— Д-да, нищо ми няма.

Барманът го гледаше изпитателно. После отново пусна музиката.

— Пребледнял си.

— Аха… Колко дължа?

Под краката му изхрущя стъкло.

— Заедно с чашата и шишето, пет и петстотин — кисело отвърна момчето. — Поседи малко да ти мине, ако искаш.

Навън Северин шумно глътна въздух и се озърна отчаян. Нямаше представа кого и къде да търси.

* * *

Алванд отново домъкна цял сак книги и касети с филми и музика. Една от видеокасетите, която показа още на влизане — Lord of the Dance, придружи с коментара, че това му приличало на върколашки танци, изпълнявани от самодиви. Естествено, не беше забравил да зареди и хладилника — въпреки възраженията на Елена да не купува продукти, които самите те няма да ядат. Иван също не спазваше тази „уговорка“, с която не го свързваше обещание. Той виртуозно избегна да се съгласи пряко с леля си, че няма да „правят такива неща, гости сте все пак“. Като че и „Ален“ не се чувстваше гост. Елена въздишаше: европейци…

Змеят друсна на леглото сака и започна да изважда придобивките, като си свирукаше весело.

Иван хвърли едно око на покупките и съобрази, че нещо не е наред. Притесни се:

— Откъде имаш толкова пари, събрате? Аз ти дадох преди… преди…

— Взех си от „разбойник“.

Иван се смръзна. Окопити се бързо и рече внимателно:

— Много ти благодаря за деликатността да използваш граморската дума, сякаш на българите не им е присъщо. Не се чувствам дотолкова обвързан точно с този народ, както и с човечеството изобщо. Но осъзнаваш ли, че си извършил „кражба“?

— Граморите нямат такава дума. Малцина кашепци я имат.

— Да, защото винаги са готови да споделят каквото имат. Собствеността за тях е нещо, което не може да се отнеме. Ние ги научихме, че истинското имане и да се споделя, не намалява. И все пак?

— Прочетох за валутата и си помислих, че може да спечеля.

— И те измамиха? Ох…

— Отначало не повярвах. Стана толкова… обикновено и толкова… внезапно. Когато проумях какво се е случило, последвах измамника.

— И?

— Наредих му да ми върне парите.

— Използвал си Заповедния език?!

— Избрах да го притисна по този начин, вместо да му поискам сметка за всички злини, които подуших в него. Все пак, нали ми каза, и аз разбрах-приех, че нямам право, че не е УМЕСТНО да съм съдник тук. Поне при първа среща с някой… разбойник.

— Хм. Словата на Заповедния език проникват право в нервите. Не е имал воля и осъзнаване да ти се противопостави.

— Не е намеса в Съдбата му. Той също не оставя избор на своите жертви. Не всякога и те са отговорни за това, че се хващат… на въдицата. Често е действал с принуда, не е оставял измамените сами да се измамят.

— И?

— Той се уплаши повече, отколкото предполагах. Даде всички пари, които носеше.

— А ти… да не му върна фалшивите долари? Долари, нали?

— Дойче марки. Не. Спомних си, че такива са незаконни по тукашните правила. После му наредих да иде в участъка на стражниците-полицаи и да си признае всичко сторено.

— Ох… С колко пари го одруса? Кажи ми ги като валута, нещо не ми е нормално с такава лекота да смятам левовете в хилядарки…

Алванд назова сумата и Иван чак подсвирна.

При толкова пари, въобще не се учуди на шепата полускъпоценни камъни, които Алванд изсипа върху леглото.

— Ще запомняш музика? — досети се Иван.

— След като нямам Пеещо цвете — кимна събратът му. — Избрах тези кристали от музея „Земята и хората“. КУПИХ ги, Иван. Не съм ги… свил.

Иван се засмя извинително.

— Чувството за хумор — Алванд се възползва от повода да сподели поредното си откритие — е лекарство против страха. Механизмът на шегуването е учудващо прост, основан е на забелязване на противоречия от рода на „мъжко момиче“, „дървено желязо“, „благородна лъжа“…

Иван вдигна ръка:

— Ти самият си един самоходен хумор в момента. От изразите, които изброи, само дървеното желязо понамирисва на шега. Я ги анализирай!

Алванд помълча. А после върху лицето му се изписа детинско огорчение:

— Не, не мога така! Да излъжа Лъжовния език засега е над силите ми, не умея да го направя отвътре, докато мисля на него! Но ще измисля как да го накарам сам да покаже лъжовността си! Освен ако не е невъзможно по принцип… окото не може само̀ да се види.

— Правилно. Колкото ти си виждаш ушите, да.

— Защо ми е да си ги виждам? — обърка се Алванд. — С тях слушам… Няма значение — махна небрежно с ръка. — Трябва по-често да слизаме в Човешкия свят!

Ококорването на Иван не впечатли събрата му, който продължи с разсъжденията:

— Коварното в Езика на заблудата е, че на границата между съмнението и невярата се намира пропастта на ОТЧАЯНИЕТО. Притежателните слова, които толкова широко са употребявани от хората, „мой, моя, мое“, не са просто страст да притежават предмети или ДОРИ живи същества. Това е последица от Лъжовния език да обсебва и обяснява действителността, вместо да я приема. Намирам, че всички стойностни личности в този свят са страдали от лъжовността на езика-мислене и са се бранели с хумор от него. Разсъдъкът, затворен в рамките на Лъжовния език, е като…

— Като хамелеон в огледална клетка — подсказа Иван.

Мълчание.

— Какво може да стане с хамелеон в клетка от огледала?

— Умира. Доказано е.

— Правили са опит с животното? — ужаси се Алванд. — Не може да бъде!… — Помълча, помисли. — Може… Когато мисля на Езика на заблудата, виждам, че не само това е възможно. И никак даже не е трудно да се възприема светът като съставен от „крайности“… Затова значи хората не се издигат до осъзнаване. Ще умрат в огледалната клетка на своите представи за Всемира… Ето, четох астрономическия календар и там имаше следното: всичко, което се наблюдава като явление, но не може да се измери, се отхвърля, за да може научното познание да съставлява прогнозируеми модели, а не до безкрай да събира данни и никога да не формулира хипотеза. Плоско е, но работи — в света, изграден от думи. Тук думите са всичко. Видях, че „нормалните“ хора несъзнателно приемат чужденците, които не говорят диалекта им на Лъжовния език, за… по-глупави. Автоматично мислене, плод на Мързела. Същото отношение усетих у тях и спрямо глухонемите. Щом няма думи — няма разум, според тях. Заради същото не слушат и децата си — защото още им липсват думи. Защо казват: „невинен“ или „чист като дете“. Или още — „първични“, децата били „първични“… Изобщо не успях да разгадая логиката на последното.

— НИЕ сме логични и рационални. Те не са рационални. Тяхната логика лежи върху изкривените предпоставки на мисленето им, определено от Лъжовния език.

— Да, съгласен съм с мнението ти. Децата обаче са просто деца, нито чисти, нито невинни. Те са рекички без ясни брегове, лесно се мирят с Хаоса. Нов живот. Начало на пътя.

— Почваш да разбираш…

— „Разбирам“ в човешкия смисъл — без да приемам, че онова, което съм проумял, е истина — без да го споделям.

— Браво на теб. Смайва ме и твоят ентусиазъм да си изясниш нещата с едно замахване на крилото.

Алванд седна. Набръчка чело.

— Така е, защото младите шаркани много си приличаме с хората. Нали? Затова те са ни толкова интересни — напомнят ни за нашето собствено детство… само че почти всички хора НЯМАТ избор какви да станат в своя свят. Те не виждат възможностите. Вярват на очевидното, не надничат ОТВЪД него. А щом нещо не виждат, или не го знаят — то не съществува за тях. А хората наистина не съществуват извън елементарното ниво на сетивата си. Изпускат най-важното — че умът също е сетиво.

— Играта с думи взе да ти се услажда. Но не съди според нашите понятия.

— Още една дума не на място. Не „съдя“. Не произнасям присъда. При-съда. Съд. Делва. Съдба. Сравнявам…

Иван се разходи из стаята. Спря пред прозореца и надникна навън. Времето бе хубаво, но вероятно щеше да се заоблачи.

— Ще излизам скоро.

— За да се видиш с другата ни изгубена посестрима?

— Да.

— Следят те.

Иван се обърна гърбом и се замисли.

— Ще внимавам.

* * *

— Значи ти се изплъзна изпод носа? Не мога да повярвам, даже да го видя написано и подпечатано!

Детективът избяга от светлокафявите очи на Венета.

— Така е — призна той мрачно, надвесен над чашата силно кафе. — Може да ти звучи глупаво, но е така.

— Кажи ми пак какво стана.

Северин разтърка врата си.

— Просто… забравих за него. Изчезна ми от мислите, разбираш ли?! А после избяга и наяве — той стисна със здрави пръсти русите си перчеми. Продължи глухо под шепите си: — Засуетих се като кокошка из целия квартал. Хората ме мислеха за смахнат. Леле че срам.

— Не се скуби. Случва се.

— Не и на мен! Оооох…

— Да не е от онази контузия преди месец?

— Три месеца, Венче. Не е. Рингът няма нищо общо. Познавам всички усещания, свързани с леки мозъчни сътресения. Беше… нещо непознато. Дори не мога да го опиша. Просто… Тайният приятел избяга от главата ми. Напълно преднамерено. Чакай, чакай, знам какво говоря… Не си бръчкай носа. Още не съм ти казал най-главното. Тъкмо от него съм… уплашен.

Той се стегна и храбро отсече:

— Тези… бели петна в паметта ми. Докато пасях нашия човек, това ми се случи три пъти. И чак на третия път се стреснах. Предните два изобщо не ги усетих.

— Момент. Имал си амнезии…

— … докато вървях по петите на Приятеля, да. И си ги спомних едва в онова барче с Металика.

Венета сметна за уместно да помълчи.

Бях на лекар. Заради това пристигам чак сега.

— Можеше да звъннеш все пак. Да не се притеснявам.

— Обадих ти се на пейджъра.

— Погледни какво си ми изпратил.

Дисплеят на пейджър „Моторола“ показа четири съобщения:

ПРАЗНА АЛФА 1С 14:27/дата

ПРАЗНА АЛФА 2С 14:33/дата

ПРАЗНА АЛФА 3С 14:58/дата

ВЕНЕТА ИМА ПРОБЛЕМ ОТИВАМ В БОЛНИЦА ЧАКАЙ В ОФИСА ВЕЧЕРТА ПРИБЕРИ КОЛ… 4С 14:59/дата

— Представях си те пълен с олово 45-и калибър и на системи — въздъхна тя.

— Прощавай — искрено се разкая Северин. — Не ми хрумна, че ще го възприемеш така…

— Ами как да го възприема?! Три пъти набираш номера ми и нищо не продумваш! Обадих се на алфа-пощата да чуя записа. Три дълги мълчания, в последното се чува сирената на линейка. И накрая — повикване през страхотен шум и говориш задъхано, сякаш с последни сили!…

— Минаваше трамвай. И ми беше пресъхнала устата от притеснение.

— А трите празни обаждания, когато нищо не каза?

— Ами… не знаех какво да кажа… — погледна я Северин нещастно.

След няколко секунди Венета омекна и грижовно приглади косата му с длан. Той затвори очи.

Подир минутка тя тихо попита:

— Какво искаше да кажеш с това избяга ми от мислите?

Детективът преглътна.

— Буквално. Пресичаше алея „Яворов“. Излязох му в гръб, много близо… и изведнъж се разсеях. Замислих се за съвсем странични неща. После се сепнах и се зачудих защо съм се помъкнал с фотоапарата. Дори снимах някаква птица. Има я на кадър. Кълвач. Обаче литна нанякъде, затърсих го през обектива и случайно попаднах пак на Приятеля. После пак. Около Братската могила. Изгледах го като празно място и си останах край паметника. Щракнах няколко кадъра. Парче синьо небе през жълти листа. Отново ми провървя, там нали е открито, и мярнах обекта до онези езерца, където растат лилии…

— То е едно. Кръгло.

— Едно ли?

— Мммм…

— Той си стоеше там и гледаше водата. А се сетих за него, защото видях празна кофичка от кисело мляко. Но не я беше хвърлил той. Някаква стара се оказа, смачкана. Добре че твоя Приятел го беше прихванало съзерцателство, та го настигнах… И на третото вече — Северин съкрушено поклати глава — се отплеснах съвсем, а той преспокойно си бил тръгнал и зарязал вестниците. Взе си само списанието. От ония с фантастика…

— „Зона F“?

— Май да. И тогава се усетих какво ми се беше случило. Сетих се за… уроките.

Северин подсмъркна и млъкна. Засърба хладкото горчиво кафе.

Венета размишляваше.

— Всъщност, първите два пъти той не ти е бягал, нали? Не се е стремил нарочно да се отдалечи или да се спотаи някъде, докато си… разсеян, така ли да разбирам?

Лицето на детектива леко се проясни.

— Като че ли да. Ъхъм. Да. Наистина е така — довърши той изненадано.

— Тогава Приятелят….

— … не ми е виновен. Причината е в мен. Не. Не съм съгласен. Повярвай ми, не си въобразявам… Пфу! Мамка му!!

Гледаха кафеникавото петно на стената отсреща.

— Изпусна ли парата? Не замеряй повече нищо, ще счупиш телевизора. Вярвам ти. Наистина.

Северин придържаше скулите си с пръсти. Отнесено чакаше потока мисли да кристализира в нещо убедително и проницателно.

— Искаш ли друго кафе?

— Тц. Ще повърна.

— Ще ида за натурален сок…

— Не, стой тук. Нещо сега ще се сетя… ей сегичка…

— Като хрумването, че твоите пристъпи на амнезия се дължат на външно…

— Аха — внимателно прошепна детективът, шавайки пръсти като да напипа паяжинка пред носа си.

— … въздействие, но ненасочено…

— Ненасочено, да — Северин сключи вежди.

— Магнит.

— Магнит?

— Магнитна аномалия. Обърква, дезориентира компасите.

— Така, така…

— Но не е насочена към това да ги смущава нарочно. Синдромът на Йосарян.

Северин зажумя в юмрука си.

— Тъй.

— Нека приемем за стопроцентово вярно твърдението, че Приятелят е смутил способността ти да се концентрираш и да помниш непосредствените си задачи. Внесъл е шум в твоя RAM. Но от всичко личи, че не го е правил насочено към теб.

— Той не ме е забелязал.

— Точно така. Просто притежава способността да… „бяга от чужди мисли“ за себе си.

— Щит.

— Ммм… да речем. Вероятно си го приближил твърде много. Докоснал те е с „щита“. Носи го непрекъснато. Не специално против теб. По навик. Може самият той да не знае за… този свой… щит. Малко груба метафора, струва ми се.

— Съмнявам се, че не подозира. Да мъкне коруба като костенурка и да не я усеща — стига бе. Може да не му тежи, но си я чувства. Но мен наистина не ме е забелязал. И слава Богу. Защото ако… носи такъв щит… какъв ли тогава ще е мечът

Последва дълбока пауза.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Много сериозно говоря.

Венета изпита нужда да пусне радиото, за да запълни тишината.

— Страх ли те е?

Той забави отговора си.

— Малко. Но вече съм предупреден. И ще внимавам. Не се плаши.

— Странното е… че не се плаша. Но ми е едно… предчувствие. Необикновеност.

— Звучи окуражаващо, знаеш ли. Щом интуицията ти не говори за опасност.

— В никакъв случай за опасност. Няма заплаха. Обаче много да се пазиш. За всеки случай.

— Окей — Северин решително стана. — Късно е. Ще ти извикам такси.

— Няма ли да се прибираш? Имаш нужда от почивка.

— Ще спя тук. Утре… Утре ще го видя.