Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (18) (роман-изповед)

10.

Радослав въртеше глава, виреше нос над водата и се потупваше по ушите.

— Главата ми сякаш е куха — сподели той шепнешком на Иван.

Змеят завърши пълен панорамен оглед и извърна втренчени очи към него. Секунда още взорът му остана пронизващ и студен, но в следващата отново бе поносим и мек.

— Не се оплаквай — каза той с нормален глас.

Метна къс телепатичен импулс към събрата си, за което Радослав можа само да се досети.

Очите му свикваха с тъмнината. Навред имаше само море, съвсем леко, някак декоративно надиплено. И звезди.

Уплаха нахлу в сърцето му.

Божичко! Слънчо Райко! Нима още се климбуцам нейде между Ахтопол и Варвара и още не съм стигнал до кладенеца-Проход?!

— Радо, гмуркаме се. Готов ли си?

Гласът на змея, който се казваше Иван, отрезви младия мъж.

О, не, всичко е наред. Вече съм в Долната земя и…

— Готов ли си? Ще се движим на десетина метра дълбочина, пак ще те теглим, не бой се.

— А… как ще дишам?

— Ще видиш. Така, тапи в ушите, превръзка на носа и устата…

— Готов съм.

Не беше сигурен.

— Като си готов, как приказваш? Бързо си запушвай сополника и плямпалото! Да побързаме. Алванд вече се е гмурнал.

Дичо захапа восъчната превръзка, хлопна забралото и последва Иван-Крилан. Обгърна го мрак. А после солената студена вода нахлу в шлема…

Не издържа и изплува, за да поеме въздух. Панически задраска и засмъква шлема си, който му пречеше да диша, когато една змейска опашка се омота около глезена и го дръпна под водата. Радослав отчаяно зарита. В ушите му забълбука, а смешно вибриращ глух гласец зашумоли през тапите, сякаш под черепа му:

— Стига лигавщини, Радо! Сложи си маската, че без да искаш, по навик пак ще вдъхнеш вода, само ще се забавим.

Той се овладя и заплува слепешката, напънал се да не мисли за въздух. Змейска лапа приятелски го обърна в правилната посока.

— Кротко, кротко, сега ще ти мине, сега…

Наистина, сякаш след мъчителен стомашен спазъм, облекчението дойде. Приятен сърбеж, стотици тънки иглички го забоцкаха там, където вместо човешка кожа носеше люспите на любимата си.

И престана да се задушава, спря хълцането. Белите дробове не работеха, но липса на кислород никак не се усещаше. Абсорбираше нужния му живителен газ направо от морската стихия.

След още две-три минути се отпусна напълно. И разбра, че да бъдеш риба или земноводно било ужасно хубаво. Очарованието на това състояние го завладя. Съжали, че няма какво да види — само проблясъци на светещ планктон около телата на змейовете и покрай собствените си ръце.

Малчуганът в него се зарадва и шарканите го почувстваха.

Ох, дечко…

Това бе Иван. Откъм Алванд долетя само една телепатична усмивка, подправена с деликатно подсещане да внимава да не издаде ятото.

Дичо с неохота потисна изблика си.

Плуваха дълго. Понякога покрай тях преминаваха неразбираеми сенки, веднъж Алванд нареди да спрат. Радослав чу цвърчене почти на тавана на слуха си. Вероятно бяха делфини.

Алванд съобщи, че питомците на Морския народ са имали сблъсък на седемнайсет прелета на изток с „поробени“ ловни акули, но в района било чисто.

> Радослав, ако срещнем направлявани от атълани хищни риби, ще сме принудени със събрата Крилан да ги убием отдалеч със… събрате, обясни ти, не знам кои думи побратимът ни ще разбере.

— Хиперзвуков лъч, Радо. Механичен аналог на лазера. Под вода ще е още по-разрушителен заради по-плътната от въздуха среда. Бъди готов, разсейките и ехото на лъча може да са болезнени за теб. Внимавай да ни се прехапеш езика или да се изпуснеш.

Бррр…

Няма ли да се издадем с хиперзвук? — попита Радослав, мислейки възможно най-тихо.

Той неволно се запита къде ли Алванд крие звуковото оръжие.

— В гърлото си — небрежно отвърна Крилан на уж незададения въпрос. — Колкото до засичането — зависи. Ако подводница на атъланите се случи точно на линията на поразяване, или ако улучим хидрофони на врага…

> Морските братя са повредили водните уши на атъланите.

— Значи, остава само заблудена подводница. Аз не чувам такава.

> Нито аз. И морските братя не знаеха да има наоколо гмуркащи се лодки. Казаха, че врагът и без това е останал почти без морски бойни съдове почти по целия Архипелаг… вестите в океана се предават бързо, Радослав.

Нищо не питах!

> Умът и сърцето ти са отворени към нас. Затова чуваме даже онова, което не мислиш на нас…

Радослав си даде сметка, че е уплашен и изцяло разчита на шарканите.

— Като излезем на брега, ще си върнеш самочувствието, Радо. Хайде, пляс-пляс с перките…

Тримата продължиха водния си път.

Внезапно Дичо усети, че е започнал да вижда малко по-ясно отпреди.

Изгрев?

Смаяно поклати глава. Съвсем го бяха объркали маневрите след навлизането в атмосферата. А беше убеден, че ще изплуват пред набелязания остров посред нощ…

> Радослав, близо сме.

Дичо видя дъното. Надиплен пясък, черни грамади на подводни скали… които обаче някак подозрително шаваха… ох, това са водорасли, да му се не види!

— На повърхността!

Без плясък, много предпазливо подадоха глави над вълните.

— Вече можеш да махнеш маската — прошепна Крилан. Вода се стичаше по муцуната му, изливаше се от ноздрите и по очите, но змеят нито изпуфтя, нито мигна.

Радослав с удоволствие се възползва от позволението.

И тогава почувства, че има проблем.

Овладя паниката, само за да разбере, че НАИСТИНА не може да започне да диша. Гърлото му бе свито в тесен пръстен, гръклянът го заболя от усилие, той се задави и конвулсивно потръпна, неспособен да изхвърли престоялия в дробовете му въздух. Като риба на сухо, той отново започна да се задушава…

… от две страни се протегнаха невидими безплътни ръце, отпушиха трахеята му и Дичо жадно пое прохладна и свежа струя морски бриз. После нещо съвсем материално подкрепи тялото му. Това бяха леките докосвания на змейските вече не перки, а криле, станали отново големи и приспособени за летене. Той с благодарност улови твърдите им нокти и ги стисна признателно. Два дружески импулса се сляха върху му, непредаваеми с думи, но достатъчно красноречиви.

Главите им стърчаха над повърхността. Намираха се в средата на сравнително тесен пролив, плоски мързеливи вълни хлопваха Радослав под брадичката и се плискаха в долните челюсти на шарканите. И тримата стояха върху подводна скала и съзерцаваха ширналия се отпред остров — по-точно ширналата се мъгла, над която стърчаха планински върхари.

Радослав примижа. Беше му приятно и сигурно както никога така — с двама верни бойни другари, за които е готов да умре, както са готови и те да умрат за него…

Тук май трябваше да има шамандура… — помисли високо и през зъби Крилан.

> Напипвам с опашката нещо като верига — отзова се Алванд.

Прилича на нарочно прерязана — допълни Дичо.

С лактите си усещаше шарканите. Беше момент на покой и задоволство, който бе убеден, че няма да забрави никога. Чувство, навярно познато само на някогашните хайдути по Балкана.

Аз и двамата ми събрата, ех…

Долната челюст на Иван шляпна като весло. Змеят се смееше тихичко.

— Аха, след малко ще развеем байрака…

Утринната мъгла бързо се стопи и сушата се разкри в цялото си великолепие. Планинските върхари се оказаха корони на исполински дървета. Но зад тях наистина се очертаваше планина…

Тримата диверсанти присвиха очи и внимателно започнаха да сканират брега за някакво движение.

Нищо. Само съскаше и шушнеше в пясъка кротък прибой.

Радослав не можеше да не се отплесне по планината, издигаща снага към току-що плъзналото към нея лъчи слънце и към меките небеса. Крилан люшна голямата си глава към човека:

— И ти ли си мислиш за същото?

— Аха. Само гъбката на метеоролозите липсва, иначе е Витоша едно към едно.

— Хиляда процента.

Алванд не попита и не се намеси.

Снегът по планината зарозовя, а сетне ярко заблестя в изгревните лъчи на Райко като облизана захарна пръчица.

— Този остров е голям — угрижено рече Крилан. — Колкото Софийски и Пловдивски окръг накуп. Ще търсим.

Алванд даде знак да продължат наблюдението и чак след двайсетина минути позволи да поемат към сушата.

Те предпазливо изпълзяха по корем върху тясна ивица пясък. Следваше скалиста стръмнина, оголените от високите кашепски приливи кости на острова. Крилан остана долу, озъртайки се като жив огнемет, а Радослав, без да хаби време, се качи на гърба на Алванд. С единствен мах на крилете змеят преодоля солидната стена. На няколко крачки от ръба те се претърколиха настрани — един наляво, друг надясно — и замръзнаха, готови за изненади. На по-малко от хвърлей от тях се издигаше втора стена — този път от дървета. Радослав никога досега не бе виждал секвои, но можеше да се закълне, че горските гиганти имат родствена връзка със знаменитите колоси от Земята. Очевидно се падаха техни батковци.

Каменистата почва сякаш бе събрана в шепите на могъщите корени на дървесните небостъргачи, мъртвата им хватка се простираше до самия ръб и Дичо всъщност лежеше в гънка на кората им.

Не се забелязваше никакво движение, на много метри височина едва шумоляха в морския бриз клоните на чудовищните дървета.

Лъхна въздушен повей — Иван безшумно кацна между Алванд и Радослав.

Дичо предусети неизречената команда и почти едновременно със змейовете се втурна към гората.

Още щом заобиколиха най-близкия дънер, на дебелина колкото циркова шатра, гората все едно погълна целия свят и нищо друго не остана освен нея — зелено-сумрачна, с мирис на гниеща шума… и необикновено притихнала.

Залегнаха.

> Пускаме Цветните сенки — каза Водачът на ятото.

Радослав скоси очи, за да види как ще стане това. Беше от онази част от плана, предложена от самите Стратези. Човекът го разбра като пускане на някакъв вид безплътни фантомни двойници на групата, които да играят ролята на „миночистачи“. Детекторите на противника нямаше да ги регистрират, но вероятно биха ги открили визуално. Предполагаше се в първия момент това да подкрепи думата на парламентьорите, че предприемат операция за освобождаване на заложничките и при това са добре маскирани! Противникът щеше да се разшава и да издаде истинското място, където ги държи. Но след полагаемото преследване на сенките, когато атъланите най-накрая успееха да ги притиснат и обкръжат, цветните видения щяха да се разсеят, а това веднага би потвърдило предишните подозрения, че шарканите блъфират…

Лъжа в лъжата и в крайна сметка — без лъжа.

Радослав внимателно проследи как Алванд бърка с нокти в паласка на сбруята си и изчопля отвътре нещо, което отначало му се стори като ситно оптично изкривяване. Бе съвършено прозрачно топче, но бързо взе да помътнява. Командирът го запрати напред с леко трепване на нокътя. Топчето тупна върху парче земя между огромните корени и започна да пуши. Гъст бял дим се разстла по почвата, а нагоре се издигнаха три мъгливи струи. След секунди димният тризъбец се разпадна на отделни облачета, а те пък се сгъстиха в три силуета — двама змея с нормален за тях ръст и един по-дребен шаркан, който се мъчеше да стои на задните си крака и имаше къса опашка.

Сенките тръгнаха напред.

— Хитро — прошепна Радослав, ала без въодушевление. — По-интересно ми се видя, че имате стави на ноктите си, Алванд. Едва сега го забелязвам…

— Радо — обади се Крилан. — Ти току-що видя как се активира капсулирана готова магия, материализирана енергия, модулирана със заклинание! Не ми казвай, че не си впечатлен.

Дичо се подсмихна.

— Чудо голямо. Ем по це на квадрат. Енергията е превърната в маса, после става обратното. Добре де, впечатлен съм от липсата на странични ендо- или екзотермични ефекти… Изпипана работа.

— Ох, кога стана кюмюрджия, кога ти почерня гъзо… Браво на теб. Така е.

— Сенките ще ни предупредят ли за засади?

— Не, това не са истински наши сенки. Сътворени са от друг. Но ще послужат като стръв и ще хукнат встрани от истинския ни маршрут, ако бъдат открити…

След кратката раздумка Алванд даде знак, че продължават.

Слоят окапвали кой знае колко векове листа пружинираше, покрити с мъх съчки дори не пукаха при настъпване. От перспективата извисените към небето дървета изглеждаха склонени над спешеното ято. Диверсантите навлязоха в папратов гъсталак, същинска джунгла в подножието на дънерите, зелен таван скри дърветата от поглед, но и папратовите храсталаци бяха твърде едри, за да са непроходими за такива дребосъци като двамината змея и човека. Тук царуваше влажен студ и отгоре едва се процеждаше светлина като ехо на някъде съществуващ ден. Мъртвите останки растителност чернееха, тук-таме пухкави от чудновати лишеи, бледи гъби обсипваха по-разложените туфи. Надалеч погледът се губеше, храсталаците се сливаха в сиво-зелена пелена, замъглена от пронизваща до кости мъгла, в тишината избръмчаваха само твърдите криле на тромави, още полувцепенени бръмбари.

Алванд посочи на Радослав да върви след него. Дичо кимна, макар змеят да не го гледаше. Последен се промъкваше Крилан. Ятото нечуто продължи напред.

* * *

Еднообразният преход продължаваше с часове, но сякаш се въртяха в кръг — същите папрати, гъби, мързелива буболечка или дълга-предълга стоножка по черната огъваща се почва. От време на време от студената мараня и неподвижния листак изникваше набръчкана грамада на скала — не, просто поредното изпречило се на пътя дърво…

Дичо задрямваше прав, местеше крака механично, сепваше се миг преди да се спъне, предупреждаван от помръдналата на колана сабя, и отново се унасяше в затъпяващо вървене. В най-сумрачните дебри на великанската гора му се струваше, че се движи в походната колона, която пъпли към безкрая…

Командирът даде малка почивка, през която да се ослушат НАДАЛЕЧ, както се изрази.

Радослав се опита да сканира околността като змейовете, ала мислите му бяха заети с друго. Той предпазливо телепатира молба за страничен въпрос и Алванд кимна.

— Иване, знаеш ли, сетих се, че в човешкия език съществуват и някои чисто змейски изрази.

— Ха! Например?

— Знанието е сила!

— Да бе! Щеше да е змейско, ако съдържаше и идеята, че всезнаенето не е мъдрост.

> Радослав има право, събрате — намеси се ненадейно Алванд.

— Ти не знаеш човешките езици на живо! — начумерено възрази Крилан. — И после, виж го нашия хубавец какво го вълнува, докато сме в акция на живот и смърт! Радо, не става от теб Убиец. Тц. Не става. Не си ловец по душа, и това е!

— Аз и не искам да съм… Убиец — намръщи се Дичо.

— Тръгнали сме на война. На война се убива, няма врън-мрън. Не се философства. Сигурно затова съдбата ти все те лашка от една каша в друга — за да ти даде урок, че има ситуации, в които цялата мъдрост на света се свежда до това: или прегризваш гърлото на врага, или прегризват твоето.

— Кой знае дали са поуки… може да са изкушения, а Пътят ми да е друг — сви рамене Радослав.

След кратка пауза Алванд тихичко се засмя.

> Събрате, защо езикът ти залепна за зъбите? И аз се радвам като теб на словата на побратима.

— Ха!… добре, имаш право, Радо. Хубаво ме затапи.

> Защото е Поет, събрате. Неговият Път навярно наистина е друг.

Крилан изфуча.

> Вие двамата що ми ръфате опашката? Я си оглеждайте гората за атълани и не ми се правете на много умни!…

— Човешка реакция — коментира злорадо Радослав за сведение на Алванд, който излъчи недоумение. — Всъщност, шега.

Командирът поклати глава.

> Не го разбрах…

— Змейовете са загадъчни и неразбираеми за хората, но и човешката природа не се проумява от шарканите, Водачо! — подхвърли Иван-Крилан. — Мисля, че стига толкова миролюбиви приказки.

> Продължаваме.

Радослав въздъхна. Затъпяващото промъкване постепенно пак взе да го приспива.

* * *

Поредното разсънване отново дойде навреме. Алванд стоеше пред Дичо с вдигната и замръзнала над земята лапа. Спря и той, като за малко не настъпи драконовата опашка. Ослуша се. Отпред идеше равномерен шум и мъглива колона светлина подсказваше просека в гъсталака, поляна, а може би жп линия…

Какъв ти влак тука бе, това е… вятър? — не, водопад е, сети се Радослав и се ободри. От сънливостта остана единствено скованост в замръзналото от пестеливите движения тяло. Дичо се протегна и закърши рамене, за да се стопли. Стараеше се да бъде тих.

Алванд леко мръдна крило, посочи наляво и Дичо се запромъква напред. Той мерна крайчеца на опашката да прави енергична чупка надолу и послушно приклекна с ръка на саблената дръжка. Косо погледна камъка, но Рауни не изглеждаше разтревожена, не пламтеше предупредително. От другата му страна мина Крилан. Тръгнаха отново, на десетина крачки един от друг, към водопада или каквото там шумеше.

Звукът не ги излъга — край оголени гигантски корени и сиви морени шуртеше поток, широк цял ишчелски разтег. Очертаните от влажната мараня слънчеви лъчи, едва пробили короните на кашепските секвои, пълзяха по пенести струи прозрачна като сълза вода.

Водопадът се изливаше през три отвора на бент, изграден от големи скални блокове. В петно по-ярка светлина върху тях, над туфа мъх се подаваха дребни цветчета на бодлив храст. В камъните личаха пресечени с пукнатинки руни от патиниран метал. В шубрака се виеше рехаво павирана пътечка, минаваше по бента и се губеше малко встрани от там, откъдето бяха дошли диверсантите.

Шарканите душеха въздуха, очевидно нещо не им харесваше в картинката. Радослав приклекна пред рекичката, без да откъсва очи от насрещния бряг, който също бе покорен от пълчища папрат. Вдигнатото забрало му пречеше да следи склона нагоре и той вирна лице.

Нищо. Никакво движение, освен призрачното къдрене на мъглата в конуси светлина. И никакъв друг звук, освен водопада. Няма ли птици тая гора? Той предпазливо посегна към водата, наведе лице. Навярно бе вкусна, толкова бистра и звънлива… Дичо намокри един пръст и го доближи до носа си. Притвори клепачи.

От водата го лъхна на смърт. Трепна. Взря се в навлажнената рицарска ръкавица и заслуша инстинктите си. В подсиленото от змейската кожа обоняние не присъстваше намек или подозрение за отрова. Не, поточето миришеше не на смърт, а на следа от смърт. Също както някога-някъде на Луната, в подгрунтовите ѝ градове.

Радослав внимателно разгледа начупеното от движещата се вода дъно — камъчета, пожълтели стебла, мишо сива тиня. Дори тук наскоро да бе текла нечия кръв, рекичката я е отмила без остатък.

Той се изправи и тръгна нагоре по течението. От голям мъхест камък до малкото вирче под водопада Дичо надзърна над бента.

Тук гората се отразяваше в гладко тъмно езеро със стръмни скалисти брегове, покрити с корени като старчески набъбнали вени. Виждаха се няколко листа, плуващи по спокойната гладина на вира. Втори водопад, по-висок от този под моста-бент, глухо бучеше, полускрит от надвиснали папрати и купчина големи плоски морени. Гледката би била красива, ако не присъстваше в нея някаква пустота, нещо злокобно.

Петдесет метра дължина, трийсетина широчина — оцени на око Радослав големината на вира — колко ли е дълбоко? Две педи? Метър? Десет? Нещо липсва тук. Но какво?

Разбирането дойде изведнъж.

В купчината камънак отгатна останки от примитивна постройка, подобна на заслоните по друмовете на континента. Дичо кривна глава леко встрани и видя, различи обитателя на съборената мегалитна къщичка.

Посочи с пръст и помисли с мраз в сърцето: Там! Мъртъв змей!

Разбра грешката си едва след като се вгледа по-внимателно. Трупът бе драконоподобен, но безжизнената змейска глава висеше настрани на по-дълга шия, тялото бе вретеновидно, предните лапи бяха твърде малки, а на мястото на задните имаше просто по един нокът. Дебела и къса раздвоена опашка висеше безсилно и плакнеше връхчетата си в езерото. Два чифта криле, от които предните по-дълги и заострени, бяха жестоко опънати върху скалата и заковани в нея със стоманени шипове, по цял метър дълги. Приличаха на метателни копия. Камъкът край крилете и тялото бе изцапан с тъмни вадички като разлят петрол. По кафеникаво-зелените люспи личаха множество засъхнали рани.

— Не е змей — продума с присъскване Крилан. — Халич е. Мъжкият на ламя.

Халичът вероятно бе мъртъв отдавна, но над езерото не тегнеше смрад. Може би защото бе далеч. А може би защото шарканските тела не гниеха…

Алванд пристъпи към бента, а Дичо тревожно възкликна след него:

— Недей, може да е миниран!

Змеят спря. Мълчеше. Обърна се и с глухо изумление каза:

> Как усети от толкова далеч?

Радослав почувства лицето си горещо.

— Не усетих… предположих.

Алванд отвори паст, сетне пак я захлопна.

> Нямам думи… — изсъска през зъби.

— Кажи: гадост! — посъветва го Крилан, гняв нажежаваше и неговите очи.

> Гадост! — изплю струйка дим Алванд.

— ГАДОСТ! — повтори Крилан свирепо и взорът му помръкна. — Видя ли? Олеква… малко.

Водачът на ятото се овладя и отсече безизразно:

> Да се сбогуваме със своя събрат-шаркан, когото не познавах… и съжалявам за това. Ти живя достойно и дано си осъществил Съдбата си!

— Така ли да остане, неизгорен… — Крилан зарови лапа в едва видимата втора пътека, лъкатушеща успоредно на рекичката. Той щракна нокти и в спокойното езеро се издигна мимолетно фонтанче от хвърлено камъче.

Пльок…

Отразените във водата клони се огънаха от концентрични вълнички. След миг към тях се прибавиха нови, когато и Алванд метна каменно късче.

> Сбогувай се и ти, ако желаеш, Радослав.

Дичо тръгна да изчопли нещо по-твърдо от вкоравена буца пръст, но не успя. Тогава бръкна в кесията на колана и хвърли в езерото жетон от Северната армия. Монетата блесна слънчево, описа дъга и на свой ред изчезна в притихналите траурни води.

> Да се махаме. Щом приключи заръката ни, ще се върнем и ще изгорим тялото на злощастния ни събрат. Ще прекосим рекичката по-долу по течението.

Радослав хвърли последен поглед към разпънатия шаркан. Навярно в този момент бе станало по-светло, може би някъде горе вятър бе люшнал гигантската корона и сноп светлина озари вира. Дичо различи трета двойка криле, съвсем малки крилца, които висяха отстрани в основата на опашката. Тънък език се подаваше между ситните зъби на халича, а очите му…

Дичо припряно се извърна и побърза да догони Алванд.

* * *

Излязоха от гората някак внезапно и Радослав примижа от блесналата в лицето му светлина. Огладени речни камъни покриваха извивка на залив. Това езеро бе доста голямо, плоският му плешив бряг мъжделееше на половин-един връст разстояние зад нагънатите от плах ветрец води.

Без да се задържат на открито, диверсантите се гмурнаха в езерото и заплуваха под повърхността. Водата бе ледена и мътна, неприветлива и на усет по-пустинна от океана, макар че се стрелкаха някакви рибки, уплашени от появата им.

Плуваха дълго и Дичо се вкочани. Спряха за кратка почивка край устие на планински бързей и подадоха глави, укрити от камара изсъхнали до бяло клонести дърва, довлечени дотук от реката. Змейовете вдъхнаха топлина на младия мъж и той престана да трака със зъби.

Мълчаха и се оглеждаха през клонака.

— Колко е часът?

— Десети от изгрев-Райко.

Въздухът бе почти горещ. Заради температурния контраст Дичо потръпна отново. Чуваше се бръмчене на насекоми, птичи гласове.

— Иване? Кой мислиш, че е убил халича? Атъланите?

— Атъланите, кой друг! Изроди. Това е чист позор, да претрепеш халич! Те са най-безобидните от шарканската раса. Никой някога не е патил от тях. Много са чувствителни, не са в състояние да причиняват болка. А онези му изболи очите, нали видя! Мамка им!

Радослав конвулсивно кимна. Да, бе забелязал и засъхналите следи от сълзи покрай раните на мястото на очите. Различаваха се от кървавите дири, текли след това.

— Търпял е — съскаше Крилан. — Плакал е за мъчителите си. Било му е жал за тези толкова нещастни и плитки същества. Халичите затова се крият по глухи места, далеч от глупостта и злобата — истинските, най-безнадеждни страдания на този и всеки друг свят.

Крилан гневно изръмжа и потопи за момент глава.

Изплува, малко по-овладян, но с все още люти очи.

— Правят го, за да ни дразнят. И поне що се отнася до мен — успяват! Ох, тъпкано ще им го върна, ррррм…

> Умирал е мълчешком — намеси се Алванд. — Халичите никога не викат от болка. Не се съпротивляват, не молят. Страдат дълго, защото всички шаркани сме издръжливи. Ще поискам всяка негова сълза обратно от убийците, Радослав. Ако ги намеря.

— Къде ще ги търсиш, събрате!… Ех, гратис им минава тази човещиния… Да, Радо, нарочно не казвам „зверство“. За зверовете не е присъщо да строят концентрационни лагери и да се наслаждават на чужди страдания! Да, ти може да си друг, но признай честно, толкова ли е неприсъщо на хората насилието, жестокостта! Ох, не ми обръщай внимание…

> Събратът Крилан е много избухлив, Радослав, не е искал да те смути.

— Стегни се, Иване — рязко му каза Дичо. — Ще ти засекат яда с биолокатори, ако има такива наблизо.

Челюстите на Крилан скръцнаха.

— Пази си нервите. Като срещнем някоя колона на противника, ще им пръснем тиквите, ще олекне не само на тебе. Не че ще има някакво значение за онзи клетник…

> Радослав, бъркаш. Не е честно да излеем гнева си върху първите срещнати врагове. Дори да нямахме забрана да влизаме в сражение, пак не е справедливо да убиваме тях за престъпление, което не са извършили.

Радослав изгледа своя другар-съперник.

— Всеки от тях навярно има доста неща, за които да заслужава мълния в челото. Има ли разлика?

> Има. Убиване в бой е различно от екзекуция…

— Добре, добре, сега не ми се спори. Иване, изстина ли достатъчно?

— Да. Но не съм толкова пораснал като Алванд. Не съм сигурен, че няма да мъстя.

> Забранявам, оръженосец — с леден глас произнесе Алванд.

Крилан сподавено отвърна:

— Летя след теб, Водачо…

> Овладейте се и двамата! Сега… продължа… Вимана!

Това, което последва, много приличаше на преживяното при десантирането от орбита в атмосферата на Кашеп. Веднага след като Командирът изфуча подкрепеното с телепатия предупреждение, мислите на Радослав блокираха… и той остана така няколко минути, докато дисколетът-смъртоколесница премина на около четвърт прелет разстояние от тях — спрелите да дишат и да мислят, спотаени почти до летаргично състояние, но будни, с отворени очи и неподвижно съзнание.

Смъртоколесницата се стопи в небето и прекъснатият разсъдък на Радослав прескочи бездумната пауза. Той замига, объркан от издуващата се кухост в главата му, но тя изчезна, преди да я проумее.

> Направих го вместо теб, защото не си достигнал тази степен контрол над съзнанието си, въпреки че си Поет.

— Кое?

> Накарах те пак да спреш да мислиш — обясни Алванд. — За да не ни видят машинните сетива на вимана.

— Аха… — Интуитивно разбираше какво го сполетя, но не можеше да определи отблъскващо ли е то или не. — А вие през това време, хм, се скрихте… „зад мен“? Както трябваше да стане?

> Да. Обикновените ни природни психощитове не могат да заблудят уредите на нефилимите във вимана. Но твоето присъствие подсили маскировката ни. Вече няма съмнения, твоята идея наистина работи.

Радослав поклати глава.

— Нима е имало съмнения?

> Винаги има съмнения, Радослав.

— Хм. Да, правилно… Чудно обаче как не засякоха ламарините по мен…

Крилан се намеси:

— Защото металът на бронята ти не отразява радиовълни. Предвидено е, Радо.

— Да бе…

> Време е да продължим.

Змейовете се потопиха и Дичо ги последва.

* * *

— Тук ще пренощуваме.

Райко се скри зад гората мегадендрони — върхарите им личаха даже оттук, независимо че преминаха цялото тясно и дълго поне три връста езеро. Към заник клонеше и червеният Янкул. Планината, видима в цялото си великолепие, вече не приличаше толкова на Витоша. В огладения прибрежен чакъл ласкаво шляпаше ситна езерна вълна, наоколо шумолеше подобна на камъш трева, която покриваше голяма хълмиста долина, цялата набраздена от оврази. Оглеждаха местността от издигаща се до брега могила, едва подавайки глави над тревата.

Зад тях сивееше грамада подредени каменни блокове, на която Радослав не спря поглед, понеже изучаваше околностите заедно със змейовете, а те не удостоиха постройката с внимание. Посочи я чак когато се убедиха, че теренът е чист:

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

Дичо се понацупи.

— Май това ви е от любимите въпроси, а? — заяде се той и не без известно злорадство видя, как очите на Иван-Крилан се уголемяват и окръглят:

— Ъ…?

— Нищо, нищо… — милостиво махна с ръка. — Прилича ми на храм. Архитектурен стил, хм, стоунхенджова пирамида. Обсерватория? — смело предположи Радослав.

Змеят изви шия към мегалитната грамада.

— Аха — кимна той. — И за това служи.

— Струва ли ми се, че е ориентирана по посоките на света?

— Не ти се струва. Ориентирана е.

— Алванд, защо трябва да НОЩУВАМЕ?

> Получихме съобщение. Виж.

Дичо пое плоска метална табакера. Ала вместо цигари вътре имаше слой восък. Нещо тънко като игла беше издраскало слоя с руни, доста по-инакви от граморските. Приличаха на чудато разклонени светкавички. Освен това вече чезнеха. Табакерата бе топла и восъкът се размекваше, заличавайки посланието.

— Не разчитам нищо.

— Защото не познаваш ламийските гръмобукви. Надписът обаче е на Ловен змейски. Нещо става на преговорите — каза Крилан, надниквайки в табакерата.

— Нещо… лошо за нашите?

— Не знам. Но фразата е „дивечът трябва да се дебне“. Тоест, трябва да спрем на място. Може пък да са приели сделката, въпреки всичко. Поне ще разкараме от Кашеп тая измет…

> Радослав…

Дичо подаде на Командира табакерата, но Алванд гледаше сабята. Камъкът светеше в зелено.

> Позволи да разгледам оръжието ти. Няма да го докосвам, само да го видя.

Под взора на шаркана окото на Рауни стана зелено-жълтеникаво.

— Какво не е наред?

> Всичко е наред. Дори повече. Сабята ти приспа механичните очи и уши на атъланите, оставени в храма, още преди да го сторя аз… И то без те да усетят, че вече са глухи и слепи.

— Бре…

> Сабята се пази, Радослав. Добре си я избрал. Но бъди предпазлив, защото ми се струва… че е била разделена от истинския си господар, докато той е имал голяма обида към шарканите. Оръжието е попило тази обида и не може да се отметне от нея, защото не е същински живо, само с магическа сянка-име… Сабята пази човека Радослав, но не знам дали ще постъпва така и с витяка Радослав. Дръж я изкъсо, побратиме.

Дичо кимна, леко обезпокоен.

По знак на Водача си ятото запълзя към постройката и скоро тримата се озоваха под кубичните подпори на „храма“. Отвътре също имаше четвъртити колони, но изглежда пространството, изцяло покрито с многотонни плочи, не съдържаше обособени помещения. Поразително впечатление правеха блоковете — слепени толкова плътно, че бе невъзможно да се различи дори намек за междина.

— Камъкоделците? — Радослав сниши глас към края на думата, сепнат от заподскачалото ехо.

— Грамори. Комплексът е издялкан от един-единствен скален блок.

— Бре! — изненада се Дичо. — Може ли да разгледам?

Сочеше фреските, плътно обгръщащи повърхността на вътрешните колони. Заприличаха му на граморските силуетни и фаморските орнаментни рисунки.

— Хлапак.

> Нека обиколи, събрате — позволи Водачът. — Радослав, записаната с картини история започва от онзи край.

— Не виждам начална руна там…

> Рисунката е черна, бележи топлия цвят. Следвай цветовете на дъгата.

— Ще използвам светлина — предупреди Радослав, показвайки лунното фенерче.

> Да видя.

Искрицата от писалката бе слаба, но достатъчна, за да освети отблизо рисунъка.

> Няма да ни издаде, ако останеш с нея само вътре.

Радослав се сдържа да не се изплези на свъсения Крилан и тръгна да обикаля.

Картините бяха различни по техника на изпълнение — вдлъбнати, изпъкнали, вдлъбнато-изпъкнали, всички оцветени, но някои просто рисувани с боя върху камъка… Внезапно Дичо си припомни студентската стачка през 90-а година. В двора на Университета колеги от Художествената академия очертаваха по асфалта със спрейове и четки сенките на стачниците. Някъде там остана и избледня неговата сянка. Ех че весело и пълно с надежди и вяра време бе отминало!…

Отне му около половин час да разгледа „храма“. На места в плочите на тавана забелязваше отвори, през които се процеждаше ръждивата Янкулова светлина. Към трите останали световни посоки, освен централния вход, където залегнаха змейовете, гледаха високи тесни прозорци.

Радослав се върна при другарите си и се разположи до Крилан зад дясната подпора на главния вход. Беше умислен.

— Е, нагледа ли се? Турист.

— Видях надписи. Тук-таме. Цялото това… стенописите… Напомнят ми за…

— За?

— За комикси.

— Такива са на практика. Рисувани легенди. Без Пазителите на „храма“ можеш само да схванеш сюжета, но не и оригиналното предание като текст. Подобно е на поема, без явна рима, с каквато си свикнал, но е съчетано страшно стройно. Пеят ги.

— Граморското пренебрежение към буквалното писано слово…

— Не умувай точно сега, а хапни.

Торбата, която носеше Дичо, бе ушита с вътрешни джобове. Той се зарови в тях и измъкна няколко питки, по-малки от юмрука му. Сториха му се съмнителни.

— Ядат ли се?

— Не. Използват се за ръчни гранати. Предизвикват тежка диария и противникът дриска до смърт.

Радослав не обърна внимание на шегата.

— Коричката за трошене на зъби ли е? — попита с любопитство, след като си отхапа.

— Не, но става. По принцип е такава, да не изсъхват питките.

— С какво са?

— По-добре да не знаеш.

Дичо спря да дъвче и предпазливо заопипва с език храната в устата си.

— Ъмм?! — избуча със стиснати устни.

— Топчестите, от които опита, са със зеленчуков пълнеж. Тези с издутинките като четири крачета са с месо. Онези с опашките са рибни. Самите питки са месени с мляко и мед.

— Мед? Хич не ми сладни.

— Горчив мед. А, сещам се, че готвачите сипват кръв в тестото за блажните. Още топла, несъсирена… Да те потупам по гърба?

— Кха!… Не… мерси, кха!… кхе!…

— Защо не се храниш?

Радослав премълча.

— Що се чумериш бе, Радо? Лютеница нали лапаш купешка, от магазина? Ами знаеш ли как я правят? Или поне как я правеха по мое време.

— Знам — последва кисел отговор. — Бил съм по студентски бригади, не съм вчерашен.

— Освен това, кой ли знае какво си изручал покрай фаморите, а после и в Лагера. Хайде не се връзвай, нали ти е вкусно.

Дичо отново бръкна в торбата — за да остави питките. От друг джоб извади шепа непознати сгърчени неща.

— Сушени плодове — подсказа му змеят. — Витамини. Да ти е сладко.

Младият мъж измърмори нещо под носа си и върна „витамините“ обратно. Продължи с изследването и надигна пръстена стомна, тежка и вероятно пълна догоре, защото не бълбукаше.

Понечи да махне тапата, но спря, разклати съда и криво изгледа ухиления Иван-Крилан.

— Вътре какво е? Ракия? Бистра водица? Отрова за мишки и радославовци?

— Не позна — хладнокръвно отвърна змеят. — Вътре има бульон, за подсилка. Вода имаш в манерката — минерална, кладенчова.

Той поклати отново стомната и я прибра в торбата. След кратко колебание отново посегна към питките.

— Рибените да не са със жабешки очички? — поинтересува се, мляскайки усърдно и лакомо.

— Ха!

С каквото и да бяха, имаха превъзходен вкус. Сигурно защото съм гладен, реши Радослав.

Изтупа се от трохите, напи се с вода и се заоглежда.

Беше се мръкнало. По ръба на хоризонта светлееше, но небето вече захлупваше като огромна паница смълчаната черна земя. Нежно шумоляха треви. Далеч на юг нададе глас нощна птица или звяр. Забръмча щурец, обади се друг, затихна. Нейде крякаха жаби.

— Кой ще е първи на пост? — делово се хлопна по коленете Дичо и с готовност се изправи.

— Няма нужда. Почивай спокойно. И ние също.

— Е, сега, може да се редуваме, нали сме екип. А вие не се ли наспахте за цял тин напред?

— Ами през полусезоните е добре да имаме редовен сън. Велика Пролет е. Тебе все ти се случва да си в екваториални широчини, затова не усещаш настъпването на пролетта. Не си ли забелязал, че Янкул изостава от голямото слънце, а тъмното време на денонощието намалява?

— Обърнах внимание, разбира се…

— А това, че дискът на малкото слънце нараства, видя ли?

— Хм. Това не. Хубаво де, ама кой ще пази?! Все пак, на вражеска територия сме…

Що ли се бутам да давам акъл?

— Бодни си сабята, тя ще е за часови. Да не би да се съмняваш, че няма да ни уварди?

— Алванд каза, че е зла към змейове.

— Докато си повече човек, ще е принудена да те брани.

Рауни сякаш сама щръкна, връхчето на острието ѝ влезе в призрачно тясна пукнатина между плочите. Зелената искрица в окото на дръжката се сви в матово-бяла зеница.

— Ето, видя ли, бди — рече Крилан.

Радослав извади от торбата тънко наметало и се излегна върху гладкия неравен под. Постави под ръка шлема. Зави се. След пет-десет минути установи, че още не му се спи.

— Крилане?

Змеят отвори едното си око.

— Този грамаден остров, нима не е населен?

— Населен е, разбира се. Поне беше.

— Тогава къде са градове, села… пътища? В оная гора имаше пътеки.

— Просто ги отбягваме бе, Радо.

— Пфу, да бе… Иване? Видях в центъра на храма схема на планетната система. Райко в средата, Янкул на орбита около него и останалите светове между и около тях…

Шарканът изчака продължение. Дичо мълчеше.

— Хайде де, споделяй какво те сърби — въздъхна Крилан. — Знаех си, че ще ти липсва екскурзовод.

— Преброих повече планети, отколкото са всъщност според календарните схеми на граморите. Преди тукашния Меркурий…

— Тесахет.

— … Тесахет, да, има още една, белязана с двуруние „обърната звезда — луна“.

— Олин Ре. Фактически не се наблюдава от Кашеп заради силния блясък на Райко. Имаме база там.

— Аналог на коя планета от Слънчевата система е?

— Няма аналог. Радо, где те стяга чепико, както питат у мое село? Съвсем друго те интередруса. Казвай, не увъртай!

— Какво се говори в онези рисункови легенди? Знаеш ли?

— Уф, досадник. Разбира се.

— И?

Змеят дълго мълча, после с удивително човешки жест потърка надвеждните си плочки.

— Става дума за… Атлантида. Целият комплекс разказва само за участта на Атлантида.

— Аха — оживи се Радослав. — Е, нормално, борейската история, нали сме в Борея… Само че явно нещо не съм разбрал от картинките…

— Не съвсем БОРЕЯ… — неохотно отвърна Крилан.

Съвсем не — намеси се Алванд с чудатия си непознат, но разбираем език.

— Тоест?

Не Борея. Атлантида от твоя Свят, Радослав. Атъл-Ди-Ин, което значи „Земи сред вълните“.

— Другото тълкуване на названието е „Сенки на звезди в морето“ — подхвана щафетата Крилан. — Според легенда на самите атланти, островите им възникнали от вкоравени отражения на звездите в морските води…

Щурците вече пееха по-безгрижно и силно. Плъзнаха бледи сенки от изгряла луна, облаци я закриваха.

— Атланти — произнесе Радослав. — Атълани. Не е просто съвпадение на звуци, нали?

Мина цяла минута, преди Крилан да потвърди:

— Не е. В езика на Атлантида думата за „човек“ и за „атлант“ била една и съща. Всяко друго двукрако, четирикрако и така нататък създание се е смятало за животно — гласно и безгласно. Да, Радославе, атлантите са първите кроманьонци, предци на сегашното човечество, чийто представител си и ти.

— А атъланите?

— Атъланите най-вероятно са потомци на сегашното човечество. Доволен ли си? — троснато додаде змеят.

— Не. Но трябваше да го знам, не само да го подозирам.

> Нямаше време да се подготвиш за това знание, Радо. Съжалявам.

Радослав се протегна, седна, подпря гръб на близката колона, машинално отмятайки с ръце металните си крилопатерици.

— И така, всъщност шарканите и хуманоидите на Кашеп воюват с хората.

Въздъхна.

— Не СЪС хората — възрази Крилан. — Против НЯКОИ от тях. Против онова, в което са се превърнали хората. ЗА тях, както и ЗА фаморите, граморите, борейците, самодивите… за всички, Радославе.

— Разкажи ми историята, Ваньо.

— Ще ти дойде в повече, приятел.

— Е, каквото не ни убива, ни прави по-силни. Нали?

— Не мисля. Не към всичко се изгражда имунитет. Не всяка промяна значи сила.

— Крайно време е да узная в какво съм се забъркал, Иване. Не мислиш ли?

> Радослав има право, събрате.

— Чу ли? Водачът е съгласен, Оръженосец Крилан.

— Не ме бий с моите камъни, безопашатко. Ще ти кажа, разбира се. Но те предупреждавам — ще те заболи. Мен поне ме заболя, като научих истината. Първо обаче, ще ти кажа за самата война. Тя започна отдавна, Радо. В смисъл, тези, които наричаме атълани или нефилими, ни нападнаха от бъдещи епохи на светове, които са подобни на паралелната Вселена, в която си бил…

Радослав понечи нещо да каже и Крилан замлъкна с готовност.

— Продължавай, Иване — махна с ръка Дичо. — Сетих се нещо… но ми се изплъзна. Сигурно не е важно… УБЕДЕНИ ли сте, че агресорите са ХОРА?

— ДНК-анализ убедително ли ти звучи? Хора са. Повечето — почти идентични с теб… и с мен предишния като плът. Нахлуването им от друга Вселена не стана в точно определен исторически момент. Времевите проходи се контролират трудно, една формация неизбежно се разпилява, губи мобилни единици… вероятно не са преценили, че проникването им в нашата част от Всемира ще ги разпилее така — не само във времето, но и в пространството. Добре, право по въпроса.

Египет, Тутмос III, хроники от 1480 година преди Христа съдържат сведения за НЛО, които шарканите наричаме вимана, думата е проникнала после и в античния човешки свят. Граморите им викат „смъртоколесници“.

За „извънземни“ посетители се говори в библейската книга Битие — „божите синове“, НЕФИЛИМ — тоест „слезли от небето“. Пророците Мойсей, Илия, Езекил са имали срещи с НЛО, Илия дори бил отвлечен…

През 329 година преди новата ера ниско над бойните редици на войската на Александър Македонски прелита НЛО, плаши хора и коне, прилича на „бляскав сребрист щит в небето“. След седем години вимана срутва с лъчево оръдие крепостната стена на град Тир пред армията на Александър Велики. Явно нефилимите са го харесвали…

Със сигурност установихме, че през 1463-а вимана са забелязани в Европа, което е документирано в летописите. Преди това шарканите и някои други раси започнали да се изтеглят от твоята Земя, Радо. От една страна, за да дадат отпор на масови нахлувания в другите ѝ реалности, както и да повлекат смъртоколесниците подире си, да спестят на човечеството последици от войната. На 14 април 1561-ва над Нюрнберг изникват цилиндрични пространстволети, от трюмовете на които излитат кълбовидни смъртоколесници… и встъпват в сражение помежду си. Пет години по-късно на подобен сблъсък стават свидетели жителите на Базел в Швейцария. Много от вимана изгорели в пламъци, без да оставят следа. Вероятно местен управник на нефилимите вдигнал бунт, да се отцепи от централната си власт. Не успял.

До деветнайсети век сведенията за НЛО са толкова многобройни, че престават да се смятат за новина, която да заслужава сериозно внимание. Религиозните хора ги тълкуват като знамения. Модерно мислещите пък, за първи път от векове, предполагат, че вимана идват от космоса и се пилотират от разумни същества. После, през двайсети век, също е пълно с очевидци, та даже и „контактьори“. Говори се за отвличания, биологични експерименти… Проблемът се проучва от учени и военни, журналисти, шарлатани. На места възникват нови религиозни секти.

Няма да ти говоря за пирамиди, линии в Наска и други такива. Нито за рисунките на пещерните хора — повечето от тях третират нещо друго, макар и сродно с НЛО по един особен начин…

Странното е, че малцина предположили, че съществата от НЛО имат земен произход. А е очевидно — та нали са хуманоиди. Обаче това обстоятелство се приело като нещо разбиращо се от само себе си — разумните същества във вселената ТРЯБВА да приличат на хората! Понеже човешкият организъм и мозък били върхът на еволюцията… Ти не си ли смаян от подобно самомнение?

И така, нефилимите в крайна сметка се оказали… потомци на земни хора. Високотехнологична цивилизация от кроманьонски тип. Приблизително шестстотин години по-напреднали от нивото на двайсети век. Естествено, летоброенето им е друго. Мъдреците предполагат, че нефилимите-атълани са запълнили като скакалци цялата Галактика с ВСИЧКИТЕ ѝ подреалности. И се стремят да завладеят Всемира.

— И не е възможно никакво договаряне.

Радослав не питаше.

— Тц — от змейската уста цъкането отново прозвуча странно, — така е. Не върви тая манджа. По-лесно е да се погодиш с откачил от глад вампир… В ДНК на сегашния ни враг откриваме следи от мащабна генноинженерна намеса. Мъдреците смятат, че техниката им на манипулации с наследствеността е достигнала предела на възможностите си. Само че са изпуснали нещо важно — Съдбата. Любовта. Инак — все страхотни технологии. Нефилимите имат машини за пробиване на Проходи. Имат и зверско пренаселване. Мъчно ни е да оценим количеството им. И — жестока генетична криза, понеже прекомерно усърдно са плевили генофонда на расата си и сега хромозомите им са „бедни“ след тия чистки. Драстично бедни, Радо. Затова екипажите на вимана проявяват подчертан интерес към всичко, свързано с биологичното възпроизводство. Мислят си, че умеят да четат цялото си ДНК, че може да сглобяват наследствения код както си искат и предварително да знаят какво ще се получи. А то не излиза. Минали са под критичното ниво за един биологичен вид. И нищо не знаят за душата, за предназначението ѝ. Навярно гинат като мухи от деказол. Те се надпреварват със Смъртта. Принудени са да се размножават като амеби. Те НЕ МОГАТ да спрат.

— Крилане, въпреки това, което ми каза, а може би точно заради това… Откъде си сигурен, че НИЕ сме „добрите“ в тази битка? Само защото своите люспи са по-свидни от кожата на атъланите?

— И ти носиш люспи, Радо. Изборът не е само ние или те.

— Удар под кръста, Иване… Не се измъквай. Дай ми убедително обяснение, че не воюваме просто с нещо чуждо и несъвместимо с нашия начин на живот.

— Не мога да те убедя. Може би сме „добрите“, може да не сме. Не съм сигурен, че правим най-правилното. По принцип Добро и Зло са измислени понятия, думи с еднаква форма, но различно за всеки съдържание, натежали и изкривени от внесен емоционален товар. Предпочитаме да боравим с по-ясни и неутрални определения. Но зарежи принципите. Мисли като нас, конкретно. Врагът ни е ненаситен консуматор и изтребва без причина видове, които може да са му полезни. Обеднява околната среда. Оцелява за сметка на други раси и видове. Атъланите са се превърнали в опустошителна вирусна инфекция. Как можеш да се погодиш с вируси, Радо?! На всичко отгоре са и нещастни, колкото и да не го подозират. Смятат, че просто имат проблем, който ще разрешат чрез експанзия и „вливане на свежа кръв“. Тц. Не става така… Те са обречени и без да се бием с тях. Но агонията им може да продължи хилядолетия, защото са твърде многобройни. И преди да измрат по естествен път, ще изпепелят и затрият безброй светове и реалности. Самите те няма да се досетят, без да ги принуди външен фактор, че начинът им на действие и съществуване е истинският им проблем. Ти позна, че са диктатура. Друго общество не би сътворило толкова беди.

— Всичко това ТИ ми го казваш. Не съм чул тяхната гледна точка.

> Прекрасно е, че се съмняваш, Радослав — обади се ненадейно Алванд.

— Ти не се бъркай! — сопна се изведнъж Дичо. — Ясен си ми! Като на длан те виждам!

> Радвам се, че имаш големи очи.

Радослав се стъписа и изръмжа, разколебан, явно пак „изгубен в превода“. Тръсна глава и отново посочи с пръст Крилан:

— Откъде да знам истината, след като не знам каква е тяхната позиция, Иване!

— Ами по делата им ще ги познаеш. Хора са го казали. И то много точно. Или държиш да послушаш пропагандата им? Щеше да може да се уреди, ако нефилимите си бяха дали труда да агитират кашепците. Обаче не го правят. Действат. Рекламират възвишените си цели, като разпъват халичи.

Радослав потропа с пръсти по пода.

— Иване, искам да съм напълно наясно със себе си. Преди живях в един строй, който говореше хубави неща за себе си и накрая всичко се оказа лъжа… Знаеш ли колко хора не можаха да понесат, че са били на „лошата“ страна? И продължиха да се вкопчват в заблудите си, да не измитат старото и гнилото, да принуждават цялата страна да се влачи като плужек, само защото измамените илюзии са им по-скъпи от реалността? Не искам да съм такъв, Иване.

— Знам, Радо. Но признай, че малко се инатиш като магаре. Какви са тия неща, дето се оказали лъжи? Че България е в авангарда на прогресивното човечество? Не си ли личеше, че са лъжи и преди? Не се „оказаха“. Бяха си такива. Противоречаха на делата. То е типично за човешките общества и властимащи, но къде другаде говоренето и вършенето толкова не се връзваха, а? Хайде холан! Виж, не трепем атъланите заради идея някаква си. Идеите са враг на Живота. Идеите са плоски, често едноизмерни, могат да се изразят с един-единствен лозунг. Идеите желаят всичко да направят плоско и в рамките на агитационния плакат, даже когато не се използват лъжи. А Животът е цветен и многомерен. Ограничиш ли го до лозунг — вече не е живот, а мъртвило. Нефилимите точно това правят. Убиваме ги, защото живеят за сметка на твърде много смърт сред околните им. А те убиват, за да си осигуряват донори на органи и тъкани. Които не са им нужни за донори — тях изтребват. Това е положението.

Радослав храбро погледна змея в очите. Признаването винаги е трудно…

— Сбърках. Съгласен съм с теб. И все пак…

Шарканът не се засмя, не показа тържество. Слушаше. И другият също. Дичо си отдъхна. Усмихна се плахо и засрамено — наум.

— … все пак, притесняват ме някои подробности. След като са толкова напреднали, не могат ли да произвеждат изкуствено онова, от което имат нужда, без да убиват? Да не би да има друга причина за агресивността им? Някакво недоразумение…

— Ха. Напредъкът в една област не е задължително придружен от напредък изобщо. Нефилимите наистина имат технологии за изкуствени органични тъкани. Само че в изолирана общност, каквато е тяхната на Кашеп, нужните им инсталации са разрушени при военни операции. И Врагът масово се завръща към по-евтиното и достъпно средство. Но на практика, ДАЖЕ и в доминираните от тях светове-реалности, технологиите им за органични тъкани не задоволяват пълно нуждите. А и гълтат суровини тези уредби. Втори принцип на термодинамиката, драги ми инженере… Недоразумение? Не, бате. Отдавна имаме работа с тях. Проучихме мотивите им. Не ги РАЗБИРАМЕ в смисъл на приемане и съгласяване, но си ги обясняваме. Трудното е да усетим емоционално причините на поведението им, да. Защото трябва да сме като тях, за да го сторим. Така че… да, в крайна сметка се борим с култура, която е несъвместима с нашата. Несъвместима с цялата планета с хилядите ѝ племена и мирогледи. Това не говори ли ти нещо? Успяваме да се спогодим с вампири, с някои караконджоли, с други… а с тия — не става. Защо?

— Добре, ами военнопленници? Имате ли наистина данни от първа ръка? В една диктатура ВИНАГИ има недоволни от режима. Може да си траят, да не смеят дори да надигнат глави, но ги има.

Змейовете като че ли се смутиха.

— Радо… свръхскоростта на реакции и възприемане, наричаме я бързо времеделене, тя ни позволява да разполагаме с достатъчно време, за да пощадим всеки противник, дори в ръкопашно меле. Обаче…

> До ден днешен не сме срещали опозиция на диктатурата сред враговете си. Макар да имаше сред тях заслужаващи да бъдат спасени. Така е поне в тази реалност. Аз не знам как е в другите.

— И… колко нефилими досега сте… спасили? — предпазливо попита Радослав. Страхуваше се, че знае отговора.

— Нито един.

> Този факт силно ни натъжава! — вметна Алванд.

— Има обяснение за това положение, което наистина ни тежи, Радо. Мъртваците.

Младият мъж потръпна.

— Какво за тях?

— Нефилимите притежават една пъклена технология… по някакъв начин отнемат души от разумни същества. Не мога да ти го обясня на Лъжовен език. Трябва да ти разясня какво е душа. Душата е и Съдба. Възниква при зачеването или, обикновено, по-късно. Не знам с какво да я оприлича. Сравненията са хлъзгаво нещо, подвеждат ума, отплесват го към сравненото, към модела. Колкото обясняват един обект или явление, толкова и го изопачават. Ето, ти как си представяш спин на електрона? Никак. Нещо като собствено въртене на частица, само дето електронът не е частица, нито вълна, нито хибрид между двете. Просто има ПРОЯВИ на частица в едно, вълна като друго, но какво точно ПРЕДСТАВЛЯВА… неизразимо е на човешки език, достъпно само на Езика на Мъдростта, но само на него, а аз самият още му уча азбуката… Така или иначе, приеми, че има такова нещо като душа. Не предначертан път, а възможности, които да реализира. Да се роди. Да живее. Да постигне нещо. Да се осъществи без похабяване. Съдбата търпи деформации, но не прекомерни, до неузнаваемост. Такава се „преражда“ като неправилно осъществена. Или пък рядко се случва да я прекъсне такова стечение на обстоятелствата, което също кара душата да се въплъти отново. Поправителна сесия за един живот. Почти никога не се случва с шаркани. Ние осъществяваме съдбата си без изкривяване. Чакай, недей веднага да правиш изводи. Това не е СМИСЪЛ на живота или света. Смисъл няма. Той се изгражда. Нещата просто си съществуват — без цел, докато не ги докосне осъзната съдба-душа.

— Защо… го правят?

— Складират души, за да помпат от тях особен вид енергия. С нея захранват машините си за пробиване на Проходи в реалността. Може би и за нещо друго. Още не сме разбрали как го постигат и това силно ни тревожи. Вероятно, ако трябва да се даде име на такава технология, бих я нарекъл „психотроника“. Не съм сигурен обаче, че психотрониката има дори едно градивно приложение. Тя е технология, която не бива да съществува и прилага. Мъдреците да кажат…

> Никога няма да допусна това да се случи с теб, Радослав. Даже ако ми се наложи да те убия, за да те спася да не станеш мъртвак.

Радослав сковано кимна на Алванд, пресъхналата му уста не му позволи да каже „благодаря“.

— Нищо чудно нефилимите, останали в нашата реалност, всички до един да са повече или по-малко мъртваци на практика, Радославе. Разбираш, че такива не могат да се предадат, не могат да минат на наша страна. И ние не търсим само възмездие, не просто се браним от тях. Когато унищожаваме телата на мъртваците, даваме шанс на душите им да се изплъзнат от плен, какъвто не можеш да си представиш дори колко е страшен.

Нощният мрак бе станал по-тъмен, по-заплашителен. Дичо се сви. Ала тъмнината омекна под взора му, когато наблизо изпърха тромаво насекомо. Нищото отстъпи от лоното на нощта, поне за Радослав, когато той отново обърна внимание на живите звуци — бухане на сова, писък на гризач, шушукане на тревни стебла, сред които първите щурци зовяха пролетта да дойде по-скоро.

— Откъде са тръгнали, че са станали такива? — попита той, с облекчение вслушвайки се в собствения си глас. — Имаш ли предположения?

— Опасявам се, че никога няма да научим. Нефилимите вече не притежават достоверна памет за своето минало. Но е ясно едно — шаркани в тяхната Вселена или е нямало изобщо… или те са ги изтребили.

— Никога не би ми хрумнало… всичко това. Досещах се за някои работи. И все пак, може би не смеех да зная.

— Хм! Колко неща не бяха ти хрумвали, преди да изпуснеш ножа си в оная клисурка… Но ти искаше друго да научиш. Смятай всичко казано дотук за предговор. Споменах, че пещерните рисунки от родния ти свят, Радо, не изобразяват онези, с които воюваме сега. Те са портрети на ИСТИНСКИТЕ атълани. По-късните НЛО — това са далечните им потомци, кръстосващи тъканта на времето и пространството… Знаеш ли, бих запалил цигара.

— И аз — отвърна му Радослав. — Давай нататък, Ваньо. Стигнахме много далеч, за да спираш. Давай нататък.

— Давам… Алванд, ти по-добре от мен помниш Изповедта на Първия атлант. Боя се да не изопача нещо.

> Съгласен ли си, Радослав, аз да ти изпея песента за Атъл-Ди-Ин?

— Ще го направи по-точно от мен, Радо, затова. Да не речеш, че се измъквам!

Радослав се размърда. Мускулите му бяха наред. Изтръпнал бе отвътре.

— Слушам те, Алванд…