Лора Джо Роуланд
Кейсей (18)

Глава 17

— Тихо, Кикуко чан — прошепна госпожа Янагисава.

Майка и дъщеря се провираха приведени под наклонения гредоред между втория етаж и покрива на къщата на дворцовия управител. Таванът, който минаваше над всички свързани помежду си крила на къщата, представляваше лабиринт от мрачни голи помещения. Гредите бяха целите в паяжини, подът беше покрит с прах, миши нечистотии и мъртви насекоми. Единствените лъчи светлина се процеждаха през решетките на фронтоните.

Кикуко стъпваше внимателно, сложила пръст върху устните си, и въртеше доволно очи, забавлявайки се искрено на онова, което приемаше като игра. Двете легнаха на постелката, метната върху сламената рогозка, и госпожа Янагисава покри себе си и дъщеря си с дебелата завивка, която трябваше да ги предпази от студа и влагата на това място, където не идваше никой друг. Тя легна по корем, подпря брадичка на ръцете си и надникна през една голяма колкото длан дупка на пода.

Отворът, изкусно замаскиран с подходящо издялана и боядисана дърворезба, беше в тавана на кабинета на дворцовия управител. Госпожа Янагисава бе открила преди години тайния проход, водещ от нейното крило на къщата до тук. Тя бе изрязвала дупката нощем, докато всички останали спяха, за да се сдобие с този прозорец към живота на съпруга си.

Дворцовият управител никога не говореше за работата си, рядко се случваше да разменя с нея по някоя дума, тъй че, ако искаше да слуша гласа му или да разбере с какво се занимаваше, тя трябваше да подслушва. А тъй като той почти никога не й отделяше от времето си, бе принудена да го наблюдава тайно, ако искаше да го види. Възможно бе той да не си даваше сметка за това, а може би го знаеше, но му беше все едно.

Сега тя го виждаше как пуши лула и пише. Намазаната му с масла коса и копринената му роба блестяха. Беше сам, но в съседните стаи зад скрити в стените врати бдяха телохранителите му. Сърцето на госпожа Янагисава се изпълни с трепетно обожание.

Той бе все така красив, както и в деня на запознанството им. Тогава тя се бе учудила как е могла да заслужи подобен съпруг. Трябваше да се досети, че бракът им щеше да се окаже точно това, което жена като нея би могла да очаква.

Открай време знаеше, че е грозна. Бе второто от три деца, израсла в провинция Кай в къщата на родителите си — и двамата далечни родственици на Токугава. Вътре кипяха глъч и оживление, но тя бе стеснителна и саможива. Вечен прицел на подигравките на красивите си сестри, критикувана от майка си и прислугата, пренебрегвана от баща си, тя прекарваше повечето време сама. Компания й правеше само една кукла с нащърбена порцеланова глава, която за нея бе още по-скъпа заради недостатъка й.

Когато достигна възрастта за брак, родителите й взеха да я водят на различни миай. Тя не смееше да погледне кандидат-младоженците в очите, понеже се боеше да не зърне в погледа им отвращение. Тези срещи не доведоха до нито едно предложение. Бе обречена на моминство… до онази съдбовна миай с младия дворцов управител на шогуна.

Случи се преди десет пролети. По време на срещата в околностите на храма Каней тя стоеше заслушана в разговора, с наведена глава и вперени в земята очи. Мекият тембър на дворцовия управител Янагисава бе накарал нещо в нея да трепне. Любопитството надделя над стеснителността. Тя събра смелост да вдигне очи и погледите им се срещнаха. Той я омагьоса. Беше като да се взреш в слънцето, след като си живяла в непрогледен мрак. Обляха я горещи вълни, сякаш образът му излъчваше топлина. Тогава мъжът се усмихна, а тя усети замайването и разтуптяващото сърцето чувство, предизвикано от първата любов. Съгласието му да се оженят й се стори като чудо. Дори се осмели да мечтае за щастие, докато си разменяха ритуалните чаши саке по време на сватбата, но още първата им нощ й разкри жестоката реалност на брака й.

— Това са твоите покои — рече Янагисава със студен безстрастен глас. — Ще те оставя, докато се съблечеш и легнеш.

Тръпнеща в тревожно очакване, тя се подчини. Скоро Янагисава се върна. Без изобщо да я погледне, угаси лампата и в тъмното прошумоляха дрехите, които сваляше от себе си. Пъхна се до нея под юргана. Тя усети желанието му, но след няколко машинални ласки всичко свърши. Той стана и си тръгна. Тя лежеше сама, от очите й се стичаха сълзи, а между краката й пареше тънка ивица кръв. Не беше разменила и една дума със съпруга си; дори не бе видяла тялото му. И знаеше, че той угаси лампата само за да не я гледа.

През следващите месеци дворцовият управител не й оказваше повече внимание. Тя се чувстваше като обитаващ къщата призрак. Не виждаше почти никого, освен прислугата, не разговаряше с никого и не завърза никакви приятелства в замъка Едо. Любовта и копнежът й по Янагисава само се засилваха от отсъствието му. През две-три вечери той я посещаваше в леглото и тя всеки път се надяваше, че той ще прояви нежност и тя ще изпита удоволствие. Но всеки път той се държеше както първия.

Нуждата да разбере съпруга си бе породила у нея навика да го наблюдава и да се заслушва в клюките на прислугата. Разбра, че се е добрал до длъжността, като е прелъстил шогуна, с когото е имал продължителна сексуална връзка. Научи, че се е оженил за нея, понеже е търсел съпруга от рода Токугава. Бе имал много любовници, както мъже, така и жени, но тъй като връзките му бяха краткотрайни, за нея те представляваха безсмислени забавления, които не заслужаваха ревността й. В мечтите й някой ден дворцовият управител щеше да я обикне.

Първоначално раждането на дъщеря им Кикуко бе подхранила надеждата й. Дворцовият управител Янагисава заставаше често на вратата на детската стая, наблюдавайки я как люлее бебето, и макар да се стесняваше толкова много, че не смееше да го заговори, тя си мислеше, че вероятно той я цени като майка на детето му. Скоро обаче недъзите на Кикуко станаха очевидни.

— Защо не ходи? Защо не говори? — настоятелно питаше дворцовият управител, когато Кикуко достигна възрастта, на която другите деца вече правеха това.

Бе престанал да посещава спалнята на съпругата си в мита, в който бе разбрал, че е бременна, и никога повече не я удостои с близостта си. Тя чуваше слугите да говорят как я обвинявал, задето му е родила идиот. Янагисава не обръщаше внимание на Кикуко и изобщо не се интересуваше от нея.

Както лежеше на пода на таванското помещение точно над кабинета на съпруга си, госпожа Янагисава прегърна малкото момиче и го притегли към себе си. Кикуко бе толкова добра и послушна; щеше тихо да лежи тук на тавана, колкото бе необходимо, вместо да нервничи и да се оплаква, както биха правили другите деца. Кикуко изглеждаше прекрасно и външно недостатъците й не личаха. Тя бе цялото й богатство, не притежаваше нищо друго, освен нея. Майчината привързаност трябваше да компенсира жестокото отхвърляне на бащата. Въпреки всичко обаче госпожа Янагисава не преставаше да обича съпруга си. В продължение на почти шест години тя вярваше, че отношението му към нея ще се промени, докато две събития не поставиха вярата й на изпитание. Първото беше сватбата на сосакан Сано. Тя бе чувала за Сано при идването му в замъка Едо, а съпругът й видя в него съперник, започна да го шпионира и да крои заговори срещу него. Но Сано привлече интереса на госпожа Янагисава едва в деня, в който двете с Кикуко бяха излезли на разходка с паланкина си и когато се върнаха, завариха пред портите на замъка дълго шествие.

— Това е Уеда Рейко, бъдещата съпруга на сосакан сама — подхвърли някой от тълпата зяпачи. Обзета от любопитство, госпожа Янагисава се доближи до паланкина на младоженката. Прозорецът се отвори и Рейко повдигна белия си воал, за да надникне навън. Когато зърна красивото й лице, госпожа Янагисава бе пронизана от завист. Рейко бе нейна пълна противоположност. Докато я гледаше, си даде сметка, че само такава жена би могла да спечели съпруга й и че любовта й към него е напълно безнадеждна.

Завистта на госпожа Янагисава се превърна в мания да научи нещо повече за Рейко. Дочуваше шпионите на дворцовия управител да докладват, че Рейко помагала на съпруга си при разследванията му. Заповяда на слугите си да разберат от прислугата на Рейко какво прави господарката им и кога излиза. Взе да я следи от разстояние и разбра, че Рейко води деен и интересен живот, а за нея оставаше единствено горчивото удоволствие на съпреживяването. Две лета по-късно, когато сосакан сама заведе съпругата си в Мияко, завистта й прерасна в омраза.

Госпожа Янагисава стоеше скрита в тълпата и наблюдаваше как процесията напуска замъка. Сано яздеше и се усмихваше до паланкина на Рейко, докато двамата разговаряха. Гледката даде на госпожа Янагисава да разбере, че двамата изпитват един към друг любов, каквато липсваше в нейния брак. Тя остана загледана след тях, докато ноктите й се впиваха в дланите, оставяйки кървави следи. Това й се струваше върха на мъките, защото нямаше как да знае, че разследването в Мияко щеше да оповести второто бедствие, което щеше да се стовари върху нея.

Тишината долу в кабинета бе нарушена от почукване на вратата.

— Влез! — извика дворцовият управител Янагисава. В стаята предпазливо пристъпи йорики Хошина, а лицето му бе необичайно сериозно. Госпожа Янагисава бе пометена от вихрените емоции, които Хошина винаги предизвикваше у нея.

Хошина коленичи пред дворцовия управител и рече:

— Размишлявах за снощния ни разговор.

— Така ли? — Янагисава остави четката, с която пишеше.

Поведението и на двамата бе сдържано, но госпожа Янагисава усещаше напрежението помежду им. Почти долавяше кипналата им кръв, ускореното им дишане и стаеното им желание.

Съпругът й също бе отишъл в Мияко и бе довел от там Хошина, с когото бяха заживели заедно. Беше се влюбил в този мъж вместо в нея! Нощ след нощ тя изживяваше агонията да ги наблюдава обладани във вихъра на страст, каквато Янагисава никога не бе проявявал към нея. Как само презираше Хошина, който й бе откраднал онова, за което копнееше!

— Разбрах какво сте имали предвид, когато казахте, че убийството на владетеля Мицуйоши ни предоставя много повече възможности, освен шанса да свалим Сано — в гласа на Хошина се долавяше нетърпение.

— Продължавай — усмихна се в очакване дворцовият управител.

Госпожа Янагисава опита да потисне чувствата си и се заслуша, защото искаше да разбере какво бе казал съпругът й снощи, когато бе подслушала разговора му с Хошина. Искаше да чуе плановете му, защото те можеха да засегнат нея и Кикуко, но също така, защото това, придобито по непозволен начин знание бе единственото, което получаваше от него.

— След като Мицуйоши вече го няма, шогунът има нужда от нов наследник — Хошина се поколеба, вперил предпазлив поглед в дворцовия управител в очакване на реакция. Усмивката на Янагисава стана по-широка и Хошина продължи: — Новият наследник трябва да бъде младеж с приятна външност и маниери.

— Именно — Янагисава поглади брадата си и изгледа Хошина с прикритото одобрение на учител, обучаващ интелигентен ученик.

— Трябва, освен това да има кръвна връзка с Токугава, така че правото на наследяване да остане в клана — Хошина направи кратка пауза, хвърли многозначителен поглед към Янагисава и после заговори с тон, в който се долавяше недвусмислен намек. — Следващия път, когато посетите сина си, моля, предайте му моите най-добри пожелания за успешно бъдеще. Нека бъде като глина в ръцете ви подобно на мъжа, когото няма да назова.

Дворцовият управител се засмя и изгледа Хошина с обич и гордост.

— Знаех си, че ще разбереш.

Кроеше план да издигне сина си на трона и да управлява чрез момчето! Безочието на съпруга й потресе госпожа Янагисава.

— Но как ще постигнете това, след като конкуренцията е толкова голяма? — попита Хошина. — Клоновете на рода Токугава ще изкарат на преден план своите роднини като кандидати за наследници. Всички, които имат претенции към диктатурата, или са на път към Едо, или вече са в двореца, търсейки възможности за аудиенция при шогуна. Виждали ли сте тълпата в преддверието?

— Вече убедих шогуна да приеме Йоримото — отвърна Янагисава самоуверено. — Приликата на момчето с мен ще напомни на негово превъзходителство за времето, когато двамата се срещнахме за първи път. Ще се почувства отново млад и податлив на съблазън. Спомените и страстта ще го направят твърде отзивчив.

Възнамеряваше да предостави на шогуна собствената си плът и кръв! Ала дори покварата му не бе в състояние да намали любовта на госпожа Янагисава към съпруга й. Не я беше грижа, какво бе направил с незаконните деца, които имаше от други жени.

— Ще позволите ли на сина си да тръгне по стъпките ви? — попита Хошина. Отдръпна се и скръсти ръце, изпълнен с опасения, които не тормозеха ни най-малко Янагисава.

Дворцовият управител замълча и дръпна от лулата си, явно обзет от леко колебание.

— Може да изглежда жестоко, но е наложително както за Йоримото, така и за мен самия. Мога да му дам добър пост в бакуфу, но има граница, над която не би могъл да се издигне без специални предимства.

Никога нямаше да стане шогун, госпожа Янагисава знаеше това, освен ако Токугава Цунайоши не го вземеше за любовник и не го осиновеше.

— И ако не подсигуря влиянието си в следващото поколение, никой от нас няма да преживее смяна на режима — продължи дворцовият управител.

Госпожа Янагисава знаеше също, че множеството врагове на съпруга й щяха да приветстват възможностите, предоставени от смъртта на шогуна. Ако дворцовият управител загубеше властта си, мигом щяха да го екзекутират заедно със синовете му. А какво щеше да стане с нея и Кикуко? И тях ли щяха да убият?

— Ако планът ми не успее, ти също няма да просъществуваш дълго при новия режим — рече Янагисава. — Но ако нещата се развият добре, тогава Сано ще бъде под моите заповеди, както и всички останали. Няма защо да се тревожиш, че ще те превъзхожда или ще ти попречи да получиш каквото си поискаш.

Ако съпругът й успееше да издигне сина си като следващия шогун, двамата с Хошина щяха да се радват на огромна власт и богатство. Но госпожа Янагисава не очакваше награда за себе си. Вероятно двете с Кикуко щяха да продължат да живеят както досега и перспективата изглеждаше ужасяваща почти колкото смъртта.

Хошина потъна в размисъл, а изражението му издаваше безпокойство.

— Негово превъзходителство може да управлява още много години.

— И би трябвало да се молим за това — отбеляза Янагисава, — защото сегашните условия предоставят много повече сигурност, отколкото могат да предложат бъдещите без значение, колко внимателно планираме действията си.

— Значи очаквате да уважа примирието ви със Сано и да чакам колкото е необходимо, докато обстоятелствата се променят и го поставят под ваш контрол? — в гласа на Хошина се долавяше обида.

Дворцовият управител само се усмихна.

— Или докато аз реша, че е време да прекратя примирието. Но иначе разполагаш с пълната свобода да предизвикваш Сано и да му причиняваш колкото си искаш неприятности.

Хошина се надигна с нескрито огорчение. Госпожа Янагисава почти го съжали, защото и той бе роб на съпруга й. И все пак разочарованието му я изпълни със злорадство. Когато бе дошъл да живее в дома й, си бе помислила да го отрови или пък да се промъкне в спалнята му през нощта и да му пререже гърлото. Някой ден можеше и да намери смелост да го убие, макар че се боеше от наказанието на съпруга си и не очакваше той да се заинтересува от нея само защото Хошина вече нямаше да го има. Засега бе насочила злобата си към Рейко.

Рейко бе родила син точно когато госпожа Янагисава бе осъзнала, че Кикуко никога няма да бъде като нормалните деца. Един ден същото лято, когато бе повела Кикуко на поклонение до храма Зоджо, търсейки духовно лечение за дъщеря си, тайно бе наблюдавала Рейко и Масахиро в градината на храма с група жени от замъка Едо. Докато гледаше как Масахиро бъбри и лудува, изпита неистова ожесточеност, защото той беше дете, каквото Кикуко никога нямаше да бъде.

Защо някои жени имаха толкова много, а други — толкова малко?

Този ден госпожа Янагисава бе стигнала до смътното, но изкусително убеждение, че светът съдържа ограничено количество щастие и Рейко разполага с повече, отколкото й се полага. Идеята изкристализира в увереност, че съпругата на сосакан сама е враг, откраднал от нейния късмет, и че ако Рейко бъде лишена от част от него, тя би могла да си възвърне онова, което й принадлежеше по право. Госпожа Янагасива нямаше представа, как би могла да постигне това, ала запознанството с врага й се стори добра първа стъпка. Ето защо бе отишла в двореца… където се бе случило нещо непредвидено.

Отначало госпожа Янагисава кипеше от яд, защото бе установила, че отблизо Рейко е още по-красива, а край Масахиро дъщеря й изглеждаше още по-недъгава. Ала Рейко бе толкова мила с нея, че тя бе обзета от колебание. Когато я попита кога да й отиде на гости, не беше сигурна дали търсеше начин да й причини зло, или да спечели приятелството й.

Долу дворцовият управител и Хошина станаха и излязоха от стаята. Кикуко се размърда под завивката, усещайки, че вече е безопасно. Макар да нямаше какво повече да чуе, госпожа Янагисава остана да лежи неподвижно, размишлявайки за онова посещение в къщата на Рейко. Спомняше си, че видя играчка конче в кабинета на сосакан сама и мъжка нощна риза на закачалка в стаята на Рейко. Къщата им бе място, където съпруг, съпруга и дете живееха в същинска задруга и където тя можеше да намери както душевен покой, така и поводи за завист. Госпожа Янагисава не беше сигурна дали да търси щастието, като причини болка на Рейко, или да се сближи с нея с надеждата и да прихване мъничко късмет. Но бе сигурна в едно. Ако можеше да помогне на Рейко в разследването на убийството, трябваше да го стори, защото така щеше да си осигури възможност да следва онези свои подбуди, които надделееха.