Лора Джо Роуланд
Кейсей (17)

Глава 16

Истинско нашествие от бюрократи връхлетя имението на Сано — всеки от тях с намерението да стовари подозренията върху враговете си. Затрупаха го с безпочвени обвинения, които го объркаха напълно. Макар че денят едва бе започнал, си даде сметка, че не е в състояние да понесе повече опити да бъде манипулиран заради лични интереси. Най-сетне, когато посещенията секнаха за кратко, навлече дрехите, с които излизаше, взе мечовете си и напусна къщата, за да потърси единствения човек, който можеше да му каже кои от слуховете са верни и кои — не.

Денят бе студен и мрачен, небето приличаше на зацапана подгизнала вата, влажният въздух бе пропит със сажди. Под замъка Едо стоманеносивата река и каналите прорязваха еднообразния градски пейзаж. В далечината се мержелееха върховете на хълмовете, обгърнати в сива мъгла. Докато се изкачваше по оградените с каменни стени пътеки на замъка, Сано се размина със забързани служители и патрулиращи войници. Израженията на всички бяха неприветливи като времето. Сано ускори крачка; чувстваше се неловко в изпълнената с напрежение атмосфера, предизвикана от убийството на владетеля Мицуйоши; почти долавяше мириса на предстоящото прочистване. Влезе в двореца и се отправи към едно уединено място, което бе посетил за първи път преди цяла вечност.

Тук, скрит сред лабиринт от коридори, правителствени кабинети и чакални, се намираше главният щаб на мецуке — разузнавателната служба на Токугава.

Мецуке заемаше помещение, чиито ограничени размери създаваха погрешна представа за властта, с която разполагаше. В отделения, зад преградни стени от хартия и дърво мъже пушеха тютюн и изучаваха окачени по стените карти; разговаряха или четяха зад бюрата, отрупани със свитъци, кутии за съобщения, книги и пособия за писане. При появата на Сано те вдигнаха глава и снишиха гласове.

В последното отделение бе коленичил облечен в черно самурай. Той вдигна поглед от статива за четене и се поклони на Сано.

— Поздрави, сосакан сама.

— Поздрави, Тода сан — отвърна на поклона Сано.

Тода Икьо бе старши агент от разузнаването и имаше толкова невзрачен вид, че ако се срещнеха някъде другаде, Сано можеше и да не го познае. Нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, нито млад, нито стар, Тода имаше уморени очи, а лицето му бе такова, че никой не би го забелязал в тълпата. Сано се бе съветвал с Тода и за други случаи и веднъж агентът му разказа как бе шпионирал правителствен служител, заподозрян в държавна измяна. Служителят изобщо не бил успял да разпознае Тода, макар че двамата работели в двореца и се разминавали по коридорите всеки ден. Бил екзекутиран, без дори да разбере кой го е изпратил на смърт.

— Ще ми отделиш ли малко време? — попита Сано, представяйки си как един ден самият той можеше да се окаже нищо неподозираща жертва на агент от мецуке.

— Разбира се — Тода му махна да седне до него. Апатичният му глас и жестове говореха за човек, който рядко напуска естественото си състояние на неспираща досада. — Предполагам, че посещението ти е свързано с разследването на убийството на владетеля Мицуйоши?

— Така е.

— И си дошъл при мен, защото са те засипали със слухове.

Сано се засмя тихо, за пореден път удивен от информацията на Тода. Агентът също се засмя.

— Не спирам да се изумявам колко високо се издигна, откакто се видяхме за пръв път — рече Тода.

Бяха се запознали по време на първия случай на убийство, което разследваше Сано, когато бе разкрил заговор срещу шогуна и бе дошъл в замъка Едо, за да докладва на мецуке.

— Да се издигнеш от полицай, поел на личен кръстоносен поход, до най-уважавания следовател на негово превъзходителство, не е малко постижение — отбеляза Тода. — Заемаш поста си вече четири години, което е цяло чудо, като се имат предвид всички неприятности, които ти се струпаха.

— А нима не е чудо, че въпреки собствените ти неприятности ти също запази поста си? — не се сдържа да отвърне подобаващо Сано.

Тода не бе повярвал на историята на Сано за заговора и по-късно шогунът бе наказал цялото тайно разузнаване, задето не бяха обърнали сериозно внимание на заплахата. Едни агенти бяха понижени, други — изхвърлени, трети — екзекутирани, ала Тода някак си бе оцелял. Сано подозираше, че той е запознат с тайните на множество членове на висшия ешелон на бакуфу и ги е принудил да го защитят.

— И двамата имахме късмет — усмихна се самодоволно Тода.

— Късметът е непостоянно състояние — рече Сано, — но може би ще успеем да съхраним своя, като си сътрудничим.

Изражението на Тода не се промени, но Сано усети мълчаливата му съпротива при намека, че е по-добре да му извърши услугата, за която щеше да го помоли. Агентите на мецуке имаха навика да трупат факти. Обичаха да знаят неща, неизвестни на другите; ревностно охраняваха уникалната си власт и искаха единствено те да притежават заслугата за запазването на Япония под контрола на бакуфу. Понякога обаче този навик се обръщаше срещу тях.

След случая „Черният лотос“ наяве излезе един доста смущаващ факт: оказа се, че от години в мецуке притежават подробен архив с данни за незаконните деяния на сектата и въпреки това не само не бяха успели да й попречат да спечели огромен брой последователи, но и бяха скрили тази информация от министъра на храмовете и гробниците, който се бе опитал да осуети плановете на „Черният лотос“ и бе потърсил мецуке за съдействие. По-нататъшното разследване разкри членове на сектата в собствените им редици. Тода беше оцелял от последвалата чистка, но дори и той не беше недосегаем. Убийството на владетеля Мицуйоши бе твърде деликатен политически въпрос и за Тода отказът да съдейства в разследването на Сано би бил равносилен на самоубийство.

— С какво мога да ти помогна? — примири се с неизбежното Тода.

— Да започнем с финансовия министър Нита.

Агентът се озърна, сетне се изправи и рече:

— Да идем някъде другаде, какво ще кажеш?

Не след дълго двамата крачеха из хиподрума на замъка Едо. През лятото тук можеха да се видят самураи, яхнали коне и препускащи в бясна надпревара, окуражавани от радостните възгласи на дворцовите служители. Ала сега теренът бе само гола ивица земя, пейките пустееха, долавяше се единствено слабата миризма на тор. Тода и Сано се усамотиха на пуста ливада, оградена от борове и каменни стени.

— Вярно ли е, че Нита злоупотребява с парите от държавната хазна? — попита Сано.

Тода изглеждаше така, сякаш бе отгатнал въпроса, но въпреки това се навъси, явно обезпокоен.

— Откъде чу това?

— Изглежда, Нита го е споменал пред куртизанката Глициния, която го е споделила с друг клиент.

— Е, Нита е обект на строго секретно разследване — поясни Тода. — Изненадан съм, че сам се е изобличил, но мъжете понякога са доста нехайни какво говорят пред куртизанките.

— Значи злоупотребите му са факт — заключи Сано.

Тода кимна и отправи поглед към покривите на дворцовите обори. Ято врани кацна по клоните на боровете.

— Установихме несъответствия между данъците, събрани в провинциите, и парите в сметките на държавната хазна. Проведохме разследване и подозрението ни падна върху Нита. До момента се слави с добра репутация, но посещенията в Йошивара са доста скъпа привичка. Поставихме го под тайно наблюдение и го видяхме през нощта да взима злато от съкровищницата. За да прикрие липсващите пари, променя входящите суми в счетоводните книги — агентът стрелна с поглед Сано. — Каква е връзката между злоупотребите на Нита и убийството? Засилват ли подозренията към него?

— Не е изключено — отвърна Сано. — Възможно е да е убил Глициния, защото е съжалил, че й е казал за злоупотребите, и е искал да й попречи да го издаде. Въпреки че не е разполагала с доказателства и е проститутка, обвиненията й биха навредили сериозно на положението му.

— Може Глициния да е казала на владетеля Мицуйоши — предположи Тода. — Като негово достояние тази информация би застрашила Нита още повече, тъй като двамата бяха в лоши отношения. Нита описа подробно колко пари е пропилял владетелят Мицуйоши, и изпрати сведенията на семейството му. Бащата остана шокиран от прахосничеството на сина си и прекрати издръжката му. Мицуйоши обвиняваше Нита за връхлетялата го мизерия. Беше убеден, че Нита е постъпил така, за да му попречи да се среща с Глициния.

Двамата стигнаха до края на хиподрума и тръгнаха обратно. Враните полетяха над ливадата като черни хвърчила, крясъците им отекнаха в неподвижния въздух. Сано отбеляза факта, че Тода току-що бе опровергал твърденията на финансовия министър, че не е обичал Глициния и че не е ревнувал от другите й клиенти, като в същото време бе потвърдил думите на главния старейшина Макино.

— Значи смяташ, че Нита е убил и Мицуйоши, и Глициния?

— Не изключвам възможността той да стои зад убийството и изчезването на куртизанката — отвърна Тода, — но не мисля, че е от хората, които биха си изцапали ръцете, като намушкат някой мъж или отвлекат жена.

— Възможно ли е някои от хората му да са свършили мръсната работа?

— Малко вероятно. Те са предани на Нита, но едва ли лоялността им се простира дотам, че да убият наследника на шогуна. Нита има куп познати сред престъпниците, които среща в Йошивара. На твое място щях да се поразтърся сред тях.

Сано щеше да го стори. Но въпреки това сценарият, който бяха разработили двамата с Тода, не му се струваше особено убедителен.

— Ако Глициния е била убита в стаята й, щеше да има някакви улики, но аз не открих нищо, което да подсказва, че там е умрял още някой, освен Мицуйоши. Ако е била отвлечена и убита някъде другаде, къде е трупът й?

— Разбрах, че продължаваш да претърсваш района около Йошивара и главните пътища — отбеляза Тода.

— Но засега не сме открили труп.

— Може тялото й да е хвърлено в река Сумида, в канала Сания или в някой от по-малките водни пътища.

Но инстинктът на Сано му подсказваше, че Глициния е още жива, а освен това имаше и друга причина, която намаляваше вероятността да е убита. Записките в дневника й разкриваха сценарий, който не включваше роля за финансовия министър и разкриваше, че изчезването й е доброволно бягство с любим. Сано обаче бе разбрал, че дори и записките й да бяха автентични и в тях да бе разказала истината, страниците, които бе прочел, представляваха само част от дневника. Може би тайнственият любовник от Хокайдо е имал същото собственическо отношение към Глициния като Нита и също като него я е ревнувал от клиентите й. Не беше изключено именно той да е убил последния клиент, когото тя е забавлявала, преди да напуснат Йошивара.

— Сигурно ще ти е интересно да научиш, че финансовият министър Нита бе арестуван рано днес сутринта — подхвърли Тода.

— Моля? — Сано замръзна намясто от изненада.

— Заради злоупотреби с държавната хазна — обясни Тода. — Процесът му трябва вече да е започнал — след което добави с лукава усмивка: — Тъй че, ако се нуждаеш от повече информация, няма да е зле да се отбиеш до съдията Аоки.

— Но аз още не съм приключил с разследването! Нита не може да бъде съден точно сега — Сано знаеше какво щеше да се случи с финансовия министър. Съзнанието, че Нита бе заслужил съдбата си, ни най-малко не намаляваше ужаса му. — Моля те, отмени процеса! — възкликна той разпалено.

— Съжалявам, но това вече не зависи от мен — Тода сви рамене и се загледа във враните. Те връхлетяха като черна орда над ливадата, където закряскаха и запърхаха с криле, докато кълвяха някаква храна. — Смея да отбележа, че същото може да се каже и за твоето разследване.

* * *

Домът на родителите на Хирата се намираше в банчо — района на запад от замъка Едо, където хатамото на Токугава притежаваха имения, оградени с плетове от жив бамбук. Макар че бяха служили дълго и вярно на шогуна, тези васали живееха в условия, които в най-добрия случай можеха да се нарекат скромни, и често се озоваваха твърде близо до мизерията заради растящите цени и все по-ниските си възнаграждения. Днес запълненият с паянтови постройки район изглеждаше запуснат и мрачен, а бамбуковите дръвчета бяха голи и изсъхнали. Хирата яздеше редом с други самураи по тесните кални пътища. Спря пред къщата на родителите си, която бе една от най-бедните в квартала.

Когато влезе през обикновената дървена порта, забеляза в двора четири коня със скъпи седла и юзди, които не бяха собственост на семейството му. Трима от малките му племенници тичаха покрай ниската къща и крещяха. Хирата завърза коня си и влезе в къщата. Когато закачи мечовете си в антрето, забеляза на закачалката до обикновените оръжия на баща си и дедите си четири украсени с орнаменти комплекта мечове, вероятно принадлежащи на посетителите. Продължи по коридора и завари къщата пълна с хора. Бабите му седяха в дневната и пушеха, като от време на време сгълчаваха малките, които играеха край тях. Хирата чу прислужниците да дрънкат със съдовете в кухнята, както и плача на бебе. Всеки път, като се върнеше вкъщи, мястото му се струваше все по-тясно и по-мрачно. А днес беше и студено, защото семейството му трябваше да пести гориво. Хирата поздрави бабите си и изпита чувство на вина, задето семейството бе принудено да понася всичко това, докато той се радваше на лукс и покой в жилището на Сано. Най-голямата му сестра, овдовяла наскоро, се приближи до него с бебе на ръце.

— Радвам се да те видя, братко — рече тя. — Хиляди благодарности за дрехите, които изпрати на децата.

Фактът, че по-голямата част от възнаграждението му отиваше за семейството, не намаляваше чувството му за вина. Преди да успее да попита кои са посетителите, баща му извика от гостната:

— Ти ли си, сине? Заповядай, влез.

Изпълнен с любопитство, Хирата се подчини. В гостната седяха родителите му и един самурай на средна възраст в пищни одежди. Близо до него бяха коленичили трима мъже в по-обикновени дрехи, очевидно свитата му. Майката на Хирата сервираше чай в най-хубавия им сервиз.

— Какъв късмет, че синът ми пристигна, докато сте тук — обърна се бащата му към госта и сетне рече на сина си: — Спомняш си многоуважаемия йорики Окубо.

— Разбира се — Хирата коленичи до баща си и се поклони на госта. Още докато работеше в полицията, йорики Окубо бе негов командир, а баща му бе служил под командването на бащата на Окубо. Но двата клана никога не бяха поддържали особено близки отношения и Хирата се зачуди каква ли бе причината, довела йорики в дома му. Той го поздрави учтиво: — За мен е чест да ви видя отново. Надявам се да сте добре.

— Да, благодаря — йорики Окубо имаше месесто лице с увиснали надолу черти. Той отправи изпитателен поглед към Хирата и в очите му се появи одобрение. — Виждам, че и при теб нещата са наред. Явно животът като подчинен на сосакан сама ти понася — след като го поразпита за задълженията му, Окубо добави: — Похвално е, че си толкова зает и все пак си намерил време да посетиш родителите си.

Хирата хвърли озадачен поглед към баща си, който отмести очи и се обърна към Окубо:

— Синът ми винаги е бил добросъвестен по отношение на задълженията си както към своя началник, така и към семейството си — все така без да поглежда Хирата, баща му продължи: — Окубо сан е дошъл от името на своя колега — уважаемия йорики Сагара.

— Колегата ми има неомъжена дъщеря — рече Окубо.

Разбрал, че Окубо е в дома му като посредник с предложение за женитба от другия полицейски командир, Хирата бе връхлетян от тревога. Тъй като родителите му посрещнаха предложението с охота, явно бяха отхвърлили идеята за брак с Мидори.

— Един брак на сина ми с момичето на Сагара би бил много подходящ — рече баща му. — Общото минало на бащите в силите на реда е солидна основа за хармоничен живот.

— Налице са и други изгоди за двете страни — добави Окубо. — Честно казано, положението на сина ви в бакуфу се цени високо от клана Сагара. А богатството им е значително.

Хирата понечи да възрази, но баща му заговори преди него:

— А самото момиче? С благ характер ли е?

— Да, определено. Тя е скромна, покорна и вярна — той се обърна към Хирата: — Освен това е на шестнайсет и е много красива.

Хирата изобщо не го беше грижа колко желана партия за брак бе момичето на Сагара.

— Татко — рече той.

Заплашителният поглед на баща му и красноречивият жест на майка му го накараха да млъкне. Той се сви в безмълвна тревога, а в това време разговорът продължаваше.

— Следващата стъпка е миай, предполагам? — попита баща му.

— Може да се уреди — отвърна Окубо. — Сагара очакват с нетърпение подобна среща.

Последва учтиво сбогуване. След това баща му се обърна към майка му:

— Кракът ме боли от толкова коленичене. Трябва да му направя лечебната баня.

Хирата помогна на майка си да напълни легена с гореща вода и билки. Баща му седна на възглавнички и потопи тънкия си крив крак във водата.

— Татко, не искам да ходя на миай — обади се Хирата.

— Трябва, защото вече дадохме дума — възрастният мъж говореше безцеремонно, сякаш добрите обноски бяха единствената му грижа. Явно бе решил да се преструва, че Хирата няма сериозни основания за възражения срещу предстоящата миай. — Ако сега се откажем, ще обидим йорики Окубо и клана Сагара.

— Слушай, няма да отида — заяви Хирата. Гласът му едва доловимо трепна, макар че бе скръстил ръце и бе застанал леко разкрачен, за да си вдъхне увереност. Той, началникът на стоте детективи и войници на Сано, все още трепереше пред родителския авторитет и никак не обичаше да противоречи на баща си. — Разстроен съм, че си започнал тези преговори за брак зад гърба ми.

В очите на възрастния мъж проблесна гняв:

— Аз имам пълното право да правя уговорки от твое име, а твой дълг е да ми се подчиняваш. Ще отидеш и ще изпълниш задълженията ни. След това, ако не харесаш момичето на Сагара, можем учтиво да откажем предложението. Има множество други подходящи родове, които на драго сърце биха омъжили дъщерите си за теб.

— Татко, не искам друга, искам Мидори. Умолявам те да не ме насилваш да сключа брак с друго момиче — напълно отчаян, Хирата падна на колене. — Моля те, размисли отново и ми позволи да се оженя за момичето, което обичам. Моля те, прости на владетеля Ниу и поднови преговорите за брака ни!

— Ако си дошъл с надеждата да промениш решението ми, напразно си загубил времето си — баща му го изгледа гневно. — Забранявам ти да се жениш за дъщерята на владетеля Ниу. Заповядвам ти да си избереш невеста от момичетата, които аз сметна за подходящи.

— Но, татко…

Възрастният мъж махна гневно, за да прекрати възраженията му.

— Желанието ти да се ожениш за момичето на Ниу е егоистично. Показва неуважение към мен и пълна липса на загриженост към семейството ни — той се обърна към съпругата си, която добавяше още билки във ваната: — Остави я така! И престани да се суетиш наоколо! — сетне отново впери поглед в Хирата: — Имаме прекалено много гърла за хранене и твърде малко пространство. Срамота е да очакваш родителите ти и техните родители, сестрите ти и децата им да живеят от трохите на твоето възнаграждение, след като зестрата на момичето на Сагара ще напълни с ориз купите ни в по-голяма и далеч по-удобна къща.

Хирата пламна целият, а душата му се сгърчи от срам при обвинението, че бе поставил личните си желания над благото на семейството.

— Ниу имат много повече пари от Сагара. Ако се оженя за Мидори, никога нищо няма да ви липсва.

Баща му доби сериозно изражение.

— Не можеш да се ожениш за нея, нито семейството ни да се сдобие с част от богатството на клана й, при това не само заради моето несъгласие с този съюз — той се обърна към съпругата си: — Майко, донеси писмото, което пристигна днес от владетеля Ниу.

Тя излезе бързо от стаята и скоро се върна с един свитък, който подаде на Хирата. Той сведе поглед и зачете:

 

С настоящото известие официално оповестявам, че прекратявам брачните преговори между нашите два клана. Немислимо е да омъжа дъщеря си за сина на такъв мошеник като теб, при това мой заклет враг!

Предупреждавам сина ти да преустанови всякакви срещи с дъщеря ми. Той е твърде недостоен за Мидори и няма да му позволя да я позори. Посмее ли да я ухажва, ще го сполети голямо нещастие. Само да се доближи до нея, ще го посека със собствения си меч и ще забия главата му над портата като предупреждение към други нежелани ухажори.

Ниу Масамуне даймио на провинция Сацума

 

Докато Хирата изумено се взираше в писмото, баща му възкликна:

— Владетелят Ниу заплаши публично мен, сега заплашва и теб! Трябва да постъпиш, както казва той, и да стоиш далеч от дъщеря му.

Никога вече да не види Мидори! Тази мисъл го ужаси.

— Може да са възникнали някакви недоразумения, които биха могли да се изяснят, ако всички заедно седнем и поговорим…

— Няма да се срещам повече с владетеля Ниу и да се излагам на нови злостни обиди — заяви баща му. И отказвам повече да обсъждам този съюз.

Макар и каменното изражение на баща му да показваше недвусмислено, че всякакви по-нататъшни спорове са излишни, Хирата бе обещал на Мидори, че ще намери начин двамата да се оженят, затова рече отчаяно:

— Ако владетелят Ниу се извини, задето те е обидил, отрече се от заплахите си и ме приветства като свой зет, ще промениш ли решението си относно брака?

Баща му го изгледа тъжно и за момент на лицето му се изписа колебание. Не каза нито дума, но въпреки това Хирата разбра, че той постъпваше така от обич, защото искаше синът му да е щастлив. Изпълни го надежда, която в следващия миг угасна, тъй като баща му поклати глава:

— Ако владетелят Ниу постъпи, както казваш, може и да склоня. Само че можеш да разчиташ по-скоро на чудо, отколкото да очакваш да промени отношението си към бъдеща женитба между вас, защото изглежда изпълнен с омраза към нас. Трябва да се научиш да живееш без това момиче и да приемеш мисълта за друга невеста.

Той извади крака си от легена. След като съпругата му го подсуши с кърпа, продължи:

— Цялата тази история те откъсна от задълженията ти. Не бива разследването на сосакан сама да страда заради личните ти грижи. Най-добре се връщай на работа.

— Да, татко — унило се съгласи Хирата. Тръгна си с мисълта, че надеждата да се ожени за Мидори изглежда толкова нищожна, колкото и вероятността да открие любовника на Глициния.