Лора Джо Роуланд
Кейсей (16)

Глава 15

— Извинете, сосакан сама, но имате посетители.

Сано вдигна поглед от книжата върху бюрото си и се взря в застаналия на прага прислужник, прекъснал сутрешното заседание на детективите, в което се разпределяха задачите за деня.

— Кои са? — попита изненадан, тъй като рядко се случваше да има гости толкова рано.

— Съветът на старейшините.

— Съветът на старейшините! — той се изправи изумен. Освободи хората си и се отправи към приемната. Там завари трима от петимата обществени служители седнали един до друг пред нишата. Бледата утринна светлина и студеният въздух се процеждаха през прозорците; мангалите с дървени въглища излъчваха вълни от топлина, които се разпространяваха на височина половин човешки бой. Сано коленичи и се поклони.

— Добре дошли — рече той. — За мен е чест.

Старейшините нямаха обичай да го посещават в дома му. Когато искаха да го видят, го викаха да се яви в залата им за съвещания в двореца. Явно днешното им посещение бе тайно, което се потвърждаваше и от отсъствието на главния старейшина Макино.

— Надявам се, че не ви притесняваме — обади се мъжът в средата. Това бе Огами Каору, който отговаряше за връзките на режима с даймио. Беше с побелели коси и тъжно лице с младежки черти.

— Ни най-малко — отвърна Сано.

— Колко любезно от ваша страна, че ни приемате веднага — рече старейшината отдясно на Огами. Нисък и дебел, с увиснала гуша, Уемори Йоичи бе главният военен съветник на шогуна.

— За мен е чест — отвърна Сано, като се питаше каква ли бе причината за посещението им, най-вече озадачен от присъствието на третия — Като Кинхиде, специалист по държавни финанси. Огами навремето бе съюзник на Сано, Уемори никога не се бе изправял открито срещу него, но несъмнено идваше като враг. Сано се извърна към него, взря се в широкото невъзмутимо лице, върху което очите и устата изглеждаха като прорези в овехтяло парче кожа, и в съзнанието му изникна подозрение.

— Радвам се, че ви заварваме — обади се Като, — макар че сигурно сте доста зает с разследването на убийството.

Сано си даде сметка, че подозренията му са оправдани. Като никога не би го удостоил с присъствието си, освен за да разговаря по най-важния в момента въпрос.

Чаят и сладките бяха поднесени, лулите — запалени и след като размяната на любезности приключи, Огами рече:

— Сосакан сама, носим ви новини.

Изявлението изненада Сано, тъй като обикновено той предоставяше информация на старейшините, а не обратно. Съдействието на Огами бе разбираемо, но не и това на останалите. И защо държаха да разговарят в дома му вместо в двореца?

Огами внимателно изтърси пепелта от лулата върху подноса пред себе си. Отправи поглед към Уемори и той рече:

— Сигурно знаете, че владетелят Мацудайра Дакуемон е бил в Йошивара в нощта на убийството.

Сано кимна, тъй като владетелят Дакуемон бе в списъка на хората, които възнамеряваше да разпита.

— Дакуемон е член на клана Токугава — продължи Уемори. Смукна жадно от лулата си и в следващия миг провисналата му гуша се разтърси от сочна кашлица. — Малко по-възрастен е от Мицуйоши, не се отличава с особена сговорчивост и не се ползва с благоволението на двора — Уемори замълча, сетне добави с многозначителен тон: — Но след като Мицуйоши е мъртъв…

Сано си помисли, че владетелят Дакуемон наистина бе силен претендент за наследник на режима.

— Може би трябва да посветите специално внимание на действията на владетеля Дакуемон през онази нощ — добави Уемори.

Фактът, че му се подхвърляше нов заподозрян, обезпокои и заинтригува Сано. Ставаше дума за член на клана Токугава, който на практика за него бе недосегаем заради изричната забрана на шогуна да се разследват семейството, роднините и враговете на владетеля Мицуйоши.

— Можете да проверите и Сугита Фумио — намеси се Като. Той напълни лулата си отново, като внимателно подбираше тютюна си.

— Имате предвид председателя на съдебния съвет? — попита Сано. Тази институция бе само едно стъпало под съвета на старейшините и упражняваше контрол над различни правителствени органи. — Но Сугита не е бил в Йошивара през онази нощ.

— Възможно е да сте го пропуснали — отбеляза Като.

— Има ли причини да се смята за заподозрян? — Сано прикри тревогата си от факта, че за пореден път във връзка с убийството пред него се споменаваше име на висш служител.

— Преди години съветникът Сугита искал да се ожени за една дама, но семейството й я омъжило за бащата на владетеля Мицуйоши — съветник Като взе машата от подноса и разрови металната кутия, за да избере подходящия въглен за лулата си. — Съветникът Сугита и досега обича тази дама и изпитва неприязън към съпруга й. Не е ли възможно тази неприязън да се е прехвърлила и върху владетеля Мицуйоши — издънката от техния брак?

Историята изглеждаше скалъпена набързо.

— Има ли някакви други улики, които подсказват, че съветник Сугита е убиецът на владетеля Мицуйоши? — обърна се Сано към Уемори. — Или такива, които насочват разследването към владетеля Дакуемон?

— Ваше задължение е да откриете необходимите доказателства — заяви строго Уемори с укор в гласа.

За Сано бе очевидно, че зад маската на алтруизма тези мъже крият лични интереси. Той знаеше, че Сугита бе изразил желание да стане член на съвета на старейшините и бе започнал кампания срещу Като с намерението да заеме мястото му. Какъв по-добър начин за Като да се предпази от това, като уличи Сугита в подло убийство? Освен това Сано беше наясно, че Уемори е в дългогодишна непримирима вражда с бащата на владетеля Дакуемон, който непрестанно се стремеше да убеди шогуна, че Уемори няма място в съвета. Ако Дакуемон наследеше шогуна, това не би се понравило на Уемори, тъй като тогава бащата би се сдобил с нужната власт да го унищожи. Стремежът на старейшините да включат Сано във войната, която водеха, не означаваше непременно, че трябва изцяло да отхвърли теорията им; и все пак смяташе, че ще му бъде трудно да установи дали съветникът Сугита и владетелят Дакуемон са замесени в убийството.

— Знаете, че негово превъзходителство ми забрани да разследвам роднините и близките на владетеля Мицуйоши — рече. Разбира се, старейшините бяха наясно със забраната: бяха присъствали, когато шогунът бе издал заповедта. — Как бих могъл да използвам информацията, която ми предоставихте?

Усмивка раздвижи набразденото от бръчки лице на Уемори.

— Това трябва да решите сам.

Огами кимна. Добави в подноса си още пепел във формата на пресичащи се линии.

Гняв обзе Сано, когато прозря намеренията на старейшините спрямо него. Те прекрасно познаваха склонността му да поставя законността над задълженията си. Очакваха от него да пренебрегне заповедта на шогуна и да започне да разследва съветника Сугита и владетеля Дакуемон като заподозрени. Независимо дали някой от двамата щеше да се окаже виновен, скандалът щеше да съсипе репутацията им. А заемеше ли се да ги разследва, дори ако разкриеше убийството, заради неподчинението си Сано подлежеше на сурово наказание. При това старейшините не изпитваха никакви угризения да го манипулират, без да ги бе грижа какво щеше да се случи с него. Потискайки негодуванието си, Сано се обърна към Огами:

— Има ли друг заподозрян, към когото бихте желали да насочите вниманието ми?

— О, не — невъзмутимо отвърна Огами и се взря в пепелта пред себе си като художник, съзерцаващ творението си. — Единствената ми цел е да помогна на колегите си в стремежа им да ти съдействат.

Негодуванието на Сано прерасна във възмущение, когато прозря истинската цел на Огами. Огами се бореше с главния съветник Макино за контрол върху съвета. Явно бе обещал на двамата си колеги да им помогне да унищожат враговете си, ако се съюзяха с него. Следователно ги бе довел тук, безопасно далеч от Макино и шогуна, за да въвлече и Сано в плана си.

— Хиляди благодарности за загрижеността — насили се да каже Сано.

Не беше изненадан, че съюзникът му възнамеряваше да го използва толкова грубо, тъй като личният интерес бе водещ във всички взаимоотношения в бакуфу. И все пак обзет от гняв, Сано стисна здраво празната купичка от чая, която държеше. Взря се в гостите, седнали насреща му самодоволни и нагли. Бе спасил тях и целия град от „Черният лотос“, а те щяха да го използват като парцал, за да избършат мръсотията, да го смачкат и да го изхвърлят! Негодуванието се спусна като кървава пелена пред очите му.

Ала способността му да запазва самообладание беше толкова силна, че старейшините не забелязаха нищо нередно. Тръгнаха си и Сано остана сам, парализиран от обзелата го ярост, докато не го стресна остра болка в лявата длан. Сведе поглед и осъзна, че бе счупил крехката порцеланова купичка. От срязаната му ръка се стичаше кръв.

— Извинете, сосакан сама — дочу се отново гласът на прислужника, който с поклон влезе в стаята.

— Какво искаш? — попита Сано. Гневът му се стопи, ала той остана потресен от съзнанието, че бе на косъм да загуби контрол. Даваше си сметка, че след случая „Черният лотос“ гневът му бе придобил сила, която му бе все по-трудно да обуздава.

— Имате нови посетители.

* * *

Покоите, отредени за обитателките на двореца, жужаха от брътвежа и оживлението на наложниците и придворните дами, които се къпеха, обличаха и решеха. Мидори седеше в стаята на Кейшо — майката на шогуна. Докато другите прислужнички решеха косата на Кейшо, Мидори нанасяше смес от стрит бял ориз и восък от камелия върху лицето на възрастната жена. Ръката й машинално размазваше и втриваше грима, ала мислите й бяха съсредоточени върху силното й желание да види Хирата. Предишната вечер не я бе навестил, а часовете, откакто го бе видяла на миай, й се струваха цяла вечност. — Ааахх! — изпищя Кейшо и рязко се дръпна от Мидори; кръглото й сбръчкано лице се сгърчи от болка. — Пак ми сложи грим в окото. Не можеш ли да внимаваш?

— Извинете! — Мидори грабна кърпата и избърса окото на господарката си, ала тя я отблъсна.

— Толкова си разсеяна напоследък — оплака се възрастната жена. — Не мога да те търпя около себе си — след което направи недвусмислен жест с ръка. — Махай се!

Доволна, че бе освободена от задълженията й, Мидори изтича навън от двореца. Тъкмо прекосяваше градината, когато зърна Хирата, който вървеше към нея.

— Хирата сан — възкликна тя. Мъжът се усмихна и тя се хвърли в обятията му. Докато се прегръщаха, Мидори избухна в сълзи. — Мислех, че никога няма да дойдеш. Толкова се боях, че чувствата ти към мен са се променили.

— Защо си помислила такова нещо? — попита Хирата. В гласа му се долавяха топлота и обич.

В ранната мразовита утрин градината бе изцяло на тяхно разположение, но той я отведе в малката борова горичка, където се бяха срещали толкова пъти. Въздухът бе наситен с чистия остър аромат на смола; земята, където двамата бяха лежали, бе застлана с борови иглички.

— Трепериш — рече Хирата, загърна я в наметалото си и я притисна към себе си.

Тя се сгуши в него и захлипа.

— След всичко, което баща ми наговори на баща ти, бях сигурна, че си ме намразил.

— Нищо не може да промени любовта ми към теб — Хирата я хвана за раменете и я погледна с искреност, която уталожи страховете й. — Нямаш никаква вина за случилото се в театъра.

Мидори избухна в сълзи на облекчение и той добави:

— Моля те, повярвай ми, семейството ми няма желание да навреди на твоето. Защо баща ти смята, че сме му врагове?

Обзета от срам, Мидори се отдръпна от Хирата и извърна лице.

— Разстройва се, когато стане дума за Токугава или за когото и да било, свързан с него — прошепна тя. — Заради това, което са сторили на рода ни в миналото.

— Разбирам — изпълнен със съмнение, тонът на Хирата издаваше, че не проумява ексцентричността, която караше владетеля Ниу да отхвърля това, което другите даймио приемаха. — Наистина ли би убил баща ми?

Ридание задави Мидори и Хирата замълча.

— Винаги ли е такъв? — попита след известно време.

— Не — Мидори не бе в състояние да признае пред Хирата, че владетелят Ниу често има и още по-тежки пристъпи. — Дали баща ти още е ядосан, как мислиш? — плахо попита тя. — Съвсем ли е против?

— Почти нямах възможност да говоря с него.

Тя си даде сметка, че Хирата се опитва да я предпази от болезнената истина, и усети, че я обзема паника, тъй като бракът им изглеждаше по-невъзможен от всякога въпреки нарастващата необходимост да бъде сключен. Повдигаше й се всеки ден; тялото й наедряваше все повече от новия живот, който носеше.

— Какво ще правим? — извика тя.

— Може би ако изчакаме малко, цялата работа ще отшуми — предположи Хирата.

Ала в гласа му не се долавяше надежда, а и идеята за отлагане разтревожи Мидори.

— Колко ще трябва да чакаме?

— Поне няколко дни. Може би месец ще е още по-добре.

— Цял месец! — дотогава бременността й щеше да проличи. Тя се боеше, че заради позора й двете семейства щяха още повече да се настроят против брака с Хирата. — Това е твърде много! — гласът й се извиси до истерия. — Трябва да направим нещо веднага!

— Ако пришпорим събитията точно сега, само ще намалим възможността за успех — Хирата изглеждаше озадачен от тревогата й. — Трябва да бъдем търпеливи.

— Не мога!

— Няма смисъл да се разстройваш толкова — той я привлече в обятията си, погали косите й, лицето, гърдите; страстта го накара да я притисне още по-плътно към себе си. — Успокой се.

Любовните ласки, които навремето приемаше толкова охотно, сега я обезпокоиха.

— Не! Недей! — тя се освободи от прегръдките му.

— Извинявай — опомни се Хирата. — Прости ми.

Тя осъзна, че той не разбира защо го бе отблъснала и че вероятно бе наранила чувствата му. Ала се боеше да му каже за детето или пък да му позволи да я докосне и да разбере. Макар отказът й сега да не можеше да поправи случилото се, не бе способна да понесе още забранени интимности.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна да излиза от горичката.

— Не. Почакай! — Мидори се спусна след него, притисна се към него и отново заплака.

Той я прегърна предпазливо, ала думите му й вдъхнаха надежда.

— Ще се върна скоро. Не се тревожи. Ще намеря начин да оправя всичко.

* * *

Хирата слезе от коня си до една от дъските за обяви в подножието на моста Нихонбаши. Докато пешеходците в неспирен поток вървяха по моста, той забоде върху дъската обява, която гласеше:

 

Всеки, който е виждал, чувал или познава мъж от Хокайдо, настоящ или бивш жител на Едо, да докладва незабавно на сосакан сама на негово превъзходителство шогуна.

 

Вперил поглед в обявата, Хирата се намръщи обезкуражен. Часове наред бе претърсвал чайните в Суруга, за да открие някаква следа от Глициния и любовника й, ала напразно. Започваше да се съмнява, че множеството обяви, които бе оставил по пътя, биха довели до някакъв успех. Уморен, премръзнал и гладен, си купи от минаващ покрай него търговец чай и суши — малки питки от студен ориз, за обяд, след което приседна на перилата на моста.

По канала под него бавно се движеха лодки. Пътеките и сергиите на рибния пазар покрай брега гъмжаха от хора. Миризмата на развалена риба изпълваше влажния сивкав въздух; в мрачното небе с крясък се виеха чайки. Хирата взе да се храни, но проблемите в любовта и работата му продължаваха да потискат духа му. Нямаше почти никаква надежда времето да излекува обидата, нанесена на баща му от владетеля Ниу, а не откриеше ли любовника на Глициния, възможно бе двамата със Сано изобщо да не разрешат случая с убийството.

Внезапна суматоха на моста го откъсна от мрачните му мисли. Той вдигна поглед и настроението му в миг се подобри. Мъжът, който вървеше насреща му, имаше остра черна коса, която стърчеше на главата му и преминаваше в гъста брада по бузите и врата му.

Изпод рошавите вежди надничаха малки блестящи очички. Носеше подплатено памучно наметало, което бе твърде голямо за дребната му фигура. Подобната му на лапа ръка държеше въже. Другият му край бе завързан около врата на голяма озъбена кафява маймуна с червено лице. Докато мъжът водеше животното по моста, минувачите се смееха, сочеха ги и ахкаха.

— Ей, Плъх! — извика Хирата и му махна.

Без да бърза, мъжът приближи и оголи зъби в дивашка усмивка.

— Добър ден — поздрави той с особен простоват акцент. Поклони се и сякаш по команда маймуната повтори движението. — Как ти се струва най-новото попълнение в трупата ми?

Плъха имаше шоу, в което участваха необикновени животни и разни хора със странни недъзи, затова бродеше из цяла Япония, непрестанно търсейки нови атракции.

— Невероятна е — Хирата протегна ръка да потупа маймуната по главата. — Откъде я взе?

— Не я пипай… Хапе — предупреди Плъха и дръпна въжето, тъй като маймуната изръмжа към Хирата. — От Тохоку е. Може да се каже, че сме си роднини. Нали аз съм от Хокайдо.

Хирата знаеше, че Плъха е родом от този далечен северен остров, известен със студените си зими и силното телесно окосмяване на обитателите си.

— Като спомена Хокайдо — започна Хирата, — търся един човек от там — зачуди се дали любовникът на Глициния е също тъй космат като Плъха и дали се е бръснел, за да не се отличава от местните жители на Едо. — Да си срещал из града свой съгражданин?

Тъй като Плъха събираше всякакви новини и в миналото бе действал като негов надежден информатор, се надяваше, че сега може да попадне на някоя следа към любовника на Глициния, ала Плъха поклати глава:

— От години нито съм виждал, нито съм чувал някой от Хокайдо да се е появявал из тези места. Доколкото знам, в цяло Едо аз съм единственият.

На Хирата му хрумна нещо и макар че идеята му се стори абсурдна, все пак реши да попита:

— Да си се срещал с куртизанка на име Глициния?

— Аз? О, не — в първия момент Плъха изглеждаше слисан, а сетне прихна. — Шегуваш се, нали? Дори да можех да си позволя Йошивара, само да ме видят, онези жени ще се разбягат с писъци.

Хирата съвсем се обезкуражи. Щом Плъха не бе чувал нищо за любовника на Глициния, значи мъжът се бе скрил доста добре. А може би страниците, които бе купил от Горобей, бяха фалшива улика, както бе предположила Рейко.

— Уведоми ме, ако чуеш нещо за мъж от Хокайдо, особено ако пътува с жена — рече Хирата.

— Дадено — Плъха бавно се отдалечи заедно с маймуната.

Нетърпелив да пристъпи към действие, Хирата реши да продължи към Фукагава и да претърси магазините за тестени изделия. Не беше изключено Глициния и любовникът й да са намерили убежище в някой от тях. Но преди това щеше да посети семейството си и да провери какви бяха изгледите да получи разрешение за брак с Мидори.