Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (9)

Глава 7
Вината на Баенре

Утегентал Армго, патрон и Повелител на меча в Барисон дел’Армго, втори дом в Мензоберанзан, съвсем не бе сред елфите, които Джарлаксъл харесваше. Ако изобщо беше чист елф, за кой ли път си помисли наемникът. Със своите метър и осемдесет и деветдесет килограма здрави мускули, той бе най-едрият мъж в цял Мензоберанзан и един от най-едрите елфи, кръстосвали някога Подземния мрак. Ала не само ръстът (доста необичаен за сравнително дребната му раса) го отличаваше от събратята му. Докато Джарлаксъл бе смятан за ексцентрик, свирепият Повелител на меча бе просто страшен. Той носеше бялата си коса съвсем къса и освен това я мажеше с гъсто, пихтиесто вещество, извличано от сварени вимета на роти, за да я накара да стърчи нагоре. На носа си имаше голяма митрилна халка, а от всяка от бузите му стърчеше по една златна игла.

Оръжията му също бяха доста необикновени — остър тризъбец, черен като тънките, но неимоверно здрави плочки, от които бе направена ризницата му, и мрежа (магическа, както твърдеше мълвата), която бе окачил на кръста си така, че да може да я хвърли върху жертвата си само с едно движение.

За щастие, този път поне не се бе изрисувал, каза си наемникът. Лицето на грамадния елф нерядко бе нашарено със зигзагообразни ивици, изписани с непозната на Джарлаксъл боя, която им позволяваше да запазват жълто — алените си цветове както в нормалната, така и в инфрачервената част на спектъра. За никого не бе тайна, че освен патрон на матрона Мез’Барис, Повелителят на меча бе използван за съпруг и от голяма част от останалите жени в дома. За тях той не беше нещо повече от животно за разплод и при мисълта, че след време из Мензоберанзан могат да плъзнат десетки миниатюрни копия на Утегентал, Джарлаксъл усети как му се повдига.

— Магиите отслабват, ала аз съм все така силен! — изръмжа Повелителят на меча, а обичайното му свъсено изражение му придаде още по-заплашителен вид.

При тези думи той сви ръка и яките му мускули образуваха внушителна буца.

Постреснат против волята си от тази недвусмислена демонстрация, Джарлаксъл си наложи да не забравя, че се намира в собствената си стая, седнал на собствения си стол и заобиколен от десетки опитни и напълно верни войници, готови да изскочат от скривалищата си при първия негов сигнал. Дори и без тайните подкрепления, той беше прекрасно подготвен за всякакви изненади — на стратегически места върху писалището му бяха разположени смъртоносни капани, предназначени да отрезвяват по-дръзките му посетители. Освен това, наемникът също беше превъзходен боец. Част от него (една съвсем миниатюрна частица) се питаше как ли би завършил двубоят между двамата.

Малцина войни, били те елфи или не, можеха да уплашат Джарлаксъл, ала като имаше предвид необуздания маниак, който стоеше пред него, той все пак се постара да си придаде по-смирен вид.

— Ултрин Саргтлик! — продължи гигантът. — Върховният войн!

Сега, когато Дантраг Баенре бе мъртъв, Утегентал като че ли имаше всички основания да се нарече така. Джарлаксъл неведнъж си бе представял битката, за която повечето обитатели на Мензоберанзан бяха убедени, че рано или късно ще се състои — двубой на живот и смърт между двамата люти съперници, Дантраг Баенре и Утегентал дел’Армго.

Синът на Баенре със сигурност беше по-бърз (всъщност в целия град нямаше кой да се мери с него по бързина), ала с ръста и силата си Утегентал винаги бе изглеждал по-вероятният победител в очите на наемника. Говореше се, че по време на битка изпадал в сляпа ярост, която му придавала исполинска мощ; освен това тялото му било толкова кораво, че когато се биел с по-низши раси (като някой роб — гоблин), винаги им давал възможност да нанесат първия удар и дори не се опитвал да отбие свирепото нападение, черпейки очевидно удоволствие от болката, преди да откъсне крайниците на злощастното същество един по един, а после да си избере най-апетитните парчета от трупа и да ги изяде за вечеря.

Джарлаксъл неволно потрепери при тази мисъл, но бързо прогони отблъскващата картина от съзнанието си — предстоеше му наистина важна работа.

— В цял Мензоберанзан няма Повелител на меча… няма друг елф, който да е в състояние да се мери с мен! — самонадеяно заяви Утегентал, но защо го прави.

Беше, освен може би, за да задоволи болезнената си гордост, Джарлаксъл не знаеше.

Продължи да се перчи така още дълго време, през което наемникът едвам се сдържаше да не го попита има ли някаква специална причина за посещението му. Не го стори, единствено защото беше убеден, че пратеникът на втория дом в крайна сметка ще стигне до същината на нещата.

Внезапно Утегентал млъкна, пресегна се към писалището и взе един скъпоценен камък, който Джарлаксъл използваше за преспапие. Промърмори нещо неразбираемо, при което огромната брошка на гърдите му, символ на дом Барисон дел’Армго, проблесна едва забележимо. Пръстите му се сключиха около камъка и той стисна с всичка сила. Мускулите му се издуха от напрежение, ала камъкът остана невредим.

— Би трябвало да мога да го строша! — изръмжа Повелителят на меча. — Такова е могъществото, магията, с която Лолт ме е дарила!

— Камъкът надали ще бъде толкова ценен, ако го стриеш на прах — сухо отбеляза Джарлаксъл.

Зад бръщолевенето на Утегентал явно се криеше нещо много по-сериозно, започна да се досеща наемникът. За всички вече бе очевидно, че магията в целия град бързо отслабва. Това се случваше и с патрона на втория дом. Вярно бе, че все още бе силен, ала съвсем не толкова, колкото преди, и това явно го тревожеше немалко.

— Магиите се провалят — рече той. — И то навсякъде. Жриците отправят пламенни молитви, принасят жертва след жертва и въпреки това не получават отговор нито от Лолт, нито от слугините й. Магията отслабва и всичко е по вина на матрона Баенре!

Джарлаксъл не пропусна да забележи, че Утегентал повтаря все едно и също. Вероятно, за да не забрави за какво говори, насмешливо си каза той, а киселото му изражение красноречиво издаваше какво мисли за интелектуалните възможности на събеседника си. Разбира се, Утегентал бе прекалено глупав, за да забележи каквото и да било.

— Няма как да знаеш дали Кралицата на паяците наистина не им отговаря — отбеляза наемникът на глас.

Твърденията на гиганта без съмнение идваха направо от устата на матрона Мез’Барис. Нещата постепенно започваха да се проясняват и най-вече фактът, че Утегентал бе тук по заповед на матроната, за да провери какво е настроението сред редиците на Бреган Д’аерте и дали не бе дошло време да се организира заговор срещу първия дом. Разбира се, Утегентал можеше да пострада сериозно заради дръзките си думи, ала не и семейството му — Повелителят на меча бе известен с необмислените си приказки и с това, че никога не казва нищо хубаво за никого, освен за себе си.

— Не друг, а матрона Баенре позволи на изменника До’Урден да избяга! — продължаваше да беснее той. — Не друг, а тя ръководеше проваления ритуал! Провален така, както се провалят и магиите напоследък.

„Не думай“, помисли си наемникът, ала мъдро предпочете да запази саркастичната забележка за себе си. Всъщност онова, което го вбесяваше, не бе просто глупостта на Утегентал, а фактът, че подобни обвинения можеха да се чуят из целия град. Джарлаксъл винаги се би дразнил от сляпата увереност на сънародниците си, че във всяко тяхно движение има скрит по-дълбок смисъл; че всичко, което им се случва, е част от някакъв мащабен план на Кралицата на паяците, за който те още не знаят. Според жриците, Дризт До’Урден се бе отрекъл от Лолт и бе избягал, единствено защото Лолт бе пожелала родът До’Урден да бъде погубен, а останалите домове да получат възможността да заловят вероотстъпника и така да докажат собствената си преданост към нея.

За Джарлаксъл този начин на мислене бе напълно погрешен и превръщаше събратята му в пионки без свободна воля. Разбира се, Кралицата на паяците сигурно одобряваше преследването на Дризт и най-вероятно бе разгневена заради пропадналата церемония (естествено, ако изобщо я бе забелязала). Ала да се твърди, че причина за всичко, случващо се в момента, е едно-единствено събитие (при това доста незначително на фона на петхилядната история на града) бе проява на глупава гордост, на дръзкото и нелепо убеждение, че цялата вселена се върти около тях.

— Тогава защо страдат всички? — попита наемникът. — Защо не са засегнати само Баенре?

Утегентал тръсна глава, без дори да помисли над думите му.

— Разсърдихме Лолт и сега всички трябва да си платим — заяви той. — Ех, де да можеше аз да се бях изправил срещу изменника До’Урден, а не онзи никаквец Дантраг Баенре!

„Ето това бе гледка, която си струваше да се види“, каза си Джарлаксъл. Дризт До’Урден и Утегентал, вкопчени в битка на живот и смърт! Дори самата мисъл за един такъв двубой накара наемника да изтръпне от вълнение.

— Не можеш да отречеш, че Дантраг се радваше на благоразположението на Лолт — изтъкна той. — Докато Дризт До’Урден със сигурност беше в немилост. Как тогава изменникът победи?

Патронът на втория дом се намръщи, а в червените му очи лумна такъв изпепеляващ пламък, че Джарлаксъл веднага се отказа да продължава в този дух. Едно беше да подкрепи матрона Баенре, съвсем друго — да разруши целия мироглед на този фанатизиран роб на Лолт.

— Всичко ще се оправи — побърза да добави той. — Молитвите към Кралицата на паяците не престават и за миг — нито в Арах-Тинилит, нито в останалите школи на Академията, нито в целия град.

— Молитви, на които тя не отвръща — напомни Утегентал. — Лолт е сърдита и няма да ни отговори, докато не накажем онези, които са виновни.

Наемникът силно се съмняваше, че Лолт нарочно пренебрегва молитвите на своите поклонници. Много по-вероятно бе, каза си той, изобщо да не ги чува. За разлика от своите сънародници, които ненавиждаха останалите раси, Джарлаксъл поддържаше постоянна връзка с останалата част на света и затова знаеше, че и свиърфнебълските жреци имат подобни затруднения — техните заклинания също се проваляха. Това можеше да означава само едно — нещо се бе случило в Пантеона, нещо, което бе засегнало самата същност на магията.

— Не става дума за Лолт — без заобикалки отсече той.

Очите на събеседника му се разшириха от смайване и гняв, ала наемникът прекрасно разбираше колко много е заложено на карта — цялата йерархия на града и навярно живота на половината от жителите му — и затова смело продължи:

— По-скоро, не става въпрос само за нея. Когато се върнеш в града, погледни Нарбондел. Дори сега, посред нощ, когато би трябвало да е напълно изстинала, колоната е толкова гореща, че топлината може да се види дори с просто око и никой елф, който се намира близо до нея, не смее да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, за да не ослепее.

Можеше само да се надява, че глупавият Утегентал ще разбере какво му говори.

— Съмняваш се, че Лолт може да оказва влияние върху часовника? — изръмжа гигантът.

— Съмнявам се, че би го направила — поправи го Джарлаксъл. — Магията, заключена в Нарбондел, няма нищо общо с нея и никога не е имала. Та някои от предшествениците на Громф Баенре дори не бяха следовници на Кралицата на паяците!

Едва се, въздържа да не добави, че и настоящият архимагьосник не бе от най-ревностните й поклонници, ала предпочете да запази тази информация за себе си. Вторият дом бе достатъчно озлобен и без той да ги настройва още повече срещу рода Баенре. Вместо това рече:

— Спомни си пъстроцветните огньове, които красят къщите — при тези думи в очите на Утегентал вместо обичайната тъпа ярост, проблесна интерес, нещо, което му се случваше доста рядко. — Непрекъснато примигват, а някои са изгаснали напълно. Така е навсякъде, не само в дома на Баенре, при това огньовете са дело на магьосници, а не на жрици на Лолт. Онова, което се случва, е прекалено мащабно, за да е предизвикано от нас и някаква си провалена церемония. Предай на матрона Мез’Барис, че при цялото ми уважение към нея, не вярвам Ивонел Баенре да е виновна за сполетелите ни неприятности, нито пък, че решението на проблема е да обявим война на първия дом. Не и ако не получим недвусмислено нареждане от Лолт да го сторим.

Лицето на Утегентал бързо придоби нормалното си гневно изражение. Очевидно бе, че е разстроен и това изобщо не бе странно — същото чувство гризеше дори най-интелигентните елфи в Мензоберанзан, както и гномовете от Блингденстоун. Нищо от това, което Джарлаксъл можеше да каже или направи, нямаше да промени мнението на свирепия дивак, нито да отслаби желанието му за война с дом Баенре. Ала наемникът не възнамеряваше да убеждава Утегентал в каквото и да било. Единственото, което искаше от него, бе да даде правилната информация, когато се прибере у дома си. Фактът, че Мез’Барис бе изпратила не кого да е, а самия патрон на дома, бе достатъчно красноречив — родът дел’Армго нямаше да започне война без помощта (или поне одобрението) на Бреган Д’аерте.

— Тръгвам си — изръмжа Повелителят на меча. — „Това бяха най-приятните думи, които бе изрекъл, откакто бе прекрачил прага“, каза си Джарлаксъл.

Когато остана сам, наемникът се облегна удобно на стола и, като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава. Докъде ли се простираше сериозността на положението, зачуди се той. Дали пък в невиждания хаос, който очевидно бе засегнал самата същност на Съзиданието, Лолт не бе рухнала завинаги? Доста приятна перспектива, богохулно си помисли Джарлаксъл.

Каквото и да се бе случило, той искрено се надяваше нещата скоро да се нормализират. Прекрасно знаеше, че предложението на Утегентал да тръгнат на война срещу Баенре (а то наистина бе точно това), много скоро ще бъде направено отново, после пак и пак, все по-отчаяно с всеки изминал ден. Рано или късно, първият дом щеше да бъде нападнат.

Мислите му се върнаха към една среща, на която бе станал свидетел преди известно време. Тогава матрона Баенре, все още в началото на плановете си за поход срещу Митрил Хол, бе принудила К’иорл Одран от Облодра, третия (и може би най-опасен) дом в града, да се присъедини към новосформирания съюз. Тогава първата матрона, убедена, че зад гърба си има пълната подкрепа на Кралицата на паяците, се бе държала властно и грубо, беше нанесла явна обида на К’иорл и си бе осигурила присъствието й в съюза с недвусмислени заплахи.

Джарлаксъл бе сигурен, че повелителката на дом Облодра никога няма да забрави това унижение. Навярно дори в този миг, тя подтикваше матрона Мез’Барис към война срещу Баенре.

Наемникът обичаше хаоса и неизменно успяваше да извлече полза от вечните безредици в Мензоберанзан, ала сега усети, че подобно развитие на събитията изобщо не му се нрави.

* * *

При цялата си прозорливост, този път Джарлаксъл грешеше. К’иорл Одран не само че не подстрекаваше втория дом към война, ами всячески се стараеше да избегне такъв конфликт. Именно с тази цел тя често се срещаше (винаги тайно, разбира се) с повелителките на останалите шест дома от Управляващия съвет. Изключение правеше единствено Генни’тирот Тлабар, матрона на Фаен Тлабар, четвърти дом в Мензоберанзан. К’иорл ненавиждаше рода Фаен Тлабар и им нямаше никакво доверие.

Не, матрона Одран не бе забравила нанесената й обида, нито пък се боеше от случващото се в града. Ни най-малко.

Всъщност, ако не беше сложната им шпионска мрежа, както и недвусмислените признаци като Нарбондел и гаснещите вълшебни огньове, членовете на третия дом изобщо нямаше да разберат, че нещо в града не е наред. Защото тяхното могъщество не се дължеше нито на магия, нито на молитви и жертвоприношения към Лолт. К’иорл Одран и семейството й бяха псионисти — използваха вътрешната сила на ума си и затова до този момент Смутното време, с всичките неприятности, които сееше навсякъде, не ги бе засегнало ни най-малко.

Разбира се, това не биваше да става достояние на останалите обитатели на Мензоберанзан. По заповед на матроната, няколко жрици се грижеха огньовете, опасващи къщата, да примигват и гаснат, досущ като украсата на всички други домове в града. Самата К’иорл пък си даваше вид на също толкова обезпокоена и безпомощна, колкото бяха останалите матрони от Съвета.

Засега трябваше да потулва нещата, да потушава всички планове за нападение срещу първия дом още в зародиш. Когато К’иорл се увереше, че отслабването на магията не е просто лукав номер на незнаен неприятел, третият дом щеше да нанесе своя удар… сам. Може би щеше да започне от рода Тлабар, да им плати за дългите години, през които неотлъчно бе следила всеки техен дързък ход и нарастващата им амбиция. А можеше да нападне първо онази престаряла нещастница, Ивонел Баенре.

Каквото и да решеше, К’иорл Одран смяташе да действа сама.

* * *

Матрона Баенре седеше сковано на един стол, поставен в центъра на величественото светилище. Две от дъщерите й стояха край нея — Сос’Умпту, която се занимаваше с поддръжката на това най-свято място в цял Мензоберанзан, и Триел, най-възрастната дъщеря в дома и матрона — повелителка на Арах-Тинилит. И трите жени гледаха нагоре, към украсата, която Громф бе поставил под внушителния купол на параклиса. Никак не бяха изненадани, че вместо неспирно да променя формата си от гигантски паяк в прекрасна жена и обратно, тя бе застинала някъде по средата между трансформациите и сега висеше над главите им, замряла като силите, на които се крепеше първият дом.

Недалече от тях кипеше неуморен труд — десетки роби, гоблини и минотаври поправяха повредения покрив, ала матрона Баенре вече бе изгубила надежда, че всичко ще се оправи, когато успее да възстанови оскверненото си светилище. Постепенно бе започнала да споделя мнението на Джарлаксъл, че зад зловещите и необясними събития в Мензоберанзан се крие нещо много повече от една провалена церемония и бягството на изменника. Не, онова, което се случваше, засягаше не само града на Мрачните, не само Забравените царства, но и цялата вселена и тя не бе в състояние нито да го промени, нито дори да го проумее в цялата му дълбочина.

Не че от тази мисъл й ставаше по-леко. Ако останалите домове не осъзнаеха същинския мащаб на неприятностите, рано или късно някой от тях щеше да я нападне в обречен опит да оправи нещата. Първата матрона хвърли бърз поглед към двете си дъщери. Рядко бе срещала някого, у когото да има толкова малко амбиция, колкото у Сос’Умпту и затова не се притесняваше особено от нея. Триел, от друга страна, бе повече от опасна. Макар сега да изглеждаше напълно доволна от положението си (все пак титлата матрона — повелителка на Академията бе не само почетна, но и даваше голяма власт), по всеобщо мнение един ден Триел щеше да оглави първия дом.

Тя, също като майка си, бе търпелива, ала освен това (отново като нея) бе и пресметлива. Веднъж решила, че се налага да свали старата матрона от престола, веднъж повярвала, че само това би могло да укрепи силно разклатените позиции на дома, Триел щеше да действа мълниеносно и безпощадно.

Именно заради това майка й я бе повикала от Академията и бе настояла срещата да се състои в светилището. Това бе владението на Сос’Умпту и на Лолт, и Триел не би се осмелила да я нападне тук.

— Възнамерявам да издам указ, с който Академията забранява на всички домове, без изключение, да воюват един срещу друг в това смутно време — обади се Триел, нарушавайки тишината (трите жени отдавна бяха престанали да обръщат внимание на робите, които работеха на покрива, и дори не забелязаха, когато някакъв минотавър реши да се позабавлява и запрати тялото на един гоблин към пода, където от злочестото същество остана само голямо кърваво петно).

Матрона Баенре шумно си пое дъх и се замисли над думите на дъщеря си и скритото им значение. Не се съмняваше, че Триел наистина ще издаде подобна заповед — в крайна сметка Академията си оставаше най-могъщият стабилизиращ фактор в града. Не разбираше обаче, защо бе решила да й го каже точно сега? Защо бе сметнала за нужно да го съобщи на майка си, а не бе предпочела просто да направи онова, което обещаваше?

Дали не се опитваше да й вдъхне увереност или пък, тъкмо напротив, искаше да приспи вниманието й и да я хване неподготвена?

Мислите на старата Баенре препускаха в съзнанието й, въртяха се в кръг, противоречаха си и я измъчваха. Доскоро самоуверена до дързост, сега матроната бързо потъваше в блатото на параноята. Разбира се, тя прекрасно знаеше колко опасно бе да търси зъл умисъл във всичко, което й казват, както и да се мъчи да отгатне кои врагове представляват по-малка заплаха от останалите и кои биха могли да й бъдат съюзници. Знаеше го, ала бе прекалено отчаяна. Едва преди няколко седмици тя бе по-могъща отвсякога, бе съумяла да обедини раздирания от вечни междуособици град и да събуди в гърдите им едно общо желание — да нападнат Митрил Хол и омразните джуджета.

Колко бързо бе изгубила всичко това, сякаш само за броени секунди… толкова, за колкото онзи злощастен сталактит бе успял да се сгромоляса върху купола на безценното й светилище.

Ала тя още не бе казала последната си дума. Матрона Баенре не бе живяла повече от две хилядолетия, само за да се предаде сега. „Проклета да е Триел, ако се кани да ме свали от престола“, каза си тя. „Проклети да са всички!“

Старата Ивонел плесна с ръце и двете й дъщери неволно се сепнаха при вида на отблъскващото двукрако чудовище, което прошумоля с алените си одежди и се изправи пред тях. Моравата глава на противното създание приличаше на туловище на октопод, с единствената разлика, че вместо осем, от нея стърчаха само четири тънки пипала, а очите му бяха млечнобели и нямаха зеници. Разбира се, и Триел, и Сос’Умпту познаваха илитида (или крадец на мисли, както бе По-известна неговата раса). Ел-Виденвелп, или казано по-просто Метил, вече дълги години бе личен съветник на майка им. Когато се съвзеха от изненадата, двете жени въпросително се вгледаха в матроната.

— Приеми моите почитания, Триел, повелително на Академията! — телепатично поздрави илитидът. — Ти също, Сос’Умпту, господарке на това великолепно място!

Сестрите кимнаха и отвърнаха подобаващо (и все така наум — знаеха, че Метил долавя мислите им с лекотата, с която другите раси разбираха изреченото слово).

— Глупачки! — изкрещя матрона Баенре изведнъж и скочи от стола си с изкривено от ярост лице. — Как смятате да преживеем тези тежки времена, когато вие, две от най-важните ми съветнички и главнокомандващи във войската, се държите като пълни глупачки!

Срамът заля Сос’Умпту като вълна и тя скри лице в широките ръкави на червено-черната си роба.

По-опитната Триел също се сепна за миг, ала бързо се досети какво цели майка им с това избухване.

— Илитидът не е изгубил силата си — рече тя и сестра й заинтригувано надникна между пръстите на ръцете си.

— Именно! — мрачно се съгласи матроната.

— Но тогава ние имаме предимство — осмели се да каже Сос’Умпту. — Нали Метил ни е верен! — нямаше смисъл да прикрива мислите си зад умело изречени полуистини и увъртания — илитидът бездруго ги бе прочел още преди тя да ги изрече на глас. — А нали е единственият представител на своята раса в цял Мензоберанзан.

— Но съвсем не е единственият, който притежава подобни способности! — изрева старата Баенре и Сос’Умпту отново се сви уплашено.

— К’иорл! — ахна Триел. — Ако Метил не е изгубил уменията си…

— Значи и членовете на третия дом не са — довърши майка й вместо нея.

— Дори нещо повече, напоследък ги използват постоянно — вметна илитидът. — Огньовете, опасващи къщата им, нямаше да гаснат така, ако не бяха непрестанните усилия на техните жрици.

— Как можем да сме сигурни? — попита Триел, мъчейки се да открие някаква логика в привидния хаос на провалящите се навсякъде магии.

Това, че Метил все още не бе пострадал от случващото се, не значеше, че скоро и неговите способности нямаше да бъдат засегнати. А може би те вече бяха засегнати, но той просто не го осъзнаваше? И защо пък огньовете от украсата на дом Облодра, макар в същината си да бяха различни от останалите в Мензоберанзан, да не бяха станали жертва на всеобщия хаос?

— Псионистките сили не могат да бъдат потулени така, че да останат скрити за друго същество, надарено с тях — увери я Метил. — Третият дом е по-силен отвсякога.

— А К’иорл всячески се старае да ни убеди в противното — кисело вметна матрона Баенре.

— Иска да ни нападне изненадващо — отбеляза Триел и майка й мрачно кимна.

— Ами Метил? — с надежда в гласа се обади Сос’Умпту. — Той също е много силен.

— Метил спокойно може да надвие К’иорл — увери я матрона Баенре, повтаряйки почти дословно телепатичните думи на илитида. — Ала тя съвсем не е единствената в дом Облодра, надарена с подобни сили.

— Колко още? — поиска да узнае Триел, но старата матрона само сви рамене.

— Много — отвърна Ел-Виденвелп вместо господарката си.

— Чия страна ще вземе Метил, ако Облодра решат да ни нападнат? — с подозрение в гласа попита Триел — нямаше смисъл да се преструва, тъй като илитидът бе чул мисълта й в мига, в който тя се появи в съзнанието й.

Матрона Баенре се сепна, смаяна от дързостта на дъщеря си, но бързо си припомни, че да се скрие каквото и да било от Метил бездруго бе невъзможно.

— Нима няма да доведе подкрепления от пещерата на илитидите, в крайна сметка, тя съвсем не е далече оттук? — продължи Триел. — Стотина от твоите събратя ще ни дойдат наистина добре в тези опасни времена…

Метил не отвърна нищо, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Нашите неприятности не засягат крадците на мисли — рече матрона Баенре и това бе самата истина.

Тя лично се бе опитала да включи илитидите в похода към Митрил Хол, беше им обещала богатства и вярно съюзничество, ала те бяха прекалено различни от всички останали раси в Подземния мрак и онова, което звучеше примамливо за другите, бе напълно безполезно в техните очи. Дори за матрона Баенре, която познаваше Метил толкова отдавна, тези създания си оставаха една голяма загадка. Единственото, което постигна тогава, бе да си осигури помощта на Ел-Виденвелп и двама негови събратя. В замяна тя щеше да им осигури сто коболди и двадесет елфи (разбира се, само мъже), които илитидите щяха да превърнат в свои роби.

Повече нямаше какво да си кажат. Войските бяха в пълна бойна готовност, всички елфи, които не бяха заети с друго, отправяха денонощни молитви към Лолт, просейки милост и подкрепа. Дом Баенре правеше всичко по силите си, за да предотврати надвисналата над главите им катастрофа, ала дълбоко в себе си старата матрона знаеше, че усилията им са обречени. Вече няколко пъти К’иорл се бе промъквала покрай магическата ограда и многобройните капани, поставени из целия двор, прониквала бе във владенията им, с едничката цел да я подразни. Наистина, обикновено след това не й оставаха сили да направи нещо, с което да застраши първия дом, ала старата матрона не можеше да не се чуди какво да очаква сега, когато силите на дома бързо чезнеха. Как щеше да се противопостави на псионистките атаки на противничките си без помощта на своя собствена магия?

Единствената й надежда бе Метил, а тя нито го разбираше, нито му имаше доверие.

Не, положението изобщо не й се нравеше.