Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (21)

Глава 18
Неловки срещи

— Дори и в този момент Регуелд, който ще ни предвожда, е при краля — обясни един от конниците.

Мъжът, изрекъл тези думи, беше облечен, както и другарите му, в крайно необичайни доспехи — целите покрити с остри ръбове и причудливи улеи, те явно имаха за цел не да смекчават вражеските удари, а да ги отклоняват. Странният вид на петдесетината рицари можеше да се обясни при едно по-внимателно вглеждане във флага им. Върху него бе изобразена фигурата на висок човек с щръкнала нагоре коса и протегнати нависоко ръце; застанал върху покрива на някаква къща, той мяташе мълнии към небето (или пък, кой би могъл да каже, ги улавяше, докато те се сипеха от скупчените облаци). Това бе символът на Дългата Седловина, а те бяха войниците на градчето, Дългите ездачи — ексцентрични, ала несъмнено умели бойци. Току-що бяха пристигнали в Заселническа твърдина, след дълъг път под свъсеното небе и първите снежинки на наближаващата зима.

— Регуелд ще предвожда вас — отвърна друг ездач от седлото на жребеца си, където се бе разположил с лекотата на човек, който се чувства еднакво удобно както на земята, така и на кон.

Висок и строен, той носеше по лицето си белези, които красноречиво говореха през колко много битки е преминал. Неговите доспехи, както и тези на четиридесетината му другари, бяха доста по-обикновени; на знамето, което се вееше над главите им, бе извезан гербът на Несме, гордият град, издигнат досами ужасяващите Тролови блата.

— Регуелд ще предвожда вас — повтори конникът, — ала не и нас. Ние сме Конниците на Несме и се подчиняваме единствено на собствения си предводител!

— Само защото пристигнахте първи, не значи, че вие определяте правилата — възнегодува войникът от Дългата седловина.

— Да не забравяме защо сме тук — намеси се трети мъж, който тъкмо пристигаше заедно с двама свои другарки да приветства новодошлите.

Когато се приближи още малко, спорещите веднага разбраха по изящните черти на лицето му, блестящата златиста коса и кехлибарените очи, че той не е човек, а елф, макар и доста висок за своята раса.

— Аз съм Беснел от Града на сребърната луна — представи се той. — Идвам начело на стотина войници, изпратени от лейди Алустриел. Всеки ще открие най-подходящото за него място, щом битката започне, и все пак, ако държите да имаме един водач, смятам, че това трябва да бъда аз, тъй като представлявам Сребърната лейди.

Конникът от Несме и този от Дългата седловина се спогледаха безпомощно — и двата града (особено Несме), се намираха в сянката на Града на сребърната луна и владетелите им никога не биха си позволили да оспорват думата на лейди Алустриел.

— Ала сега не сте в Града на сребърната луна! — гръмко се обади Берктгар.

Полускрит в сенките на една врата недалече оттам, той слушаше спора с интерес и макар да не искаше да го признае дори пред себе си, тайничко се надяваше препирнята да прерасне в нещо по-забавно от резки думи.

— Намирате се в Заселническа твърдина, където управлява Берктгар — все така на висок глас продължи той, — и щом сте тук, ще се подчинявате на него!

Гордите му думи бяха последвани от напрегнато мълчание, особено неспокойни изглеждаха двамата войни, дошли с Беенел. Елфическият боец обаче остана напълно спокоен и като помълча миг-два, без да сваля поглед от грамадния варварин, който се приближаваше към тях, препасал страховития си меч през рамо, кимна в знак на съгласие. Честолюбието със сигурност не бе един от неговите недостатъци и той никога не се оставяше да бъде заслепен от криворазбрана гордост.

— Добре казано, Берктгар Храбри — рече той сега. — И съвсем на място.

После се обърна към конниците от Несме и Дългата седловина и добави:

— Дойдохме, за да помогнем на Берктгар и на Бруенор Бойния чук — напомни им той.

— Дойдохме, защото Бруенор ни повика — изръмжа мъжът от Дългата седловина. — Не Берктгар.

— Нима смятате да се спуснете в мрачните тунели на Митрил Хол? С жребците си? — повдигна вежди елфът, който вече бе разбрал от срещите си с Бруенор и Кати-Бри, че джуджетата ще се заемат с подземните проходи, докато конниците ще се присъединят към хората на Берктгар, за да се погрижат за повърхността.

— И той, и конят му, могат да се озоват под земята много по-скоро, отколкото очакват — недвусмислената заплаха на варварския вожд никак не се понрави на война от Дългата седловина.

— Достатъчно! — побърза да се намеси Беснел. — Събрали сме се тук като съюзници и такива трябва да останем, обединени от общата си цел.

— Обединени от общия си страх — поправи го войникът от Несме. — Моите сънародници веднъж вече се срещнаха с… — той замълча за миг и се вгледа в лицата на останалите предводители, а после и на своите мъже, сякаш търсеше подкрепа, докато се опитваше да намери точните думи. — Срещнахме се с тъмнокожия приятел на крал Бруенор — довърши той най-сетне, без дори да се помъчи да прикрие подигравката в гласа си. — Какво добро може да излезе според вас от съюза с някой от тази скверна раса?

Още преди да успее да довърши, Берктгар се нахвърли отгоре му, сграбчи го за ризницата и приближи разгневеното си лице на сантиметри от неговото. Останалите войни от Несме начаса извадиха оръжията си, ала същото сториха и варварите, които изведнъж наизскочиха от близките къщи.

Беснел простена, а Дългите ездачи обезсърчено поклатиха глави.

— Ако пак се осмелиш да кажеш нещо против Дризт До’Урден — заплашително процеди Берктгар, без да обръща никакво внимание на копията и мечовете, насочени към него, — ще ме изправиш пред труден избор — дали да те посека и да оставя трупа ти на лешоядите или да те дам на Дризт, та той собственоръчно да смъкне главата от раменете ти.

Беснел приближи коня си до двамата мъже и натискът на силното животно принуди варварина да пусне занемелия си противник.

— Дризт До’Урден не би го убил заради онова, което каза — уверено рече елфът, който неведнъж бе срещал скиталеца в Града на сребърната луна.

Берктгар знаеше, че това е самата истина, затова неохотно се отдръпна.

— Бруенор обаче би го сторил — подхвърли той.

— Така е — съгласи се Беснел. — А и мнозина други биха защитили Дризт с оръжие в ръка. Ала стига сме говорили за това. Заедно наброяваме сто и деветдесет бойци, дошли тук, за да помогнем с каквото можем — при тези думи той се огледа наоколо и изведнъж сякаш се извиси над останалите. — Сто и деветдесет души, притекли се на помощ на Берктгар и доблестните му войни. Рядко се е случвало четири подобни отряда да се бият рамо до рамо. Дългите ездачи, конниците на Несме, Сребърните рицари и бойците на Заселническа твърдина, обединени от една обща цел. Ако войната, надвиснала над нас, наистина се разрази (а след като видях съюзниците, които се готвят да ги посрещнат, аз искрено се надявам това да стане), подвизите ни ще отекнат надлъж и нашир из Царствата! Нека Мрачните дойдат, ако не им е мил животът!

Думите на елфа поласкаха самолюбието на всички, които го слушаха, разнесоха се одобрителни възклицания, напрежението се разсея. Беснел с усмивка на уста гледаше ликуващите войни, ала в същото време с болка си мислеше, че отношенията помежду им съвсем не бяха толкова приятелски, а основата им — толкова солидна, колкото би трябвало в момент като този. От Дългата седловина бяха изпратили петдесет войни, както и неколцина магьосници — солидни подкрепления от малък градец като техния, който освен всичко друго, дори не зависеше пряко от добруването на крал Бруенор. Интересите им (както търговски, така и дипломатически) бяха насочени повече на запад, към Града на бездънните води, отколкото на изток към Митрил Хол, а ето че въпреки това не само се бяха отзовали на джуджешкия зов за помощ, но дори бяха изпратили дъщерята на своя предводител.

В Града на сребърната луна също не бяха скъпили помощта си, не само заради приятелството, което свързваше повелителката им с Дризт и Бруенор, а и защото лейди Алустриел бе достатъчно мъдра, за да разбере, че ако Мрачните поемат на поход към Повърхността, злото няма да засегне само джуджешката твърдина. Тя бе изпратила на Берктгар стотина рицари, а още толкова бяха дошли по собствено желание, с намерението да заобиколят източните склонове край Митрил Хол и да покрият тежката, камениста местност, която се простираше на север от Четвъртия връх и на запад от Стражев дол. Тези двеста конници представляваха две пети от прославените Сребърни рицари — внушителна сила и значителна жертва, особено в този момент, когато песента на мразовитите ветрове все по-настоятелно напомняше за пристигането на зимата.

Не така стояха нещата с подкрепленията от Несме. Опитният Беснел нямаше как да не осъзнава, че те бяха не само по-малобройни, но и много по-слабо мотивирани. Никой от другите градове нямаше толкова много за губене в предстоящата война (освен, разбира се, Заселническа твърдина) и въпреки това бяха изпратили едва една десета от опитните си бойци. Обтегнатите отношения между Митрил Хол и Несме не бяха тайна за никого, една зле прикривана неприязън, зародила се още преди Бруенор да открие древното царство на своя народ. По пътя си към изгубените Сребърни зали той и приятелите му бяха минали покрай Несме, където вместо благодарност, задето бяха спасили неколцина техни конници от опасните блатни хора, бяха получили само обиди и заплахи. Веднага след края на битката войните на Несме ги бяха прогонили от земите си заради Дризт и мрачната слава на неговия народ, и макар гневът на джуджето да бе постихнал, когато по-късно получи помощта им в битката за Митрил Хол, напрежението в отношенията им не бе изчезнало напълно.

И ето че сега, когато над тях бе надвиснала опасност от война с Мрачните, позабравените лоши чувства и недоверието към най-близкия приятел на Бруенор отново се бяха събудили в гърдите им. Е, нали поне бяха тук, каза си Беснел — дори четиридесет бойци бяха по-добре от нищо. Елфът бе обявил Берктгар за водач на четирите отряда (макар да бе сигурен, че щом войната избухне, всеки от съюзниците сам ще избере най-подходящата за него тактика), докато той се нагърби с друга, по-малко очевидна, ала също така важна роля. Някак от само себе си, на него се бе паднало задължението да поддържа мира сред съюзниците и да се грижи за това между тях да не се стига до дрязги и ненужни пререкания.

Задачата му щеше да се улесни неимоверно, сигурен бе той, ако Мрачните наистина дойдеха — пред лицето на един толкова опасен враг, всички дребнави търкания щяха да бъдат забравени начаса.

* * *

Белвар не знаеше дали да изпитва облекчение или страх при вестта, че един елф на мрака се е появил в Блингденстоун, а цяла армия негови събратя е минала покрай изоставения град и се е насочила на изток, към тунелите, отвеждащи до Митрил Хол.

Надзирателят отново седеше на обичайната си наблюдателница и се взираше в пустите коридори. Мислеше за Дризт и за мястото, което скъпият му приятел наричаше свой дом. Скиталецът му бе разказал за Митрил Хол, когато няколко месеца по-рано бе минал през Блингденстоун на път към Мензоберанзан. С какво топло чувство бе говорил за другарите си — за джуджето, наречено Бруенор и за младата жена, за Кати-Бри, която също се бе появила в Блингденстоун, търсейки Дризт и която, както твърдеше мълвата, му бе помогнала да се измъкне от града на събратята си.

Това бягство несъмнено бе една от причините, подтикнали Мрачните да поемат на война, и все пак Белвар искрено се радваше, че приятелят му се бе спасил от лапите на злата матрона Баенре. Да, Дризт бе успял да се завърне у дома, ала ето че злите му сънародници бяха тръгнали след него.

Неволно Белвар си припомни дълбоката тъга, с която скиталецът му бе разказал за загубата на Уолфгар, един от най-добрите му приятели от Повърхността. Каква ли болка щеше да изпита Дризт сега, зачуди се той, когато Мрачните се канеха да унищожат мястото, където след толкова години най-сетне бе открил своя пристан!

— Трудни решения ни предстоят — разнесе се глас зад Белвар. Той плесна с митрилните си „ръце“ (по-скоро за да проясни мислите си, отколкото заради нещо друго) и се обърна към новодошлия Фърбъл.

Едно от малкото хубави неща, произтекли от тези смутни времена, бе приятелството, зародило се между Белвар и съветника. Като двама от най-старите жители на града те се познаваха (или поне бяха чували един за друг) отдавна, ала едва когато надзирателят, заради обичта си към Дризт, започна да се интересува от света извън Блингденстоун, едва тогава Фърбъл се появи в живота му. Доста различни по характер, двамата се научиха да се допълват взаимно и постепенно истински се сближиха… макар никой да не бе изрекъл и дума за това на глас.

— Решения? — въпросително повтори Белвар.

— Мрачните минаха — отвърна Фърбъл.

— Рано или късно ще се приберат.

Съветникът кимна:

— Несъмнено. Крал Шниктик трябва да реши дали някога ще се връщаме в Блингденстоун.

На Белвар му се стори, че някой току-що го е ударил с мокър парцал. Дали ще се завърнат в Блингденстоун? Разбира се, че ще си идем у дома, искаше му се да изкрещи. Всяка друга възможност изглеждаше нелепа, немислима! Когато няколко мига по-късно се успокои и разсъди трезво, нямаше как да не осъзнае, че Фърбъл е прав. Мрачните щяха да се върнат и ако успееха да превземат Митрил Хол (повече от ясно бе, че именно с тази цел бяха поели към Повърхността), между онова далечно място и Мензоберанзан щяха да бъдат прокарани пътища, минаващи твърде близо до Блингденстоун.

— Мнозина смятат, че трябва да поемем на запад и да си потърсим нова пещера — добави съветникът, а горчивият му тон издаваше колко му е тежко. — Нов Блингденстоун.

— Никога! — отсече Белвар, ала думите му прозвучаха доста неубедително.

— Крал Шниктик ще поиска и твоето мнение по този жизненоважен въпрос — рече Фърбъл. — Помисли добре, Белвар Дисенгалп. Твоят отговор може да реши съдбата на всички ни.

Възцари се мълчание и след малко съветникът кимна отсечено и се накани да си върви.

— Ами Фърбъл? — спря го Белвар, преди да е успял да се отдалечи. — Какво мисли той за всичко това?

Приятелят му бавно се обърна и го погледна право в очите.

— Фърбъл смята, че има само един Блингденстоун — отвърна той с решителност, каквато надзирателят не бе очаквал от него. — Да се махнем, докато Мрачните минават покрай нас, е разумно и правилно. Но никога да не се върнем — това вече не е.

— Някои неща си заслужават да се биеш заради тях — съгласи се Белвар.

— А да умреш? — подхвърли съветникът и бавно се отдалечи.

Белвар остана сам със своите мисли… мисли за дома, за приятеля му и за надвисналата беда.