Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (19)

Забелязах нещо наистина окриляващо, докато всички ние, защитниците на Митрил Хол и околностите му, привършвахме подготовката за предстоящата война, приближавайки се до деня, в който Мрачните щяха да нахлуят в земите ни.

Аз съм елф на мрака. Самата ми кожа говори, че съм различен, черният й цвят сякаш заявява на всеослушание и извън всякакво съмнение какъв съм и откъде идвам. И въпреки това, нито веднъж не видях някой да ме поглежда укоризнено или с неприязън, бил той магьосник от Бръшляновото имение, или войн от Дългите ездачи; не чух нито една груба дума от страна на Берктгар и гордия му народ; дори генерал Дагна, не одобряващ никой, който не принадлежи към неговата собствена раса, дори той не ме посочи обвинително, упреквайки ме за надвисналата над главите ни заплаха.

Не знаехме защо идват Мрачните, дали заради мен, или заради несметните съкровища на Сребърните зали. Каквато и да бе причината, в очите на защитниците аз не носех никаква отговорност. Колко прекрасно бе това усещане за мен, колко леко дишах отново, за първи път след всички тези месеци, прекарани в горчиви угризения — за предишното нападение на моите събратя, за гибелта на Уолфгар, за изпитанието, на което неволно подложих Кати-Бри, когато, водена от приятелството си към мен, тя се спусна чак в Мензоберанзан.

Дълго носих товара на вината, която сам си бях наложил, ала ето че сега никой не ме упрекваше, макар че те всички имаха да губят не по-малко от мен.

Не можете да разберете колко много означаваше това за някой с моето минало. То бе проява на искрено приятелство, предложено просто така, с чисто сърце и без задни мисли. Неведнъж мои „приятели“ бяха постъпвали по същия начин, с единствената цел да докажат нещо, повече на себе си, отколкото на мен. Това, че бяха в състояние (или поне те смятаха така) да видят отвъд явните разлики, отвъд цвета на кожата ми, ги караше да се чувстват по-добри и по-благородни.

Гуенивар никога не се бе държала така. Бруенор не го бе правил. Кати-Бри и Риджис — също. В началото Уолфгар ме презираше, открито и без да се оправдава, единствено защото бях мрачен елф. Те всички бяха честни и затова аз ги наричам свои приятели. Ала в дните на подготовка в Митрил Хол аз изведнъж разбрах, че имам много повече другари, отколкото си мислех. Едва тогава осъзнах, че джуджетата от Сребърните зали, мъжете и жените от Заселническа твърдина, както и още много, много други, наистина ме приемаха такъв, какъвто съм.

Именно в това е същността на приятелството. Едва тогава то става искрено, а не инструмент за задоволяване на собствените прищевки. Именно в онези дни Дризт До’Урден най-сетне повярва, веднъж завинаги, че не е един от своята раса и че мястото му не е в Мензоберанзан.

И тогава най-после захвърлих бремето на вината и се възрадвах.

Дризт До’Урден