Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (12)

Глава 10
Третият дом

Не, не че Джарлаксъл, който винаги съумяваше да предугади развоя на събитията, не беше очаквал тази среща. Напротив, прекрасно знаеше, че тя рано или късно ще се състои. Това, което го притесни, бе лекотата, с която К’иорл Одран бе успяла да проникне в лагера му, да се промъкне покрай стражите и да нахълта в личните му покои направо през стената. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да запази самообладание и да не издаде безпокойството си, докато гледаше как безплътният й силует постепенно придобива все по-ясни — и заплашителни — очертания.

— Очаквах да дойдеш много по-рано — привидно нехайно подхвърли той.

— Така ли се поздравява една матрона — майка? — сряза го К’иорл.

Наемникът замалко не избухна в смях, ала се въздържа, когато се взря по-внимателно в жената пред себе си. Колко спокойна изглеждаше, готова да наказва и за най-малката дързост, готова да сее болка и дори смърт. Тя очевидно не разбираше важността на Бреган Д’аерте, а това поставяше главатаря им, този ненадминат майстор на блъфа и интригата, в доста неизгодно положение.

Джарлаксъл стана от удобния си стол, излезе иззад писалището и се поклони доземи, размахал ексцентричната си широкопола шапка.

— Приемете моите най-искрени почитания, К’иорл Одран, повелителко на рода Облодра, трети дом в йерархията на Мензоберанзан. Скромното ми обиталище рядко е било спохождано от по-височайша чест…

— Достатъчно! — сопна се К’иорл и наемникът се изправи, нахлупвайки шапката на главата си.

После, без да сваля нетрепващ поглед от лицето й, той отново се разположи на стола си и качи крака върху писалището, при което ботушите му шумно изтракаха.

Внезапно почувства как К’иорл прониква дълбоко в мозъка му, усети как се настанява в главата му и разравя най-съкровените му мисли. Подразни се, задето обикновените магии бяха изгубили силата си (във всеки друг случай вълшебната превръзка, която носеше над окото си, щеше да го предпази от подобно натрапничество), но гневът нямаше да му помогне — трябваше да разчита на собствената си хитрост. Той впи очи в К’иорл и след като си я представи без дрехи, нарисува толкова непристойни картини в съзнанието си, че посетителката му забрави сериозността на работата, която се опитваше да свърши, и избухна:

— Мога да наредя да ти смъкнат кожата от гърба за такива мисли! — изсъска тя.

— За такива мисли? — направи се на засегнат наемникът. — Но, скъпа ми К’иорл, ти не си се вмъкнала в ума ми, нали? Аз може и да съм само един обикновен мъж, ала в Мензоберанзан на подобни похвати се гледа с много лошо око. На Лолт това никак няма да й се понрави.

— Лолт да върви в пъкъла — изръмжа матроната и Джарлаксъл я изгледа смаяно.

Наистина, обитателите на дом Облодра никога не се бяха славили като особено ревностни следовници на Кралицата на паяците, ала винаги досега се бяха старали да спазват поне някакво благоприличие.

К’иорл докосна слепоочието си с пръсти и се намръщи.

— Ако Лолт бе достойна за моята почит — обясни тя, — щеше да разбере къде се корени истинската власт. Умът е онова, което ни издига над по-низшите от нас и именно той трябва да стои в основата на всяка йерархия.

Джарлаксъл предпочете да замълчи — нямаше никакво желание да влиза в спор с една толкова опасна и непредвидима противничка.

К’иорл също не настоя, само махна с ръка. Повече от очевидно бе, че е раздразнена, а при нея това не вещаеше нищо добро.

— От днес Лолт вече няма пръст в делата на града ни — рече матроната. — И със сигурност няма власт над мен.

Наемникът си придаде изненадано изражение, но не можа да я заблуди.

— Ти го очакваше! — обвинително отсече тя.

Така си беше, очаквал го бе, дори се чудеше защо Облодра се бяха забавили толкова, а не бяха действали веднага след като останалите домове изгубиха силата си. Очаквал го бе, но не искаше да го признае пред К’иорл.

— Къде е мястото на Бреган Д’аерте във всичко това? — недвусмислено попита тя.

Джарлаксъл подозираше, че каквото и да отговори, ще бъде все едно и че всъщност тя щеше да му каже какво се очаква от него.

— С победителите — загадъчно отвърна той.

К’иорл се усмихна одобрително на хитрото измъкване.

— Аз ще бъда победителката — увери го тя. — Всичко ще свърши още днес, бързо и без почти никакви жертви.

„Надали“, каза си наемникът. В дом Облодра рядко отдаваха голямо значение на живота на другите, били те елфи, или не. Именно това бе причината родът да не е особено многоброен — избиваха се помежду си така често, както се и множаха. Дори бяха известни с една от игрите, с които се забавляваха — предизвикателство с огромен залог, наречено, колкото и иронично да звучеше, калес, елфическата дума за доверие. Кълбо магическа тъма, изпълнено с плътна тишина, лягаше над най-дълбоката част на Хищния процеп, двамата съперници се издигаха в него с помощта на умението си да левитират и тогава черната, задушаваща прегръдка на мрака подлагаше на страховито изпитание смелостта и упорството им.

Губеше онзи, който пръв излезеше от магическия облак и потърсеше сигурността на твърдата земя, така че номерът бе в това да се задържиш в кълбото мрак до последната секунда, преди заклинанието за левитация да изгуби силата си.

И понеже никой не искаше да отстъпи, най-често вместо победа, и двамата противници намираха смъртта си на дъното на черната бездна.

А ето че сега К’иорл, безмилостната и невъобразимо жестока повелителка на същия този дом, се опитваше да убеди Джарлаксъл, че възнамерява да завземе властта в Мензоберанзан с възможно най-малко жертви. Най-малко според чия преценка, запита се наемникът. Ако ставаше въпрос за тази на К’иорл, най-вероятно половината им сънародници щяха да загинат още преди да е свършил денят.

Разбира се, той не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Както всички мрачни елфи, и Бреган Д’аерте бяха зависими от магията, без нея главатарят им не можеше да изгони натрапницата от стаята си… нито дори от собствените си мисли!

— Днес — ледено повтори матроната. — А когато свърша, ще те повикам и ти ще се подчиниш.

Джарлаксъл не кимна, нито каза нещо. Нямаше нужда да го прави. Усетил бе проникването в съзнанието си и знаеше, че К’иорл вече е получила отговора, който очаква. Да, той я ненавиждаше, намеренията й го отвращаваха, ала винаги бе разсъждавал трезво и не можеше да се заблуждава — ако думите й се сбъднеха, Бреган Д’аерте наистина щеше да се отзове на призива й.

Доволна от успеха на посещението си, матроната се усмихна и силуетът й започна да избледнява, докато най-накрая, прозирен като да не бе материално тяло, а безплътната обвивка на някой дух, премина през каменната стена и излезе от стаята.

Наемникът се облегна в стола си, опря върховете на пръстите си един о друг и се замисли. Никога досега не се бе чувствал толкова уязвим, никога не бе попадал насред толкова неконтролируем водовъртеж от събития. Разбира се, нищо не му пречеше да съобщи на матрона Баенре за тази среща, ала какво щеше да спечели от това? Дори първият дом, с цялото си могъщество и многобройната си войска, не можеше да се противопостави на К’иорл, когато нейната магия действаше, а тяхната — не. Не след дълго матрона Баенре най-вероятно щеше да бъде мъртва, а с нея и цялото й семейство. Къде щеше да се скрие Джарлаксъл тогава?

Никъде, естествено. Той просто нямаше да се крие, а щеше да се подчини на призива на К’иорл.

Ясно му бе и защо третата матрона бе дошла при него и защо тя, за която всичко като че ли вървеше така благоприятно, толкова държеше да го привлече на своя страна. Той и неговите бойци бяха единствените елфи в целия град, които имаха истински връзки с външния свят, а това бе от жизненоважно значение за всяка жрица, домогваща се до титлата първа матрона на Мензоберанзан… не че някой се бе осмелявал да го стори през последното хилядолетие.

Джарлаксъл нервно потропваше с пръсти. Дали пък не бе дошъл моментът за промяна, запита се той, ала бързо отхвърли обнадеждаващите мисли — дори да бе така, тя със сигурност нямаше да е за добро. Едно обаче бе сигурно — К’иорл очевидно бе убедена, че проблемите с обикновената магия са временни, иначе не би полагала толкова усилия да си осигури съюзничеството на Бреган Д’аерте.

Трябваше да го вярва, да се моли да е така, особено, ако превратът на К’иорл успееше (а нямаше никакви причини това да не се случи). Защото лукавият Джарлаксъл, майсторът на интригите, нямаше да оцелее дълго, ако първата матрона К’иорл Одран, жената, която мразеше повече от всички свои сънародници, продължеше да нахлува все така безпрепятствено в мислите му.

* * *

Тя бе прекалено красива, за да е обикновена елфическа жена — всеки, зърнал я дори само за миг, занемяваше пред съвършенството, с което бе изваяна всяка нейна черта. Единствено тази неземна красота възпря смъртоносните пики и арбалети на стражите и накара Берг’иньон да я пусне в двора на Баенре само след един поглед.

Магическата ограда бе изгубила силата си, а при издигането й в нея не бяха оставени врати. Обикновено паяжинните нишки се разтягаха и по заповед на някой от дома в тях зейваше широка пролука, ала сега Берг’иньон трябваше да помоли неочакваната гостенка да се изкатери по тях.

Тя не каза нищо, нито забави крачка. В мига, в който достигна оградата, нишките се разтвориха и я пропуснаха да мине — последно издихание на магията, която някога самата тя им бе вдъхнала.

Берг’иньон я поведе, макар да бе повече от сигурен, че непознатата няма нужда да й показват пътя. Ясно му бе, че отиват в светилището — къде другаде можеха да отиват! — затова изпрати неколцина от войниците да повикат майка му.

Сос’Умпту, която ги посрещна на вратата, опита да се възпротиви, но само за миг, после зяпна от изумление.

Берг’иньон никога не бе виждал фанатичната си сестра така смутена, никога преди тя не бе падала на колене така бързо и толкова почтително.

Все така безмълвно, красивата жена мина покрай нея, после изведнъж се закова на място, обърна се (при което Сос’Умпту ахна ужасено) и впери леден поглед в младия Баенре.

— Ти си мъж — прошепна сестра му. — Махай се от това свято място!

Берг’иньон бе прекалено поразен не само за да отвърне, но изобщо да осъзнае какво изпитва в този момент. Той заотстъпва заднишком, без да спира да се покланя и в бързината да се махне, се препъна и падна на двора.

Бладен’Кърст и Куентел вече бяха там и благоразумно бяха разпръснали привлеченото от странните събития множество.

— Връщай се на пост! — изръмжа Бладен’Кърст на брат си. — Нищо не се е случило!

Това не бе обяснение, а недвусмислено нареждане.

— Нищо не се е случило — повтори Берг’иньон и това се превърна в заповедта на деня, при това единствената разумна в случая, както той много бързо осъзна.

Непознатата бе или самата Лолт, или някоя от най-близките й и доверени слугини. Това бе ясно дори за един мъж като него.

Знаеше го, войниците също щяха да си предават нечуваната новина един на друг, ала враговете им за нищо на света не биваше да научат.

Той прекоси двора, обяснявайки на всички, че „нищо не се е случило“, после зае място, от което можеше да наблюдава светилището и с изненада установи, че вместо да влязат вътре, амбициозните му сестри неспокойно крачат напред-назад пред входа.

Много скоро към тях се присъедини и Сос’Умпту. В този миг матрона Баенре се зададе откъм къщата, мина покрай дъщерите си и влезе в светилището, без да размени и дума с тях, нито дори на безмълвния език на жестовете. Когато тя се скри вътре, сестрите продължиха неспокойното си кръстосване напред-назад.

За Ивонел Баенре случващото се бе едновременно отговор на молитвите и сбъдване на най-ужасните й кошмари. Защото прекрасно знаеше кой я очаква в нейното собствено светилище. Знаеше и вярваше дълбоко.

— Ако аз съм виновницата, нека се принеса в… — започна тя, докато коленичеше смирено.

— Уаел! — сопна се божественото въплъщение. — Глупачка!

Смазана от срам, старата матрона скри лице в ръцете си.

— Усстан ’сарг уаел! Дръзка глупачка! — продължи красивата жена и за миг матрона Баенре си помисли, че това надхвърля и най-черните й страхове — богинята, която почиташе, бе дошла лично при нея с едничката цел да я унижи до смърт; в съзнанието си вече виждаше как влачат обезобразеното й тяло из улиците на града — най-гротескно въплъщение на паднала елфическа владетелка.

Но не, нали именно заради такива мисли божествената й гостенка току-що я бе нарекла глупачка! В очите й припламна искрица надежда и тя се осмели да вдигне поглед.

— Не си въобразявай, че си толкова важна — спокойно рече красивата жена и матрона Баенре не можа да сдържи облекчената си въздишка.

Значи все пак не ставаше въпрос за нея. Целият този хаос, магиите, които губеха силите си… нищо от това не бе по нейна вина, надхвърляше рамките на смъртните и техните кралства.

— К’иорл сгреши — продължи богинята, припомняйки й, че макар отговорността да не бе нейна, последиците със сигурност я засягат.

— Осмели се да повярва, че може да победи без твоето благоволение — възмути се Баенре и с изумление видя как Лолт пренебрежително отхвърля предположението й.

— Само една нейна мисъл е достатъчна, за да те унищожи.

Старата матрона потръпна и отново сведе глава засрамено.

— К’иорл постъпи непредпазливо — обясни гостенката й. — Отлага нападението си прекалено дълго, а сега, когато най-сетне се убеди, че има всяко преимущество на своя страна, позволи на една лична вражда още повече да забави най-важното начинание, което е предприемала някога.

— Значи силата ни се завръща! — ахна Баенре. — Ти отново си сред нас!

— Уаел! — викна раздразнената богиня. — Нима си мислила, че няма да се върна?

След миг мълчание, през което събеседницата й се гърчеше на пода в разкаяние, Кралицата на паяците добави, вече по-спокойно:

— Смутното време ще свърши. А когато всичко отново си дойде на мястото, ти ще знаеш какво да правиш.

Баенре вдигна очи и срещна ледения й, изпитателен поглед.

— Нима мислиш, че съм толкова безпомощна? — попита красивата жена.

Ужасеното отрицание, с което старата матрона заклати глава, бе напълно искрено. Тя отново се просна на земята и трескавите й молитви секнаха, едва когато усети нещо да тупва на пода до нея. Осмели се да вдигне глава и досами себе си видя парче жълтеникав камък. Сяра.

— Известно време ще трябва да удържате К’иорл — обясни Лолт. — Събери матроните от Съвета, както и двете си най-големи деца. Стъкнете пламъците и нека съюзниците, които съм ви намерила, се присъединят към вас. Заедно ще дадем на К’иорл един урок, който никога няма да забрави!

Лицето на Баенре засия от радост, когато се увери извън всякакво съмнение, че не е изпаднала в немилост пред своята богиня, че е призована лично от нея да изиграе решаващата роля в този тежък миг. Фактът, че Лолт едва ли не бе признала, че все още е безсилна, нямаше никакво значение. Кралицата на паяците щеше да се завърне, а Ивонел Баенре отново щеше да бъде най-доверената й поклонница.

Когато матроната най-сетне се осмели да се надигне, красивата жена вече бе напуснала светилището. Тя прекоси двора необезпокоявана от никого, мина през оградата, както бе сторила на идване, и потъна в сенките на града.

* * *

Още щом чу ужасната мълва, че псионистките способности на дом Облодра изобщо не са пострадали от бедата, застигнала обикновената магия, Генни’тирот Тлабар, матрона — повелителка на Фаен Тлабар, четвърти дом в Мензоберанзан, разбра, че здраво е загазила. К’иорл Одран ненавиждаше високата, стройна Генни’тирот повече от всеки друг, тъй като повелителката на рода Тлабар неведнъж бе заявявала на всеослушание, че не Облодра, а нейният дом би трябвало да бъде трети в йерархията на града.

С почти осемстотин елфически войни, армията на Фаен Тлабар бе почти два пъти по-многобройна от тази на Облодра и единствено странните сили на К’иорл и слугите й я бяха опазили от нападението на четвъртия дом.

Колко по-страшни изглеждаха тези сили сега, когато магията бе станала — в най-добрия случай — непредсказуема!

Тези дни Генни’тирот нито за миг не напускаше светилището на дома, сравнително малка стая близо до върха на централната сталагмитена могила в нейния двор. Една-единствена свещ гореше на олтара и светликът й, слаб, според представите на обитателите на Повърхността, бе като факла за навикналите към непрогледната тъма елфи на мрака. Прозорецът на стаята гледаше на запад и оттам също струеше светлина — макар Нарбондел да се намираше доста далече, яркото му сияние се виждаше прекрасно.

Не че Генни’тирот се притесняваше особено за колоната, тя я тревожеше само дотолкова, доколкото се бе превърнала в нещо като символ на собствените й неприятности. Тя бе една от най-ревностните поклоннички на Лолт, прекарала бе повече от шест столетия в безпрекословна служба на Кралицата на паяците, а ето че сега, когато бе изпаднала в беда, богинята — незнайно защо — не й се притичаше на помощ.

Без да спира да си повтаря, че не бива да губи вяра, Генни’тирот коленичи и се приведе над платинения поднос, прословутия дискос на Фаен Тлабар. Там стоеше поредното жертвоприношение, сърцето на един доста високопоставен мъж.

Изведнъж Генни’тирот се сепна, виждайки сърцето да се надига от окървавения поднос и да увисва във въздуха.

— Жертвата не е достатъчна — долетя глас зад гърба й, същият онзи глас, който бе обсебил мислите и кошмарите й, откакто бе започнало Смутното време.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че там стои К’иорл Одран.

— В двора има битка — думите на третата матрона прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос, но К’иорл само се изсмя подигравателно.

Едно махване с ръка и кървавото сърце прелетя през стаята.

Генни’тирот се обърна с разширени от ярост очи. Накани се да изкрещи елфическата дума за светотатство, ала не успя, онемяла от ужас при вида на второто сърце, което политна във въздуха, този път от натрапницата към нея.

— Жертвата не бе достатъчна — спокойно повтори К’иорл. — Използвай тази — сърцето на Фини’тей.

Краката на Генни’тирот замалко не се подкосиха при споменаването на втората по важност жрица в дома… която очевидно вече не беше между живите. Фини’тей беше приета в рода Фаен Тлабар, след като собственият й дом (едно от по-нископоставените семейства в Мензоберанзан) бе унищожен от свой съперник. Родът на Фини’тей може и да бе незначителен (Генни’тирот не помнеше дори името му), ала същото не можеше да се каже за самата нея. Тя бе могъща жрица, освен това бе напълно вярна и дори привързана към своята осиновителка.

Четвъртата матрона неволно направи крачка назад и с ужас видя как сърцето на дъщеря й тупва върху платинения дискос.

— Помоли се на Лолт! — нареди К’иорл и Генни’тирот коленичи.

Кой знае, може би К’иорл бе сгрешила, помисли си тя. Може би Фини’тей щеше да е полезна даже и в смъртта си и да се окаже подобаващата жертва, която да върне благоволението на Кралицата на паяците върху дома.

След един дълъг миг, в който нищо не се случи, Генни’тирот чу злия смях на неканената си гостенка.

— Май се нуждаем от още по-голямо жертвоприношение — лукаво подхвърли тя.

На Генни’тирот, единствената в целия четвърти дом, която превъзхождаше Фини’тей по власт и могъщество, не й бе никак трудно да разгадае скрития смисъл на тези думи.

Незабележимо, почти без да движи пръстите си, тя се опита да извади отровния кинжал, скрит в гънките на извезаната й с паяци роба. Душевадецът — така се наричаше това смъртоносно оръжие, което в по-младите години на матроната неведнъж я бе спасявало при подобни ситуации.

Разбира се, тогава магиите бяха предсказуеми и надеждни, а противниците — далече не толкова опасни, колкото загадъчната К’иорл. Още в мига, в който Генни’тирот срещна погледа на натрапницата, мъчейки се да я разсее, докато успее да извади Душевадеца, третата матрона прочете мислите й и разбра какво й готвят.

С една-единствена повелителна дума матрона Фаен Тлабар събуди магията на кинжала и той полетя право към сърцето на противницата й.

Вълшебството бе сработило, възликува Генни’тирот, ала радостта й бързо се стопи, когато видя оръжието да преминава през безплътния силует на К’иорл и да се забива в богато украсената стена зад гърба му.

— Да се надяваме, че отровата няма да съсипе прекрасния гоблен — ехидно отбеляза третата матрона, застанала далече вляво от лъжливия си образ.

Генни’тирот се обърна и впери леден поглед в дръзката натрапница.

— Не можеш нито да ме надвиеш, нито да ме надхитриш — безстрастно рече К’иорл. — Та ти дори мислите си не можеш да скриеш от мен! Битката свърши още преди да е започнала.

Четвъртата матрона искаше да извика, да я накара да замълчи, ала не успя да изрече и дума, сякаш и тя, като Фини’тей, чието сърце лежеше на подноса до нея, бе онемяла завинаги.

— Колко още трябва да умрат? — неочакваният въпрос свари Генни’тирот неподготвена, в погледа й, който все така не се отделяше от К’иорл, проблесна подозрение, примесено с неприкрит интерес. — Моят дом не е голям — продължи третата матрона, което си бе самата истина… разбира се, ако не се брояха хилядите роби-коболди, които според мълвата обитаваха тунелите в покрайнините на Хищния процеп, точно под двора на Облодра. — Ще имам нужда от подкрепа, ако искам да се отърва от онази стара нещастница Баенре и самодоволното й семейство.

Генни’тирот несъзнателно прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Може би все пак имаше искрица надежда?

— Не можеш да ме победиш — заяви К’иорл със смазваща самоувереност. — Но, кой знае, ако се предадеш доброволно…

Гордата повелителка на четвъртия дом се сепна при тази грозна дума.

— Добре тогава, да го наречем съюзничество, ако предпочиташ — поправи се К’иорл. — За никого не е тайна, че аз и Кралицата на паяците не се разбираме особено.

Генни’тирот трескаво мислеше. Ако заедно с Облодра (които, както бе всеизвестно, не се радваха на благоволението на Лолт) сваляха Баенре от върха, какви щяха да са последствията за нейния собствен дом, когато нещата отново си дойдеха на мястото?

— Всичко това е по вина на Баенре — подхвърли К’иорл, която, разбира се, четеше всяка нейна мисъл. — Баенре ни навлече гнева на Лолт. Виж я само — не може да опази дори един пленник, церемониите й се провалят, сякаш никога не е влизала в светилище!

Генни’тирот, която хиляди пъти предпочиташе първата матрона пред К’иорл Одран, нямаше как да не признае, че това е самата истина. Отчаяно й се искаше да опровергае неканената си гостенка, ала това би означавало сигурна смърт както за нея самата така и за целия и дом — преимуществото на К’иорл в този момент бе смазващо.

— Може би ще приема капитула… — злобно се изсмя К’иорл, после бързо се поправи. — Може би един съюз помежду ни ще бъде от полза и за двете.

Генни’тирот отново облиза устни, чудейки се как да постъпи. Един поглед към кървавото сърце на Фини’тей й бе достатъчен, за да реши:

— Може би наистина е така — съгласи се тя.

К’иорл кимна и по лицето й плъзна онази неискрена усмивка, която бе сигурен знак, че лъже.

Генни’тирот отвърна на усмивката й, само за да се сепне миг по-късно, припомнила си с кого си има работа, припомнила си, че това съблазнително предложение идва не от друг, а от най-злата и безмилостна жена в цял Мензоберанзан.

— А може би не — спокойно рече К’иорл и четвъртата матрона политна назад, връхлетяна от невидима сила — страховит израз на могъщата воля на противницата й.

Тялото на Генни’тирот се разтресе от мощни конвулсии, разнесе се пукот на счупени ребра. Тя се опита да извика, да издигне глас в една последна, отчаяна молитва към Лолт, ала думите заседнаха в гърлото й, когато една невидима ръка се уви около шията й и започна да я души.

Нови спазми разтърсиха тялото й, звукът от трошащи се ребра пак огласи стаята. Олюля се и политна назад, но ръката на противницата й я задържа изправена.

— Жалко, че сърцето на Фини’тей не успя да ти осигури помощта на жалката Лолт — богохулството на К’иорл бе по-дръзко отвсякога.

Очите на Генни’тирот сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Гърбът й се изви причудливо, мъчително, от гърлото й продължаваха да излизат задавени звуци. Тя вдигна ръце към врата си, мъчейки се да сграбчи невидимата ръка, но успя единствено да раздере собствената си плът.

Едно последно, ужасяващо силно изпукване и със съпротивата на злощастната матрона беше свършено. Задушаващата хватка, стиснала врата й допреди миг, изчезна; невидимата ръка я улови за косата и дръпна главата й напред, докато погледът й не се спря върху необичайна издутина в лявата част на гърдите й.

С разширени от ужас очи Генни’тирот видя как одеждите й се разтварят, а кожата й се свлича. От грозната рана шурна кръв и матрона Фаен Тлабар бавно се свлече на земята, на сантиметри от жертвения поднос…

… където видя собственото си кърваво сърце да отброява последните й мигове на този свят.

— Дали пък Лолт няма да чуе тази молитва? — подигравателно се обади К’иорл, ала Генни’тирот вече не я чуваше.

Третата матрона прекоси стаята, надвеси се над мъртвото тяло на съперницата си и извади някаква стъкленица от гънките на робата й. В нея имаше от отварата, която всички жени от дома Фаен Тлабар носеха у себе си и която предизвикваше смирено покорство у мъжете. Могъществото й бе наистина голямо… или поне щеше да бъде, когато традиционната магия отново започнеше да действа. И тъй като матроната — повелителка със сигурност притежаваше най-мощната отвара, която можеше да се намери в дома, К’иорл грижливо скъта малката бутилчица — вече се сещаше за един главатар на наемници, на когото магическата течност никак нямаше да се отрази зле.

След това отиде до стената и издърпа Душевадеца.

Трофеите на победителя…

С един последен поглед към мъртвата си противница, матрона Облодра призова псионистките си способности и се превърна в безплътна сянка, призрак, който можеше да минава през стените и незабелязано да се промъква покрай стражите на добре охранявания дом. Върху устните й играеше самодоволна усмивка, ала Лолт беше права — К’иорл Одран бе сбъркала. Поддавайки се на омразата си към Генни’тирот, тя бе допуснала грешката да нанесе първия си удар срещу по-слабия противник.

И изобщо не подозираше, че в същия този миг, в който тя с бърза крачка се отдалечаваше от двора на Фаен Тлабар, ликувайки заради победата над най-ненавистния си враг, Ивонел Баенре и Мез’Барис Армго, заедно с Триел и Громф, както и останалите четири матрони от Управляващия съвет, са се събрали в една стая в К’еларз’орл, високото плато, в което се намираха домовете на най-влиятелните семейства в града. Осемте съзаклятници се бяха надвесили над причудлив, паякообразен мангал, поставен в средата на единствената маса, и бяха уловили по един от осемте му крака. Всеки от тях бе донесъл най-ценните си запалими предмети, а матрона Баенре стискаше буцата сяра, която бе получила лично от Кралицата на паяците.

Никой не го изрече на глас, ала и осмината знаеха, че навярно няма да имат друг шанс.