Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (30)

Глава 27
Най-дългата нощ

Белвар чу екота, едва доловимо трептене, заключено толкова дълбоко в сърцето на камъните, че никой обитател на Повърхността не би го усетил. Ала не и гномовете — в непрогледния мрак на земните недра те често общуваха помежду си, използвайки вибрациите на скалите. Това обаче не бе гръмовният тътен, който бе достигнал до ушите им преди няколко часа и в който те безпогрешно бяха разпознали грохота на безброй рухнали тунели. Не, сега ехтежите бяха по-слаби, ала постоянни, и опитните гномове веднага се досетиха какво означава този необичаен ритъм. Някъде съвсем наблизо кипеше люта битка, Белвар и военачалниците, които предвождаха свиърфнебълската армия, час по час се вслушваха в трептенето на скалите, за да решат накъде да поемат. От време на време някой от войните се спираше за миг и леко почукваше по камъните, опитвайки се да прецени плътността им. Да се разгадае ехото съвсем не беше лесно, тъй като плътността на скалите никога не бе еднаква и вибрациите, които гномовете долавяха, често пъти достигаха до тях променени почти до неузнаваемост. Ето как, макар да бяха без съмнение най-изкусните познавачи на ехото в целите Царства, свиърфнеблите на няколко пъти се отправяха в грешна посока.

Непоколебими и търпеливи обаче, те твърдо бяха решили да не се отказват и най-сетне, след дълго и досадно кръстосване на плетеницата от коридори, един от жреците, гном на име Сънтанавик, изтича при Белвар и Фърбъл и уверено заяви, че се намират толкова близо до източника на шума, колкото изобщо бе възможно в тези проходи.

Двамата го последваха до мястото, за което говореше, и на свой ред долепиха ухо до скалата. Да, звукът наистина бе съвсем отчетлив и доста силен (поне според свиърфнебълските представи).

И еднообразен, учудено отбеляза Белвар. Това не бе тътенът на ожесточена битка, не беше непрестанно менящият се екот, който долавяха доскоро или поне не беше само той.

Сънтанавик бе повече от сигурен, че са открили точното място — макар и позаглушен от непознатия звук, шумът от битката все още се чуваше достатъчно ясно, за да не остави и капка съмнение у тях.

Надзирателят вдигна очи към Фърбъл, който кимна безмълвно, после докосна стената и отстъпи назад, давайки възможност на Сънтанавик и останалите жреци да се доближат.

Без да чакат подкана, те подеха заклинание, като от време на време някой от тях хвърляше шепа мокра пръст срещу скалата.

Постепенно ниският, дрезгав напев премина в кресчендо. Сънтанавик се втурна към стената, протегнал допрените си една о друга длани. С екзалтиран вик, той заби пръсти в камъка и го раздели на две, сякаш отмяташе лека завеса, после отскочи назад; останалите жреци също се отдръпнаха.

Екотът изведнъж отстъпи място на страховит грохот, безброй ситни капчици ги обляха от глава до пети и пред очите им изникна плътната стена на мощен водопад.

— Повърхността! — ахна Фърбъл, останал без дъх от изумление.

И наистина, това бе Повърхността, ала внушителната водна стена, изпречила се пред тях, нямаше нищо общо с разказите, които свиърфнеблите бяха чували за тези далечни и непознати земи. В този първи миг на изненада, мнозина се поколебаха дали да не се върнат обратно, ала надзирателят, който бе слушал разказите на Дризт за новия му дом, се досети, че това е само едно от многобройните му лица.

Белвар размота въжето, което носеше със себе си и тъй като не можеше да го стори сам, даде знак на Фърбъл да го завърже около кръста му. Съветникът побърза да изпълни молбата му, после здраво стисна свободния край на въжето.

Храбрият надзирател се поколеба само за частица от секундата, после прекрачи през дупката в скалата и пелената от миниатюрни пръски. От другата страна, току пред плътната стена на водопада, имаше малка тераска и там Белвар за първи път съзря звездите.

Стотици, хиляди звезди!

За миг сърцето му сякаш спря, обзеха го страхопочитание и боязън. Това беше Повърхността, най-голямата от всички пещери, огромна й необятна, а сводът, който се скланяше над нея, не можеше да бъде достигнат дори от най-грамадния великан.

Много скоро благоговейното му възхищение бе прогонено от грозния шум на битката. Не бе навлязъл в Стражев дол, ала бе достатъчно близо, за да види светлините от сражението, отблясъците на факлите и сиянието на магиите; звън на оръжие огласяше нощта и се смесваше с виковете на умиращите.

Водени от Белвар, тристате свиърфнебълски войни излязоха от пещерата и поеха на изток. Движеха се бързо и безшумно, а с помощта на земния дух, когото жреците бяха призовали, намираха път дори там, където такъв нямаше. Само след няколко минути бойното поле се простря пред очите им — конници, облечени в блестящи доспехи и мрачни елфи, възседнали лепливоноги гущери, скверни гоблини и коболди и огромни мъже, двойно по-високи от най-едрия гном.

Сега вече Белвар усети колебание — да продължи напред означаваше да поведе тристате си другари в битка, където се сражаваха хиляди, а той дори не знаеше коя от двете страни има надмощие.

— Затова дойдохме — прошепна Фърбъл в ухото му.

Белвар спря изпитателен поглед върху приятеля си, донякъде учуден от тази необичайна проява на храброст.

— Заради Блингденстоун — добави съветникът.

Белвар се хвърли напред.

* * *

Дризт не смееше да диша, те всички стояха като вкаменени, дори Гуенивар сподави ръмженето, което напираше в гърдите й.

Притиснати един до друг, петимата приятели се спотайваха на една тясна тераса и наблюдаваха редиците на Мрачните войни, които преминаваха по просторния коридор пред тях… редици, които сякаш нямаха край.

Колко ли бяха, запита се Дризт. Две хиляди? Пет хиляди? Нямаше как да разбере — бяха твърде много, а и той не можеше просто да надникне в тунела и да започне да ги брои. Едно обаче беше ясно — основната част от вражеската армия се бе обединила и сега отиваше нанякъде, водена от обща цел. Това можеше да означава едно-единствено нещо — пътят им беше разчистен, поне онзи, който отвеждаше до долната порта на Митрил Хол. При мисълта за портата и многобройните изкусни капани, заложени край нея, скиталецът се обнадежди. Дори тази внушителна войска щеше да срещне огромни трудности, когато се опиташе да проникне в Залите — стотици трупове, както елфически, така и джуджешки, щяха да осеят тунелите край долната порта, преди тя да бъде превзета.

Много предпазливо той се осмели да завърти глава, за да погледне към Гуенивар, която се бе долепила до него, и Бруенор, притиснат (при това доста неудобно) между пантерата и стената. Стана му смешно при вида на смръщеното джудже — ако не побързаше да се отмести щом нашествениците отминеха, приятелят му най-вероятно щеше да изхвърли и него, и Гуенивар от терасата.

Усмивката му обаче се стопи още преди да се бе появила на устните му — разяждаха го съмнения. Правилно ли бе постъпил като взе Бруенор със себе си, за кой ли път се зачуди той. Ако бяха тръгнали с джуджетата, които срещнаха преди няколко часа, сега отдавна щяха да са при вратата в долните тунели. Кралят щеше да е при своите поданици, а въодушевяващото му присъствие със сигурност значително щеше да повдигне духа им. Нямаше джудже, което да не запее по-силно и да не се хвърли в бой още по-самоотвержено, когато знае, че крал Бруенор Бойния чук е наблизо и размахва страховитата си секира.

Дризт бе убедил приятеля си да дойде с него и сега се питаше дали не бе постъпил егоистично. Дали изобщо щяха да открият водачите на врага? Върховните жрици най-вероятно бяха скрити на сигурно място, откъдето можеха да насочват войниците си така безстрастно, сякаш не ставаше въпрос за живи същества, а за пионки върху шахматна дъска.

Жената, която оглавяваше похода, била тя матрона — майка или някоя друга могъща жрица, нямаше да се изложи на никаква опасност — в това Дризт, който прекрасно познаваше обичаите на своя народ, бе повече от сигурен.

Изведнъж, както си стоеше приклекнал на тясната тераса, той се почувства като пълен глупак. Бяха тръгнали по следите на водачите, така бе казал на Бруенор, ала това можеше да се окаже прекалено трудно, дори невъзможно. А сега, след като видя огромната армия, която маршируваше към Митрил Хол, Дризт осъзна извън всяко съмнение, че те петимата никога нямаше да успеят да се върнат в Залите навреме, за да се включат в отбраната на портата.

Скиталецът сведе глава и си пое дълбоко дъх — трябваше да се успокои, не биваше да забравя, че това наистина бе единствената им възможност да победят и че портата в долните тунели рано или късно ще рухне под напора на нашествениците, независимо дали Бруенор е сред защитниците или не. И все пак, дали задачата, с която се бе нагърбил не бе непосилна? С всички тези мрачни елфи наоколо и необятната плетеница от коридори как можеха да се надяват, че изобщо ще открият водачите на вражеската армия?

Онова, което Дризт не знаеше, бе, че още някой беше тръгнал на лов из тунелите.

* * *

— Нямаме никакви вести от Бреган Д’аерте.

Седнала върху светлосиния си диск, матрона Баенре трескаво обмисляше чутото. Куентел се накани да повтори, ала заплашителният поглед на майка й бе достатъчно красноречив и тя предпочете да замълчи.

Думите й обаче останаха да кънтят в съзнанието на старата матрона — „никакви вести от Бреган Д’аерте“.

Джарлаксъл се спотайва, осъзна Баенре. При цялото си перчене, наемникът беше изключително предпазлив и винаги се стараеше да избягва всяка ситуация, която би изложила старателно подбраните му мъже на опасност. Той съвсем не изгаряше от желание да вземе участие в похода срещу Митрил Хол — всъщност бе дошъл единствено, защото не му бяха оставили друг избор.

Също както Триел, собствената дъщеря и най-доверена съветница на старата Баенре, Джарлаксъл се бе надявал начинанието им да се увенчае с бърз успех, за да могат да се върнат обратно в Мензоберанзан, където толкова много неотложни въпроси все още чакаха своето разрешение. Разбира се, липсата на новини от Бреган Д’аерте може и да беше най-обикновено съвпадение, ала старата Баенре усещаше, че не е така. Джарлаксъл се спотайваше, а при сведенията, които неговите съгледвачи му носеха час по час, това можеше да означава едно-единствено нещо — и той, също както матроната, усещаше, че моментът е пропуснат и че Митрил Хол няма да падне толкова лесно.

Съсухрената матрона — майка прие тази новина спокойно, убедена, че наемникът ще се завърне в мига, в който везните отново се наклонят в тяхна полза. А дотогава тя отдавна щеше да е измислила подобаващо наказание — наказание, което щеше да му припомни колко страшен може да бъде гневът й, без обаче да я лиши от ценното му съюзничество.

В този момент въздухът в малката пещера, която старата Баенре бе превърнала в импровизирана тронна зала, потрепери, внезапно натежал от енергията на нечие заклинание. Всички присъстващи неспокойно се огледаха и не можаха да сдържат облекчените си въздишки, когато Метил се появи между тях, изникнал сякаш от нищото.

Както винаги, изражението му беше напълно безстрастно, все същият безучастен, ала проницателен поглед, така типичен за представителите на неговата раса. За матрона Баенре тази непроницаемост беше най-дразнещото в отношенията й с илитидите — те никога, нито за миг, не издаваха какви са истинските им намерения.

— Утегентал Армго е мъртъв — долетя телепатичното съобщение на Метил и старата матрона, уверена, че само тя го е чула, се видя принудена също да надене безизразна маска — останалите, и най-вече Зеерит и Ауро’пол, които напоследък бяха започнали да стават все по-неспокойни, нямаше нужда да научават изключително лошата новина.

— Военните действия се развиват добре — продължи илитидът, този път така, че всички в стаята го чуха и лицата им светнаха. — Пътят до долната порта е разчистен и сега войните се събират там и се подготвят за нападение.

Всички закимаха доволно — матрона Баенре нямаше нужда от псионистките умения на Метил, за да прочете мислите, които се въртяха в главите им. Илитидът полагаше големи усилия да повдигне духа им — един от най-несигурните фактори, когато ставаше дума за елфи на мрака. При все това, също както новината (или по-скоро липсата на такава) на Куентел, така и първото съобщение на Метил остави горчив вкус в устата й. Утегентал Армго — мъртъв! Какво ли щяха да сторят войните на втория дом (а те съставляваха една наистина съществена част от армията), когато научеха, че предводителят им е мъртъв?

Ами Джарлаксъл? Ако бе разбрал, че свирепият патрон е мъртъв, странното му мълчание изведнъж намираше своето обяснение — нищо чудно да се боеше, че бойците на втория дом ще напуснат редиците на завоевателната армия, което би било пагубно за войната.

— Джарлаксъл още не знае — увери я Метил, очевидно разчитайки мислите й. — Нито пък войниците на Барисон дел’Армго.

Въпреки притесненията, матроната успя да запази доволното си изражение, преструвайки се на въодушевена от новината за напредването на армията. Не можеше обаче да си затвори очите за тумора, който заплашваше да разяде редиците на поданиците й и да подкопае бездруго не особено здравите съюзи, които бе създала. Тумор, който можеше да й отнеме всичко. Струваше й се, че отново се връща назад към времето на абсолютен хаос, когато властта й бе разклатена и Киорл неочаквано бе взела надмощие над нея.

Тогава бе успяла да овладее положението като повали дом Облодра — внушителна демонстрация на могъщество, от каквато имаше нужда и сега, нещо, което да накара останалите да занемеят от ужас и да прогони от главите им всякакви съмнения и мисли за дезертиране. Най-сигурната гаранция за преданост бе и си оставаше страхът. За миг старата Баенре се поколеба дали да не прибегне до нещо подобно и край портата на Митрил Хол, ала бързо разбра, че това е невъзможно — случилото се край Хищния процеп не можеше да бъде повторено. Лолт никога преди не бе идвала така славно и така изцяло в Материалната равнина и навярно нямаше да го стори никога повече (със сигурност не и толкова скоро след първия път!). В деня, когато дом Облодра рухна завинаги, Ивонел Баенре бе получила божествената сила на Лолт.

Това обаче нямаше да се повтори.

Мислите на старата матрона се насочиха в друга посока, към нещо не толкова неудобно и щекотливо.

— Кой го уби? — попита тя наум, знаейки, че Метил ще я „чуе“.

Илитидът нямаше отговора на този въпрос, ала веднага се досети какво се крие зад него — Баенре прекрасно знаеше по чии следи бе тръгнал Утегентал и срещу кого копнееше да се изправи в двубой на живот и смърт. Дали пък усилията му не се бяха увенчали с успех?

Ако бе така, може би Дризт До’Урден бе в тунелите извън джуджешката твърдина, а не зад барикадите и здравите й порти.

— Поемаш по опасен път — безмълвно я предупреди Метил, още преди да бе измислила какви магии да използва, за да открие изменника.

Старата Баенре отхвърли съвета му, без да се замисли. Тя бе първата матрона в Мензоберанзан, живата връзка на Лолт с Материалната равнина и притежаваше сили, които можеха да погубят, който и да е мрачен елф в града, бил той магьосник, повелител на меча и дори друга матрона — майка. Да, пътят, по който поемаше, наистина бе опасен… опасен за Дризт До’Урден.

* * *

Най-страховито опустошение сееха джуджетата — застанали в средата на отбранителните позиции, те пееха с пълно гърло и, безмилостно поваляха гоблини и орки с тежките си чукове и брадви; не се спираха дори пред огромните минотаври и безстрашно се хвърляха отгоре им така, че зверовете рухваха под тежестта им.

Ала в източния край на Стражев дол натискът на нашествениците бе прекалено голям. Възседнали яките си жребци, рицарите препускаха напред-назад и се притичваха на помощ навсякъде, където редиците на варварите бяха оредели след поредния вражески щурм. Благодарение на навременната им намеса, отбраната още се държеше; въпреки това войните на Берктгар бавно, но сигурно, бяха изтласквани назад.

Труповете на стотици коболди и гоблини покриваха земята в Стражев дол, на всеки убит защитник се падаха по двайсет от злите създания, ала това бяха загуби, които Мрачните преспокойно можеха да си позволят. Нещо повече, те ги бяха предвидили и сега, докато наблюдаваше битката отдалече заедно с останалите от Гущеровия отряд, Берг’иньон със задоволство отбеляза, че часът за последната сеч наближава. Биеха се отдавна и защитниците несъмнено бяха започнали да се уморяват.

Поредният вражески щурм ги накара да отстъпят още няколко крачки… назад към източните стени на Стражев дол, които вече бяха заплашително близо. Когато притиснеха неприятеля в ъгъла, Мрачните щяха да оставят магьосниците да нанесат съкрушителния удар, а войните на Берг’иньон най-сетне щяха да се хвърлят в атака.

И тогава земята на Стражев дол щеше да почервенее от кръвта на хората, които го бранеха.

* * *

Беснел разбираше, че губят; виждаше, че плащат прекалено висока цена за всеки сантиметър земя, който успееха да отвоюват от скверните създания. Постепенно започна да го обзема примирение пред лицето на гибелта, надвиснала над главите им. Единственото, което му вдъхваше някаква надежда, бе невероятният дух на неговите войни. Никога досега не ги бе виждал да се бият с подобна страст; малките отряди, на които се бяха разделили, непрестанно се хвърляха ту насам, ту натам, притичваха се на помощ навсякъде, където имаха нужда от тях и макар мъжете да бяха така задъхани, че почти не им оставаше глас, който да издигнат в бойна песен, а от устата на конете да капеше гъста пяна, те не спираха нито за миг.

Обзет от мрачно задоволство (и немалка тревога — не само за бойците си, но и за лейди Алустриел, която внезапно бе изчезнала), елфът се обърна към Берктгар и занемя. Огромният му меч, Банкенфуере, свистеше страховито и безпогрешно покосяваше всеки неприятел, имал злощастието да се озове твърде близо до исполина. Алена кръв (голяма част от нея — неговата собствена) го покриваше от глава до пети, ала дори да изпитваше болка, вождът с нищо не го показваше. Неуморен и безпощаден, той се биеше с името на Темпос на уста, а край него враговете гинеха с десетки.

Колко жалко, помисли си Беснел — ако Мрачните победяха и завземеха Митрил Хол, подвизите на Берктгар Храбри щяха да останат невъзпети!

Мощен взрив от светлина нейде наблизо го извади от мислите му и го накара да обърне поглед на другата страна. Недалече от него стоеше Регуелд, а в краката му тлееха дузина обгорени гоблинови трупа. Магьосникът и необичайното животно, което той яздеше, също бяха обгърнати от високи зелени и червени пламъци, ала те очевидно не можеха да им навредят и всъщност бяха най-страшното им оръжие, сякаш яростта на Регуелд бе добила външен израз в тях. С един-единствен скок „жребецът“ се озова пред двама огромни минотаври, дълги огнени езици се протегнаха към тях и ги обвиха в изпепеляваща прегръдка. Регуелд накара вярното животно да подскочи право нагоре така, че да се изравни с лицата на гнусните чудовища, после извади магическата си пръчка и изпрати мощна вълна от вълшебна енергия срещу тях.

Миг по-късно от минотаврите бе останала само една голяма, димяща купчина, а Регуелд вече бе пришпорил Скокльо към следващата си жертва.

— За спасението на всички добри раси! — провикна се Беснел и вдигна меча си.

Войните от малкия му отряд веднага се строиха около него и с гръмовен тътен препуснаха право към голяма група коболди. Разпръснаха ги само за миг и продължиха напред, към гъстите редици на по-едрите чудовища, които идваха след тях. Без да слизат от седлата, Сребърните рицари размахаха блестящите си оръжия и започнаха да посичат враг след враг.

Беснел бе щастлив. По тялото му се разля вълна на тихо задоволство, завладя го чувство за изпълнен дълг. С цялото си сърце вярваше в Града на сребърната луна и неговите идеали и наистина бе готов да умре за спасението на всички добри раси.

Усмивката му не угасна, дори когато едно гоблиново копие намери пролука в ризницата му, мина между ребрата и прободе дробовете му. Той се олюля на седлото, но някак си успя да отклони вражеското острие.

— За спасението на всички добри раси! — с мъка рече елфът, а лицето му се изкриви от болка, когато се опита да отбие връхлитащия меч на противника.

Обзе го немощ, сковаващ студ го стисна в смъртоносната си прегръдка и той дори не усети как оръжието падна от ръката му и тупна на земята.

При следващия удар на гоблина изкованият от Мрачни майстори меч проби доспехите му и потъна дълбоко в бедрото му.

При вида на шурналата кръв гнусното създание нададе тържествуващ вик, ала миг по-късно рухна, докосено от Банкенфуере.

Без дори да погледне посеченото чудовище, Берктгар улови свличащия се от седлото Беснел със свободната си ръка. Чувстваше се странно откъснат от заобикалящата го битка, сякаш той и доблестният елф бяха съвсем сами, някъде много, много далече. А всъщност, едва на няколко крачки от тях Сребърните рицари продължаваха да удържат вражеския щурм и прииждащите чудовища.

Беснел вдигна внезапно помътнелите си кехлибарени очи към варварина и се опита да каже нещо:

— За спасението на всички добри раси! — едва-едва прошепна той, ала по милостта на Темпос или на онзи от боговете, чийто взор следеше битката в Стражев дол, Берктгар чу всяка негова дума.

Той нежно го положи на земята и кимна безмълвно.

После се изправи и, обзет от сляпа ярост, се хвърли в битката, посичайки десетки от скверните чудовища с всеки замах на огромния си меч.

* * *

Регуелд Харпъл никога досега не бе изпитвал подобно вълнение. Обгърнат от пламъци, които изпепеляваха всеки враг, изпречил се на пътя му, без ни най-малко да навредят на него самия, той се грижеше да попълва празнините в южните редици на защитниците. Магиите му бързо се изчерпваха, ала той изобщо не се тревожеше, уверен, че непременно ще открие начин да бъде полезен, да унищожи колкото се може повече от скверните създания, дошли, за да превземат Митрил Хол.

Група минотаври се приближиха към него, насочили дългите си копия напред така, че да се опазят от огнените езици.

По устните на Регуелд плъзна доволна усмивка и като пришпори причудливия си „жребец“, го накара да скочи високо над главите на чудовищата, там, където дори копията им не можеха да го достигнат.

Пламъците протегнаха изгарящи ръце към минотаврите и Регуелд нададе тържествуващ вик, после обаче внезапно млъкна, поразен от мощна мълния.

Миг по-късно двамата със Скокльо вече се премятаха във въздуха и бързо пропадаха все по-ниско и по-ниско, макар и в различни посоки.

Втората мълния долетя от другаде, последва я и трета, разклонена така, че да застигне и двете си жертви.

След още няколко удара Регуелд и конят му се строполиха на земята и останаха да лежат там съвършено неподвижно.

Мрачните магьосници се бяха включили в битката.

Нашествениците изреваха гръмогласно и така устремно се хвърлиха в атака, че дори Берктгар, освирепял от ярост заради смъртта на Беснел, не успя да спре отстъплението на мъжете си. Ездачите от Гущеровия отряд също се включиха в сражението и с дългите си пики постепенно започнаха да изтласкват защитниците все по-назад и по-назад.

* * *

Берг’иньон беше сред първите, които видяха поредния обрат в хода на сражението. След като нареди на един от войните си да се покатери до върха на близката каменна колона, за да види какво се случва на бойното поле, той се обърна към останалите от отряда и посочи северния край на долината.

— Идете там — безмълвно заповяда той на неколцина от бойците. — Минете зад редиците на врага и се изкачете нависоко, та да ги залеете със смъртоносен порой, когато ги притиснем до стената.

Всички закимаха одобрително, ала внезапният вик на мрачния елф, долетял откъм върха на каменната колона, бързо изтри усмивките от злите им лица.

Обикновената на пръв поглед скала неочаквано бе оживяла, превръщайки се в огромен земен дух. Берг’иньон и другарите му безпомощно гледаха как чудовището плясва с ръце, смазвайки до смърт злощастния елф и гущера му.

В този миг от запад, някъде иззад редиците им се разнесе оглушителен шум, насред който ясно проехтя думата „биврип“ — заклинанието, с което Белвар Дисенгалп отключваше вълшебството, скрито в магическите му „ръце“.

Доста време мина преди Берктгар и останалите войни около него да разберат, че откъм запад идват подкрепления. Най-сетне мълвата за неочакваната помощ стигна и й източния край на долината, вдъхвайки нова надежда на защитниците и всявайки ужас в сърцата на нашествениците. Гоблините и мрачните елфи, които се биеха там, неспокойно започнаха да се оглеждат назад, чудейки се дали не е настъпил сетният им час.

Сега Берктгар, който бе оглавил оцелелите хора и елфи (две трети от неговите варвари, по-малко от стотина от Сребърните рицари, двадесетина от Дългите ездачи и само двама от войните на Несме), най-сетне успя да оправи редиците им. Да, бяха понесли жестоки загуби, ала бойният им дух отново се бе завърнал и те не само спряха отстъплението, но дори съумяха да се приближат малко до джуджешката армия, която се биеше в средата на Стражев дол.

Много скоро и последното подобие на ред изчезна от бойното поле. Навсякъде кипяха ожесточени схватки — в западната част на долината свиърфнебълските жреци се бореха с Мрачните, докато Белвар и останалите гномове се нахвърлиха върху войниците. Извечната битка между елфи на мрака и свиърфнебли — врагове, между които още от древността властваше непримирима ненавист — се разгоря отново… този път, както никога досега, под открито небе. Нещо подобно се случваше и на изток, където джуджета и гоблини се избиваха с не по-малка ненавист.

Битката продължи цяла нощ, една дълга и жестока нощ на болка и смърт. Берг’иньон и елитните му войни се държаха встрани от сраженията, използвайки чудовищата, които бяха довели със себе си, за да изтощят врага, без те самите да се излагат на ненужна опасност. Дори и след неочакваното пристигане на малобройния, но силен свиърфнебълски отряд, нашествениците бързо си възвърнаха изгубеното за известно време надмощие.

— Победата ще бъде наша! — заяви младият Баенре на войните, които се бяха събрали около него. — И тогава няма да има кой да защитава западните порти на Митрил Хол!