Тери Пратчет
Последният герой (4) (Легенда от Света на Диска)

В саваната на Хоуондаленд живеят хората от племето Н’туитиф, единствени в света абсолютно лишени от въображение.

Например за гръмотевицата казват следното: „Гръмотевицата е силен шум в небето, породен от разместване на въздушните маси при преминаването на мълнията.“ Ето и тяхната легенда „Как жирафът се сдоби с дълга шия“: „В древните времена предшествениците на Стария жираф имали малко по-дълги шии от останалите тревопасни и толкова благоденствали от достъпа си до по-високите клонки, че оцелявали само дълговратите жирафи. Предавали дългата шия с кръвта си, както едно копие се предава от дядо на баща и от баща на син. Някои обаче твърдят, че всичко е много по-сложно и че това обяснение важи само за животното окапи, чиято шия все пак не е толкова дълга. Това е цялата история.“

Н’туитиф са мирно племе, погубвано лека-полека от съседите си, които имат богато въображение, следователно и множество богове, суеверия и представи колко по-добре ще си живеят, ако си поразширят ловната територия.

За събитията на луната в този ден Н’туитиф казаха: „Луната се освети ярко и от нея се издигна друга светлина, която се раздели на три и избледня. Не знаем защо се случи това. Така стана.“

После бяха изтребени до последния от живеещо наблизо племе, което знаеше, че светлините са знак от бог Уклай да разширят още малко ловната си територия. Скоро обаче и това племе бе разгромено окончателно от друго племе, което пък знаеше, че светлините са всъщност техните прадеди, обитаващи луната, и ги подканят да унищожат всеки, що не се кланя на богинята Глипзо. Три години по-късно това племе също загина заради паднала от небето скала, тласната преди милиард години от избухнала звезда.

Каквото повикало, такова се обадило. Ако не се замисляме прекалено над поговорката, може и да мине за справедливост.

В раздрусаното треперещо „Хвърчило“ Ринсуинд видя как последните два драконови модула се откачиха от крилете. Завъртяха се, разпаднаха се и изостанаха.

Отново се вторачи в ръчките. Умуваше мудно, че все някой би трябвало да върши нещо с тях.

След драконите в небето оставаше следа от разцепен въздух. Щом се освободиха от модулите, побързаха да се приберат вкъщи.

Магьосниците бяха сътворили Любопитната леща на Търлоу точно над палубата. Гледката си струваше усилието.

— Това е по-хубаво от фойерверки — зарадва се Деканът. Пондър удари с юмрук по омнископа.

— А, вече работи, но се вижда само този гигантски…

Когато Ринсуинд се отдръпна, вече се виждаше не само гигантският нос.

— Кои ръчки да дърпам? Кои ръчки? — запищя той.

— Какво става?

— Леонард още е в несвяст, Библиотекарят вади Керът от парчетиите и тук тресе страшно! Не ни останаха дракони! За какво са всички тези стрелки? Мисля, че падаме! Какво да правя?

— Не гледаше ли как управлява Леонард?

— Беше стъпил върху два педала и дърпаше всички ръчки през цялото време!

— Добре, добре. Ще проверя може ли да се намери нещо в скиците му и ще ти кажа как да се спуснеш!

— Недей! Кажи ми как да се издигна! Искаме да си останем горе!

— Има ли нещо написано по тези ръчки? — попита Пондър, прехвърляйки листовете, изрисувани от Леонард.

— Има, но не го разбирам! Тази е надписана „Иарк“!

Пондър оглеждаше страниците, изписани с огледалния почерк на Леонард.

— Ъ-ъ… ъ-ъ…

— Не дърпай ръчката с надпис „Иарк“! — остро заповяда лорд Ветинари, навел се над рамото на Пондър.

— Милорд! — Пондър се изчерви под погледа на Патриция. — Моля за извинение, милорд, но въпросът е изцяло технически, свързан е с механизми, затова може би е по-добре, ако образованите по-скоро в областта на изкуствата не се…

Гласът му сам затихна пред тези очи.

— Има и един с нормален надпис! — носеше се отчаяният глас откъм омнископа. — „Лостът на принц Харан“!

Лорд Ветинари потупа Пондър по рамото.

— Напълно ви разбирам. Последното нещо, което един вещ в механизмите човек би искал в такъв момент, е добронамерен съвет от невежи хора. И аз моля за извинение. Какво възнамерявате да предприемете?

— Ами аз… ъ-ъ…

— Докато „Хвърчилото“, а с него и надеждите ни са се устремили към земята • продължи Патрицият.

— Аз… нека да погледна… бяхме правили опит да…

Пондър зяпаше ту омнископа, ту бележките си. Умът му се превръщаше в огромно, сгорещено, лепкаво поле от бял памук.

— Струва ми се, че имаме цяла една минута — насърчи го лорд Ветинари. — Не прибързвайте.

— Аз… ъ-ъ… може би… ъ-ъ… Патрицият пак се наведе към омнископа.

— Ринсуинд, дръпни лоста на принц Харан.

— Не знаем какво… — подхвана Пондър.

— Ако имате по-подходяща идея, споделете я с мен — поощри го лорд Ветинари. — А дотогава предлагам лостът да бъде дръпнат.

В „Хвърчилото“ Ринсуинд предпочете да се вслуша в гласа на властта.

— Ами… чува се щракане и бръмчене… И… някои ръчки се размърдаха самички… сега се разперват крилете… поне летим по права линия… и то доста плавно, трябва да призная…

— Добре. Съветвам те да се заемеш със свестяването на Леонард. — Патрицият се обърна към Пондър. — Млади човече, вероятно не сте изучавал класиката. Но знам, че Леонард я познава задълбочено.

— Не съм, сър.

— Принц Харан е легендарен клачиански герой, който обиколил света с кораб. Имал вълшебен рул, който насочвал кораба, докато принцът спял. Ако мога да ви помогна с още нещо, не се колебайте да се обърнете към мен.

Злия Хари стоеше вцепенен от ужас, а Коен крачеше по снега към него, вдигнал ръка.

— Ти ни издаде на боговете, Хари.

— Всички те чухме — вметна Хамиш Бесния.

— Но тъй си е редно — добави Коен. — И става по-интересно. Ръката му се спусна и потупа гърба на дребосъка.

— Рекохме си: „Тоя Зъл Хари може да е по-тъп от тухла, ама да ни предаде точно сега… ей на туй му викаме дебелокожие.“ Хари, познавал съм не един Повелител на мрака, но само на теб присъждам три грамадански таласъмски глави за стил. Ако ще и никога да не си се класирал в… сещаш се, висшата лига на повелителите на мрака, поне имаш целия букет от пороци и недостатъци.

— Харесваме оня, дето не си мени ни нрава, ни кожата — потвърди Уили Момъка.

Злия Хари сведе поглед и пристъпи от крак на крак, гордост и облекчение се бореха върху лицето му.

— Много мило, че го казвате, момчета — смънка той. — Нали знаете, ако зависеше от мен, нямаше да ви сторя такова нещо, ама как иначе да си поддържам славата…

— Казах ти — разбираме — натърти а грамадна космата твар препуска към тебе и не спираш да помислиш: „А бе, туй да не е рядък вид, застрашен от изчезване?“ Не, просто й отсичаш главата. Щото туй е то геройството, прав ли съм? А ти щом видиш някого, тутакси го предаваш, без да ти мигне окото, щото туй е то злодейството.

Останалите от Ордата замърмориха одобрително. Странно, но и това си влизаше в Кодекса.

— Значи ще го пуснете? — смая се менестрелът.

— Разбира се. Момко, не си внимавал в уроците. Повелителят на мрака винаги се измъква. Но ти най-добре сложи в песента някой ред, че ни е предал. Ще стои хубаво.

— И… такова… може ли да добавиш, че съм направил най-гнусен опит да ви прережа гърлата? — опита си късмета Хари.

— Бива — величествено се съгласи Коен. — Напиши, че се е бил срещу нас като тигър с най-черна душа.

Хари изтри сълза от бузата си.

— Благодарско, момчета. Не знам какво да кажа. Няма да забравя това. Направо може ла ме вкарате в голямата игра.

— Но и ти ни направи услуга и се погрижи бардът да се прибере жив и здрав, може ли? — помоли Коен.

— Непременно — увери го Злия Хари.

— Хъм… но аз няма да се върна сега — възрази менестрелът.

Изненада всички. И най-вече себе си. Но животът изведнъж просна два пътя пред очите му. Единият водеше обратно към всекидневие с песнички за любовта и цветята. Другият би могъл да го отведе къде ли не. Нещо у тези старци правеше първия избор немислим. Не можеше да го обясни. Но така си беше.

— Ама ти си длъжен да се прибереш… — подхвана Коен.

— Не, трябва да видя как ще свърши историята — прекъсна го менестрелът. — Сигурно съм се побъркал, но това искам.

— Можеш да измислиш края — напомни Вена.

— Не мога, госпожо — отрече певецът. — Не ми се вярва. Не мисля, че ще свърши по начин, който изобщо би ми хрумнал. Не и щом погледна господин Коен с рибата или господин Уили като Бога на повторното драйфане. Искам и аз да дойда. А господин Злия ла ме почака тук, ако иска. И нищичко няма да ми се случи, каквото ще да стане. Защото съм абсолютно убеден, че когато боговете бъдат нападнати от човек с домат на главата и от още един, предрешен като Музата на псувните, те на всяка цена ще пожелаят целият свят да узнае как е свършило всичко.

Леонард все още не се опомняше. Ринсуинд започна да му бърше челото с влажна кърпа.

— Разбира се, наблюдавах какво прави — потвърди Керът и пак погледна към мърдащите ръчки. — Но нали той го построи, затова му беше лесно. Господине… не бих докосвал това…

Библиотекарят се метна в пилотското кресло и започна да души ръчките. А някъде под тях автоматичният рул щракаше и бръмчеше.

— Скоро ще трябва да ни осени някаква идея — напомни Ринсуинд. — Няма да лети самичко безкрайно дълго.

— Ами ако полека го… Господине, не бих опитвал и това… Библиотекарят огледа набързо педалите. После с едната си ръка избута Керът настрана, с другата взе пилотските очила на Леонард от кукичката. Ходилата му се увиха около педалите. Върна лоста на принц Харан в изходно положение, протегна ръце, пошава с пръсти за миг и сграбчи ръчката за управление. Керът и Ринсуинд скочиха към креслата си.

Портата на Дънманифестин се отвори сякаш по своя воля. Сребърната р орда влезе като плътна групичка, озъртайки се недоверчиво. — Момко, не е зле да ни охулиш в сагата — прошепна Коен и пак огледа оживените улици. — Щото туй не го очаквах.

— Господине? — не разбра менестрелът.

— Мислехме си, че ще заварим буен гуляй в голяма зала — обясни Уили Момъка. — А не… магазини. Пък и тук всички са различно големи!

— Може да има всякакви богове, тъй си мисля — промълви Коен, а боговете ги доближаваха забързано.

— Що не вземем да… дойдем друг път? — подхвърли Калеб.

Портата се затръшна зад тях.

— Не можем — прецени Коен. Изведнъж около тях се струпа тълпа.

— Вие трябва да сте новите богове — прозвуча глас от небето. — Приветстваме ви в Дънманифестин! И най-добре елате с нас!

— А, Богът на рибата — обърна се едно божество към Коен и тръгна до него. — И как са рибите, ваше могъщество?

— Ъ-ъ…какво? — сепна се Коен. — О… ами… мокри. Още са си много мокри.

Страхотно мокри твари са те.

— А нещата? — попита една богиня Хамиш. — Как са нещата?

— Още се въргалят наоколо!

— А ти всемогъщ ли си?

— Тъй си е, девойче, ама гълтам хапчета да ми мине!

— Значи ти си Музата на псувните? — взря се един бог в Тръкъл.

— Шибано си прав! — отчаяно избълва Тръкъл.

Коен се огледа и видя Офлър, Бога-крокодил. Не беше труден за разпознаване, но пък и Коен го бе виждал неведнъж. Неговите статуи в храмове из целия свят бяха съвсем правдиви изображения. Може би настъпваше моментът човек да се замисли над факта, че повечето от тези храмове бяха станали значително по-бедни след шетането на Коен в тях. Той обаче не се замисли, защото никога не го правеше. Стори му се все пак, че водят насила Ордата нанякъде.

— Накъде сме се запътили, друже? — попита той Офлър.

— Да гледаме Игрите — осведоми го крокодилоглавият.

— Да, бе. Там ви… ние, де, си играем с н… със смъртните, нали?

— Така е — потвърди богът от другата страна на Коен. — И сега установихме, че някакви смъртни дори се опитват да проникнат в Дънманифестин.

— Брей, че дяволчета, а? — любезно се усмихна Коен. — Дайте им да опитат жежките мълнии, туй казвам аз. От друго не разбират.

— Сигурно защото друго не сте и опитвали -промърмори менестрелът, вторачен неприветливо в събралите се богове.

— Да, ние също смятаме, че това е добра идея — съгласи се богът. — Впрочем аз съм Провидението.

— О, ти ли си бил? — изчегърта Коен тъкмо когато стигнаха до игралната маса. — Отдавна чакам да се запозная с тебе. Не трябваше ли да си сляп?

— Не.

— Ами ако някой ти мушне два пръста в очите, няма ли да ослепееш?

— Моля?

— Шегичка, приятелче.

— Ха. Ха — изрече Провидението. — Питам се, о, Боже на рибите, колко умел играч си ти?

— Никога не съм си падал по комарджийството — сподели Коен, а в пръстите на Провидението се появи един-единствен зар. — Щото е забава за тъпчовци.

— Но дали не би желал да… опиташ поне веднъж?

Тълпата се смълча. Менестрелът се взря в бездънните очи на Провидението и му стана ясно, че играеш ли на зарове с него, резултатът винаги е предопределен. Би се чуло и падането на мушица.

— Ъхъ — изсумтя накрая Коен. — Що пък не? Провидението хвърли зара на масата.

— Шест — обяви, без да отмести поглед от противника си.

— Вярно — потвърди Коен. — Значи и аз трябва да метна шест, тъй ли? Провидението се усмихна.

— О, не. В края на краищата си бог. А боговете играят за победа. Ти, о, Могъщи, трябва да хвърлиш седем.

— Седем ли?! — наежи се менестрелът.

— Изобщо не си представям как това би затруднило някого, който има право да се намира тук.

Коен огледа зара от всички страни. Бяха точно шест, както се полагаше на зар.

— Аз пък лесно си представям как туй затруднява… само смъртните, разбира се. -Подхвърли зара на дланта си. — Значи седем?

— Седем — потвърди Провидението.

— Може да стане доста завързано — процеди Коен. Менестрелът го зяпна и усети как по гърба му плъзна тръпка.

— Момко, нали ще запомниш, че изрекох и туй? — застрахова се Коен.

"Хвърчилото" се рееше сред високите облаци.

— Ууук! — гласно изрази щастието си Библиотекарят.

— Ама той го управлява по-добре от Леонард! — промълви Ринсуинд слисан.

За него е… по-лесно — прошепна Керът. — Естествено е да бъде склонен към атавизъм.

— Сериозно ли говориш? Аз пък досега го смятах за много добродушен. Освен когато го наричат „маймуна“, разбира се.

„Хвърчилото“ пак зави и се понесе в небето като махало.

— Ууук!

— „Ако погледнете наляво, ще видите целия свят“ — преведе Ринсуинд.

— Ууук!

— „А ако погледнете надясно, ще видите…“ Олеле!

Там беше Планината. И под слънцето блещукаше домът на боговете. Над него, едва различима дори в прозрачния въздух, се издигаше преливащата се мъглява фуния на световното магическо поле, заземено в центъра на Диска.

— Ти… ъ-ъ… падаш ли си много по религията? — смънка Ринсуинд, загледан в прелитащите край илюминаторите облаци.

— Да, убеден съм, че всички религии отразяват някаква частичка от една безкрайна истина — отвърна Керът.

— Добре го извъртя — възхити се Ринсуинд. — Може и да ти се размине.

— Ами ти? — попита на свой ред Керът.

— Е-е… чувал ли си за онази религия, според която въртенето в кръг е някакъв вид молитва?

— О, да. Въртящите се бесни от Клач.

— И моята е нещо подобно, но ние по-скоро… предпочитаме правата линия. Точно така. Скоростта е свята.

— И вярваш ли, че това ще ти даде вечен живот?

— Е, не чак вечен. Но… повече живот. По-дълъг. Тоест — добави Ринсуинд — по-дълъг, отколкото ако не се движа много бързо по права линия. Макар че и криволиците са приемливи в някоя пресечена местност.

Керът въздъхна.

— Всъщност си страхливец, нали?

— Да, но така и не разбрах какво лошо има в това. Иска се смелост да бягаш, от мен да го знаеш. Мнозина щяха да бъдат и по-страхливи от мен, ако им стигаше храброст.

Пак се загледаха. Доближаваха планината.

— Според предварителните проучвания за мисията — подхвана Керът и прелисти купчината припряно стъкмени изследователски бележки, които Пондър натика в ръката му преди излитането, — немалко хора са влизали в Дънманифестин и са се завръщали оттам живи.

— „Живи“ не ме успокоява много — призна си Ринсуинд. — Нещо да кажеш за ръцете и краката? За душевното здраве? За другите по-дребни телесни израстъци?

— Повечето от тях са били герои от митовете — неловко промълви Керът.

— Преди или след посещението?

— По традиция боговете се отнасят благосклонно към дързостта, доблестта и безстрашието.

— Добре, нямам нищо против да влезеш пръв.

— Ууук — обади се Библиотекарят.

— Казва, че се налага да кацнем скоро — съобщи Ринсуинд. — И пита дали трябва да е на определено място.

— Ууук!

Библиотекарят май вече се бореше с ръчките.

— Как така „Легнете по гръб и скръстете ръце на гърдите си“?!

— Иийк!

— Ти не видя ли как го направи Леонард, когато кацнахме на луната?

— Ууук!

— А кацането си беше сполучливо — заяви Ринсуинд. — Ох, добре, де, жалко за края на света, но и такива неща се случват, нали?

— ИСКАШ ЛИ ФЪСТЪК? ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ ОТВАРЯНЕТО НА ПАКЕТЧЕТО МЕ ЗАТРУДНЯВА.

Призрачно кресло увисна във въздуха до Ринсуинд. Виолетови проблясъци по границите на полезрението му подсказваха, че изведнъж се е озовал в някакво лично пространство-време.

— Значи наистина ще се пребием?

— ВЪЗМОЖНО Е. УВИ, ТОЗИ ПРИНЦИП НА… НЕСИГУРНОСТТА СЕРИОЗНО ЗАТРУДНЯВА РАБОТАТА МИ. ИСКАШ ЛИ ДА ПОЧЕТЕШ СПИСАНИЕ?

„Хвърчилото“ описа широк завой и се понесе леко към облаците около Кори Селести. Библиотекарят изгледа сърдито ръчките, ухапа една-две, дръпна лоста на принц Харан, после заподскача към дъното на кабината и се скри под одеялото си.

— Ще се приземим на заснежено поле — обяви Керът и се настани в пилотското кресло. — Леонард е проектирал кораба за кацане в сняг, нали? В края на краищата…

„Хвърчилото“ не кацна, а само целуна снега. Подрипна нагоре, прелетя и пак докосна повърхността. Последваха още няколко подскока, после килът се плъзна хрускаво и гладко по равния сняг.

— Изключително! — възкликна Керът. — Също като разходка в парка!

— Значи някой ще ни обере всичките пари и ще ни срита злобно в ребрата? — обезпокои се Ринсуинд. — Нищо чудно. Насочили сме се право към града. Не забелязваш ли?

Загледаха се напред. Доближаваха твърде бързо портата на Дънманифестин. „Хвърчилото“ скочи от гребена на поредната пряспа и профуча нататък.

— Сега не е време да се паникьосваме — замънка Ринсуинд. „Хвърчилото“ отново опря в снега, рязко се оттласна във въздуха и прелетя през портата на боговете. Стигна до средата й.

Значи… със седем печеля — повтори Коен. — Пада се седем и аз печеля, тьй ли? — Да, разбира се — съгласи се Провидението. — Прилича ми на шанс едно към милион — спомена Коен.

Подхвърли нависоко зара — той забави издигането си, въртейки се с пъргавината на планински ледник и шум като свистенето на вятърна мелница. Достигна най-високата точка на траекторията си и започна да пада. Коен го наблюдаваше втренчено, без да помръдне. После мечът му изскочи от ножницата и описа сложна дъга. Чу се едно „цък“, въздухът блесна в зелено и… …двете половинки на зар от слонова кост подскочиха върху масата. Едната показваше шест точки. Другата — една. Двама-трима от боговете изумиха менестрела с ръкоплясканията си.

— Май се бяхме уговорили? — отбеляза Коен, без да прибира меча.

— Нима? Не си ли чувал поговорката „Провидението не можеш да измамиш“? — попита Провидението.

Хамиш Бесния се надигна в количката си и изрева:

— А ти, типче, чувало ли си лафа „Майка ти може ли да шие отрязани глави“? Като един човек… или бог… Ордата извади оръжията си.

— Никакви битки! — затътна Слепия Йо. — Такива са правилата тук! Имаме цял свят, в който да се бием!

— Не беше измама! — изръмжа Коен. — Пробутването на свитъци, които подлъгват героите към гибел — ей туй е измама!

— Но какво щяха да правят героите без магическите карти? — възрази Слепия Йо.

— Какво ли? Повечето още щяха да си бъдат живи! — озъби му се Коен. — А не пионки в някаква си гнусна игра!

— Ти го сряза наполовина — вметна Провидението.

— Я ми покажи правилото, дето забранява туй! Ъхъ, що не ми покажеш правилата? — подскачаше от ярост Коен. — Ама всичките\ Какво се помайваш, бе, господин Провидение? Още един опит ли искаш, а? Двойно или нищо? Ще удвоим ли залога?

— Трябва да прижнаете, че беше майшторшки удар — обади се Офлър. Неколцина от по-незначителните богове кимнаха.

— Какво?! Готов си да търпиш да стоят пред нас и да ни се опълчват? — изненада се Провидението.

— Опълчват се срещу вас, милорд — изрече нов глас. — Аз твърдя, че те спечелиха. Той успя да измами Провидението. А когато някой измами Провидението, според мен никъде не е изтъкнато, че мнението на Провидението по въпроса се зачита.

Дамата мина изящно през гъмжилото и божествата се отдръпнаха от пътя й. Веднага разпознаха раждането на нова легенда.

— А ти коя си? — сопна й се Коен, почервенял от гняв.

— Аз ли?

Дамата разтвори пръсти. На дланите й лежеше по един зар с единицата нагоре. Но с неуловимо движение на китките тя ги подметна, те се удължиха и сляха, превърнаха се в съскаща из въздуха змия… и изчезнаха.

— Аз съм… шансът едно на милион.

— Тъй ли било? — Коен не се втресе, както според менестрела подхождаше на случката. — А кой е останалите шансове?

— Пак съм аз.

— Значи не си никаква дама — изсумтя Коен.

— Ъ-ъ, това не е съвсем… — започна менестрелът.

— О, не беше каквото подобаваше да й река, нали? — прекъсна го Коен. — Очакваше да чуруликам „Ау, леле, господарке, колко се радвам“ ли? Да, ама не. Разправят, че сполуката обичала смелчагите, а аз пък ви казвам, че видях твърде много смелчаги да се хвърлят в битката и да си докарват белята. Я да върви по дяволите всичко… Ей, какво ти става?

Менестрелът се бе вторачил в един бог, който стоеше по-назад.

— Ти си, нали? — заръмжа певецът. — Ти си Нуган, нали?

Нисичкото божество отстъпи една крачка, но допусна грешката да се перчи.

— Замълчи, простосмъртни!

— Ах, ти, гаден… гаден… Петнадесет години! Петнадесет проклети години, преди да опитам чесън! А по селата жреците ставаха най-рано от всички, за да докопат първи гъбите! Знаеш ли колко струваше мъничка плочка шоколад в нашия град и какво правеха на хората, ако ги хванеха с нея в ръка?

Менестрелът се провря през Ордата, пристъпи към отдръпващия се бог и вдигна лирата като тояга.

— Ще те поразя с мълния! — изписука Нуган, вдигнал ръце пред лицето си.

— Не можеш! Не и тук! Това ви е по силите само в света! Тук умеете само да подлъгвате и да мамите! И да плашите\ Че какво друго са молитвите… Наплашените хора искат да се сприятелят с грубияна, който ги тормози! Толкова храмове са построили… а ти си само някакъв дребен…

Коен благо отпусна ръка на рамото му.

— Добре го подреди, момко. На място речено. Ама е време да си ходиш.

— Броколи — промърмори Офлър на Суиво, Бог на обработената дървесина. — Аз им жабраняваш броколи е по-бежопашно.

— Аз съм забранил практикуването на панупунитопластията — сподели Суиво. — Това пък какво е?

— Де да знам, ама поне им развалих спокойствието.

— Нека го прасна само веднъж!… — разкрещя се певецът.

— Чуй ме, синко, чуй ме — увещаваше го Коен и едва го задържаше на място. — Можеш да правиш по-хубави неща с тая лира, вместо да я потрошиш в нечия чутура, нали? Няколко куплетчета… и да се чудиш как остават в ума. Слушай ме, бе, не чуваш ли какво ти думам?…

Имам си меч, и то свестен, ама гадното сечиво може само да ти опази животеца. Пък песента може да направи някого безсмъртен. И за добро, и за лошо!

Менестрелът се поуспокои. Нуган се скри зад неколцина други богове.

— Той само ще почака да изляза през портата… — изпъшка певецът.

— Ами, много ще е зает! Тръкъл, натисни го туй бутало!

— А, да, вашият прословут фойерверк — спомни си Слепия Йо. — Но, драги ми смъртен човече, огънят не може да навреди на боговете…

— Е, зависи — подхвърли Коен. — Щото след някоя и друга минутка върхът на тая планина ще мяза на вулкан. И целият свят ще го види. Чудя се дали от днес нататък ще вярват в боговете…

— Ха! — прихна Провидението, но неколцина от по-схватливите божества внезапно се замислиха дълбоко.

— Бездруго — продължи Коен — е все едно дали някой ще убие боговете. Важното е, че се опитва. Следващият ще се опита по-упорито.

— Единственото, което ще се случи, е вашата гибел — увери го Провидението, а умислените богове се отдалечаваха полека.

— Че какво имаме да губим? — троснато отвърна Уили Момъка. — И без туй ще си умрем. Готови сме да умрем.

— Винаги сме били готови да умрем — добави Калеб Изкормвача.

— Затуй живяхме толкоз дълго — заяви Уили Момъка.

— Но… защо сте толкова ядосани? — недоумяваше Слепия Йо. — Живяхте дълго и интересно, а великият кръговрат на природата…

— Великият кръговрат на природата да ми яде набедрената превръзка! — сопна се Хамиш Бесния.

— Малцина ще се престрашат да я опитат — вметна Коен. — Не ме бива много да боравя с думи, ама… Вършим туй, щото неминуемо ще умрем, ясно? И щото един тип стигнал до края на света, видял още не знам си колко светове и се разревал, като се сетил, че има само един живот. Толкоз грамадна Вселена и толкоз малко време. Тъй не е редно…

Но боговете се озъртаха в друга посока.

Крилете се отчупиха. Корпусът се стовари с трясък на паважа и се плъзна напред.

— Сега му е времето да се паникьосаме — отсъди Ринсуинд. Пострадалото „Хвърчило“ чегърташе по каменните плочи и миризмата на прегоряло дърво се засилваше. Бледа ръка се пресегна през рамото на Ринсуинд.

— За предпочитане е — уведоми ги Леонард — да се хванете за нещо. Дръпна малка ръчка с надпис „Икчарипс“.

И „Хвърчилото“ спря. Много внезапно. Боговете погледнаха надолу.

В чудноватата дървена птица се отвори люк. Падна и се търкулна настрана. Боговете видяха как някой излезе. Почти по всичко приличаше на герой, но беше прекален чистник за тази роля. Огледа се, свали шлема от главата си и отдаде чест.

— Добър ден на всички всемогъщи. Моля да ме извините, ще се постарая да не ви отнема много време. Възползвам се от възможността да заявя от името на всички обитатели на Диска, че вие тук си вършите чудесно работата.

Особнякът закрачи уверено към Ордата, подминавайки стъписаните богове, и спря пред Коен. — Вие ли сте Коен Варварина?

— Че на тебе какво ти пука? — сряза го озадаченият Коен.

— Аз съм капитан Керът от анкх-морпоркската Градска стража и дойдох да ви арестувам по обвинение в заговор за унищожаване на света. Не сте длъжен да казвате нищо… — Хич нямам желание да приказвам — вдигна меча си Коен. — Ей сегинка ще ти отсека …аната глава.

— Задръж, задръж — припряно го хвана Уили Момъка. — Ей, ти знаеш ли кои сме?

— Да, господине, така ми се струва. Вие сте Уили Момъка, известен също като Лудия Бил, Вилхелм Секача, Великия…

— И ти се каниш да арестуваш нас? Казваш, че си някакъв стражник, тъй ли?

— Точно така, господине.

— Момченце, за толкоз години сме избили стотици стражници!

— Много ми е неприятно да чуя това, господине.

— Момко, а колко ти плащат? — намеси се Калеб.

— Четиридесет и три долара на месец, господин Изкормвачо. С надбавките.

Ордата се разкикоти. Керът извади меча си от ножницата.

— Настоявам, господине. Ако осъществите замисъла си, ще навлечете гибел на света.

— Ще свърши само туй място, момко — увери го Коен. — А ти що не си ходиш вкъщи…

— Господине, търпелив съм само от уважение към белите ви коси. Последва нов взрив от смях, наложи се да тупат по гърба Хамиш Бесния.

— Я почакайте, момчета — кротко се обади госпожа Макгари. — Май нещо пропускаме. Погледнете се.

Те се погледнаха.

— Е, и? — не схвана идеята Коен.

— Ти, аз — започна да брои Вена, — Тръкъл, Уили Момъка, Хамиш, Калеб и менестрелът.

— И какво? Какво толкова?

— Седмина — сметна Вена. — Ние сме седмина, а той е сам. Седмина срещу един. И той е решил да спаси света. Знае кои сме, обаче ще се бие с нас…

— Него ли мислиш за герой? — изкиска се Хамиш Бесния. — Ха! Ама че герой — работи за четирийсет и три долара на месец! С надбавките!

Но дрезгавият смях отекна във внезапна тишина. Ордата бе свикнала да решава бързичко странните уравнения на героизма.

Защото винаги — и в началото, и в края — го имаше Кодекса. Самите те живееха според Кодекса. Придържаш се към Кодекса, а после ставаш част от него за онези, които вземат пример от теб. Без Кодекса не си герой, а бандит с кожена набедрена превръзка.

А Кодексът беше недвусмислен. Един храбрец срещу седмина… побеждава. Знаеха, че е вярно. И те в миналото бяха разчитали на правилото. Колкото повече противници, толкова по-велика победа. Така гласи Кодексът.

Забравиш ли, пренебрегнеш ли, отречеш ли Кодекса… той се обръща срещу теб.

Вторачиха се в меча на капитан Керът. Беше къс, остър и обикновен. Меч за работа. По него нямаше изписани руни. И никакви мистични светлинки не блещукаха по острието му.

За всеки, който вярваше в Кодекса, това беше смущаващо. Обикновеният меч в ръката на истински храбрец разсича магическото оръжие, все едно реже сланина.

Не че такава мисъл можеше да ги уплаши, но си струваше да я повъртят из главите си.

— А бе, смешно, ама се сетих нещо — подхвана Коен. — Веднъж ми разправяха, че в Анкх-Морпорк имало някакъв стражник, дето бил наследник на трона. Той обаче си траел, щото му харесвало да е стражник…

„Олеле, майчице — мислено изпъшка Ордата. -Предрешен крал… направо е изскочил от Кодекса…“ Керът срещна погледа на Коен.

— Никога не съм чувал за такъв човек.

— Ако ще умираш за четирийсет и три долара на месец — проточи Коен, без да отделя погледа си от него, — или си тъп, ама като талпа, или си страхотен смелчага…

— Има ли някаква разлика? — заядливо попита Ринсуинд и се примъкна до тях. — Виж какво, не искам да ви развалям драматичния момент, но той изобщо не се шегува. Ако тази… бъчонка избухне тук, ще унищожи света, не се съмнявай. Ще… отвори нещо като дупка и цялата магия ще се изцеди в нея.

— Ринсуинд? — учуди се Коен. — Ти пък какво търсиш тука, стар плъх такъв?

— Опитвам се да спася света — обясни Ринсуинд и ядно подбели очи. — За кой ли път…

Коен като че се разколеба, но героите не отстъпват лесно, ако ще и да ги принуждава Кодексът.

— Наистина ли всичко ще гръмне?

— Ла!

— То пък един свят — промърмори Коен. — Вече за нищо не става…

— Ами всички мили малки котенца… — започна Ринсуинд.

— Кученца! — изсъска му Керът, впил поглед в Коен.

— Да, де, кученца. А? Помисли ли за тях?

— И какво има да ги мисля?

— О… нищо.

— Но всички ще умрат — напомни Керът. Коен вдигна кльощавите си рамене.

— Всеки умира рано или късно. Тъй разправят.

— Не ще остане кой да помни — унесено отрони менестрелът. — Ако няма жив човек, няма кой да помни.

Ордата се вторачи в него.

— Никой не ще си спомни кои били сте и що сте сторили — увери ги той. — Не ще остане нищо. Никакви песни. И никой не ще ви помни.

Коен въздъхна.

— Тъй да бъде. Да речем, че не…

— Коен? — прекъсна го Тръкъл с необичайно угрижен глас. — Помниш ли как преди минути ми каза да натисна буталото?

— Е, и?

— Не биваше ли?

Буренцето съскаше.

— Натисна ли го? — реши да провери Коен.

— Ами да\ Тъй ми каза.

— Можем ли да го спрем?

— Не — завъртя глава Ринсуинд.

— А ще успеем ли да избягаме?

— Само ако измислиш как да пробягаш петнайсетина километра като светкавица.

— Съберете се, момчета! Не ти, млади певецо, тука решават хората с мечове… Ордата се скупчи припряно по знак на Коен. Не мина много време.

— Добре — отсече Коен, щом приключиха. — Господин певецо, записа ли вярно имената на всинца ни?

— Разбира се…

— Да вървим, момчета!

Натовариха отново буренцето на количката. Тръкъл се поизвърна, когато тръгнаха бутайки.

— Ей, барде! Сигурен ли си, че записа как аз…

— Тръгваме! — изрева Коен и го дръпна. — Ще се видим някой път, госпожо Макгари. Тя кимна и се отдръпна.

— Знаеш как е — промълви печално. — Чакам правнуци, такива ми ти работи… Количката вече набираше скорост.

— Да нарекат един на мене! — кресна Коен и скочи в движение върху возилото.

— Но какво правят те? — сащиса се Ринсуинд, когато количката затрополи надолу към портата.

Колелата затракаха по заледените камъни отвъд арката.

Двамата с Керът забързаха след нея и Ринсуинд я видя как подскочи и полетя в петнадесеткилометровата бездна. Стори му се, че чу последните думи в началото на падането:

— Не трябваше ли да изкрещим нещоооо…

После количката, телата и буренцето се смалиха и се сляха с мъгливия пейзаж от сняг и алчно щръкнали зъбери.

Керът и Ринсуинд гледаха.

След малко Ринсуинд зърна с ъгълчето на окото си Леонард, който си напипваше пулса и броеше шепнешком.

— Петнадесет километра… хъм… при това съпротивление на въздуха… нека са три минути и малко… да… да, наистина… би трябвало да се извърнем след около… да… сега. Да, това е благоразу…

И през стиснати клепачи видяха как светът се озари в червено.

Когато Ринсуинд отново припълзя към ръба на пропастта, видя далеч долу малък кръг от зловещо черно и алено.

Няколко секунди по-късно тътенът долетя нагоре по склоновете на Кори Селести и срути лавини. После и този шум утихна.

— Как мислиш, дали оцеляха? — попита Керът, взирайки се в мътилката от разбунен сняг.

— Ъ? — слиса се Ринсуинд.

— Историята не би завършила подобаващо, ако не оцелеят.

— Капитане, те паднаха от петнайсетина километра във взрив, който току-що превърна един планински връх в долина — напомни Ринсуинд.

— Може да са тупнали в много дълбока пряспа на някоя издатина.

— Или са срещнали във въздуха прелитащо ято от грамадни птици с особено меки пера — подхвърли магьосникът.

Керът си прехапа устните.

— От друга страна… да пожертват живота си, за да спасят всички в този свят… това също е подходящ край.

— Но нали тъкмо те щяха да го затрият!

— Въпреки това проявиха извънредна доблест.

— Май може и така да се каже. Керът тъжно поклати глава.

— Дали да не слезем долу, за да проверим?

Там има грамаден кратер от кипнал камък! — не се стърпя Ринсуинд. — Би било същинско чудо!

— Винаги има надежда.

— И какво толкова? Винаги има и данъци. От това никому не олеква. Керът въздъхна и се дръпна от ръба.

— Иска ми се да не си прав.

— Ти ли го казваш?! Хайде да се връщаме. Самите ние още не сме се отървали от неприятностите.

Зад тях Вена си издуха носа и прибра кърпичката под бронирания корсет. Време беше да тръгне натам, където цвилят коне.

Останките от „Хвърчилото“ будеха острия непросветен интерес на различните божествени прослойки. Не им беше ясно какво виждат, но изобщо не се съмняваха, че не го одобряват.

— Според мен — отсъди Слепия Йо, — ако бяхме поискали хората да летят, щяхме да им дадем криле.

— Пожволяваме им метли и вълшебни килимчета — възрази Офлър.

— Да, но те са магически. Магия… религия… има някаква връзка. А това е опит да бъде нарушена естествената подредба на света. Всеки би могъл да хвърчи наоколо с подобно творение. — Йо потръпна. — й хората ще гледат отвисоко боговете си! — Той погледна отвисоко Леонард Куирмски. — Защо го направи?

— Дадохте ми криле, когато ми показахте птиците — отвърна Леонард. — Повторих онова, което виждах.

Останалите богове не продумваха. Подобно на мнозина други занаятчии в религията — а те бяха най-големите професионалисти в ролята си на богове — се чувстваха неудобно в присъствието на безсрамно одухотворени създания.

— Никой от нас не те разпознава като свой поклонник — спомена Йо. — Да не си атеист!

— Мисля, че мога да заявя убедено вярата си в боговете — отвърна Леонард, оглеждайки стоящите наоколо.

Думите му като че удовлетвориха всички освен Провидението.

— Само това ли ще кажеш? Леонард помисли още малко.

— Струва ми се, че вярвам в невидимите геометрии, в цветовете отвъд светлината и в чудото на всичко съществуващо.

— Значи все пак не си религиозно настроен? — осведоми се Слепия Йо.

— Аз съм художник.

— Тоест „не“, нали? Искам да няма никакви съмнения.

— Ъ-ъ… не разбирам въпроса, както го задавате.

— А пък ние изглежда не те разбираме, както отговаряш — пак се намеси Провидението.

— Но мисля, че ти дължим нещо — реши Слепия Йо. — Нека никой не казва, че боговете са несправедливи.

— Ние не позволяваме никому да казва, че боговете са несправедливи — уточни Провидението. — Ако може да предложа…

— Тишина! — затътна Слепия Йо. — Благодаря за съветите, но това ще го уредим по старовремския начин!

Той се обърна към въздушните първопроходци и изпружи показалец към Леонард.

— Ето какво е наказанието ти — ще изрисуваш тавана в Храма на малките богове в Анкх-Морпорк. Целия. Украсата там е в ужасно състояние.

— Но това не е честно\ — избухна Керът. — Той вече не е млад, а великият Анджелино Туибсби е рисувал цели двадесет години онзи таван!

— Тъкмо ще бъде зает и няма да се разсейва — отсече Провидението. — Не би имал време за неподходящи мисли. Такова е подобаващото наказание за онези, които посягат към божественото! Винаги им намираме работа.

— Хъм… — промърмори Леонард. — Ще бъде нужно голямо скеле…

— Огромно — доволно го поправи Офлър.

— А какви да бъдат картините? — уточни Леонард. — Защото бих искал да нарисувам и…

— Целият свят — прекъсна го Провидението. — Няма да се задоволим с по-малко.

— Така ли? — изненада се Слепия Йо. — Мислех си за приятен фон като синьото на патешко яйце със звездички тук-там.

— Целият свят — повтори Леонард, зареял поглед в някакво свое видение. — Със слонове и дракони, облачни спирали и могъщи дъбрави, морски течения и птици, обширни жълти савани и причудливи форми на бурите, и планинските вериги ли?

— Ъ-ъ… да — успя да потвърди Слепия Йо.

— Без никаква помощ — вметна Провидението.

— Дори жа шкелето — довърши Офлър.

— Това е чудовищно! — заяви Керът. Слепия Йо подхвана:

— и ако не бъде завършен за двадесет години…

— …за десет… — предложи Провидението.

— …за десет години, град Анкх-Морпорк ще бъде заличен с небесен огън!

— Хъм, да, чудесна идея — мърмореше си Леонард, вторачен в празното пространство. — Някои от птиците ще бъдат съвсем мънички…

— Той изпадна в шок — предположи Ринсуинд. Гневът на капитан Керът затихна като небето преди гръмотевична буря.

— Я ми кажи — обърна се към него Слепия Йо, — има ли бог и на полицаите?

— Не, господине — отрече Керът. — Ченгетата веднага ще настръхнат от подозрение към всеки, нарекъл се техен бог, камо ли пък да повярват в него.

— Но ти си богобоязлив човек, нали?

— След като видях боговете с очите си, господине, уплаших се до полуда. А моят командир все повтаря, когато обикаляме по работа из града, че проумееш ли какво представлява човечеството, по принуда ще приемеш, че има богове.

Боговете се усмихнаха доволни, а и цитатът беше точен, иронията поначало е чужда на божествената същност.

— Много добре — похвали го Слепия Йо. — имаш ли някаква молба към нас?

— Не разбрах, господине.

— Всеки иска нещо от боговете.

— Не и аз, господине. Аз ще ви дам една възможност.

— Значи ти ще дадеш нещо на нас!

— Да, господине. Чудесна възможност да проявите справедливост и милосърдие. Моля ви за благодеяние, господине.

Настъпи тишина. После Слепия Йо промълви:

— Това не беше ли нещо… дървено? С дръжка и… хъммм… мъниста от едната страна… и някакви… кукички… — Той помълча. — Да не говориш за онези гумени измишльотини?

— Не, господине. Вие си представяте балон, господине. А благодеянието е изпълнена молба.

— Това ли било? О-о… Казвай.

— Позволете „Хвърчилото“ да бъде поправено, за да се завърнем у дома…

— Немислимо! — сопна се Провидението.

— На мен пък ми звучи разумно — погледна го сърдито Слепия Йо. — Но трябва да бъде последният му полет.

— Това ще бъде последният полет на „Хвърчилото“, нали? — озърна се Керът към Леонард.

— Ъ-хъм? Какво? Ами да. Несъмнено. Вече виждам колко грешки съм допуснал в конструкцията. А следващото… мхфъ…

— Какво става там? — настрои се подозрително Провидението.

— Къде? — невинно уточни Ринсуинд.

— Защо си затиснал устата му с длан?

— Така ли съм направил?

— Още го правиш!

— От нерви — оправда се Ринсуинд и пусна Леонард. — Малко съм потресен, затова.

— И ти ли искаш благодеяние? — попита го Слепия Йо.

— А? О… Ъ-ъ… Бих предпочел балон, правичката да си кажа. Син балон. — Ринсуинд изгледа предизвикателно Керът. — Заради една случка на шестия ми рожден ден. имаше едно едро гадно момиче… и игла. Не ми се говори повече за това. — Той вдигна глава към наобиколилите ги богове. — изобщо не разбирам защо трябва да ме зяпате така.

— Ууук — обади се Библиотекарят.

— И вашето животинче ли иска балон? — не разбра Слепия Йо. — Тук си имаме и маймунски бог, ако му се ядат плодове или нещо подобно…

Във внезапно вледенилата се атмосфера Ринсуинд преведе:

— Всъщност иска три хиляди каталожни картички, нов печат и двадесет литра мастило.

— Иийк! — припряно изпищя Библиотекарят.

— Е, добре, де. И един червен балон, моля ви, стига да са безплатни.

Ремонтът на „Хвърчилото“ не затрудни никого. Макар боговете, общо взето, да не се чувстват в своя територия около механични изделия, всеки пантеон из Вселената има нужда от дребно божество — Вулкан, Уейлънд, Денис, Хефест, — което умее да снажда части и тям подобни.

Повечето големи организации също имат такава нужда, дори ако не могат да прежалят разходите.

Злия Хари се подаде от пряспата със зейнала уста, за да си поеме дъх. Безжалостна ръка отново натика главата му в снега. — Спогодихме се, значи? — попита менестрелът, забил колене в гърба му и стиснал в шепи косата му. Злия Хари пак се надигна.

— Спогодихме се! — изплю облаче сняг.

— А ако после ми кажеш, че не бивало да те слушам, защото е всеизвестно колко не заслужават доверие повелителите на мрака, ще те удуша със струна от лирата!

— Ти не знаеш що е уважение!

— Че защо да те уважавам? Ти си гнусен коварен Повелител на мрака, нали? — напомни менестрелът и за пореден път натика хъркащата глава в пряспата.

— Ъхъ, не споря… но уважението не струва ппп… пп…

— Помогни ми да сляза от планината и ще те опиша в сагата като най-порочния, най-греховния и най-пропадналия злодей, който някога се е пръквал на този свят. Разбрахме ли се?

Главата се надигна и захъхри:

— Добре, добре. Щом обещаваш…

— Ако ще ме мамиш, не забравяй, че не съм наясно с Кодекса! И не съм длъжен да оставям безнаказани повелителите на мрака!

Встрани от това място и много по-надолу част от подножието се бе превърнало в долина, която още димеше и бълбукаше.

— Никога няма да намерим дори телата — оплака се менестрелът, докато търсеха път.

— А, то е, защото не са умрели, чатна ли? — успокои го Хари. — Можеш да се хванеш на бас, че са измислили нещо в последния момент.

— Хари…

— Можеш да ми викаш Злия, момко.

— Злия, те прекараха последния си момент в падане от върха на планината!

— Да, ама може някак да са се понесли по въздуха, схвана ли? Пък и по-надолу има доста езера. Или пък са успели да видят къде снегът е най-дълбок.

Певецът се облещи насреща му.

— Искрено ли вярваш, че може да са оцелели!

По белязаното лице на Хари плъзна сянка на раздразнение.

— И още как! Разбира се. Всички приказки на Коен… бяха ей тъй, да мине времето. Не е от хората, дето ще мрат. Само не и старият Коен! Не… Друг като него няма.

Менестрелът огледа земите около Главината. Имаше и езера, и дълбок сняг. Но пък. в Ордата нямаше почитатели на хитрините. Когато имаха нужда от хитреци, наемаха ги. Иначе просто нападаха. А земята няма как да я атакуваш.

„Голяма бъркотия. Капитанът беше прав. Богове, герои, смахнати приключения… но когато си отиде и последният герой, всичко свършва.“

Досега не беше почитател на героите, но започваше да проумява, че иска да ги има… досущ като горите и планините… Може никога да не ги види, но ще запълват някаква празнота в главата му. И в главите на всички останали.

— Непременно са останали живи и здрави — упорстваше Злия Хари зад него. — Нищо чудно да ни чакат долу.

— А какво има на онази скала? — посочи менестрелът.

Покатериха се дотам по хлъзгавите камъни и установиха, че е парче от натрошената инвалидна количка на Хамиш Бесния.

— И това нищо не означава — заяви Злия Хари и го захвърли. — Хайде да вървим. Тая планина не я бива за нощувки.

— Прав си — потвърди менестрелът, свали лирата от рамото си и се зае да я настройва. — Не я бива за нищо.

Преди да закрачат отново, той бръкна в оръфания си джоб и извади кожена кесийка. Беше натъпкана с рубини. Изсипа ги на снега и те засияха. После се махна оттам.

Дебел сняг покриваше полето. Тук-там някое хлътнало място подсказваше, че снегът е бил разхвърлян от паднало с голяма скорост тяло, но очертанията бяха смекчени от вятъра.

Седемте ездачки се приземиха меко и по снега започнаха да се появяват отпечатъци от копита, но не точно където стъпваха конете, нито в същия миг. Сякаш отпечатъците бяха наложени върху света, като са били нарисувани предварително, а художникът не е имал време да изобрази и действителността зад тях.

Групата зачака.

— Е, от това вече никак не съм доволна — сподели Хилда (сопрано). — Трябваше ла са тук. Знаят, че са мъртви, нали?

— Да не сме объркали мястото? — разтревожи се Гертруда (мецосопрано).

— Дами? Ще бъдете ли тъй любезни да слезете от конете? Озърнаха се. Седмата валкирия държеше меч и им се усмихваше.

— Ама че нахалство! Ти не си Гримхилда!

— Не съм, но си мисля, че мога да натупам всички вас — обеща Вена и захвърли шлема си. — Нея натиках в клозета с едната си ръка. И ще бъде… по-добре, ако просто слезете от конете.

— По-добре ли? — повтори Хилда. — По-добре от какво?

— От това — въздъхна госпожа Макгари. От снега изригнаха старци.

— Добра ти вечер, госпойце! — поздрави Коен и сграбчи юздата на коня под Хилда.

— Казвай сега — ще направиш ли каквото тя поиска или предпочиташ моят приятел Тръкъл да те помоли? Само че той малко… изпростява.

— Хъ-хъ-хъ!

— Как се осмелявате…

— Винаги съм се осмелявал, госпойце. Я слизай или ще те бутна!

— Ама че работа!

— Извинете… Може ли? — обади се Гертруда. — Мъртви ли сте?

— Уили, ние мъртви ли сме? — попита и Коен.

— Трябваше да сме. Ама не се усещам мъртвец.

— Аз не съм мъртъв! — изрева Хамиш Бесния. — Ще просна всеки, дето ми рече, че съм мъртъв!

— В таквоз обещание не е зле да се вслушате — отбеляза Коен и се метна върху коня на Хилда. — На седлата, момчета!

— Но… извинете… — пак промълви Гертруда, на която беше присъща самоубийствена учтивост. — От нас се очаква да ви отведем в Чертозите на загиналите. Там има медовина и печени прасета, а между поднасянето на блюдата се вихрят побоища! Специално за вас! Нали това искахте\ Всичко е само за вас!

— Тъй ли? Благодарско, ама няма да дойдем — отказа Коен.

— Но тъкмо там трябва да отидат мъртвите герои!

— Не помня да съм подписвал такваз полица. — Коен огледа небето. Слънцето бе залязло и блещукаха първите звезди. „Значи всяка била свят, а?“ — Госпожо Макгари, и тоя път ли няма да ни придружиш?

— Още не, момчета — усмихна се Вена. — Като си помисля, не съм съвсем готова. Ще ми дойде времето.

— Права си. Права си, признавам си. Е, ние трябва да потегляме. Доста работа имаме…

— Но… — Госпожа Макгари огледа заснеженото поле. От наветите от вятъра преспи се подаваше ту меч, ту сандал. — Мъртви ли сте или не сте?

И Коен се взря в снега.

— Както аз ги виждам нещата, ние не се мислим за мъртви, защо да ни пука какво си мислят другите? Никога не ни е пукало. Готов ли си, Хамиш? След мен, момчета!

Вена изпрати с поглед валкириите, които се караха, докато изкачваха планината. Тя остана да чака. Предчувстваше, че ще си струва. След малко чу цвиленето на още един кон.

— Идваш да ги прибереш ли?

— ТОВА Е ВЪПРОС, ПО КОЙТО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТЕ ПРОСВЕТЯ — каза Смърт.

— Но ти си тук.

Тя отново се чувстваше по-скоро като госпожа Макгари. Вена вероятно би заклала няколко от ездачките, просто за да привлече вниманието на останалите, но й се сториха толкова млади…

— РАЗБИРА СЕ. АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ. Госпожа Макгари се взря в звездите.

— В древните времена, когато някой герой извършел истински геройства, боговете го заселвали сред звездите.

— НЕБЕСАТА СЕ МЕНЯТ — напомни Смърт. — И КАКВОТО ДНЕС ПРИЛИЧА НА МОГЪЩ ЛОВЕЦ, МОЖЕ ДА Е КАТО ЧАЕНА ЧАША СЛЕД ОКОЛО СТО ГОДИНИ.

— Не ми се вижда особено честно.

— НИКОЙ НЕ Е ОБЕЩАВАЛ ТОВА. НО ВИНАГИ ИМА И ДРУГИ ЗВЕЗДИ.

Щом стигнаха до бивака на Вена в подножието, Хари накладе огън, а менестрелът седеше и подрънкваше на лирата си.

— искам да чуеш това — отрони след малко и засвири.

На Злия Хари му се стори, че мина цял живот. Изтри сълза от бузата си, когато последният звук затихна.

— Трябва да поработя още малко — унесено промълви певецът. — Засега поносимо ли е?

— Питаш ме дали е поносимо? — ахна Злия Хари. — Значи според теб може да стане и по-хубаво?

— Да.

— Ами не е като… истинските саги — дрезгаво подхвана Хари. — Наистина си има мелодия. И можеш дори да си я подсвиркваш. Може би е по-добре да я тананикаш, все пак. Всъщност, дори звучи като тях. Както щяха да звучат, ако бяха музика…

— Добре.

— Беше… чудесно…

— Благодаря ти. Ще става и по-хубаво, когато го чуят още хора. Защото това е музика за слушане.

— И… не намерихме трупове, нали? — живна дребничкият Повелител на мрака. — Значи може да са живи все някъде.

Менестрелът извлече няколко акорда от лирата си. Струните проблясваха.

— Все някъде — съгласи се той.

— Момко, сетих се нещо — промълви Хари. — Дори не ти знам името. Веждите на певеца се събраха. Самият той вече не беше сигурен как се казва.

Не знаеше нито накъде ще се запъти, нито какво ще прави, но подозираше, че отсега нататък животът му вероятно ще се окаже несравнимо по-интересен.

— Аз съм просто певецът — отвърна накрая.

— Изсвири го пак — помоли Злия Хари.

Ринсуинд примига, зяпна и обърна гръб на илюминатора.

— Току-що ни задминаха някакви мъже на коне.

— Ууук — отвърна Библиотекарят и това може би означаваше: „Някои от нас трябваше да пилотират.“

— Само исках да знаете.

„Хвърчилото“ описваше спирали във въздуха като пиян клоун и се издигаше с колоната сгорещен въздух над кратера. Леонард даде само това напътствие, преди да се уедини толкова кротко в дъното на кабината, че Керът се обезпокои.

— Седи и си шепне „Десет години!“ и „Целият свят!“ — сподели със спътниците си. — Тежко сътресение. Що за наказание му отредиха!

— Но той изглежда весел — възрази Ринсуинд. — И неспирно драска скици. И прехвърля всички снимки, които ти направи на луната.

— Горкият човечец. Размътил му се е умът. — Керът се наведе и погледна напред. — Трябва да го приберем у дома колкото се може по-скоро. Каква ли е нормалната посока при полет — „Към втората звезда отляво и все така до сутринта“?

— Това май беше най-нелепата догадка в астронавигацията, изказвана някога — скастри го Ринсуинд. — Просто ще летим към светлините. О, да — и ще се постараем да не гледаме боговете отвисоко.

— Никак не е лесно — кимна Керът.

— На практика е невъзможно — обобщи Ринсуинд.

А на място, което не се вижда на нито една карта, безсмъртният Мазда, носителят на огъня, лежеше върху вечната си скала. Паметта започва да подвежда след първите десет хилядолетия и той не беше особено уверен какво се случи. Някакви старци на коне се спуснаха вихрено от небето. Разсякоха оковите му, напоиха го и един по един стиснаха съсухрената му десница.

После препуснаха обратно към звездите още по-стремително.

Мазда се намести във вдлъбнатината, която тялото му бе отпечатало в скалата през вековете. Не беше наясно що за мъже го посетиха, нито защо дойдоха, нито от какво се бяха развеселили толкова. Всъщност беше убеден само в две неща. Наближаваше утрото.

А в дясната си ръка стискаше дръжката на извънредно острия меч, който старците му оставиха.

И със зазоряването вече чуваше все по-наблизо размаха на орловите криле. Сега щеше да се позабавлява.

В реда на нещата е онези, които спасят света от сигурна гибел, често да не бъдат кой знае как възнаградени. Сигурната гибел не се е състояла и хората не са сигурни доколко сигурна е била тя, затова малко се стискат, опре ли до по-съществени награди от потупване по рамото.

„Хвърчилото“ бе кацнало възгрубичко върху набраздената повърхност на река Анкх. И както се случва с безпризорни вещи, които май не принадлежат никому, скоро стана поделена собственост между мнозина.

А Леонард се захвана да изтърпи наказанието за своето високомерие. Жречеството на Анкх-Морпорк горещо одобряваше случката. Така се поддържа набожност у паството.

Затова лорд Ветинари се изненада, когато получи спешно известие само три седмици след описаните събития. Проби си път през тълпата и стигна до Храма на малките богове.

— Какво става тук? — остро попита свещениците, които надничаха през входа.

— Но това е… богохулство! — възкликна Хюнон Ридкъли.

— Защо? Какво е нарисувал?

— Проблемът не е в нарисуваното, милорд. Картините му са… изумителни. Но той ги завърши!

Когато виелиците забушуваха в планината, снегът мъждукаше в червено. Така беше през цялата зима, а когато задухаха пролетните ветрове, рубините заискриха под слънчевите лъчи. Никой не помни певеца. Песента остава.