Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чикаго Старс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Had to Be You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 256 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
varnam (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Избрах теб

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1997

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-019-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

3.

— Както и да го гледаш, все това си е, Лед — каза Тъли Арчър на Дан Кейлбоу с крайчеца на устата си, сякаш бяха шпиони на Съюзниците, които се срещат в Грюнвалд, за да си предадат военни тайни. — Независимо дали ти харесва или не, русата мацка е на кормилото.

— Мозъкът на Бърт сигурно е бил в задника.

Дан изръмжа на сервитьора, който се приближаваше с нов поднос с шампанско и мъжът бързо се отдалечи. Дан мразеше шампанското. Не само изнежения му вкус, но и усещането, което изпитваше с онези глупави чаши в големите си, белязани от битките ръце. Но повече и от шампанското мразеше мисълта, че онази руса празноглавка със смъртоносното тяло притежава неговия футболен отбор.

Двамата треньори стояха в просторната панорамна зала на Сиърс тауър, но която тази вечер беше затворена за публиката, заради празненството с благотворителна цел на Юнайтед нигроу колидж. Прозорците, покриващи целите стени, отразяваха купищата цветя, подредени около извити решетки. Квинтет от Чикагския симфоничен оркестър свиреше Дебюси. Членовете на всички местни спортни отбори се движеха сред личности от местните средства за масова информация, политици и няколко филмови звезди, които бяха в града. Дан мразеше всякакви събития, които изискваха смокинг, но тъй като целта беше добра, той се беше примирил.

Като се започне от годините му като начинаещ куотърбек за отбора на университета в Алабама, „Кримсън Тайд“, подвизите на Кейлбоу, както на игрището, така и извън него, се бяха превърнали в легенди. Като професионалист той беше кръвожаден, открит, скандален варварин. Беше здрав куотърбек, не някакво си бляскаво момче. Дори и най-якият защитник не успяваше да го сплаши, защото при всеки сблъсък Дан Кейлбоу приемаше, че е по-силен или по-хитър от другия. И в двата случая той смяташе да излезе победител.

Извън игрището беше също толкова агресивен. Няколко пъти го бяха арестували за нарушаване на реда, за рушене на частна собственост и, в ранните дни на кариерата му, за притежание на забранени вещества.

С възрастта и зрелостта той помъдря в някои области, но в други — не. Беше се загледал в най-новата жена — член на Конгреса от Илинойс, която стоеше зад Тъли, сред група официално облечени хора. Тя беше облечена в една от онези черни официални рокли, които изглеждаха съвсем обикновени, но вероятно струваха повече и от цял спортен екип. Светлокестенявата й коса беше прибрана на тила с кадифена панделка. Беше красива и с изтънчени маниери. Привличаше значително внимание и той не пропусна да забележи, че самият той е един от малкото хора на събирането, при които тя не отиде. Вместо това, до него се приближи бляскава брюнетка в тясна сребриста рокля. Като обърна гръб на Тъли, тя изгледа Дан през мигли, по които имаше толкова много спирала, че той се зачуди как въобще е възможно да ги повдигне.

— Изглеждате самотен, треньоре. — Тя навлажни устни. — Гледах ви, когато играхте срещу „Каубойс“, точно преди да се откажете. През онзи ден бяхте съвсем полудял.

— Аз винаги съм си така полудял, скъпа.

— Това чух и аз.

Той усети, че ръката й се плъзва в джоба на сакото му. Знаеше, че оставя там телефонния си номер. Опита се да си припомни дали е изпразнил джобовете на смокинга си, след като го носи предния път. С влажна усмивка, която му обещаваше всичко, тя се отдалечи.

Тъли дотолкова беше свикнал разговорите му с Дан да бъдат прекъсвани от хищни самки, че продължи, сякаш нищо не се е случило.

— Цялата тази бъркотия ме тревожи. Как можа Бърт да допусне това.

Онова, което Фийб Съмървил причиняваше на футболния му отбор, вбесяваше Дан толкова силно, че той не искаше и да помисля за нея, ако наблизо нямаше нещо, което можеше да удари. Опита се да се разсее, като се огледа за красивата членка на Конгреса. Откри я да разговаря с един от членовете на градския съвет на Чикаго. Аристократичните й черти не трепваха, жестовете й бяха сдържани и елегантни. Тя беше дама от класа от главата до петите, а не жена, която той можеше да си представи с набрашнен нос и бебе на ръце. Отмести поглед. В този момент от живота му една жена, която ще пече сладкиши набрашнена и ще ражда деца, беше точно това, което той търсеше.

След бурните години, които бяха повече, отколкото би му се искало сега и след брака, който беше една голяма грешка, Дан Кейлбоу имаше сериозно намерение да улегне. Беше на тридесет и седем години и копнееше за деца, за цяла къща, пълна с тях, за жена, която ще се интересува повече от сменяне на пелени, отколкото как да му вземе крайслера.

Беше готов да обърне нова страница. Повече никакви жени, които градят кариера, никакви бляскави мацки, никакви сексбомби. Търсеше си домошарка, която няма да се дразни, ако децата разрошат косата й, жена, чиято идея за висша мода е чифт джинси и една от старите му фланелки — обикновена жена, която не кара мъжете да обръщат глави и не ги подлудява. И щом се обвърже, край на скитническите му дни! Не беше изневерявал на първата си съпруга, нямаше да изневерява и на тази, която щеше да бъде последна.

До него Тъли Арчър все още предъвкваше темата за Фийб Съмървил.

— Знаеш, че не обичам да говоря лошо за никого, особено за нежния пол, но тази руса мацка ме нарече бонбонче. По дяволите. Лед! Тя просто не е такъв човек, какъвто би трябвало да бъде собственикът на футболния отбор.

— Точно така.

Тъли, който приличаше на Дядо Коледа, нацупи лице като бебе.

— Тя има пудел, Дан. Сега и двамата знаем, че треньорите на „Беърс“ постоянно се карат с Майк Маккаски, но дявол да го вземе, те поне не работят за собственик, който разнася със себе си френски пудел. Казвам ти, отбягвам всички след онова погребение. Хващам се на бас, че ще се пукнат да ни се смеят.

Щом Тъли се навиеше веднъж, беше трудно да бъде спрян. Той мина на следващата тема. Дан забеляза, членката на Конгреса постепенно си проправя път към асансьорите, заобиколена от рояк кавалери. Погледна часовника си.

— Това трябваше да бъде преходна година за нас, Лед — продължи Тъли. — Бърт уволни Брюстър миналия ноември и нае теб за главен треньор. Имахме късмет с новия план на играта, справихме се по-добре, отколкото очаквахме с окомплектоването на отбора и даже спечелихме няколко мача в края на сезона. Но кой можеше да се досети, че Карл Поуг ще напусне и накрая Роналд ще движи нещата?

Един мускул на бузата на Дан потрепна.

Тъли поклати глава.

— Фийб Съмървил и Роналд Макдърмит, новият собственик на „Старс“ и действащ управител. Казвам ти, Лед, дори и Винс Ломбарди ни се смее, а си помисли само колко отдавна е мъртъв.

Между двамата мъже настъпи тишина, а мислите им поеха по еднакво неприятни пътеки. Шест седмици изминаха след погребението на Бърт, а Фийб беше изчезнала, оставяйки цялата работа в отбора да замре, защото никой друг нямаше право да подписва договори. След като не успяха да я открият, Карл Поуг, управителят на „Старс“, беше напуснал разочарован и по-късно започна работа в ръководството на лигата. Сега Роналд Макдърмит, бившият помощник на Карл Поуг, беше действащ управител на „Старс“ и с това завършваше хрониката на бедствието.

Условията на завещанието на Бърт бяха достигнали до средствата за масова информация. Всички останаха зашеметени. Както и останалите, Дан беше предполагал, че Бърт ще прехвърли „Старс“ на Рийд веднага, а не в края на сезона. Въпреки че Рийд Чандлър имаше добра репутация сред общността им, Дан смяташе, че той не е много надежден и не очакваше с нетърпение работата с него. Но сега би дал всичко, за да види Рийд в офиса на Бърт.

— Хауи ми каза, че се опитваш да се свържеш с Рей Хардести. Дан, нали не се чувстваш виновен, че най-накрая ме остави да го отстраня.

Дан поклати глава, въпреки че отстраняването все още го тревожеше.

— Трябваше да го направим.

— Дяволски правилно. Той пропускаше повече тренировки, отколкото посещаваше, а и нямаше начин да мине допинг теста.

— Знам.

Смъртта на Лайл Алзейдо от прекомерна употреба на стероиди не беше научила момчетата като Рей Хардести на нищичко. Дан знаеше, че Тъли има право да настоява за отстраняването на Рей от отбора. Трябваше да го направи, още когато Рей за втори път тази година не мина допинг контрола. Но той не зае твърда позиция, давайки на защитника ветеран повече последни възможности, отколкото би дал на който и да е друг. Хардести беше страхотен играч, преди да изгуби контрол над пиенето и наркотиците, затова Дан искаше да изчерпи всички варианти. Направи всичко възможно, за да го накара да се откаже от порока. Говори му до посиняване, че трябва да се появява навреме на тренировки и поне да се преструва, че спазва правилата, но Рей не слушаше друг, освен уличния пласьор на наркотици.

Тъли подръпна яката си.

— Знаеш ли, че няколко дни, след като Карл напусна, Роналд ме дръпна настрани и ми каза да настоявам по-усилено пред теб да отстраниш Хардести?

Дан мразеше да говори за действащия управител на „Старс“ почти толкова, колкото и за новата собственичка.

— Защо Роналд не е говорил с мен лично?

— Той се страхува до смърт от теб. Откакто го натика в онова шкафче.

— Тогава ме вбеси.

— Роналд никога не е бил нещо повече от момче за поръчки на Карл. — Тъли поклати глава. — Всички знаят, че той получи тази работа, само защото Бърт дължеше услуга на татко му. Сигурен съм, че Бърт никога не би позволил на дъщеря си да сложи ръка на „Старс“, ако знаеше, че Карл ще напусне. Роналд е слабак, Лед. Казвал ли съм ти за случката, когато миналия сезон Боби Том се мотаеше след тренировка и Роналд се появи на игрището? Знаеш какъв е Боби Том, само за да си направи майтап, казва: Хей, Рони, търсим ново крило. И му подхвърли топката съвсем лекичко, няма и на пет метра. Както и да е. Роналд вдигна ръка, за да я хване и си удари пръста. И така започна да размахва ръка, сякаш го убиваха. Боби Том обича да пробва куража на другите. А как да уважава човек един управител, който не може да улови дори едно такова хвърляне?

Монологът на Тъли беше прекъснат от единия обект на разговора, пристигналия миналата година в „Старс уайдрисийвър“ Боби Том Дентън. Боби Том обичаше да се облича добре. Безукорно ушитият черен смокинг беше комбиниран с набрана бяла официална риза, бляскаво сребристо шалче, вързано на фльонга, ботуши от гущерова кожа и голяма черна шапка.

Доколкото се знаеше, Боби Том махаше шапката си, единствено когато си слагаше шлема. Една от многото му приятелки беше казала пред журналист на „Нешънъл Инкуайърър“, че той я носи дори и когато се люби. Думите й бяха съмнителни все пак, защото тя беше казала също, че Боби Том е незаконен син на Рой Орбисън. Едно твърдение, което силно разстрои майката на Боби Том, въпреки че всеки, който беше чувал Боби Том да пее, можеше да разбере, че това е лъжа.

Шапката на Боби Том кимна на Тъли и Дан.

— Треньоре. Треньоре.

Дан му кимна в отговор.

— Боби Том.

Боби Том се обърна към Тъли:

— Хей, треньоре, к’во мислиш? Онази червенокосата, ей там, ми каза, че всичките й приятелки смятат, че съм най-красивия уайдрисийвър в лигата. Ти как мислиш? Смяташ ли, че моят профил е по-хубав от този на Том Уедъл?

Тъли обмисли сериозно въпроса, съзерцавайки профила на Боби Том.

— Не знам, Боби Том, носът на Уедъл е по-прав от твоя.

Боби Том обикновено ставаше войнствен, ако някой поставеше под съмнение красотата му и тази вечер съвсем не беше изключение.

— Така ли? За твое сведение тя каза, че изглеждам като онази филмова звезда… как му беше името? Крисчън Слейтър. — Боби Том се намръщи. — Някой от вас знае ли кой е Крисчън Слейтър?

И двамата не знаеха.

За миг Боби Том изглеждаше объркан. После взе чаша шампанско от минаващ сервитьор и се ухили.

— Е, едно ще ви кажа за него. Дяволски хубаво копеле е.

Всички се разсмяха. Дан харесваше Боби Том извън игрището, но още повече го харесваше на него. Той беше един от най-добрите уайдрисийвъри, които Дан беше виждал от години. Имаше кураж, мозък и толкова меки ръце, че човек не чуваше топката, когато се докоснеше до тях. Това, което нямаше, беше подпис на новия си договор и този факт принуждаваше Дан да обмисля убийството на една определена руса мацка.

Бърт беше починал точно когато приключиха сложните преговори с акулата, която беше агент на Боби Том. И сега в дружеството нямаше човек, упълномощен да подписва договори, освен Фийб Съмървил, а нейният телефонен секретар заявяваше, че тя е извън града и не може да бъде открита.

Боби Том не беше единственият играч с неподписан договор. Имаше един пазач на куотърбека, Дарнъл Пруит, който беше направо страшен, и един млад защитник, който през миналия сезон беше провалил много подавания на „Старс“ и никой от тях нямаше да пътува до Медоуландс в края на седмицата за четвъртия предсезонен мач на „Старс“ срещу „Джетс“. Ако скоро не се случеше нещо, никой от тях нямаше да облече екип в първата среща за сезона след две седмици.

Благодарение на изчезналата мацка, имаше опасност Дан Кейлбоу да изтърве трима от най-обещаващите играчи в лигата. Той разбираше как стоят нещата в Националната футболна лига и не му беше необходимо да гадае, за да знае, че още дузина собственици на отбори чакат с готовност с отворени чекови книжки, а лигите им текат с надеждата, че тези трима играчи ще изгубят търпение да се занимават с отбор, който много бързо се превръщаше в посмешище.

В ранните й години коланът на баща му беше научил Дан, че онова, което има значение в живота, е победата. Той беше агресивен конкурент и смачкваше всеки, който се изпречеше на пътя му. Точно сега си обеща нещо. Ако намери една определена безмозъчна дама, ще й даде такъв урок, че няма да го забрави скоро.

— Здравейте, треньоре. Аз съм Мелани.

Погледът на Боби Том се плъзна по добре оформената млада красавица, която имаше очи само за Дан. Младият уайдрисийвър поклати глава.

— По дяволите, треньоре! Имаш повече жени от мен.

— Аз съм стартирал преди теб, Боби Том. Ще ме настигнеш. — Той погледна момичето. — А сега ще ми кажеш ли пак името си, скъпа?

 

 

Дан чу сирените точно когато стигна до мястото на шосе Айзенхауер, където магистралата Изток-Запад се отделяше и завиваше наляво. Беше изоставил Мелани на приема преди час. Погледна в огледалото и се зарадва, че времето, когато се напиваше, беше отминало.

Отдръпна червеното си ферари 512 TR. Колата беше прекалено малка за него, но той се примиряваше с липсата на място за краката си, защото „Тестароса“ беше най-прекрасното превозно средство на света. Все пак двеста хиляди долара бяха луди пари за една кола, когато хората спят по улиците, затова, след като я купи, той написа чек за същата сума за една от любимите си благотворителни цели. През повечето години даряваше повече пари, отколкото харчеше, но смяташе, че точно така е правилно, като се има предвид самият той колко струва.

Когато полицаят застана от страната на шофьора, Дан вече беше свалил прозореца. Полицаят вече беше забелязал ситно изписаните номера на колата — ICE II.

Той подпря лакът на капака на колата и се наведе.

— Добър вечер, треньоре.

Дан кимна.

— Предполагам, че бързате.

— Какво не е наред?

— Карахте със сто и четиридесет, когато минахте край Манхайм.

Дан се ухили и удари по кормилото.

— По дяволите! Обичам тази кола! Опитвах се да я сдържам. Тази вечер имаше доста идиоти по пътя.

— Така е. — Полицаят се любува няколко мига на колата, преди отново да обърне внимание на Дан. — Дали ще се справите с „Джетс“ в края на седмицата, как мислите?

— Ще направим каквото можем.

— Подписахте ли с Боби Том?

— Страхувам се, че не.

— Много лошо. — Той се отдръпна. — Е, все пак, късмет. И поотпуснете педала, нали, треньоре? Тази вечер някои от дежурните момчета все още са ви ядосани за онази издънка, когато загубихте срещу „Браунс“ миналата година.

— Благодаря за предупреждението.

Когато Дан се върна отново на шосето, беше почти един през нощта. Движението беше горе-долу спокойно. Вече беше съблякъл смокинга си, а когато се шмугна в лявото платно, измъкна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си.

Въпреки че отношенията му със закона не бяха съвсем чисти, той харесваше ченгетата. Те бяха до него от момента, в който заловиха дванадесетгодишния хлапак да краде бира. Ченгетата от Тъскалуза бяха направили много повече, за да го вкарат в правия път, докато играеше за „Тайд“, отколкото неговият старец. Една вечер полицаите се намесиха, за да разтърват Дан и няколко души от горните класове на Обърн в бара, наречен Дървения Дик. Тогава единият от полицаите дори успя да го убеди в ползата от образованието.

— Имаш мозък, момче! Кога ще започнеш да го използваш?

Ченгето му говори почти цяла нощ и го накара да се замисли за по-далечното си бъдеще. Футболът беше пропускът, с който Дан можеше да се измъкне от мизерията, в която беше израснал, но ченгето го накара да разбере, че в един момент няма да може да играе.

През следващите семестри той постепенно замени часовете по физкултура и приложни изкуства с курсове по математика, финанси и бизнес. Докато стигне последната година, вече се справяше добре с учебната програма, изискваща много време, въпреки нощните забавления. Там той осъзна, че има и ум, а не само спортен талант и това му донесе огромно задоволство.

Излезе на Сърмък роуд, мина по натоварения „Оук Бруук“ и зави по страничните улички, докато стигна до един магазин за полуфабрикати от дясната страна. Спря на паркинга, изгаси колата и излезе от малкото, лъскаво ферари.

В магазина имаше петима души, но жените бяха само две. Едната беше с боядисана червена коса и той я отхвърли веднага. Другата изглеждаше прекалено млада, за да бъде тук толкова късно през нощта. Тя стоеше до рекламния екран, дъвчеше дъвка за балончета и съзерцаваше клиповете. Бретонът й беше тупиран, но останалата коса беше събрана на върха на главата й със сребърна шнола. Въпреки че вечерта беше топла и задушна, тя беше пъхнала ръце в джобовете на училищното си сако, което имаше надпис „Университетска агитка“, написан ръкописно на лявата й гръд.

Тя забеляза, че той се приближава и челюстта й замръзна. Няколко сантиметра от къса, тясна ластична пола се подаваха под училищното сако. Краката й бяха слаби. Беше обула на босо чифт ниски черни обувки. Когато спря до нея, той забеляза, че тя е гримирана твърде силно, както правеха някога младите момичета.

— Знам кой сте — каза тя.

— Наистина ли?

— Аха. — Тя сдъвка насечено дъвката три пъти. Беше нервна, но не се кискаше. — Вие сте треньорът на „Старс“. Дан… ъъ… господин Кейлбоу.

— Точно така.

— Аз съм Тифани.

— Така ли.

— Виждала съм ви по телевизията много пъти.

— На колко години си, скъпа?

— Шестнайсет. — Очите й започнаха да го оглеждат със зрялост, надвишаваща годините й. — Готин сте.

— Изглеждаш по-голяма.

— Знам. — Тя подъвка няколко секунди дъвката си, после се загледа в носовете на обувките си. — Нашите ги няма тази вечер. Искате ли да дойдете с мен у дома, господин Кейлбоу?

— И какво ще правим?

— Знаете какво. Ще се любим.

— А не мислиш ли, че си малко млада да сваляш старец като мен?

— Уморена съм от момчета. Искам да го направя с мъж.

Един игрален автомат до вратата иззвъня.

— Аз харесвам малко по-възрастни жени.

Тя извади едната си ръка от джоба на училищното си сако и се приближи до него, за да не могат другите в магазина да видят какво прави, после плъзна ръка нагоре по бедрото му.

— Много съм добра. — Ръката й стана по-смела. — Моля ви, обещавам. Ще ви позволя да правите каквото си искате.

— Поставяш нещата така, че ми е трудно да ти откажа, кукличке.

Тя отдръпна ръка, сякаш се притесни от смелостта си и извади връзка ключове от джоба си.

— Карам колата на татко. Следвайте ме.

Колата беше мерцедес, последен модел. Дан не изпускаше от поглед задните й светлини, докато шофираше по тихите, обградени с дървета улици към един от жилищните квартали за избрани. Къщата от бели тухли беше внушителна, разположена сред дървета. Когато навлезе по алеята за коли, той видя приглушената светлина на изящен полилей през прозорчето от оловен кристал над входната врата.

Къщата имаше гараж за три коли, разположен до нея. Лявата му врата се плъзна нагоре. Тя вкара мерцедеса. Той спря зад него и излезе навън. Когато той влезе в гаража, тя натисна копчето и затвори вратата.

Докато се изкачваше по двете стъпала, водещи вътре в къщата, късата й ластична пола очертаваше всяка извивка на задника й.

— Искате ли бира? — попита тя, когато влязоха в леко осветената кухня в бяло, с приспособления, съобразени с декораторското изкуство и с метален хладилник с ресторантски размери.

Той поклати глава.

Лампите осветяваха силно гримираното й лице. Тя остави чантата си и изрита ниските обувки. Без да съблича училищното сако, бръкна под полата си и свали бикините си. Бяха светлосини. Пусна ги на покрития с бели плочки под.

— Искате ли чипс, дъвка или нещо друго?

— Да, искам нещо друго.

Няколко секунди тя остана съвсем неподвижна. После го поведе извън кухнята. Той я последва през меко осветения коридор, към просторната всекидневна с мебели от избелен дъб, тапицирани с тъкани в наситени цветове. По стените, с ламперия, имитация на мрамор, висяха големи автентични картини, а каменни фронтони придържаха няколко скулптури.

— Татко ти сигурно има доста мангизи — промърмори той.

— Ние сме италианци. Той е с бандитите, но никой не трябва да знае. Искате ли да видите една от пушките му?

— Това ще го пропусна.

Тя вдигна рамене и го поведе към друга стая, която беше тъмна, преди тя да светне малката настолна лампа, затъмнена с черна хартия. Светлината му показа, че е избрала кабинета вместо спалнята. Едно лъскаво черно бюро стоеше пред няколко рафта с книги. По стените висяха още скъпи картини. Прозорците имаха капаци. Тя спря между тъмносин кожен диван и кресло в същия цвят.

— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене, господин Кейлбоу?

— Сигурен съм.

Тя го изгледа за миг, после ръцете й се заловиха с копчетата на бялата й блуза. Разкопча ги едно по едно.

— Какво ще кажеш да разкараш тази дъвка, заради мен.

Тя отиде с кисело изражение до бюрото и извади голямата розова дъвка от устата си. Пресегна се покрай купчина листи и я залепи в гравиран пепелник от алабастър. Не носеше сутиен и той видя гърдите й, когато тя се наклони напред. Светлината на настолната лампа позлати върховете им.

— Седни на бюрото, скъпа.

Ластичната пола се надигна нагоре, докато тя наместваше бедра върху ръба. Раздалечи колене, като задържа пръстите на краката си върху килима.

Той се приближи до нея, докато сваляше пояса си.

— Доста палаво хлапе си, а?

— Аха. Често си навличам неприятности.

— Хващам се на бас, че е така.

Той плъзна ръце под училищното сако, после и под блузата й, като я издърпа от колана на полата й. Големите му ръце обходиха гърба й и се преместиха отпред, след това покриха малките й гърди, а палците му погалиха върховете им.

Ръцете й стигнаха до ципа му. За секунда тя не направи нищо, после потръпна.

— Кажете ми какво искате да направя.

— Като че ли се справяш добре и съвсем сама.

— Кажете ми, по дяволите!

— Добре, скъпа. Отвори ципа ми.

— Така ли?

— Точно така.

— Сега какво?

— Потърси наоколо дали няма да откриеш нещо, което да привлече вниманието ти.

Дишането му се учести, когато тя последва съвсем точно инструкциите му.

— Наистина си голям. — Ръцете й се заиграха, а тя изви гръб, за да притисне по-силно гърдите си до ръцете му. — Започвам да се страхувам.

— О, ще бъда добър с теб.

— Наистина ли?

— Обещавам.

— Няма нищо, ако боли малко.

— Не бих искал да те наранявам.

— Няма нищо. Наистина.

— Щом казваш.

Той усети аромата на дъвка в дъха й, когато я хвана за коленете и постави петите й на бюрото. Полата се събра на корема й. Той застана между бедрата й и плъзна пръст в нея.

— Боли ли?

— О, да. Да! Какво сте намислил?

Каза й. Грубо. Ясно.

Дишането й стана по-тежко и той усети топлината на кожата й. Издърпа училищното й сако, пъхна длани под нея и я повдигна от бюрото. Тя обви хълбоците му с крака и притисна гърди до бастите на ризата му, докато той я носеше към голямото кожено кресло. Намести се в него и сложи коленете й до бедрата си, така че тя да го възседне.

Блузата й висеше разтворена и откриваше гърдите й, зачервени от търкането в ризата му. Между бедрата й се виждаха бляскави гъсти къдрици. Желаеше я и започна да я придръпва към себе си, но тя се отдръпна.

— Няма да ме напляскате първо, нали?

Той изстена.

— Нали? — повтори тя.

Той се предаде пред неизбежното.

— Направила ли си нещо лошо?

— Не трябва да пускам никого вкъщи, когато родителите ми ги няма.

— Предполагам, че трябва да те набия тогава, нали?

— Не, недейте!

Клепачите й се притвориха от възбуда. Той беше готов да избухне и вече нямаше настроение за игрички. Реши да не губи много време с това, пусна я в скута си и вдигна полата й до кръста. Когато задникът й се заголи пред очите му, той плесна меката, закръглена плът.

Беше силен мъж, но внимаваше да обуздава силата си, давайки й съвсем малко повече от онова, което си беше поискала. Тя ахна и се изви под ударите му, като се възбуждаше още повече.

Когато задникът й порозовя, той се замисли за всички неприятности, които му причиняваше неговата бивша съпруга. Среднощните телефонни обаждания, в които тя разнищваше характера му, съдебните неприятности, интервюто във вестника.

Дланта му отново достигна нежната й плът.

— Ще бъдеш ли добра, скъпа?

— Да!

— Колко добра?

— Уух! Спри.

— Кажи ми колко добра ще бъдеш.

— Добра! Ще бъда добра, по дяволите!

Той я плесна отново.

— Никакви гадни малки откровения във вестниците.

— Добре. Спри!

— Никакви среднощни словоизлияния по телефона.

— Разваляш всичко!

Той плъзна ръка между краката й.

— Не мисля така.

И я повдигна. Тя веднага се намести върху него.

— Копеле.

— Така е, копеле съм.

Тя се движеше ожесточено. Телефонът на бюрото започна да звъни, но те не му обърнаха внимание. От гърлото й излизаха дрезгави стонове, когато сграбчи тъмнорусата му коса в ръцете си. Той зарови лице в гърдите й, а пръстите му стискаха хълбоците й.

Звъненето престана и се включи телефонният секретар.

Тя изви глава назад, извика и потрепери.

Тук е домът на Валери Кейлбоу. Точно сега не мога да вдигна телефона. Ако оставите съобщение, ще ви се обадя веднага, щом ми е възможно.

Чу се звукът от машината, после един глас заговори.

Госпожо, Стю Блейк се обажда. Съжалявам, че се обаждам толкова късно, но…

Гласът продължи да говори. Със стон, Дан свърши в нея и тя се отпусна тежко в него, когато дойде краят на съобщението.

Бийп.