Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (11)

11.

Фийб се чувстваше объркана и потисната, докато пиеше първото си кафе за сутринта. Завъртя бавно стола си и се загледа към празните тренировъчни игрища през прозорците на офиса си. Беше понеделник — ден за наказания и контузии. Тогава играчите получаваха оценката на треньорите за проявите си на мача, правеха им контролни прегледи, гледаха филми. Нямаха тренировки до сряда. Фийб беше благодарна, че не се налага цял лен да гледа как Дан тича нагоре-надолу по страничните линии, облечен с фланелка и шорти, крещи, вика и захвърля тетрадките си, сякаш може да избута отбора си до футболната слава само със силата на собствената си воля.

Защо му беше позволила да я целуне снощи, след като знаеше, че не е достатъчно жена, за да довърши докрай нещата? Не можеше да го обвинява за гнева му. И двамата знаеха, че тя попадна в прегръдките му по собствено желание. Но когато чу възбуденото му дишане, когато усети силата му и осъзна, че вече не може да го контролира, се уплаши.

Погледна към тялото си, което създаваше илюзията, че тя е съвсем друг човек. Ако външността й отговаряше на онова, което беше вътре в нея, тя щеше да бъде плоскогърда, мършава и крехка от липсата на влага. За какво й бяха заоблените хълбоци и пълните гърди, щом не можеше да позволи на някой мъж да ги погали, щом не можеше да роди и отгледа дете на този свят?

Вече не искаше да бъде такава. Искаше да се върне към миговете, когато не беше завладяна от страха, когато целувките на Дан изпращаха нова, свежа кръв по вените й. Искаше да се върне към миговете, когато се беше почувствала млада и безкрайно женствена. Чу се почукване на вратата и някой я отвори.

— А сега, Фийб, не се разстройвай.

Рон се приближи към нея с куп вестници в ръце.

— Знаменателно начало.

— Е… предполагам, че зависи от гледната ти точка.

Той сложи вестниците пред нея.

— О, не!

На страниците на вестниците, които беше подбрал и сега разтваряше пред нея, лъщяха цветни снимки на Фийб, облечена в яркорозовата рокля и сложила кристалните си очила. На едната от снимките тя беше притиснала юмруци до устата си. На друга се беше изпъчила, с ръка на кръста и така приличаше на хубавица от времето на Втората световна война. Но повечето показваха как тя целува Боби Том Дентън.

— Това заглавие най̀ ми харесва — показа Рон един от вестниците.

„Собственичката на «Старс» реализира…“

— Въпреки че в това има нещо поетично.

„Боби носи бомбастична шефка“

Фийб изпъшка.

— Изглеждам като шут.

— Може и така да го приемеш. Но от друга страна…

— Това е добре за продажбата на билети.

Вече можеше да чете мислите му без затруднения.

Той седна срещу нея.

— Фийб, не съм сигурен дали разбираш колко грозна е финансовата картинка точно сега. Тази известност ще запълни места на стадиона, а ние трябва да направим всичко възможно, за да получим приходи веднага. С този жесток договор за стадиона, ние трябва…

— Непрекъснато повтаряш този договор за стадиона. Май е най-добре да ми обясниш.

— Мисля, че трябва да започна от самото начало — промълви той замислено. — Знаеш, че мина времето на футболните отбори, които са изцяло семейна собственост.

— Колко са сега?

— Само два. „Питсбърг Стишърс“, собственост на семейство Рууни, и „Феникс кардинълс“, собственост на семейство Бидуелс. Просто футболът стана твърде скъп за този вид собственост. В края на осемдесетте Тим Мейрън продаде половината от „Джайънтс“, семейство Маккаски се отърваха от част от „Беърс“ и, разбира се, Бърт продаде петнадесет процента от „Старс“ на няколко от приятелите си.

— Те ли са мъжете, които непрекъснато ми оставят съобщения на телефона, на които аз не отговарям?

— Същите. Засега акционерният принцип на собственост противоречи на правилата в Лигата, но нещата като че ли натам отиват. Как могат „Грийн бей пекърс“ например, които са обществена собственост, да се състезават с всичките земевладелци, собствениците на нефт и газ или автомобилните паралии, които тъпчат с пари „Чийфс“ и „Каубойс“, „Лайънс“, „Сейнтс“ и всички останали? — Той поклати глава. — Отборите имат астрономични разходи и съвсем ограничен брой начини да печелят средства. Договори с телевизионни компании, продажби на билети, различни споразумения, а за някои отбори — и техният договор за стадиона. Ние не получаваме и цент от продадените там храна и напитки. Не получаваме процент от рекламите, наемът ни е астрономичен, а освен това трябва да си плащаме сами охраната и почистването.

— Бърт защо е позволил да се случи това?

— Позволил е на сърцето си да ръководи разума му. В началото на осемдесетте стана възможно да се купи „Старс“. Бърт толкова искаше да го купи, че не се държа достатъчно твърдо с консорциума, който стоеше зад Двореца на спорта. А и очакваше, че по-нататък ще измени договора с някоя и друга заплаха и с показване на мускули.

— Очевидно е сгрешил.

— Начело на консорциума, чиято собственост е стадионът, стои Джейсън Кийн. Той е корав бизнесмен.

— Чувала съм за него. Често се появява из клубовете на Манхатън.

— Не се подлъгвай по това, че го смятат за безделник. Кийн е умен и няма намерение да губи сладката си сделчица със „Старс“. През декември договорът трябва да бъде подновен, но досега няма никакъв напредък в подобряването на условията.

Фийб подпря лакът на бюрото си и прокара ръка през косата си, за да я отметне от лицето си. „Старс“ бяха загубили последните три мача преди сезона, както и първия си мач за сезона, така че имаше много малка вероятност отборът да стигне до финала в Американската футболна конференция. Всички спортни журналисти предсказваха, че „Портланд Сейбърс“ отново ще стигнат до Суперкупата. Фийб не пропусна да забележи, че „Сейбърс“ победиха в първия си мач за сезона срещу „Бъфало Билс“ с двадесет и пет на десет.

Договорът за стадиона щеше да бъде проблем на Рийд, затова нямаше причина да си губи времето с него, но не можеше да се противопостави на необходимостта да постигне нещо, с което баща й не е успял да се справи. Обаче как можеше да очаква, че ще поправи положението, което е затруднило Бърт, щом не знаеше нищо за тези неща?

След посещението си Рийд й се обади няколко пъти и дори й изпрати цветя след мача, с който откриха сезона. При всеки техен разговор той беше безупречно учтив, въпреки че не беше доволен от двегодишния договор, който беше сключила с Рон. Фийб знаеше, че той се страхува да не би тя да съсипе отбора, още преди да го е поел. Той не можеше да осъзнае, че желанието й да бъде нещо повече от фигурант, както си е представял баща й, надвишаваше нуждата й да си отмъсти за мъченията през детството.

Тя погледна компютъра, който стоеше неизползван в ъгъла на бюрото й.

— Можеш ли да ме свържеш с някого, който да ме научи как да използвам това нещо?

— Искаш да знаеш как се работи с компютър?

— Защо не? Имам желание да опитам всяко нещо, стига от него да не се дебелее. Може би ще е забавно да използвам мозъка си отново.

— Ще изпратя някого. — Рон се изправи, за да си тръгва. — Фийб, сигурна ли си, че не искаш да се преместиш в офиса на Бърт? Чувствам се виновен, че само аз използвам всичкото онова място.

— Ти се нуждаеш от него повече, отколкото аз.

Рон излезе и тя огледа синьо-сивите стени, металното бюро и предметите на изкуството в стил футбол. Беше решила, че няма да се задържи тук достатъчно дълго, затова не донесе лични вещи в бившия офис на Рон. Практичното обзавеждане беше рязка противоположност на разкошната къща, в която двете с Моли се нанесоха. Някоя от любовниците на Бърт е била надарена с добър вкус за вътрешната архитектура, но не и за мъжете.

 

 

Пег Ковалски, бившата икономка на Бърт, цял ден надзирава прехвърлянето на дрехите и вещите на Фийб и Моли. Пег беше около шестдесетгодишна, уморена от грижите по голямата къща, затова веднага се съгласи да помага при чистенето, прането и пазаруването и да остава през нощта с Моли, ако Фийб трябва да пътува извън града.

Моли не прояви интерес към преместването. Отказа и поканата на Фийб да обиколят магазините, за да обновят безнадеждно скучния й гардероб, преди да е започнала училище в сряда. Фийб реши, че няма смисъл да спори с Моли по въпроса за лъжите, които е разказала на Дан. Така само щеше да влоши и без това лошото положение.

Фийб трябваше да чете разни доклади и да отговори на няколко телефонни обаждания, но вместо това се обърна отново към прозореца. Толкова отдавна си играеше игрички с мъжете, че сега не знаеше как да покаже, че е искрено привлечена. Съжалението се примесваше с притеснение и тъга. Може би щеше да се излекува, ако успееше да позволи на Дан Кейлбоу да я люби.

 

 

Валери изгледа Дан с подозрение, когато той влезе в нейния офис, който се намираше в една от сградите от гранит и стъкло на „Оук Бруук“. Тя посочи към грубоватите розови столове, сложени около малка заседателна зала.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Той седна и премести назад стола, за да може да протегне напред крака. Тя се надигна иззад бюрото си и се приближи към него, а той оглеждаше тъмносиния й официален костюм и бялата копринена блуза, закопчана догоре. Доколкото познаваше Валери, отдолу сигурно беше с жартиери.

— Чух, че в неделя пак сте загубили — изрече тя и седна до него. — Жалко.

— Случва се…

Искаше му се да постъпи правилно, затова й каза, че трябва да поговорят и я покани на вечеря в „Гордън“ — нейния любим ресторант. Когато тя отказа и му предложи да дойде в офиса й, той предположи, че знае какво е намислил и иска просто да приключат с това.

Той взе един пакет цигари от средата на масата.

— Снощната случка в дома ти беше отвратителна. Надявам се, че тя ще си държи устата затворена.

— Сигурно.

Валери се изсмя цинично.

— Целият ми живот премина пред очите ми, когато разбрах какво се е случило.

— Предполагам, че нейният също е преминал пред очите й, докато я влачех в гъсталака. За разлика от теб, тя не знаеше, че всъщност нищо лошо няма да й направя.

— Все пак успя да я успокоиш, нали?

— Поговорихме си.

Тя дръпна от току-що запалената цигара и направи първия си не особено деликатен намек.

— Това ще попари всякакви планове да я прелъстиш.

— Повярвай ми, Вал, единствените ми планове по отношение на Фийб са да стоя колкото е възможно по-далече от нея.

Това беше истина. Вбеси се на себе си, че позволи нещата с Фийб да стигнат толкова далече. Не биваше въобще да я целува. Беше си обещал, че няма да изтървава повече контрола над себе си. Най-накрая беше решил кое е най-важното за него.

Вал го изгледа внимателно.

— Тогава за какво е всичко това?

Знаеше, че онова, което ще й каже, няма да й хареса, затова заговори по-меко.

— Срещнах една жена.

Тя остана спокойна, трябваше да й го признае. Ако не я познаваше по-добре, би повярвал, че е безразлична към думите му.

— Познавам ли я?

— Не. Учителка е в детска градина.

Вал не би го разбрала, ако й кажеше, че все още не е канил Шейрън на истинска среща. Но след снощната случка той осъзна, че не може да продължава със сексуалните игри на бившата си съпруга, не и сега, когато се подготвяше да започне сериозна връзка.

— Откога се срещаш с тази учителка? — Тя дръпна от цигарата бързо и гневно.

— От скоро.

— И тя, разбира се, е всичко онова, което аз не съм.

Тя стисна устни и изгаси цигарата си в пепелника. Валери беше доста голяма егоистка и обикновено не се отдаваше на лошо настроение, но той знаеше, че сега я наранява.

— Сигурен съм, че не е умна колкото теб. Нито толкова прелъстителна. Но онова, което ме привлича, е, че тя е много добра с децата.

— Ясно. Минала е на прослушването за Мама Гъска. — Тя отправи към него сияйна, безразлична усмивка. — Всъщност, Дан, аз се радвам, че се случи това, защото и аз исках да говорим за същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашето споразумение не ми върши работа.

Той се престори на изненадан.

— Искаш да приключим?

— Съжалявам, но отговорът е да. Просто не знаех как да повдигна въпроса, без да те нараня.

Той скочи от стола и й предложи малко от яростта, която тя очакваше.

— Кой е той? Имаш ли си друг, Вал?

— Беше неизбежно, Дан. Така че, хайде без сцени.

Той сведе поглед. Известно време черта с крак по мъхестия килим.

— Дявол да го вземе, Валери, наистина знаеш как да поставиш човек на мястото му. Не знам защо въобще се опитвам последната дума да е моя. Аз идвам да късам с теб, а през цялото време ти си се подготвяла да ме разкараш.

Тя го изгледа с подозрение. Опитваше се да разбере дали не се преструва, но той запази онова искрено изражение на лицето си, което използваше при неделните интервюта след мачовете, като говореше за това колко добре са играли „Бронкос“ и как са заслужавали да спечелят.

Тя тупна рязко с пръсти върху заседателната маса и стана.

— Е, тогава, предполагам, няма какво повече да си кажем.

— И аз така мисля.

Той я погледна и в мислите му се върнаха добрите им мигове, не неприятните. По-голямата част от тях бяха в леглото, но вероятно това беше повече, отколкото много разведени двойки можеха да кажат. Не беше сигурен кой от двамата помръдна пръв, но след миг те стояха прегърнати.

— Пази се, чуваш ли — изръмжа той.

— Всичко хубаво в живота по-нататък — прошепна тя в отговор.

След двайсет минути Дан спря колата на паркинга до детска градина „Слънчеви дни“ и вече не мислеше за Валери. Намръщи се срещу огледалото. Сивият микробус, който го следваше, изглежда беше същият, който видя зад себе си няколко пъти през миналата седмица. Десният му калник беше смачкан. Ако имаше някой репортер по петите си, защо ли му е тази тайнственост? Опита се да види шофьора, когато микробусът премина покрай входа на детската градина, но стъклата бяха потъмнени.

Отмина случката само с повдигане на рамене, паркира ферарито и влезе в ниската тухлена сграда. Усмихна се, когато чу шумовете на детската градина — писъци от смях, фалшиво пеене, местене на столове. След половин час го очакваха в Уийтън, за да говори на официален обяд на Ротари, но не можа да устои на желанието си да спре тук за няколко минути. Може би щеше да се отърве от смущението, породено от случилото се с Фийб снощи.

Вратата към стаята на Шейрън беше отворена. Той погледна вътре и сърцето му спря. Печаха бисквити! Беше готов да падне на колене и още в същия миг да й предложи да се омъжи за него. Като малък би дал всичко, за да пече бисквити с майка си. За съжаление тя беше прекалено заета с пиене. Не че я обвиняваше. Животът с мръсник като баща му би докарал всеки до бутилката.

Шейрън вдигна поглед от купата, в която бъркаше нещо, и изтърва лъжицата си като го видя. Цялата се изчерви. Той й се усмихна, когато забеляза колко е изцапана.

В червената къдрава коса имаше брашно, а на бузата й беше изрисувана синя черта. Ако беше собственик на „Космополитът“ щеше да я сложи направо на корицата, ей така, както си беше. За него Шейрън, с лицето си на фея и с луничките по носа, беше много по-привлекателна, отколкото едрогърдестите блондинки с пайети по прилепнали рокли.

В главата му проблесна образът на Фийб Съмървил, но той го отблъсна. Нямаше да позволи страстта да го отклони от търсенето на майката на децата му.

Шейрън затърси изтърваната дървена лъжица.

— О, ъъ… Здравей. Влез.

Харесваше притеснението й. Приятно му беше, че е до жена, която не е свикнала да се среща с мъже като него.

— Минах само за минутка, за да видя как се справя моят приятел Робърт със счупената си ръка.

— Робърт, един човек те търси.

Симпатично дребно чернокожо дете, облечено с къси панталони и фланелка, се втурна, за да покаже гипса си. Дан разгледа подписите по него, включително и собствения си подпис, който беше най-изтрит.

— Познаваш ли Майкъл? — каза детето най-накрая.

В град като Чикаго не можеше да има съмнение за кой Майкъл става дума, дори и когато въпросът идваше от четиригодишно дете.

— Да, разбира се. Понякога играем баскетбол на игрището в дома му.

— Хващам се на бас, че здравата те бие.

— Ами. Страх го е от мен.

— Майкъл не се страхува от никого — тържествено заяви детето.

Човек не можеше да се шегува с Джордан, дори и след оттеглянето му.

— Прав си. Наистина ме бие здравата.

Робърт заведе Дан до масата, за да се похвали с бисквитите си. Не след дълго и други деца привлякоха вниманието му. Бяха толкова сладки, че не можеше да им се нагледа. Децата му доставяха удоволствие. Вероятно, защото обичаше много от нещата, които те правеха — ядеше бисквити, гледаше анимационни филми по телевизията и все се забъркваше в разни неща. Не му се тръгваше, въпреки че вече закъсняваше.

Междувременно Шейрън беше разсипала чаша захар, а сега тъкмо изпускаше едно яйце. Той взе хартиена салфетка и й помогна да изчисти. Забеляза, че тя отново се изчервява. Харесваше тази нейна къдрава червена коса, която се появяваше навсякъде из стаята.

— Днес всичко изпускам — заекна тя.

— Това е една от думите, които не трябва да се произнасят пред куотърбекове. Дори и пред тези, които са се оттеглили.

В началото тя не схвана думите му, но после се засмя.

— Имаш боя за сладкиши на бузата си.

— Толкова съм се оплескала.

Тя наведе глава и тръкна бузата си с рамо, така че вече имаше две петна вместо едно.

— Честно ти казвам, не изглеждам постоянно по този начин.

— Не се оправдавай. Изглеждаш чудесно.

— Ийтън ми взе пръскалката — изписка едно момиченце.

Шейрън веднага обърна внимание на детето, което я дърпаше за панталона с мръсни ръце. В нея имаше още нещо, което Дан харесваше. Дори когато разговаряше с някой възрастен, децата бяха най-важни за нея. Той я наблюдаваше с възхищение как води преговори за споразумението, което би предизвикало гордостта и на дипломат.

— Могат да те използват в Средния изток.

Тя се засмя.

— Мисля, че е по-добре да се придържам към пръскалките.

Той погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Отпреди пет минути държа реч. Точно сега програмата ми е малко претрупана, но когато нещата се поотпуснат, може да вечеряме заедно. Обичаш ли италианска храна?

Тя отново се изчерви.

— Аз… Да, ще бъде чудесно.

— Добре. Ще ти се обадя.

— Добре.

Тя изглеждаше шокирана.

Внезапно той се наведе напред и докосна устните й с целувка. По пътя към паркинга се засмя и облиза устни.

Може и да си въобразяваше, но му се стори, че усети вкус на ванилия.