Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чикаго Старс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It Had to Be You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 256 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
varnam (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Избрах теб

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1997

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-019-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

4.

Когато заеха местата си, защитниците на „Джайънтс“ откриха с изумление, че се взират през маските си в единайсет подхилкващи се лица. Никой не можеше да измисли защо би се смял един отбор с една победа и четири загуби, освен ако не е подготвил някой и друг мръсен трик. „Джайънтс“ не обичаха изненадите и съвсем не им беше приятно да гледат как се усмихват противниците им.

Размениха се думи.

За лош късмет на „Джайънтс“, някои от тези думи се отнасяха за майката на Дарнъл Пруит. Вбесеният защитник на „Старс“ засече топката, подадена от куотърбека, премина през двама играчи от защитната линия, после през още един и последва първият тъчдаун.

Беше красиво.

До края на първата четвърт „Старс“ водеха с три топки, а Фийб беше прегракнала от викане. Насилието на игрището все още я притесняваше, но тя се увлече в играта и забрави, че трябва да се връща в ложата, докато Рон не се появи, за да я отведе. Той я придружи до мястото, откъдето се излизаше от игрището, но тя беше толкова развълнувана, че се обърна към скамейката, направи фуния с ръце пред устните си и извика:

— Мислете за голите!

Твърде късно осъзна, че прави по-голям спектакъл от обикновено, но играчите, които бяха наблизо й се усмихнаха. За щастие Дан беше твърде зает и не я забеляза.

По време на втората четвърт Бийдерот подаде за тъчдаун на един от новобранците на „Старс“, докато „Джайънтс“ успяха да вкарат само един гол. Когато се чу свирката, „Старс“ водеха със седем точки.

Фийб беше решила да не се преструва, че притежава знания, които всъщност няма по време на интервюто след втората четвърт с Ал Майкълс от Ей Би Си, защото сама щеше да се направи на глупачка. Тя отговори искрено на всички въпроси, отправени към нея и сподели с публиката трудностите, които й създава собственото й невежество. Реши, че е направила каквото може, когато в края на предаването Майкълс каза на Франк Джифърд, че според него, Фийб се опитва да се справи с трудното положение и че заслужава да й се даде възможност да докаже себе си. Майкълс намекна няколко пъти и за завещанието на баща й, като изрази мнението, че Бърт Съмървил се е отнесъл несправедливо към Фийб, Рийд Чандлър и „Старс“.

Втората половина на мача беше съкрушителна. Мускулите на врата я заболяха, защото непрекъснато въртеше глава от игрището към телевизора в ложата. Рон беше съблякъл сакото си и разхлабил вратовръзката си. Джим Бийдерот беше засечен само веднъж, а през останалото време направи поразителни пасове. Боби Том играеше без грешка, а защитата беше страховита. Вече нямаше обърквания на „Старс“.

Когато мачът най-после свърши, Фийб се хвърляше да прегръща ту Виктор, ту Рон, а Пух джафкаше в краката й. На таблото просветваше крайният резултат: „Старс“ двадесет и две, „Джайънтс“ десет.

Тя отклони предложението на Рон да слезе с него в съблекалнята. Остана с Виктор в ложата и двамата наблюдаваха кратките интервюта, които отскоро се правеха след мачовете в понеделник. Дан успя да се покаже едновременно скромен и ликуващ, като засипваше с похвали играчите си. Думите му достигаха откъслечно до нея.

— Страхотна игра на защитата… много куотърбекове са по-красиви от Джим Бийдерот, но никой не играе с повече сърце… поопарихме се няколко пъти, но се оправихме… — Той завърши интервюто с думите: — Няма да намерите по-добър футболен клуб от „Джайънтс“. Радваме се, че бяхме готови за тях.

Ал Майкълс поздрави Дан за победата и продължи с Боби Том, който беше сложил шапката си върху сплъстените си коси.

— Боби Том беше открит през целия мач. Как ще обясниш това?

Боби Том отправи към камерата най-омайната си усмивка.

— Работихме здраво тази седмица. Освен това, Ал, не мога да намеря достатъчно добри думи за подаванията на Джим днес…

След още няколко въпроса, Майкълс се обърна към Уебстър Гриър.

— Уебстър, кое според теб промени нещата за „Старс“ тази седмица?

Уебстър подръпна кърпата, провесена на врата му, който все още блестеше от пот.

— През цялото време бяхме добър футболен клуб, но бяхме напрегнати. Госпожица Съмървил дойде да поговори с нас преди мача и ни помогна да се поотпуснем. Излязохме на игрището и принудихме „Джайънтс“ да играят нашата игра. Тази е разликата.

Ал Майкълс си беше спечелил името на най-добър спортен журналист и не би оставил пикантна новина като тази да се изплъзне покрай него.

— И какво точно каза тя на отбора?

Гриър се усмихна и започна да търка врата си с кърпата.

— Нищо особено. Няколко шегички. Тя е свястна жена.

Бузите на Фийб поруменяха. Имаше чувството, че е получила любовно признание.

Беше почти два часът, когато излетяха от Нюарк за О’Хеър. Въпреки че победата им беше само отпреди няколко маса, Рон вече мислеше за следващата седмица.

— Набрахме инерция тази вечер — каза той, когато самолетът престана да се издига и светлината за коланите изгасна. — Надявам се да не я изгубим.

— Опитай се да се отпуснеш и се порадвай на победата.

Тя кимна с глава към задната част на самолета, откъдето ясно се чуваше силният шум, който вдигаха празнуващите играчи.

— Сигурно си права.

Три реда пред тях се чу смехът на Дан на нещо, което Тъли му беше казал. Засега беше успяла да се държи далече от него, но не беше забравила заплахата му. Искаше й се да вярва, че той е разбрал какво се опитваше да направи тя преди мача, но се съмняваше, че ще бъде така благосклонен като Уебстър.

Сякаш прочел мислите й, Дан се обърна и я изгледа. Тя наблюдаваше уплашено как той разкопчава колана на седалката си. Скочи бързо на крака, мушна се покрай Рон и избяга към задната част на самолета, където пооблъсканите играчи я поздравиха бурно. Поговори с всички, но когато Дарнъл я помоли да доведе Пух, тя отказа. Вече беше навлязла в опасната зона, нямаше защо да се набутва още по-навътре.

Когато се върна в първа класа, Рон вече беше заспал и почти не помръдна, когато тя мина на мястото си. Облегна се на прозореца и затвори очи, но откри, че минералната вода, която беше изпила, си казва думата. Измъкна се обратно на пътеката, мина забързано покрай Дан, който седеше на първия ред, и се мушна в тоалетната.

Мразеше да използва тоалетните в самолетите. Все се страхуваше, че самолетът ще избере точно този момент, когато тя е най-беззащитна, за да се разбие и тя ще прекара последните секунди от живота си, летяща към земята със заголен задник към света. Затова свърши бързо работата си, изми ръцете си и тъкмо отключи вратата, когато тя полетя насреща й. Преди да успее да реагира, Дан се промъкна при нея и отново заключи вратата.

— Какво си мислиш, че правиш!

Огромното му тяло я притискаше до казанчето за водата.

— Необходимо ни е уединение, за да поговорим.

Малката кабина беше твърде тясна за двамата. Коляното му беше между краката й, а гърдите й се притискаха до гръдния му кош. Тя не можеше да диша спокойно.

— Сега не искам да говоря с теб. Очевидно е, че ще избухнеш, а аз случайно не съм в настроение да ми крещят.

Гневът клокочеше в него.

— Може би трябваше да се сетиш за това, когато нахлу в съблекалнята ми.

— Не съм нахлула!

— Едва не провали работата ми през целия сезон! — Очите му се присвиха. Същите очи, които намираха слабите места и в най-страховитите защитни линии в професионалния футбол. — Искам играчите ми да са концентрирани преди мач, а не да се разсейват с куп идиотски празни приказки. Ако тези мъже въобще се нуждаеха от доказателство, че не разбираш тази игра, то те го получиха тази вечер. Нямаш никаква представа срещу какво се изправят, когато са на игрището. Това е сериозна работа, не някаква си шега.

Тя се опита да се промъкне покрай него, но номерът й не мина. Тялото му се притисна по-силно до нейното, а гласът му прозвуча тихо и гневно.

— Не искам повече да правиш това, което направи тази вечер, чуваш ли? Няма да се приближаваш до съблекалнята преди мач. Имаш късмет, че са достатъчно дисциплинирани и твоето малко представление не ги разсея и не ни струва победата!

Тя го гледаше втренчено.

— Нямаш представа защо бях там, нали? Не се и сещаш какво се опитвах да постигна. Боже мой, ти наистина си мислиш, че съм някоя празноглава глупачка.

— След като изслушах глупавите ти теории за голите футболисти, не бих спорил с теб по този въпрос.

Никога досега тя не беше смятала себе си за човек, който се гневи лесно, но сега юмрукът й излетя и тя го удари с всичка сила в ребрата.

Той изохка тихо и я загледа невярващо. Тя също го зяпна, неспособна да повярва, че това наистина се е случило. Беше твърде близо, за да успее наистина да вложи сила в удара, но все пак беше наранила човешко същество, нещо, което не беше правила никога през живота си. Този мъж я побъркваше, а фактът, че тя му беше позволила да я доведе дотам, я вбесяваше още повече. Тя забрави всяка предпазливост.

— Ах, ти, глупав, тъпоумен, елементарен спортист! Да ти кажа ли какво не ми е наред? Натресла съм се с главен треньор, който не само че емоционално е не повече от шестгодишен, но е и съвсем малоумен.

— Малоумен! — заекна той. — Сега ти ме слушай…

Здравият й разум отлетя. Тя замахна, удари с лакът огледалото зад гърба си и мушна пръст в гърдите му.

— Не! Ти ме слушай, момченце, и добре ме слушай. Бях в тази съблекалня, не защото исках да бъда там, а защото ти успя да поставиш моите играчи под такова напрежение, че те бяха неспособни да задържат топката.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Ти, господин Спортисте, може и да си блестящ стратег, но познанията ти за човешката природа са почти на нулата.

— Нямаш и най-малката представа…

— По всяко време… — Тя го мушна отново с пръст, като почукваше по гърдите му при всяка сричка. — По всяко време, чуваш ли ме, когато поискам да кажа нещо на моите играчи в моята съблекалня, ще го направя. По всяко време, когато реша, че са прекалено напрегнати, прекалено изнервени да вършат работата, за която им плащам абсурдни пари, аз ще се изправя пред тях и ако искам, ще се разсъблека. Ще направя това, което преценя, че е необходимо, за да съм сигурна, че „Чикаго Старс“ ще могат да вършат онова, което трябва и което, в случай, че си забравил, аз им помогнах да направят тази вечер. А това е да си печелят мачовете! Аз съм собственикът на този футболен отбор, не ти. Стана ли ти съвсем ясно?

Последва дълго мълчание. Бузите й бяха поруменели, сърцето й биеше силно. Тя остана ужасена от неспособността си да се контролира и се стегна, за да бъде готова за отплатата, но вместо да избухне, той изглеждаше почти разсеян.

— Ъхъ.

Тя преглътна.

— Само това ли имаш да кажеш?

Самолетът подскочи и бедрата му се притиснаха по-силно до нея. Тя го зяпна, като осъзна колко е възбуден.

С малко притеснен вид той вдигна ръце.

— Не е нарочно. Знам, че се опитваш да ми обясниш. Чух всяка дума, която каза. Честно. Но, докато говореше, ти постоянно се въртеше и самолетът започна да подскача и… Не знам. Просто така стана.

Гневът й пламна отново.

— Въобще нямам настроение за това.

— Нито пък аз. Психически поне. А пък физически…

— Не искам да слушам.

Подскачането на самолета продължи и телата им се притискаха все повече. Той отново отмести бедрата си и прочисти гърлото си.

— Ти наистина ли… ъъъ… се опитваш да ми кажеш, че според теб ти… ъъъ… имаш принос за победата над „Джайънтс“?

Кроткият му тон и възпламеняващото докосване на телата им уталожиха гнева й.

— Не… Не точно… Разбира се, че не. Е, може би малко… Донякъде. Да, определено донякъде.

— Ясно.

Той наведе глава и подпря ръце от двете й страни. Косата му миришеше на бор и одеколон. Усещаше палците му, които докосваха хълбоците й. Самолетът продължаваше да подскача и тя се опита да не обръща внимание на тръпките от докосването на гърдите си до тялото му.

— Ти стреляш напосоки — каза той тихо, — а аз не обичам изненадите. — Докато говореше, лицето му докосваше косата й. — Щом си смятала, че има грешка в мен като треньор, трябваше да дойдеш да поговорим за това.

— Прав си. Теоретично. — Гневът й сякаш идваше отдалече. — Но ти понякога си страшен.

Тя отново усети лекото докосване на лицето му до косата си.

— Ти също.

— Аз? — Устните й се извиха в доволна усмивка. — Наистина ли?

— Наистина.

Усмивката й избледня, когато видя лицето му. Тя навлажни устни.

— Аз съм…

— Възбудена?

Думата сякаш продължи безкрайно дълго.

Тя преглътна.

— Малко.

Той се усмихна с усмивката на момче от Юга, лека и небрежна, напомняща за безкрайните влажни нощи.

— Не малко, скъпа. Много.

— Може би…

— Аз също.

Тя усещаше всяка частица от тялото му през дрехите си. Той я изпълваше с трепет и уплаха. Караше я да се чувства така, сякаш е била полумъртва, преди да се срещнат.

Ръцете му се спряха на кръста й.

— Ти и аз. Ние…

— … се желаем.

Думите се изплъзнаха от устните й.

— Да.

Той наведе глава и я целуна.

Късният час. Напрежението от мача. Каквато и да беше причината, в мига, когато устните му докоснаха нейните устни, тя загуби всички задръжки.

Огромните му длани я повдигнаха и единият му лакът се ожули в стената. Телата им се залепиха едно за друго. Коляното й се блъсна във вратата. Тя метна ръце на врата му, опиянена от усещането за неговата близост.

Целувката им ставаше все по-бурна — примитивна и неконтролируема, подхранвана от страст, която беше заживяла свой живот.

Чу се дрезгавото възклицание на Дан, после той я отпусна на ръба на тясната плоскост зад нея и повдигна пуловера и сутиена й. Взе гърдите й в ръце и ги целуна. Тя сграбчи колана му, а другата й ръка се мушна под ризата му.

Бедрата й обгръщаха краката му, устните му бяха върху гърдите й. Той плъзна ръка по корема й.

— Никога повече… — измърмори той — … не обувай това нещо.

— Не…

— Само рокли, които мога да дръпна нагоре.

Той разкопча бермудите й.

— Да.

Тя измъкна ризата му.

— И никакви бикини.

Устните му изоставиха гърдите й. Ръката му се плъзна под памучната материя.

Тя ахна и докосна с устни гърдите му.

— Тук — промърмори той дрезгаво. — Да…

Тя започна да сваля ципа му, но той защипа плат. Тя изстена разочаровано и плъзна ръка под колана му.

Дан издаде приглушено възклицание и я повдигна. Подпря крака си и започна да сваля бермудите и бикините й, но това беше трудна работа заради тясното място. Фийб усети влажния хлад на казанчето и горещото докосване на ръката му. Рамото й се блъсна в едната стена, коляното й в другата. Най-накрая той се принуди да използва обувката си, за да свали дрехите, които впримчваха коленете й. Продължи да я целува, докато пръстите му я влудяваха.

Ръката й трепна. Никога не беше правила това, но внезапно ръката й се оказа недостатъчна. Беше твърде далече от сърцето й. Тя се отдръпна, доколкото можа от него и слезе от казанчето. Завъртя се в невероятно неудобно положение и разтвори устни.

Беше вълнуващо. Беше сладостно да направи нещо такова за този мъж.

На челото му изби пот, когато усети нежното докосване на устните й. Нарушаваше всичките си принципи, всичките си решения, но в този момент въобще не му пукаше. Единствено на себе си беше обещавал нещо, а с това можеше да се оправи по-късно.

Той беше отправил поглед към нежната, уязвима извивка на раменете й. Много жени бяха правили това с него, защо тогава този път изглеждаше различен? Наистина беше различно. Имаше някаква несръчност, която го вълнуваше и объркваше.

Той галеше хълбоците й, после притисна ръце до лицето й, докато страстта го завладяваше все по-силно. Един тихичък вътрешен глас му казваше, че тя не прави това точно както трябва. Логиката му подсказваше, че би трябвало да бъде професионалистка в това, но логиката бе победена от сладостното докосване.

Той погали косата й и тогава го заля огромна вълна от нежност. Без да се замисля, осъзна, че я придърпва нагоре. Независимо как изглеждаше тя, как се обличаше и как се държеше, независимо от опустошителната си нужда и всички проклети неща, които знаеше за нея, той не можеше да го направи така. Тя заслужаваше да й даде нещо по-добро от едно чукане в тоалетната на самолета.

— Не — прошепна тя, а очите й излъчваха нещо, едновременно съкрушено и объркано, което прониза сърцето му.

Целуна я отново и устните й го завладяха. Тя потръпна, изричайки името му и той разбра, че тя вече не е подвластна на разума. Потисна лудешкото си желание и я докосна с ръката си. Тя вкопчи пръсти в раменете му, а звукът на насеченото й, трескаво дишане го побъркваше.

— Фийб, мила, подлудяваш ме.

С дрезгаво възклицание той впи устни в нейните. Тя потръпна, после се отпусна върху него. Тялото й беше притихнало и уязвимо, шията й беше влажна и по нея бяха полепнали меките руси къдрици. Той усети как гърдите й се повдигат, докато се опитва да си поеме дъх. Тя помръдна, за да събере бедра, но той почувства, че тя има нужда от нещо повече. Не можеше да я остави така и ръката му отново я откри.

— Не… Не без теб.

Нищо не го спираше. В този миг не се и сещаше за Шейрън. А Фийб беше закръглена, хубава жена, с която може да си прекараш чудесно, направена от Бог като по поръчка, за да се повеселиш с нея. От всички жени, с които беше лягал, тази най-малко би трябвало да го кара да изпитва скрупули, но изглежда беше точно обратното.

Той стисна очи и се принуди да приеме факта, че не може да завърши това. Фийб беше твърде отдадена на страстта, за да мисли, затова той трябваше да го направи вместо нея.

— Не нося нищо в себе си — излъга той.

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Може ли… — Повдигна глава към него и несигурността в очите й го прониза. — Не може ли да направя същото за теб?

Гърлото й се стегна.

Тези очи, несигурни като на сърничка, стопиха възбудата му. Просто не можеше да позволи това да продължава повече. Обзет от тягостно чувство, той закопча панталоните си.

— Всичко е наред. Добре съм.

— Не…

Той отмести поглед от поразените й очи. Ръцете му придърпаха неуверено блузата й.

— Досега сигурно всички в първа класа са заспали, но може би е по-добре ти да се измъкнеш първа, след като се постегнеш.

Тя облече набързо бермудите, като при всяко движение се докосваше до него. Когато се приготви, Фийб вдигна очи към него.

— Как го правиш? — попита тя тихо.

— Кое?

— Да бъдеш толкова пламенен, а после да станеш така бездушен.

Тя си мислеше, че той я е отблъснал. Не искаше да я наранява, но знаеше, че го е направил.

— Сега точно съм на път да избухна — каза той.

— Не ти вярвам. Как те наричаше Тъли? Лед?

Не искаше да спори с нея, не и след като беше видял колко е уязвима. Сещаше се само за един начин, по който да излекува болката. Той въздъхна и се опита да прозвучи раздразнено.

— Отново се започва, нали? Ние с теб не се караме, само когато се целуваме. Не знам защо въобще се опитвам да се държа като свястно момче пред теб, когато винаги ми го връщаш тъпкано.

Устните й все още бяха подпухнали от целувките му.

— Това ли правиш? Държиш се като свястно момче?

— Поне дотолкова, доколкото въобще някога съм бил. Това не ми идва отвътре. И знаеш ли какво? За това си ми длъжница.

— Аз какво?

Въгленовочерните й очи вече не бяха беззащитни. Точно както предполагаше, от тях захвърчаха искри.

— Длъжница си ми, Фийб. Опитвах се да проявя малко уважение към теб.

— Уважение? Не съм чувала, че го наричат така.

Сарказмът в гласа й не успя да скрие болката й, затова той продължи:

— Точно това е. А сега ти направо захвърляш това уважение обратно в лицето ми. Което означава, че ми дължиш онова, което не получих сега. Имам намерение да си го взема.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще ти кажа как. Някой ден… когато аз си реша. В какъвто и да е час. По което и да е време. На което и да е място. Ще те погледна и ще ти кажа само една дума.

— Една дума?

— Ще кажа сега. Само тази дума. Сега. И когато чуеш тази дума, ще трябва да спреш да правиш това, с което се занимаваш и ще ме последваш, независимо къде ще реша да те отведа. И когато стигнем там, това твое тяло ще стане играчка в ръцете ми. Разбираш ли какво ти казвам?

Очакваше, че тя ще избухне, а би трябвало да знае, че тя няма да му се даде толкова лесно. Фийб знаеше как да играе игрички почти толкова добре, колкото и той самият.

— Така си мисля — промълви тя замислено. — Нека видим дали съм разбрала правилно. Тъй като не си успял да стигнеш до върха на планината, да го наречем така, казваш, че аз съм ти длъжница. Когато ме погледнеш и кажеш сега, аз трябва да се превърна в твой роб. Правилно ли съм те разбрала?

— Да.

Тъгата беше изчезнала от очите му и той съвсем определено започваше да се забавлява.

— Независимо какво правя.

— Независимо какво.

— Независимо къде ще ме заведеш.

— Дори и в шкаф за метли, ако ми се прииска. Ще зависи само от мен.

Играеше си с огъня, а всъщност очакваше мига, в който той ще пламне неконтролируемо.

— Ами ако съм на работа? — попита тя със забележително спокойствие.

— Вероятността да бъдеш точно там е петдесет на петдесет.

— Ами ако съм на събрание?

— Ще вдигнеш закръгленото си задниче от стола и ще ме последваш.

— Ако имам среща с члена на Комисията към Националната футболна лига?

— Ще му кажеш: Съжалявам, господине, но ми се струва, че имам някакъв проблем със стомаха, затова бихте ли ме извинили. Треньор Кейлбоу, бихте ли дошъл с мен, в случай че ми прилошее и имам нужда от помощ?

— Ясно. — Видът й беше замислен. — Ами ако съм на интервю с… е, да речем, Франк Джифърд?

— Франк е добро момче. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.

Взривът щеше да избухне всеки момент. Знаеше го.

Тя сбърчи чело.

— Искам само да бъда абсолютно сигурна, че съм те разбрала правилно. Когато кажеш сега, аз трябва да се превърна в… как го каза? Играчка в ръцете ти?

— Точно това казах.

Той си даде смелост.

Играчка.

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Добре.

И се измъкна през вратата, докато той я гледаше смаян. Когато вратата се затвори, той облегна глава и се разсмя. Беше се справила. Отново успя да го порази.