Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (13)

13.

Лицето на Фийб беше притиснато до гърдите на Дан, а кракът й беше извъртян неудобно, но това нямаше значение. Лежеше в прегръдките му със сърце, изпълнено с благодарност към този нежен воин, който направи толкова много, за да се изличат враговете от миналото й.

Климатикът бръмчеше. В коридора някой блъсна врата. Тя чакаше Дан да заговори, защото не знаеше какво да каже.

Той се отмести и се обърна настрана. Тя усети хладния въздух върху голия си гръб. Дан измъкна ръката си и седна на ръба на леглото с гръб към нея. Тогава за пръв път я прободе безпокойство.

— Беше страхотна, Фийб…

И й отправи фалшива прекалено дружелюбна усмивка. Смразена, тя се замисли дали той се е усмихвал по същия начин на жените, които са го сваляли след мачовете.

— Беше чудесно. Наистина. — Той се пресегна за джинсите си. — Утре е голям ден. Трябва да ставаме рано.

Цялото й тяло изстина. Тя отметна завивките.

— Разбира се. Късно е, аз… — Тя се измъкна от другата страна на леглото. — Само да…

Сграбчи дрехите си.

— Фийб…

— Ето. Взех всичките.

Тя се втурна към банята. Бузите й изгаряха от срам, гняв и болка, докато навличаше дрехите си. Как може нещо толкова разтърсващо за нея да има толкова малко значение за него? Гърлото й беше стегнато и тя едва дишаше. Зъбите й започнаха да тракат, но тя се стегна, решена да не му позволи да узнае какво й е причинил. Няма да изгуби контрол над себе си, преди да е останала сама.

Когато излезе, видя, че той е обул джинсите си. Стоеше с лице към банята, с разрошена коса и виновно изражение.

— Искаш ли едно питие или нещо друго?

Тя прие наперената поза, с която се беше запазила от безумието през всичките тези години и метна в краката му грозния си, бял сутиен.

— Прибави го към колекцията си от сувенири, треньоре. Не искам да си объркаш бройката.

И изчезна.

Когато вратата се затвори зад нея, Дан изруга тихо. Колкото и да му се искаше да мисли разумно, той си знаеше, че току-що постъпи като първокласен негодник. И въпреки това разтри рамото си и се опита да се убеди, че не е направил нещо кой знае колко лошо. Фийб разбираше тези работи, така че какво толкова е станало?

Беше станало това, че въобще не можеше да си спомни кога за последен път сексът е бил толкова страхотен, а това го плашеше до смърт. В нея имаше някаква абсурдна невинност, която го възбуди невероятно. Беше страстна и мила, а само като си помислеше за това нейно изваяно тяло, я пожелаваше отново.

Той ритна сутиена, който тя му хвърли, отиде до малкото барче и извади бутилка бира. Докато отваряше капачката, призна пред себе си истинската причина да се държи толкова зле. Чувстваше се виновен. От мига, когато видя в бара как Фийб целува Боби Том, до мига, когато тази руса красавица свали звездите над него, той въобще не се сети за Шейрън Андърсън.

По дяволите! Беше си казал, че повече няма да прави това. Откакто срещна Валери преди почти пет години, не беше лягал с друга жена! Първият път трябваше да бъде с Шейрън, не с Фийб. А сега, когато той и Шейрън най-накрая стигнат до леглото, тази малка сладка детска учителка ще трябва да се състезава в ума му с една опитна пантера.

Дори и така да е, не биваше да изритва Фийб по този начин. Вината го ядеше отвътре. Въпреки всичките дефекти в характера й, той не можеше да не я харесва. Беше почти сигурен, че е наранил чувствата й. Все пак тя беше толкова дръзка, че човек не можеше да бъде сигурен. По дяволите, тази жена го подлуди още в мига, когато я видя за пръв път. Ако не внимава, похотливите му желания може да оплескат напъпващата му връзка с Шейрън.

И тогава си обеща, че каквото и да стане, няма да позволи на това страхотно парче да впие ноктите си по-дълбоко. Може и да й дължеше извинение, но само толкова. От сега нататък щеше да си ляга само с една жена.

 

 

Фийб се канеше да слезе на игрището за първата четвърт на мача между „Старс“ и „Сейбърс“ и беше адски ядосана. Глупачка! Идиотка! Малоумна! Стоеше на изхода на тунела и се наричаше с всяка обидна дума, за която се сещаше. От всички мозъчни, самоубийствени, идиотски неща, които можеше да направи, това печелеше наградата.

Още се чувстваше замаяна от много сълзи предната нощ. Някъде около четири тя най-после отправи продължителен, болезнен поглед в сърцето си. Осъзна, че има само едно обяснение за тази дълбока болка, която изпитваше. Беше си позволила да се влюби в Дан Кейлбоу.

Усети рязко, болезнено присвиване в гърдите и се уплаши, че ще се разплаче отново. Заби нокти в дланите си и се опита да намери някакво разумно обяснение на това, как така е позволила да се случи тази катастрофа. Тя би трябвало да е последната жена, която ще се поддаде на прелъстително южняшко произношение и страхотни бицепси. Но не! Някакво хормонално неравновесие, някакъв пристъп на желание за самоунищожение я бяха изпратили да полети твърде близо до слънцето.

А колко горещо беше слънцето снощи! Никога не беше си представяла, че в леглото може да се случи нещо подобно — весело, нежно и прекрасно. Гърлото й се сви и тя си напомни, че това, което е било от такова значение за нея, е съвсем маловажно за него.

Осъзна, че е опасно близо до сълзите, а сега не може да си позволи да се отпусне. Сложи ослепителна усмивка на лицето си и пристъпи под слънцето на Орегон. Канеше се да си отмъсти поне донякъде за всеки възхитителен миг, прекаран в коварните му прегръдки.

Фотографите я забелязаха преди тълпата. Предварително записана касета засвири старата песен „Не е ли сладка тя“. Осъзна, че това вероятно е изненадата, за която Рон й беше говорил. Тя щеше да бъде единственият собственик в Националната футболна лига със собствен химн.

Придружавана от подсвиркванията, тя се завъртя, изпрати въздушна целувка и се запъти към скамейката, полюшвайки бедра с ритъма. Фотографите веднага защракаха към кожените й панталони в червено и черно с щамповани питони върху тях, които прилепваха плътно до всяка извивка на тялото й и към черната копринена мъжка жилетка, която покриваше голите й гърди. Успя да убеди собственика на симпатичния бутик, който се намираше до хотела, да отвори само заради нея в десет часа преди обяд, защото реши, че скромната й ленена рокля вече не й вършеше работа. Собственикът на бутика й предложи мъжко шалче към костюма, но тя предпочете нещо по-женствено — черна дантелена лента, която обвиваше врата й. Принадлежността й към отбора показваха обиците с рояк сребърни звездички, които подрънкваха на ушите й. Облеклото й беше скъпо, шокиращо и напълно неподходящо — очевидно предизвикателство към Дан Кейлбоу.

Тя знаеше какво ще си помисли той дори преди да го види как обръща глава, за да разбере за какво е целият този шум. В началото видът му беше шокиран, после стана убийствен. За миг очите им се срещнаха. Искаше й се да го попари с най-изпепеляващия си поглед, но не успя. Тя прехвърли вниманието си върху фотографите, които викаха името й, за да не усети той мъката й. Те запечатваха всяка извивка на тялото й, но тя никога не се беше чувствала по-малко женствена. Защо ли си беше мислила, че мъж като Дан може да види в нея нещо повече от едно тяло?

Боби Том дотича при нея.

— Имам чувството, че днес ще ми донесеш късмет.

— Ще се постарая, доколкото мога.

Той получи целувката си. Фийб прие поздравленията на тълпата с леко махване с ръка. Джим Бийдерот се появи, за да чуе предстартовата си обида. Няколко от другите играчи се приближиха боязливо и тя им пожела късмет. Рон беше пъхнал в ръката й пакетче дъвка, но Дан не се приближи, за да си го вземе.

Топката се издигна във въздуха. Когато огромните тела на играчите се заблъскаха едно в друго, тя успя да се сдържи и да не закрие очите си с ръце. Цялата тази гюрултия все още я ужасяваше, но с напредването на първата четвърт осъзна, че не е толкова уплашена, колкото преди седмица. Рон й беше обяснил основните правила и сега се улавяше, че следи с интерес развитието на играта.

По-късно, през последната четвърт, когато наблюдаваше от ложата, за нейно удовлетворение изгониха Дан, след като той обиди единия от съдиите. Вдъхновен от целувката й, Боби Том хвана пет подавания за сто и осемнадесет ярда, но това не беше достатъчно, за да компенсира грешките на съотборниците си, особено пък срещу бликащите от енергия „Сейбърс“. След шест обръщания на играта, „Сейбърс“ победиха „Старс“ с осемнадесет точки.

Двамата с Рон се върнаха до О’Хеър заедно с отбора. Тя смени тесните кожени панталони с по-удобни и облече дълга до средата на бедрото червена фланелка.

Дан седеше на предната редица места в първа класа и разговаряше с Гейри Хюит, единия от треньорите, за плана на тренировките през следващата седмица. Докато се приближаваше към тях й се искаше да може да се промъкне незабелязано. И тъй като това беше невъзможно, тя спря до Дан, повдигна вежди и хвърли пакетчето дъвка в скута му.

— Наистина трябва да се научиш да сдържаш нрава си, треньоре.

Той я изгледа с поглед, който би изпепелил дори бетон и тя продължи напред.

След излитането на самолета тя стана от мястото си до Рон в първа класа и отиде да поговори с играчите. Скапаният им вид я смая. Лекарят на отбора биеше инжекция в коляното на един от титулярите, а масажистът се занимаваше с друг. Повечето от мъжете си бяха сложили торбички с лед.

Изглежда им беше приятно, че тя има желание да разговаря с тях след тази неприятна загуба. Направи й впечатление, че всички са седнали в определен ред. Треньорите, управителят и някои по-важни журналисти бяха в първа класа, докато персоналът на „Старс“ и фотографите седяха на първите редици на пътническата класа. Новобранците заемаха следващите няколко реда, а по-старите играчи бяха последни. По-късно Фийб попита Рон защо титулярите са избрали дъното на самолета и той й обясни, че те предпочитат да са възможно най-далеч от треньорите.

Един през нощта минаваше, когато се приземиха на О’Хеър. Фийб беше изтощена. Рон щеше да я закара до дома й, защото колата й не беше на летището. Тя седна в удобната седалка на неговия линкълн. Зад нея се чу приближаването на нетърпеливи стъпки.

— Трябва да поговорим, Фийб. Нека те откарам до вас.

Тя вдигна очи и видя Дан, който стоеше до колата и надничаше вътре с ръка, подпряна на вратата. Беше сложил очилата си и приличаше повече на строг училищен директор, който се кани да я пердаши, отколкото на един от легендарните кавгаджии на футболното игрище.

Тя продължи да се занимава с колана и след малко закопчалката щракна.

— Можем да говорим утре. Тръгвам с Рон.

Рон тъкмо беше свършил с пренасянето на чантите им върху задната седалка и сега стоеше до колата, от страната на шофьорското място. Дан заобиколи колата отпред и се приближи до него.

— Трябва да обсъдя някои неща с Фийб. Аз ще я закарам до тях. Утре на работа ще си сменим колите.

Той хвърли на Рон връзка ключове и седна зад кормилото, без да обръща внимание на протестите й. Рон гледаше недоумяващо ключовете в ръката си, докато Дан наместваше по-назад седалката, за да му е удобно.

— Позволяваш ми да карам ферарито?

— Само не пиши мръсни думи по кожата.

Рон взе своята чанта от задната седалка и даде ключовете от колата си. Беше толкова доволен от възможността да покара ICE II, че се втурна натам без дори да се сбогува с Фийб.

Тя запази каменно мълчание, докато Дан излезе от паркинга. След няколко минути те се насочиха на юг. Под ярките светлини на рекламите на радиостанции и бира тя забеляза, че той се държи така, сякаш са постъпили несправедливо с него, а не с нея. Реши, че не бива да му позволи да разбере колко много я е наранил.

— Сигурно ти е съвсем ясно, че днес на мача се посрами, като се появи с тези дрехи на змиеукротителка.

— Аз съм се посрамила? Ако паметта не ме лъже, теб те изхвърлиха.

— Отстраниха ме, а не ме изхвърлиха. Това е футболен мач, а не събиране на благородници. — Хвърли й един поглед. — И въобще, какво се опитваш да докажеш? Не знаеш ли, че да носиш подобни дрехи е все едно да си провесиш на врата табела с надпис „Продава се“.

— Разбира се, че го знам — изгука тя. — Иначе защо ще го правя.

Ръцете му стиснаха кормилото.

— Наистина се опитваш да ме предизвикаш, нали?

— Моето облекло не ти влиза в работата.

— Влиза, щом се отразява по някакъв начин върху отбора.

— Не мислиш ли, че и твоите детински избухвания на страничните линии се отразяват на отбора?

— Това е друго. То е част от играта.

Надяваше се, че мълчанието й ще му покаже какво точно смята тя по въпроса за логиката му.

Изминаха няколко километра в мълчание. Мъката на Фийб ставаше все по-дълбока. Ролята, която трябваше да играе непрекъснато, я изморяваше, но не знаеше по какъв друг начин да се държи. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, може би щяха да имат някакъв шанс.

Войнственото настроение на Дан се беше изпарило, когато най-накрая проговори отново.

— Виж, Фийб. Неприятно ми е заради снощи и искам да ти се извиня. Прекарах добре с теб и нямах намерение да бъда толкова груб. Просто ставаше доста късно…

Извинението прозвуча неубедително в тишината.

Тя усети как гърлото й се стяга и се опита да се пребори с това. Събра остатъците от волята си и заговори през стиснати зъби с отегченото провлачено произношение на светска дама от Саут Хамптън.

— Повярвай ми, Дан, ако знаех, че ще се държиш толкова незряло, никога не бих легнала с теб.

Очите му се присвиха.

— Така ли?

— Напомняш ми за някой младок, който току-що е свършил работата на задната седалка на колата и е нападнат от угризения. Откровено казано, свикнала съм на малко повече изтънченост от страна на любовниците си. Най-малкото очаквах да го направим поне още веднъж. Едва ли си струваше всичките тези усилия само за един път, нали?

Той издаде някакъв особен, задавен звук и навлезе в съседното платно. Тя продължи, подтиквана от болката, че той не може да види онова, което се крие в нея и очаква тя да се държи точно по този начин.

— Не смятам, че съм прекалено взискателна, но наистина имам три изисквания към любовниците си: учтивост, търпимост и бързо възстановяване за повторение. Страхувам се, че ти липсват и трите.

В гласа му прозвуча заплашителна нотка.

— Да не би да имаш нещо против и по отношение на техниката ми?

— Е, колкото до това… Смятам, че техниката ти е доста… задоволителна.

— Задоволителна?

— Очевидно си изчел какво пише в книгите, но… — Тя изпусна една силна, фалшива въздишка. — Е, вероятно ставам дребнава.

— Не. Продължавай. Не бих пропуснал това за нищо на света.

— Мисля, че не предполагах колко много… ами… колко много задръжки имаш. Много напрегнат любовник си, Даниъл. Трябва да се поотпуснеш и да не приемаш секса толкова насериозно. Но, разбира се, ти беше в неблагоприятно положение. — Тя отправи последния си удар. — Честно казано, едва ли някой мъж може да бъде в най-добрата си форма, когато си ляга с жената, която му плаща заплатата.

Удивена чу тихия му смях.

— Фийб, скъпа, направо ми изкарваш въздуха.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че е било само нещо временно. Несъответствие в химията.

Тя видя на светлината на фаровете, че той се усмихва. За частица от секундата почти забрави парещата болка от чувството, че е отблъсната и също се усмихна.

— Агънцето ми, има много неща на този свят, които ме правят неуверен. Религията. Националната ни икономическа политика. Какъв цвят чорапи вървят със син костюм. Но трябва да ти кажа, че изпълнението ми в онази хотелска стая съвсем не е едно от тях.

— Не съм изненадана, при това твое самочувствие.

— Фийб, казах ти, че съжалявам.

— Извинението е прието. А сега, ако нямаш нищо против, аз съм изтощена.

Тя облегна глава на прозореца и затвори очи.

Дан също се умълча. След секунда пусна радиото и колата се изпълни с враждебната музика на Мегадет. Нещата помежду им останаха неразрешени.

 

 

През следващата седмица Фийб се срещаше рядко с Дан. Дните му минаваха в гледане на цели километри от филми, в присъствието на безкраен брой срещи с други треньори и играчите, както и в тренировки на игрището.

За изненада на Фийб Моли се съгласи да дойде на мача в неделя срещу „Детройт Лайънс“. Фийб й предложи да доведе и приятелка, но тя отказа, защото всички момичета от училището били идиотки.

„Старс“ биха „Лайънс“ със съвсем малка разлика, а на следващата неделя в Питсбърг отборът стана жертва на лош късмет и загуби един мач, който можеше и да спечели. Вече имаха една победа и три загуби за сезона.

На летището в Питсбърг Фийб срещна Рийд. Той така прекаляваше със съчувствието, като в същото време беше леко критичен, че тя нямаше търпение да се отърве от него.

Когато Фийб пристигна в офиса си на следващата сутрин, секретарката й подаде бележка от Роналд, който я молеше да се срещнат незабавно на втория етаж, в залата за заседание. Тя грабна кафето си и тръгна по коридора. Забеляза, че всички телефони звънят и се зачуди каква ли нова катастрофа се е стоварила над тях.

Дан стоеше облегнат на стената, с кръстосани ръце и крака, намръщено лице и поглед, отправен към телевизора, сложен на подвижна метална поставка. Рон седеше в един въртящ се стол в края на масата.

Тя се отпусна на стола до него. Той се наведе и й прошепна:

— Това е запис на „Спорт“ в Чикаго, популярно местно предаване, излъчвано снощи докато сме били в самолета. Страхувам се, че трябва да го чуеш.

Тя насочи вниманието си към телевизора и видя симпатичен тъмнокос водещ, който седеше в един стол на фона на изглед от Чикаго. Той гледаше в камерата с напрегнатия вид на Питър Дженингс, отразяващ голям военен сблъсък.

— След успешни покупки и добре подбрани млади играчи, Бърт Съмървил и Карл Поуг успяха да съберат едни от най-талантливите играчи в лигата. Но за победите се иска нещо повече от талант, иска се ръководство — нещо, което липсва жестоко на „Старс“.

На екрана се появиха откъси от неделния мач — поредици от обърквания и лошо отиграни положения.

— Управителят Роналд Макдърмит не е някоя футболна знаменитост. Той никога не е играл футбол и просто не е достатъчно зрял, за да контролира един толкова независим треньор като Дан Кейлбоу. Треньор, който би трябвало да се съсредоточи повече върху онова, от което се нуждаят играчите му, и по-малко върху забавленията. „Старс“ са организация на ръба на хаоса, подхранван от неумело ръководство, непостоянна треньорска работа, нестабилни финанси и собственичка, която поставя в неудобно положение цялата Национална футболна лига.

Фийб замръзна, когато започнаха да показват нейни снимки, направени през годините. Водещият спомена накратко подробностите от завещанието на Бърт.

— Поведението на важната дама Фийб Съмървил превръща една сериозна и благородна игра в цирк. Тя не разбира от футбол, а опитът й в ръководството изглежда се простира до собствената й чекова книжка. От предизвикателното й облекло на страничната линия и отказите й да дава интервюта става ясно колко малко е уважението й към този талантлив отбор и към спорта, който много от нас обичат.

На екрана показаха интервю с Рийд.

— Сигурен съм, че Фийб прави каквото може — каза той убедително. — Тя е свикнала с артистичните кръгове, а не със спортно обкръжение, така че това е трудно за нея. Аз съм сигурен, че бързо ще успея да вкарам отбора в правия път, веднага щом тя изпълни условията на бащиното си завещание.

Фийб стисна зъби. Рийд продължи все така усмихнат към камерата, противопоставящ идеалния за работата мъж на жената, тръгнала да се забавлява.

Мазният водещ се появи отново на екрана.

— Въпреки кавалерската защита на Рийд Чандлър, до януари има още много време. Междувременно госпожица Съмървил трябва да даде някакви указания на своя управител. И нещо още по-тревожно. Как ще успее да се справи с избухливия си главен треньор след тревожния слух, който се появи? Не бихме споменавали подобно нещо, ако то нямаше пряко отражение върху онова, което се случва със „Старс“. Смятаме, че е в интерес на обществеността да разкрием информацията на наш доверен източник. Преди две седмици, в малките часове на нощта госпожица Съмървил е била забелязана да излиза от хотелския апартамент на Кейлбоу в Портланд.

Дан изруга. Фийб вкопчи ръцете си една в друга. Водещият изгледа камерата трагично.

— Срещата им може и да е била невинна, но ако не е, това не предвещава нищо хубаво за „Старс“. Трябва да отбележим също, че авантюрите на госпожица Съмървил не спират до това, че, както се говори, се е хвърлила на врата на главния треньор.

Той взе един брой на списанието „Вю монд“ — лъскаво известно издание с тираж, почти толкова голям, колкото на „Венити феър“. Фийб изстена вътрешно. В последно време имаше толкова неща на главата си, че съвсем забрави за „Вю монд“.

— Ще бъде добре, ако Бойд Рандолф, новият член на комисията към Националната футболна лига, хвърли един поглед на последния брой на популярното списание „Вю монд“, което утре ще се появи на пазара. Ще забележите нашата гола госпожица Съмървил. Тези снимки, които според разпоредбите ми е забранено да покажа на екрана, сигурно биха го накарали да поговори сериозно с госпожица Съмървил за отговорностите й към Националната футболна лига.

Веждите му се смръщиха и той си придаде оскърбеното изражение на журналист, който се опитва да си качи числата на Нилсен.

— Професионалният футбол хвърли много труд, за да изчисти образа си след миналите скандали с наркотиците и хазарта. Но сега една млада жена, без всякакъв интерес към играта, иска отново да го завлече направо в калта. Нека се надяваме, че господин Рандолф няма да позволи това да се случи.

Дан посочи с пръст към говорителя.

— Тази невестулка не е ли от приятелчетата на Рийд?

— Така мисля.

Предаването свърши и Рон натисна копчето на дистанционното, за да спре телевизора.

— Чандлър е голяма работа — промърмори Дан с отвращение.

После взе кафявия плик, които лежеше на масата. Гневът на Фийб отстъпи пред ужаса, който я сграбчи.

— Моята секретарка ми го даде току-що — каза Рон. — Нямах възможност да го погледна.

Дан измъкна списанието. Фийб искаше да го вземе от него, но знаеше, че това само ще отложи неизбежното. Една от страниците се скъса, докато ги отгръщаше, за да открие скандалните снимки.

— Защо си правиш труда? — въздъхна тя. — Вече видя всичко, което имам.

Рон премигна.

— Значи е вярно? Наистина сте били заедно в неговата хотелска стая?

Дан се завъртя към нея.

— Защо не вземеш да го обявиш на целия свят, а?

Тя стисна вече изстиналата чаша кафе с треперещи пръсти.

— Това няма да се повтори, Рон, но трябва да знаеш истината.

Той я погледна като разтревожен баща, изправен срещу многообичаното си, но непослушно дете.

— Аз съм виновен. Не се сетих да те предупредя колко неуместно е да се сприятеляваш с Дан. Трябваше да разбера… Това, заедно със снимките, ще бъде един кошмар за отношенията ни с обществеността. Не знаеше ли, че ще притесниш отбора, като позираш гола за списание, даже и да е уважаваното „Вю монд“.

— Позирах за снимките през юни, месец преди да наследя „Старс“. Бях забравила за тях след всичко, което се случи.

Дан все още не можеше да намери снимките. Той стисна зъби.

— Казвам ти, Роналд, ако се обадят от „Плейбой“, по-добре я завържи и й запуши устата, защото ще бъде съблечена и изрисувана още преди да се усети.

Внезапно той спря да разгръща и зяпна. После изруга.

Фийб чувстваше нужда да се защити и се мразеше за това.

— Тези снимки са правени от Аша Белкоа, а тя е сред най-уважаваните фотографи в света. Освен това ми е приятелка.

Дан удари с ръка по страницата.

— Ти си нарисувана!

Рон протегна ръка.

— Може ли?

Дан захвърли списанието на масата сякаш беше някакъв боклук. То се приземи отворено. Снимката на Фийб беше разположена на две страници. Тя се беше облегнала пред „Голо тяло 28“ на Флорес, един сюрреалистичен портрет, нарисуван малко преди смъртта му. Върху голото тяло на Фийб беше наложена репродукция на онази част от картината, която се закриваше от облегнатата й фигура. Получаваше се нещо красиво, зловещо и еротично.

Рон отгърна страницата и видя увеличена снимка на гърдата на Фийб. Зърното беше набръчкано под тебеширенобялата боя. Кожата й се беше превърнала в сюрреалистично платно за миниатюрните силуети на други гърди, изрисувани в характерния за Флорес стил.

Последната снимка представляваше цяло голо тяло, погледнато отзад. Фийб повдигаше косата си, коляното й беше леко присвито. Кожата й представляваше платното, на което бяха разпръснати черни и тъмночервени отпечатъци от пръсти — на рамото й, на извивката на талията, на ханша и на бедрото й.

Дан удари с показалец по снимките в списанието.

— Някой мъж сигурно се е позабавлявал добре, докато е правил това!

Фийб не се замисли, че гневът му изглежда не на място за човек, който толкова усилено се опитва да се държи далече от нея.

— Мъже, скъпи. По един за всеки цвят.

Това беше лъжа. Гримьорката беше топчеста жена на средна възраст, но нямаше нужда той да го знае.

Рон взе писалката си и почука с нея по масата.

— Фийб, обявил съм, че двамата с теб ще дадем пресконференция в един часа. Уоли Хамилтън от „Връзки с обществеността“ ще те подготви. Дан, искам да стоиш настана до утре. Когато журналистите най-накрая те спипат не се изказвай за нищо друго, освен за играта. Знаеш как да се справиш. И в случай че някой журналист има смелостта да хвърли в лицето ти епизода с хотелската стая, дръж си юмруците в джобовете, ако не искаш историята да свърши на първа страница.

Фийб се изправи.

— Няма да има пресконференция, Рон. Още от началото им казах, че няма да давам интервюта.

Дан изкриви устни.

— Хващам се на бас, че ще го направи, ако й позволиш първо да се разсъблече.

— Достатъчно, Дан! — Рон се обърна към Фийб. — Извинявам се за пресконференцията.

Дан изсумтя с отвращение.

— Добре й го каза, Роналд. Наистина знаеш да въртиш камшика.

Рон се престори, че нищо не е чул.

— За съжаление не може да продължаваш да се държиш хладно с журналистите, без да изглежда така, сякаш имаш да криеш нещо.

— Май вече не са останали много неща, които да не са видени от всички — подсмихна се Дан.

Фийб усети как дъхът й секна.

Рон се надигна бавно и се изправи срещу треньора.

— Забележките ти са ненужни. Дължиш извинение на Фийб.

Лицето на Дан се стегна от гняв.

— Няма да го получи.

— Едва ли може да се каже, че ти си невинен. В онази хотелска стая е имало двама души. И ако не бяхте загубили толкова мачове, нямаше да сме подложени на атака. Като че ли е по-добре да помислиш как да прекратим тези неуспехи, вместо да обиждаш Фийб.

Дан сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Критикуваш треньорската ми работа!

Преди да заговори, Рон преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Мисля, че бях достатъчно ясен. Ти се държа грубо, заядливо и оскърбително с Фийб. Тя е не само собственик на отбора и твой работодател, но и човек, който заслужава уважение.

Фийб нямаше време да се чувства благодарна за кавалерската защита на Рон. Заканителното изражение върху лицето на Дан я изплаши твърде много. Твърде късно си припомни, че този мъж беше научен да посреща всички атаки с буйна нападателност.

— Хей, я слушай, малък мухльо. Не е твоя работа как се отнасям с Фийб. Знаеш много добре какво да направиш с тъпите си уроци по етикеция.

— Спри дотук — предупреди го Рон.

Но Дан кипеше от чувства, които не можеше да изрази по друг начин, освен чрез гнева.

— Ще спра, когато реша! И ако не искаш да си изпросиш белята, помни, че аз съм този, който тренира отбора. Струва ми се, че ти е предостатъчна грижата да се оправяш с тази празноглавка!

Всички в стаята замлъкнаха.

Фийб пребледня. Чувстваше се болна и унижена.

Дан сведе очи. Ръката му помръдваше в ненужно, почти безпомощно движение.

— Отстранявам те за една седмица — каза Рон тихо.

Дан вдигна рязко глава и устните му се стегнаха в иронична усмивка.

— Не можеш да ме отстраниш. Аз съм треньорът, не някой от играчите.

— Независимо от това, си отстранен.

Уплашена, Фийб пристъпи бързо напред.

— Рон…

Той вдигна ръка и каза тихо:

— Моля те, не се намесвай, Фийб. Имам да върша работа и трябва да я свърша, както съм решил.

Дан намали разстоянието помежду им и се надвеси над управителя, а в действията му имаше толкова много физическа заплаха, че Фийб се сви. Той заговори с плътен, изпълнен с отрова глас:

— Ще те побъркам.

Рон започна да придобива зеленикав оттенък, но гласът му почти не трепна.

— Искам да напуснеш сградата веднага. Няма да разговаряш с другите треньори или играчите, докато изтече наказанието ти, след мача следващата неделя.

— Ще напусна сградата, когато реша.

— Моля те, заради Фийб не усложнявай нещата.

Секундите отминаваха, а Дан стоеше със стиснати устни и го гледаше гневно.

— Ще съжаляваш за това.

— Сигурно си прав. Но независимо от това трябва да направя онова, което смятам за най-добро.

Дан му отправи продължителен, нетрепващ поглед. После излезе от стаята.

Фийб сложи ръка на устните си.

Рон стисна леко ръката й.

— Пресконференцията ще се проведе в един часа на игрището. Ще те взема от офиса ти.

— Рон, аз наистина не…

— Извинявай, Фийб, но мисля, че ми се повръща.

Той пусна ръката й и изскочи от стаята, докато тя го гледаше стреснато.

 

 

Дан се носеше бясно към първия етаж, стъпвайки тежко надолу по стъпалата. Когато стигна до долу, той вдигна крак и отвори с ритник металната врата. Излезе навън, но яркото слънце на циганското лято не угаси гнева му.

Докато крачеше към колата си, той измисли следващия си ход. Щеше да откъсне врата на малката невестулка. Щеше да му скъса задника с ритници. Всяко отстраняване противоречеше на неговия договор и адвокатите му щяха да сравнят със земята Фийб и нейния управител. Няма защо да се примирява с това. Щеше да… Щеше да…

Щеше да престане да се държи като задник.

Сложи ръка на покрива на колата си и пое дълбоко дъх. Беше притеснен и ядосан и то не заради Фийб, а заради себе си. Как можа да я обиди по този начин? Никога през живота си не се беше държал толкова лошо с жена, даже и с Валери. А Фийб не го заслужаваше. Подлудяваше го, но в нея нямаше нищо гадно. Беше забавна, привлекателна и мила по свой собствен начин.

Мразеше да губи така контрол, но когато чу онзи самодоволен журналист да обявява пред целия свят, че Фийб е била в неговата стая в хотела, той така се вбеси от тази намеса в личните им работи, че му се прииска да срита телевизора. Вече знаеше достатъчно за журналистите, за да бъде наясно, че накрая Фийб ще понесе последствията от нещо, което си беше негова грешка. Само да беше поговорил с нея, вместо да я обижда.

Знаеше, че би се справил много по-добре с цялата история, ако ги нямаше онези снимки. Мисълта, че разни случайни хора ще гледат тялото й, го вбесяваше. Реакцията му беше съвсем нелогична, като се има предвид, че тялото й висеше из повечето по-големи музеи в света, но той не можеше да промени нищо. Освен това абстрактните картини бяха нещо по-различно от ярко осветените снимки. Снимките, които видя във „Вю монд“ бяха произведения на изкуството, но светът беше пълен с разгонени мръсници, които си нямаха и представа за това. Мисълта за похотливите погледи, които щяха да се лепят по тези страници, разпали гнева му.

По дяволите гневът му! Кога най-после щеше да порасне и да започне да се контролира? Не му беше нужна диплома по психология, за да разбере защо му беше толкова трудно да се справя с него. Още когато беше малък, на четири-пет години, неговият старец го пребиваше от бой, ако плачеше или се оплакваше от болка или страх.

Все още чуваше пиянската заплаха на стареца. Иди ми донеси колана, за да ти покажа нещо, за което наистина да плачеш, момченце.

Когато порасна, той откри, че единственото чувство, което е безопасно да изразява покрай стареца, е гневът, независимо дали на футболното игрище или като използва юмруците си. Дяволска работа! Мъж на тридесет и седем години да се държи като малък нехранимайко от детската площадка. Само че този път нехранимайкото си получи заслуженото. Този път нехранимайкото беше поставен на място от ниското хлапенце, което дори не ставаше за отбора.

Гневът отново го завладя, но този път беше достатъчно честен да си признае, че това е прикритие за срама! Срамът, че Роналд беше този, който защити Фийб.

Срамът, че Роналд трябваше да я защитава от него.

Ако не беше толкова ядосан на себе си, може би щеше да се порадва на факта, че Роналд Макдърмит най-после показа малко здрав разум. Ако не беше толкова ядосан на себе си, може би щеше да повярва, че за отбора всъщност има някаква надежда.