Маги Дейвис
Очите на любовта (8)

8

Валеше проливен дъжд, и то от няколко дни. Кръглата кула от другата страна на залива — една от многото, разпръснати в западната част на страната, — едва се различаваше зад плътната сребърносива мъгла.

Едайн никога не беше виждала толкова много дъжд наведнъж. Постоянните валежи разтревожиха даже децата, които бяха родени и израснали тук и всъщност трябваше да са свикнали с капризите на времето.

Цяла сутрин децата бяха тормозили жената на вожда и слугинята й, следобед опитаха късмета си при воините от клана, но скоро трябваше да се оттеглят с подвити опашки. В началото на вечерта и деветте деца — най-малкото беше почти бебе, а най-големите бяха на дванайсет; някои бяха червенокоси, други с катраненочерни коси, — се изсипаха в стаята на Едайн в кулата с надежда да намерят някой, който да ги забавлява.

Предишния ден Едайн им беше разказвала приказки, след това всички заедно изработиха кукли от прясна слама, която големите момчета бяха намерили при конете.

Всички участваха с въодушевление, даже момчетата харесаха идеята да изработят войници от слама. Каменната крепост, в която живееше семейството на вожда, беше препълнена с войници и членове на клана, липсваха и най-простите удобства, затова децата не намериха нито едно парченце плат, нито едно дървено топче, за да направят кукличките си по-красиви.

Днес — Едайн установи това още от пръв поглед — децата бяха повече от неспокойни. От сутринта се караха и се боричкаха, никой не можеше да ги усмири. Момичетата бяха дори по-буйни от момчетата. Едайн сложи малкия Дънкан в скута си, за да го предпази от Рори и Калън, които почти веднага се сбиха.

Беше й много трудно да успокои децата, които очевидно вземаха пример от баща си. Константин, вождът на клана Санах, се наливаше още от обяд и обичайното му лошо настроение вземаше застрашителни размери. Пратеникът от Единбург се бавеше и това го вбесяваше. Всички чуваха гневния му глас, а понякога и шум от чупещи се предмети, вероятно хвърлени по измъчената му жена. След поредния пристъп на ярост, придружен от пронизителен вик, едно от малките момиченца се разплака.

— Не бива така, трябва да си смела — опита се да я успокои Едайн и погледна с безпомощна усмивка към децата, които я бяха наобиколили. Бяха й казали, че Константин имал хубава, удобна къща в другия край на залива, но предпочитал тази брулена от ветровете крепост, където щял да се защитава по-успешно, ако кралят откаже да плати откупа.

Само бог знае, каза си Едайн, докато остави за малко бебето, за да избърше носа на плачещото момиче, какво ще се случи с тях, ако кралят изпрати войска да ги нападне. Кланът очевидно имаше нужда от солиден откуп. Мършавите деца имаха нужда от топли дрехи за зимата и още повече от обувки. Даже децата на Константин бяха облечени бедно.

Клановете от планините имаха странен начин на живот. Константин носеше червена вълнена туника и кожи, ботуши от тюленова кожа и златни накити. Жена му също беше облечена в сравнително хубави дрехи. Златните й гривни и брошки струваха цяло състояние. Незнайно откъде бяха набавили мека вълнена рокля за Едайн, обувки от еленова кожа и чифт ръкавели от злато и сребро. Освен това й бяха оставили дебелата синя наметка, сватбен подарък от Дьо Брийс.

Обаче децата бяха облечени като просячета. Странно защо това не смущаваше никого. Малките се мушеха като кучетата и котките между краката на възрастните и никой не им обръщаше внимание.

Стаята на Едайн беше високо в кулата и беше сравнително топла, но постоянно се пълнеше с дим и вътре не се виждаше почти нищо. Тя помоли едно от момчетата да свали за малко кожите от тесните прозорчета, за да се оттегли пушекът. Навън все още валеше като из ведро.

Едайн въздъхна и отново взе бебето в скута си.

— Разкажи ни приказката за Наос и Дейдре — помоли едно от момиченцата и опря лакти на коленете й.

Приказката за Наос, най-красивия и най-смелия между мъжете, и Дейдре, неговата любима със златна коса, беше харесала на децата и те не се уморяваха да я слушат. Вярно, последния път момчетата не можаха да дочакат края, а започнаха да се боричкат. Те предпочитаха историите за воина Макуъл и неговите героични шотландци.

Известно време играха с пръсти и шнурове, а когато най-сетне се успокоиха, Едайн започва да докосва ръка след ръка, докато пръстите на всички деца засияха в синьо.

В морето имаше достатъчно материал и процедурата беше съвсем проста. Децата се наредиха в кръг около нея и Едайн ги заплаши с всевъзможни наказания, ако не стоят мирно. Плъзгаше пръсти по ръчичките им, докато връхчетата им засияваха като сини пламъчета. Даже бебето в скута й седеше мирно и се взираше унесено в дебелите си пръстчета, които светеха като свещички. Накрая пъхна най-силно светещото пръстче в устата си.

Едайн го извади бързо, угаси пламъчето и отново го запали с помощта на собствения си показалец. Няколко момчета натъркаха лицата си, защото искаха и бузите и устните им да засветят, но не постигнаха нищо.

— Само от пръстите стават свещи — обясни Едайн. — Това си е наша тайна и не ви позволявам да казвате на никого.

Това им хареса.

Играта продължи дълго. Дете след дете заставаше пред Едайн и следеше със зяпнала уста и изпълнени с учудване очи как пръстите й светваха като пламъчета. След известно време бебето заспа. Пръстчетата му угаснаха.

Децата явно разбраха, че играта не може да продължи вечно, и насядаха около нея. Едайн им предложи и те да поспят малко. Самата тя се облегна на дебелата каменна стена и затвори очи. С удоволствие беше показала на децата как превръща пръстите си в свещи. От сутринта се опитваше да призове вътрешния си глас, но той не се обаждаше.

Така беше от деня на раздялата с младия рицар, в чиито обятия беше лежала на брега на планинския поток. Света майко божия, помисли си внезапно тя, ами ако вътрешният глас си е отишъл завинаги?

Откакто товарният кораб излезе в морето и я остави сама на брега, тя беше изпълнена с необяснима увереност, че младият рицар ще бъде завинаги до нея. Още тогава знаеше, че много скоро ще му се отдаде.

Когато корабът потегли без нея, Едайн беше убедена, че това е предопределено от провидението. Макар че и тогава, и сега нямаше ни най-малка представа защо.

Не се стараеше да потърси причините, да разбере. Топлата, надеждна сила, която излъчваше той по време на ужасната буря, когато тя се вкопчи в него, само засили вярата й и я направи непоколебима. През цялата нощ и през следващия ден младият капитан на граф Честър беше за нея спасителна скала — смел, неустрашим и невероятно привлекателен. Вътрешният глас й показа впечатляващото му тяло още на кораба, дълго преди да се любят на брега на потока, преди ръцете й да усетят съвършенството му.

Винаги когато си го представяше, виждаше как възхитително вдига ъгълчетата на устните си, когато говори. Можеше да го гледа с часове. Очите му бяха златно кафяви и светеха, в зениците танцуваха кехлибарени светлинки. Дългите, извити мигли биха предизвикали завистта на всяко момиче. Магнус беше едър и силен, тялото му беше изключително мъжествено.

Господи, с каква страст я любеше — и в същото време беше нежен, почти плах! Споменът изтръгна от гърдите й стон и спящото дете в скута й се размърда.

Даже в най-смелите си мечти не си беше представяла такова преживяване.

Ето какво означавало „да правиш любов“! Когато телата им се сляха, двамата сякаш напуснаха този свят и се понесоха в изгарящ златен облак. Така й се искаше да бъде отново с него…

Три момчета играеха на зарове, които бяха откраднали от копиеносците. Когато срещнаха погледа й, бързо скриха заровете и скочиха на крака. Всички бяха чули, че някой се качваше по стълбата.

Когато в отвора на пода се появиха главата и раменете на вожда на Санах Дху, малките момичета страхливо се дръпнаха настрана. Константин спря на най-горното стъпало и се огледа мрачно.

— Какво търсите при заложницата? — изрева той и влезе в стаята.

Децата се наведоха, за да избегнат евентуалните удари, и едно след друго слязоха по стълбата. Отдолу се чуха виковете на жената на вожда и най-голямото момиче се върна да вземе бебето.

Константин застана пред Едайн и мушна палци в колана си. Макар че беше още светло, той беше мъртвопиян. Очевидно му беше омръзнало да чака и, подобно на децата, търсеше нещо да убие времето.

Едайн се притисна към стената. Знаеше, че не може да задоволи вожда нито с историята на Наос и Дейдре, нито със сламени куклички. Това личеше по подутото му, зачервено лице.

Внезапно осъзна, че прекрасното сливане с младия рицар може да се изроди в нещо страшно и болезнено. Когато вдигна поглед, изразът на лицето му потвърди предположението й.

— Какво искате? — попита шепнешком тя.

Глупав въпрос. В стаята под тях се възцари тишина. Тя си представи жената и децата на вожда, които щяха да чуят всичко, и се разтрепери. Болката изглеждаше неизбежна.

— Време е да ми бъдеш полезна, момиче. — Вождът на клана Санах клекна пред нея. — Откога седиш тук, играеш с хлапетата и се тъпчеш за моя сметка. Ти можеш много повече, нали?

Тя втренчи поглед в босите му крака и неволно сравни тялото му с това на младия рицар. Макар да се състояха от еднакви части, двамата бяха абсолютно различни. Всяко движение на Магнус излъчваше сила и гъвкавост, докато Константин беше кръгъл като бъчва, а мускулите му бяха толкова грамадни, че ръцете му стърчаха настрана от тялото. Ръцете му бяха покрити с гъсти черни косми, а краката му бяха толкова космати, че приличаше на мечка.

Без да го е видяла, Едайн предположи, че мъжкият му атрибут не е добре оформен и не доставя удоволствие на жените. Веднага и стана ясно, че той го прилагаше само с груба сила.

— Хайде, започвай — изръмжа той и дръпна наметката й. — Съблечи се, искам да те видя.

Едайн се опита да се изплъзне, но той я хвана под мишниците и я вдигна на колене. После измъкна роклята през главата й. Нямаше нищо отдолу и той естествено го знаеше. В оскъдната светлина, идваща от бойниците, тя изглеждаше като грациозна, неземно красива горска нимфа, фигура от приказките. Светлата, отдавна нересана коса я обгърна като златна мантия и закри съвършените гърди.

Константин блъсна ръцете й, за да я огледа по-добре, и лицето му стана още по-червено.

— Велики боже — прошепна дрезгаво той. — Онези, дето твърдяха, че си навсякъде златна, вещица със златна кожа и зелени смарагдови очи, не са ме излъгали. Исус да ми е на помощ, това е магия!

Той се премести по-близо до нея и зарови грубите си пръсти в златните кичурчета между бедрата й. Коляното му грубо разтвори краката й.

Тя се опита да се отдръпне, но вождът очевидно беше силно възбуден и дишаше пресекливо. Дъхът му миришеше на уиски и Едайн потръпна от отвращение.

— Не ме докосвайте! — извика тя. Трябваше да му покаже, че не се страхува. Нищо, че това не отговаряше на истината.

Този път беше различно от първия. Даже когато Айво дьо Брийс се позова на правото на първата нощ и я принуди да се омъжи за един от крепостните му, за да я вземе в леглото си, не се почувства така силно заплашена.

Тогава вътрешният глас й обясни, че няма да пострада сериозно, колкото и грозна да изглежда заплахата. Сега беше различно.

Отвратителният вожд на клана Санах ей сега щеше да се нахвърли върху нея и да я вземе насила. Щеше да завладее тялото й, докато жената и децата му чуваха всичко!

Трябва да направя нещо, каза си Едайн, докато ръцете му грубо мачкаха гърдите й. Но не усещаше в себе си сила, която би могла да призове. Нямаше го вътрешният глас, който да я спаси.

— Хайде, хайде — настоя мъжът. — Вече знам, че в теб наистина има магическа сила и тя е тук, между краката ти. А пък аз имам подходящия инструмент. Хайде, ела, ще ти стане добре, обещавам ти!

Той вдигна долната си риза и разкри гъсти, сплъстени косми, които се простираха от корема до бедрата и отново й напомниха за диво животно. В средата стърчеше огромен синкавочервен член, очевидно не напълно втвърден.

Вождът взе ръцете й и ги притисна към члена си. Пръстите на Едайн бяха студени и безчувствени и тя отказа да го докосне. В отговор той я зашлеви силно през лицето, главата й политна настрана и въздухът излезе от дробовете й.

— Хвани го! — изсъска той. Лицето му се приближи застрашително към нейното. — Искам да го притискаш и милваш като красиво животинче, което трябва да ти достави радост. В противен случай ще те напляскам така, че ще престанеш да виждаш и чуваш.

Трепереща от страх, Едайн обхвана члена му с две ръце и го стисна, колкото можеше. В очите му светна възбуда. Тя го натисна няколко пъти, но пръстите й се умориха и той я отблъсна.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-мила! — изръмжа вождът, а когато се погледна, изохка учудено. Вместо да се засили, възбудата му беше отслабнала.

Опита се да се възбуди сам, но без резултат. От гърдите му се изтръгна злобно проклятие.

— По дяволите, та аз се пръскам от желание — прошепна невярващо той. — Имам чувството, че ще полудея. Какво му става? Досега трябваше да е корав като копие!

Вдигна глава и я погледна изпитателно. Учудването се превърна в гняв. Стисна ръката й и я дръпна към себе си.

— Ти си виновна… Какво му направи?

— Н-нищо! Само каквото ми казахте — отговори искрено Едайн.

— Ти и проклетата ти хитрост! — Последва втора плесница. — Направи го горещ или ще те насиня от бой, да знаеш!

Сграбчи я за косите и притегли главата й към слабините си. Миришеше отвратително и имаше нужда от една хубава баня. Едайн много искаше да запуши носа си, но не можеше. Той разтвори зъбите й и пъхна увисналия си член в устата й. Тя се задави.

Мина само секунда и всичко стана така, както той искаше. Достатъчно беше само лекото докосване на устните и езика й. Константин, вождът на клана Санах, нададе болезнен вик и се дръпна като опарен.

Едайн едва успя да види разкривеното му от болка лице, когато скочи на крака и започна да се трие между краката. Вдигна дългата си риза и погледна слисано към слабините си.

— Майчице мила, членът ми е изгорен! — изрева той и заподскача по стаята като ранен звяр. — Целият е в мехури, като че съм го потопил в огъня на ада! Какво ще правя сега? — Изведнъж спря и в очите му светна безумен гняв. — Ти, дяволска курво… Ти си ме изгорила!

Едайн отговори на погледа му. В главата й цареше хаос. Единственото, което си спомняше ясно, бяха думите: „Направи го горещ или ще те насиня от бой!“

„Горещ“, това беше точната дума.

В сърцето й внезапно се възцари спокойствие и прогони паническия страх. Тя седна на петите си, вдигна наметката си от пода и се загърна.

Той не биваше да изрича онези думи. Тя се усмихна облекчено. Очевидно у нея все още имаше сила, която я защитаваше, макар да беше загубила вяра. Не можеше да знае кога ще я завладее. Вождът на клана Санах сам бе поискал да го направи горещ и тя беше изпълнила желанието му.

Не беше сигурна какво я очакваше след случилото се. Ако се съдеше по изражението на лицето му, той беше готов да я убие. Ала не можеше да го направи, защото щеше да застраши откупа от крал Уилям.

Отдолу се чуха възбудените викове на воините, последвани от умолителния глас на съпругата му. Някой се изкачи по стълбата. В отвора се появи главата на един мъж от клана.

— Санах, той е съгласен да я откупи! — Мъжът се ухили до ушите. — Уилям Лъвът ни изпраща свой верен човек с парите. Погледни навън и ще видиш конниците под крепостта!

Константин се поколеба само секунда. Докуцука до най-близката бойница и подаде глава навън.

Очевадно онова, което видя, му хареса, защото забърза към стълбата и изчезна. Мъжът от клана едва успя да се отмести, за да му направи път. След минута отдолу прозвуча заповедническият глас на вожда, който свикваше клана си.

Едайн вдигна вълнената рокля от пода и също отиде до бойницата. Прилепи лице до хладната стена и погледна навън. Все още валеше, макар и доста по-слабо, отколкото през нощта и сутринта. Малката група конници, които препускаха по каменистия път, бяха нахлупили качулки на главите си, за да се пазят от дъжда. Само водачът им беше без наметка.

Причината беше очевидна. Грамадният рицар яздеше черен расов кон, юздите и сбруята бяха украсени с чисто сребро. Целият свят трябваше да види бялата наметка с големи червени кръстове на гърдите и гърба.

Едайн спря да диша.

Не беше очаквала такъв пратеник. Тамплиерът изглеждаше величествен и правеше добро впечатление — фигурата му беше наистина безупречна. Никога не беше виждала толкова внушителен мъж.

Рицарят носеше големия си шлем под мишница и дъждът беше залепил пшенично русата коса на главата му. С красиво извитите вежди и сериозните, непримиримо гледащи очи той приличаше на Архангел Михаил.

След тамплиера яздеше слуга с товарен кон. Ескортът зад него беше доста пъстър: петима войници и една едра фигура с мръсна наметка и протрити ботуши, която се влачеше най-отзад.

Едайн втренчи поглед във фигурата. Беше видяла как мъжът свали шпорите точно от тези ботуши и ги зарови заедно с бронята. Изхълца и притисна буза към студения камък.

Той беше гологлав, защото шлемът му беше станал жертва на морската буря. Качулката на скъпата наметка се отметна назад и разкри къдрава тъмночервена коса. А лицето му…

Едайн прехапа устни, за да не извика.

Прекрасното лице, чудната уста с цинична младежка усмивка. Как висяха раменете му под мократа наметка. Изглеждаше почти смешен, докато с мъка напредваше между камъните с протритите си ботуши. Какво търсеше в свитата на тамплиера? Всеки разбираше от пръв поглед, че Магнус Фицджулиън не беше обикновен войник.

Тогава се сети, че след корабокрушението той вече нямаше снаряжение, а вероятно нямаше и пари. Нищо, с което да си купи хляб и подслон. Съвсем сам в чуждата страна. Беше цяло чудо, че бе успял да опази меча си.

Със сигурност търсеше нея. Тя погледна към Константин и хората му, които тъкмо излизаха през портата, за да поздравят гостите. Магнус нямаше да я чуе, дори ако го беше повикала.

Притиснала буза към стената, тя си помисли, че вече никой и нищо не можеше да ги раздели. Все едно какво щеше да се случи оттук нататък.

Никога, закле се Едайн. Тя нямаше да го допусне.