Маги Дейвис
Очите на любовта (7)

7

Веднага щом Асгард излезе от стаичката на правния съветник и възседна коня си, за да напусне Единбургската крепост, към него се присъедини сержант от тамплиерския орден.

— Сър Асгард? — Младият мъж стегнато отдаде чест. Бялата му наметка беше с кант на шията, който показваше принадлежността му към ордена. Братята от ордена на свещения храм се деляха на рицари и служещи. Само рицарите имаха право да носят червен кръст на гърдите и гърба на белите си наметки.

Сержантът, който изглеждаше на не повече от двайсет години, напразно се стараеше да остане сериозен.

— Брат Тристан дьо Монтвил на вашите услуги, сър. Възложено ми е да ви заведа в нашата резиденция.

Асгард кимна. Вече не беше нужно да търси подслон за нощта. След като крал Уилям Лъвът беше въвел в страната си повечето от обичаите на френските нормани, съвсем естествено беше тамплиерите да изградят своя резиденция в Единбург.

Като изключим предпочитанията на краля към всичко френско, размишляваше Асгард, докато сержантът го водеше по тесните улички, Уилям със сигурност се интересува от финансовите средства на тамплиерите. Всяка тяхна резиденция беше и банка. Първоначалната задача на ордена — да закриля пътуващите в Светите земи — доведе дотам, че братята започнаха да управляват имуществото на кръстоносците, да изпращат пари в Европа, когато беше нужно, да обменят валута, да инвестират капитали и да дават заеми на европейските монарси. Обяснението беше, че щом един християнин иска да вземе заем, по-добре е да поиска пари от известните рицари монаси, вместо от жалки лихвари като евреите. Или още по-зле — от ужасните италианци.

— Откога съществува тукашната резиденция? — осведоми се Асгард.

Сержантът се обърна на седлото.

— Достатъчно дълго, за да вършим божието дело и да получаваме благословията му, братко.

Асгард едва не се изсмя. Много добре помнеше какъв беше самият той на тази възраст. Набожността струеше като пот от порите му. Но в никакъв случай не беше толкова самодоволен.

В долния град беше паднала лека мъгла. Асгард се уви в дебелата наметка и си припомни времето, което беше минало от онези младежки дни. Дванайсет години.

На възрастта на сержанта живееше с убеждението, че знае всичко — и нищо. Когато пожела да бъде приет в ордена, с него се зае старият брат Робърт. Зелен и нахален, какъвто беше, Асгард не можа да разбере какво искаше да каже старият монах с думите: „Вие желаете голямото и великото, но не познавате строгите правила, които са длъжни да спазват братята от ордена. Виждате ни да ходим с красиви одежди, силни коне, великолепни ризници, но не познавате вътрешния живот на ордена. Ако желаете да останете от тази страна на морето, орденът ще ви изпрати оттатък и обратно; ако искате да спите, трябва да будувате, а ако сте гладни, никой няма да ви даде храна. Ще понесете ли всичко това за честта, за спасението и за благото на безсмъртната си душа?“

Сержантът насочи коня си към пазарния площад. Оттатък градските стени Асгард видя панорамата на есента.

— Резиденцията ни не е в града, сър Асгард — извика през рамо момъкът. — Изградихме дома си извън крепостните стени, за да имаме достатъчно място да сеем жито и да се упражняваме с оръжията.

Асгард погледна втренчено шлема на сержанта.

Не беше трудно да се кандидатираш за приемане в ордена: кандидатът трябваше да е вярващ католик, да е законен наследник на рицар, да не е женен и да не членува в други свещени ордени, да не е задлъжнял, да се отличава със силен дух и здраво тяло и да не е подкупил никого, за да бъде приет в общността.

Наистина просто. Много млади мъже притежаваха необходимите качества, за да отидат в Северна Франция и да станат тамплиери, особено по-млади синове като него. Спомни си колко силно беше желанието му да бъде приет в ордена и потрепери. От дванадесетата си година не мечтаеше за нищо друго. За него тамплиерите бяха нещо като богове.

Когато се стигна дотам, той коленичи пред главния брат в резиденцията и се закле да се подчинява безпрекословно на великия майстор на храма в далечните Свещени земи и на всички висшестоящи, да спазва благочестие, добрите нрави и обичаите на ордена, да живее без притежания, да защитава и разширява Йерусалимското кралство, никога да не допуска християни да бъдат убивани или лишени от имуществото си и никога да не напуска ордена без позволение.

Когато брат Гуидо със собствената си ръка вдигна новите рицари, сложи на раменете им белите наметки с червени кръстове, целуна ги и ги поздрави с добре дошли в ордена, Асгард се почувства на върха на щастието и се изпълни с екстатично благочестие. Това беше началото на новия му живот!

Днес не можеше да мисли за този ден без дълбока горчивина.

Свободен от грехове, невинен — още чист и неопетнен в тази крехка възраст — в името на господа и Светата дева, за какво беше употребил новия си живот? Съжаляваше бедния млад глупак, какъвто беше някога. Беше повече от безумно да се поддаде на изкушението. „Нов живот“ за двадесетгодишен младеж, който дори не беше спал с жена, едва започнал да се бръсне, младеж, който обичаше да свири на арфа и рог, но не беше загубил нито капка кръв в битка!

Започна да му става ясно какво го очакваше, когато отидоха в съседната стая и се съблякоха голи пред братята. Дадоха им две ризи, туника с дълги ръкави, два чифта обувки и долни гащи, дълго расо, което отпред беше отворено, дълга наметка, две палта, едното за лятото, а другото, подплатено с овча кожа, за зимата, кожен колан, шапка и каскет. Освен това получиха две кърпи, чаршафи, ризница, шлем, високи гамаши и бяла наметка с червен кръст, още меч, копие и щит, три ножа, един, от които беше за ядене. Всеки млад рицар имаше по три коня, докато пажовете и обикновените войници имаха по един.

Докато стоеше в голото, студено помещение в резиденцията във Фализ и се червеше от погледите на събраните тамплиери, Асгард все още не хранеше съмнения, че е осенен от божията милост и ще стане велик воин и монах, член на ордена, който непоколебимо служеше на Христос и защитаваше Свещения храм. Вярата му беше над всички съмнения.

По-късно му стана ясно, че не беше вникнал в думите на брат Гуидо. Какво бе казал монахът: че тамплиерът трябва да будува, когато му се спи, да стои гладен, когато умира от глад, и да отиде оттатък морето, въпреки че желае да остане във Франция. В Светите земи се водеха кървави битки и той се сблъска не само с извратеността на варварите, които бяха завладели Йерусалимското кралство, но и с някои странни обичаи на самите рицари.

Асгард помнеше много точно кога душата му заболя. В Акр. А може би и още когато кракът му стъпи за първи път в Палестина.

Сержантът спря коня си и се обърна към него. Асгард можеше само да предполага, че му е казал нещо и чака отговор. Бяха стигнали до порта във високи каменни стени, зад които камбана звънеше за вечерня. Асгард беше много гладен и се зарадва на сигурно добре приготвената тамплиерска вечеря.

Макар че орденът му следваше правилата на свети Бенедикт, на тамплиерите беше разрешено да ядат червено месо и други храни, необходими за укрепването на тялото. Естествено беше Асгард да се зарадва на предстоящата вечеря. Но не се радваше на предстоящата вечер, защото знаеше, че ще му задават много въпроси. Главният майстор на ордена беше изпратил хора да го издирят, следователно знаеше, че е пристигнал в Единбург, макар че пътуването му се пазеше в строга тайна. Никой не биваше да знае, че се намира в Шотландия. Трябваше да помисли как да отговаря.

Вечерята на тамплиерите беше веднага след вечерната служба. Обикновено братята се събираха в голямата трапезария, в чиито високи, сводести стени от дебели камъни всички шумове от дъвчене и гълтане, както и стъпките на влизащите и излизащите отекваха оглушително. От погледите, които от време на време ловеше, Асгард заключи, че главният майстор е уведомил за пристигането му рицарите, слугите им и дори пажовете.

Вместо към виното той посегна към чаша козе мляко, отпи голяма глътка и огледа над ръба събраните в трапезарията. Братята имаха право да го оглеждат; това не го притесняваше. То нямаше да промени нищо в слуховете, които се носеха за него. Асгард дьо ла Герш, великият кръстоносец! Лично султан Саладин го бе нарекъл най-силния от франките и с това го бе белязал до смъртта.

Всички тамплиери обичаха тази история.

Предводителят на сарацините беше убеден, че може да сломи кръстоносците, които упорито отстояваха Йерусалим, ако залови тамплиера Асгард дьо ла Герш, поради което за известно време обсадата се съсредоточи върху един-единствен рицар. Върху него. Минезенгерите разпространиха славата му из цяла Европа: Асгард дьо ла Герш, най-великият рицар тамплиер на всички времена.

Докато вървяха безмълвно към кръглата църква, главният майстор улови ръката му.

— Елате в стаята ми — покани го тихо той, докато другите продължиха за вечерната молитва. — Мисля, че имаме онова, което търсите — допълни с лека усмивка той.

Асгард спря и го погледна втренчено. За момент се изкуши да повярва, че майсторът беше намерил тайнственото момиче и го държеше затворено в резиденцията в Единбург. Но бързо си каза, че това е само глупава надежда.

Минаха няколко минути, докато майсторът запали лампата на писалището си. Каменното помещение беше пълно с реликви от Далечния Изток. Монахът напълни мангала с въглища и ги запали. И лампата, и мангалът бяха сарацинска изработка. Оттам беше и стенният килим, на който бяха изобразени Исус и апостолите в ризници като рицари, възседнали бойни коне. Помещението беше обзаведено с типичната за тамплиерите смесица от източен разкош и монашеска бедност.

Асгард се отпусна на пейката пред писалището и майсторът му наля вино от красива сарацинска стомна.

— Момичето — започна без заобикалки той — е търсено не само от английския крал.

Асгард запази непроницаемо изражение.

Главният майстор се разхождаше неспокойно напред-назад. Норманин, около петдесетгодишен, със светли очи, които следяха всяко движение на госта.

— Кажете ми, братко, наистина ли повярвахте, че английският крал може да изпрати тамплиер в Шотландия, без братството да узнае?

Асгард сведе глава към чашата си.

— Да, мисля, че да. — Той беше дошъл тук по работа на краля и смяташе, че не е нужно да дава отчет на единбургския майстор.

— Хмм. — Монахът му обърна гръб. — Хенри Плантаженет трябва да разбере, че не е особено умно да крие намеренията си от нас. Пратеник на великия майстор прекоси цяла Франция, за да ни извести за идването ви.

Аха, каза си Асгард, значи не само английският крал Хенри и шотландският крал Уилям, ами и великият майстор на тамплиерите. Велики боже, кое беше това момиче — какво беше то за най-важните личности в Европа?

— Великият майстор — продължи монахът — е много заинтересован от момичето, за което сестрите от „Сен Сюлпис“ твърдят, че е светица. А крал Хенри толкова силно желае да я открие, че е изпратил един от най-славните тамплиери в кралството на Уилям Лъва.

Асгард отново сведе поглед.

— Братството служи на много монарси, уважаеми отче. И по много начини. — Усети, че се изпотява.

Домакинът седна на отсрещната пейка и опря лакти на масата. Носеше наметката с червен кръст и още една, по-дебела. Въпреки мангала в помещението беше доста студено.

— Очевидно не са ви осведомили за положението — заговори сериозно той. — Всъщност и аз не мога да ви кажа кой знае какво — само разкази на служители в манастира, които си отвориха устата, макар че монахините са им заповядали да мълчат. Историите са интересни, но е трудно да им повярваме. Например, че детето, намерено пред портата, било само на два или три дни, но издавало невероятно разумни звуци. Монахините никога не били виждали такова дете. И още тогава било изключително красиво. Когато пораснало, се отличило с толкова мек и кротък характер, че сестрите го обикнали и категорично отказали да го дадат за осиновяване, макар че доста семейства от града изразили такова желание. Пазели момиченцето като зеницата на очите си и не го пускали никъде. Свикали нарочно събрание, за да му дадат име. Нарекли го Едайн.

— Ирландска кралица — промърмори Асгард.

— Наистина ли? — Тамплиерът му хвърли бърз поглед. — Това ли означава името? Странно. Няма никакви доказателства, че момичето е от ирландско потекло. Монахините са си измислили името. Разправят, че когато пораснала достатъчно, за да разбере въпроса, глупавите сестри я попитали откъде е дошла и тя отговорила: „От облаците“.

— От облаците? — В гласа на Асгард прозвуча искрена изненада.

— Сестрите се кълнат, че точно така е отговорила. — Игуменът въздъхна. — Трябва да призная, понякога имам чувството, че онези почтени жени са си загубили ума. Облаците са фантазия на малко момиче. Много сирачета измислят подобни истории, когато не се знае нищо за родителите им. Ясно е, че никое дете не може да си спомни къде се е родило. Според мен историите за момичето са смешни и глупави.

Единбургският майстор си наля още вино.

— Монахините са я нарекли светица — продължи той, след като си изтри устата, — за да изпреварят онези, които биха я нарекли другояче. Все пак е по-добре да я смятат за светица, отколкото за вещица, нали?

— Какво друго се знае за нея? — попита Асгард.

— Може да говори с животните. Да, знам какво си мислите сега, но има свидетели. Едайн се занимавала със сирачетата в манастира, грижела се за тях, възпитавала ги, учела ги. Един ден някакъв вол се откъснал от впряга си и се затичал право към група деца. Момичето застанало на пътя му и го успокоило, като му говорело. Накрая животното й позволило да го хване за единия рог и да го отведе.

Асгард се усмихна недоверчиво.

— Често съм виждал как укротяват коне и говеда. Не е чак толкова трудно, когато човек е свикнал да общува с животните и притежава известна сръчност.

— Сръчност? — Майсторът го погледна втренчено. — Казаха ми, че момичето само погледнало огромния вол, който тичал разярено срещу него, и той спрял. Спрял насред пътя като ударен с брадва! Един поглед — нищо повече, и волът спрял послушно и навел глава пред нея.

Асгард не отговори веднага.

— Според мен сестрите от „Сен Сюлпис“ правят чудеса от обикновени случки.

Майсторът поклати глава.

— Даже овчарите, които редовно ходят в манастира, разказват невероятни неща за нея. Например, че умеела да предава мисли. Естествено никой не смее да се закълне. Монахините мълчат като гроб, защото никой не иска да пристигне делегация от римски епископи. Обаче селяните, които работят в манастира, разказват, че тя умее да повика всеки човек, който й трябва. Повиканите чували тих глас в ухото си.

Асгард и друг път беше чувал за млади момичета, които укротявали диви животни. Цялото християнство почиташе символите на Светата дева и еднорога. Но тайнствен глас, на който всеки се подчинява? Това беше много по-интересно.

Не можа да устои и попита:

— А казаха ли ви дали е омагьосвала хора? Чувал съм, че такива девици омагьосвали хората, след като летели във въздуха и кацали по клоните на дъбове и върби. Чувал съм също, че умеели да накарат кокошките да не носят и кравите да не дават мляко. Всъщност, според мен най-важното е дали момичето умее да предсказва бъдещето.

Майсторът остави чашата си и го погледна право в очите.

— Суеверието е за незнаещите, братко Асгард. Нашият орден никога не е одобрявал наказването и изгарянето на жени, които притежават известни необясними способности. Ние не използваме думата „вещица“, а я предоставяме на тълпата. От друга страна, още не знаем много за законите на природата на божията земя. Ако вече сте били в Светите земи, сигурно знаете, че братството се опитва да разгадае божиите тайни — а те са предостатъчно, нали?

Слепоочията на Асгард запулсираха. Тези думи отново предизвикаха в сърцето му старата неловкост и челото му овлажня. Естествено майсторът знаеше, че той е живял на изток. Нали Саладин му беше създал слава, която щеше да му тежи до края на живота! Да, майсторът имаше право, братството на тамплиерите в Светите земи не се плашеше да търси божиите тайни. Дори сега не беше в състояние да се отърси окончателно от преживяния ужас.

Майсторът бе забелязал трепването му и вдигна едната си вежда.

— Стара рана — обясни бързо Асгард. — От последната обсада на Акр. Не ме оставя на мира. Но преди малко вие казахте, милорд, че имате онова, което търся.

Тамплиерът отново седна зад писалището.

— Значи е вярно, че вие, Дьо ла Герш, сте тук по поръчение на английския крал? За да научите повече за послушничката в „Сен Сюлпис“?

Асгард кимна.

— Тогава знайте, че след корабокрушение момичето е било похитено от банда шотландци, наричащи се Санах Дху. Бандата е на служба при някой си Константин от Лох Етив. Изпратиха човек с вестта, че лорд Константин желае тамплиерът, изпратен от крал Хенри, да иде при него и да откупи момичето. Шотландците знаят, че Хенри се интересува от послушничката, и очакват подобаващо висока сума. Много повече, отколкото би могъл да плати Уилям Лъвът, който разполага само с шотландското кралство, тоест няма почти никакви средства. Момичето е затворено в някаква крепост от другата страна на морския ръкав, на около петдесет мили оттук.

Асгард бавно остави чашата, опитвайки се да подреди мислите си.

— Защо не я доведат тук? Спокойно можем да им платим откупа от тази страна на морето.

— Искат петдесет златни крони.

Асгард подсвирна изненадано.

— Петдесет крони? Онзи тип е луд! Нямам толкова, а и Хенри никога няма да даде такава сума, за да задоволи любопитството си. Даже за светица или каквото и да е онова момиче.

Майсторът се извърна настрана.

— Ще изпратя с вас един паж. Шотландците на Константин произхождат от островите и са диви кучета. Сигурен съм, че при никакви условия няма да дойдат в Единбург, защото рискуват засада.

Асгард се надигна. В Лондон не му казаха нищо за това. Изведнъж се бе озовал между двама крале, които си съперничеха, освен това трябваше да защити интереса на ордена си. Какво искаха тамплиерите от жена, която всеки нормален човек би определил като вещица? В името на бога, каква нужда имаха братята му от жената, която трябваше да си остане в далечния манастир, за да не рискува да я изгорят на клада!

— На кого да я предам, като се върна? — осведоми се с привидна небрежност той. — На великия майстор на ордена, или на Уилям Лъва? А може би на краля, на когото се заклех да служа вярно — на Хенри Плантаженет?

Единбургският майстор на тамплиерския орден се изправи, сложи ръка на рамото на Асгард и го съпроводи до вратата.

— Намерете момичето и го доведете тук — нареди уверено той. — Дотогава всички въпроси ще са изяснени.

Магнус тичаше толкова бързо към обраслите с трева възвишения, че много пъти се спъна и едва не падна. Над страната беше паднала гъста мъгла, но той виждаше съвсем ясно яркото петно на върха на хълма. Беше абсолютно сигурен, че това е червеният копринен шал на Едайн.

За малко да се сблъска с една заровила се в земята свиня, която едва успя да го избегне — цялото му внимание беше съсредоточено върху цветното петно. Залаяха кучета, невидими фигури се развикаха, че в селото е проникнал чужденец.

Магнус присви очи и се опита да различи нещо в мъглата. Онова, което видя, в Шотландия се наричаше „село“. Жалко, западнало място, дори под милостивото було на мъглата.

Видя три постройки с плетени стени, замазани с глина, нещо, което приличаше на хамбар, и кошара от дебели стволове и сухи клони. Беше последвал голямата свиня през единствения вход.

След миг го заобиколиха дребни, набити мъже и жени с черни коси и очи, облечени в кравешки кожи. Лицата им, дори тези на жените, бяха покрити със сини шарки.

Когато я видя, сърцето му спря да бие. Едно младо момиче, доколкото можеше да прецени при тези подобни на джуджета хора, бе вързало на главата си червения шал на Едайн.

Магнус мушна ръка под наметката си и напипа дръжката на меча. Четирима или петима боси мъже бяха насочили копията си към него.

— Къде е момичето? — попита той на нормански френски и посочи жената с шала. Искаше да разбере къде е красивото русо момиче, което беше носило този шал.

Всички се обърнаха към младата жена, сякаш я виждаха за първи път. Мъжете с копията си размениха няколко думи на език, който Магнус никога не беше чувал.

Той се огледа и увереността го напусна. В групата имаше още две жени. Едната се беше накиприла със синята сватбена рокля, красиво избродирана на шията и ръкавите. Всъщност само с горната част. Полата беше облякла другата.

„Мъртва е“ — каза си отчаяно той. Шотландските джуджета са я убили и са й свалили дрехите!

Сякаш беше получил юмручен удар в корема. Последва го студен гняв. Нямаше да се примири, докато не отмъсти за убийството!

Отметна назад наметката и посегна към меча, но в този момент старият мъж, наметнат с козя кожа, се хвърли към него, заклати глава и диво размаха ръце.

„Момиче.“ Думата бе изречена на саксонски. Старецът се вкопчи в ръката на Магнус и посочи в срещуположна посока. „Момиче. Отива.“ Всички останали се развикаха един през друг.

Магнус спря и се огледа. Как да се разберат, след като той знаеше само няколко думи на саксонски! Очевидно старецът не беше по-добре от него. Двамата се гледаха, без да знаят откъде да започнат.

Едно беше ясно. Искаха да му кажат, че момичето си е отишло. Едайн не беше мъртва. Но не беше в селото.

Преди да се е отдал на облекчението, той отиде при младата жена и смъкна копринения шал от главата й. Мъжете и жените изръмжаха недоволно, но той се върна при стареца и мушна шала под носа му.

Шотландецът го погледна, вдигна изрисуваните в синьо ръце и преброи на пръсти. След това показа с жестове и звуци как галопират коне.

Магнус зарови пръсти в косата си. Какво означаваше това? Десет ездачи довели Едайн в селището, а после я отвели? Господи, колко му се искаше да повярва, че е още жива!

Старецът докосна коприната в ръката му и махна на младата жена със силно татуирано чипоносо лице. Тя сведе глава и плахо погледна рицаря изпод полуспуснати мигли.

Старецът вдигна ръце над главата си, затропа с крака и се завъртя в кръг, за да изобрази воин, един от ездачите, минали през селото. След минута спря и погледна Магнус с очакване.

Очите на шотландците бяха устремени към чужденеца, който помисли малко и кимна. Да, беше разбрал обясненията им.

Старецът взе червения шал, сложи го на главата на момичето и отново го дръпна. Направи няколко крачки настрани и се засмя безрадостно. С бързо, гъвкаво движение, което Магнус не успя да проследи, се хвърли върху момичето и дръпна с такава сила кожения му жакет, че той се отвори и разкри гърдите й. Старецът се изкиска дрезгаво, но не я докосна.

След малко отново вдигна десет пръста. Десет ездачи. Очевидно искаше Магнус да разбере всяка подробност от случилото се, защото посочи младата жена с горната част на синята рокля. Мъжете с копията заговориха оживено.

Магнус се облегна тежко на стената на близкия навес.

Света майко божия, можеше само да се надява, че е разбрал правилно обясненията на стареца. Десет ездачи бяха довели в селото момичето, което търсеше, за да поискат храна. Очевидно е станало скоро след отвличането й.

За да получат храна, те свалили дрехите й — това бе разбрал от обясненията на стареца. Оставили я гола.

При тази мисъл кръвта заби лудо в слепоочията му. Внезапно разбра, че откакто се бяха любили, смяташе тялото й за своя лична собственост. Много ясно си спомняше великолепните крака, златната кожа, съвършените гърди, изваяните рамене. Обезумя от ярост, като си представи как бандитите са я унижили пред зяпащите селяни само защото са искали да видят какво се крие под красивите дрехи.

Той закри очите си с треперещи пръсти. Негодниците, посмели да опозорят неговата Едайн, щяха да си получат заслуженото! Нямаше да намери мир, докато не ги настигне, за да им избоде очите със собствените им ками.

Старецът дръпна наметката му и леко я повдигна.

— Наметка — каза Магнус.

Мъжът кимна.

Значи й бяха оставили наметката. Дрехите й бяха раздадени на селяните срещу вода и храна. Колко ли й беше студено…

Магнус прехапа устни. Искаше му се да крещи от безпомощен гняв. Те нямаха право да й отнемат дрехите само за да задоволят мръсното си любопитство. Да не говорим за другите неща, които по пътя можеха да сторят на голото момиче.

Когато понечи да се обърне, върхът на едно копие се заби в хълбока му и той се отдръпна с проклятие. Старият мъж с брадата се опита да му обясни нещо, подпомогнат от другите възрастни. Всички заговориха едновременно и въпреки възбудените им жестове той не разбра нито дума.

— Престанете да крещите! Млъкнете! — Трябваше да разбере какво искаха. Ала едва сложил ръка върху дръжката на меча, мъжете с копията отново го заобиколиха.

Старецът застана плътно пред него.

— Ти… — Саксонската дума с мъка се оформи в устата му. — Вървиш.

Естествено Магнус много искаше да се махне оттук. В момента единственото му желание беше да остави тези жалки гномове в още по-жалкото им село и да тръгне по следите на Едайн. Да настигне похитителите й и да ги избие.

Беше готов да го направи веднага, ако не усещаше копията в гърба си.

Когато се огледа, разбра, че положението беше още по-сложно. Закръглени дребни жени го наобиколиха, опипаха краката му, натиснаха мускулите на ръцете — даже бръкнаха под наметката, за да го ощипят по задника.

— Не ме пипай — заповяда Магнус на жената с копринения шал. Сърцето му се сви от болка. Шалът му напомни прекрасното същество, което бе лежало с такава отдаденост в прегръдките му.

Възрастната жена, която носеше горнището на синята рокля, усърдно опипваше гърдите и раменете му.

— Престанете, казах! — Магнус се опита да я отблъсне и извади половината меч от ножницата, за да им покаже, че е готов да излезе от селото със сила, ако се наложи. Но мъжете с копията отново се изпречиха на пътя му. Лицата им изразяваха дива решителност.

Магнус тъкмо пресмяташе какъв е шансът на един голям меч срещу дузина дребосъци с копия, когато десетина стари жени изблъскаха воините настрана. Водени от възрастна жена с разголени гърди, те го опипаха сръчно отгоре до долу. Не можеше да извади меча и да се отбранява. Усети търсещите им ръце в панталона си. Две жени се бяха вкопчили в раменете му, опипваха мускулите и надаваха гърлени викове. Мъжете с копията стояха отстрани, готови да му попречат да избяга.

Въпреки съпротивата му жените лека-полека го отведоха до една от къщурките. Една от тях пъхна ръка в панталона му и опипа интимните му части. При опита да я отблъсне, без да изпуска меча от десницата си Магнус за малко не падна. Усърдни ръце го задържаха на крака.

Отчаян, той изкрещя за помощ, но естествено никой не го чу. С ъгъла на окото си забеляза старец, който седеше на прага и доеше коза. Изведнъж си спомни какво му бяха разказвали за племената в далечния север. Че принасят кръвни жертви, измъчват пленниците си, режат ги на парчета и ги изгарят.

Че се изяждат взаимно.

Когато влязоха в къщурката, той падна на колене. Отново се опита да извади меча, но крякащите стари лелки се вкопчиха в ръцете му. Силата им беше невероятна.

Старецът с татуираното лице влезе в стаята и острият му глас ги накара да млъкнат. Магнус вече лежеше по гръб. Четири възрастни жени бяха седнали на раменете и ръцете му, други три сваляха ботушите му. Искаше да се отбранява, но вождът даде знак на двама мъже да притиснат върховете на копията си в свивката на шията му, за да стои мирен.

Старецът се наведе над него и каза нещо, но Магнус не откри смисъл в думите му. Тогава шотландецът придърпа към себе си младото момиче със синя пола и сложи ръката му на рамото на воина, който стоеше наблизо. Тримата зачакаха напрегнато реакцията му.

— Дано господ изпрати всички ви в ада! — изрева Магнус, докато се опитваше да се освободи от жените. — Пуснете ме най-сетне, искам да се махна от това проклето място!

Старецът поклати глава. Магнус изпъшка и се отпусна на лакти. Лицата на воина и момичето бяха почти еднакви. Черните очи светеха като змийски.

Старецът се обърна и повика момичето с червения копринен шал. Сложи до него друг воин и показа двете двойки. Старите жени, наклякали по пода, засъскаха като разгневени змии и се заудряха по краката.

Магнус се надигна, без нито за миг да сваля ръката си от дръжката на меча. Мъжете и жените, отделени от вожда, бяха съвсем еднакви. Очевидно в този достоен за съжаление клан нямаше голяма разлика между ниските, силни мъже и ниските, силни жени.

Ето какво било! — каза си внезапно той. Най-сетне беше разбрал.

Цялото село беше едно семейство. Братя и сестри. Най-много братовчеди и братовчедки. Нищо чудно, че старите жени го бяха огледали и опипали като жертвено агне.

Възрастните очевидно нямаха намерение да го освободят. След няколко силни удара той се озова отново по гръб. Когато посегна към меча си, не го намери на мястото му. Нададе гневен вик и се надигна, но една от жените вдигна скъпоценната толедска стомана високо над главата си, докато другите сваляха наметката, ризата и панталона му.

Останалото беше едно безумие.

Първата, която се хвърли върху голото му тяло, беше младата жена с шала на Едайн. Въпреки милувките на ръцете и устата й той успя да свърши онова, което се искаше от него, само защото в решителния момент си представи Едайн и любовното им сливане. Тялото му веднага реагира.

Случващото се нямаше нищо общо с удоволствие или други чувства. То беше по-скоро война. Жената вдигна кожената си пола и го възседна. Задвижи се отгоре му с такава сила, че гневът му скоро отстъпи място на изумлението. Тези шотландки щяха да го уморят!

След като момичето получи, каквото искаше, жените му дадоха кратка почивка. Главата му беше празна. Знаеше само, че трябва да се изтръгне от ръцете им, да вземе меча си и да бяга. Тогава дойде следващата — сестрата със синята сватбена пола. Тя падна със стон на корема му и черните й плитки се развяха. Хвана го за ушите и жадно го зацелува.

Магнус изкрещя отчаяно. Имаше чувството, че се дави. Безброй ръце го притискаха отвсякъде. Трябваше да стане и да ги убие всичките. Не изпитваше съчувствие към жените, които искаха да смесят семето на червенокосото семейство Фицджулиън със своя дребен народ, макар че разбираше необходимостта от решителни действия.

Когато и последното момиче, онова със синия корсаж, го възседна и се задвижи напред-назад, Магнус простена измъчено. В гърдите му имаше само убийствена омраза. Надяваше се всяка от жените, които бяха злоупотребили с него, да е заченала, но между децата да няма нито едно момче.

Дано родят само момичета, повтаряше си злобно той. И всички да станат едри като баща му, с неговия необуздан темперамент. Момичета, които да израснат като червенокоси великанки с огромни крака, досущ приличащи на граф Найджъл Фицджулиън. Така им се падаше.