Маги Дейвис
Очите на любовта (2)

2

Едрият рицар напразно се опитваше да хване две прасенца, които се бяха откъснали и се мушеха между гребците. Трудна задача, защото корабът отново и отново се надигаше, за да се изкачи по могъщите вълни на Ирландско море, след което стръмно се спускаше в следващата падина.

Моряците сякаш не се притесняваха особено от постоянното нагоре-надолу. Те гребяха равномерно, със силни тласъци, макар че греблата им често не стигаха до водата. Червенокосият капитан обаче често-често се хващаше здраво за мачтата, за да не бъде изхвърлен през борда.

Едайн наблюдаваше ставащото от мястото си на кърмата, без да сваля качулката от главата си. Силният млад рицар щеше да я отведе далече от хората, които я бяха извели принудително от манастира. Далеч от похитителя й Айво дьо Брийс, който искаше да я омъжи за един от крепостните си, за да я вземе в собственото си мръсно легло. За съжаление тя все още не разбираше защо тъкмо този дългокрак, широкоплещест, червенокос рицар беше избран за неин спасител. Изглеждаше твърде млад и неопитен за такава задача. Въпреки това вътрешният глас й нашепваше, че всичко ще завърши добре.

Тя го видя да се мушва под една пейка, за да хване немирното прасенце. Очевидно спасителят й не беше свикнал с люлеещи се кораби, нито знаеше как се ловят непокорни животни. Огледа внимателно забележително красивото лице с дръзки черти, ядно смръщеното чело. Вятърът донесе до нея откъслеци от проклятията му, когато свинчето отново се измъкна между краката на гребците и мъжете избухнаха в гръмък смях. Никой не се притесняваше от затрудненията на водача си, двама-трима открито му се подиграваха.

Едайн не се усмихна.

Беше очаквала, че при слизането си на брега младият рицар ще й каже нещо. Вместо това той дойде при нея, вдигна я на ръце и без да каже дума, я пренесе през вълните и я тръсна на чувалите с жито. Оттогава и той, и екипажът имаха много работа с поддържането на курса, за да й обърнат някакво внимание.

Не беше необходимо да си блъска главата с последствията от постъпката си. Повечето хора се объркваха, когато ги призовеше. Някои обясняваха, че по точно определена причина, която били забравили, отишли на точно определено място, за да направят нещо важно.

Може би този внушителен рицар не обичаше да мисли. Едрите и силни мъже не си губеха времето да мислят, а направо действаха. Може би изобщо не му беше дошло на ум да се учуди защо се е върнал да я вземе.

Едайн изтри пяната от лицето си. През зимата Ирландско море не беше никак гостоприемно. Сивата вода беше пълна с „бели коне“, както ги наричаха моряците. Само господ и светците знаят къде отиваме, помисли си тя и прехапа устни.

Стана й студено и сплете ръце под наметката, докато с болка размишляваше, че беше чакала твърде дълго, докато повика червенокосия рицар.

Не обичаше да призовава чужди хора, правеше го само когато трябваше да им помогне, а не за себе си. Така беше например със старата сестра Жана-Огюста, градинарката на манастира, която толкова се залисваше с растенията си, че забравяше всичко наоколо и закъсняваше за общата молитва. Ала щом Едайн я повикаше, зарязваше зеленчуците и мотичката си и тичаше към залата с колоните, централното място на „Сен Сюлпис“, където се събираха монахините. На влизане обикновено разперваше дебелите си ръце и задъхано обясняваше, че незнайно как била дошла навреме за молитвата.

Всички се радваха, когато сестра Жана-Огюста се оглеждаше учудено с късогледите си очи и установяваше, че се е озовала точно там, където трябваше да бъде в този час, и въпреки разсеяността си е била точна. Ох, обясняваше с усмивка пълната сестра, имала чувството, че някакъв глас пошепнал в ухото й да не забравя часа на общата молитва, защото абатисата ще се разсърди и ще й наложи строго наказание.

За щастие, продължаваше сестра Жана-Огюста, имало ангели, които бдели над глупачки като нея, иначе никога в живота си нямало да се яви навреме за молитва или някъде другаде. Била точна само на местата, които обичала — кухнята и градината.

Тогава Едайн беше решила, че прави добро дело, като призовава сестра Жана-Огюста за общата молитва. Защото, когато закъсняваше и я наказваха, добрата сестра страдаше и другите монахини страдаха заедно с нея. Абатиса Клотилда налагаше наказания, които бяха омразни на сестра Жана-Огюста: да се моли в продължение на четири часа, коленичила в мрачния манастирски параклис, в ранните утринни часове, когато наоколо нямаше никой и зад всяка сянка и всяко скърцане дебнеха демони и зли духове. Даже в параклиса.

Какво толкова, успокояваше съвестта си Едайн, че понякога съм изпращала кратки послания на сестра Жана-Огюста, която работеше до самозабрава в любимата си градина? Като си помислиш, едно тихо, бързо пошепване в ухото й не беше нищо страшно.

Едайн отново потрепери. Този следобед на брега беше напълно ново преживяване за нея. За първи път изпита истински страх. Никога преди това не беше изпитвала това чувство. Представата, че можеха да я оставят съвсем сама там, я накара отново да потрепери.

Върху кораба връхлетя огромна вълна, която грубо я изтръгна от мечтанията й. Един моряк се покатери на мачтата, за да обърне платното. Едайн падна върху чувалите с жито и се нагълта със солена вода. Единственото успокоително беше, че не й стана лошо.

Откакто излезе принудително от манастира „Сен Сюлпис“, тя се чувстваше все по-зле. Понякога и най-лекият шум, и най-слабото възприятие от „външния“ свят беше като болезнено удар: дрезгав вик на моряк, вълните, които се удряха в корпуса на кораба, студът, мокротата… Сякаш тялото й беше ново и крехко, недостатъчно закалено за грубия свят, в който я изхвърлиха.

— По дяволите, Ротгар — извика дрезгав мъжки глас, — задръж го де! — Младият капитан се бе промъкнал между пейките на гребците и с меча си подкарваше прасето към един от въоръжените войници, застанал до мачтата.

Едайн спря поглед върху наситеночервените къдрици, които падаха под шлема му. После премести очи към широката момчешка уста, стисната в мрачна решителност. Въоръжението издаваше, че е син на благородник: шлемът беше позлатен, а ризницата му сигурно струваше повече от целия кораб заедно с моряците. Да не говорим за великолепния меч, окачен на позлатен колан, който постоянно се пречкаше в краката му, докато гонеше прасето.

Двама моряци спряха да гребат, за да видят как красивият млад рицар падна на колене и посегна между краката им, за да сграбчи квичащото животно.

Точно в този миг Едайн разбра, че трябваше да приеме едно ново развитие: от днес нататък животът й тръгваше по друг път, напълно различен от досегашния. След като рицарят Дьо Брийс я отвлече от манастира и след като неочакваната смърт на определения й жених я спаси в последната минута, сега й предстоеше нещо друго. Беше попаднала в морето, сред чужди хора, и не знаеше къде ще слезе на сушата.

Монахините я бяха научили да не се отдава на отчаянието. Трябваше да продължи, все едно какво я очакваше, с онази дълбока вяра, за която винаги говореха свещениците.

Освен това тя разполагаше със свои собствени, специфични средства. Не можеше да разкаже на никого, но когато рицарят Дьо Брийс я взе от манастира въпреки протестите на монахините, вътрешният глас се обади и я успокои.

Отдавна знаеше, че спокойният, закрилян живот в „Сен Сюлпис“ ще претърпи дълбока промяна. Все едно дали й харесваше или не, трябваше да се примири: след годините на тихо, хармонично, изпълнено с любов и внимание съществование сред монахините всичко щеше да се промени. Сестрите я изпратиха с плачове. Даже абатисата беше проляла горчиви сълзи.

„Запази спокойствие — съветваше я вътрешният глас. — Не се предавай на тъга.“

Междувременно Едайн знаеше, че винаги ще си спомня с много болка за този част от живота си: спокойните, протичащи по строго установен ред дни в манастира, където най-важна роля играеха молитвата и почитането на бога. „Примата“, първата молитва, която започваше по първи петли. „Терцата“, на която монахините се събираха след изпълнението на утринните си задължения. „Секстата“, която беше непосредствено след обяда. „Ноната“ — добре дошла почивка в полумрака на параклиса, където сестрите четяха молитвите си. И благословената вечерна молитва при падането на мрака в края на работния ден. Накрая „Комплетата“, преди да се приберат в килиите си.

Дори тук, в открития кораб, с лице, опръскано от морската пяна, тя усети почти физически мирната тишина в манастира „Сен Сюлпис“. Помириса свещите в параклиса, вдъхна приятния аромат на вечерите, които приготвяше сестра Жана-Огюста. Макар че беше далеч от манастира, тя изпита топла утеха. Нищо, че тази част от живота й беше приключила.

Едва сега Едайн осъзна, че през цялото време беше зяпала младия рицар, който най-сетне бе уловил свинята и се мъчеше да върже краката й, докато войникът я държеше. Освен това дневната светлина изглеждаше странно променена и мачтата беше заобиколена от недействително зеленикаво сияние.

Когато отново погледна двамата мъже със свинята, Едайн невярващо присви очи. Беше видяла голото тяло на червенокосия млад рицар! По мистериозен начин ризницата, дебелият жакет и долните дрехи бяха станали невидими.

Едайн примигна неколкократно, но картината не се промени. В името на бога, отново го виждаше гол! Как да повярва на очите си?

Не можеше да отвърне поглед. Облян от странната светлина на залеза, рицарят стоеше съвсем гол пред смаяните й очи. Никога, през всичките тези години, изпълнени с предчувствия и видения, не беше виждала нещо подобно.

Освен това никога досега не беше виждала гол мъж. Съзнаваше, че го зяпа с отворена уста, но не можеше да извърне глава. Все пак идваше от манастир, където нямаше мъже — освен двама старци на портата и няколко момчета в оборите.

Без дрехи той изглеждаше още по-силен — с големи ръце и крака, със силни бедра и мускулести рамене на роден боец с меч. По тялото му не се виждаха белези, а мъжествеността му беше наистина впечатляваща.

Вътрешният глас й каза, че този млад езически бог не е притежавал много жени. Беше от знатен произход, горд, а може би и твърде взискателен, за да се забавлява с обикновени уличници. Освен това се плашеше от девственици. Преди много години беше спал с девствено момиче и то беше единственото в живота му. Вътрешният глас й каза още, че рицарят е на двайсет и шест години.

Малкото прасе отново успя да се освободи и избяга, макар че задните му крака бяха вързани. Рицарят нададе гневен вик и се втурна след него. В този миг корабът бе понесен от нова вълна и върху палубата се изляха потоци вода.

Едайн спря да диша, когато сиво-зелената стена вдигна товарния кораб почти отвесно и след това го спусна стръмно надолу. Стоката, която не беше вързана, се разхвърча във въздуха. Едайн се вкопчи с две ръце в чувала под себе си.

Червенокосият рицар се хвана за пейката на гребците, за да не падне през борда. Прасето се промуши между краката на моряците и се плъзна по мократа палуба, докато накрая се удари в купчината чували.

Едайн вдигна полите си, животното се мушна между краката й и изчезна между чувалите в мига, когато корабът отново се вдигна почти отвесно.

За момент плисналата вода й отне дъха, а когато се оттече, в скута й остана малка локва. На палубата водата беше до глезените, а грамадният моряк на кормилото крещеше прегракнало. В следващия миг корабът едва не се обърна.

Едайн усети как някой я сграбчи за китката. Моряк с жълти къдрици тикна в ръката и кожено канче и й показа как да изгребва водата между дебелите греди на палубата.

Тя кимна в знак, че е разбрала. Когато изпразни канчето, погледна през парапета. Морето между Ирландия и Британия се вмъкваше в тесните заливи на Шотландия като река в шлюз. Виждаха се могъщите течения, които се носеха във всички посоки под повърхността на водата.

Корабът смени курса и се понесе право към скалистия бряг. Едайн потопи ръка в леденостудената вода. Усети стихийната й сила, но вътрешният глас й каза, че не е нужно да се страхува и че дървените греди на кораба са достатъчно здрави. Въпреки развълнуваното море тромавият им кораб нямаше да се обърне, освен това бяха на път към по-спокойни води.

Но имаше и още нещо. Едрият моряк натискаше кормилото с цялата си сила. Обикновено избираха най-силния мъж, за да поддържа курса на кораба. Кормчията беше истински великан и ако се съдеше по русата брада и коса, идваше от Севера.

Светлината на деня се бе превърнала в дълбоко, призрачно зелено.

Едайн погледна надолу и дебелите греди под краката на кормчията изведнъж станаха прозрачни като стъкло, а водата под корпуса на кораба се изпълни с пясъчни плитчини.

Младата жена отново навлажни устните си с език. Беше точно като преди малко, когато видя червенокосия рицар без дрехи! Само че този път корабът на графския събирач на данъци стана прозрачен. Обзе я лошо предчувствие, побиха я студени тръпки.

Кормчията вече не стоеше върху масивни гради, а върху прозрачно дърво. Под това дърво се виждаше сиво-зелена скала. Стотици блещукащи херинги плуваха наоколо, сребърни силуети, които се стрелкаха през сивата вода. Едайн успя да види дори песъчливото, обрасло с трева дъно в близост до брега. Корабът продължаваше пътя си, носен от течението, и гребците си позволиха кратка почивка. Един-единствен слънчев лъч се промуши през облаците и се отрази върху морската повърхност. Високите крайбрежни скали бяха населени с кресливи морски птици и Едайн чу ясно жалните им викове.

Младият рицар се бе отпуснал на близката пейка и се взираше мрачно в чувалите, зад които беше изчезнало прасето. Златно кафявите му очи бавно се вдигнаха към Едайн.

Този неочакван поглед беше шок за нея. Дали рицарят се питаше защо се бе върнал да я вземе? И не намираше отговор?

Погледът му стана още по-мрачен и объркан. Да, каква беше причината, какво го беше върнало?

Тя видя как той отвори уста да каже нещо, но в този момент облаците отново се разкъсаха и лъчите на залязващото слънце паднаха върху водата между възвишенията. Ледени пръсти посегнаха към тила на Едайн, когато отново видя дълбочините под кораба като през увеличителна тръба.

Изведнъж разбра причината и скочи.

Рицарят, който все още я наблюдаваше, беше толкова изненадан от внезапното движение, че не можа да я спре. Само изумено проследи как тя се втурна право към кормчията.

Русият северняк почиваше, облегнат на кормилото. И той не очакваше внезапната поява на Едайн. Без да се колебае, девойката се хвърли върху него с цялата си тежест и изтръгна кормилото от ръцете му.

Грамадното колело се завъртя бързо и за малко не я изхвърли през борда. Едайн едва успя да се задържи на крака, от гърлото й се изтръгна вик.

Моряците около нея се развикаха един през друг. Огромният кормчия се наведе напред и посегна към кормилото, преди да се е разпаднало на части. При това задържа Едайн. Когато вдигна поглед, младата жена видя пред себе си червенокосия рицар.

След миг графският товарен кораб пропадна в следващата дълбочина и тримата паднаха на колене. Носът се заби в плитчината и силата на удара изхвърли всички моряци от пейките. Животните зареваха оглушително, килът заседна в пясъка и товарният кораб изскърца застрашително. За един кратък миг всичко утихна, само кожените платна плющяха под напора на вятъра. Корабът се залюля върху вълните и корпусът му се заби още по-дълбоко в пясъчната плитчина.

Кормчията протегна ръка и сграбчи Едайн, изричайки неразбираеми проклятия. Вдигна я във въздуха и щеше да я хвърли през борда, но червенокосият рицар успя да я изтръгне от ръцете му и я скри зад гърба си.

— В името на Тор, вижте я какво направи! — Кормчията отново посегна да я сграбчи. — Тази мръсница е виновна, че заседнахме! Тя е луда, умът й е объркан! Нарочно го направи!

Капитанът стоеше като скала пред нея, но морякът беше решен да му я отнеме.

— Хвърлете я през борда! — изкрещя вбесено той.