Маги Дейвис
Очите на любовта (20)

20

— Какъв позор! Не мога да разбера защо трябва да оставите тук всички красиви рокли, които ви ушихме! — оплакваше се жената на надзирателя. — Имате най-прекрасните дрехи в цяла Англия, а трябва да ги оставите тук, където няма жена с вашата красота. Те са достойни единствено за вас, скъпа!

Изпълнена с недоверие, тя проследи как двамата пазачи на кулата отнесоха кошницата с вещите на Едайн при войниците, които чакаха отпред с храна за пътуването, топло одеяло и овча кожа за седлото.

Лейди Друзила отчаяно кършеше ръце.

— Нищо… нищо не ви е позволено да вземете, бедно дете — изохка тя. — „Там, където отива, не й трябват модни дрехи“ — това беше всичко, което ми каза управителят.

Едайн знаеше какво става. Целият замък бе чул гневния изблик на краля. Казаха, че това бил един от пристъпите, при които Хенри се търкалял по пода и се удрял с юмруци.

Отначало кралят не повярва на вестта за смъртта на големия си син, принц Хенри. Хвърли окървавената фигура в огъня и заяви, че не искал да слуша повече празни приказки. Изрева, че тамплиерите са го измамили. Било голяма грешка да дойде при нея и да слуша дрънканиците й.

Това беше преди един ден и една нощ и вече нямаше значение. Защото куриерът от Франция вече бе донесъл новината, че младият принц Хенри, който трябваше да управлява заедно с баща си, но се опълчи срещу него, наистина е починал от дизентерия.

Отрова, шепнеха много хора в крепостта. Слухът не се задържа дълго. Цяла Франция потъна в траур. Градовете Манс и Руан, които подкрепяха Хенри срещу баща му, едва не започнаха война помежду си за честта кой да погребе тялото му. Бертран дьо Борн, най-известният трубадур от Аквитания, веднага възпя младия Хенри в пламенни слова. Не знаеха само как е реагирала Елеонор, която все така беше затвори ида в своята кула.

Дни наред град Честър и Бийстън Касъл бяха белязани от траур. Близките до краля разправяха, че бил постоянно пиян и изпълнен с неутешима болка. Въпреки че не се разбираше със сина си и бе предаден от него, Хенри обичаше своя наследник. Робърт Бюмон, граф Лестър, един от най-доверените хора на краля, и Джилбърт Фолиот, епископът на Лондон, не успяха да го успокоят, нито да го убедят, че трябва да се върне в столицата. Войната на север също претърпя обрат, защото крал Уилям Шотландски загуби в лицето на принца своя най-важен съюзник.

В крепостта се носеха всевъзможни слухове, изказваха се най-различни предположения. Графовете Херфорд и Норфък изведоха армиите си от лагера с надеждата да предприемат изненадващо нападение срещу шотландците, докато новината за смъртта на принца беше още прясна.

Пътищата бяха безнадеждно задръстени. Въпреки това кралските рицари получиха заповед веднага да отведат мадмоазел Едайн.

Управителят лично дойде в стаята й в кулата, за да я извести, че кралят няма да я прати на кладата за магьосничество, дори няма да я затвори в подземията на Бийстън Касъл. От уважение към манастирското й възпитание щял да я върне в манастира „Сен Сюлпис“. Също така бедна, както е излязла от него, само с дрехите на гърба си.

Въоръжените мъже, които дойдоха да я вземат, й дадоха само малко време да се приготви за пътуването. Молбите не смекчиха сърцата им. Малкото неща, които Едайн наричаше свои — кожената наметка, гребен, огледало, бельо — се събраха в една кошница. Жената на надзирателя стоеше сред красивите рокли, разпръснати по пода, и се оглеждаше безпомощно.

Едайн я повика настрана.

— Непременно трябва да изпратя вест на Магнус Фицджулиън. Бихте ли направили това за мен? Знам, че той е тук, в крепостта, защото го видях на празника. Скъпа лейди Друзила, ще ми направите ли услугата да му съобщите, че по заповед на краля се връщам в манастира „Сен Сюлпис“? Да можех поне за кратко да поговоря с него!

Възрастната жена я погледна смаяно.

— Синът на Морли? Но той бе сгоден за дъщерята на граф Уинчестър!

Едайн се сгърчи, сякаш я бяха ударили. Не знаеше нищо за това. Беше изрекла молбата си импулсивно. Магнус! Наистина ли беше сгоден?

— Ах, момиче! — Жената на надзирателя я прегърна утешително. — Не гледайте така нещастно! Толкова се привързах към вас, че не понасям да ви гледам да страдате. — Тя изтри сълзите от очите й. — Опитайте се да видите доброто, мила моя. Поне сте жива и не ви изпратиха на кладата.

Рицарят на вратата ги подкани да бързат.

Едайн се загърна в наметката си. Магнус беше сгоден! Нито веднъж не дойде при нея, нито се опита да открие къде са я затворили.

— Да, права сте — промълви тя, опитвайки се да се овладее. — Поне съм още жива.

Излезе навън след лейди Друзила. Валеше студен дъжд. С многото войници по пътищата сигурно щеше да мине дълго време, преди да оставят града зад себе си.

Пред стълбата чакаше ескортът й: двама рицари от личната гвардия на крал Хенри и малкият рус паж. Като видя още един ездач, загърнат в тъмна наметка, под която се криеше бяла туника с червен кръст, сърцето й направи огромен скок.

— Сър Асгард! — Когато тамплиерът слезе от коня, Едайн изтича насреща му. Взе ръката му и потръпна от допира до леденостудените пръсти. Дощя й се да го прегърне. — Не съм ви виждала, откакто кралят… от онази нощ… — Гласът й замря.

Случилото се беше толкова ужасно, че тя все още не смееше да го оформи в думи, дори пред Асгард, който беше присъствал. Отново се запита дали той знаеше, че в такива ситуации тя няма никаква власт над поведението си и не съзнава какви последствия биха могли да имат думите й. Поне сто пъти след това си беше пожелавала кралят да не е идвал при нея. В крепостта се говореше, че Хенри бил съкрушен и никога вече нямало да стане от постелята си.

Тамплиерът я отведе настрана от другите и заговори тихо:

— Имам добри новини. Кралят се възстановява и скоро ще тръгне за Лондон. Граф Лестър, който се грижи за него, ме увери, че Хенри не ви се сърди. Иска само веднага да се върнете в манастира, където ще сте на сигурно място.

„И където той никога няма да ви види отново.“ Не беше нужно да го казва.

Тя прочете в сините му очи какво означаваше това — до края на живота си щеше да остане в манастира.

— Ще ме придружите ли, сър Асгард?

За момент повярва, че на устните му се е появила усмивка.

— Да, мадмоазел — беше всичко, което отговори.

Тя въздъхна, благодарна за приятелството му. Както правилно беше отбелязала лейди Друзила, трябваше да се радва, че е останала жива. Можеха да я убият с камъни или да я изгорят на клада като вещица.

Тамплиерът й помогна да възседне красив малък кон. Тя се обърна към него и за пореден път изпита възхищение от класическата му красота.

Магнус — изплака внезапно сърцето й.

Как да го остави сам тук и да отнесе със себе си само спомена за последната им среща на банкета? Едновременно с това си представи пропастта, която лежеше между сина на графа и бедното сираче.

Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да победи копнежа, който заплашваше да я разкъса. За щастие имаше до себе си човек, на когото можеше да се довери. Успокоена, Едайн обърна коня си, за да последва Асгард — приятеля, който щеше да я върне в „Сен Сюлпис“.

Обърна се за последен път, за да помаха на лейди Друзила, която стоеше обляна в сълзи пред вратата на кулата.

Късно следобед дъждът бе превърнал пътищата, които извеждаха от Честър, в кални локви. Армията напредваше твърде бавно, но малкият отряд нямаше никаква възможност да я заобиколи. Крайпътните ханове бяха препълнени. Асгард се движеше зад армията на граф Норфък. Непосредствено пред него бяха въоръжените отреди от Източна Англия.

Рицарите на графа бяха в мрачно настроение. Принц Хенри беше популярен не само във Франция, но и в Англия, и смъртта му потискаше духовете. Изказваха се най-различни предположения за по-нататъшния ход на войната в граничните области. Беше съмнително дали Уилям Лъвът ще продължи да се бие, след като младият крал Хенри беше мъртъв, а враговете на баща му, непокорните английски барони, бяха победени.

Едайн яздеше непосредствено след Асгард и двамата кралски гвардейци, за да чува разговорите им.

— Сега претендент за трона е принц Джефри — каза един от тях. — Благодарение на онази стара кобила, кралицата, имаме достатъчно принцове. Ако се случи нещо с Джефри, идва редът на Ричард, а след него е малкият Джон. Знаете ли, че го наричат „безземния“?

— Обаче никой от тях не може да се мери с принц Хенри — възрази другарят му. — Джефри винаги е стоял в сянката на брат си. Верни са думите на трубадурите, че изгубихме добър крал. Той съчетаваше красотата на майка си със смелостта на баща си.

Асгард забави ход, докато се изравни с Едайн.

— Как сте? — попита съчувствено той.

Тя вдигна глава към него. Ситният дъждец се стичаше на перли по лицето му, плетената ризница блестеше. Той знаеше, че тя бе чула разговора.

Ако трябваше да му отговори честно, щеше да му каже, че умира от глад и иска да знае къде ще нощуват. И да го попита дали ще намерят място в някой хан. Вече няколко часа бяха на път и всички бяха мокри и премръзнали. Но не искаше да се оплаква; все пак те не бяха нито по-добре, нито по-зле от стотиците войници наоколо.

— Добре съм, сър Асгард — отговори тихо тя.

В ясните сини очи светна кратка искра. Кимна й и отново насочи коня си към рицарите. Едайн въздъхна.

Какво щастие, че Асгард дьо ла Герш щеше да я придружи до „Сен Сюлпис“. Той щеше да я закриля и нямаше да позволи да й се случи нещо лошо — нали така й беше обещал онези вечер в Единбург, когато стоеше пред вратата й.

Трябваше да благодари на краля, че беше изпратил Асгард да я пази — това й стана ясно още същия ден. Половин дузина рицари, които бяха част от авангарда на Норфък, решиха да задминат малката им група. Очевидно бяха закъснели, защото се бяха отбили „за малко“ в една крайпътна кръчма. Най-младият беше толкова пиян, че едва се държеше на седлото.

— Поздравявам ви, тамплиере — извика един от рицарите и устреми поглед към Едайн. — Защо сте толкова далеч от Светите земи? Да не сте сбъркали пътя?

На това място пътят беше много тесен и минаваше през малка река. Едайн и хората на краля бяха обкръжени от пешаците на Норфък, в голямата си част крепостни от севера, въоръжени само с копия и пики. Войниците спряха на брега на реката, за да събуят ботушите си. Като селяни те знаеха колко трудно се върви с мокри ботуши.

Асгард не реагира на думите на пияния, по лицето му не трепна дори един мускул. Преведе малката си група покрай мъжете, които прекосяваха реката. Рицарите препуснаха с дивашки викове и изпръскаха всички наоколо. Щом излязоха на отсрещния бряг, един се обърна и улови юздите на коня на Асгард.

— Хей! — извика той. — На вас говоря, тамплиере! Това ли е момичето, за което говори цяла Англия?

Другарят му посегна към коня на Едайн, а третият рицар свали качулката от главата й. При вида на нежното лице и водопада от златни коси околните нададоха възхитени викове.

— Тя е, тя е! — извика първият. — Значи благородният тамплиер е приел да стане сводник на стария Хенри!

Водачът смушка коня си с шпори.

— Къде я водите? — попита дръзко той. — Ние имаме сребро. Оставете ни я за час и…

Не можа да довърши предложението си. Юмрукът на Асгард се стрелна напред и го улучи в корема. Ударът беше толкова силен, че рицарят се строполи от коня и падна в калта. Приятелите му, твърде пияни, за да реагират на светкавичното нападение, му се притекоха на помощ едва когато се надигна, ругаейки. Един от кралските гвардейци извади меча си, наведе се от седлото и с добре прицелен удар го събори отново.

Междувременно Асгард преследваше другите двама. Свали единия от седлото и го пусна в реката. Другият бе улучен отстрани по шлема с железен юмрук и увисна безпомощно на шията на коня си.

Всичко свърши за минути, без да се пролее кръв. Рицарят от кралската гвардия прибра меча си. Асгард изобщо не бе извадил своя.

Вторият гвардеец грабна Едайн и изведе коня й на високия бряг. Едайн бе успяла да запази самообладание и не беше извикала нито веднъж, но сега се разтрепери с цялото си тяло. Рицарите предложиха да я купят със сребро — грозните думи отекваха болезнено в ушите й. За един час с нея, тримата заедно.

Значи всички знаеха, че е била в Честър при краля. В армията слуховете се разпространяваха с невероятна бързина.

Когато отново излязоха на пътя, Асгард тръгна редом с нея. След като я погледна в лицето и забеляза треперещите й рамене, той я обгърна с една ръка и я сложи пред себе си на седлото.

Бойният кон беше огромен и Едайн се почувства като върху планина. Първо спря да диша, после с тиха въздишка се отпусна на гърдите му. През дебелата бяла туника и плетената ризница усещаше движенията на силното му тяло.

Много скоро престана да трепери.

След Хелсби намериха подслон за през нощта у един селянин, който поиска безбожно много, за да ги настани в плевнята над обора. По пътя за Мърси не беше толкова оживено — армиите от Честър се отклониха на изток, за да прережат пътя на шотландската войска, която според слуховете била проникнала много навътре в английската територия.

Едайн беше смъртно уморена. Не беше свикнала да седи толкова дълго на седлото и когато слезе, краката й бяха изтръпнали. След като огледа изпитателно пътничката и скъпата й наметка, жената на селянина й предложи да спи до огъня в кухнята, но Едайн отказа. Не се страхуваше да спи при рицарите, щом Асгард беше наблизо. Хората на краля бяха французи, анжуйци, като повечето от охраната на Хенри Плантаженет, и не се смесваха с другите. Едайн вече знаеше имената им: Жискар и Дени. След като отдадоха дължимото на топлата вечеря, приготвена от селянката, всички се оттеглиха в плевнята. Русият паж се сви на кълбо в сеното и веднага заспа.

Когато се стъмни, дъждът спря, надигна се топъл, влажен вятър, който предвещаваше пролет. Увита в наметката си, Едайн лежеше в сеното и се вслушваше в свиренето на вятъра. Съвсем близо до нея, между пажа и двамата анжуйци, Асгард бе застанал на колене и се молеше. В плевнята цареше мрак, защото селянинът не позволи да запалят свещ. Едайн виждаше само отблясъка на бялата туника с тъмен кръст и светлата коса на тамплиера.

Молитвата му продължи необичайно дълго и тя се запита за какво се молеше толкова дълго и толкова пламенно. И дали този необичайно красив мъж наистина намираше удовлетворение в живота на монах.

Нарочно употреби думата „удовлетворение“, защото съзнаваше, че „щастие“ е неподходяща. Съвършеното лице не издаваше вътрешните му вълнения, но тя знаеше, че той не се радваше на живота си. От друга страна, това беше характерно за монасите — никой от тях не излъчваше преголяма веселост.

Най-сетне Асгард привърши молитвата си и стана. Наведен под ниския таван, свали грижливо туниката и плетената ризница. Нареди ги в сеното заедно с меча и колана, легна до тях и се уви в синята наметка.

— Сър Асгард? — повика го тихо Едайн, преди да е затворил очи. Той обърна глава към нея и погледът на сините очи я накара да занемее.

Какво всъщност искаше да му каже? Че го смята за приятел? Припомни си дните, когато се грижеше за него — миеше го, преобличаше го, хранеше го, носеше му гърнето. Можеше ли да му каже, че усеща как под безупречната, образцова външност той се чувства безкрайно самотен?

И аз съм самотна, каза си тъжно тя. Трябваше да поговори с някого, преди да се върне в манастира, където завинаги щеше да бъде отделена от света. Животът й щеше отново да претърпи промяна. Кралят я изпращаше на заточение, защото беше използвала способностите си, за да му каже, че синът му е мъртъв. Все пак Хенри беше милостив. Дори в най-голямата си болка не я нарече „вещица“ и й разреши да продължи да живее.

— Знаете ли, мисля, че в сеното има мишки — промълви тихо тя.

Асгард опря глава на ръката си.

— Ще отида при селянина и ще го помоля да ми даде котката си — отвърна с усмивка той. — Всички селяни имат котки.

— Не… не, благодаря. — Трябваше да знае, че той ще й предложи помощта си. — Не е толкова страшно.

Отпусна се отново по гръб, разбрала, че разговорът с Асгард не можеше да облекчи мъката й. Трябваше й Магнус. Къде беше той, защо я изостави?

Той е сгоден, напомни си горчиво тя. Представи си с всички подробности как любимият й прекарва часове с момичето, как двамата разговарят и танцуват. Беше й казал, че е участвал в много турнири и пише поезия. Сигурно вече беше написал няколко стихотворения за прекрасната си годеница и й ги четеше в градината. Сигурно се готвеше да участва в турнир, за да й покаже уменията си.

Но годежът няма да го задържи далече от войната по границата, каза си тя и се учуди на злобата си. Когато шотландските войски проникнат още по-навътре в Англия, той ще напусне Честър с армията на баща си и ще потегли на изток.

Далече от нея.

Забеляза, че Асгард все още очакваше да му каже защо го бе повикала, но не беше способна да говори. Обърна се на другата страна и скри лице в ръцете си, защото не искаше никой да чуе плача й.

 

Северно от Уигън пътищата бяха пусти и пренощуваха спокойно в голям крайпътен хан с отделни помещения за благородниците и за простолюдието. Асгард плати за добро обслужване: дадоха им пейки и одеяла точно до огъня.

В хана имаше специална стая за жени с две големи легла. Едайн я сподели с жената на местния мелничар и две дами, роднини на тукашния барон, който бяха на път към Лондон. Колкото повече наближаваха манастира, толкова повече ставаха хората, които бяха чували за нея. Когато Айво дьо Брийс я отведе от „Сен Сюлпис“, монахините протестираха шумно и новината скоро се разпространи из цялата област.

Жената на мелничаря, която отиваше с мъжа си в Честър с товари брашно за армията, разказа на Едайн, че момичето от манастира се намирало в кралския двор в Бийстън Касъл и кралят го удостоил със специалното си внимание.

Двете възрастни дами я разпитаха подробно за смъртта на младия принц и как крал Хенри е приел съкрушителната вест.

— Откакто кралят затвори кралицата, животът се промени — заключи едната. — Елеонор Аквитанска успяваше да го обуздава и сега целият двор усеща липсата й. Ако Хенри беше позволил на момчето да управлява с него, както обеща, днес младият Хенри щеше да си живее мирно и щастливо в Англия, вместо да се прехвърли в Нормандия и да започне война срещу собствения си баща.

Другата дама чакаше нетърпеливо сестра й да млъкна за малко.

— Вярно ли е — изграчи развълнувано тя, — че младият крал бил отровен? В нашия край не се говори за нищо друго.

Едайн поклати глава. Все още не можеше да говори за младия Хенри. Споменът за нощта, когато бе видяла смъртта му, беше прекалено мъчителен.

Като видяха лицето й, лелите на барона се спогледаха многозначително.

— Къде отивате сега? — попита едната. — Сигурно следвате богопомазания крал Хенри? Казват, че омразата, която хранят към него французите, не му позволява да присъства на погребението на сина си. Затова решил да се хвърли в битка с шотландците.

За момент Едайн затвори очи. Очевидно всички в Англия я смятаха за метреса на краля.

— Връщам се в манастира „Сен Сюлпис“, където отраснах. Вероятно отново ще обучавам малките послушнички — отговори с пресекващ глас тя.

Жените огледаха кадифената рокля и кожената наметка и кимнаха недоверчиво. Ала когато Едайн излезе от общата стая, едната заяви:

— Момичето е извънредно красиво, но Хенри явно е останал недоволен. Много бих дала да науча защо я връща в манастира.