Маги Дейвис
Очите на любовта (16)

16

— Хенри Плантаженет е най-добрият крал, който Англия някога е имала — извика първият рицар.

Другите малко или повече пияни мъже на масата изразиха съгласието си — с изключение на един от хората на граф Норфолк.

— Според мен най-добрият рицар беше дядо му, бог да успокои душата му — възрази той и вдигна чашата си. — Пия за Хенри Първи!

Магнус седеше в сянката на факлите, нахлупил дълбоко циганската шапка. Когато все още носеше броня и шлем, той сядаше редом с рицарите на масата и пиеше с тях. Макар че днешната компания не беше особено благородна — само рицари, които се биеха за господаря си срещу заплащане. Ако беше седнал сред тях, щеше да заслужи уважението им като рицар от Честърския двор и законен син на граф.

Сега обаче съм едно нищо, каза си горчиво той. Мечът, скрит под наметката му, беше единственото доказателство за съсловната му принадлежност. С тъмно боядисаната кожа и окъсаните дрехи той не беше нищо друго в очите на света, освен скитащ циганин. Първо трябваше да покаже на кръчмаря, че има в джоба си сребърни монети, за да му позволят да влезе в кръчмата.

Едрият рицар даде знак на кръчмаря да донесе по още една чаша.

— Старият крал Хенри I имаше само един син, който му създаваше ядове — заговори тежко той. — Трябва да благодарим на небето, че принц Уилям умря, преди да се обърне срещу собствения си баща и господар. Някога много тъгувахме, че младият принц потъна с „Белия кораб“ и остави стария лъв неутешим, но вижте какво правят днес неверните синове на неговия внук, нашия добър Хенри!

— Не е тайна, че Елеонор Аквитанска се е съюзила със синовете си — добави един възрастен рицар. — Кралят постъпи умно, като заповяда да хвърлят уличницата в затвора. Така поне няма да му вреди повече и да подбужда принцовете към бунт.

Останалите рицари изразиха шумно съгласието си. Чуха се още солени коментари за кралицата. Обичайните грубости, които се разпространяваха по неин адрес още от самото начало. Че се омъжила за младия крал Хенри, макар да била единайсет години по-възрастна от него и разведена. Че има две дъщери от брака си с френския крал. Да не говорим за слабостта й към френските трубадури, най-голямото зло във всяка християнска държава.

Нищо чудно, че кралят се принудил да я затвори — обясняваха рицарите — тя завързвала връзки с всеки минезенгер, който пристигал от Аквитания.

Едно слугинче донесе на Магнус парче сирене и комат хляб. Младото момиче с мръсна кафява рокля остана при него по-дълго отколкото беше необходимо, и му показа с очи, че макар да е само циганин, следователно недостоен за нея, той е достатъчно красив и внушителен, за да й достави удоволствие.

Магнус разчупи хляба и сложи сиренето между двете половини, без да обръща внимание на момичето. То въздъхна и се отдалечи.

Младият рицар се беше поддал на желанието да хапне нещо по-различно от обичайните цигански манджи и влезе в кръчмата, докато Тирос и другите мъже се опитваха да продадат овцете, които бяха откраднали на пазара в Къркудлис. Имаше предостатъчно време — овцете бяха белязани и Тирос трябваше първо да премахне знака на бившия им господар.

Добродетелта се възнаграждава сама, каза си Магнус, докато отхапваше по малко от хляба. Това беше един от предпочитаните цитати на баща му, макар да не можеше да обясни защо. Графът никога не се захващаше с дела, които не обещаваха печалба, все едно колко добродетелни бяха.

Рицарите на масата продължаваха да обсъждат шумно недостатъците на кралицата. Магнус се премести малко по-напред и протегна дългите си крака. Двама монаси в черни раса, седнали в другия край на помещението, се приближиха до огъня. Пияните рицари бяха опасен народ и монасите не искаха да бъдат въвлечени в спор, при който трябваше да отговорят дали кралицата е уличница или не.

Магнус изпи чашата си на един дъх. Кралицата, която беше в много добри отношения с родителите му, беше вече възрастна дама, майка на големи синове и дъщери. За последен път я бе видял, когато беше още момче и тя посети Морли заедно с краля. Елеонор го потупа по бузата, огледа го изпитателно и заяви, че щял да разбие много женски сърца още преди да е започнал да се бръсне. Магнус запомни завинаги прекрасните й живи очи.

За подрастващия кралицата на Англия беше най-красивата жена на света. И най-възхитителната. Докато обслужваше краля и кралицата на тържествената трапеза, той ги гледаше с обожание. Елеонор изглеждаше прекрасно с дългата си тъмна коса, която падаше свободно по раменете и ръцете, чак до момичешки тънката талия. Носеше рокля от сребърна материя и скъпоценни накити. Не беше редно няколко пияни рицари в забравената от бога Шотландия да я наричат мръсница и уличница, след като повечето изобщо не я бяха виждали. Кралят доста отдавна я държеше затворена.

Той махна на слугинчето, което дотича веднага и взе чашата му. Когато му донесе прясна бира, очите й блестяха.

— О, сър — пошепна тя и се наведе към него, — вие не сте циганин, нали?

Едва тогава Магнус забеляза, че наметката му се е разтворила и тя е видяла меча. Скри го бързо и пъхна в ръката й медна монета.

— Не издавай тайната ми — помоли той и стана.

Тя го последва с готовност до вратата, но той се измъкна бързо и я остави. Циганските коли бяха разпрегнати в една нива край пътя.

Денят беше студен, с ниско надвиснали облаци. В сивата светлина отделните огнища, пасящите коне, недохранените кучета, мършавите овце и разпръснатите коли не изглеждаха особено гостоприемни.

Магнус опря лакти върху каменния зид, който ограждаше ливадата, и проследи как Мила и още една циганка приготвяха обяда. Припомни си прясната бира и топлия хляб, които беше погълнал, и премлясна доволно.

За съжаление това беше единственото радостно усещане.

Бяха само на няколко мили от Дъмфрийз и след обяда смятаха да отидат на пристанището. Магнус имаше намерение да остави ранения тамплиер в най-близкия манастир и да му върне част от парите. С остатъка щеше да плати пътуването с кораб за себе си и Едайн.

Едайн, повтори загрижено той. Тя беше причината за всичките му тревоги.

Откакто напуснаха Единбург, не беше имал нито една спокойна нощ. Мяташе се и стенеше, изпълнен с желание да я люби. Ако продължаваха така, щеше да полудее. Споменът за прегръдките им, за страстта, която бяха споделили, не му даваше мира. Имаше чувството, че тя го е привързала към себе си с невидима мрежа. Представата, че скоро няма да може да я наблюдава, докато върши всекидневните си работи в циганския лагер, или че нощем няма да я усеща наблизо, го изпълваше с бездънно отчаяние.

Макар че през изминалите седмици не мислеше за нищо друго, той все още не знаеше какво щеше да стане с нея, щом отидеха в двора на граф Честър. Не си правеше илюзии за онова, което го очакваше. Първо трябваше да даде сметка за катастрофалното си пътуване и да получи заслуженото наказание.

Естествено господарят му имаше право да узнае защо той беше тръгнал да събира данъците, а не анжуйците. Обяснението, че е седнал да пие с тях, играли са на зарове и е загубил, никак нямаше да се хареса на Честър. Да не говорим за баща ми, помисли си той и тихо простена.

Мила отнесе една купа в колата — вероятно за тамплиера, който бързо се възстановяваше.

Магнус гореше от желание да стигне по-скоро в Честър, за да получи наказанието си и да изкупи по някакъв начин вината си. Ала се съмняваше, че това ще му помогне да изличи спомена за катастрофата, която беше преживял. Вероятно нямаше да му поискат пълната стойност на данъците, ако Едайн успееше да убеди Честър, че той не носеше вина за загубата на корабите.

Всъщност не данъците му създаваха грижи. Отчаяно търсеше начин да задържи Едайн. Граф Честър не беше проблем. Магнус беше почти сигурен, че Ранулф ще погледне през пръсти на връзката му с бившата послушница. Повечето рицари държаха наложници. Стига, разбира се, тя да не предизвика скандал, например като заяви, че иска да се върне в манастира „Сен Сюлпис“.

По гърба му пробяга студена тръпка. Невъзможно беше Едайн да иска такова нещо! От онази нощ в гората тя отказваше да спи с него, като обясняваше, че трябвало да се грижи за ранения тамплиер. Когато я поглеждаше в очите, усещаше хладна дистанция, едва ли не недоверие и отблъскване. Но това се случваше рядко, защото тя упорито го избягваше.

Причината беше ясна. Макар че тя означаваше всичко за него, макар да беше готов да даде живота си, за да я защити, той не можеше да се ожени за нея и тя го знаеше. Като наследник на графство Морли той можеше да сключи брак само с позволението на крал Хенри. Даже ако кралят се поддадеше на някое от внезапните си настроения и дадеше съгласието си, баща му никога нямаше да каже „да“.

За граф Морли наследството беше по-важно от всичко друго. Найджъл беше син на един от незаконните синове на стария граф и беше постигнал всичко в живота си съвсем сам, след дълга, упорита борба. Затова никога нямаше да допусне постигнатото от него да бъде пожертвано в следващото поколение поради една незаконна женитба.

Колкото и да си блъскаше главата, Магнус не виждаше друга възможност, освен да заведе Едайн в Честър. Там трябваше да измисли нещо, за да умилостиви властите. Можеше да заеме пари и да подкупи епископите на Честър, за да забравят, че Едайн е била послушница в „Сен Сюлпис“. Но най-важното беше да запази връзката си в тайна от стария граф, верен съпруг и баща, който никога в живота си не беше имал наложница — поне доколкото знаеше синът му.

Магнус стисна ръце в юмруци с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Велики боже, той я обичаше до полуда! Макар да бе заобиколена от неразгадаема тайна, той се беше заклел, че никога вече няма да я остави във властта на хора, които да се отнасят с нея като проклетите тамплиери в Единбург — да злоупотребят с невинното момиче за користните си цели, а после да я заклеймят като вещица и да я убият.

Свръхестествените сили, които Едайн притежаваше, не го смущаваха. Тя се нуждаеше от мъж, който да се грижи за нея, да я закриля и да цени по достойнство прекрасната, нежна усмивка, топлите, меки ръце и великолепното й тяло.

Не можеше да я пусне да си отиде!

Няма да я дам, каза си решително Магнус. Ако трябваше да се пребори с краля и с баща си, могъщия граф Морли, за да я задържи при себе си, щеше да го направи. В името на всичко свято, тя беше за него най-важното същество на света!

Щом стигнем в Дъмфрийз, ще говоря с нея, обеща си той. Още преди да оставя тамплиера в манастир и да платя на циганите.

Магнус прескочи сръчно каменния зид и забърза към лагера. Трябваше веднага да съберат нещата си и да ги подредят в колите. Каквито бяха циганите, щеше да е цяло чудо, ако се приготвеха преди залез-слънце.

През следващите часове Магнус вложи цялата си енергия в прибирането на багажа и изкарването на колите на пътя. Тирос, жените и роднините му горчиво се окайваха, че пътуването свършва и трябва да се разделят с Магнус, Едайн и тамплиера. Макар че щяха да получат обещаната сума. Не знаели накъде да се отправят, жалваха се те. В Дъмфрийз не били приятелски настроени към циганите, а преди Коледа хората обикновено си стояли по къщите и нямало пазари и панаири.

Най-сетне Магнус успя да потегли. Овцете бяха вързани зад колите, но само след няколко крачки отказаха да вървят и заблеяха жално. Някои паднаха на земята и не станаха. Кучетата на циганите ги обкръжиха, жадни да си хапнат прясно месо. Колите спряха.

Магнус изруга ядно и се върна при циганите. Проклетите овце! Дъмфрийз беше съвсем близо и безкрайно далеч. Можеха да влязат в града преди падането на мрака, но само ако тръгнат веднага и не спират повече. Видя, че Едайн седеше до Мила с открито лице. Защо беше хвърлила булото? Тирос се опитваше да върже краката на една овца, за да я прибере в колата. Надигна се силен вятър и Магнус огледа загрижено сивото небе. Май щеше да завали сняг.

Внезапно се появи колона рицари и препусна точно по пътя, блокиран от циганските коли. Вероятно идваха от Дъмфрийз. Предните рицари в блестящи брони препускаха в бърз галоп, следвани от знаменосец със зелено-бял флаг. Един от рицарите даде сигнал с рог да се освободи пътят.

След рицарите вървяха стотина войници в блестящи плетени ризници и къси зелено-бели наметки. На хоризонта се появиха отреди копиеносци, следвани от безкрайно дълга редица обозни коли.

— Махнете колите! Махнете колите от пътя! — извика стреснато Магнус.

Широкополата шапка падна от главата му, когато насочи кафявия жребец към пътя, където циганите трескаво помагаха на Тирос да събере овцете.

За съжаление закъсня. Вече нищо не можеше да се направи. Рицарите препускаха с бойните си коне право към групата цигани. При опита си да забави ход един рицар едва не бе хвърлен от седлото.

Едрият рицар, който яздеше до него, успя да спре коня си, но разгневеното животно се вдигна на задните си крака. Опитният ездач се приведе ниско над шията на коня. Докато жребецът подскачаше неспокойно наляво и надясно, той не изпусна юздите от ръцете си. Другите рицари нямаха неговия късмет. Някои отклониха конете си към крайпътните ливади.

Водачът им, внушителен мъж към края на четиридесетте с изсечено като от камък лице, се наведе от седлото и огледа презрително бъркотията от цигански коли, блеещи овце, лаещи кучета и пискащи жени, която беше спряла колоната му.

Когато забеляза Магнус, който беше грабнал една овца и връзваше краката й в края на пътя, рицарят се смая. Червената коса на младия „циганин“ се развяваше от вятъра, тъмната кожа на ръцете и лицето очевидно го объркаха. Но не, не се беше излъгал.

— Магнус — извика той с предрезгавял от вълнение глас. — Света дево, ти не си циганин! Ти си синът ми Магнус!